По-дълбоко разбиране на околната среда

„Най-ясният път към Вселената минава през дивата гора."

Джон Муир „Живей на полето и Бог всеки ден ще те учи на филосо­фията на природата."

Ралф Уолдо Емерсон „Природа" ,Възприемането на Земята като жива реалност е условие за спасяването й от унищожението, на което сме я подложи­ли. За да се справим ефикасно с това, трябва в известен смисъл да измислим наново човека като вид в общността на животинските видове."

Отец Томас Бери „Сънят на Земята"

Грижата за околната среда е един от най-големите импе­ративи. Бързо изчезват растителни и животински видове. Реките и моретата стават все по-мръсни. Глобалното затоп­ляне е факт. Давайки си сметка за това, днес все повече и повече хора работят за запазване и възстановяване на красо­тата и намаляващите ресурси на световната природа.

Ние вярваме, че тази засилена активност в защита на природата е дълбоко свързана с развитието на нашите по-големи възможности. Описаните от нас опити за издигане над егото, водещи ни към по-висша и по-всеобхватна иден­тичност, ни карат да осъзнаваме по-дълбоко отношенията си със заобикалящия ни свят. Това се постига не с интелек­туални понятия, а със завладяващото възприятие на единст­вото на живота. Нашият стремеж да запазим още неувредените места на земята и да съживим онези, които вече са би­ли подложени на унищожение, става още по-силен, когато проявим дълбоката си солидарност към тях.

Американските натуралисти Джон Муир и Хенри Дей­вид Торо, които като много други са дали свой принос в развитието на движението за защита на околната среда в Съединените щати, са се ръководили в работата си от ду­ховния афинитет към природата.

„Защо да не мога да се разбера със Земята? - пише Торо. - Самият аз не съм ли съставен отчасти от листа и зеленчуци?"

Муир описва подобно чувство, когато пише:

„Завиждах на родоначалника на нашата раса, живял сред новосъздадените поля и растения на Рая. Но вече не завиж­дам, защото открих, че и аз живея в зората на „сътворение­то". Рано сутрин звездите все още пеят заедно и светът, още несътворен дори наполовина, става все по-красив с всеки изминал ден."

Муир, който основава „Клуб Сиера", прекарва много го­дини в Йосемитската долина и в планината Сиера Невада. Това, че е изживял мистично единение с природата, личи от следните редове:

„Небето и Земята са едно — част от одеждите на Бога. Около цялата Земя лежи дълбокото небе и е част от нея. Тъмната зловеща нощ, преобразена от светлината, става божествена и сияйна. Облича одеждата на Вечността, идваща от неземно

слънце, — гледка, пред която трябва да се преклоним. "

„... Както топлината и красотата на огъня се ценят повече от онези, които знаят нещо за произхода на дървото и на въг­лищата, вглеждат се в танцуващите пламъци и съзерцават то­ва грандиозно шоу, сякаш дошло от слънцето преди векове... така и на Йосемитските храмове се радват най-вече онези, ко­ито виждат Божествения Разум в тяхното сътворение."

В своите списания и в други публикации Муир и Торо често описват божественото присъствие, на което се натък­ват сред природата. Мнозина от нас са изпитвали това, кое­то те описват. Подобно очарование очаква всички ни и мо­же да ни вдъхнови по същия начин да опазим Земята, която, както пише Муир, „заедно с небето представлява едно ця­ло". Тук отново идва нашата новозараждаща се същност, за да обогати света. Уважението и грижата за природата про­изтичат от нашето усещане за свързаност с нея.

Но за да бъде резултатна работата по опазване на окол­ната среда, тя трябва да бъде и практична. Така например ние можем да си сътрудничим с бизнеса в усилията да възс­тановим световните природни ресурси. Социологът новатор Пол Хоукън също защитава такъв подход в книгата си „Екология на търговията". Бизнесът, пише той:

„... е не просто естествен катализатор на такава промяна; той е единственият достатъчно мощен механизъм, който да спре глобалната природна и социална разруха. Независимо от намеренията, в днешното индустриално общество всяко дейс­твие, предизвикано от комерсиални цели, уврежда околната среда. Нужна ни е система, която да прави точно обратното -да се полагат всекидневни усилия за подобряване на света."

Хоукън и колегите му Еймъри и Хънтър Ловинс в книга­та си „Природен капитализъм" защитават тезата, че природ­ните ресурси са един вид капитал. Съзнавайки това, бизне­сът може с парите, финансовата си находчивост и организа­ционни способности да използва този „природен капитал" както за финансови облаги, така и за природозащитни цели. Организации като „Грийнпийс" и „Клуб Сиера", пишат те,

„... сега се превърнаха в истинските капиталисти. Обръ­щайки се към такива проблеми като парниковия ефект на газовете, химическото замърсяване и загубата на рибното богатство, коридорите от дива природа и девствени гори, те правят повече, отколкото всички търговски камари, взети заедно, за запазване на един ценен бизнес в бъдеще. Докато водещи бизнесмени разгорещено оспорват идеята за нама­ляването на природните ресурси, малко на брой заслужава­щи доверие учени и корпорации се обявяват в защита на живите системи, които ни носят трилиони долари природен капитал: това са нашата почва, горите, подпочвените води, океаните, полята и реките. Още повече, че тези системи на­маляват в момент, когато световното население и търсенето на услуги расте неимоверно."

Хора като Хоукън и семейство Ловинс описват много пътища, чрез които деловият свят може да печели от грижа­та си за околната среда. С тях са съгласни много природозащитници и бизнесмени, според които бизнесът за разумно­то използване на ресурсите може едновременно да осигуря­ва работни места и да намалява въздействието върху приро­дата. Сега много хора са на мнение, че можем да развиваме икономиката, като същевременно използваме по-малко ре­сурси и започнем да възстановяваме увредената природа.

Така практичността се превръща в съюзник на любовта ни към природата. Тук отново виждаме взаимната зависи­мост на нашите новозараждащи се способности. Съпричаст­ността и повишената възприемчивост, които ни дава трансформативната практика, ще засилят нашето чувство на заг­риженост за околната среда. Ние можем да следваме това чувство не само като протестираме срещу тези, които я за­мърсяват, но и като работим отвътре в системата на бизне­са, за да се борим срещу увреждането на природната среда. Изостреното ни възприятие за красивото, радостта от при­родните дадености и чувството за свързаност на нашата по-висша същност с божественото могат да помогнат на уси­лията ни да опазим заобикалящия ни свят.

Инициативи за мир и икономическо развитие

Независимо дали работим за подобряване на образова­нието, на бизнеса или на грижите за околната среда, трансформативната практика може да ни помогне в усилията за творческа социална промяна във всяка сфера. Зараждането на нашите по-висши способности може да улесни всичките ни начинания за благото на обществото. Много герои на со­циалната реформа са показали, че нещата стоят точно така.

В книгата си „Очи на сърцето" първият демократично избран президент на Хаити Жан-Бертран Аристид описва „път за бедните в епохата на глобализацията." Този надарен с богато въображение бивш държавен глава дава практичес­ка насоченост на своите възгледи, като помага на много из­паднали в нужда хора в Хаити и в други части на света. Част от тези негови усилия минават през Фондацията за де­мокрация „Аристид", която обединява бедни и богати в изу­чаването на широк кръг социални проблеми. Фондацията основава кооператив на дребни търговци и наемни работни­ци, повечето от които са жени, който предлага заеми при ниска лихва, осигурява транспорт и общи складови поме­щения за нуждаещите се, продава учебници на половин це­на, ръководи радио и телевизионна станция, обслужвана от­части от деца, и инвестира в производството на храни. Аристид основа също и „Лафанми Селваи" - център за деца от улицата. Характерното за неговите хора, казва той, е уче­нието. Да учиш означава да се пробудиш. „Обаче тази бор­ба, твърди Аристид, изисква връзка с трансцендентното." Според него обикновените хора могат по-добре да служат на света, когато намерят по-висока цел или мисия.

След като присъства на Световния форум за състоянието на света в Сан Франциско през 1966 година, животът на журналиста фотограф Майкъл Колопи се променя от призи­ва към участниците на Мериан Райт Еделман - основател­ката на Фонда за защита на децата - за творчески социални действия. Вдъхновен от нейните думи и от примера й, Ко­лопи интервюира и прави фотографски портрети на седем­десет и пет влиятелни миротворци, между които има духов­ни водачи, политици, учени, артисти и активисти, и става автор на вдъхновяващата книга „Архитекти на мира". Сред интервюираните от него е генерал Лий Бътлър, бивш ръко­водител на стратегическото въздушно командване на САЩ, който по-късно оглавява фондацията „Втори шанс", чиято цел е намаляването на ядрената опасност. Бътлър описва еволюцията на своите възгледи, след като бил „смразен до дъното на стратегическата си душа" от недостатъците на ядрената стратегия.

Колопи интервюира и бившия президент на Съветския съюз Михаил Горбачов, който описва своя „момент по пътя за Дамаск" като едно просветление, подобно на това на ге­нерал Бътлър, което променя отношението му към надпре­варата във въоръжаването. Това станало, когато пътувал в един хеликоптер заедно с бившия президент на САЩ Джордж Буш до Кемп Дейвид. „До президента Буш седеше един адютант, си спомня той, с ядрените кодове, които му даваха възможност да унищожи Съветския съюз. До мен се­деше моят адютант с кодовете за унищожението на Съеди­нените щати. Въпреки това двамата с президента Буш се­дяхме в малкия хеликоптер и разговаряхме за мира." Това внезапно прозрение го кара да промени насоката на съветс­кия конфликт със Съединените щати и го ориентира към нова парадигма на международните отношения. В интервю­то си за Колопи той казва:

„Аз съм за свят, свободен от ядрено оръжие... На дваде­сети век трябва да се гледа като на „века на предупреждени­ето", като на призив към човечеството да развива ново съз­нание и нов начин на живот и действие."

През 1974 година Мухамад Юнус преподава в универси­тета в Читагонг, Бангладеш, и е свидетел на страданията на своята наскоро получила независимост родина. Той се за­питва защо хората от близкото село трябва да умират от глад. „Имаше ли нещо, което бих могъл да направя, за да за­бавя процеса или да го спра, дори за един-единствен човек?"

При едно посещение във въпросното село, за да се запоз­нае на място с мизерията в него, той срещнал жена, която правела бамбукови табуретки. Тази среща променила живо­та му и живота на безброй хора в Бангладеш и в други стра­ни. Той открил, че цената на бамбука, нужен за направата на една табуретка, струвала на жената само двадесет цента, но тя трябвало да вземе пари назаем от доставчика, който по този начин я държал в положението на негова робиня.

Юнус помислил да й даде пари, за да купи материала, но после му дошла по-добра идея, която действа и до днес. За­едно с един от своите студенти той съставил списък на че­тиридесет и двама селяни, които се нуждаели от малки су­ми, за да се освободят от робството, в което буквално се на­мирали.

Ето как той описва внезапното си решение:

„Когато събрах общата сума, която им беше нужна, из­питах най-големия шок в живота си: тя възлизаше на дваде­сет и седем долара! Почувствах срам, че съм член на едно общество, което не може да даде двадесет и седем долара на четиридесет и две човешки същества, които са много опитни и работят до изнемогване. За да не се срамувам по­вече, извадих тези двадесет и седем долара от джоба си, да­дох ги на моя студент и му казах: „Занеси тези пари на оне­зи четиридесет и двама души, с които се срещнахме, и им кажи, че това е заем, който може да върнат, когато са в със­тояние да го направят."

Селяните били изумени, че някой им има доверие да им даде пари назаем, а местните банкери му се изсмели, когато Юнус ги помолил да им дадат в аванс още пари. Обаче той не се разколебал. През 1983 година основал банка „Грамеен" като алтернатива на традиционните банки и започнал да дава от време на време в заем на селските жени по ня­колко цента или долара с уговорката да му ги връщат на малки, но редовни седмични вноски. „Когато вече бяха изп­латили заемите, тези жени бяха станали съвсем различни хора. Те бяха открили на какво са способни и бяха станали самостоятелни", разказва Юнус.

Сега банка „Грамеен" работи в тридесет и шест хиляди села в Бангладеш; има 2 100 000 кредитополучатели, 94 процента от които са жени, и осигурява работа на дванаде­сет хиляди души. Преди няколко години сумата на раздаде­ните от банката заеми бе достигнала един милиард долара при възвръщаемост на заемите 98 процента.

„Сега програми от типа на „Грамеен" се реализират неп­рекъснато в много страни, казва Юнус на интервюиращия го. Доколкото знам, такива има в петдесет и шест страни, включително в Съединените щати. Обаче тези усилия не са достатъчни. Над един милиард души на тази планета пече­лят около един щатски долар на ден и дори по-малко. Ако създадем институции, способни да осигуряват заеми за биз­нес на бедните, за да се захванат с някаква работа, ще станем свидетели на същия успех, който постигнахме в Бангладеш. Не виждам никаква причина да има бедни хора по света."

Банка „Граамен" е блестящ пример за това какво могат да постигнат хората, получили вдъхновение, когато надмог­нат своя егоцентризъм и разберат, че всички сме свързани в мрежата на живота. Често пъти това, че някои проблеми ни се струват непреодолими, убива желанието ни да действа­ме, но важното е да останем верни на каузата, за която се борим. Нужно ни е ново осъзнаване, нова нагласа и нова съпричастност. Австралийската активистка от движението за ядрено разоръжаване д-р Хелън Калдикот резюмира това по следния начин: „Единственото лекарство е любовта, пи­ше тя, любов към учението, любов към живота и любов към закона."

Зареждане с енергия на църквите ни

В тази глава предложихме някои пътища, чрез които мо­жем да разпространим дара на трансформативната практика по целия свят. Естествено, църквите винаги са били първо­то място за такива неща, защото те се олицетворение на на­шето призвание да служим на една по-висша сила. За съжа­ление обаче много религиозни общества губят своето ду­ховно обаяние в безсмислени ритуали или се замесват в без­плодни социални конфликти, предизвикани от догматични схващания за доброто и злото. Както всички знаем, религи­озните конфликти, били те малки или големи, са донесли страдания на милиони хора.

Всеки неуспех на дадена институция да олицетворява своите най-възвишени цели води до разочарование и дори до трагични последици, а за съжаление това се случва с много религиозни общества. Когато една религия става причина за неразбирателство между различни хора или ко­гато възпрепятства развитието на по-висшите лични спо­собности на своите членове, тя се превръща в пародия на обявените от нея цели. Когато защитава някаква тесногръда представа за това кое е добро, тя се превръща по-скоро във враг, отколкото в приятел на най-благородните въжделения на човечеството, на нашите способности да служим на по-светли и възвишени цели. Човешкото пробуждане, за което говорим тук, е едно противодействие на подобни тенден­ции.

Чрез нарастващите способности за по-възвишена любов и знание, които ни дава трансформативната практика, ние намираме противодействие на тесногръдието и бездушието, което се забелязва в някои религиозни групи. Вдъхновен от нашето пробуждане за трансцендентното, всеки от нас мо­же да спомогне за обновлението на църквата, на храма или каквато и да било друга духовна институция, към която принадлежи. Можем да намерим сили за това, като си спом­ним, че всяка трайно наложила се религия проповядва раз­витието именно на нашите еготрансцендентни способности за по-големи познания, любов и служба за благото на света.

Както вече видяхме, изключителните човешки качества са били тачени във всяка религия, независимо че са били наричани с различни имена и им се е придавала различна степен на важност. В сидхите при индубудизма, „украшени­ята" при суфизма, харизмата на католическите светци и мистици и „духовните дарове", тачени от юдаизма и про­тестантството, има очевидно сходство. И наистина струва ни се, че това са същите качества, присъщи на нашата ново-зараждаща се човешка същност. Във всяка религиозна тра­диция се говори за тези качества и за духовните енергии, с които те са свързани. Ще разгледаме тези връзки с по-вис­шите духовни царства в следващите две глави.

По същество всички религии сочат към необикновеното в нас, към по-висшата форма на живот, която напира да се появи на Земята. Според нас това убеждение се разраства в глобален мащаб. Все повече и повече хора съзнават въз­можностите за израстване, за които говорим в тази книга, а това ще ги накара да поискат от църквите и храмовете да концентрират своето внимание повече върху директното общуване с божественото и по-малко върху догмите и рели­гиозното съперничество.

Сега, когато нашата по-дълбока същност става все по-очевидна и се посвещаваме все по-често на трансформативната практика и интеграция, религията трябва да се насочи към признанието за нашата обща духовна цел, за нашата обща хуманност и перспективите ни за по-възвишен и нео­бикновен живот. Това ще укрепва ежедневно у нас чувство­то ни за трансцендентното и ще ни отвори за непознати све­тове.

14. ЗАДГРОБНИЯТ ЖИВОТ И ЦАРСТВАТА НА АНГЕЛИТЕ

Независимо от това какви са религиозните ни вярвания, всички ние сме „ранени", както се изразяват някои филосо­фи, от явно неукротимите въпроси за безсмъртието. Пред лицето на краткотрайността на живота, неизвестностите и бедите, които той ни поднася, малко са онези от нас, които не се запитват какво ни чака отвъд гроба. Още от каменната ера хората са предусещали, че физическата смърт не е краят, а преход, че някаква част от нас - дух или душа, на­дживява смъртта на тялото.

Интуицията, че живот след смъртта наистина съществу­ва, често пъти бива пренебрегвана като заблуда или просто е била отдавана на детинската надежда, че ни очаква нещо по-добро в някакви други светове. В подкрепа на тази инту­иция винаги е имало доказателства. И наистина, изучавайки явленията, описани в тази книга, ние се приближаваме все повече до представите за някакви нови светове в отвъдното. В тази глава ще разгледаме доказателствата за задгробното съществуване и ще се запознаем с някои пътища, които трансформативната практика може да ни предостави за по-добро ориентиране в тази посока.

Първо трябва да напомним, че има различни вярвания за оцеляването на душата. Индуистите, будистите и неоплатонистите вярват в прераждането. Даоиските мъдреци и мно­го шамани твърдят, че оцеляват само малко на брой развити духове. Евреите, християните и мюсюлманите пък твърдят, че на земята живеем един живот, но душите ни продължа­ват да съществуват в задгробния. Като имаме предвид тези различни вярвания, в чиято достоверност ни убеждават ду­ховно издигнати хора с дълбоки познания за вътрешния жи­вот на човека, имаме достатъчно основания да бъдем пред­пазливи в опитите си да определим характера на задгробно­то съществуване.

Въпреки това някои видове изживявания, които говорят за форми на живот след смъртта, са често срещано явление сред хората от общества с различни религиозни вярвания. Както видяхме в глава осма, различни хора на различни места и в различно време, сред които има мистици и мъдре­ци, заемащи централно място в религиозната история, са твърдели, че сами са имали възможност да се уверят в съ­ществуването на безсмъртието или в оцеляването на душа­та, която пътува от един земен живот към следващия или към светове извън нашата планета. Както видяхме в глава четвърта, има хора, на които се е случвало да се почувстват извън тялото си по време на големи физически натоварва­ния, при сън, силна болка или криза. Мъже и жени, млади и стари твърдят, че са навлизали или са виждали други свето­ве по време на молитва, медитация или в случаи, когато са били съвсем близо до смъртта. За духове на мъртъвци съоб­щава ' както съвременни хора, така и от миналото. Сред тях има дори твърдоглавци, които презират религиозните пред-разсъдъци. А както ще видим, деца в различни части на све­та говорят за спомени от минал живот, които изследовате­лите сега проверяват с определен успех. Тези и други видове човешки опит ни дават основание да вярваме, че има све­тове отвъд диапазона на нашите сетива, с които мнозина от нас са влизали в досег и в които се предполага, че премина­ваме.

Но най-важното, което искаме да подчертаем в тази книга, е, че буквално всички доктрини за задгробното съществуване приемат, че душата продължава да се развива и след смъртта. Тук искаме да подчертаем тъкмо това. Повечето доктрини и познания за задгробния живот са в унисон с нашето убежде­ние, че еволюционният напредък на човека може да продължи и в светове извън нашия. Например според християнската идея за Чистилището, предавайки се в ръцете на Бога след смъртта си, можем да се изкачим по стъпалата на Рая. Тибетс­ката Книга на мъртвите" е ръководство, което напътства ду­шата след освобождаването й от плътта към ясната светлина на нирвана. Шаманските учения в много части на света насоч­ват починалия към състояния на екстаз отвъд гроба. Въпреки различните метафизични възгледи тези учения единодушно приемат, че след смъртта на тялото нашето духовно пътуване продължава. Това схващане се е оформило под въздействието на различни случаи с хора, каквито е имало във всяко общест­во, сред които са тези на излизането извън тялото и за мистич­ния екстаз в резултат на съзерцание.

Много хора, принадлежащи към различни обществени слоеве, с различен темперамент и различни религиозни вяр­вания, описват по твърде сходен начин една идентичност, едно безсмъртно същество, надхвърлящо обичайното усе­щане за себе си. Твърди се, че тази по-велика или по-висша същност премахва чувството ни, че сме нещо отделно от другите, но същевременно ни придава по-голяма индивиду­алност. Тя дава едновременно свобода и сигурност, които не зависят от обичайните разбирания или начин на поведение. Парадоксалното е, че издигайки ни над познатите напомняния за обикновеното ни аз, тя като че ли разкрива не­що, което ни е познато и което различаваме така мигновено, че някои хора го считат за своята истинска и вечна същ­ност, своята основна идентичност, своя първична природа или „лице".

Сведения за подобен вид самосъзнаване има още от на­чалото на известната ни човешка история. То има своите символи в химните на древна Индия, в най-старите религи­озни писания, като например тези редове от Ригведа (1.164.20):

,Две птици с красиви пера, приятели и другари, са кац­нали на едно дърво и докато едната яде от сладките му пло­дове, другата я гледа, без да яде."

Според някои теолози този знаменит стих се отнася за неделимото единство между нашето земно аз (което яде от сладките плодове) и трансцендентната ни идентичност (ко­ято не яде). Подобни описания могат да се срещнат и в по-късните индийски свещени книги като упанишадите Светасватара и Мундака.

Както видяхме в глава осма, за трансцендентната иден­тичност се говори в традиции с различни философии. Нап­ример тя намира израз при будистите, които възприемат доктрината за аната или не-аза, според която всяко чувство за собствено аз е илюзорно. Накратко казано, някои будис­ти са подтиквани от прякото изживяване на по-висше аз или „висш разум" да използват език, който влиза в противо­речия с тяхната метафизика. Подобно на другите необикно­вени случки и явления, които описахме, постигането на надхвърлящата нашето его идентичност е нещо характерно както за отделни хора, така и за различните религии. За нея още в древни времена говорят платонистите и неоплатонистите, християни през Средновековието като Майстер Екхарт, еврейски и суфистки мъдреци, както и съвременни индуистки мистици като Шри Рамакришна и Шри Ауробиндо (за които също споменахме в глава осма).

Подобни различни свидетелства, събирани в продълже­ние на повече от три хиляди години, са най-солидното ни основание да приемем съществуването на задгробния жи­вот. Една идентичност или същност, която е нещо по-висше от нашето тяло, емоции и начин на мислене, трябва да е по­вече в състояние да надживее смъртта, отколкото едно его, пряко свързано със заобикалящата го среда. Според фило­софите, които цитирахме, при мисълта за тази идентичност смъртта не изглежда толкова страшна. Това е най-сигурно­то и най-широко разпространеното основание за съществу­ването на по-висша форма на живот както в този, така и в следващия свят.