Диво сърце Джон Елдридж съдържание

Бойният кон, жребецът, е олицетворение на бушу­ващото сърце на своя Създател. Така е и с нас; всеки мъж е „отрасъл от онзи победоносен ствол". Или поне е бил такъв първоначално. Можете да прецените един мъж просто според влиянието, което той оказва върху вас. Дали ви отегчава? Дали ви плаши със своя доктринален нацизъм? Дали ви кара да викате, защото е толкова мил? В Гетсиманската градина, в среднощния час, тълпа от религиозни фанатици, „носещи факли, фе­нери и оръжия", идва, за да отведе Христос. Вижте тях­ното малодушие - защо не са го отвели на дневна свет­лина, докато е бил в града? Отстъпва ли Исус назад уплашено? Не, Той се изправя срещу тях лице в лице.

Говорим за сила. Само силата на Исусовото смело присъствие поваля цялата хайка на земята. Преди ня­колко години един добър човек ми даде копие от поема, която Ездра Паунд е написал за Христос. Наричаше се „Балада за Добрия спътник". Тя веднага грабна внима­нието ми. Написана от гледната точка на един от хората, които са следвали Христос, навярно Симон Зилот, със сигурност ще я разберете много по-добре, ако знаете, че за „спътник" (fеге-англ., б.пр.) е използвана стара ан­глийска дума, която означава другар или съдружник.

Как сме изгубили най-добрия спътник

заради свещениците и бесилото?

Със сигурност любимец на мускулестите мъже

от корабите и откритото море.

Когато цяло множество дойде да вземе нашия Чо

век, усмивката му трябваше да видите.

„Най-напред пуснете тези!" -

изрече Спътникът добър.

„Или ще бъдете проклети" - казва Той.

Отпрати ни през кръстосаните дълги копия

и никой не можеше да спре задоволството в Неговия смях.

„Защо не Ме отведохте, когато се разхождах

самичък из града?" - казва Той.

О, ние пихме от Неговото „Да живее"

във виното червено,

когато за последно бяхме с Него.

Не беше някой угоен свещеник Спътникът добър,

но мъж на мъжете беше Той.

Виждал съм Го да прогонва стотина души,

размахвайки камшик от върви

заради това, че са превърнали възвишения, свят дом

в място за залози и размяна на пари...

Виждал съм Го да усмирява хиляда души

по хълмовете галилейски.

Те виеха, докато Той спокойно минаваше край тях

с очи като посивялото море.

Като морето, в което невъзможно е да се пътува,

с ветровете буйни и нестихващи,

като момчето, което Той утеши в Генисарет

само с две думи, произнесени внезапно.

Господар на хората бе добрият Спътник,

приятел на вятъра и на морето.

Исус не е „угоен свещеник", нито някакво бледо момче зад амвона с коса, разделена на път по среда­та, което говори благо и избягва да се конфронтира, като в крайна сметка се предава на смърт, понеже прос­то няма друг изход. Той е Господът на силите, Капита­нът на ангелските армии. При завръщането Си, Хрис­тос ще предвожда една страховита дружина, възседнал бял кон, с двуостър меч и роба, попръскана с кръв (Откровение 19). Това много повече ни приближава до Уилям Уолъс, отколкото до майка Тереза.

Няма две мнения по въпроса - в Божието сърце има нещо страховито.
АМИ ПРИКЛЮЧЕНИЕТО?
Ако имате някакви съмнения дали Бог обича дивите преживявания или не, прекарайте една нощ в гората... сами. Излезте да се разходите докато навън бушува буря. Отидете да поплувате със стадо китове убийци. Разгневете някой бик. Чия всъщност беше тази идея? Големият бариерен риф с неговите огромни бели аку­ли, индийските джунгли с техните тигри, Югозападните пустини с онези гърмящи змии - бихте ли ги описали като „приятни" места? Повечето земни кътчета не са безопасни, но са хубави. Тази идея ме осени малко късничко, когато се катерех, за да открия горната част на реката Кенай в Аляска. Приятелят ми Крейг и аз тър­сехме сьомга и гигантска дъгова пъстърва, която жи­вееше в тези ледени води. Бяха ни предупредили да вни­маваме за мечки, но ние не го взехме на сериозно, до­като не се озовахме навътре в гората. Навсякъде има­ше следи от гризли - пътеката беше покрита със сьом­га с отгризнати глави. Купища от животински изпражне­ния с размерите на малки кучета. Огромни одрасква­ния от нокти по дърветата, горе-долу на нивото на главата. Мъртви сме, мислех си. Какво правим тук?

След това ми просветна, че щом Бог е създал всич­ко това, в края на краищата Той го е провъзгласил за добро. По този начин разкрива предпочитанието си към приключенията, опасностите, риска и изненадите. Ця­лото това творение е скандално диво. Бог го харесва по този начин.

А собственият Му живот? Знаем, че Му предстои бит­ка, но може ли Бог да изживее приключение? Имам предвид, че Той вече знае всичко, което ще се случи. Как е възможно в живота Му да съществува някакъв риск; та нали Той държи всичко под абсолютен конт­рол?

В старанието си да защитят Божия суверенитет, тео­лозите са се презастраховали и са ни оставили с един Бог, Който играе шах и от двете страни на дъската, пред­приемайки както своите, така и нашите ходове. Но оче­видно нещата не стоят така. Бог е личност. Която пое­ма невероятни рискове. Несъмнено Той е рискувал най-много, когато е дал свободна воля на ангелите и на хората, включително и свободата да се отрекат от Него - не само веднъж, но ден след ден. Бог ли кара човека да греши? „Да не бъде!" - казва Павел (Галатяни 2:17). В такъв случай не е възможно Той да движи фи­гурите по дъската, понеже хората постоянно грешат. Падналите ангели и хората използват силата си, за да извършват ужасяващо зло всеки ден. Дали Бог спира всеки куршум, изстрелян към невинна жертва? Дали предотвратява тийнейджърските бременности? Във всичко това има нещо много по-рисковано, отколкото сме готови да признаем.

Повечето от нас правят всичко възможно, за да на­малят елемента на риск в живота си. Слагаме си пред­пазни колани, следим холестерола си и контролираме раждаемостта. Познавам двойки, които са решили изобщо да нямат деца; те просто искат да си спестят главоболията, които децата понякога предизвикват.

Ами ако се родят с някакво осакатяващо заболяване? Ами ако обърнат гръб на нас и на Бог? Ами ако...? Бог сякаш се смее в лицето на всяка предпазливост. Ма­кар да знаеше какво ще се случи, какво съкрушаване. страдание и скръб щеше да Му донесе нашето непо­корство, Бог все пак избра да има деца. И за разлика от някои суперконтролиращи родители, които се опит­ват да лишат децата си от всякакъв избор, Бог ни даде невероятен избор. Той не застави Адам и Ева да Му се подчиняват. Той пое риск. Изумителен риск със заше­метяващи последици. Бог допусна и други в своята ис­тория и позволява техният избор да й влияе драматич­но.

Такъв е светът, който Той е сътворил. Такъв е све­тът, който все още съществува. И Бог не се измъква от бъркотията, която ние сме създали. Сега Той живее, почти весело и определено геройски, в динамични вза­имоотношения с нас и с нашия свят, „Тогава Господ се намеси" е навярно единствената най-употребявана фраза за него в Словото, под една или друга форма. Погледнете историите, които Той пише. В една от тях израилтяните са притиснати до Червеното море и няма накъде да мръднат, а фараоновата армия е по петите им с убийствена ярост. Тогава Бог се намесва. Вижда­ме как Седрах, Мисах и Авденаго са вече хвърлени в горящата пещ. Тогава Бог се намесва. Той оставя тъл­пата да убие Исус, да Го погребат... и тогава се намес­ва. Знаете ли защо Бог обича да пише такива неверо­ятни истории? Защото обича да се намесва. Той обича да ни показва, че може да се справи. Не е в Божията природа да ограничава Своите рискове и да се покри­ва. Далеч от такива неща. Дори в повечето случаи Той се изправя срещу значително превъзхождащи сили. Срещу Голиат, опитен войник и обучен убиец, Бог изп­раща... едно луничаво овчарче с прашка. Повечето ко­мандири влизат в битка с колкото се може повече пе­хотинци. Бог намалява Гидеоновата армия от трийсет идве хиляди на триста души. После екипира останалата малка чета с фенери и стомни. Битките, в които Бог по­ема риск. не са една или две. Замисляли ли сте се как Той представя Евангелието? Бог желае да предаде пос­лание на човешката раса, без което те ще загинат... завинаги. Какъв е планът? Първо, Той започва с въз­можно най-необещаващата група: две проститутки, гру­па рибари, учили най-много до втори клас, един бир­ник. После подава топката на нас. Не е за вярване.

Божиите взаимоотношения с нас и с нашия свят са си просто такива: взаимоотношения. Както при всяка връзка, има определена доза непредсказуемост и ед­на неизменна вероятност, че може да бъдеш наранен. Върховният риск, който някой поема, е да обича, както казва К.С. Луис: "Каквото и да обикнеш, сърцето ти ще бъде изтерзано и вероятно съкрушено. Ако искаш да го запазиш непокътнато, не бива да го даваш на нико­го, дори и на животно." Но Бог го дава, отново, отново и отново, докато започва буквално да кърви от всичко това. Божията готовност да рискува е просто изуми­телна - далеч надхвърляща онова, което ние бихме нап­равили, ако бяхме в Неговата позиция.

Църквата векове наред се опитва да намери баланс между Божия суверенитет и човешката свободна во­ля. Ние трябва смирено да признаем, че присъства го­ляма доза мистерия, но за хората, които са наясно с дискусията, аз не съм привърженик на открития теизъм. И все пак, определено има нещо диво в сърцето на Бог.
КРАСАВИЦА, ЗА КОЯТО ДА СЕ БИЕ
И цялата Негова буйност и пламенност са част от романтичното Му сърце. Това, че теолозите са пропус­нали тази истина, говори много повече за теолозите, отколкото за Бога. Музиката, виното, поезията, зале­зите... това са все Негови идеи, а не наши. Ние просто сме открили онова, което Той вече е предвидил. Влюбените и младоженците избират места като Хавай, Бахамите или Тоскана като подходяща обстановка за лю­бовта си. Но по чия идея са били създадени Хавай, Бахамите или Тоскана? Нека малко да конкретизираме нещата. Кой е създал човешките форми по такъв на­чин, че целувката да бъде толкова сладка? И Той не е спрял дотук, както само влюбените знаят. Започвайки с нейните очи, цар Соломон се наслаждава на възлю­бената си през тяхната брачна нощ. Той обича косата й, усмивката й, устните й, от които „капе сладост като от медена пита" и „мляко и мед са под езика й". Ще забележите как той продължава да се спуска надолу.
Шията ти е като Давидовата кула,

съградена с изящество...

Двете ти гърди са като две сърнета...

Докато повее дневният хладен ветрец

и побягнат сенките,

ще отида в планината на смирната

и в хълма на ливана (Песен на песните 4:4-6).
А съпругата му отговаря с думите:

Нека дойде мо­ят възлюбен в градината си,

за да яде от отбра­ните й плодове (Песен на песните 4:16).
Що за Бог би включил Песен на песните в канона на святото Писа­ние? Можете ли да си представите подобна еротична и скандална книга да бъде сложена в Библията от хрис­тияните, които вие познавате? Само какъв деликатен поетичен нюанс - „две сърнета". Това не е порнография, но няма смисъл да се опитваме да обясним всичко ка­то „теологична метафора". Това би било нелепо. Дори сам Бог лично говори в Песента, веднъж в цялата кни­га. Соломон е отвел своята любима в покоите си, къ­дето те правят всичко, което влюбените правят. Бог бла­гославя това, прошепвайки: Яжте, приятели! Пийте, да! Изобилно пийте, възлюбени (Песен на песните 5:1) - като че ли предлага, ако се наложи, собственото си насърчение. И после спуска завесата.

Бог е романтичен по сърце и сам Той има невяста, за която да се бори. Той е ревнив любим и ревността Му е за сърцата на Неговите хора и за тяхната свобо­да. Както Франсис Фрейнджапейн толкова точно се из­разява; "Избавлението е постоянно присъстващ еле­мент в Божията дейност.''

Заради Сион няма да млъкна и заради Еруса­лим няма да престана, докато не изгрее праведността му като сияние и спасението му - като за­палено светило... Защото както момък се жени за мома, така и твоите синове ще се оженят за Тебе; както младоженецът се радва на невястата си, та­ка и твоят Бог ще се зарадва на тебе (Исая 62:1, 5).

И макар тя да е извършила прелюбодейство спрямо него, макар да е попаднала в плен на врага, Бог е го­тов да преобърне небето и земята, за да си я върне. Той няма да се спре пред нищо, за да я освободи:

Кой е Този, Който иде от Едом, с червени дрехи от Боцра, този славен в облеклото Си, Който ходи във величието на силата Си? Аз съм, Който гово­ря с праведност, могъщ да спасявам. Защо е чер­вено облеклото Ти и дрехите Ти - подобни на чо­век, който тъпче в лин? Аз Сам изтъпках лина и от племената не бе с Мене ни един човек. Да! Стъп­ках ги в гнева Си и ги смазах в яростта Си, тъй че кръвта им опръска дрехите Ми и изцапах цялото Си облекло. Защото денят за въздаянието бе в сърцето Ми и годината Ми за изкупление настана (Исая 63:1-4).

Говорим за едно Смело сърце. Той е буен, див и пламенен. Никога не съм чувал Мистър Роджърс да говори така. Не съм чувал и някой в Църквата да гов­ори така. Но това е Богът на небето и земята. Лъвът от Юда.

(Дневник на една Стара Душа)

Забелязал съм, че много често нашите наставления към момченцата са недей. Не се катери там, не чупи нищо, не бъди толкова агресивен, не вдигай толкова шум. не разхвърляй, не поемай такива безразсъдни рискове. Но Божият дизайн, който Той е заложил в мом­четата като картина на себе си - отеква да. Бъдете буй­ни, бъдете диви, бъдете пламенни. С всичко това в ни­какъв случай не искаме да омаловажим факта, че же­ната също носи Божия образ. Мъжкото и женското на­чало се срещат в цялото творение. Както Луис казва: "Полът е реалност и то по-фундаментална реалност от секса... фундаментална поляризация, която разделя всички сътворени същества." Има слънце, но има и лу­на и звезди; има планински зъбери, но има и поле, осе­яно с диви цветя. Лъвът представлява невероятна глед­ка, но някога виждали ли сте лъвица? В женското сър­це също има нещо диво, но то е типично женско, по-скоро съблазнително, отколкото буйно.

Ева и нейните дъщери също са „отрасъл от този по­бедоносен ствол", но по съвсем по-различен начин. Ка­то съветник и приятел и особено като съпруг, аз съм бил удостен с честта да бъда допуснат в дълбините на Евиното сърце. Често, когато съм с някоя жена, в себе си аз се чудя : Какво ми казва тя за Бога? Знам, че Той иска да каже нещо на света чрез Ева - какво е то? И след като години наред съм изслушвал сърдечния вик на жените, аз съм напълно убеден в следното: Бог иска да бъде обичан. Той иска да бъде приоритет за някого Как е възможно да не сме го разбрали? От корица до корица, от началото до края, викът на Божието сърце е: „Защо не изберете Мен?" Изумява ме колко смирен и колко уязвим е Бог в това отношение. Ще ме наме­рите, казва Господ, когато ме потърсите с цялото си сърце (Еремия 29:13). С други думи: „Търсете Ме, преследвайте Ме - Аз искам да Ме преследвате." Изу­мително. Както казва Тоузър: "Бог чака да бъде поже­лан."

Също така виждаме, че Бог иска не просто приклю­чение, но приключение, което да сподели. Можеше и да не ни създаде, но Той искаше да го направи. Макар да знае името на всяка звезда и царството Му да обх­ваща галактики, Бог се наслаждава в това да споделя част от нашия живот. Знаете ли защо много пъти Той не отговаря на молитвите незабавно? Понеже иска да ни говори и понякога това е единственият начин, по който да ни накара да останем и да му говорим. Сърцето Му е за взаимоотношенията, за докрай споделено­то приключение.

И да, Бог има красавица, чието було да вдигне. Же­ната не случайно запленява мъжа. Ева е венецът на тво­рението. Ако внимателно проследите разказа в Битие, ще видите, че всяка нова фаза на творението е по-доб­ра от предходната. Първо, всичко е безформено, праз­но и тъмно. Бог започва да дава форма на суровите материали, така както един творец започва да скицира върху платното или да мачка топката глина. Светли­ната и тъмнината, сушата и морето, земята и небето -всичко започва да се оформя. Само с една дума земя­та е облагородена с царството на флората. Слънцето, луната и звездите изпълват небето. Със сигурност Не­говата работа става все по-детайлна и отчетлива. Пос­ле идват рибите и птиците, китовете и ястребите. След­ват дивите животни, всички тези изумителни творения. Пъстървата е прекрасно творение, но конят е наистина забележителен. Можете ли да чуете надигащото се кресчендо, подобно на велика симфония, която ескалира и достига все по-големи височини?

После идва Адам, триумфът на Божието дело. На ни­кой представител на животинското царство Бог не каз­ва: "Ти си Мой образ и Мое подобие." Адам носи Бо­жия образ в своето буйно, диво и пламенно сърце. И все пак има още един довършващ щрих. Появява се Ева. С нея творението стига до връхната си точка. Тя е Божият довършващ щрих. И Адам може да каже само: "Уау," Ева е олицетворение на красотата, на мистерия­та и на крехката уязвимост на Бог. Както казва поетът Уилям Блейк: "Голото женско тяло е част от една веч­ност, която е твърде велика за окото на мъжа."

Причината, поради която жената иска да разкрие ед­на красавица, причината, поради която пита: Харесваш ли ме?, е просто фактът, че Бог иска същото. Бог прите­жава пленителна красота. Както Давид се моли: Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся ... да гледам красотата на Господа (Псалм 27:4). Същест­вува ли някакво съмнение, че Бог иска да Му се покла­ня/? Че иска да бъде забелязан и ние да бъдем запленени от онова, което виждаме? Както К.С. Луис пише:' 'Женската красота е източник на радост както за жена­та, така и за мъжа... да желае някой да се наслаждава на нейната красота е съвсем естествено за Ева и в своя любим тя вкусва от собствената си прелест."

Признавам, че обяснението е твърде просто. Може да се каже още толкова много, а това не са трудни и заплетени категории. Понякога е нужно мъжът да бъде нежен, а от време на време жената трябва да бъде буй­на. Но ако мъжът е само нежен, усещаме, че нещо не е наред, и ако жената е само буйна, разбираме, че тя не е онова, което би трябвало да бъде. Ако се вгледате в малките момченца и малките момиченца, според мен ще разберете, че не съм много далеч от истината. Сила и красота. Както псалмистът казва:

Едно нещо каза Бог, да, две неща чух, - че си­лата принадлежи на Бога, и че на Тебе, Господи принадлежи и милостта; защото Ти даваш на все­киго според делата му (Псалм 62:11-12).

ГЛАВА ТРЕТА

ВЪПРОСЪТ, КОЙТО

ПРЕСЛЕДВА ВСЕКИ МЪЖ

Алберт Швайцер

Джордж Хърбърт

Джаксън Браун, „Претендентът"

Нашият местен зоопарк години наред разпола­гаше с един от най-големите африкански лъво­ве, които някога съм виждал. Огромен мъжкар, тежащ почти 250 кг, с разкошна грива и невероятно големи лапи. Пантера Лео, Царят на животните. Той, разбира се, беше в клетка, но искам да ви кажа, че решетките не представляват кой знае каква утеха, ко­гато стоиш на два метра от нещо, което при всяка дру­га ситуация би видяло в теб лесен обяд. Честно казано, аз усещах, че трябва да държа момчетата си на безо­пасно разстояние от него, сякаш той би могъл да ско­чи върху нас, ако така му се прииска. И все пак той беше моят любимец и докато другите се колебаеха между къщичките на маймуните и тигрите, аз оставах още няколко минути в присъствието на това толкова могъщо, благородно и ужасяващо същество. Навярно това беше страх, примесен с възхищение; навярно мо­ето сърце просто се разтапяше пред голямата стара котка.

Това прекрасно и страшно създание би трябвало да броди из саваната с гордо вдигната глава и да всява страх в сърцето на всеки див звяр, налитайки върху зеб­ри и газели всеки път, щом почувства порив за това. Но сега той прекарваше всеки Божи ден и час само­тен, в клетка по-малка от вашата спалня, и получаваше храната си през малка метална вратичка. Понякога къс­но през нощта, след като градът беше потънал в сън, аз чувах неговия рев да идва откъм хълмовете. Той не звучеше толкова свирепо, а по-скоро скръбно. При всички мои посещения, той нито веднъж не ме погледна в очите. Аз отчаяно желаех това, исках да си напра­ви удоволствието да хвърли към мен убийствен поглед или да замахне силно към мен. Но той само си лежеше, отегчен с онова дълбоко отегчение, което се поражда от досадата, дишаше учестено и от време на време се търкаляше от едната на другата си страна.

Защото след години, прекарани в клетка, лъвът вече не вярва, че е лъв... и човекът не вярва, че е човек.
ЛЪВЪТ ОТ ЮДА?
Мъжът е бурен... страстен... див по сърце? Не бихте го разбрали от онова, което обикновено ходи обуто в чифт панталони. Ако мъжът е образът на Лъва от Юда, защо тогава има толкова много самотни жени, толко­ва много деца без бащи и толкова малко мъже наоко­ло? Защо светът сякаш е изпълнен с „карикатури" на мъжественост? Да вземем човека, който живее точно зад нас. Той прекарва почивните си дни пред екрана, като гледа спорт, докато синовете му играят навън -без него. Живеем тук от девет години и мисля, че съм го виждал да играе със синовете си може би два пъти. Какво ще кажете? Защо той не се ангажира? Ами онзи от съседната улица, който се състезава с мотоциклети, кара голям камион, носи кожено яке и ходи някак на­перено? Мислех, че Джеймс Дийн е починал преди го­дини. Какво да кажем за него? Това изглежда мъжест­вено, но е един вид карикатурно пресилено.

Дали когато мъжете се вгледат в сърцата си, отк­риват нещо доблестно и опасно или по-скоро нами­рат гняв. похот и страх? В повечето случаи аз по-ско­ро се чувствам изплашен, отколкото настъпателен. Защо е така? Торе е писал преди сто и петдесет го­дини: "Повечето мъже водят живот на тихо отчаяние." И като че ли нищо не се е променило. Както гласи една реплика от Смело сърце: „Всички мъже умират; съвсем малко мъже живеят истински." И така. много жени водят живот на тихо отдръпване, след като са се отказали от надеждите си за истински мъж.

Истинският живот на средностатистическия мъж от­стои на светлинни години от желанията на сърцето му. Няма битка, която да води, ако не са уличното движе­ние, събранията, кавгите и сметките. Да вземем мом­четата, които се срещат на кафе всеки четвъртък сут­рин в местното кафене и споделят помежду си по ня­колко библейски стиха - къде е тяхната битка? А онези, които се мотаят по алеята за боулинг, като пушат и се забавляват - те са точно в същото положение. Мечове­те и замъците от тяхното детство отдавна са били заме­нени с химикали и схеми; автоматите и каубойските шап­ки са отстъпили пред микробусите и ипотеките. Поетът Едуард Робинсън представя тихото отчаяние от след­ния ъгъл:

Минивър Чийви, дете на презрение,

линееше все повече, докато с живота спореше;

оплакваше датата на своето рождение

и не без причина се бореше.

Минивър обичаше отминалите дни на мечовете

с блясък и на конете игриви.

Картината на воин смел от преди го подбуждаше

към танц през дните сиви.

Минивър Чийви, твърде късно роден,

се почесваше и да мисли не преставаше;

Минивър покашляше, от съдбата покорен,

и да пие продължаваше.

(„Минивър Чийви")

А защо има толкова много „вдовици на спортис­ти", които изгубват съпрузите си всеки уикенд на игри­щето за голф или пред телевизора? Защо толкова мно­го мъже са пристрастени към спорта? Това е най-вели­кото приключение, което те някога вкусват. Защо тол­кова много други хора са обсебени от своята карие­ра? По същата причина. Преди няколко дни забелязах, че един известен вестник се рекламира за мъжете ка­то „приключение в капитализма". Познавам мъже, ко­ито прекарват часове в интернет, като търгуват с ак­ции. Това е съпроводено с тръпка и риск, няма спор. И защо да ги виним? Останалата част от живота им е до­садна и скучна. Не случайно много мъже се впускат в афери не заради любов, не дори заради секс, но, как­то самите те признават, заради приключението. Тол­кова много мъже са съветвани да се откажат от този авантюристичен дух и да бъдат „разумни", което озна­чава да живеят единствено за задължението. Остават само снимки по стената от отминалите дни и може би купчина машинарии в гаража. Ед Сисман пише:

Това е най-големият страх на всеки мъж: да не бъде разобличен, да не бъде хванат, да не бъде изложен ка­то измамник. Желанието му е да бъде разкрит като ис­тински мъж. Моят сън няма нищо общо с актьорската игра; това е само контекстът за страховете ми. Вие си имате вашите. Мъжът носи Божия образ в своята сила не толкова физически, колкото в сферата на душата. Независимо дали е запознат с библейската история или не, ако има нещо, което един мъж знае, това е, че е създаден, за да се справя. И все пак той се пита... Мога ли? Ще успея ли? Когато пътят стане тежък, когато не­щата са критични, дали тогава ще се откаже? Години наред душата ми преживяваше подобен стрес. Често сутрин се събуждах с чувство на безпокойство, за кое­то нямаше конкретна причина. Стомахът ми се свива­ше на топка. Един ден моят скъп приятел Брент попита: "С какво се занимаваш в момента, че вече не играеш?"

Тогава осъзнах, че целият ми живот беше едно представление, все едно постоянно бях „на сцената". При вся­ка ситуация аз имах усещането, че трябва отново да се доказвам. След като говорех или преподавах, аз се зас­лушвах в онова, което другите коментираха, като се надявах да кажат, че е минало добре. Всяка съветническа сесия сякаш беше нов изпит: Ще мога ли да се справя отново? Да не би да си остана само с предиш­ния успех?

Един от моите клиенти получи голямо повишение и увеличение на заплатата. Дойде при мен депресиран. Боже мой - помислих си. - Защо? Всеки мъж обича да бъде хвален и освен това да му се плаща. Този човек сподели, че макар издигането да било много приятно, той знаел как това го подготвя за едно още по-голямо падение. На другия ден колелото трябваше да се за­върти отново. Всеки мъж има чувството, че светът очак­ва от него да бъде нещо, за което той дълбоко се съм­нява дали е в състояние да постигне. Това е универ­сално; всеки честен мъж би го признал. Да, да, има мно­го задръстени мъже, които се чудят за какво говоря; за тях животът е добър и те се справят страхотно. Са­мо чакайте. Ако това не е действително отражение на истинска сила, то е въздушен балон, който рано или късно ще се спука. На повърхността ще излезе гняв или пристрастяване. Главоболия, язва или може би лю­бовна връзка.

Бъдете честни - как виждате себе си като мъже? Да­ли бихте подбрали думи като силен страстен и опасен? Имате ли смелостта да попитате хората във вашия жи­вот какво мислят за вас като за мъже? Какви думи се боите да не използват? Вече споменах филма Легенди за страстта - как всеки мъж, който го е гледал, иска да бъде Тристан. Но повечето виждат себе си като Алфред или Самуел. Говорил съм с много мъже за филма Смело сърце и макар всеки от тях да има силното же­лание да бъде Уилям Уолъс, опасният герой - воин, повечето виждат себе си като Робърт Брус, слабия, плаш­лив човечец, който се огъва при натиск. Аз бих искал да мисля за себе си като за Индиана Джоунс; но се боя. че съм повече като Уди Алън.

Комедиантът Гарисън Кейлър е написал едно много забавно есе за това в своята Книга на мъжете. Когато един ден осъзнава, че не е честен относно себе си като мъж, той сяда и прави списък на своите силни страни и слабости.

Да бъда мил.

Да правя леха.

Да изкопая дупка.

Да пиша книги.

Да пея алт или бас.

Да се ориентирам по карта.

Да шофирам кола.

Да сека големи дървета на дребно за дървен мате­риал или за горене.

Да яздя кон, да тренирам куче или да се грижа за стадо животни.

Да управлявам лодка, без да хвърля в паника оста­налите.

Да подавам топка директно, под ъгъл или чрез приплъзване.

Да зареждам, да почиствам или да стрелям с пушка. Или да изстрелвам стрела. Не мога да използвам нито едно от тези неща, както и копие, мрежа, примка, бу­меранг или въздушна пушка, за да осигуря месо.

Да се защитавам с голи ръце.
Кейлър признава: "Това може и да е добра атеста­ция за някои субекти, но аз не познавам такива... За един мъж това не е добре. Жената би прегледала списъка и би казала: "Какво чак толкова, ако мъжът може да управлява лодка? Да хвърля топка под ъгъл? Да улови сърна? Да хвърля бумеранг? Тези неща са от 1933 година. Но това е прекрасна картина на мъжественост­та." Крег и аз се шегувахме относно това, докато си проправяхме път през гъмжащите от гризли гори на Аляска. Единствените мъже, които срещнахме през де­ня, бяха група местни, които си тръгваха. Те изглежда­ха като излезли от списанието Войник на съдбата - пушки със скъсени цеви, пищови, патрондаши, окачени през гърдите им, огромни ножове. Те бяха готови. Можеха да се спраявт. Ами ние? Ние имахме свирка. Говоря сериозно. Това бяхме взели за нашето дълго пътуване из дивата природа: свирка. Говорим за две кокони. Крег призна: "Аз... всъщност какво мога да правя? Имам предвид истински? Знам как да работя с факс-машина."

Така се чувстват повечето мъже относно готовност­та си да се бият, да поемат риск или да пленят красави­цата. Ние имаме свирка. Вижте, макар да не липсва же­лание за битка, която да поведем, за приключение, ко­ето да изживеем, и за красавица, която да избавим, макар някогашните ни момчешки мечти да са били из­пълнени с тези неща, ние не смятаме, че ни бива. Защо мъжете не се държат като мъже? Защо не предложат силата си на един свят. който отчаяно се нуждае от нея? По две прости причини: ние много се съмняваме дали можем да предложим някаква истинска сила и сме поч­ти сигурни, че ако приложим онова, което имаме, тоняма да е достатъчно. Нещо се е объркало и ние го знаем.

Какво е станало с нас? Отговорът се крие доста назад в историята на човечеството и отчасти в детайлите от историята на всеки мъж.
ЗА КАКВО Е СЪЗДАДЕН МЪЖЪТ?
Защо Бог създаде Адам? За какво е мъжът? Ако знаеш предназначението на нещо, то ти знаеш каква е не­говата цел в живота. Ловджийското куче обича вода­та; лъвът обича лова; соколът обича да се рее в небето. Те са създадени за това. Желанието разкрива пред­назначението, а предназначението разкрива съдбата. Що се отнася до човешките същества, нашето пред­назначение също става ясно чрез желанията ни. Да взе­мем за пример приключението. На Адам и на всичките му синове е поверена една невероятна мисия: да влас­тват и да покоряват, да се плодят и да се умножават.

„Пред теб е цялата земя, Адаме. Изследвай я, обра­ботвай я, грижи се за нея - тя е твоето царство."

Само каква покана! Това е позволение да стигнеш много по-далеч от другия тротоар на улицата. Карт бланш да от­криеш екватора; заръка да изградиш Камелот. На то­зи етап само Едем е градина; всичко останало е дива природа, доколкото ни е известно. На картата не са обозначени реки, не са прекосени океани, нито са по­корени планински върхове. Никой не е открил молеку­лата, горивото или Петата симфорния на Бетовен. Ста­ва въпрос за празна страница, която тепърва ще бъде изписана. Чисто платно, което очаква да бъде изрису­вано.

Повечето мъже си мислят, че са на земята само за да убиват времето - и това ги убива. Но истината е точ­но обратната. Скришният копнеж на сърцето ти - да кон­струираш лодка и да плуваш с нея, да напишеш симфо­ния и да я изпълниш, да засадиш нива и да се грижиш за нея - това са нещата, за които си създаден. Ето за­що си тук. Да изследваш, да градиш, да завладяваш - не е нужно да казваш на едно момче да прави тези не­ща по простата причина, че те са неговата цел. Но има известна доза риск и опасности и точно там е уловка­та. Готови ли сме да живеем на нивото на риска, към което Бог ни приканва? Нещо в нас се колебае.

Да вземем за пример и друго желание - защо един мъж копнее за битка, в която да се впусне? Защото,

когато навлезем в историята от Битие, ние пристъпва­ме в един свят във война. Параметрите вече са определени. Злото очаква, за да предприеме следващия си ход. Някъде назад във времето, още преди Едем, в тайнството на отминалата вечност, имаше удар, надигаме опит за покушение. Луцифер, принцът на ангелите, ка­питанът на гвардията, се надигна срещу Троицата. Опита се да завземе небесния трон със сила, с помощта на една трета от небесната армия, която бе заразил със собствената си злонамереност. Те се провалиха и бя­ха изхвърлени от присъствието на Троицата. Но не бя­ха унищожени и битката не е приключила. Сега Бог има враг... както и ние. Човек не се ражда в някакъв инку­батор или сапунена опера; той се ражда в един вою­ващ свят. Това не е Съвършен дом, това е Спасяването на редник Райан. Предстоят много, много битки на най-различни бойни полета.

И най-сетне, защо Адам копнее да избави някоя кра­савица? Защото там е Ева. Той ще се нуждае от нея и тя от него. Всъщност Адамовата първа и най-голяма бит­ка тепърва предстои - битката за Ева. Но нека да доуточним мизансцена. Преди Ева да е взета от Адамо­вото ребро, оставяйки болка, която минава само кога­то той е с нея. Бог дава на Адам някои инструкции от­носно грижата за творението и ролята му в разгръща­щата се история. Това е нещо твърде просто и много щедро; Можеш свободно да ядеш от всеки плод в градината, с изключение на плода от дървото за познаване на доброто и злото (Битие 2:16-17, Живата Библия). Е, повечето от нас са чували затова. Но обър­нете внимание какво Бог не казва на Адам.

Няма предупреждение или инструкция относно оно­ва, което предстои да стане: изкушението на Ева. Това е просто изумително. Очевидно от диалога между Адам и Бог липсва нещо от рода на: "Адаме, има още нещо. Следващия четвъртък, около четири часа следобед, ти и Ева ще бъдете в градината и там ще се случи нещо опасно. Адаме, слушаш ли Ме? Вечната съдба на чо­вешката раса зависи от този момент. Ето какво искам да направиш..." Бог не казва подобно нещо. Той дори не го споменава, доколкото ни е известно. Милостиви Боже, защо премълча?! Защото Бог вярва в Адам. Та­ка е преценил - да се намеси само в краен случай. Адам не се нуждае от подробни инструкции, защото така