Джералд o'фаръл измамата „тутанкамон“

„ТУТ“-МАНИЯТА

Лейди Бъргклеър

Когато на 29 ноември 1922 г. Картър и Карнарвън инсценират официалното отваряне на преддверието, те канят Артър Мъртън, който е приятел на Картър и местен кореспондент на лондонския вестник „Таймс“. Не присъства нито един друг журналист. Мъртън успява да изстиска от историята всичко възможно. Както пише в неговия доклад, това е „най-сензационното откритие на столетието“. Всички останали световни вестници - и особено тези в Лондон и Кайро — са бесни от факта, че трябва да четат за толкова неверо­ятно събитие от конкурентен вестник. Въпреки това те прегръ­щат историята и започват да я отразяват. Едва ли имат някакъв избор - просто е твърде добра, за да могат да я пренебрегнат. Ме­диите през 20-те години на XX в. може и да не са толкова мигнове­ни, колкото са днес (все пак разчитат само на услугите на телегра­фа), но конкуренцията е огромна. Когато издателите се докопат до нещо качествено, то се разработва до последно. В този конкретен случай историята изглежда актуална за години напред и всеки иска своя дял от нея.

Картър определено е затруднен да се справи с внезапно връхлетя­лата го известност. Макар без съмнение да се радва на похвалите на своите съперници и вероятно да си представя как лелеяното рицар­ско звание идва все по-близо, обратната страна на славата го дразни. На първо място, не му се нрави да се разправя с купища хора, които пъплят из разкопките и задават глупави въпроси. Според думите на колегата му Артър Мейс „нервите на Картър са на път да откажат и ако не внимава, цялото това напрежение скоро ще го пречупи“. Пре­ди 1922 г. широката публика никога не се е интересувала особено от тънкостите на археологията. В крайна сметка, като се изключи моментът с търсенето на съкровища, в очите на повечето хора тя е една доста суховата и мъчно разбираема дисциплина. Това откри­тие променя всичко. Става дума за история, която всеки читател може да разбере и оцени: невръстен фараон, погребан преди 3000 години сред купища от чисто злато под формата на прекрасни про­изведения на изкуството.

Едно описание на обстановката около гробницата, което е публи­кувано от „Дейли Телеграф“, може да даде известна представа за напрежението, на което е подложен Картър:

„Всичко около гробницата събужда спомена за ежегодните конни надбягвания. Пътят, който води до пролома в скали­те... е задръстен с превозни средства и животни от всякакъв вид. На всяка крачка гидове, магаретари, търговци на анти­ки и продавачи на лимонада шумно предлагат услугите си... Когато и последният предмет за днес беше изнесен от коридо­ра, чуждите кореспонденти се впуснаха в трескаво надбягване през пустинята към брега на Нил. Качен на магаре, кон, ка­мила или подобна на колесница кола, всеки един от тях иска­ше да стигне пръв до телеграфната станция.“

И все пак, на света все още предстои да види как точно изглеж­дат самите саркофази и да открие дали в тях наистина лежи муми­ята, която изследователите така силно се надяват да открият. Твър­ди се, че Америка е просто „обсебена“ и че където и да отидеш — в хотелите, влаковете и т.н. - ще намериш хора, които да говорят за великия фараон и неговите съкровища. Междувременно, верни на извечната традиция на тяхната професия, журналисти и коментато­ри на воля преувеличават и спекулират с историята - всичко е поз­волено в стремежа да я направят по-атрактивна за читателите. И те определено успяват. Сухите исторически факти внезапно оживяват в романтичната съдба на малкото момче фараон и неговия двор. След това идват разказите как Картър и Карнарвън се взират през дупката в стената и затаяват дъх пред красотата на разбуде­ните от тях тайни. Въображението на хората по целия свят работи до изнемога.

Нещо повече, Картър и Карнарвън успяват хилядократно да уве­личат силата на мита с драматичния си разказ за отвора в зазидана­та врата. Техните твърдения, че не са знаели какво ги очаква от другата страна на стената на преддверието през този първи ден, до­пълнително засилва напрежението.

Подобно на много съвременни филмови и спортни мегазвезди, които внезапно се оказват в центъра на вниманието, репортерите следват Картър при всяка негова крачка и се опитват да изкопчат някакъв нов аспект на историята. Въобще не е задължително поред­ната сензация да има нещо общо с археологията или старата ис­тория. Той е засипан от писма и телеграми с поздравления, пред­ложения за съдействие и молби за сувенири. Картър може и доб­ре да се е справил с разказването на историята и създаването на мита, но далеч не е в състояние да посрещне внезапната си популяр­ност.

Тълпите, които ежедневно обсаждат гробницата и задръстват пътя към нея, стават все по-големи и по-големи. Мнозина се задоволяват с това да наблюдават случващото се пред тях, за да могат по-късно да се хвалят пред роднини и приятели. Освен това, има ги и т.нар. „официални“ посетители, които обикновено се появяват неканени и започват да размахват най-различни разрешителни от разни минис­терства. Те допълнително нарушават натоварения график и като общо създават неприятности. Не трябва да се забравят и репортерите и стотиците фотографи любители, които се надвесват опасно над вхо­да на гробницата, за да си осигурят най-добрия кадър, който да изпратят след това вкъщи. Кореспондентът на „Таймс“ Мъртън се опитва да укроти шумната блъскаща се тълпа, но това се оказва непосилна задача за сам човек. Насред цялата тази лудост, Картър се готви да започне изпразването на гробницата. Враждебната обста­новка казва своето и скоро напрежението излиза на бял свят. На 14 март в „Таймс“ се появява писмо, под което стоят подписите на ра­ботещите в египетския отдел на Метрополитън Мюзиъм и на А. Мейс в ролята му на помощник-уредник:

„Публиката трябва да се научи да обуздава любопитството си в очакване на момента, когато изследователят реши да опо­вести — във време и по начин, които той сам ще избере - ре­зултатите от своето проучване... Нека оставим господин Кар­тър и неговите сътрудници на спокойствие да изпълняват за­дълженията си по запазването на всички тези съкровища за нас. Нека уважим правото им те да изберат начина, по който ще съобщават на широката публика за резултатите от техните открития.“

Тази молба остава на практика нечута. Зрителите, които не успя­ват да намерят начин да влязат в гробницата, просто седят около входа независимо от горещината, и пречат на работниците на Кар­тър. Положението определено не се подобрява, когато той установя­ва, че туристическите агенции по цял свят рекламират „пътуване за разглеждане на гробницата“. Животът му става все по-труден и той сякаш се движи в кошмар. Колкото по-лоши стават условията, толкова по-напрегнат става самият той. Често изпуска нервите си и отказва да спира и да обърне внимание на десетките посетители, които искат да се снимат с него преди или след работа. Гостите - много от тях са хора на изкуството, на чиято компания Картър нор- мално би се радвал - не са допускани до гробницата. Не бихме мог­ли да знаем, дали ако двамата с Карнарвън са могли да си предста­вят последствията, не биха режисирали откритието си по друг на­чин, но в тези дни им се налага да плащат високата цена за огром­ния си успех.

Тази „Тут“-мания бързо се разпространява из Европа и Америка. В своята книга „Лицето на Тутанкамон“ Кристофър Фрейлинг раз­казва следното: „Лудостта оставя отпечатък върху всеки аспект на дизайна - от пиесата „Тутанкамон“, която се свири в танцовите зали на най-добрите хотели, през различни интериори до най-модерните колекции от дрехи, мебели и аксесоари с египетски мотиви“. През 20-те години на XX в. светът търси развлечения и се опитва да се отърси от спомена за току-що отшумялата световна война. Открива­нето на гробницата на Тутанкамон предлага именно едно такова от­късване от реалността. Едва ли има нещо по-подходящо от потапяне­то в приказните богатства и в стремежа към безсмъртие на един древен и загадъчен царски двор, изчезнал преди повече от три хи­лядолетия.

Дори и без непрекъснатите прекъсвания, предизвикани от не­очаквани посетители, работата често спира, тъй като се налага Мейс и Лукас да слизат в гробницата и да обработват предметите на мяс­то, още преди изнасянето им. Вдигането на някои вещи също изис­ква участието на повече хора. Основният дял от напрежението обаче пада върху Картър, тъй като той непрекъснато е на обекта и сред многолюдната тълпа. Карнарвън му помага до известна степен, но той е привикнал към интереса на публиката (някои биха казали, че дори се стреми към него). За Картър, който освен всичко друго трябва да се бори и с пустинната жега, това е изключително тру­ден период. Огромната работа по изнасянето, обработването и опис­ването на всеки един отделен предмет от гробницата ще му отнеме десет години.

Картър през цялото време е придружаван от Бъртън, който зас­нема общи планове и детайли от всеки етап на разчистването. Хаузър и Хол правят отчаяни опити да нарисуват всичко на общия план, докато предметите просто изчезват изпод рисувателните им дъски. Лукас и Мейс са непрекъснато наоколо, за да окажат първа помощ с течен парафин на по-лошо запазените находки. При нито едни раз­копки в Долината на царете до този момент не е била съставяна толкова изчерпателна археологическа документация. Това е бавна и изтощителна работа, която би подложила на изпитание търпението на всеки, да не говорим за сприхавия Картър. Напрежението се за­силва и от условията в самата гробница. За задухата и горещината допълнително допринасят и инсталираните вътре електрически лам­пи. Някой от тесните ъгли на помещението отнемат на Картър и сътрудниците му часове на крайно мъчителна работа. Макар на вън­шния свят да изглежда, че Картър е успял да събере прекрасен екип, скоро започват да се появяват и първите пукнатини. В своята книга „Хауард Картър преди Тутанкамон“, Рийвс и Тейлър цитират едно изказване на Хари Бъртън: „Картър е направо невъзможен!“ В тези условия Картър вероятно е готов да експлодира, особено като се взе­ме предвид, че има неща, които всячески се стреми да скрие от любопитните погледи.

Опитвайки се да се справят с натиска на медиите, двамата с Кар­нарвън изработват план, който в крайна сметка само ще направи всичко още по-трудно. Днес договорите за изключителни права на някой вестник са нещо обикновено. Знаменитостите и изобщо всич­ки, които по един или друг начин са попаднали в новините, са при­тискани от някое издание да подпишат договори за изключителни права, с които да гарантират, че няма да говорят пред никой от кон­куренцията. Освен финансови облаги, вестниците обикновено пред­лагат на обекта на своя интерес и помощ в избягването на нежелано внимание от страна на своите съперници. Идеята е, че щом веднъж договорът е подписан, конкуренцията ще приеме поражението си и ще се оттегли. На теория това е така, но на практика другите медии обикновено търсят начин да провалят сензацията. Те или намират някой друг, който да разкаже същата история, или просто си я из­мислят.

Картър и Карнарвън решават да направят сделка с лондонския „Таймс“. По това време това е вестникът с най-сериозна междуна­родна репутация. Той се чете от най-влиятелните хора във Великоб­ритания и от официалните лица на империята по целия свят. По този въпрос Карнарвън пише на Картър следното:

„Боя се, че сте имал доста неприятни изживявания с пре­сата. Можех да се заема с въпроса и по-рано, но първо исках да се консултирам с вас и да чуя и вашето мнение... Смятам, че в случая не би трябвало, ако мога да се изразя така, да предлагаме на търг правата за журналистическо отразяване и т.н. Притеснявам се дали това няма твърде много да комерсиализира нещата, и мисля, че „Таймс“ ни предлага най-добро­то възможно решение. Все пак, това е най-авторитетният вес­тник в света и има много повече влияние и възможности от което и да било друго издание. Смятам, че вероятно това вли­яние ще се засили в резултат от промяната на структурата му и особено под ръководството на новия редактор - Джефри Досън. Макар и да не ми е особено симпатичен, не мога да отре­ка, че в случая си имаме работа с истински джентълмен.“

За Карнарвън „Таймс“ най-вероятно е очевидният избор, докато за Картър остава ползата от това да може да работи най-вече с Артър Мъртън, с който се разбират добре и който не задава неудобни въп­роси. Карнарвън се съгласява на първоначален хонорар от 5000 паунда, плюс право на 75 % от продажбите на историята на оста­налите вестници. По днешните стандарти това е възможно най- доброто предложение, което някое съвременно издание би могло да направи.

Картър и Карнарвън оправдават решението си да сключат този договор с довода (в който определено има доза истина), че не могат да прекарват дните си в разправии с рояците египетски и чуждест­ранни журналисти, които идват на обекта и изискват развеждане из гробницата, интервюта и най-актуална информация за настоя­щия етап на работата. Ако „Таймс“ получават цялата информация, а останалите просто я купуват от него, това ще намали напрежение­то върху Картър и неговия екип. За тези, които са го измислили, това изглежда едно изключително удобно и смислено решение; за всички журналисти - освен за Артър Мъртън, разбира се - то е ужасно елитарно и арогантно. Злостни коментатори изказват мне­нието, че сделката вероятно е резултат само от алчността на Карнар­вън. Лордът, който в същото време води преговори за направата на филм в Холивуд и за публикации в различни списания и издателс­тва, прави това с идеята да изкара още пари от откритието си. Той едва ли не разглежда гробницата като своя лична собственост, все едно се намира на британска територия.

Вероятно и в двете интерпретации на сделката с „Таймс“ има някаква истина. И все пак, има още една неотложна нужда, която се крие зад желанието на Картър и Карнарвън да държат под конт­рол медиите и отразяването на откритието: те определено имат как­во да крият. Ако допуснат репортерите да се ровят твърде близо, скоро ще се намерят хора, които да съберат две и две и да си напра­вят съответните изводи. От друга страна, запазят ли достъпа до гроб­ницата само за определени лица, двамата ще имат възможност да контролират излизащата навън информация.

В книгата си „Тутанкамон - неразказаната история“ Ховинг съ­общава, че Артър Мъртън е личен приятел на Картър - става дума за някой, с който може да се върши работа и който няма да обърне лодката. Щом като веднъж „Таймс“ получи изключителните права, в интерес на Мъртън е да запази това положение непроменено. Това е най-голямата световна новина след края на войната. „Таймс“ не би искал по никакъв начин да я загуби или да хвърли сянка върху репутацията на нейните герои - поне не и докато има печалба от нея. Колкото Картър и Карнарвън, толкова и „Таймс“ има интерес магията на откритието да продължава да живее в мислите на чита­телите.

Въобще не е чудно, че другите вестници са вбесени. Това с особе­на сила важи за египетските издания, които виждат как чужден­ците монополизират тяхното културно наследство. Египетските на­ционалисти печелят все по-голяма популярност и недипломатичното поведение от страна на британците ги ожесточава още повече. Сами­ят факт, че „Таймс“ е в състояние да купи новините за собственото им наследство, е нещо повече от обида. От друга страна Картър и Карнарвън не могат да разберат за какво е целият този шум. Нали британците управляват Египет? Нали са си платили правото да про­веждат разкопки в района? Нима вече от десет години не се скапват от работа (или поне Картър се скапва), като наливат пари (парите на Карнарвън) във все нови и нови безрезултатни търсения? Нима не осигуряват така нужната работа на стотици местни мъже и младе­жи и не допринасят за благосъстоянието на страната с развиването на туризма? Нима не помагат на египтяните да преоткрият собстве­ната си история и да я съхранят по начин, по който самите египтя­ни не са способни? Е, при това положение, защо да не могат да пра­вят със „своята“ гробница, каквото поискат, сега, когато най-после са я намерили?

Не само местната преса обаче негодува от сключената договоре­ност. Конкурентните вестници в Лондон и Ню Йорк са също толкова бесни, и особено „Ню Йорк Таймс“ и „Дейли Мейл“. Като пренеб­регват тези вестници, Картър и Карнарвън ги превръщат в едни от най-силните си врагове. Ето какво пише през 1923 г. един друг вес­тник — „Дейли Експрес“ - под заглавието „Компания Тутанкамон“:

„Макар и да се възхищаваме на твърдостта и вярата на лорд Карнарвън, които му донесоха една толкова прекрасна награ­да, малко ни е трудно да оправдаем начина, по който той съумява да се възползва от своето откритие... Все пак гробницата не е негова собственост. Той не е разкопал останките на своите предци в планините на Уелс. Става дума за фараон, открит в земята на египтяните... и като крие тайните на вътрешното помещение на гробницата, той настройва срещу себе си пове­чето от най-влиятелните световни вестници.“

Не можем да знаем от какво се ръководи Карнарвън - от алчност или може би от арогантност, - но когато първият договор с „Таймс“ изтича, той веднага сключва втори. Според твърденията става дума за по-малко пари от първия път. Приятелят на Картър - Артър Мър­тън - е определен за „официален говорител на експедицията“, упъл­номощен да информира кореспондентите на останалите вестници. Ето какво пише той до Картър:

„С удоволствие приемам предложението ви да се присъе­диня към екипа в качеството си на отговорник за външните връзки. Както се споразумяхме, в Долината на царете аз ще ви представлявам във всичко, свързано с работата по гробни­цата на Тутанкамон, и що се отнася до публикуването на как­вито и да било новини, ще давам само толкова информация, колкото вие намерите за уместно да бъде разгласена, и на тези медии, които вие бихте ми посочили.“

Едва ли трябва да се изненадваме от факта, че това само влошава положението.

На 24 декември 1922 г. Карнарвън праща писмо до Картър, в което описва най-изгодния начин, по който биха могли да продадат историята на медиите. Той е решил да предостави на Холивудската компания „Голдуин“ правата за създаването на зрелищен филм. Това е златната ера на Холивуд, а какъв по-добър сюжет може да се из­мисли от величествената Долина на царете, огромен куп съкровища и двама безстрашни герои, които се борят срещу стихиите в търсе­не на истината. Лордът се впуска както в творческите, така и във финансовите страни на проекта. Обвиненията на пресата стават още по-яростни. Двамата с Картър си създават врагове във всяка посо­ка, но това явно не притеснява Карнарвън. Вестниците могат да говорят каквото си поискат по негов адрес. Когато си заможен арис­тократ, това едва ли е в състояние да ти направи някакво впечатле­ние. И ако някои все пак обърне внимание на това, което се говори от журналистите, той просто би могъл да ги разкара. Разбира се - би се усмихнал той чаровно, - никой не приема насериозно вестни­карските истории.

И точно в този момент, когато по всичко личи, че положението с медиите просто не може да стане по-лошо, вестниците внезапно по­лучават историята с „проклятието“.

­

7.

ПРОКЛЯТИЕТО НА МУМИЯТА

... и всички здравомислещи хора би трябвало

Хауард Картър

Кога и къде точно възникват първите слухове за проклятието, не е ясно. Едно е сигурно обаче - когато Картър започва да се подигра­ва с тях по страниците на вестниците, той привлича общественото внимание върху слуховете, прави ги по-достоверни и съдейства за тяхното разпространение. Разсъжденията на публиката следват обик­новената логика - след като има нещо, което да се отрича, то веро­ятно най-вярна е поговорката „няма дим без огън“.

В края на краищата проклятието се превръща в история, която става почти равностойна на тази за момчето цар и откриването на гробницата. Надигащата се от мъртвите мумия, която — с веещи се на парцали бинтове - заплашително и неумолимо се клатушка към безпомощната героиня, се превръща в също такова клише на фил­мите на ужасите, каквито са сродниците на граф Дракула и сътво­рените от човешка ръка чудовища от рода на Франкенщайн. В пантеона на хорор-иконите египетската мумия заема мястото си до Джекил и Хайд, Джак Изкормвача и вуду-зомбитата.

Според пресата първата човешка жертва на проклятието е сами­ят Карнарвън. Той умира на 2 април 1923 г., само четири месеца след драматичните новини за откриването на гробницата. Официалната версия гласи, че е ухапан от комар по бузата по времето, когато си е взел няколко дена почивка след отварянето на гробната камера. При бръснене, той порязва ухапаното място и то се инфектира. Не след дълго го поваля треска. Петдесет и седем годишният Карнар­вън открай време има крехко здраве, а в този момент е допълнител­но изтощен от напрежението на последните няколко месеца. Негова­та любяща дъщеря Евелин настоява той да остане няколко дни в леглото и лордът сякаш започва да се възстановява. Една повторна криза обаче отново го приковава към постелята и Евелин урежда да бъде преместен в „Континентал-Савой“ в Кайро. Състоянието на Кар­нарвън се влошава все повече. Той се разболява от пневмония, която в крайна сметка довежда до неговата смърт.

В своята книга „Моите работни години“, египтологът Алан Гардинър пише следното:

„Това беше кулминацията на един сезон, изпълнен с въл­нение и мъка... Карнарвън може би щеше да се възстанови от онова ухапване от комар в Луксор, ако се беше погрижил по-добре за себе си... Той пристигна в Кайро и ме покани да вече­рям с него в клуба на Мохамед Али. Въпреки че призна, че се чувства много уморен и унил, по негово настояване след това отидохме на кино. По време на прожекцията каза, че го боли лицето и аз го помолих да се прибере обратно в хотел „Континентал“. Обаче той изгледа филма до края и никога повече не напусна стаята си, въпреки наличието на прекрасни лекари в Кайро.“

Смъртта на лорд Карнарвън в Кайро, на която присъстват Алми­на, Евелин и синът му лорд Порчестър (специално повикан от Ин­дия, където отбива военната си служба), поставя началото на серия съобщения за странни събития. Първото се появява в „Дейли Експ­рес“ от 6 април 1923 г. В него съответният журналист заявява, че когато Карнарвън издъхнал, всички светлини в Каирската болница угаснали и всичко потънало в мрак. След няколко минути отново светнали, само колкото отново внезапно да угаснат. Жадната за но­вини публика изтълкувала това любопитно събитие като зловещо предзнаменование.

През следващите няколко седмици историята със светлините претърпява развитие. Според появилите се материали не само свет­лините в болницата, а цялото електроснабдяване на града - цели четири мрежи — изключили за пет минути точно в момента на смърт­та на Карнарвън. Самият лорд Алънби потвърдил спирането на тока в Кайро. Той бил поискал обяснение от един от инженерите, отгова­рящи за електроснабдяването, но последният така и не успял да из­ложи смислено обяснение. Заглавия като „Проклятието на фараона“ и „Проклятието на царя“ все по-често заемат челните страници на вестниците.

На 24 март 1923 г. „Дейли Експрес“ препечатва едно писмо, ко­ето известната романистка Мария Корели е изпратила до „Ню Йорк Уърлд“. В него тя заявява, че лично била предупредила Карнарвън за очакващата го участ. Статията носи драматичното заглавие „От­рови пазят фараоните? Лорд Карнарвън предупреден от Мария Коре­ли“. В нея Мария Корели пише, че още преди смъртта на негова светлост съзряла в болестта му не толкова ухапването на комар, кол­кото ръката на фараона. Тя му била написала писмо, в което из­разила опасенията си, че може да му се случи нещо злощастно в резултат на неговите търсения. „Не мога да се отърва от мисъл­та — пише Корели, — че нарушаването на вечния покой на един цар на Египет, чиято гробница зорко се пази от висши сили, и ог­рабването на неговите съкровища, са неща, които влекат определе­ни рискове.“

Противно на общоприетото мнение, в египетските гробници ряд­ко се срещат капани и проклятия. Естествено действията на евенту­ални грабители са вземани предвид, но за тяхното възпиране не се разчита на тъмни свръхестествени сили, а на сложния план на гроб­ниците и на допълнителните защитни механизми. Например по вре­мето на XII и XIII династии при по-богатите погребения са използ­вани саркофази със специални ключалки, които да не позволяват повторното им отваряне. Документираните примери за проклятия са малко и датират основно от времето на Старото и Средното царст­ва. И като се има предвид фактът, че голяма част от гробииците са ограбени оше в древността, то явно проклятията едва ли са най-ефективната защита.

Известният ясновидец граф Луи Армон, по-известен като Чейро, прави подобни разкрития в книгата си „Истории от истинския жи­вот“ (издадена през 19.34 г.). Една древна египетска магьосница - „седмата дъщеря на цар Атенатон“, принцеса Мекитатон - явно се оказала достатъчно любезна да му предаде едно предупреждение, което той успял да запише в състояние на транс. „Беше нещо в сми­съл, че когато той [лорд Карнарвън] пристигне при гробницата на Тут-Анк-Амон, не трябва да позволява нито една от реликвите да бъде преместена от мястото и.“ Посланието завършвало със закана­та, че ако не се подчини на това предупреждение, ще претърпи зло­полука в гробницата. Ще го споходи болест, от която никога няма да се възстанови, и „смъртта ще го застигне в Египет“.

Като реакция на твърденията на вестниците, че има намерение­то да извади царската мумия от гробницата и да я транспортира до Англия, на 24 февруари 1923 г. Карнарвън пише следното до „Таймс“:

„Искрено се надяваме, че понастоящем цар Тутанкамон почива там, където поначало е бил положен. Когато настъпи моментът да се уверим дали това наистина е мумията на фа­раона, лично аз и моите помощници ще положим всички уси­лия, за да се убедим, че той ще остане в своя саркофаг в се­гашното си обиталище... Трябва да добавя, че досега това не е подлагано на обсъждане, а и освен това аз не одобрявам незд­равия и отвратителен интерес на някои хора да гледат мумии, изложени в стъклените витрини на музеите.“

На пръв поглед изглежда неразбираемо с какво толкова да разг­леждаш мумии в стъклени витрини е по-нездраво и по-отвратително от това да ги разкопаваш, но лорд Карнарвън определено цели нещо. По това време вече се е формирало едно широко застъпено в обществото мнение, според което никой - дори и един английски лорд - няма правото да разкопава хора, които очевидно са изразили желанието си да не бъдат тревожени в своя вечен сън. Малко по-рано през същия месец, в кулминацията на вестникарските слухо­ве, един кореспондент на „Таймс“ се опитва да представи ситуация­та чрез едно доста тревожно сравнение между тялото на фараона и това на покойната кралица Виктория:

„Чудя се колко от нас, които сме родени и отрасли във Викторианската епоха, биха искали да си представят как през примерно 5923 г. група чужденци нахлуват в гробницата на кралица Виктория и ограбват съдържанието и. След това те ще изнесат тялото от мавзолея, където то е било поло­жено със скръбта на цял един народ, и ще го изложат пред очите на всеки, който би искал да го види. Бихме могли да си зададем въпроса дали едно подобно отношение, което ни се струва немислимо в случая с великата английска кралица, не е също толкова немислимо и по отношение на цар Тутанка­мон.“

От морална и етична гледна точка това твърдение едва ли би мог­ло да се оспорва. И все пак, трудно е да се устои на вълнението от откритието. Няма място за морални задръжки там, където целият свят е затаил дъх.

Освен това слуховете за съществуването на проклятие така и не изчезват, като прибавят тръпката на опасността към вече упойва­щия коктейл от приключения и тайнственост, от който целият свят жадно пие. Това само допринася за пренебрегването на неуместните притеснения от нарушаването на покоя на фараона.

Една друга дивна вестникарска история включва разказа за т.нар. „глинена табличка“, която била намерена над входа на гробницата. Това е описано в книгата на Фрейлинг „Лицето на Тутанкамон“. Според него въпросната плочка първоначално била прибрана и опи­сана от Картър, но впоследствие сведенията за нея били изтрити и тя била погребана в пясъците, тъй като изследователите „се разтре­вожили, да не би египетските работници да я вземат насериозно и така да бъде нарушен работният график“. Предполага се, че първи­те редове на табличката гласят следното: „Всеки, който обезпокои моето тяло в гробницата и който изнесе моето изображение от гробницата ми, ще стане омразен на боговете, не ще получи вода на олтара на Озирис и не ще може да остави богатствата си на своите деца за вечни времена.“ С течение на времето този текст е изгладен и сведен до: „Смъртта ще долети на бързи крила при все­ки, който докосне гробницата на фараона.“ Трябва да добавим, че не съществуват никакви доказателства за съществуването на този пред­мет.

Изглежда Картър въобще не обръща внимание на всичко това. Или поне на пръв поглед е така. В своята книга „Гробницата на Ту­танкамон“, той пише следното:

„От различни места се твърдеше, че в гробницата на Ту­танкамон се крият реални физически опасности - направля­вани от някакъв зловещ господар тайнствени сили, които да изпратят възмездие на всеки, който прекрачи прага и. Едва ли има друго място в света, което да е толкова безопасно, кол­кото е гробницата... Лъжливи и непростими твърдения от този характер периодично се появяваха в пресата, сякаш със зло­намерено удовлетворение. Трудно ми е да говоря спокойно за тези „призрачни“ клевети. Дори и да не са собствено каза­но клеветнически, те все пак клонят в тази посока и всички здравомислещи хора би трябвало да подминат такива измис­лици с презрение.“

На 4 октомври 1924 г. Картър заявява, че ни най-малко не вярва в каквито и да било окултни сили да са имали пръст в смъртта на Карнарвън и че в това отношение не изпитва никакви притеснения за самия себе си. „Би било прекалено да искате от мен да повярвам, че някакъв призрак неотклонно бди над умрелия фараон, готов да стовари гнева си върху всеки, който се приближи.“

И все пак, изглежда, че дори и Картър - в първите години от работата си в Долината на царете - явно се е заигравал със същест­вуването на „проклятието на фараоните“. В своята книга „Хауард Картър - пътят към Тутанкамон“, Т. Джеймс припомня един слу­чай, когато - докато развежда една млада дама из току-що открита­та гробница на Аменхотеп II - Картър й обяснява нещо в смисъл на: „Вероятно мумията на фараона е била защитена... от проклятие сре­щу всеки злодей, което е било изписано в йероглифен надпис по горния ръб на саркофага.“ Освен това, очевидно в някакъв момент разказва на репортер от нюйоркския „Таймс“ за някакъв „пътепис, който някой образован човек от онези времена написал, за да има е какво да се забавлява Тутанкамон по време на пътуването си през отвъдния свят“. Такъв текст всъщност никога не е бил откриван, както и няма сведения за проклятието върху саркофага.

Само шест седмици преди да умре, Карнарвън присъства на официалното отваряне на гробната камера на гробницата на Тутанка­мон, Артър Уайгол, който не е включен в списъка на поканените и трябва да наблюдава пристигането на подбраните гости край входа на гробницата (точно както днес тълпите гледат кинозвездите в нощта на връчването на „Оскарите“), прави коментар в смисъл, че ако Кар­нарвън слезе в гробницата във фриволното настроение, което демон­стрира на всеослушание, то той ще умре след шест седмици. По това време Уайгол е специален кореспондент на „Дейли Мейл“ — един от вестниците, които негодуват най-много срещу сделката с „Таймс“. По-късно той ще си признае, че е направил тази забележ­ка, но стига да се изключи раздразнението му от поведението на лорда, няма да може да даде никакво обяснение защо. Най-вече няма да може да обясни как така е успял толкова точно да предскаже момента на смъртта на Карнарвън.

Веднъж щом идеята за проклятието пуска корени във въображе­нието на хората, тя започва да се разпространява като злокачествен рак. Появяват се съобщения за надпис от гробницата, който гласи „Смъртта ще долети на бързи крила при всеки, който докосне гроб­ницата на фараона“, и веднага се намира някой, който да си спомни за историята с канарчето на Картър. В желанието си да направи по- приветливо скромното си жилище, точно преди финалната кампа­ния той си купува канарче в клетка. Твърди се, че в деня на отваря­нето на гробницата в стаята му пропълзява кобра, която поглъща малката птичка. Събитието е разглеждано като особено забележи­телно по две причини. Първо, кобрите са изключително редки в района, и второ — те са символ, който фараоните обикновено носят на челото си и който ги пази от техните врагове. Това кара много хора да заключат, че змията е била изпратена от мъртвия фараон като предупреждение към Картър да не продължава напред.

В едно писмо Хърбърт Уинлок описва ефекта, който този инци­дент има върху работниците:

„Когато Картър се появи през миналия октомври, той си донесе от Кайро канарче в позлатена клетка, което трябваше да разведри пустия му и самотен дом. Когато Картър прис­тигна до къщата, следван от прислужника си Абдул Али с клетката в ръка, пазачите и отговорниците го поздравяваха и като виждаха жълтата птичка, го изпращаха с пожелания:

„Мабруук - това е птица от злато и носи късмет. Тази година ще намерим, иншаллах (по волята на Аллах), пълна със зла­то гробница.“ Само след седмица направиха най-невероятното откритие на всички времена и първоначално местните наре­коха гробницата „Гробницата на златната птичка“. Те почти виждаха ореола около клетката.

Веднага щом стигна до гробницата, Картър извика Календър от Ермент, а малко по-късно - когато Карнарвън пристиг­на - отиде да го посрещна в Кайро. Календър остана да живее сам в къщата на Картър, като трябваше специално да се гри­жи и за птичката. Един следобед той внезапно чул пърхане и писукане от стаята, в която се намирала клетката. Когато оти­шъл да види, какво става, заварил една кобра точно в момен­та, в който поглъщала канарчето „заедно с ореола му“.

От една страна, никой никога не беше виждал кобра по тези места, а от друга - всеки местен човек знае, че по челата на старите царе стоят кобри. Заключението е повече от оче­видно. Царската змия беше изяла талисмана, който пък беше издал тайната на гробницата. Последствията бяха също тол­кова очевидни - поне за тях, тъй като аз самият загубих в някакъв момент причинно-следствената връзка - преди края на зимата някой трябваше да умре. Обстановката беше доста потисната.“

Канарчето не е единственият домашен любимец, който е поразен от „проклятието“. Говори се, че на хиляди километри оттам - в Хайклер Касъл - кучето на Карнарвън, териер на име Сузи, което по думите на прислугата линеело по време на пътуванията на лорда в Египет, завило безутешно и издъхнало минути след смъртта на своя господар.

Освен това, по същото време при загадъчни обстоятелства уми­рат още няколко човека, които са свързани с Картър и Карнарвън и са наясно с техните занимания. Това може да е свързано ако не с някое древно, то с някое съвременно проклятие. Списъкът, който е включен от Фрейлинг в „Лицето на Тутанкамон“, е доста внушите­лен. По-малкият полубрат на Карнарвън - Обри Хърбърт - умира само шест месеца след него. Шест години по-късно, секретарят на Карнарвън Ричард Бетъл намира смъртта си при неизяснени обсто­ятелства в своя клуб. Бащата на Бетъл - лорд Уестбъри - умира съвсем малко след това при още по-съмнителни обстоятелства. Ка­тафалката на лорд Уестбъри прегазва едно осемгодишно дете. Спе­циалистът по рентгенови снимки, който трябва да изследва мумия­та, умира по пътя, а железопътният магнат Джордж Джей Гуд из­дъхва от пневмония след посещение в гробницата. Един египтянин - принц Али Фахми Бей - е застрелян от жена си в лондонския хотел „Савой“ (след разглеждане на гробницата, естествено). Един от помощниците на Картър, реставраторът от Метрополитън Мюзиъм Артър Мейс, умира още преди да е приключило разчистването на гробницата. Френски египтолог ляга на смъртно легло след разг­леждане на гробницата, а един сътрудник на Британския музей просто се строполява, докато прикрепва етикети към предмети от нея. По-ранна смърт от очакваната застига и египтолога Артър Уай­гол и един археолог от Лийдс.

Подобно на Картър, професионалните египтолози отказват да по­вярват в проклятието. Според публикуваното от един вестник ди­ректорът на Метрополитън Мюзиъм Хърбърт Уинлок дори съставя пространно досие, което да илюстрира измислиците, които обкръ­жават необичайно големия брой нещастни случаи, свързвани с гроб­ницата. В него той твърди, че египетският отдел на Британския музей не притежава предмети от гробницата по време на смъртта на младия сътрудник. Освен това, въпреки че Артър Уайгол в продъл­жение на години е бил свързан с работата на Картър и Карнарвън в Долината на царете, той е допуснат до гробницата само като турист (за огромно свое неудоволствие). „А ако и туристите са засегнати от проклятието - продължава Уинлок, - не трябва да забравяме, че по- голямата част от тях са възрастни хора, които пътуват до Египет по здравословни причини.“ Накрая той добавя, че реставраторът на експедицията Артър Мейс от години е имал тежки здравословни проблеми със сърцето, стомаха и белите си дробове, допълнител­но усложнени от продължителната работа „в затворени прашни пространства“. Вследствие от това той умира от комбинация от плеврит и пневмония. В досието е включена и таблица, която де­монстрира, че от двадесет и шестте човека, които присъстват на от­варянето на гробницата, двадесет все още са живи и здрави по това време.

Въпреки всичко слуховете продължават да се разпространяват, като всеки вестник се стреми да предложи своя собствена версия. В същия ден, когато „Дейли Експрес“ пуска историята за спирането на тока в Кайро и смъртта на Карнарвън, „Дейли Мейл“ помества материал за смъртоносния комар, който „вероятно по-рано е кацал по балсамиращата течност, открита погребана заедно с Тутанкамон“. На това учителят на Картър Пърси Нюбъри, отговаря със следното: „Като се има предвид, че в самата Долина на царете няма комари, то отровното ухапване би трябвало да е станало в Луксор.“ Без съмне­ние Картър смята, че разказаната от него и Карнарвън история е достатъчно драматична и без това нежелано внимание. С течение на времето отговорите му на подобни въпроси стават все по-груби: „Това са пълни глупости... Всъщност думата „Озирис“ се отнася до мърт­вия. А и между другото, аз все още съм жив.“ По-късно той ще напише: „Ако въобще съществува някакво проклятие, то се е проя­вило под формата на господата „Пълзливко, Лазливко, Хапливко и ко.“ — една компания от гадни насекоми, които го [Карнарвън] из­похапаха в пустинята.“

Карнарвън е погребан на 28 април 1923 г. в Хайклер Касъл, на избраното от самия него място, откъдето за вечни времена да може да наглежда конюшните, градините, езерата и полята си, които се простират чак до хоризонта. Само шест седмици след официалното отваряне на гробницата, Картър е загубил своя най-верен приятел и съюзник. Ако има истинско проклятие, то това е наследството, ко­ето смъртта на Карнарвън оставя след себе си. Докато лордът е жив, винаги има шанс за разрешаване на конфликтите с многобройните им врагове, сред които са пресата и египетските власти. Когато е необходимо, Карнарвън е в състояние да демонстрира аристократич­ния си чар и да постигне своето. Сега, когато всичко остава в ръцете на сприхавия Картър, ситуацията може само да се влошава.