Лъкатушещият път на еволюцията

В древна Турция имало река, наричана Меандър, която имала повече завои и извивки от тирбушон. Този легенда­рен водоизточник ни е дал глагола, който употребяваме и днес, за да опишем криволичещи и продължителни пътува­ния като това, което наблюдаваме при еволюцията, както и дългите, мъчителни пътища на промените у човека.

Но въпреки че лъкатуши, еволюцията същевременно напредва. Нещо повече, вярваме, че е възможно тя да се е насочила към внушителна трансформация. В тази книга по­сочваме доказателства за подобно развитие на нещата, до­казателства, че човечеството е на път да направи нова ево­люционна стъпка, както спонтанно, така и чрез съзнателно упражняване.

Лъкатушещият път на еволюцията от Големия взрив до живите видове и до появата на човека създаде неорганич­ния, биологичния и човешкия свят, които обхващат три ево­люционни етапа. Еволюцията се е развивала в следната пос­ледователност - първо, възникване на живота от материята и, второ, когато животът създава хомо сапиенс.

Теоретици на еволюцията като Теодосиус Добжански и Франсиско Айала наричат тези две епохални събития при­мери за „еволюционна трансцендентност", защото във вся­ко от тях се появява нов порядък на съществуване. „Неорга­ничната еволюция преминава отвъд границите на своите предишни физически и химически параметри, когато слага началото на живота", пише Айала. „По същия начин биоло­гичната еволюция надскача себе си, когато създава човека."

Появата на живота и появата на човека бележат начални­те етапи на нови еволюционни ери. Обаче те стават възмож­ни благодарение на безброй предхождащи ги промени. Нап­ример появата на нови елементи от експлодиращи звезди и молекули на Земята са направили възможна появата на жи­вите клетки, а еволюцията на сухоземните гръбначни от рибоподобните им предшественици води до развитието на приматите, които на свой ред еволюират в хомо сапиенс. Един от главните архитекти на еволюционната теория, Г. Ледиард Стебинс, описва множество по-малки и по-големи стъпки на органичната еволюция, като разграничава по-нез­начителните от големите промени сред живите организми. Според неговите изчисления по време на развитието на рас­тенията и на животните в продължение на стотици милиони години броят на първите промени е около 640 000, а на вто­рите - между 20 и 100. Въпреки че подобни оценки сочат само приблизително действителния брой на промените сред живите организми, те показват огромната сложност на ево­люционния процес.

Тук цитираме Стебинс, за да направим аналогия с основ­ната идея на тази книга. Според нас човечеството също се развива с по-малки и по-големи стъпки към друга епохална промяна. Според нас има доказателства, които говорят, че в човешката раса се заформя нова еволюционна епоха. Тази новозараждаща се епоха, подобно на възникването на живо­та от неорганичната материя и на човечеството от животин­ските видове, става възможна благодарение на безброй мал­ки и големи промени, като се започне от зараждането на първите наченки на духовно осъзнаване сред някогашните ни прадеди и се стигне до най-новите научни открития за нашите все още не напълно отприщени възможности за по-висша форма на живот.

Обаче като имаме предвид човешкото невежество, опърничавост и склонност към индивидуализъм, трябва да ка­жем, че подобно развитие не е гарантирано. Както вече ка­захме, еволюцията лъкатуши, а понякога и почти спира. Например в първите микросекунди от раждането си, след първия сблъсък на материята с антиматерията, Вселената остава със сравнително малък излишък от материални час­тици, но без него тя нямаше да представлява нищо друго освен чиста енергия. Нямаше да се развият нито познатите ни елементи, нито звездите, нито планетите, нито мястото, в което възниква животът. Ретроспективно погледнато, това е било сред първите от множеството опасни разминавания на косъм в нашето космическо приключение.

Друго подобно разминаване е сблъсъкът на Земята с ме­теор преди 65 000 000 години. То е помогнало на нашите предшественици - бозайниците, да се разпространят, като е причинило гибелта на динозаврите, но ако сблъсъкът е бил по-сериозен, на нашата планета нямаше да се развият нито бозайници, нито хомо сапиенс. В човешката сфера са заги­вали цели култури, а други в продължение на много векове не са отбелязвали никакъв значителен напредък. Развиващата се Вселена е имала на всички нива както разминавания на косъм, така и дълги периоди, в които няма доказа­телства за наличието на трайни промени.

Същият принцип се отнася и за еволюционните възмож­ности, които разглеждаме в тази книга. Екологични бедст­вия, унищожителна война, непредвидими болести и други катастрофи биха могли да намалят до такава степен живота на Земята, че малко хора или институции биха имали жела­нието и възможностите да спомогнат за развитието на тези изключителни способности, присъщи на предвиждания от нас еволюционен напредък. Подобни събития биха унищо­жили условията за какъвто и да било мащабен човешки прогрес, камо ли за трети голям еволюционен скок.

Накратко казано, „нито еволюцията на животинския свят, нито тази на човека може да настъпва автоматично". Прогресът идва, когато е налице промяна към по-добри ус­ловия, обаче това подобрение трябва да бъде конкретизира­но, докато биологичната и човешката еволюция понякога е регресивна и често води до унищожаване на цели видове и култури. Биолози като Джордж Гейлорд Симпсън и Франсиско Айала предлагат критерии, по които може да се опре­дели дали животинските видове са отбелязали напредък. Сред тях са: засилване на способностите за приспособяване, развиване на по-ефикасни сензорни органи, увеличаване на енергийното ниво както при топлокръвните птици и бозай­ниците, засилване на способността за анализиране на пове­че информация, подобрени грижи за подрастващото поко­ление, навлизане в нова околна среда и развиване на инди­видуалните способности.

По същия начин има много критерии и за определяне на индивидуалното човешко развитие, било то физическо, емоционално, морално, познавателно или духовно. Има съ­що така и стандарти, по които да се оценява напредъкът в човешките култури, като например грижата за подраства­щото поколение и за по-слабите, подобряването на индиви­дуалните права и свободи, социалната справедливост, прос­перитетът и религиозните свободи. Чрез тези и други критерий може да се прецени, че много индивиди и култури не са отбелязали някакво развитие в сравнение с техните пред­шественици, а при някои дори е имало връщане назад.

Същият принцип е валиден и за развитието на изключи­телните човешки способности. Дългогодишният опит в ре­лигиозните култове показва, че екстазът, просветленията и наличието на свръхестествени способности не гарантират трайна доброта и израстване, а много съвременни изследва­ния са показали, че медитацията, психотерапията и други начини за въздействие не променят автоматично хората, ко­ито ги практикуват. Когато говорим, че напредък е възмо­жен или има вероятност да бъде отбелязан, това не озна­чава непременно, че ще стане. По-нататъшното човешко развитие зависи от нас, дори и ако имаме основание да вяр­ваме, че везните се накланят именно в такава посока.

Скрита телеология

Както вече отбелязахме, еволюцията ясно е показала много видове прогрес. Като отчитат този очевиден факт на нашата Вселена, много учени, философи и теолози си зада­ват въпроса има ли еволюцията телос³, т.е. основна цел или склонност да проявява все по-голяма сложност, което се наблюдава при развитието на елементите и звездите, на създанията на Земята и при появата на съзнание в нашия вид. Както ще видим по-нататък, много такива мислители са на мнение, че това е точно така.

Ние споделяме този възглед. Въпреки хаотичността на заобикалящия ни свят, който може да бъде сравнен с търка­лящ се зар, ние сме на мнение, че този зар е направен така, че да се падне определено число. Въпреки всичките меанд­ри и разминавания на косъм нашата развиваща се Вселена е породила все по-сложни образувания в материалния свят и все по-нарастващи способности на човечеството. Отчитане­то на всичко това може да бъде източник на надежда във време на съмнения; на оптимизъм - при наличието на нега­тивизъм, и да ни даде кураж да отприщим нашите възмож­ности.

В основата на тази книга е вярата ни, че Вселената има основна цел, т.е фундаментална тенденция да проявява сво­ята латентна божественост. Въпреки че еволюцията е имала много опасни разминавания и лутания на всички нива в продължение на милиарди години, тя е създала условия за развиване на все по-големи способности на живите същест­ва на Земята. Като казваме, че еволюцията лъкатуши, това не означава, че според нас тя няма посока. В действител­ност много способности на живите същества ясно показват наличието на напредък, надхвърлящ границите на опреде­лен еволюционен процес. Така например смътната предста­ва на едноклетъчните организми за външния свят, подобре­ните възможности на човека за възприемане на този свят благодарение на усъвършенстваните сетивни органи и нео­бикновено изострената сетивност, наблюдаваща се при ня­кои атлети и мистици, говорят за приемственост и продъл­жителност на процеса. Тези способности за по-добро възп­риемане на околната среда са се развивали в продължение на четири милиарда години. Въпреки че подобрените сетив­ни способности на нашите предшественици - животните, са били плод на естествен подбор, тяхното по-нататъшно раз­витие в нас изисква уникално човешко съзнание и воля, це­ленасочени тренировки и надмогващи егото трансформативни практики.

С други думи, способността да възприемаме стимули от околната среда продължава да се развива, въпреки че в раз­личните етапи на еволюцията тя приема различни форми. Същият принцип е валиден и за другите способности. Те­лесното осъзнаване, подобряването на способностите за движение, за обработване на информацията и други умения, развили се у животните чрез естествения подбор, могат да бъдат доразвити чрез човешката дисциплина, а понякога, както изглежда, и от по-висши сили.

В част втора развиваме идеята, че човешките способнос­ти, всяка от които се е развила от нашите предшественици -животните, подлежат на по-нататъшно усъвършенстване. Общо взето, такова развитие предполага, че еволюцията е повлияна от цели и фактори, които в известна степен изли­зат извън рамките на сега признаваните механизми от съв­ременната наука. Развитието на тези способности в течение на много милиарди години ни подсказва, че природата на­истина има основна цел и това е тенденцията да надскочи себе си, стремежът да постигне по-големи резултати.

Ако тази всеобща тенденция наистина съществува, веро­ятно тя е започнала още с Големия взрив, преминала е през развитието на неорганичния свят, за да стигне до една по-висша форма на живот и до появата на човешкото съзнание. По всяка вероятност тя действа и при нас. Хората отдавна чувстват, че ни подтиква нещо трансцендентно. Те често са превръщали тази своя интуиция в мит, поезия или философ­ски възглед. В следващата глава ще видим, че тази интуи­ция се е развила още в каменната епоха.
2. ИСТОРИЯ НА ЧОВЕШКОТО ПРОБУЖДАНЕ

С появата на човека еволюцията навлиза в нов етап. Ум­ствените способности, развитието на уменията за общуване и на други качества, присъщи на животинския свят, нараст­ват драматично, когато нашият вид образува нови съзида­телни социални групи, започва да си служи с огъня, изра­ботва нови сечива, научава се да говори и се опитва да тър­си някакъв по-значим смисъл в заобикалящия го свят. С развитието на способностите им нашите прадеди се събуж­дат за трансцендентното и започват да се приближават до истината за своята по-висша природа. Тази еволюция започ­ва в каменната епоха и се усилва в цивилизованата ера, като често лъкатуши, понякога бележи отстъпление назад, но въпреки това ни подготвя за още един еволюционен скок.

В тази глава ще се спрем накратко на някои важни пов­ратни моменти, характерни за този общ напредък. При това няма да се опитваме да включим всичко, защото това би надхвърлило нашите компетенции и обхвата на тази книга. Тук не се опитваме да бъдем категорични в оценките си за относителната важност на големите периоди на културен разцвет. Целта ни е просто да покажем, че развитието на то­ва осъзнаване на човечеството е продължаващ процес и че такива са също неговият неудържим стремеж да надскочи видимия праг на своите възможности, както и изумителната му способност за по-нататъшно развитие. Имали сме изк­лючителни предшественици. Безброй откриватели на нови пътища са ни посочвали граница след граница, която да проучим. Като се спираме на отбелязания от тях напредък, ще можем по-добре да оценим възможностите си за растеж, нашия постоянен стремеж към по-висша форма на живот и очакващите ни в бъдеще еволюционни приключения.

Шаманизъм

В историята на нашите предшественици от каменната епоха е имало период, когато развитието на техните способ­ности започва да се засилва. Палеонтолозите твърдят, че то­зи период на разцвет е бил преди 50 000 или 60 000 години. Нашите прародители много по-бързо от когато и да било развиват езика, производството на сечива, изобразителното изкуство, както и отношението си към духовния свят. Ша­маните заемат централно място в това пробуждане. Те са едновременно лечители, ясновидци, главни изпълнители на ритуалите, художници и водачи в царствата извън нашите сетива.

Ранни доказателства за съществуването на шамана могат да се намерят в рисунките в такива пещери като тези в Ласко, Пеш-Мерл и Трите братя, където той е изобразен в мас­кирана като летяща птица фигура, като магьосник звяр или друга някаква форма, подсказваща неговите изключителни способности и съзнание. Такива образи, някои от които са били рисувани преди повече от 20 000 години, заедно с много изследвания на шаманизма сред все още съществува­щи народи показват, че шаманите дълго време са били пос­редници в своите общества за контакт с духовния свят.

В един продължителен период в каменната епоха шама­ните са си осигурявали централно място благодарение на познанията си по медицина и владеенето на ритуалите, на способността си да помагат на племето в лова и на умение­то си да правят заклинания, свързани с любов и битки. Оба­че главното им значение за целта ни в тази книга е тяхната способност да изпадат в екстатичен транс, както и в измене­ни състояния на будно съзнание, от които те черпят сили, за да лекуват останалите, тълкуват сънища и приближават своята общност по-близо до светове, намиращи се извън обикновената сетивност на хората.

Изследвания в Сибир, Централна Азия, Австралия и Америка са показали забележителни сходства между това, което шаманите практикуват в различни части на света. Членовете на повечето общества от каменната епоха са вяр­вали например, че докато са в транс, шаманите могат да пъ­туват до различни други светове, да общуват със свръхес­тествени същества, да освобождават душите на мъртвите и да привикват изгубените души. Твърди се, че от такива пъ­тувания шаманите са се научавали как да лекуват физичес­ки и душевни болести, да проявяват ясновидство при откри­ване на животни, които ще бъдат обект на лов, да съдейст­ват племето да се премести на друго място, ако това е необ­ходимо, и да му помагат по всякакви други начини. Благо­дарение на тези свръхестествени способности, които полу­чават от отвъдното, те могат по-добре да водят ритуалите, свързани с раждането, растежа на подрастващите, бракосъчетанието и смъртта. Такива способности показват една схема, която, както ще видим, става все по-ясна в по-късни­те религиозни традиции, обаче в каменната епоха тази роля на шаманите се забелязва за първи път. В шаманизма виж­даме за първи път институционализирането на едни предс­тави и една практика, която отваря човечеството към други светове, към придобиването на необикновени способности и контакт с трансцендентното, т.е. с това, което стои извън познанието.

Шаманите откриват своето призвание по различни начи­ни. В някои общества те наследяват тази си роля от родите­лите. Други пък са от така наречените „наранени лечители", защото са придобили своите способности и сили при полу­дяване, апоплектичен удар, някаква деформация или бо­лест, застрашила живота им. В повечето случаи първона­чално те преминават през различни преживелици и изпита­ния, които променят тяхното съзнание и засилват чувството им за връзка с някаква по-висша сила, както и други нео­бикновени способности. Благодарение на тях те лекуват болни, играят централна роля при ритуалите и са нещо като водачи за останалите към духовния живот.

В много общества от каменната ера шаманите стават жи­ви символи на божественото на земята. Така те се превръ­щат в предшественици на пророците и светците, които сла­гат началото на големите световни религии, и на другите ясновидци, станали причина за събуждането на човечество­то за изключителните му възможности, описвани в тази книга.

Дребните школи за мистерии

Хиляди години след раждането на шаманизма пробужда­нето на човека за трансцендентното, което започва още в каменната епоха, продължава да се поддържа живо в цент­ровете за религиозни ритуали, които възникват в Гърция, Сирия, Анатолия, Египет и Персия. В тези т.нар. „школи за мистерии" се прекланят пред различни божества, занимават се с изучаване на ритуалите за духовна трансформация и с разиграването на сложни религиозни драми, имащи за сю­жети бракосъчетанията на боговете, тяхната смърт и възк­ръсване.

Според видния учен Карл Керений „участието в тези мистерии⁴ гарантира живот без страх от смъртта".

По време на ежегодните и сезонни религиозни празненс­тва такива ритуали дават представа за вечността и за източ­ника на живота. В Елевзин, древногръцки град, известен с подобни церемонии, участниците в тези т.нар. мистерии пресъздават драматизирана версия на отвличането на Персефона и връщането й при майка й, богинята на земеделие­то Деметра. Въпреки че на посветените в тези ритуали е забранено да говорят за това, което са видели, поети като Пиндар и Софокъл си служат с думи на възторг, достойни за песните на Омир, когато описват какво разкриват мисте­риите: „Благословен е човекът, успял да види това."

Друг важен гръцки празник, който бива организиран в чест на бога на виното Дионис, е показателен за преклоне­нието на човека пред смъртта и възкресението. По време на изпълнението на т.нар. страстни пиеси в древния Египет, участниците разиграват свещена драма, която пресъздава възкресението на бога Озирис в подземния свят с помощта на богинята Изида и раждането на техния син. В мистерии­те на древна Персия, изпълнявани в чест на Митра⁵, за да се гарантира плодородието на земята, се коли свещен бик и се раздават хляб и вода, които представляват тялото и кръв­та на божеството и символизират тайнството на вечния жи­вот. Подобни ритуали се изпълняват и от германските пле­мена в чест на бог Вотан, както и от келтските друиди. За тяхното широко разпространение в ранния период на хрис­тиянството може да се съди от прочутата проповед на апос­тол Павел за евангелието на Христа. „Ето виж, донесох ти мистерия."

Гръцката философия също е повлияна от тези ритуали. Такова влияние може да се открие в прочутата притча на Платон за пещерата, както и в пасажи в няколко от „Диало­зите" му. Например в диалога му „Федър" Сократ казва:

„А после се видя красотата да свети с ярка светлина, ко­гато заедно със свещения олтар... душите съзряха видение­то на божествения спектакъл и станаха по-добри от тази мистерия на мистериите, предназначена за най-блажените. Нея ние празнуваме с истинската си безупречна същност, когато още не сме засегнати от злото, което ще дойде с те­чение на времето, когато като посветени ни е позволено да виждаме по-ясно, да бъдем спокойни и щастливи. Светли­ната, която светеше около нас, беше по-ярка, а и самите ние бяхме по-чисти."

Тези празненства и ритуали съхраняват в цивилизации­те, появили се след каменната ера, усещането им за трансцендентното и запазват знанията за това как става въвежда­нето в него, както са го правили за човечеството шаманите. Те запазват живо нашето интуитивно чувство, че по няка­къв тайнствен начин душата е свързана с божественото и чрез големите пробуждания, които ще последват, насочват безброй хора към предстоящата по-висша форма на живот.

Ведическите химни и Упанишадите

Ние сме на мнение, че човешкото самосъзнание е напра­вило още една значима стъпка напред с появата на ведическата култура в Индия през второто хилядолетие преди нова­та ера. Трудно е да се определи точно произходът на нейни­те основополагащи свещени писания, макар днес повечето учени да приемат, че те са били съставени и предавани уст­но от арийските нашественици на Северна Индия. Това са най-старите религиозни текстове, използвани днес почти в оригиналния им вид.

Ведите се делят на четири части. Най-старите се наричат Ригведа. Те включват химни и молитви към боговете, нас­тавления за жертвоприношения, формули за лечение и хра­нене, митологии на древна Индия, духовна философия и ин­струкции по йогизъм. Това, на което те учат, от дълго време се счита за основния авторитет в индуистка Индия, за пър­воизточник на религията, философията и литературата. Но съдържащото се в тях учение е неравномерно, тъй като от суеверните вярвания в древна Индия то преминава в разби­рания за човешката природа и практиката за нейната транс­формация, ненадминати по дълбочина и проницателност. Резултатите от тази еволюция са най-очевидни в раздела от текстове, наречени Упанишади.

Тези учения, които съставляват последната част на Ве­дите, представляват духовни трактати, чиито автори са по-скоро поети, мистици и философи, отколкото духовници, и датират някъде между 800-та и 200-та година преди новата ера, въпреки че някои са били съставени на санскрит и в XV век от новата ера. Санскритската дума „упанишад" има предвид преки духовни наставления и буквално означава „да седиш в краката на учителя". Тези наставления насоч­ват ученика към пряк допир с Основното или Брахмана, ко­ето по същество е тъждествено с Атман - най-дълбоката същност на нещата. Основата на това учение се съдържа в обобщен вид в „Чандоджа Упанишад", където на ученика Шветакету е казано „Това си ти".

В тези свещени текстове често се споменава, че най-доб­рият начин да се достигне до тази същност е практикуване­то на йогизма. Обаче според Ката Упанишад: „Пътищата са толкова тесни и трудни за преминаване като ръба на бръс­нач. Атмана не се постига с много учение, нито с интелект и светото писание." Само чрез непосредствения опит, който дават йогистката концентрация и медитация, можем да опознаем Атмана, т.е. нашата дълбока същност, която е тъждествена с Брахмана - трансцендентната и вездесъща реалност. Това е основното учение във великите индийски текстове. Според тях до най-дълбоките тайнства на съществуването не може да се проникне само чрез интелектуални усилия, а най-вече чрез духовна визия, която включва пряк допир с Основното в неговата вечна същност (сат), позна­ние (чит) и радост (ананда).

Най-ранните ведически химни са в чест на мистичната връзка между човешкия живот и трансцендентното, т.е. бо­жественото, но Упанишадите довеждат това учение до нови върхове, установявайки тесни отношения между учителя и ученика и в поетична форма учат, че всяко човешко същес­тво може да достигне до трансцендентното познание и същ­ност на нещата. В тези индийски текстове за първи път на Земята е казано под формата на свещено писание, че чрез упражнения по трансформация можем да стигнем до осъз­наване на единството ни с божественото както в иманентен, така и в трансцендентен аспект.

От седми до четвърти век преди новата ера в Азия, Гър­ция и Близкия изток се наблюдава друг изключителен по­дем на интелектуална и духовна съзидателност. Както ви­дяхме, ведическата култура ражда Упанишадите. В Китай се надига даоизмът. В Индия процъфтява учението на Буда. При евреите се появяват няколко от най-големите световни пророци. А в Атина и други гръцки градове-държави фило­софската мисъл прави истински еволюционен скок. Някои философи наричат този период „Аксиалната, т.е. осовата епоха", имайки предвид драматичния разцвет в етично и духовно отношение у народите, населяващи половината свят. Никога дотогава толкова много култури не се насоч­ват по едно и също време към религията и философията. Този безпрецедентен период от човешката история ни обо­гатява с безброй прониковения и практически опит, които ни подготвят за това, което може да се окаже нов еволюци­онен скок.

Твърди се, че смисълът на Даодъдзин - основното све­щено писание на даоизма - не може да се изрази с думи. Както пише неговият автор Лаодзъ, това е „загадката на за­гадките". Думата „дао" означава път, в смисъл както водата намира естественото си русло или както облаците се носят, гонени от вятъра. Даоизмът учи, че нищо в живота не е ста­тично, че всичко е един движещ се поток и че вътрешно спокойствие и добро здраве може да има, само ако човек е в хармония с тази основна характеристика от съществуването на света.

„Даодъдзин", което е създадено в шести век преди нова­та ера, е израз на срастване на китайската философия и шаманизма, което прераства в религиозно-философската кул­тура на даоизма. Макар и с метафизична окраска, това уче­ние намира редица практически приложения, между които геомантичното⁶, практикуване на фън шуй (буквално „вя­тър и вода"), което помага да се хармонизират архитектура­та и озеленяването с естествените форми и сили на света; калиграфското изкуство, в което ученикът бива научаван да се доверява на интуитивното движение на ръката за по-кра­сиво изписване на йероглифите, бойното изкуство тай чи, което се основава на движения, хармонизиращи тялото с чи - трудно уловимата енергия, простираща се във Вселената; и даоисткото изкуство, което подчертава хармонията, сила­та и красотата на прииждащите течения, които проникват навсякъде във Вселената (понякога обозначавани със сим­вола ин-ян и с такива магически зверове като дракона).

Даоизмът подчертава култивирането на чи; правилното използване на и/или на волята, практикуването на ву-вей „да не правиш нищо" или да се оставиш да бъдеш воден от вът­решната си природа; и чжу цзян - дисциплинираната спон­танност. В съчетание всички тези неща дават мъдрост, ра­дост, красота и доброта. Но за да ги придобиеш, не трябва „да вървиш срещу течението". Търсенето на духовна свобо­да с брутално усилие на волята и прекалена самосъзнателност водят само до провал. Както е казал живелият през трети век преди новата ера мъдрец Джуандзъ: „Правилни са лесните и прости неща, а правилният начин да стигнеш до тях е да забравиш правилния начин, а също и това, че до тях се стига лесно."

Даоизмът внася нова изтънченост и дълбочина в ежедне­вието на човека и чрез влиянието си върху зен будизма и изобщо върху азиатската култура ни е дал много пътища да се радваме на красивото и изящното в света. Например вли­янието му днес може да се види в преоткриването на „ди­зайна в хармония с природата", характерен за архитектура­та и паркостроенето, както и в засиленото внимание към „биомимикрията", т.е. използването на лекарствата на билкова основа, на акупунктурата, както и в съвременния инте­рес на психолозите към „течението". Повече от която и да било друга религия преди даоизмът ни дава една филосо­фия, една естетика, както и комплект практики, водещи до хармония с естествените структури и ритми на Земята и на човешката природа. Ценностите на даоизма са важни за на­шата представа за бъдещото развитие на човечеството. Ако не изопачаваме неговата философия за ву-вей, както правят някои от неговите последователи, като остават безучастни към злодеянията, можем да имаме само полза от неговото преклонение към божествената същност на нещата.