Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността

През есента на 1987 година световноизвестният изследо­вател на митологията Джоузеф Кемпбъл беше попитан от Бил Мойърс по време на телевизионния сериал „Силата на митовете" какво трябва да направи човек, ако изпадне в без­пътица вследствие криза на средната възраст?

„Винаги съм казвал на студентите си да следват своето блаженство - отвръща Кемпбъл. - Ако го следвате, ще ви се отворят врати там, където преди не е имало такива."

Идеята на Кемпбъл за блаженство се корени в древната индуистка представа за „ананда", божествената радост, коя­то изпълва Вселената. В „ананда", или вечната Божия бла­годат, човек намира мощно и трайно вдъхновение да служи на света. Това, което Кемпбъл няма предвид под блаженст­во, е простото „забавление". То не се препоръчва като бързо задоволяване на нечие самолюбие. Както Кемпбъл посочва в един документален филм за живота и работата си, „под блаженство имам предвид дълбоко осъзнатото чувство да си изцяло ангажиран от живота". Чувството, че сте погъл­нат изцяло от онова, което правите, в моменти на пълно от­даване на работата или на емоциите, че сте на прав път в живота, може да открие пред вас „ананда", т.е. висшата форма на екстаз. Както и при други човешки способности, които разглеждаме в тази книга, радостта е основен аспект на едно по-висше човешко съществуване. Когато изпитва онова блаженство, което Кемпбъл има предвид, човек се чувства като част от по-висше същество, с по-висше приз­вание и по-пълноценен живот, отколкото при обикновена работа, любов, игра, преклонение или медитация. Това е състояние, при което ние си даваме сметка кои сме всъщ­ност и в какво се превръщаме. Ако понякога възприемаме такива моменти като подарени от боговете, бихме могли да си припомним, че точно така са се чувствали и древни­те гърци. Те са вярвали, че състоянията на екстаз издигат човешките същества от обикновената реалност до нови, по-висши сфери, и са персонифицирали това чувство на извисяване в бог Дионис. През цялата история силата на екстаза е била демонстрирана чрез нуждата на хората да празнуват и тя намира отражение в карнавалите, панаири­те и други празненства. Някои хора са се прочули със със­тоянията на екстаз, в които изпадат при възхвалата си на Бога. Спомнете си за свети Франциск от Асизи, Руми, Хилдегард от Бинген, Уилям Блейк и големия индийски мистик Шри Рамакришна. Но висшето блаженство не е достояние само на духовно извисени личности. Подобно нещо изпитват и войниците, когато пишат писма на близ­ките си от фронта, майките след раждане, учените след неочаквано откритие и художниците по време на творчес­ката си работа. Има безброй форми на блаженство.

Случвало ли ви се е да спите в гора? Поетесата Мери Оливър пише:

„Помислих си, че земята си спомни за мен,

Ето как чилийският писател Пабло Неруда красиво опис­ва в своите „Мемоари" възторжената радост, която открива в собственото си писане:

„В поемите си не мога да затворя вратата към улицата, както не мога да затворя вратата към любовта,

живота, радостта или тъгата в сърцето ми на млад поет...

Можете да говорите каквото си поискате, да, сър, но именно думите пеят, думите се извисяват и се

спускат. Прекланям се пред тях... Обичам ги, вкопчвам се в тях,

изразходвам ги, впивам зъби в тях, разтапям ги... Толкова много ги обичам..."

Има го и блаженството на влюбените. В книгата си „Ес­тествена история на чувствата" Дайан Акерман пише:

„Може би най-прочутата целувка в света е изобразена от скулптурата на Роден, „Целувката", в която двама влюбени се­дят на една скала, прегръщат се пламенно и се целуват до заб­рава. Тя го е прегърнала през врата, като че ли всеки момент ще припадне или като че ли пее в устата му. Той е положил ръка върху бедрото й, което познава добре и обожава, готов е да свири на него като с музикален инструмент... Прасците и коленете му са красиви, а нейните са изразително женствени. Бедрата, талията и гърдите й са приятно заоблени. От всяка тяхна пора лъха екстаз. Въпреки че се докосват само на някои места, те като че ли докосват всяка своя клетка, като че ли са пропаднали и двамата в собствения си кладенец. Те не само са погълнати от себе си, но се поглъщат взаимно."

В книгата си „Екстаз" психологът Робърт Джонсън пи­ше: „Някога това се е считало за дар от боговете, божествен подарък, който е можел да издигне простосмъртните от обичайната им действителност в един по-възвишен свят.

Преобразяващият огън на екстаза ще изгори бариерите между нас и нашите души..."

Чрез проявата на по-силно въображение, чрез сънища, ритуал, молитва и медитация екстазът може да съпровожда всяко жизнено състояние, включително когато сме подло­жени на голямо изпитание и болка. Наистина дългият чо­вешки опит, както и редица научни изследвания са показа­ли, че нашата способност да изпитваме радост може да ни помогне да променим и да преодолеем и най-трудните обс­тоятелства. Чрез физическите упражнения или бойните из­куства например много хора могат да издържат на големи натоварвания и крайно сурови природни условия. Чрез ас­кетизъм шамани и йоги са се научили да изтърпяват рани с пълно безразличие и дори да изпитват радост от тях. Много клинични и експериментални проучвания са показали, че болката може да бъде намалена или елиминирана, а удовол­ствието подсилено чрез хипнотични, психотерапевтични, медитативни, физически, йогистки и други упражнения.

Съвременните изследвания за контрола на болката подк­репят твърдението, характерно за всички религиозни тради­ции, че страданието може да бъде преодоляно чрез някои добродетели и дисциплини. Индийският философ Шри Ауробиндо резюмира учението на редица светци и философи в различни страни, когато пише:

„Ние чувстваме, че между удоволствието и болката има особена връзка, защото това е присъщо на нашата природа и това са едни постоянни отношения между нея и реципи-ента. В кръга на нашите възможности е да отвърнем с на­пълно противоположен отговор, да изпитаме удоволствие там, където сме изпитвали болка, и болка там, където сме изпитвали удоволствие.

Раздразнителната ни природа наистина е свикнала с из­вестно постоянство, с фалшивата представа за непроменимостта на заобикалящите ни неща. Но в нас има нещо, кое­то ни позволява да се възхищаваме безпристрастно на всич­ко извън нас, което ни позволява да устояваме на всички трудности, изпитания и мъки.

В ежедневието ни тази истина е скрита от нас, само е за­гатната от време на време или просто е възприемана непра­вилно. Но ако се научим да живеем с вътрешната си същ­ност, непременно ще усетим нейното присъствие, а това е нашата по-истинска природа, едно по-дълбоко присъствие, спокойно и щастливо, което не е подвластно на света."

В книгата си „Бъдещето на тялото" Майкъл Мърфи пише:

„За мистиците на християнската традиция извисяването над обикновените болки и удоволствия се постига чрез ... контакт с живото присъствие на Христос. За будистите страданието се корени в желанията, които могат да бъдат елиминирани с нирвана. За ведантистите¹⁶ нещастието се преодолява чрез ананда, съществуваща сама по себе си нас­лада. Въпреки техните различаващи се метафизични възгле­ди религиозните учители от Изтока и Запада са единодуш­ни, че можем да изпитваме радост, която се извисява над болките и удоволствията на ежедневието. „Всички тези съ­щества са породени от наслада", се казва в Таитирия Упанишад. „Те съществуват и израстват благодарение на насла­дата и се връщат отново при нея. Защото кой би могъл да живее и да диша, ако не беше тази наслада от съществува­нето в ефира, в който пребиваваме?" Обаче признанието за съществуването на такова блаженство не ни освобождава от биологично наследените и културно обусловени реакции на потенциално болезнени дразнения. Само чрез трансформа­цията можем да променим нашите присъщи болки и насла­ди в трайното блаженство, описано в Таитирия Упанишад."

За подобно постижение не е необходима непременно ня­каква официална дисциплина. Когато вървим в слънчева ут­рин по дълга, добре позната улица и не мислим за нищо конкретно, когато срещаме погледа на някой, когото обичаме, когато сме на полето при залез слънце, внезапно ни обх­ваща необяснимо задоволство, дава ни се нещо ефирно и недосегаемо. Или пък посред страданието ни обхваща нео­чаквана бодрост, която разпръсква болката с неуловимото си присъствие, смилява се над нас и ни издига до своята благодатна сфера. В такива моменти дълбоко осъзнаваме, без следа от съмнение, че има истина и доброта, спасителна радост, в която почива този свят. В такива неочаквани мо­менти ние изпитваме онова необяснимо блаженство, за кое­то говорят мистиците.

8. ЛЮБОВ

От всичките ни способности любовта ни насочва най-оп­ределено към онази по-висша форма на живот, латентно спотайваща се в нас. Първенството на любовта сред другите човешки качества се е подчертавало в разкази и митове още от зората на историята. В гръцкия мит за големия лабиринт на Крит има дума за вълшебния подарък, позволил на прин­цеса Ариадна да спаси живота на атинския принц Тезей, в когото била влюбена. Подаръкът бил кълбо от златна ниш­ка, дадено й от Дедал, който направил лабиринта, с инст­рукция да го даде на Тезей и той да го развива, докато вър­ви към центъра на плетеницата от коридори. В лабиринта той трябвало да победи ужасното чудовище Минотавър, а след това на излизане да следва нишката, за да се хвърли отново в прегръдките на своята любима.

Името на златното кълбо било „клиу", откъдето произ­лиза съвременната английска дума „клю", т.е. нишката, коя­то детективът трябва да открие, за да разреши дадена загад­ка. Очевидно древните автори на този мит са искали да ни кажат, че любовта е нишката, която ни води през лабиринта на живота, и тази нишка е следата, по която трябва да вър­вим към по-висшия етап на нашето съществуване.

Сред видовете любов, които повечето от нас познават, е и доставящото радост чувство на солидарност, често харак­терно за големите приятелства. Пример за такава любов са били отношенията на Мартин Лутър Кинг с неговите после­дователи в борбата за граждански права. Тя може да се види и в дългогодишната нежност, която монахините изпитват една към друга, както и в чувството за обща предопределеност, характерно за членовете на прочут спортен отбор. Тя се поражда в моменти, когато гражданите са заплашени от някаква опасност, когато съседи укрепват бреговете на при­дошлата река или когато майките се изправят единни срещу наркобароните, за да предпазят своите деца от дрогата.

Примери за такава дружба можем да видим във филми като „Спасяването на редник Райън", в който на група вой­ници през Втората световна война е наредено да издирят във Франция един редник. Съдбата на редник Райън извед­нъж придобива символична важност, защото на обществе­ността в Съединените щати става известно, че четирима братя са били убити в сражение. Това, че няколко войници трябва да рискуват живота си заради символичното значе­ние, което придобива животът на един редник, ни напомня за прочутия въпрос, повдигнат от германския философ Ар­тур Шопенхауер. Как става така, пита той, че един войник се хвърля върху ръчна граната, за да спаси другарите си? Откъде идват тази негова любов и смелост? Отговорът на Шопенхауер стига до дълбоката същност на нещата. Този войник, пише той, изведнаж е осъзнал, че „той и неговите другари са едно цяло".

Общото в примерите за демонстрацията на подобно чув­ство е, че чрез тях можем да разберем, че любовта може да бъде както индивидуална, така и между цели групи и тя мо­же да преобразява цели общности, култури и самия свят. Знаем, че това е истина, защото сме били свидетели какъв е ефектът, когато големи групи хора изпитват такава любов към даден лидер. Спомнете си за Нелсън Мандела или за майките на мира в Северна Ирландия, които помогнаха да се сложи край на сектантските кръвопролития. Тези вдъх­новени хора показаха, че любовта може да преобрази даде­на култура и оттам да се разпростре навсякъде.

Обаче любовта, обхванала дадена група с обща мисия, може да изчезне също толкова бързо, когато целите са пос­тигнати или приятелите са си отишли. Подобна любов може да възникне между дадена група в конкретно време и място, а когато ситуацията се промени, тя може да загуби връзката си с онази висша сила, която е нейният източник.

Еротичната любов също често изпада в безпътица, въп­реки че държи в ръцете си златната нишка към божествено­то. Еврейският мистик от шестнадесети век Баал Шем Тов възхвалява връзката на еротичната любов с Бога, когато пи­ше: „От всяко човешко същество се издига светлина, която стига право до небето, и когато две души, предопределени да бъдат заедно, се открият една друга, потоците светлина се сливат и от това обединило се същество се излъчва една-едничка, по-ярка светлина." Подобна любов може да бъде отражение на трансцендентното, обаче ние знаем, че на практика често пъти това не е така.

Търсенето на Ерос е постоянно обект на съдържанието на любовни романи, любовни песни, пиеси и филми. Техни­те сюжети си личат веднага по това с какви терзания е съп­роводено ухажването на любимата, от ревността и гнева на отхвърления любовник, от често пъти пагубния край на ня­кога обещаваща романтична връзка, както и от опиянение­то, което изпитваме при връзката ни с този, когото считаме за нашия духовен партньор. Но въпреки че има много раз­кази и песни, които ни убеждават, че в основата на даден любовен романс е радостта, те не винаги ни казват колко дълго може да просъществува подобен любовен съюз. Пос­тоянният проблем с еротичното е, че „желанието загива, за­щото се опитва да бъде любов", както пише поетът Джак Гилбърт в книгата си „Големите огньове". Еротичната лю­бов свършва, а понякога изобщо не започва, тъй като стре­межът към установяване на интимна връзка се бърка с по-дълбоката любов, към която се стремим чрез нея.

Най-настойчивият въпрос, който си задават всички, кои­то търсят истинската любов, е: Как да разпознаем истинска­та от фалшивата? Как можем да отделим нашите представи за истинската любов от самата истинска любов? За да про­дължи романтичната любов, тя трябва да бъде проникната от една по-висша любов, която да направи обща нечия съд­ба с тази на любимия. В книгата си „Малка книга за любов­та" философът Джейкъб Нийдълман цитира следните думи на Сьорен Киркегор:

„... способността съзнателно да обичаме друго човешко същество... ни спохожда само като резултат от способност­та ни да се открием за Възвишеното (непреходното или Бог) вътре в нас и над нас... Сериозна грешка е, твърди Кирке­гор, да си въобразяваме, че човек може да обича друг съзна­телно, без същевременно и много по-силно да обича Възви­шеното у себе си и над себе си."

В книгата си „Секс, екология, духовност" философът Кен Уилбър хвърля светлина върху това как любовта търси да намери своя израз в нашето духовно развитие. Като се позовава на разграничението, което са правили древните гърци, той различава „ерос" от „агапе", по-висша и по-целеустремена любов, която може да издигне обикновения ро­манс до нещо по-възвишено. Чрез агапе ерос може да се превърне в по-дълбока и по-трайна любов. Същото се отна­ся и за дружбата. Подобно на ерос тя носи в себе си семената на трайната любов. Тя също може да надхвърли целите на дадена мисия или на историческия момент и да прерасне в нещо по-трайно и по-възвишено.

Силата на любовта да преобразява е била възхвалявана още от древността. В Платоновия „Пирът" например Сократ описва как неговото преклонение пред едно тяло е пре­раснало в преклонение пред красотата на всички тела и как преклонението към телата му е открило красотата на зако­ните, институциите и мъдростта:

„Този, който вече е посветен в нещата на любовта и кой­то се е научил да вижда красивото в съответния ред и пос­ледователност, когато се приближи към края, изведнъж ще започне да възприема природата като удивителна красота, природата, която преди всичко е вечна, не расте и не се ру­ши, не се увеличава, нито намалява... ще си спомни, че само в това общество, съзирайки красотата с окото на разума, ще може да вижда не само въображаеми красоти, но и реалнос­ти..."

Светци и мистици като свети Франциск от Асизи и Шри Рамакришна са въплъщения на тази универсална и по-висша любов. Свети Франциск е обичал прокажените, живот­ните, бедните, грозните и красивите, високото и ниското, Слънцето и Луната. Легендата разказва как посред зима той казал на едно бадемово дърво: „Говори ми за Бог!", и дър­вото отговорило, като се покрило с цветове.

Брачната любов може да разцъфти по много начини. Психиатърът Рудолф фон Урбан, ученик на Фройд, дава много примери за това. Една двойка му разказала, че в мо­менти на физическа интимност жената понякога била обгръщана от „облак синьозелена светлина, която се излъчвала от тялото й", превръщайки тяхната връзка във висша ра­дост. Други мъж и жена усещали по кожата им да премина­ва електрически ток, сякаш „милиони източници на бла­женство се сливаха в едно".

Разказвайки за подобно преживяване, описано от един приятел, английският поет Питър Редгроув пише:

„Мъжът заспа и след малко се събуди с хубаво чувство от правената любов, като че ли кожата му се беше разтвори­ла и разширила и вече не беше бариера. През нея той може­ше да чувства жена си да спи до него и да прониква през ко­жата му, като че ли телата им се бяха слели в едно... Докато лежеше там и се радваше на това обзело го чувство, той от­вори очи и видя, че стаята е изпълнена със златна паяжина, разположена така, че да излиза от златни центрове и да се простира, като че ли за да бди над малкото легло на тяхната дъщеря."

Преживяването на мъжа напомня на екстаза, описан от индийския мистик Шри Рамакришна. „По време на духовно възпитание, казва той, човек получава „любовно тяло", на­дарено с „любовни очи" и „любовни уши". Той вижда Бог с тези любовни очи. Чува гласа на Бога с тези любовни уши. Получава дори любовен полов орган... и с това любовно тя­ло душата общува с Бога."

В своето божествено преклонение самият Рамакришна показва забележително физическо излъчване и много зара­зителна енергия. По време на посвещаването на своя уче­ник Нарендра и при други сбирки хората близо до него усе­щат присъствие или сила, която има незабавен физически ефект. В своя прочут дневник последователят на Рамакриш­на „М" е записал няколко примера на подобно въздействие като материален израз на любовта на Рамакришна към Бога. Хората виждат светлини около индийския светец или усе­щат освобождаваща сила, когато са близо до него, чувстват осезателно духовно присъствие така, както хората, за които споменахме по-горе, усещат нов прилив на енергия и ново присъствие около любимите си. Ако се върнем към образ­ния език на Сократ, Рамакришна показва не само въобража­еми образи на красота и доброта, но им дава и физически израз.

И наистина свързването на религиозния екстаз с различ­ни физически признаци се среща буквално във всяка рели­гиозна традиция. Такива признаци са по-голямата красота на гласа и лицето, изключителното излъчване, необикнове­ната жизненост и чувството, че изпадналият в религиозен екстаз сякаш е влязъл в ново тяло. Светите личности във всяка религиозна култура чрез любовта си към Бога като че ли са презареждали с енергия телата си и тези на последова­телите си и дори физическото пространство около тях.

Агапе може да преобрази всички отношения. Спомнете си за усърдния ученик, който показва нова дарба поради ин­тереса на учителя си към него; или за някой обикновено по­тиснат ваш познат, който като че ли е изпълнен с нова жиз­неност, след като е сторил добро дело; или пък за отчаян ваш приятел, получил ново вдъхновение от човек, оценил изключителни негови способности. Любовта има много форми и разнообразен ефект, но винаги поражда нов живот.

В ежедневието тя може да има различни проявления. Може внезапно да възникне само от един поглед между двама души, от прекалено фантазиране по мечтаната от нас любов, в момент на близост между приятели, сред група хо­ра, посветили се на важна кауза, по време на духовно прек­лонение. Изпитанието за нас е да извисим тези моменти и да им дадем по-възвишен израз. Всеки любовен момент е първи израз на стаената постоянно в нас любов, която чака да разцъфти. Колко голям може да бъде изразът на нашата любов? Колко освободени се чувстваме от представите и неосъзнатите ни нужди, които ни отделят от нея? Колко дълбоки са нашите духовни представи? Нивото на нашата любов е най-добрият показател за това.

Любовта зависи от намеренията и практиката. Убедени сме, че освен чрез силата на личното желание или чрез това понякога спонтанно да бъдем надарени с щастието да изпи­таме по-възвишена любов, възможно и желателно е да се научим да култивираме в себе си способностите, за които говорихме в предишните глави. Джейкъб Нийдълман нари­ча това „любов посредник" и в книгата си стига до заключе­нието, че тя е отговор на нуждата от такава форма на лю­бов, която включва както личното, така и неперсоналното. „Всъщност, пише той, практическите учения за придобива­не на знание сочат към любов, която е тъкмо това - любов, която носи в себе си както личностния интензитет на субек­тивното желание, така и безпристрастното желание за друго съществуване." За философа идеалната любов е едновре­менно благотворна и трансцендентна: задачата на любовта е да работи за предугаждане на желанието за събуждане в другото същество.

9. ТРАНСЦЕНДЕНТНА ИДЕНТИЧНОСТ

Взети заедно, необикновените изживявания, описани в тази книга, като че ли оформят една схема. Погледнати комплексно, те изглеждат като атрибути на една определе­на, но многостранна същност, която напира да се роди в нас. Всеки от тях сочи и носи в себе си семето на един по-голям интегритет. Разширените ни възприятия, способнос­тите за движение, енергиите и другите умения, описани в тази книга, ни зоват към по-всеобхватна и разнообразна форма на съществуване, изпълнена с радост, смисъл и цел.

Всеки от нас започва този живот в един предопределен свят от родители и приятели, след което постепенно разши­ряваме нашите представи за себе си. Ако се развиваме срав­нително правилно, ние започваме да приемаме детайлите на заобикалящата ни социална среда и същевременно да отли­чаваме нашата индивидуална идентичност от морето други такива около нас. Ако имаме късмет, започваме да се утвър­ждаваме като отличаващи се от другите хора с конкретно семейство, среда, държава и история. С разширяването на нашия жизнен опит представата ни за собствената ни същ­ност се оформя като една уникална биографична идентич­ност.

Но понякога мнозина от нас се запознават с перспекти­вата на друга идентичност, на едно същество, което превъз­хожда нашето обикновено аз. Поетите и философите отдав­на говорят с ентусиазъм за това пробуждане и всяка рели­гия се основава до голяма степен на него. Още от древност­та светци и мъдреци твърдят, че ние сме в състояние да придобием нова идентичност, надхвърляща нашата лична история, и да се превърнем в онова същество, което духов­ните учители наричат с такива имена като „атман" (в ин­дийските упанишади), Голям разум (в зен будизма), „душа­та в единение с Бога" или „истинското аз". В тази по-висша идентичност, която, изглежда, е свързана с основния, бо­жествен източник на Вселената, ние се чувстваме така, като че ли сме открили кои сме.

След подобно преживяване една американка, известна ка­то „Поклонницата на мира", която в продължение на много години е ходила на дълги поклонения за запазване на све­товния мир, се отказва от името, дома и предишния си жи­вот. Ето как описва тя своето пробуждане, носещо й ново призвание и нова идентичност, с които да служи на света:

„Започнах да се чувствам все по-неловко заради това, че имах толкова много, докато моите братя и сестри гладуват. Накрая трябваше да открия нов път за себе си. Повратният момент беше, когато обхваната от отчаяние и от много си­лен стремеж към по-смислен живот, една нощ вървях през гората. Стигнах до осветена от луната поляна и започнах да се моля.

Почувствах неудържимо желание без каквито и да било колебания да отдам живота си, да посветя живота си в служба на Бога.

„Моля те, използвай ме!", помолих се на Бог. И ме обла­да голямо спокойствие. От този момент нататък разбрах, че моята работа трябва да бъде в полза на мира - мира между държавите, между групите, между отделните хора и вът­решния мир. Обаче има голяма разлика между това да ис­каш да дадеш живота си и действително да го направиш. При мен от единия до другия момент изминаха петнадесет години в подготовка и вътрешно търсене.

Веднъж както си вървях рано сутринта, внезапно се по­чувствах много въодушевена, по-въодушевена от когато и да било. Познах безвремието, безпространствеността и светлината. Като че ли не стъпвах по земята. Около мен нямаше хора и животни, а всяко цвете, всеки храст и всяко дърво сякаш имаха ореол. Около всичко имаше някакво из­лъчване, а във въздуха като дъжд се сипеха златни прашин­ки.

Но най-важното от всичко беше не явлението, а усеща­нето за единение с целия свят. От по-рано знаех, че всички човешки същества са едно цяло. Обаче сега добих предста­ва за единство на всичко останало. Съществата, които вър­вят по земята, както и нещата, които растат върху нея. Въз­духът, водата и самата земя. И най-чудното беше тази ця­лост, която прониква през всичко, свързва всичко и дава жи­вот на всичко. Единение с това, което много хора наричат Бог.

В този момент дойде вдъхновението ми за поклонничес­твото... Мислено видях как продължавам да вървя... Видях карта на Съединените щати с големите градове, отбелязани на нея. Сякаш някой беше начертал с цветен молив зигзаго­образна линия от бряг до бряг, от граница до граница, от Лос Анджелис до Ню Йорк. Разбрах какво трябва да правя. Това беше визуално изображение на маршрута през първата година на поклонничеството ми - 1953 г.

Влязох в един нов, чудесен свят. Животът ми придоби нов смисъл."

Много от големите философи, поети и религиозни дейци на света са описвали това по-голямо призвание и по-висша същност. Гръцките философи Питагор, Сократ и Платон, поетът суфи Джалаледин Руми, християнският мистик Майстер Екхарт, английските поети Уилям Блейк и Уилям Уърдзуърт, американският мислител Ралф Уолдо Емерсон, американският поет Уолт Уитман, съвременните индийски мистици Рамана Махариши, Шри Рамакришна и Шри Ауробиндо, както и безброй други са създали цяла система от знания и литература за еготрансцендентната идентичност. Младият Сидхарта, предопределен да стане Буда, не е мо­гъл да понасе материализма в бащиния си дворец, младият Исус е бил натъжен от лихварите при храма, на младини свети Франциск не можел да търпи повече живота си на безделник. Всички са усещали някакво по-голямо призва­ние, което ги е извисило над тяхната предишна същност и ги е накарало да скъсат с предишния живот, за да установят връзка с една по-висша и по-дълбока реалност. Ралф Уолдо Емерсон описва по следния начин това проникновение:

„Всичко показва, че душата на човека не е орган, но съ­живява и кара да действат всички органи, не е функция като силата на паметта, способността за преценка или способ­ността да се правят сравнения, но тя използва тези качества като ръце и крака, не е дарба, а светлина, не е интелект, ни­то воля. Тя е основа на нашата същност, в която се намират всички тези качества, тя е една необятност, която не ни принадлежи и не може да бъде притежавана. Отвътре или отзад през нас свети светлина, която осветява нещата и ни кара да си даваме сметка, че ние сме нищо и че светлината е всичко."

Индийският мистик Шри Рамакришна посвещава своя прочут ученик Нарендра (по-късно наричан Свами Вивекананда) в способността да усеща тази по-висша същност, ко­ято описва Емерсон. В увода към „Евангелието на Шри Ра­макришна" Свами Никхилананда описва преживяванията на Нарендра:

„Поради браминското си възпитание Нарендра считаше за истинско богохулство да се гледа на човека като на не­разделна част от своя Създател. Един ден в градината на храма той каза на свой приятел: „Колко глупаво. Тази кана е Бог? Тази чаша е Бог? Всичко, което виждаме, е Бог? И ние също сме Бог? Нищо не може да бъде по-абсурдно." Шри Рамакришна излезе от стаята си и леко го докосна. Омагьосан, Нарендра веднага видя, че всичко в света наис­тина е Бог. Около него се откри една нова вселена. Връщай­ки се замаян у дома, той видя, че храната, чинията, този, който ядеше от нея, хората около него, всичко това е Бог. Когато излезе на улицата, видя, че рикшите, конете, пото­ците от хора, сградите са Брахман. В този ден почти не мо­жеше да си гледа работата... И когато силата на това прежи­вяване малко понамаля, той видя света като в сън. Трябваха му дни наред, за да се върне към нормалното си състояние. Той просто можа да предвкуси големите промени, които те­първа щяха да настъпят..."

Още веднъж чуваме да се говори за нови светове, които ще се разкрият чрез една по-висша идентичност. В основата на тази по-висша същност е тъкмо това завладяващо усеща­не. Изглежда, сякаш едно по-висше същество се опитва да се роди в нас, същество, което веднага разбира, че е тясно свързано с голямото поле на творение около нас. Това е не само една интелектуална идея, а директно осъзнаване. То носи в себе си по-голямо усещане за сигурност от нашата биографична същност.

В „Бхагават Гита" богът на съществуването Кришна каз­ва: „Една вечна част от мен се превърна в живо същество в света на живите същества." Според някои тълкуватели на „Гита" тези редове означават, че една върховна същност, надхвърляща нашето обикновено аз (пурушотома), помага на отделния човек в света на неговото всекидневие. Чрез своята интерпретация Кришна символизира основната същ­ност, присъща на света, докато трансцендентното е онова, което го създава. Подобна доктрина може да се намери във всяка религия. Според японския будистки духовник Гаджин Нагоя в будизма има:

„...израз на „голямата същност" (махатмия) - термин, който без съмнение има отношение към Универсалната ду­ша (при индуизма) в теорията за атман. Истинското прос­ветление или превръщането в Буда се обяснява като унищо­жение на „по-нисшето аз" и реализация на „висшата същ­ност"."

Според Платон душата общува с божественото начало, преди да се роди в този ограничен от сетивата свят, но чрез добродетелност и благодеяния тя може да се издигне до по-висша форма на живот. Описвайки своето лично преживя­ване в това отношение, големият преоткривател на Платон философът Плотин пише:

„Често пъти се събуждам извън тялото си и влизам в се­бе си, като излизам от всички други неща. Виждам необикновено голяма красота и се чувствам уверен, че преди всич­ко принадлежа на по-добрата част. Водил съм напълно пра­веден живот и ще се отъждествя с Божественото."

Реализацията на една идентичност, която се извисява над обикновените ограничения на нашето аз, е била възхвалявана от безчет еврейски, християнски и ислямски пророци. „Моето аз е Бог и аз не познавам друго мое аз освен моя Бог", пише света Катерина от Генуа. „За да измерим душата, трябва да я сравним с Бог, пише германският мистик Майстер Екхарт, за­щото в основата си Бог и Душата са едно и също... Окото, с което виждам Бог, е същото, с което Бог вижда мен."

Висшата същност, за която става дума в споменатите по-горе изказвания, може да бъде разпозната от тези, които я схващат като свещена същност и реализация на човешката природа. Тъкмо затова мистици от коренно различни култу­ри говорят за „най-истинско аз" или за „най-истинска същ­ност". За Алън Уотс това е преминаване от начина да се гледа на света като на отделно съществуващи неща към въз­приемането му като едно неделимо цяло, към чувството, че цялото съществувание гледа през нашите очи.

Още в зората на историята хората са описвали предста­вите си за тази по-висша идентичност или по-висша форма на съществуване. Някои от тези мигове на прозрение са се случвали по време на религиозни ритуали, на молитва или на медитация. Други се случват спонтанно, докато се гри­жим за болни, работим в градината или почистваме къщата. И въпреки че обстоятелствата, при които това става, са раз­лични, в тях има някакво сходство, което сочи към една еготрансцендентна идентичност. Според нас тъкмо в нея всички необикновени способности, които описахме дотук, придобиват своята най-голяма сила и значение.

При това разкриване на нашата най-фундаментална същ­ност ние не мислим, че сме се свързали с божественото вът­ре в нас, ние знаем, че е така. Всичко около нас изглежда като част от разкриването на една върховна съзидателност, божествена цел, в която знаем, че дълбоко участваме и ние. Но тук има един парадокс. Като осъзнаваме дълбоката си солидарност със света, ние си даваме сметка и за нашата фундаментална неповторимост. Едновременно виждаме както нашето единение с всички неща, така и нашето уни­кално място в развиващата се Вселена.

Точно светците и мъдреците, които най-разпалено са възхвалявали това пробуждане, същевременно най-осеза­телно са чувствали своята уникалност и неповторимост. Никой не се е откроявал повече в своето общество от Исус, Буда, Мохамед или свети Франциск. Всички философи и поети, които цитирахме, са били невероятно живи и незаб­равими характери. В глава дванадесета ще се върнем към този парадокс.