Християнски доктрини за триумфа на тялото

Както постановява Четвъртият лютерански съвет през 1215 година, възкръсването и триумфът на тялото е догма на Римокатолическата църква. Официално то се определя от църквата по следния начин: „Всички ще отидат на оня свят със собствените си тела, които сега притежават, и ще им се въздаде в съответствие с техните добри или лоши де­ла." Това означава, че телата на хората, които са вършили добри дела, ще се възнесат и ще получат божието благово­ление. Въпреки очевидните абсурди в нея тази доктрина е допадала на теолози и философи още от древността. Нейно­то влияние върху видните мислители, които привеждаме, е показателно за отдавна съществуващата интуиция, и тялото е способно на трансформация. Тук цитираме св. Павел; Ориген, живял два века по-късно; св. Тома Аквински, жи­вял през Средновековието, и католическия писател от XX век Романо Гуардини, за да изтъкнем, че тази идея е същес­твувала през цялата история на християнството.

Първи сведения за дискусията върху триумфа на тялото могат да се открият в Първото послание на св. Павел до коринтяните (15:39-44). Този толкова често цитиран пасаж гласи следното:

„Не всяка плът е все еднаква плът; друга е човешката плът, друга е скотската плът, друга - рибената, друга - пти­чата.

Има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните.

Един е блясъкът на слънцето, друг е блясъкът на месечи­ната, друг е блясъкът на звездите, па и звезда от звезда се различава по блясък.

Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление -възкръсва в нетление;

сее се в безчестие - възкръсва в слава; сее се в немощ -възкръсва в сила;

сее се в тяло природно - възкръсва в тяло духовно. Има тяло природно, има тяло духовно."

Християнските теолози често разсъждават върху четири характеристики, които св. Павел посочва за триумфа на тя­лото, главно непреходност („сее се в тление - възкръсва в нетление"), чистота („сее се в безчестие - възкръсва в сла­ва"), пъргавина („сее се в немощ - възкръсва в сила") и неуловимост („сее се в тяло природно - възкръсва в тяло ду­ховно"). Св. Тома Аквински описва тези четири аспекта на триумфа в „Summa Contra Gentiles" 4.86. Следвайки гръц­кия философ Аристотел, той разглежда душата като „фор­ма" на тялото, това, което дава живот и форма на човешката плът. Като мисловен експеримент прочетете следните паса­жи, имайки предвид изключителните способности, описани в глава втора. Отбележете сходствата между тях и качества­та, присъщи на триумфа на тялото, описани от св.Тома.

„Триумфът и силата на душата, издигнала се до божест­веното прозрение, ще прибави нещо по-богато към слялото се с нея тяло. Защото това тяло ще бъде изцяло подчинено на душата - ще го постигне божествената сила - не само за да може то да съществува, но и по отношение на неговите действия, чувства, движения и телесни качества.

Ето защо както душата, радваща се на Божието благово­ление, ще бъде изпълнена с духовна светлина, също чрез преливане от душата към тялото то по свой начин ще се покрие с блясъка на славата. Ето защо Апостолът (свети Павел) казва: „Сее се в безчестие - възкръсва в слава." (I Коринтяните 15:43)

Нещо повече, душата, радваща се на Божието благоволе­ние и сляла се със своя Създател, ще удовлетворява всички­те си желания. А тъй като тялото се движи благодарение на желанието на душата, оттук следва, че то ще бъде изцяло подчинено на духа и ще изпълнява и най-малките му жела­ния. Затова телата на блажените, когато се възнесат, ще придобият пъргавина. Същото казва и Апостолът: „Сее се в немощ - възкръсва в сила." Защото слабостта е присъща на тялото, нуждаещо се от сила, за да задоволи стремежа на душата за извършване на желаните от нея движения и дейс­твия, а тази слабост ще бъде напълно премахната, когато в тялото премине силата от една душа, сляла се с Бога.

Те няма да страдат от нищо, което би могло да им навре­ди, и по тази причина ще бъдат неспособни да изпитват страдание. Но тази неспособност да страдат няма да ги ли­ши от промяната, която е от съществено значение, за да придобият познание, защото ще използват сетивата си, за да изпитват удоволствие до степен, която не е несъвместима с тяхното състояние на слава. Тъкмо за да покаже тяхната неспособност да страдат, Апостолът казва: „Сее се в безчес­тие - възкръсва в слава." (I Коринтяните 15:43)

Освен това душата, радваща се на Божието благоволе­ние, ще се държи плътно за Бога и по такъв начин в най-висша степен ще се ползва от Неговата благост; а тялото ще бъде напълно подвластно на душата и ще придобие в най-голяма степен нейните специфични характеристики за яс­нота на познанието, за това какви да бъдат плътските жела­ния и за това всичко в природата да е съвършено, тъй като едно нещо в природата е толкова по-съвършено, колкото повече е подчинена материята на своята форма. Затова Апостолът казва: „Сее се в тяло природно - възкръсва в тя­ло духовно." (I Коринтяните 15:44). Тялото на онези, които ще се възнесат, наистина ще бъде духовно, но не заради не­говия дух, както някои погрешно разбират този пасаж, неза­висимо дали става дума за духовна субстанция, за въздух или вятър. То ще бъде духовно, защото ще бъде изцяло под­чинено на духа."

Свети Тома изразява една основна християнска идея, към която дълго време се е придържала католическата дог­ма, когато казва, че възнеслото се тяло на праведните „ще бъде духовно не защото самото то е дух, както някои пог­решно тълкуват това". Не, то ще бъде наистина тялото. Той разпалено поддържа тази идея въпреки нейната очевидна аб­сурдност, че нашето сегашно тяло, същото, което имаме в момента, ще се въздигне в слава, ако вършим добри дела. Не е достатъчно душите на праведните да се радват на красота­та, трябва да участват и техните тела. Както казва в „Summa Contra Gentiles" 2.68,83; 4.79, в противоречие с природата е душата да съществува без своето физическо съответствие. Душа, отделена от тялото, е несъвършена. Възкресението е естествено точно защото свързва отново и двете, макар при­чината за това да е свръхестествена. (Summa Contra Gentiles 4.18). Св. Тома и други християнски мислители усещат ин­туитивно правотата на този възглед, въпреки че той проти­воречи на очевидните факти за разложението на тялото. Тях­ната правота влиза в противоречие с концептуални труднос­ти, като например тези: Ако нашите тела възкръснат в слава векове или хилядолетия, след като са се разложили, от каква материя ще бъдат съставени отново? И кой етап от тяхното развитие ще бъде тяхната форма за вечността? Дали хора, сакати по рождение, ще получат такива телесни части, как­вито не са притежавали на Земята? А какво ще стане с почи­налите невинни деца? Те пак ли ще бъдат деца и на небето?

Въпреки тези концептуални трудности и очевидни аб­сурди много християнски теолози продължават да са убеде­ни в триумфа на тялото. Някои намират потвърждение на това свое убеждение в телесната аура, в левитацията, в стигмата и други необикновени физически явления, свърза­ни с такива отшелници и светци като Франциск от Асизи, Джоузеф от Супертино, Йоан Кръстител и Тереза от Авила (вж. част втора). Въпреки че доктрината за възкресението предхожда научните открития и се поддържа от очевидни предразсъдъци, според нас тя е успяла да просъществува, за­щото надарени с по-голяма чувствителност мислители инту­итивно са предусещали потенциалните възможности на тя­лото за трансформация и са били подкрепяни в техните възг­леди от свръхестествените способности на мистици и свет­ци. Разглеждайки този християнски възглед от гледна точка на защитаваната в тази книга теза за по-нататъшно развитие и възвисяване на човека, доктрините за триумфа на тялото могат да се приемат като символизиращи новия еволюцио­нен напредък, а „възнасящите се тела на праведните" могат да са тъкмо това светлинно тяло, за което вече споменахме.

Теологът от трети век Ориген, считан от много хора за най-големия християнски мислител на своето време, пише за триумфиращото тяло с въображение и дръзновение. Пак като мисловен експеримент прочетете следните пасажи, ка­то не забравяте свидетелствата за изключителните човешки способности, които вече описахме.

„Нашата плът наистина е считана от необразовани хора и неверници за толкова безвъзвратно загиваща след смърт­та, че абсолютно нищо не остава от нея. Обаче ние, които вярваме във възкресението, знаем, че смъртта само предиз­виква промяна в нея и че нейната субстанция, която със си­гурност продължава да съществува, ще получи нов живот в определен момент по волята на нейния Създател и ще пре­търпи още веднъж трансформация.

Затова трябва да предположим, че това наше тяло ще придобие цялата тази субстанция, когато всички неща ще бъдат възстановени и ще станат едно цяло и когато „Бог ще бъде всичко и във всичко". Но не трябва да си мислим, че всичко това ще стане наведнъж. То ще стане постепенно, на етапи, в разстояние на неопределено време и безброй векове, за да може подобренията и корекциите да се осъществят бавно и отделно у всеки човек.

Църковната вяра не приема мнението, идващо от някои гръцки философи, че освен това тяло, състоящо се от чети­ри елемента, има и пето тяло, което е съвършено друго и различно от сегашното ни тяло. Това е така, защото ние не можем да открием в Светото писание основание дори за най-малко подозрение, че подобна възможност би могла да съществува, а и тя не може да бъде приета, защото противо­речи на логиката, особено след като Светият апостол ясно е казал, че на тези, които възкръснат от мъртвите, няма да бъ­дат дадени нови тела, а те ще получат същите, каквито са имали, когато са били живи, само че променени от по-лошо в по-добро състояние. Защото той казва: „Сее се в тяло при­родно - възкръсва в тяло духовно" и „Сее се в тление - въз­кръсва в нетление, сее се в немощ - възкръсва в сила, сее се в безчестие - възкръсва в слава."

В такъв случай всичко се свежда до това, че Бог е създал две универсални природи - едната видима, т.е. телесната, и другата невидима, която е безтелесна. Всяка от тези две природи е подложена на свои собствени различни промени. Невидимата, която същевременно е и рационалната приро­да, се променя чрез действието на разума и по тази причина има свободата да избира, като в резултат на това понякога в нея съществува доброто, а понякога неговата противопо­ложност. Обаче телесната природа подлежи на материална промяна, така че Бог, който е Създателят на всички неща, каквото и да върши, има под ръка този материал за всякак­ви цели и може да го трансформира и променя в каквито форми и видове пожелае в зависимост от потребностите. Очевидно е, че точно поради тази причина Пророкът казва: „Бог, който създава и променя всички неща."

Ориген си е представял изложените в тази книга въз­можности за един необикновен живот благодарение на ин­туитивното си виждане; на убеждението си, че всяка мате­риална субстанция може да претърпи „всякаква промяна"; на вярата си, че триумфиращото тяло ще възкръсне, колкото и необяснимо да е това, от нашето сегашно тяло, а не от „пето тяло", за каквото говорят някои гръцки философи, и благодарение на убеждението си в постепенния напредък към триумф в течение на „безкрайно време и на безброй епохи". Въпреки че теолозите все още спорят относно из­точниците на тази негова мисъл, като я отдават ту на хрис­тиянството, ту на неоплатонизма, ту на гностични вдъхно­вения, у Ориген откриваме силен отзвук от последните християнски представи за Триумфиращото тяло. Подобно на св. Павел и св.Тома Аквински преди него, хиляда години по-късно той предусеща, че човешката природа - и духов­ната, и физическата - може да достигне една по-висша фор­ма на блажено съществуване.

Фактът, че някои съвременни християнски мислители продължават да отдават основно значение на доктрината за Триумфиращото тяло, се вижда от следните пасажи, при­надлежащи на католическия писател от двадесети век Рома-но Гуардини:

„Да бъдеш човек, означава да бъдеш дух, който се изявя­ва и действа чрез тялото. Да бъдеш човек, означава да бъ­деш физически организъм, подвластен в действията си на личния дух, който дава на този организъм формата и съдър­жанието, които сам е неспособен да приеме; да си човек, оз­начава да заемаш определено място в историята, в което ду­хът ще изяви своето достойнство и отговорност. Затова въз­кресението означава, че духовната душа, вярна на своята природа, ще се превърне отново в душа на тялото и едва то­гава ще бъде напълно свободна и овластена да се всели в него. Възкресението означава, че материята, която душата е напуснала, отново става персонализирана, одухотворена телесност, т.е. човешко тяло, което обаче вече не е огранича­вано от времето и пространството, а е станало, както казва апостол Павел, духовно, „пневматично" тяло.

Във всички тези различни форми на съществуващи неща ние откриваме „тяло" - в кристала, в ябълковото дърво, в коня и птиците, както и в човека, към когото се обръщам. На всеки етап физическата материя служи на някакъв нов принцип, който й придава не само нови качества и способ­ности, но и нова специфика. С всеки изминал етап тя прео­долява инерция, тежест, ограничения, съпротива и придоби­ва лекота, пространственост, височина и свобода; нейният периметър за действие се разширява и самите й действия стават все по-значими. Увеличават се както възможностите й за действие, така и нейният обхват.

Спира ли това развитие с човека, какъвто го познаваме? Интуицията ни подсказва, че вероятно то ще продължи по-нататък. Човешкото развитие не е задънена улица. Възмож­ностите на това, което наричаме тяло, са неизчерпаеми. Яс­но и директно указание за това какви са те ни дават все по-големите телесни възможности на човека.

Защото човешкото тяло не е някаква окончателно завър­шена, застинала форма. То непрекъснато се променя. Оче­видно е, че здравото тяло изисква повече грижи и упражне­ния от занемареното. Но дали тялото достига най-висшето си достойнство и съвършенство при човека, който живее из­пълнен с благородни намерения и води смислен живот, или при добре тренирания и здрав, но лишен от интелект и по­върхностен човек? Ако този въпрос ни изненадва, то е за­щото сме свикнали да гледаме на човешкото тяло до голяма степен така, както гледаме на животинското - само като на някаква природна даденост. Обаче човешкото тяло опреде­лено се ръководи от духа. Лицето на човек, който ревностно търси истината, е не само „по-одухотворено", отколкото на затъпелия човек, то е повече лице, т.е. по-истинско, по-жи­во „тяло". В поведението на по-освободения и по-широко скроения човек има не само повече „одухотвореност", от­колкото при жестокия и егоистичен човек, у него се забе­лязва и по-чувствително откликващо тяло. С човека започва един цял нов етап на развитие. Тялото като такова започва да става по-живо, по-вибриращо, защото то е по-информи­рано за възможностите на сърцето, разума и духа...

Тогава какво ли не би било възможно, когато вечността разбие оковите на времето и божествената сила започне да ни въздейства без ограничения, освобождавайки духа в не­говото абсолютно съвършенство и сила?"

Св. Павел, Ориген, св. Тома Аквински и Романо Гуардини, всички те споделят един и същ християнски възглед, въпреки че са живели в различни времена и на различни места и са вярвали, че тялото и душата могат да достигнат до състоянието на пълно блаженство. Те са вярвали, че ду­шата води тялото към него, но не може да го направи, ако то не се открие за трансцендентното, т.е. за Божественото. Както вече видяхме, за разгледаните от нас начини за рас­теж е валиден същият принцип. Нашите по-големи способ­ности, включително способността на тялото да придобие по-съвършена форма, трябва да бъдат ръководени от посто­янство и въображение и да бъдат отворени за насочване и задвижване от една сила и интелект, които надхвърлят обикновената ни същност.

Ерудитът Дейвид Т. Хансли разказва в книгата си „Фини тела" за древната религиозна мъдрост, която учи хората как да станат „сътворци" на Вселената. Такива посветени нап­ример могат да се научат да контролират природните енер­гии на тялото.

Според даоистите, за да стане безсмъртен, човек трябва да се научи да става едно цяло с Първичната сила. Тази си­ла е описвана като Светлина, която ако бъде концентрирана и насочена да циркулира правилно през фината анатомия, ще отведе всички сили на тялото и нисшата същност пред трона на Небесното сърце в челото. Това кулминира в удъл­жаване на живота и създаването на едно безсмъртно тяло.

В книгата си „Даоизъм: пътят към безсмъртието" Джон Блофелд, който се е посветил на изучаването на китайската езотерична практика, описва „йогистката алхимия", чрез която се създава безсмъртното тяло. Чрез сублимация на „чин" (сперма, или психологическата субстанция), „чи" (дъх, или жизнената сила) и „шен" (разум, или дух) адептът създава „дух-дете" или „дух-тяло", което е носител на веч­ния живот. Подобни учения отразяват древното даоистко вярване, че хората могат да напредват към по-висши форми на въплъщение, в тази плът или субстанция, създадена в нея. Това вярване се основава на познания за телесната трансформация, взети отчасти от будизма в Индия, отчасти от ранния шаманизъм в Китай и в Сибир и отчасти от по­нататъшното развитие на даоистката мистика. Подобни доктрини съчетават интуицията за нашите по-висши въз­можности, както и проявите на тези възможности при раз­лични светци и мъдреци.

В практиката на шаманите по света, които поради етни­ческия си произход се различават по много неща, отдавна се наблюдават и някои сходни елементи. Сред тях напри­мер са ритуалите по символичното разчленяване на тялото и възкресението му с цел физическото му и душевното об­новление. Ето какво описание на подобна практика дава Мирча Елиаде:

„Екстатичното изживяване на разчленяване на тялото, последвано от обновление на органите, е познато на ескимосите. Те говорят за едно животно, което се нахвърля вър­ху кандидата, разкъсва го на парчета и го поглъща; след ко­ето скелетът му се покрива с нова плът. Мнозинството от шаманите на ескимосите първо докарват човека до състоя­ние на екстаз, след което изпълняваните от тях ритуали много приличат на тези, до които в подобни случаи прибяг­ват шаманите в Сибир и в Централна Азия. При тях чрез съ­зерцание на собствения си скелет човек стига до мистично изживяване на смъртта и възкресение."

Сред аборигените от планинската верига Уорбъртън (За­падна Австралия) това се прави по следния начин. Кандида­тът влиза в една пещера и две животни символи (дива котка и птица ему) го убиват, разтварят тялото му, изваждат орга­ните от него и ги заменят с тайнствени вещества. Махат съ­що раменната кост и пищяла, сушат ги и ги пълнят със съ­щите вещества, преди да ги поставят обратно. По време на целия ритуал намиращият се в състояние на екстаз обект бива наблюдаван от неговия посвещаващ го в тайнството учител, който непрекъснато поддържа запален огън.

Според Мирча Елиаде подобно символично разчленява­не се практикува в двете Америки, в Африка и Индонезия. „Церемонията по посвещаване в това тайнство има едни и същи основни елементи - смърт и символично възкръсване на посветения, разчленяване на тялото, което се постига по различни начини (насичане, изкормяне, разрязване на коре­ма и т.н.)." Ескимосите от Сибир, Гренландия и Лабрадор също извършват ритуали на смъртта и възкресението. Голе­мият изследовател на Арктика Кнуд Расмусен, който опис­ва разговорите си с шамани в книгата „Интелектуалната култура на ескимосите от иглутата", пише:

„Въпреки че никой шаман не може да си обясни как и за­що го прави, той е в състояние чрез силата, която умът му извлича от свръхестественото, мислено да освободи тялото си от плътта и кръвта така, че по костите да не остане нищо. След това трябва да назове всички части на тялото си, нари­чайки поименно всяка отделна кост, като не използва обик­новената човешка реч, а само специален и свещен шамански език, който е научил от своя учител. Така, виждайки себе си оголен и напълно освободен от тленните и преходни плът и кръв, той се посвещава, според свещения език на ша­маните, на висшата си задача, чрез онази част от тялото си, която след смъртта му най-дълго може да издържи на въз­действието на слънцето, вятъра и времето."

Това посвещаване дава възможност на шамана на прак­тика да достигне до онази еготрансцендентна идентичност и осъзнаване, описани в тази книга, които ще надживеят всякакви увреждания и заплахи за духа и тялото. Подобна практика позволява на посветения, оцелял след символич­ното разчленяване, да поддържа в себе си една по-висша енергия, способност за съсредоточаване, сила и сетивна ос­трота както чрез духовното, така и чрез физическото изпи­тание. Веднъж посветен в това тайнство, шаманът може пълно да се „вселява" в тялото си при всякакви обстоятелс­тва, пропит със свръхестествена сила.

Чрез тези тайнства и техните резултати, които повечето хора, изучавали шаманизма, признават, има според нас и още един, не толкова признаван стремеж. Шаманските тайнства, подобно на Триумфа на тялото, за който говори Римокатолическата църква, и даоистките вярвания в психо-физическата трансформация на човека, са израз на една ин­туиция, че тялото не само е в състояние да надживее жи­тейските превратности, но и да израсне в една светлинна същност, която се радва на същата свобода и екстаз като ду­шата. Накратко казано, хората още от каменната епоха са предусещали способността на тялото да живее във все по-пълно отъждествяване с трансцендентното, получавайки нова свобода от природата, нови възможности за земната си дейност и радостно, даващо живот излъчване.

Тази интуиция е сходна с представата за еволюцията, ко­ято излагаме в тази книга. Както вече видяхме, различните способности на животинските организми са се развивали съвместно още от появата на живота на Земята и това про­дължава да е така и при човека. Разумът и тялото са се раз­вивали едновременно още от момента, когато нашите пра­родители са тръгнали по пътя към хомо сапиенс и според нас са в състояние да се развият в нови форми на съществу­ване също толкова сияйни, колкото и духът, който съзираме в моменти на висше просветление. Не може да се каже кол­ко дълго ще продължи тази трансформация, но перспекти­вата за по-нататъшно развитие, която подобни прозрения ни дават, може да вдъхнови онези от нас, които са привле­чени от еволюционното приключение за нова съзидателност, решителност и дръзновение.

Част четвърта

ПРАКТИКА

16. ТРАНСФОРМАТИВНА ПРАКТИКА

Разглеждана в светлината на нашето духовно пробужда­не, еволюцията разкрива тайнственото си лице. В моменти на най-дълбоко проникновение ние виждаме, че Вселената е изпълнена от едно по-висше Присъствие и че то ни зове. То ни вика, защото както и останалият свят, всеки от нас е едновременно материя и дух, като и двете неща са едновре­менно резултат и двигател на еволюционното развитие. Обаче в развитието си еволюцията лъкатуши и затова наше­то бъдеще не е гарантирано. Историята и здравият разум ни подсказват, че бъдещото ни развитие зависи от самите нас.

Това правило важи за развитието на всичките ни способ­ности. Новозараждащите се възможности, разгледани в тази книга, няма да се развият, ако не полагаме грижи за тях. Те няма да ни дадат своите дарове, ако не се обърнем към по-висшата форма на живот, която ни разкриват, ако не ги ут­върждаваме, като им отделяме постоянно внимание и ги поддържаме чрез разумна и продължителна практика. В та­зи глава ще очертаем една програма за тази практика, която може да бъде приспособена, за да служи на вашите интере­си, способности и обстоятелствата, при които сте поставени и която може да бъде разширена по различни начини, като при това се осланяте на вашата най-дълбока интуиция.

Предлаганата тук програма е само насочваща, защото според нас всяко проявление на нашата новозараждаща се природа носи в себе си елементите на трансформативната практика. Всеки път, когато изживяваме моменти на разши­рено възприятие, комуникативност, знание, любов или отк­риване на нашата по-висша идентичност, споменът за тях остава като зърно, което може да бъде посято и отгледано. Тук решимостта, постоянството и очакването за успех са фактори от изключително значение. Без всеотдайност и практика нашите новозараждащи се способности няма да се развият.