Основни принципи на трансформативната практика

Трансформативната практика включва наследени физи­чески, биологични и социални процеси, каквито всеки от нас е развивал в определена степен в ежедневния си живот. Например можем да осъзнаем и контролираме по-добре тя­лото си, тъй като през целия ни живот от нас се е изисквало това - да се научим да ходим, да говорим и да изпълняваме други необходими физически действия. Можем да подоб­рим способността си да се концентрираме и да релаксираме, защото вече сме го правили, поне понякога в работата си или на почивка. Всеки от нас може да укрепи волята си, да си представи способностите, които иска да развие, да за­дълбочи способността си за самонаблюдение и да издигне на по-високо стъпало съзнанието си чрез молитва, защото до известна степен вече е правил тези неща, било то инс­тинктивно или чрез целенасочена практика още от ранното си детство. С други думи, основните елементи на трансфор­мативната практика са пряко свързани с нашата развиваща се природа така, както тя е била формирана от развитието на живота на нашата планета. Много духовни водачи под­чертават това. Например индийският философ Шри Ауробиндо казва, че „целият живот е йога", с което има предвид, че всички ние във всеки даден момент можем да осъзнаем нашата латентна божественост.

Но същият процес, който може да улесни нашето израст­ване, може и да го забави. Например силата на стремежите ни може да бъде изкривена от деструктивни импулси, наше­то въображение може да бъде заредено с негативни мисли, способността ни за самонаблюдение може да бъде наруше­на от безполезни отклонения, а нашите молитви могат да бъдат тесногръди и егоцентрични. Още повече, че често пъ­ти ни е трудно да се променяме, защото сме същества с ус­тановени навици, каквито са повечето от нас, и защото се нуждаем от стабилност сред превратностите на живота. Без подобна хомеостаза нашата наследствена способност за саморегулиране и сложните ни телесни системи не биха мог­ли да поддържат нужното равновесие със заобикалящата ни физическа среда и с променящите се нива на напрежение. А без някаква елементарна умствена и емоционална стабил­ност не можем да се справим с променящите се обстоятелс­тва в работата и в семейния ни живот.

По тези причини ние сме едновременно улеснени и огра­ничавани от функционирането на нашия ум и тяло, които в дългата си еволюция са приспособени за сложностите на живота на Земята. Поради това отдавна съществуващо нап­режение в нашата животинско-човешка природа, поради ед­новременната съпротива срещу застрашаващите живота промени и способността ни за динамични трансформации трябва да пристъпваме разумно и предпазливо към трансформативната практика. Нужно е да се отнасяме с уважение към основните тенденции на нашето развитие, преди да за­почнем да ги променяме. Подобна промяна изисква време и често е трудна, но отплатите, които би могла да ни даде, могат да бъдат големи.

И наистина трансформативната практика може сама по себе си да ни изпълни с удовлетворение. Тя може да бъде едно предизвикателство, но и дейност, доставяща дълбоко задоволство. Нещо повече, често пъти в нея можем да бъдем улеснени от фактори, които като че ли са извън нашата нормална същност. Тези спонтанни поощрения - можете да ги наречете божии благоволения, внушения на Буда или по­токът на Дао - са отговор на нашите стремежи към по-висша форма на живот и потвърждение, че сме на прав път.

Искаме да подчертаем това. Тъй като едновременно сме продукт и фактор в развиващата се Вселена и нейното ръко­водещо Присъствие, ние трябва да се възползваме от това, което миналото ни е научило за нашата ръководна роля. В това отношение религиозните традиции могат да ни научат на много неща. Великият учител на зен будизма Доген каз­ва, че практикуването му е нещо повече от средство към целта, то е просветление. В християнството, което ни учи да водим праведен живот и да се молим, е казано, че „практи­ката възнаграждава човешката природа и на свой ред е въз­наградена от Божията милост". При даоизма „човек сам на­сочва света натам, накъдето най-дълбоко иска да отиде". Или както казва прочутият индийски мистик Шри Рамакришна: „Ветровете на божията милост духат винаги, но ние трябва да вдигнем платната си." Тези различни предупреж­дения сочат към едни и същи основни принципи: първо, че нашата сегашна природа, ако се отнасяме с уважение към нея, ще ни помогне да развием латентните си способности и, второ, че в това отношение сме подпомогнати от едно по­виеше присъствие или сила.

В тези два принципа се съдържа и трети. За да развием всички наши новозараждащи се способности, трябва да се насочим към практика, която води едновременно до много положителни промени. Повечето от предлаганите тук уп­ражнения са особено добри за тази цел. Например медита­цията може едновременно да успокоява духа, да помага за хормоналния баланс, да изостря мисълта, да освобождава въображението, да повдига настроението, да укрепва волята и да открива пътища за достигане на по-висше осъзнаване. С подобен разностранен ефект фитнесът може едновремен­но да укрепи сърцето, да подобри кръвообращението, да по­нижи кръвното налягане, да подсили костите и кожата и да даде по-голяма емоционална стабилност, да помогне за проясняване на мисълта и да увеличи виталността. Тези и дру­ги практики ни се отразяват добре едновременно в много направления. Подобно на сполучливите търговски сделки и на научните теории те могат да бъдат една добра инвести­ция в бъдещето.

Нещо повече, съчетани с други упражнения, те дават още по-големи резултати. Например многобройни изслед­вания са показали, че добрата физическа форма усилва спо­собността за медитация, а самата медитация подобрява фи­зическата форма. Лекарят изследовател Хърбърт Бенсън стига до заключението, че повечето хора могат, повтаряйки дума като „едно", докато тренират по бягаща пътека, авто­матично да увеличават своите мускулни и кардио-респираторни способности, а спортният психолог Ричард Суин де­монстрира подобен ефект, като кара обектите си на изслед­ване „да бягат релаксирано". Тази комбинация от физически и ментални тренировки сега се използва от учители по медитация и спортисти по цял свят.

Същият принцип важи и за други практики. Сега учите­ли в Римокатолическата църква, юдаизма и будизма препо­ръчват на някои монаси и свои ученици психотерапия, за­щото самопознанието, което се постига чрез нея, улеснява подобряването на паметта и чувството за лична свобода, ко­ито се постигат чрез молитви и медитация. И обратно, мно­го психотерапевти съветват своите пациенти да практику­ват медитация, за да постигнат по-голямо освобождаване от емоциите, импулсите и мислите си. Дисциплини, издържа­ли на проверката на времето, също имат този многостранен ефект. Чрез тях се постигат едновременно няколко положи­телни резултата, тъй като всичките ни способности са свър­зани и затова, за добро или за лошо, се влияят от по-значи­телните промени във всяка част на нашето тяло или мозък. С други думи, ефикасността на практическите упражне­ния зависи от неразривната връзка на човешката природа с нейните новозараждащи се способности.

Връщаме се отново и отново към тази теза. Въпреки недостатъците на човешката природа и някои нейни изкривя­вания, които са очевидни за всички, нейните различни про­явления могат и трябва да участват в нашето по-нататъшно развитие, защото това е тяхната съдба, тяхната най-основна предопределеност. Според нас човешката природа е пред­назначена за всеобхватна интеграция. Ветровете на Божие­то благоволение духат за всички наши способности, но ние сами трябва да издигнем достатъчно голямо платно, за да ги уловим. Програмата, която предлагаме тук, има за основа този главен принцип.

Но преди да започнем, нека да напомним: тъй като това е всеобхващаща практика, която преследва широк диапазон от цели, към нея трябва да се пристъпва със съзнанието, че тя ще продължава дълго. Това е програма, чрез която човек се учи през целия си живот и по тази причина с нея се пос­тигат най-добри резултати, когато се изпълнява едновре­менно заради самата нея и за постигането на конкретни це­ли. В книгата си „Майсторство" Джордж Ленард описва различни начини за прекъсване на човешкото развитие по­ради липсата на самодисциплина. Като утеха срещу подоб­ни неуспехи можем да противопоставим разбирането, че обикновено подобренията идват на импулси, след дълги пе­риоди на незначителен или никакъв напредък. Като изпит­ваме удоволствие от самото изпълнение на програмата, мо­жем да постигнем по-добри резултати в трансформативната практика, отколкото ако се стремим към незабавни резулта­ти. Или ако перифразираме думите на Доген, когато се из­пълнява в този дух, самата практика е трансформация.

Основни елементи на трансформативната практика

Въпреки трудностите, произтичащи от различния им произход и философии, трансформативните дисциплини по света имат няколко общи основни елемента. Така например за молещия се, които се намира в състояние на съзерцание, инстинктивното откриване за трансцендентното става по един и същ начин както в индуизма, така и в юдаизма, хрис­тиянството и исляма. „Свидетелската" медитация, по време на която човек свободно наблюдава мисли, импулси и емо­ции, се практикува от будистите Теравада, зен будистите, индийските йоги, суфите и съвременните психолози. Въп­реки че те са описани по различни начини и имат различни имена, във всички подобни дисциплини се изисква конкрет­на цел и твърдост на намеренията.

Тъй като тези основни действия и движения в трансформативната практика намират различен израз, за тях е най-добре да се мисли като за комплекси или семейства. Тук ще акцентираме върху пет такива „семейства" от трансформативната практика, които според нас са изключително важни за разкриването на нашите новозараждащи се способности.

1. Фокусирано намерение, утвърждения и даване на обети

Без това семейство или този комплекс от действия никоя трансформативна практика не може да бъде успешна. Въп­реки че нашите новозараждащи се способности често се по­явяват спонтанно, те трябва да бъдат съзнателно култивира­ни, ако искаме да бъдат трайни, а за това е нужно фокусира­но намерение и твърда воля за тяхното актуализиране.

За да подсили това фокусиране на намерението и реши­мостта, всяка религия изисква от членовете си да дават обе­ти, че ще се стремят към добродетелност, просветление и единение с Бога. Точно по тази причина програмите за от­казването от алкохола и другите съвременни „дванадесет степенни" програми изискват деклариране на намеренията от участващите в тях, а спортистите прибягват до „говорене на себе си", визуализация и упражнения за концентрация, за да подобрят своята спортна форма и резултатите си. В кни­гата си „Животът, който ни е даден" Джордж Ленард и Майкъл Мърфи ни запознават с една всеобхватна трансфор­мативна практика, подобна на тази, която предлагаме тук.

Тя описва декларирането на намеренията така: Те трябва да бъдат ясни, недвусмислени изявления за позитивна промяна в нашето тяло, съществуване и изпълнение. Те са твърд до­говор със самите нас. Насочват съзнателните ни усилия към търсената от нас трансформация, като същевременно се стремят да включат в тези усилия и сили извън нашето съз­нателно разбиране. Пишат се в сегашно време и описват онези условия, в които възнамерявате да бъдете в опреде­лен момент от бъдещето.

Например: Да кажем, че сте човек често пъти твърде зает, за да се замисля за чувствата на другите хора. Искате да развиете у вас по-голяма съпричастност. Вашето изявле­ние може да бъде следното: „Изпитвам дълбоко съчувствие към другите хора, което понякога ми се струва, че е телепа­тично." Сегашно време. Не казвате „Ще развия способнос­тите си за по-голямо съчувствие", или „Възнамерявам да стана по-съпричастна личност", или „Да бъда по-съпричас­тен".

С използването на сегашно време декларацията „Изпитвам дълбоко съчувствие към другите хора, което понякога ми се струва, че е телепатично" може да ви се стори като отрицание на действителността. Да, в живота, който водите в момента, вие не сте съпричастна личност. Обаче вашето обещание не е отрицание на реалността. То е по-скоро инс­трумент за създаване на една паралелна на днешната реал­ност в съзнанието ви, предварително условие за утвърди­телна работа, която се изисква в трансформативната прак­тика.

Това ваше съзнание не е нещо, което можете да докосне­те, да фотографирате или да измерите с някакъв уред, но въпреки това то е реално. То съществува във Вселената. То е организирано. То носи резултати. Вашата работа е да съз­дадете условия да станете съпричастна личност в съзнание­то си. Това може да се постигне словесно (повтаряйте изяв­лението наум или на глас), чрез образ (създавате си убеди­телен образ на човек, който е съпричастна личност), чрез емоции (чувствате това, което другият чувства). В този пример известна част от промяната може да се постигне просто чрез старанието да бъдете съпричастен с близките си, с ва­шите познати или с напълно непознати хора, дори и ако в началото подобно нещо ви се стори твърде про форма. Важ­но е също да се откриете за магията на благоволението, за онова загадъчно, на вид незаслужено посредничество, което често идва тогава, когато най-малко е очаквано. Независи­мо дали това посредничество ще има практически израз, ще бъде лесно разпознато или пък ще си остане загадъчно, главното е фокусираното намерение, задействано от проце­са на декларирането.

Подобно утвърждение може да се практикува с думи, об­рази, емоции и преднамерени действия. Те са реални. Ако се повтарят упорито, се превръщат в нещо повече от „плод на въображението", защото упражняват реално въздействие за промяната. И наистина те могат да стават все по-реални чрез постоянна практика, затова трябва да бъдат внимател­но избирани. Ако трябва да перифразираме мисълта на един древен мъдрец, ще кажем: внимавай за какво се молиш, за­щото може и да го получиш. Както ще се уверите, описани­те по-долу упражнения изискват постоянство на намерения­та, което може да бъде подсилено чрез образи, говор и дру­ги средства.

За да развием нашите зараждащи се способности, трябва да придобием една по-висша степен на осъзнаване, което се постига чрез дисциплинирано самонаблюдение и „свиде­телска" медитация. Това осъзнаване, което обхваща и съ­щевременно надхвърля нашите психологически и телесни функции, се развива, когато съзнателно се абстрахираме от всички образи, мисли, импулси, чувства и усещания. То, та­ка да се каже, се превръща в нещо самостоятелно чрез ненамесващо се самонаблюдение, безпристрастно както към процесите в нас, така и на тези извън нас. Развивайки го, получаваме ново освобождаване от умствени, емоционални и физически навици, както и кратки моменти на радост и чувството за още по-голяма свобода. Чрез продължителна култивация това осъзнаване разкрива пред нас по-широки перспективи и става неограничена субективност, която осъ­ществява единение с всичко и навсякъде.

Това фундаментално осъзнаване само по себе си е една награда и едно от най-върховите постижения на трансформативната практика, но то е необходимо и за практическите успехи както в началните, така и в по-късните етапи на ця­лостното развитие. Тази нова освободеност притъпява шо­ковете, пренагласите и преструктуриранията, необходими за един по-висш етап на промяна. Неговата пространственост, яснота и постоянство ни помагат да осъществим дъл­бока и трайна промяна. Тъй като то се развива чрез медита­ция и непрекъснато самонаблюдение, неговата кулминация са трансцендентното познание и идентичност, за които говорихме в тази книга. Те разкриват нашата най-дълбока същност, в която откриваме източника на синхронността, с която се развиват нашите нови способности и предчувстви­ята ни за един изключителен живот. В това, разбира се, се състои и тайната на най-добрата известна днес терапия, както и на отдавна съществуващата практика на съзерцател­ната медитация. От това всеобхватно, неделимо и изпълва­що ни с непрекъсната радост съзнание, до което достигаме по пътя на самонаблюдението и медитацията, ние можем да постигнем единение на нашите различни способности. Придържайки се към него, откриваме нови източници на съзидателност и възможност за пряк контакт с нашата най-дъл­бока същност.

Подобна висша форма на осъзнаване може да бъде култивирана при всички обстоятелства, включително при пре­ходите между различните негови етапи. Индийският фило­соф Шри Ауробиндо пише:

„Възможно е дори да бъдем напълно в съзнание от нача­лото до края на съня или през големи части от него, след което усещаме как преминаваме от едно състояние на съз­нанието към друго, докато стигнем до период на почивка без сънуване, който е истинският възстановител на енергии­те на нашата събуждаща се природа, а след това отново се връщаме по същия път към будното съзнание."

Можем да развиваме подобно осъзнаване и по време на преходи към други състояния освен сън. Няколко школи на индийски йоги дори разрешават употребата на алкохол като част от прилаганата от тях практика, като насърчават свои­те последователи да продължат да бъдат в това състояние на себесъзнаване дори и при алкохолно опиянение. Някои суфистки групи акцентират върху самонаблюдението по време на физически труд, голямо напрежение и други със­тояния, в които обикновено вниманието отслабва. Тибетс­ката „Книга на мъртвите", както и някои други ръководст­ва, занимаващи се със смъртта, дават инструкции как да продължим да бъдем в съзнание в различните етапи на уми­рането. Като поддържаме непрекъснато осъзнаване в цялата си дейност, това ни дава възможност да установяваме връз­ка между части на нашето съзнание, които обикновено не са свързани помежду си. Това ни дава възможност да конт­ролираме по-добре поведението си, да вникваме по-дълбоко в нашия духовен мир и да разкриваме най-дълбоката си същност във всички душевни и физически процеси.

Фундаменталното осъзнаване или знание, което току-що описахме, може да се постига и чрез практикуването на ре­лигиозна отдаденост. Подобна отдаденост, наричана в индуизма „бхакти йога", е основна черта на християнското ре­лигиозно съзерцание, както и на еврейския и на ислямския мистицизъм. В своя мистичен текст „Седем начина да оби­чаме" Беатрис от Назарет (1230-1268) пише:

„Когато любовта към Бога се събуди в душата, тя радос­тно се надига и вълнува сърцето. Тогава то изпитва такава нежна, едновременно силна и завладяваща любов, че с нея се изпълва цялата душа. Тогава сърцето чувства голяма близост с Бога, духовна чистота, чудно великолепие, висша свобода, огромна нужда от любов и прелива от голямо щас­тие. Душата чувства, че самата тя се превръща във всеобх­ватна любов."

Големият суфистки поет и мислител Джалаледин Руми пише: „Аз, ти, той, тя, ние - тези разграничения не важат в тайнствената градина на любовта." В състоянието, до което се достига чрез духовната отдаденост, всичко започва да из­глежда като тържество на Бога и божията доброта. Възхва­лата на Бога в псалми и молитви, мисълта за Божието вели­колепие и повтарянето на Божието име водят до една чисто­та, която може да премахне всички бариери между обича­щия и обичания и двете да се превърнат в Едно.

В това единение, тази радост, големият индийски мистик Шри Рамакришна открива същата фундаментална идентич­ност, до която се достига чрез съзерцателната медитация. Той не е единственият, който приравнява тези два вида про­никновение. Според такива духовни водачи като Руми и по­ета Кабир Богът, когото познаваме чрез пламенна молитва, е същият като този, до когото достигаме чрез самонаблюдение. „В продължение на векове чуках на вратата на Бога, но когато тя най-после се отвори, видях, че съм чукал от вът­решната й страна", пише Руми.

Изследователят на психичното Фредерик Майерс разг­лежда молитвата от перспективата на своите изследвания на паранормалните явления и подсъзнанието. Молитвата, пише той, си прилича със състоянието на дълбока хипноза и други самосугестивни похвати по това, че прави „рисунка върху невидимото". Той пише:

„Винаги съм твърдял, че докато нашият живот се под­държа от един непрекъснат приток, идващ от Световната душа, този приток може да се различава по своята значи­мост или по енергията, която носи в зависимост от нашето собствено отношение към него. Молитвите на поклонници­те в Лурд, благоговейното съзерцание, в което изпадат християнските светци, вътрешната концентрация на само-сугестьорите, убедителното предзнание на хипнотизирания субект - всичко това са само отсенки от едно и също ду­шевно състояние, на тази планина, повдигаща вяра, която всъщност може да извлича нов живот от безкрайното."

Подобно на Майерс, Уилям Джеймс пише за молитвата, използвайки несектантски език:

„От един осезаем и „разбираем" свят ограниченията на човешката природа преминават в изцяло други измерения на съществуване. Наречете ги регион на мистичното или ако щете на свръхестественото. След като нашите подбуди за съвършенство се пораждат в този регион (а повечето от тях наистина се пораждат в него, защото виждаме как те ни завладяват по необясним за нас начин), ние сме по-близки до него, отколкото до видимия свят, защото принадлежим най-вече на света, на който принадлежат идеалите ни. Но въпросният невидим регион не е само идеал, тъй като той дава отражението си и върху този свят. Когато общуваме с него, ние се усъвършенстваме, защото се превръщаме в но­ви хора, а последиците от това се чувстват в природния ни свят. Обаче това, което поражда въздействия в друга реал­ност, също трябва да бъде наречено реалност, затова според мен нямаме оправдание от философска гледна точка да на­ричаме нереален невидимия или мистичния свят. Бог е ре­алност, защото прави реални неща.

Ако ме попитате каква е разликата в двата свята по отно­шение съществуването на Бога, трябва да кажа, че, общо взето, не мога да предложа някаква хипотеза освен тази, ко­ято явлението „молитвено общуване" само предлага. Изг­лежда, че в това явление нещо съвършено, което, от една страна, е част от нас, а от друга не е, в действителност оказ­ва своето влияние, измества центъра на личната ни енергия и предизвиква регенериращ ефект, непостижим по други начини. Ако има някакъв друг свят на съществуване, разли­чен от нашето всекидневно съзнание, ако в него има сили, чието въздействие върху нас е периодично, ако можем да улесним това въздействие, като отворим вратата за „подсъз­нателното", ние ще разполагаме с основните елементи на една теория, в която явлението религиозен живот става на­пълно приемливо. Толкова съм впечатлен от значението на тези явления, че приемам хипотезата, която самите те нала­гат. Бих казал, че я приемам поне в тази й част, в която из­вънземни енергии или Бог, ако щете, влияят на естествения свят, на който принадлежим."

Отбелязахме много случаи, които подсказват, че, както се изразява Джеймс, нещо извън нашето обикновено аз „уп­ражнява своето влияние, измества центъра на нашата лична енергия и предизвиква регенериращ ефект, непостижим по други начини". В моменти на най-голямо вдъхновение обикновено чувстваме като че ли нещо по-голямо - нарече­те го Бог, Буда или Дао - преминава през нас и по естествен път ни призовава към „молитвено общуване" с него, както го описва Джеймс. В нас необходимостта от такава молитва идва инстинктивно и може да вдъхне сила на цялата ни трансформативна практика.

4. Катарзис

Думата „катарзис", която идва в английския и в други съвременни езици от древните гърци, означава пречистване или очистване на разума и емоциите, което намалява както физическото, така и психическото напрежение. В лечителс­ките храмове на древна Гърция пречистващата сила на дра­мата е била на такава почит, че е била препоръчвана редов­но за лечението на болести. И наистина Аристотел гледа на катарзиса като на основна функция на драмата и оттогава този негов възглед е повлиял на много мислители.

В съвременната философия катарзисът се използва още от времето на Фройд за облекчаване на емоционални конф­ликти и за получаване на достъп до подсъзнанието ни. Той е активен компонент на политическите събрания и митинги, спортни събития, филми и хумор и е основен елемент на трансформативната практика, включително на терапевтичния диалог, интензивната медитация и молитвата, усилени­те атлетически тренировки и играе важна роля в различните видове терапия. Препоръчваните по-нататък упражнения понякога предизвикват катарзис в по-лека или по-силна форма. Ако това ви смущава или е трудноразбираемо за вас, препоръчваме ви да го обсъдите с терапевт, духовен съвет­ник или доверен приятел. Обаче трябва да бъдете сигурни, че тези състояния са страничен ефект от новооткритите способности и духовното израстване.