Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността

В продължение на хилядолетия поетите са си представя­ли такива времена и места, в които хората живеят в щастли­во съгласие. Философите отдавна мечтаят за по-добри об­щества, а активисти в редица области включват подобни мечти в програми за съзидателна промяна на културата. Според нас стремежът към социална трансформация, който личи от такива представи и дейности, е от съществено зна­чение за по-възвишения живот, напиращ да се роди в нас. Нашата еготрансцендентна природа, т.е. нашето по-висше аз, получава силен импулс да спомага за по-нататъшния напредък на света. Този стремеж, това призвание отдавна е намерило отражение в мечтите на човечеството.

Шумерите дават израз на представите си за рая в епоса за Гилгамеш. Гръцкият поет Хезиод пише за Благословени­те острови - един вълшебен свят със сгради от злато, обгра­ден от ухаещи води. Тибетците мечтаят за Шамбала - земя с дворци от скъпоценни камъни и стени от смарагди, където живеят лами, достигнали по-висше състояние на духа. През Средновековието в Европа подобни представи намират из­раз в приключенски разкази, като тези за търсенето на Авалон или на Ел Дорадо. Пътешественици разказват за въл­шебни острови като Хиперборей срещу шотландското крайбрежие и Хай Брасейл на запад от Ирландия.

Философи - представители на различни течения, са при­дали по-рационална форма на подобни представи, които от­давна се съдържат в легенди, митове и поезия. В диалога си „Републиката" Платон си представя град-държава, управля­ван от крале философи, в който на хората се дават роли, съ­ответстващи на техните умения като пазачи, войници или работници. Две хиляди години по-късно, през 1516 година, сър Томас Мор описва един въображаем остров, наречен Утопия, т.е. „никое място" или „никъде", който се управля­вал справедливо и в който се зачитали правата на всички. Въпреки че името „Утопия" или „никъде" има характера на алегория и дори на подигравка, представата на Мор се счи­та за катализатор на по-късни представи за човешко съвър­шенство.

С настъпването на Ренесанса и Просвещението виждани­ята за едно по-добро човечество придобиват романизирана форма. През 1627 година философът Франсис Бейкън пуб­ликува „Нова Атлантида" - роман, който представлява въз­хвала на науката като средство за създаване на утопия. Даниел Дефо пише „Робинзон Крузо" - разказ за самотата на един райски остров, а в края на деветнадесети век появата на „Поглед назад" на Едуард Белами поражда разпален утопизъм в Америка и Великобритания.

През двадесети век все по-засилващото се усещане за чо­вешката перверзност прави подобна литература да изглежда опасно наивна. На фона на Хитлер, Сталин и Холокоста идеите за човешкото съвършенство, чийто изразител е на­цисткият „супермен", се превръщат в рецепти за правене на злини. Два романа за дистопии¹⁷ - на Олдъс Хъксли „Прек­расният нов свят" и на Джордж Оруел „1984" - дават израз на засилващото се подозрение към утопичните представи. В края на Втората световна война много хора са на мнение, че представата за утопия е напълно заличена.

Въпреки това като пряка реакция на социалните злини на двадесети век през 60-те години съзнателно се създават много комуни. Психологът Б. Ф. Скинър, посветил се на чо­вешкото поведение, пише „Уолдън две", която макар че предизвиква много спорове с теориите си за човешкото по­ведение, е стимул за създаването на няколко такива комуни. Обаче малко подобни експерименти просъществуват дълго. Повечето срещат трудности или биват разрушени от деструктивните отношения между участниците в тях, а други се превръщат в опасни култове.

Наистина ли наивните утопични мечти и масовият про­вал на съзнателно създадените комуни доказват, че социал­ният прогрес е невъзможен? Отговорът е категорично не. Много социални реформи, между които и тези за гражданс­ките права, за защита на околната среда и женските движе­ния, бележат исторически културен напредък. Студената война свършва с незначително кръвопролитие. В Южна Африка е премахнат апартейдът. Въпреки нашите социални злини, много от които продължават да ни ужасяват, хората намират съзидателни пътища за изразяване на импулсите, които стоят зад нашите хуманитарни мечти, и тези импулси са присъщи на по-висшата ни същност. Дълбоко в себе си ние искаме да служим на света и има безброй начини да го правим. Това става все по-очевидно със засилването на на­шата съпричастност, чувство за мисия, способността ни да обичаме, както и други животворни качества, описани в та­зи книга. Ние сме на мнение, че обединяването на тези ка­чества и чувството за вдъхновяващия поток, което те пре­дизвикват, могат да направят нашите усилия по-чистосър­дечни и ефективни.

И както вече споменахме, един по-широк поглед към еволюцията може да ни помогне да обединим нашите уси­лия за личностна и социална трансформация. Чувството за стремителен световен напредък може да ни вдъхнови и да даде перспектива на цялата ни дейност, особено когато тя е подпомагана от трансформативни дисциплини. Видяхме до какви чудеса с тялото и душата може да доведе подобна практика и описахме как тя може да обогати живота ни. В тази глава ще предложим някои пътища за реализация на нашите по-големи възможности, а перспективата, която те ни дават, може да допринесе за световния еволюционен напредък. Нашата цел не е да бъдем прекалено изчерпател­ни в това отношение, а да изброим няколко сфери, в които може да бъде отбелязан напредък в развитието на нашите по-големи способности.

Науката е добра отправна точка. Тя заема централно място за работа в полза на човешкия напредък, защото е от изключително важно значение за придобиването на знания за човешкия потенциал.

Днес има повече широкодостъпни знания за нашите трансформативни възможности от когато и да било в исто­рията на човечеството. За съжаление, различни философски предразсъдъци, съперничество между учени и самият обем на информационния поток затрудняват цялостното запозна­ване с тези знания. Че това е точно така говори твърдение­то, според което „знаем все повече и повече за все по-малко и по-малко".

Огромният стремеж към все по-тясна специализация пречи на учените от дадена област да се запознаят с разно­образния човешки опит по отношение на изключителните възможности, описвани в тази книга. Но въпреки тази фрагментарност подобен опит може да бъде по-цялостно разг­леждан, за да се открият схемите, свързващи отделните спо­собности. Вече е възможно да се обединят различни данни за нашите по-висши възможности от медицинските изслед­вания, антропологията, психологията, социологията, психи­ческите изследвания, религията, спорта, изкуството и други области. Както вече видяхме, психолози като Уилям Джеймс и Еибрахам Маслоу, учени пионери в изследването на паранормалните явления като Фредерик Майерс и Мар-ганита Ласки, лекари изследователи като Лари Доси, парап-сихолози като Мерилин Шлиц и Уилям Бренд, антрополози като Майкъл Харнър и други учени, за които споменахме, са представители на този смел и по-всеобхватен подход. Те ни помагат да намерим пътя към по-висшата наука за чо­вешкия потенциал.

Това са мъже и жени, отдали се на едно призвание, които обичат работата си и намират щастие в нея. Повечето от тях са описали собствените си трансцендентни преживявания, които са ги мотивирали в творческата им дейност. Всички са високоорганизирани хора, което е една от причините за авторитета им сред техните последователи. Искаме да под­чертаем това: има дълбока връзка между собствения трансцендентен опит и собствената упорита работа както в об­ластта на науката, така и във всяка друга област. Ейбрахам Маслоу твърди, че типичното за изучаваните от него самоусъвършенстващи се хора е, че тяхното пристрастяване към работата, която вършат, се отразява не негативно, а по на­чин, който обогатява света.

Една причина, поради която учени като току-що изброе­ните се ползват с уважението на своите колеги, е тази, че те използват методи, съответстващи на характера на изследва­ните от тях въпроси, които понякога са твърде спорни. Ме­тодите, които използват те, се базират на поддаващи се на контрол експерименти, наблюдения на случващи се по ес­тествен път събития, сравнения на субективни описания и достоверни доказателства за необикновени явления. Макар да проявяват дързост и въображение в наблюденията и тео­риите си, те държат на прилично разстояние от тях получе­ните конкретни данни от своите изследвания. Накратко ка­зано, всички те са доказали, че е напълно възможно научни­те методи да бъдат прилагани в по-нататъшното изучаване на човешката природа.

Днес човечеството разполага повече от когато и да било със средствата за създаване на наука за човешкия потен­циал. Изследователи в много области ни научиха да извли­чаме точна информация от изкривени представи за необик­новени събития и да различаваме добрите данни от лошите. Например изследователите на човешката психика се научи­ха как да допълват разкази за телепатични, ясновидски и други паранормални явления с добре контролирани проуч­вания на тези случки, а религиозните традиции са установи­ли много щателни тестове, чрез които се проверява валид­ността на някаква необикновена случка или преживяване. Макар този факт да не се признава широко от съвременната наука, прозренията и способностите на съзерцателите от Изтока и от Запада отдавна са били подлагани на проверки от техни колеги и учители, добре запознати с подобни явле­ния. Философите Кен Уилбър и Стивън Филипс, както и други съвременни мислители твърдят, че между съзерца­телния и научния емпиризъм има фундаментално сходство. Въпреки това днес много учени и философи отхвърлят доказателствата за паранормалните явления и автоматично свързват съобщенията за тях с остарели вярвания и предраз­съдъци. Обаче учените пионери, които споменахме, не отх­върлят с лека ръка подобни доказателства за нашата по-висша същност. Те ни показаха как да подхождаме към тях, ка­то проявяваме въображение и предпазливост, симпатия и прецизност. Правейки това, те често е трябвало да се издиг­нат над собствените си предразсъдъци и предварителни нагласи. Понякога са били облагодетелствани от интуиция, която ги е извисила над предишните им заблуди, и често пъти в откритията си са били спохождани от хрумвания, ко­ито като че ли са идвали от отвъдното. За тях самата наука е станала трансформативна дисциплина, а тези от нас, приз­вани да изучават човешката природа в нейните още по-сък­ровени кътчета, биват вдъхновявани от тяхната работа.

Още от древността философите твърдят, че основната цел на образованието е да изкара на преден план нашите най-добри и дълбоко скрити способности. От Платон до днес видни деятели в областта на образованието настояват училищата да насочат вниманието си към всестранното раз­витие на личността.

За щастие има училища, които подкрепят подобен под­ход, и някои от тях откликват на съвременните предложе­ния за трансформация на образованието. Подобно предло­жение, спечелило много привърженици, е това на Джордж Ленард, който отговаря за раздела „Образование" в списа­ние „Лук" през 50-те и 60-те години на миналия век и е спе­челил повече награди за материали, посветени на образова­нието, от който и да било друг журналист през това време. Ленард посещава стотици училища, често пъти прекарвай­ки по няколко дни в една класна стая, за да се запознае с мнението на ученици и преподаватели за образователната система. Отначало той е твърде впечатлен, но след време е обезпокоен от това, което открива. Все повече нараства тре­вогата му от големия брой ученици и малкото учители, от отегчението сред учениците, а и сред някои учители, от липсата на вдъхновение у едните и другите и от общата тя­гостна атмосфера в много училища. Разочарованието му от образователната система на Америка го кара да препоръча един по-всеобхватен и същевременно по-задълбочен метод на обучение. В своите статии, които публикува в списание­то и в книгата си „Образование и екстаз" (1968), Ленард предлага нови дръзки и творчески начини, по които учили­щата на всяко ниво да могат да развиват едновременно нашите физически, емоционални, познавателни и духовни способности. Той пише, че в такива училища учениците трябва:

• 
  да изучават общоприетите умения и знания на съвре­менната култура (четене, писане, смятане, история и т.н.), като правят това с радост;
  
• 
  да се научават как да внасят творчески промени във всичко, което сега е общоприето;
  
• 
  да се учат не на агресивност, а на способността да из­питват удоволствие от това, което правят, да не се стремят само да трупат знания и да водят тесногръдо съперничест­во, а да бъдат неповторими;
  
• 
  да придобият повишено осъзнаване на емоционални, сетивни и телесни състояния, което би им позволило да бъ­дат по-съпричастни към другите хора;
  
• 
  да се научат как да навлизат и се радват на различни състояния на съзнанието, подготвяйки се за промените в живота;
  
• 
  да се научат как да изследват отношенията с хората и да се радват на тези отношения;
  
• 
  да се научат как се учи, защото учението е дума, която включва пеене, танцуване, взаимодействие и нещо много повече — то е основната цел в живота.
  

„Добрият учител се стреми да предизвика възхищение у учениците си, без да се стеснява да използва най-различни начини за обаяние. Всеки ученик знае, че великите хора са посрещали с дива радост моментите, в които са научавали нещо. Знаем как Архимед е подскочил във ваната и е извикал „Еврика!"; как Хендел, завършвайки кантатата „Алелуя", казал на слугата си: „Мисля, че видях пред себе си ця­лото небе и самия Бог." Обаче ние не признаваме, че всяко дете отначало е един Архимед или Хендел. Осеммесечното дете, което успява да закрепи едно върху друго две кубчета, прави не по-малко важна връзка, отколкото Архимед... Всъщност по-голямата част от живота му на тази възраст се състои в учение. Обяснявайки как не бил в състояние да мисли за научни проблеми в продължение на година след последните си изпити, Алберт Айнщайн казва: „Всъщност цяло чудо е, че съвременните методи на обучение не са за­душили напълно в нас свещеното изследователско любо­питство... Голяма грешка е да се мисли, че радостта от това да виждаш и да търсиш може да бъде провокирана чрез принуда и чувство за задължение."

Въпреки това радостта и жаждата за живот не могат да бъдат укротени. Стръкчето трева пропуква бетона. От ака­демиите на Европа излиза един Айнщайн. Онези, които се стремят да контролират, да подчиняват и да ограничават, в крайна сметка губят. Вдъхновяващите сили за живот, рас­теж и промяна са твърде многобройни, твърде разнообразни и твърде необуздани."

Образованието е отражение на нашите най-основни представи за човешкия потенциал. Ако не си даваме сметка за нашите по-висши възможности, не можем да имаме обра­зование, което да ги поощрява. Описаните от нас засилени възприятийни и комуникативни способности, интуитивното знание и способността ни да обичаме, които ни водят към нашето по-висше призвание и мисия, могат и трябва да бъ­дат доразвивани. Едно образование, поставило си подобна цел, ще развие у нас качества на сърцето и душата така, както ни учи да четем и да пишем.

За съжаление днес повечето американски училища са завладени от стандартната система на тестове за оценка на постиженията, която пречи на творчеството, оригиналност­та и радостта от ученето. Придава се първостепенно значе­ние не на обучението в по-широкия смисъл на думата, а на това как да се получават с помощта на хартия и молив по-високи оценки в тестовете, в които се предлагат по няколко възможности. Все по-често предметите, които не са обект на тестове, намаляват или просто отпадат от учебната прог­рама. Такива важни за цялостното развитие на личността предмети като изучаването на драматургични произведе­ния, физическото възпитание и живописта биват заменяни с практически семинари за вземане на тестове, чиято основна цел в най-добрия случай е колкото може по-голям брой участници в тестовете да дадат едни и същи отговори, и мо­же би след време да се научат да мислят по един и същ на­чин.

Но има признаци, че жертвите на подобен подход започ­ват да се бунтуват. Например из цяла Калифорния учители, които през 2001 година са печелили допълнителни възнаг­раждения средно от по 591 долара за това, че са подготвяли своите ученици да повишават оценките си на тестовете, все по-често в знак на протест доброволно дават тези свои въз­награждения за новаторски образователни програми и сти­пендии. Има също така редица училища и образователни групи, които правят всичко възможно да променят този стремеж към човешка стандартизация.

Една такава организация е Образователната фондация „Джордж Лукас". Основана от създателя на сериала „Звезд­ни войни", тя се оглавява от д-р Милтън Чен, виден деец в областта на образованието, който има бакалавърска степен от Харвард и докторат от Станфордския университет. Д-р Чен и хората му издирват из целите Съединени щати учили­ща, посветили се на новаторството и радостта от учението, и разказват за техния опит в това отношение чрез един чу­десен бюлетин, който издават на всеки шест месеца и който се нарича „Едутопия", а също и чрез видеозаписи, сайт в мрежата (www.glef.org), памфлети и компактдискове. Учи­лищата, за които разказват, разчитат на силна обществена подкрепа, използват творчески новите технологии и се от­личават с един образователен подход, който поставя ударе­ние едновременно върху духовното, физическото и емоцио­налното развитие.

Например в общинското училище „Шърмън Оукс" в Сан Хосе, Калифорния, директорката Пеги Брайън е стигнала дотам, че е пожертвала едно кафене за построяването на по-просторен учебен център, където учениците могат да се за­нимават свободно със своите творчески проекти, подпомог­нати от информационна техника, както в книгата на Джордж Ленард „Образование и екстаз". В прогимназията „Бенджамин Франклин" в Риджууд, Ню Джърси, учениците от осми клас осигуряват ежедневно новини и други програ­ми за радиостанцията БФБН (Бен Франклин Бродкаст Нюз) и участват на живо в програмите на тяхната местна кабелна телевизия. Училището поставя главното ударение на соци­алното и емоционалното развитие и на програмата за физи­ческо възпитание, в която могат да участват всички ученици. „Ако можем да създадем среда, в която да се чувстваме добре и да държим един на друг, казва директорът на „Бен­джамин Франклин" Тони Бенсивенга, всичко останало ще си дойде на мястото."

Ние сме на мнение, че най-важната задача пред образо­ванието е да създава у учениците усещане за по-значимата роля, която имаме да играем в тази изумителна, вечно раз­виваща се Вселена. Така то може да им помогне да открият у себе си най-истинското си призвание и да намерят сили, чрез които могат да допринесат за световния напредък.

Реформа и в бизнеса

Бизнесът също може да бъде поле за овладяване на нови знания и растеж. Много водещи бизнесмени и консултанти са се убедили, че едновременно със стремежа си за постига­не на по-голяма ефективност в производството на стоки и услуги бизнес организациите могат да улеснят откриването на нашите скрити заложби и призванието ни да служим на света като цяло.

Уорън Бенис, професор по бизнес, президентски съветник и експерт по управление на бизнеса, се е посветил на изучаването на връзките между личностното развитие и то­ва на бизнес организациите. Благодарение на дългогодиш­ните си познанства с много политици и бизнесмени, той от­крива различни качества, типични за добрите ръководите­ли, сред които настойчивост, познаване на собствените въз­можности, способност да рискуват, чувство за отговорност и любов към учението. „Учещият се човек очаква провала или грешките, пише той. Най-лошият проблем за едно ръ­ководство е ранният успех. Така ръководителят няма въз­можност да се поучи от проблемите. Предполагам, че нау­чаваме най-много, когато сме сполетени от беди."

Качествата на добрите ръководители, посочени от Бенис, в много отношения отговарят на способностите, описани в тази книга. Според него за такива ръководители е характер­на „емоционална мъдрост", която се изразява в способност­та да приемат хората такива, каквито са, да се справят със случващото се тук и сега, да се доверяват на други хора до­ри когато това изглежда рисковано, и да действат, без да се нуждаят от постоянно одобрение и признание. Бенис ни ка­ра да помним, че „да се научим да бъдем способни ръково­дители не е по-различно от това да се научим да бъдем спо­собни хора... Когато говорим за „израстване на лидери", не­избежно трябва да имаме предвид и личностната трансфор­мация."

Според Бенис успехът в бизнеса често пъти бива улеснен от наречените от него „Големи групи". По повод многото проблеми пред бизнеса той пише:

„... даден проблем е твърде сложен да бъде разрешен от един човек или с познания само в една област. В такива случаи единствената ни възможност е да съберем хора от различни специалности. Наричам такова събиране талант на Големите групи. Гениалността на Големите групи се със­тои в това, че в тях са включени да работят заедно забележителни хора - всички изразени индивидуалисти. Тези гру­пи имат и друга, също важна функция: те оказват психоло­гическа подкрепа на влизащите в тях и засилват приятелст­вото помежду им. Помагат за засилване на дръзновението. Без да имаме къде да споделим някои свои по-дръзки идеи, без някой да ни окуражи и насърчи, когато сме се сблъска­ли с дадено препятствие, ние сме загубени. Големите групи ни припомнят колко много можем да постигнем, когато ра­ботим заедно за постигането на дадена цел. За по-сигурно те разчитат на отдавна установени образци за добро ръко­водство - ефективна комуникация, изключително прецизен подбор на кадрите, получаване на реални пълномощия, лич­на ангажираност. Същевременно те ни напомнят за мисълта на писателя Лучано Кресканзо, че „всички сме ангели само с едно крило и можем да летим само ако се държим един за друг". В крайна сметка тези групи не могат да бъдат управ­лявани, а само насочвани накъде да летят."

Бенис не е единственият, който прави връзка между лич­ностната и организационната трансформация. Според мно­го психолози, посветили се на изучаването на съвременното работно място, има неизбежна връзка между философията, към която се придържа даден бизнес, и морала на участва­щите в него. Многобройни изследвания са показали, че всички организации могат рязко да увеличат своята ефикас­ност, като поощряват стремежа на своите членове за по-ви­сока квалификация и растеж. Ако улесняват това, което на­рекохме „интегриращ поток", те могат да увеличат възмож­ностите си за успех. С нарастването на личното благосъсто­яние в процеса на работата често се случва така, че някаква магнетична сила сплотява хората да правят „предвидими чудеса". Подобно на Бенис, Питър Синдж е една от водещи­те съвременни фигури, посветили се на темата за развитие­то на колективите. В добилата широка популярност негова книга „Петата дисциплина: изкуство и практика на усъвър­шенстващия се колектив" той се спира на такива организации, в които се поощрява новият начин на мислене, отприщва се колективната енергия, хората се поощряват да по­вишават заедно квалификацията си. Предприятията могат да се превърнат в самоусъвършенстващи се организации чрез поощряване на гъвкавостта, творчеството и по-всеобх­ватното мислене; чрез комплексно развитие, лично усъвър­шенстване, по-ясно поставяне на целите, фокусиране на личностната енергия, по-голяма обективност, откриване на подсъзнателните ментални картини и колективни „предста­ви за бъдещето", които акцентират повече върху съзнател­ността и чувството за отговорност, отколкото върху подчи­нението, както и върху диалога, който помага на членовете на колектива да пренебрегнат личните си амбиции в полза на колективното творчество. Благодарение на изследвания­та си Синдж стига до убеждението, че медитацията и други­те трансформативни практики могат да улеснят развитието на тези способности.

Подобно на Бенис и Синдж, много бизнесмени споделят възгледа за живота на колектива, който утвърждава и разви­ва човешкия потенциал. Така според тях бизнесът подобря­ва качеството на стоките и услугите си, като същевременно помага за общото усъвършенстване на света. Много изслед­вания показват, че това се случва най-често, когато работ­ниците открият смисъл в работата си и когато техният ко­лектив е пропит от чувството за обща цел и се е посветил на общото благосъстояние.

Накратко казано, бизнесът, изглежда, се развива най-добре, когато обединява както личностната, така и общата трансформация. Подобно на образованието, защитата на околната среда и други сфери, които накратко разглеждаме тук, той разчита на обединяването на индивида и на групата за постигане на по-високи резултати. Благодарение на това обединяване колективът може да стане двигател на по-ната­тъшния човешки прогрес.