Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността

Подобно на трансцендентната идентичност, която току-що описахме, трансцендентното знание включва в себе си признанието, че ние, Бог и развиващата се Вселена по съ­щество сме едно цяло. Обаче използваният тук от нас тер­мин се отнася и до животворни вдъхновения, спомени и ин­туитивни усещания, превишаващи обикновено познатите ни. Чрез тези изключителни видове знание можем да слу­жим на света с по-голяма съзидателност и сила.

„Въпреки че са сходни с емоционални състояния, пише философът Уилям Джеймс, мистичните състояния изглеж­дат на тези, които ги изпитват, и като състояния на знание. Това са състояния на проникване в такива дълбини на исти­ната, до каквито не достига аналитичният интелект. Това са озарения и откровения, пълни със значение и важност, въп­реки че си остават неизразими."

Въпреки че такива просветления се свързват най-често с мистици и светци от религиозните традиции, те се случват и с всякакви други хора. В своята автобиографична книга „Светът такъв, какъвто го виждам" Алберт Айнщайн опре­деля по следния начин този вид знание:

„Най-красивото и най-дълбокото чувство, което можем да изпитаме, е чувството за мистичното. То посява семената на цялата истинска наука. Този, на когото това чувство е чуждо, който вече не може да се учудва и да изпада в благо­говение и страхопочитание, все едно, че е мъртъв. Да знаеш, че непонятното за нас наистина съществува, че е най-висшата форма на знание и най-лъчезарната красота, която нашите притъпени умствени способности могат да си представят само в най-примитивна форма - това знание, то­ва чувство е в центъра на истинската религиозност."

В книгата си „Разновидности на религиозния опит" Уилям Джеймс привежда следния разказ от първо лице за та­къв вид знание от канадския психиатър Ричард Бък:

„Изведнъж, без каквото и да било предупреждение, се озовах обгърнат от облак като пламък. За миг си помислих, че някъде наблизо в големия град е избухнал огромен по­жар, но после разбрах, че пожарът е в мен. След това ведна­га бях връхлетян от чувство на екзалтация, на огромна ра­дост, придружена или мигновено последвана от неописуемо интелектуално просветление.

Наред с другите неща не само повярвах, но и видях с очите си, че Вселената не е съставена от мъртва материя, а напро­тив, че тя е едно живо Присъствие. Усетих в себе си вечния живот. Това не беше убеждението, че ще живея вечно, а осъз­наването, че разполагам в този момент с вечен живот. Видях, че всички хора са безсмъртни, че има такъв космически поря­дък, в който без каквито и да било съмнения всички неща ра­ботят заедно за доброто на всички и всичко..."

В редки моменти като този, който описва Бък, когато мистичното знание се свързва с чувството за трансцендентната идентичност, ние разбираме, че можем да получим ин­формация от място извън нашето обикновено аз, да полу­чим творчески импулси, които помагат за обогатяване на света. Както и при другите необикновени способности, кои­то разглеждаме в тази книга, знание и идентичност се сли­ват в едно по-висше единство. Подобна интеграция е беля­зана от взрив или прилив на вдъхновение.

Вдъхновение

„И тогава идва ред на вдъхновението, казва фантастич­ната балерина и хореограф Марта Греъм. Откъде идва то? Всеки от нас има моменти, когато сме завладени от вътреш­но вълнение за нещо, което правим или искаме да напра­вим. В това състояние върху каквото и да работим, то като че ли придобива изключително значение, дори се превръща в необходимост, и нашият принос като че ли потвърждава кои сме, а може би по-правилно би било да се каже кои мо­жем да бъдем. Но такова вдъхновение не може да дойде на­сила или по желание. В известен смисъл то трябва да бъде получено."

Този процес на извисяване над себе си е описан в след­ния пасаж от писмо, приписвано на Моцарт:

„Когато се случи да съм напълно такъв, какъвто съм си, да бъда съвсем сам и в добро настроение... точно в такива моменти най-често ми идват най-добрите идеи. Не знам ко­га и как се появяват те, нито пък мога да ги заставя да дой­дат. Запечатвам в паметта си идеите, които ми доставят удоволствие, и както са ми казвали, имам навика да си ги тананикам. Ако продължа по този начин, скоро ми идва наум как мога да използвам тази или онази хапка така, че от нея да се получи добро ястие, т.е. то да отговаря в достатъч­на степен на правилата за контрапункт, да отговаря на спе­цификата на различните инструменти и т.н.

Всичко това възпламенява душата ми.... Моята тема се разширява, става по-методична и по-определена и цялата, дори да е дълга, остава в почти готов и завършен вид в главата ми, за да мога да я разглеждам като картина. Във въоб­ражението си не чувам в последователност отделните час­ти, а така както са си, всичките наведнъж (gleich alles zusammen)... Не забравям лесно полученото по такъв начин и то може би е най-добрият дар, за който трябва да благода­ря на моя Божествен Създател."

Независимо дали се случват с творци като Моцарт, с мистици, които твърдят, че са получили божествено напът­ствие, или с майката, която се грижи за изпадналото си в нужда дете, подобни вдъхновения имат някои общи черти, сред които са тяхната мигновеност и спонтанност, изпитва­ната радост, това, че надхвърлят обикновените познавател­ни процеси и като че ли стават отведнъж и нацяло. А поня­кога има моменти, в които се отключват спомени, идващи като че ли извън нормалните процеси на нашата памет.

През вековете и буквално във всички култури определе­ни хора са били известни с феноменалната си памет. В келт-ска Ирландия се е изисквало бардовете да запаметяват по една различна поема, псалм, гатанка или песен за всеки ден от годината. За някои от тях са били нужни по осем или по­вече часа, за да бъдат изрецитирани. В древна Гърция е би­ло нещо обикновено учениците, както и поетите, да запаме­тяват големи пасажи от Омировите „Илиада" и „Одисея". Във великолепния си труд „Изкуството да се помни" Франсис Йейтс изследва „вътрешната динамика и невидимата работа, извършваща се в процеса на концентрация", които обясняват такива примери за феноменална памет, каквито са известни в древна Гърция, Средновековието и Ренесанса. Сред тези атлети на паметта, които тя описва, е и римският философ и оратор Сенека, който „можел да повтори две хи­ляди имена в реда, по който му се давали, а когато клас от двеста и повече ученици казвали по един стих, той можел да изрецитира всичките в обратен ред".

Подобни постижения показват, че обикновената памет може да бъде значително разширена чрез упорство и прак­тика. Например психиатърът Виктор Франкл в своята книга „Търсенето на смисъл от човека" разказва как е помагал на затворници да остават живи по време на интернирането им в концентрационния лагер „Аушвиц" през Втората световна война - той ги карал да запечатват живи в паметта си обра­зите на своите любими хора, а ако са писатели или музикан­ти, да довършат започнати от тях книги и композиции в главите си, без да ги записват. Той описва това по следния начин:

„Тази интензификация на вътрешния живот помагаше на затворника да намери спасение от празнотата, мъката и ду­ховната бедност на своето съществуване, като му предоста­вяше възможност да се скрие в миналото. Когато се даде пълна свобода на въображението, то се заиграва с минали случки, често пъти незначителни. Неговата носталгична па­мет ги възвеличава и те придобиват необикновено значе­ние. Аз си спомнях как пътувам с автобус, как отключвам вратата на апартамента, как отговарям на телефонни повик­вания, как паля електрическите лампи. Нашите мисли често се концентрират върху такива подробности и подобни спо­мени могат да накарат човека да се просълзи."

Паметта може да бъде разширена още повече, когато търсим смисъл в живота. Понякога това може да придобие характер на вдъхновение, когато като че ли си спомняме за по-висше съществуване, за по-висше царство и за това как­во сме предопределени да станем. Подобно преживяване може да бъде предизвикано от връхлетели ни спомени за отдавна забравени събития, които веднъж припомнени, по­казват как са ни подготвили за по-значимите неща, за които сме предопределени.

Интуиция

Трансцендентното знание не се свежда само до художес­твената или научната работа. Понякога то идва като внезап­но прозрение за това как трябва да продължим да водим всекидневния си живот. Можем да го наречем „предзнание" или „предчувстваща" интуиция. Може да бъде под формата на осенение, „инстинктивно чувство" или представата как правим нещо в конкретно време и място, което в последна сметка води, като че ли по „синхроничност", до нова ин­формация, асоциации или ситуации, които обогатяват на­шия живот и ни позволяват да актуализираме нашите по-възвишени перспективи. Чрез твърдо намерение и практи­чески упражнения можем да се научим да различаваме по­добна интуиция по-бързо и да я следваме.

Както и другите изключителни способности, описвани в тази книга, така и трансцендентното знание като че ли идва от някакво същество или природа извън нашето обикновено аз и когато то се култивира, все по-осезателно разкрива Висшето присъствие, което ни зове към по-извисен живот и действия в този непрекъснато развиващ се свят.

11. ВОЛЯ, НАДМОГВАЩА ЕГОТО

„Всичко тече и всичко се изменя", е казал гръцкият фи­лософ Хераклит пет века преди новата ера. Той е имал предвид как времето напредва и как промяната е единстве­ната константна величина в живота. Обаче думата „тече" предизвиква и асоциация с друго изживяване - че всичко е „точно така", „както трябва" или „в синхрон".

Способността човек да действа така плавно, необременен от самопораженченски навици, е още едно качество, присъщо на нашата новозараждаща се идентичност. Опитът и познанията ни за тази трансцендентна идентичност ни по­магат да действаме по този начин. Те могат да бъдат база за него. Защото тъкмо при една не толкова егоцентрична същ­ност и съзнание волята ни ще е по-силна и по-резултатна. С такава воля ние можем да служим на света по-съзидателно. Във всичко, което правим, можем да намерим достъп до енергии отвъд нашите обикновени мотиви и импулси.

Според религиозните учения през вековете тази необик­новено силна воля се придобива, когато загърбим егоцентризма и се отдадем на един поток на действия, който сякаш идва от една по-висша наша същност. Във великото свеще­но писание на Индия „Бхагават Гита" воинът Арджуна ста­ва мощен инструмент на Бога, като се извисява над егоис­тичните си нужди и стремеж към незабавни резултати. Дао-измът учи, че чрез концентрация на жизнени енергии, по­бърза мисъл и пренебрегване на външните награди можем да постигнем съвършенство във всекидневната си работа, изразявайки по такъв начин нашата по-дълбока същност, която е идентична с Дао. Даоисткият мъдрец Джуандзъ раз­казва:

„Главният дърводелец Чин изработваше от дърво стойка за музикални инструменти. Когато приключи, на тези, кои­то я видяха, изпълнението му им се стори свръхестествено и принцът на Лу го попита:

• 
  Каква тайна се крие в твоето изкуство?
  
• 
  Няма тайна, Ваше височество - отвърна Чин. - И все пак има нещо. Когато се каня да направя такава стойка, внимавам да не губя нищо от жизнената си сила. Първо привеждам ума си в абсолютно латентно състояние. След като изкарам три дни в него, забравям за всяка награда, коя­то бих могъл да получа. В продължение на пет дни забра­вям за всяка слава, която бих могъл да получа. За седем дни започвам да не усещам четирите си крайници и физическо­то си тяло. След това, когато от главата ми изчезне всякаква мисъл за двореца, умението ми се концентрира и всички разсейващи ме елементи отвън изчезват. Влизам в планинска гора и търся подходящо дърво. То съдържа нужната фор­ма, която после аз само доизпипвам. Виждам стойката с окото на ума си и след това се залавям за работа. Извън нея за мен няма нищо друго. Аз и дървото ставаме едно цяло. Това, което се счита за свръхестествено изпълнение от моя страна, се дължи единствено на тези неща."
  

Били са правени изследвания с възрастни корейки, ин­дийци и тайландци, юноши от Токио, овчари навахо, фер­мери от италианските Алпи и работници от конвейерни ли­нии в Чикаго. Според Ксикшентмихалий главните характе­ристики на потока включват „дълбока концентрация, ясна цел, загуба на чувството за време, отсъствие на самосъзна­ние и надмогване на чувството за собствено аз... Тези ха­рактеристики на потока се установяват в почти същия вид от хора по целия свят. Ксикшентмихалий открива, че този поток може да се практикува. Откритията му се покриват с твърденията на редица мъдреци през вековете, че макар из­ключителната сила на волята да идва спонтанно като бо­жествена благодат, за да бъде тя уловена отново и развита, трябва да знаем за нейната възможна поява и да сме решени да я култивираме.

„Божествените ветрове духат винаги, казва индийският мистик Шри Рамакришна, но за да ги уловим, трябва да вдигнем платната". Предавайки се на една сила, която надх­върля нашите нормални импулси, ние можем да придобием нова енергия за действие с нещо повече от нормалните си волеви качества. Тази възможност намира израз в молитва­та „Да бъде твоята, а не моята воля".

Джордж Ленард въвежда термина „фокусирана капиту­лация", за да опише парадоксалното постигане на потока. В книгата си „Животът, който ни е даден", написана в съавторство с Майкъл Мърфи, той описва наподобяващите на зен будизма резултати от изследването на това явление. Ле­нард посочва, че такива изключителни моменти на божия благодат или на „съвършен ритъм" съдържат невероятния съюз на опитване и неопитване, на насочване на всички усилия в една цел и същевременно пълно отпускане. Изг­лежда, че за да бъде достигнато такова фундаментално ниво на съществуване и на създаване на неща, които често пъти ни се струват като чудеса, са нужни както съзнателна кон­центрация, така и капитулация на егото.

През вековете волеизявлението и молитвата са били тяс­но свързани. Според Омир ние се молим, защото „всички хора се нуждаят от помощта на боговете". В исляма молит­вата е стълба или пътуване към небето, където ни се дават по-големи жизнени сили. Света Тереза от Лизийо нарича молитвата „възвисяване на сърцето", чрез което ние помага­ме за възвисяването на света. Философът Уилям Джеймс я нарича „истинска работа". Лечителят Охиеса от племето на сиуксите в Дакота пише, че „в живота на индианеца има са­мо едно неизбежно задължение - задължението да се мо­ли". А през последните години изследователи като Елиза­бет Тарг и Мерилин Шлиц и лекари като Лари Доси са по­лучили експериментални доказателства, че молитвата е ис­тинска сила, която може да лекува тялото, настроението и душевните страдания.

Но ако чрез молитвата и фокусираната капитулация мо­же да се постига воля, извисяваща се над егото, и състояни­ето на плавно протичане в живота ни, тогава изниква въп­росът: Как да започнем? Един от отговорите идва от чувст­вото за призвание, от призивите от отвъдното. В това отно­шение често се ориентираме по едва доловими знаци, от импулси или хрумвания, на които лесно можем и да не обърнем внимание. Ако все пак го сторим, можем да се открием за една по-възвишена наша същност. „Когато момен­тът почука на вратата на живота ти, пише руският писател и поет Борис Пастернак, често пъти почукването не е по-сил­но от ударите на сърцето и е много лесно да го пропуснеш."

Примери за необикновени преживявания, описани в пре­дишните глави, има във всички общества още от зората на човечеството. Както видяхме, те са се случвали на мъже и жени, на стари и млади, занимаващи се с различна дейност, от най-обикновена до най-възвишена. Много подобни пре­живявания са били проверявани и потвърдени чрез научни експерименти и всички те са оставили трайни следи в рели­гиозните традиции. И наистина основанието за появата на всички религии, както и тяхното влияние, се дължи до голя­ма степен тъкмо на подобни преживявания не само на мис­тици и светци, но и на хора, малко или съвсем нерелигиозни. Засилените способности за възприятие и комуникация, съзнанието и познаването на по-висшата същност на чове­ка, способността да се изпитва по-висша радост и всеобятна любов, която да краси живота, отново и отново ни сочат, че у всеки от нас се таят възможности за трансформация.

Когато подобни преживявания се разглеждат в по-общ план, те ни показват, че в нас напира да се роди една нова същност. Взети заедно, изглежда, че това са атрибути на ед­на по-висша същност на човешката личност, до която може да се стигне чрез целенасоченост и практически занимания.

По-Висша степен на интеграция

Досега разглеждахме нашите новозараждащи се способ­ности главно без връзка помежду им, тъй като обикновено те идват по този начин при нас. Но ние сме на мнение, че има нещо повече, което може да украси живота ни, освен техните отделни проявления. Както вече казахме, изглежда, че между тях има някаква вътрешна връзка, което ни кара да мислим, че с раждането на нашата нова същност те ще участват в нея в една по-висша степен на единство. Въпре­ки че тази всеобхватна интеграция предстои в нашето да­лечно бъдеще, случва се така, че от време на време мъжете и жените по света виждат нейни отделни проявления.

Например много съвременни проучвания са показали, че хора от различни култури изпитват точно онова трансцендентно, увличащо въздействие, за което говорихме в пре­дишната глава. Както вече видяхме, подобни състояния не са много по-различни от „неправенето" при даоизма, т.е. „действие, необвързано с резултатите от него", за което се говори в свещените писания на будизма и индуизма, или извисяването над егоцентричния стремеж, описано в хрис­тиянската, еврейската и ислямската религия. Такова дейст­вие е свързано и с представата на Карл Юнг за синхроничността. Прочутият швейцарски психиатър определя това яв­ление като поява на „осмислени съвпадения", събития, кои­то подчертават и подсилват някои повратни моменти в жи­вота ни по начин, който, изглежда, се определя от нещо из­вън обикновената случайност. Юнг е на мнение, че такива случки сочат към един принцип или качество на света, кое­то води отделните хора към по-нататъшно индивидуално израстване и осъществяване на най-съкровеното им призва­ние.

Има основание да се предполага, че с обединяването на нашите по-висши способности тенденцията ще бъде да из­питваме все повече такива моменти, които като че ли са подчинени на някаква синхроничност. В такива моменти често ни се струва, че има нещо свръхестествено, отделните случки сякаш заговорнически ни тласкат или ни мамят към пътища, сякаш в тях има целенасоченост или дори предопределеност. Откриваме дадена книга и като че ли случайно чуваме за лекция, посветена на нея. Мислим за някаква нова стъпка в кариерата си и срещаме някой, който току-що е направил подобно нещо. Спомняме си за стара приятелка и скоро тя ни се обажда, за да ни каже нещо важно. Тези мо­менти често имат характера на откровения и прозрения. Те като че ли ни сочат нещо важно, което ще има значителни последици за нас. Насочват ни - поне за момента, като ни карат да се извисим над нашите обикновени мисли и пове­дение - към една по-възвишена идентичност, където, както вече видяхме, се издигаме над обикновената си биография в някакво по-висше призвание, една по-възвишена същност, която като че ли е свързана със съзидателната сила, движе­ща света.

За повечето от нас тези моменти са мимолетни и поняко­га разочароващи. Срещаме нов човек в момент, който ни се струва важен, но отношенията ни с него се влошават или ни водят до явна неудача. Дотогава носещият ни плавно поток като че ли внезапно секва. Това, за което сме си мислили, че съдържа някаква значима синхронност, се оказва илюзия. Много от нас са имали подобни преживявания, по време на които сме се заблуждавали от фалшиви надежди и погреш­ни заключения. Но трябва да се има предвид, че някои от тези съвпадения не водят до резултати, защото не сме овла­дели в достатъчна степен другите способности, присъщи на нашата новозараждаща се същност. Точно тук е нужна практика. За да поддържаме трансцендентния поток, който ни обещават тези случващи се като че ли синхронно съвпа­дения, трябва да култивираме всички изключителни спо­собности, които напират да се родят в нас.

Например по-възвишената перспектива, присъща на трансцендентната идентичност и познание, описана в пре­дишните глави, включва осъзнаване на нашите нормални психологически характеристики. Познаването на нашите до голяма степен подсъзнателни мотиви на поведение е от изк­лючителна важност, защото те често ни водят до погрешни тълкувания на събития с потенциален творчески заряд и често ни пречат да откликваме адекватно на тях. Чрез об­съждане, медитация и други практики можем по-добре да реагираме на творческите възможности, които животът ни предоставя. Колкото повече опознаваме себе си, нашата преценка за хората и събитията се подобрява и това ни по­мага да се отнесем с повече разбиране към моментите, пре­доставящи ни нови творчески възможности.

Специално искаме да подчертаем, че култивирането на нашите по-висши способности не е лесна задача. На този етап от нашето включване в този изключителен експери­мент пътят към него може да се окаже труден и пълен с бе­зизходни ситуации. Синхронният поток изисква да се изви­сим над ограничаващите ни навици и поведение, ниски страсти и механични реакции на възможностите, които ни предоставя животът.

Да повторим: Чрез култивирането им нашите изключи­телни способности допринасят за реализацията на по-висшата ни същност и са необходими за интегриращия, синх­ронен поток. Ние виждаме, че този принцип действа при хилядите хора, за които говорихме, че се занимават с трансформативна практика. Придобиването на трансцендентната идентичност например може да ни даде една по-възвишена перспектива и непредубеденост, чрез които можем да се справим по-добре с новите предизвикателства и откриващи се възможности. По същия начин придобиването на осветя­ващи пътя ни знания, които нарекохме „трансцендентно знание", може да ни помогне да стигнем до нашето по-висше призвание и да ни накара да си спомним „кои сме" или „какво тайно сме предопределени да направим", като често пъти отключва у нас представа каква да бъде следващата ни стъпка.

С други думи, ние можем чрез работата, която обикнове­но вършим във всекидневието си, да участваме в развитието на света благодарение на така нареченото „предзнание" и „предчувстваща" интуиция. Ако следваме тази интуиция, тя може да ни отведе до онези подходящи обстоятелства, при които дадено значимо събитие се случва. Ако бъде изтълку­вано правилно от перспектива отвъд нашите нормални стремежи и желания, това събитие може да отведе до по-на­татъшно развитие на нашата мисия в живота.

Обаче, както вече казахме, тълкуванията на синхронно случващите се събития могат да бъдат подвеждащи. Така например една очевидна синхронност може погрешно да ни накара да си помислим, че трябва да се откажем от обеща­ваща, но оказала се трудна за постигане цел. Тя може да ни подтикне да избегнем ситуация, която би трябвало да прие­мем, или да сложим край на връзка, все още пълна със съзи­дателен потенциал. Тук са ни нужни както търпение, така и проницателност. Когато ни се струва, че е настъпил даден вълшебен момент, трябва да изчакаме, без да прибързваме със заключенията, докато разполагаме с достатъчно инфор­мация, за да видим къде би могъл да ни отведе той. Трябва да потърсим едновременно предпазливо и с надежда него­вата „добра страна", онова значение в него, което съответс­тва най-добре на нашата по-висша интуиция.

Тези първи наченки на интеграция и последващият по­ток, които сега предчувстват и за които говорят все повече и повече хора, имат потенциала да създадат едно общество, което по-добре осъзнава как се проявява трансцендентното в нашето всекидневие. Както посочваме в част трета, това може да сложи началото на реализацията на най-големите ни мечти и да помогне на човешката цивилизация да се раз­вива и усъвършенства. Вярваме, че след време то може да помогне за еволюционния напредък и да ни доведе до таки­ва форми на въплъщение, непознати досега на Земята.