Диво сърце Джон Елдридж съдържание

Исус Навиев знаеше какво означава да се страху­ваш. Години наред той беше втори по власт, дясната ръка на Мойсей. Израилтяните нямаше просто да тръг­нат с валсова стъпка и да си вземат Обещаната земя като на шега; те щяха да се бият за нея. А Мойсей ня­маше да бъде с тях. Ако Исус Навиев имаше пълна уве­реност за ситуацията, защо Бог трябваше да му повта­ря отново и отново да не се страхува? Бог дори му да­ва специално насърчително слово: Никой не ще може да устои против тебе през всичките дни на живота ти; както бях с Мойсей, така ще бъда и с тебе; няма да отстъпя от тебе, нито ще те оставя (Исус Навин 1:5). Как Бог беше „с Мойсей"? Като мощен воин. Спом­няте ли си язвите? А всички онези египетски войници, които се издавиха заедно с конете и колесниците си в Червено море? След тази изява на Божията сила хо­рата запяха: Господ е силен воин; името Му е Йеова (Изход 15:3). Бог воюваше за Мойсей и за Израел; пос­ле Той обеща да прави същото за Исус Навиев и те поразиха Ерихон и всички останали врагове.

Еремия също знаеше какво означава Бог да бъде „с него". Но Господ е с мен като мощен воин, запя той. Затова гонителите ми ще се спънат и не ще над­могнат (Еремия 20:11). Дори Исус ходеше в това обе­щание, когато воюваше за нас на земята:

Исус от Назарет - как Бог Го помаза със Святия Дух и със сила, Който обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола, защото Бог беше с Него (Деяния 10:38).

Как Исус спечели битката срещу Сатана? Бог беше с Него. Това действително отваря богатствата на обе­щанието, което Христос ни дава, когато се зарича: Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века и никак няма да те оставя и никак няма да те забравя (Матей 28:20; Евреи 13:5). Това не означава, че Той просто ще се навърта наоколо или дори, че ще ни утешава в неволите ни. Значи, че Той ще се бие за нас, с нас, точно както се е бил за Своите хора през веко­вете. Докато ходим с Христос, докато стоим в Него, изобщо няма от какво да се боим.

Сатана се опитва да засегне склонността на измен­ника към самосъхранение, като използва страх и сплаш­ване. Ако се опитваме по старому да си спасим кожата, като все сме нащрек за номер едно, тези тактики ще действат. Ние ще отстъпваме. Но в сила е и обратното. Когато един мъж реши да стане воин. когато животът му е отдаден на една по-велика кауза, той не може да бъде сплашен от Големия Лош Вълк, който се кани да му из­духа къщичката. След описанието на войната в небето между ангелите и падането на Сатана на земята, в Отк­ровение се казва как светиите са го победили:

А те го победиха (дявола) чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелство, защото не обичаха живота си дотолкова, че да бягат от смърт (Откровение 12:11).

Най-опасният мъж на земята е този, който се е при­мирил със собствената си смърт. Всички мъже умират; съвсем малко са тези, които някога живеят истински. Естествено, можете да си осигурите безопасен живот... и да прекарате остатъка от дните си в почивен дом, къ­дето да бъбрите за някоя забравена беда. Аз предпо­читам да мина през този живот с размах. Освен това, колкото по-малко се опитваме да „спасим себе си", тол­кова по-ефективни воини ставаме. Чуйте какво казва Г. К. Честъртън за смелостта:

Смелостта е почти противоречие на термини. Тя съ­държа силното желание за живот, възприемащо фор­мата на готовност да умреш. Който изгуби живота си, ще го спаси - това не е някакъв мистицизъм за светии и за герои. Това е един ежедневен съвет към моряци или към планинари. Би могъл да бъде отпеча­тан в Алпийски пътеводител или справочник. Парадок­сът е в целия принцип за смелостта; дори най-земната и най-жестока смелост. Човек, който е останал сам в бушуващото море, може да спаси живота си, като рис­кува да се изкачи по някоя много стръмна скала. Мо­же да избегне смъртта единствено като не престава да се изкачва по нея сантиметър по сантиметър. Ако вой­никът, който е обграден от врагове, иска да се измък­не, ще се наложи да комбинира силно желание за жи­вот със странна небрежност относно смъртта. Той тряб­ва не просто да се хване за живота, защото тогава ще бъде страхливец и няма да се измъкне. Трябва не прос­то да очаква смъртта, защото тогава ще бъде самоуби­ец и няма да се измъкне. Нужно е да се стреми към живота в дух на яростно безразличие към него; трябва да желае живота като вода, но при това да пие смъртта като вино.

Помислете за следното - кога се провали цар Да­вид? Какви бяха обстоятелствата около аферата му с Витсавее? След една година, по времето когато царете отиват на война, Давид прати Йоав и слугите си с него, и целия Израил; и те разбиха амонците, и обсадиха Рава, А Давид остана в Ерусалим (2 Царе 11:1). Давид вече не беше воин; той изпрати други да се бият вместо него. Отегчен, преси­тен и угоен, той се разхожда по покрива на двореца и си търси забавление. Нечестивият посочва към Витсавее и останалото е история, която, както всички знаем, се повтаря. Уилиам Гърнал ни предупреждава:

Устояването до край ще бъде бодилът под седлото ти - трънът в твоята плът - когато предстоящият път изг­лежда безкраен, а душата ти моли за по-скорошна по­чивка. Това надминава всяка друга трудност в твоето призвание. Знаем за мнозина, които са се присъединя­вали към армията на Христос и с радост са били войни­ци за една или две битки, но скоро това им е омръзвало и в крайна сметка са се оттегляли. Те импулсивно пое­мат християнските задължения... и също толкова лесно решават да се откажат. Подобно на новата луна, те све­тят малко в началото на нощта, но изчезват, преди тя да е приключила. (Християнинът в пълно въоръжение)
ОРЪЖИЯТА ЗА ВОЮВАНЕ
Срещу плътта, вътрешния изменник, воинът използ­ва дисциплината. За това имаме двуизмерна версия, ко­ято наричаме „тихо време". За повечето мъже обаче е трудно да поддържат някакъв молитвен живот, понеже това няма пряка връзка с възстановяването и запазването на тяхната сила; като че ли не е от особена важ­ност. Но ако гледахте на живота си като на една голяма битка и знаехте, че е нужно да прекарвате време с Бо­га, за да оцелеете, вие бихте го правили. Може би не съвършено - никой не е способен на това пък и не там е въпросът, но бихте имали основание да Го търсите. Ние гледаме половинчато на духовните дисциплини, когато единствената причина да ги изпълняваме е, че така „тряб­ва". Но нещата ще потръгнат съвсем другояче, когато осъзнаем, че с нас е свършено, ако не го правим.

Ежедневното време с Бога няма за цел академични занимания, запознаване с определена част от Слово­то или нещо такова. То е посветено на това да се свър­жем с Бога. Нужно е да държим линията на комуника­ция отворена, като за целта използваме най-различни помощни средства. Понякога аз слушам музика; друг път чета Словото или пасаж от някоя книга; често си пиша в дневника; понякога отивам да тичам; а има дни, през които се нуждая единствено от тишина и усамоте­ние и от изгрева на слънцето. Въпросът е просто да направя онова, което ме връща към моето сърце и към сърцето на Бог Много пъти Бог ме е избавял от заса­да, за която аз не съм подозирал; Той ме е предупреж­давал по време на общението ми с Него рано сутрин за нещо, което ще се случи през същия ден. Онзи ден това беше пасаж от една книга относно прошката. Усе­тих, че Той ми казва нещо лично. Господи, аз ли проя­вявам непростителност? Не, каза Той. Около един час по-късно получих едно много болезнено телефонно обаждане - предателство. О, казвал си ми да бъда готов да простя, нали? Да.

Дисциплината, между другото, никога не е основният въпрос. Същината на „молитвеното време" е осъществя­ването на връзка с Бога. Това е нашата основна проти­воотрова срещу фалшификатите, които светът ни подх­върля. Ако нямаш Бога и то дълбоко в себе си, ти ще оти­деш при други любовници. Както каза Морис Робъртс:

Екстазът и насладата са съществени за душата на вярващия и водят до освещение. Не е предвидено да живеем без духовно ободряваме... Вярващият е в ду­ховна опасност, когато си позволи да кара известно време, без да вкусва любовта на Христос... Когато Хрис­тос престане да изпълва сърцето с удовлетворение, ду­шите ни ще тръгнат в безмълвно търсене на други лю­бовници. (Мисълта на Бога)

Един мъж ще посвети дълги часове на своите финан­си, когато има за цел ранно пенсиониране; той ще се подложи на сурово обучение, когато цели да пробяга 10 км или дори маратон. Способността да дисциплини­раме себе си е там, но за много от нас тя остава неиз­ползвана. „Когато обаче един воин е на служба при ис­тинския Цар - т.е. в полза на една по-превъзходна кау­за - казва Блай, - той е добре и тялото му се превръща в работлив слуга, от когото той изисква да понася студ, горещина, болка, рани, белези, глад, недоспиване, вся­какви трудности, да прави онова, което е необходимо."

Срещу нечестивия ние носим Божието всеоръжие. Това, че Бог ни е оставил оръжия, с които да воюваме, със сигурност придобива много по-голям смисъл, ако дните ни са като сцена от Спасяването на редник Райан. Само колко християни са препрочитали тези па­сажи за щита на вярата и шлема на спасението, но всъщност никога не са разбирали какво да правят с тях. Каква прекрасна поетическа образност, чудя се какво ли може да означава. Означава, че Бог ти е дал въоръжение и няма да е зле да го използваш. Всеки ден. Тази екипировка наистина е там, в духовната, в невидимата област. Ние не я виждаме, но за ангелите и за нашите врагове тя е явна. Започнете, като просто използвате за основа пасажа от Ефесяни така, сякаш се подготвяте за арената:

И ние ходим във властта на Христос. Не атакувайте с гняв и не се надигайте в гордост. Ще бъдете приковани. Харесва ми сцената в Маската на Зоро, където старият майстор на мечове спасява своя млад чирак - който в момента доста си е пийнал - от сблъсък с врага. „Би се борил храбро - казва той - и би умрял бързо." Всяка власт на небето и на земята е дадена на Исус Христос (Матей 28:18). Той ни казва това, преди да ни остави Ве­ликата заповед, заповедта за разширяване на Негово­то царство. Защо? Никога не сме правили тази връзка. Причината е, че ако ще служите на истинския Цар, ще ви трябва тази власт. Не можем да си позволим да зас­танем срещу някой ангел, да не говорим за паднал ан­гел, в собствената си власт. Ето защо Христос ни дава своята власт: И вие имате пълнота в Него, Който е Глава на всяко началство и власт (Колосяни 2:10). Смъмри врага в собственото си име и той ще се изсмее; заповядай му в името на Христос и той ще побегне.

И още нещо: Не си и помисляй да влизаш в битката сам. Не се опитвай да предприемаш мъжкото пътуване без поне още един мъж до себе си. Да, има моменти, когато един мъж трябва да застане в битката сам, в ран­ните часове на утрото, и да се бори с всички сили. Но не превръщай това в изолиран начин на живот. Това може да се окаже най-слабото ни място, както изтъква Дей­вид Смит в Американският мъж без приятели: „Серио­зен проблем представлява самотното състояние на сред­ния американец. Мъжете трудно признават, че се нуж­даят от приятелството на други мъже." Благодарение на мъжкото движение сега Църквата разбира, че мъжът се нуждае от други мъже, но онова, което ние сме предла­гали, е друго двупосочно разрешение: групи или парт­ньори, пред които да носиш „отговорност". Леле! Звучи толкова старозаветно: „Ти наистина си глупак, който всеки момент може да изпадне в грях - затова няма да е зле да те надзираваме, за да вървиш в правия път."

Ние не се нуждаем от групи, пред които да носим отговорност; нуждаем се от воини като нас; от някой, който да се бие редом с нас, някой, който да пази гър­ба ни. Един младеж просто ме спря на улицата и каза: "Чувствам се обграден от врагове, а съм съвсем сам." Цялата криза в мъжествеността днес идва оттам, че ве­че нямаме воинска култура, място, където мъжете да могат да се научат да се бият като мъже. Не ни трябва събиране на истински приятните момчета; нуждаем се от събиране на истински опасните мъже. Това е нещо­то, от което се нуждаем. Мисля си за Хенри V при Ейджинкорт. Армията му стига до малка групичка от измо­рени и изтощени мъже; много от тях са ранени. Врагът ги превишава пет към едно в числено отношение. Но Хенри събира войниците около себе си и им напомня, че те не са наемници, но „отряд от братя".

Да, нуждаем се от мъже, пред които да можем да оголим душите си. Но това няма да се случи с група момчета, на които нямаш доверие, които не са истинс­ки готови да се спуснат в битката с теб. Стара истина е, че няма по-предано приятелство между мъже, които са се били рамо до рамо, мъжете от твоя взвод, от твоя окоп. Броят им никога няма да е голям, но ние не се нуждаем от голяма група. Нуждаем се от братя, готови да „пролеят кръвта си" с нас.

ПОЧЕТНИ РАНИ
Само едно предупреждение, преди да приключим та­зи глава; Ще бъдете ранени. Само защото тази битка е духовна, не означава, че тя не е реална; напротив, и раните, които човек може да понесе, в някои отношения са даже по противни от тези, които се причиняват от огнестрелно оръжие. Да изгубиш крак не е нищо в сравнение с това да изгубиш сърце; не е задължително осакатяването от шрапнел да унищожи душата ти, но осакатяването от срам и вина може да го направи. Ще бъдете ранени от врага. Той знае за раните от вашето минало и ще се опита да ви рани отново на същото мяс­то. Но тези рани са различни; това са почетни рани. Както казва Рик Джойнър: "Чест е да бъдеш ранен до­като служиш на Господа."

Преди няколко вечери Блейн ми показваше своите рани докато вечеряхме заедно. „Тази е от Самуел, ко­гато хвърли един камък и ме удари по челото. А тази е от Титънс, когато паднах върху онзи остър пън. Не мога да си спомня от къде е тази; о, тази си я бива - получих я, когато паднах в езерото, докато гонех Люк. Тази е мно­го стара, когато се изгорих на печката." Той се гордее с белезите си; те са почетни значки за едно момче... и за един мъж. В момента нямаме еквивалент на Виолетово­то сърце за духовно воюване, но ще се сдобием с та­къв. Един от най-благородните моменти, които ни очак­ват, ще бъде на Сватбената вечеря на Агнето. Нашият Господ ще се изправи и ще започне да призовава оне­зи, които са били ранени в битка заради името Му - те ще бъдат почетени и смелостта им - възнаградена. Мис­ля си за отношението на Хенри V към неговите мъже: