Джералд o'фаръл измамата „тутанкамон“

Сър Уолтър Скот

Сега трябва да погледнем по-отблизо към случващото се около Картър и Карнарвън с цел да разберем какво ги е принудило да прикрият следите си и да направят своето „откритие“ точно в този момент.

В книгата си „Тутанкамон - неразказаната история“, Томас Ховинг споменава, че през 1917 г. симпатичният сър Гастон Масперо се оттегля от поста Директор на Службата за египетски старини. За свой заместник е избрал Пиер Лако, който - поне така вярва Маспе­ро - ще продължи традиционната либерална политика към чужди­те археолози, които искат да копаят в Долината на царете. Сред тях са и Картър и Карнарвън. По времето на Масперо винаги е била в сила уговорката, че откритите предмети се разделят наполовина между откривателите и египетските власти. Изключение се прави единствено за случаите, при които гробницата е открита непокътна­та — тогава всичко остава за правителството. Масперо въвежда пра­вилото за разделянето на находките през 1884 г. с цел да създаде благоприятни условия за научна работа. Според него усилията на чуждестранните археолози не би трябвало да се обезкуража­ват от дребнави правила и наредби. Всичко е доста неясно и се раз­чита основно на джентълменски споразумения. В крайна сметка тези условия облагодетелстват хора като Картър и Карнарвън и поставят в неизгодно положение египетските музеи, които са принуде­ни да откупуват от разкопвачите собствените си артефакти. В про­тивен случай предметите се отправят към Лондон или Ню Йорк.

Веднъж щом Лако встъпва в новата си длъжност, той внезапно се разкрива в съвсем различна светлина. Той е изключително преци­зен археолог и освен това по образование е френски йезуит, обсебен от точността. Твърди се, че навремето си направил опис на всички описи. Лако определено не одобрява системата, която позволява на състоятелни чужденци да копаят в Египет и да изнасят това, което повече или по-малко искат, докато в същото време властите си зат­варят очите. Той вярва, че времената са се променили и че изследо­вателите трябва да се намират под стриктен контрол. Те не би тряб­вало да провеждат разкопки без присъствието на инспектор, незави­симо от това дали са британски перове или американски милионе­ри. Лако обявява, че отсега нататък Службата за старините ще има право на първи подбор, като едва след това останалите предмети ще бъдат разделяни с откривателите. Освен това той заявява намере­нието си да затегне правилата относно непокътнатите находки. За Картър и Карнарвън това са ужасяващи новини и те натрупват огромна неприязън към Лако. Картър решава, че става дума за ниско интелигентен противник, която преценка впоследствие ще се окаже голяма грешка.

През 1914 г. — когато вероятно за първи път откриват гробница­та - Масперо все още е на работа. Единственото нещо, за което Кар­тър и Карнарвън трябва да се тревожат, е гробницата да не изглеж­да непокътната, така че да могат да присвоят поне половината от това, което ще покажат пред широката публика. И тъй като имат намерение да изнесат по-голямата част от съдържанието и още пре­ди да обявят откритието си, това означава, че в крайна сметка ще разполагат с огромно богатство. В този момент се появява Лако и сякаш се опитва да застане между тях и заслужената им награда. Ръководството на Метрополитън Мюзиъм е също така ужасено от предлаганите промени, тъй като това би означавало, че непрекъсна­тият поток от артефакти ще пресъхне. Различни директори напраз- но се опитват да запазят статуквото, така че музеят да продължи да получава както лъвския дял от всяка находка в Долината, така и отделни предмети, които търговци като Картър са в състояние да осигурят.

Освен всичко друго Картър и Карнарвън искат и славата от отк­риването на непокътнатата гробница, тъй като това би била първата такава въобще. Следователно те трябва да измислят план, според който едновременно и да открият „непокътната гробница“, и да не им се налага да предадат всички предмети на Лако.

В крайна сметка - или поне това е моето мнение - те решават да направят така, че гробницата да изглежда отваряна в древността. В резултат те биха могли да твърдят, че тя не е непокътната, но че е останала в това състояние през трите хилядолетия след като граби­телите са си тръгнали. Нямало да е трудно да убедят околните, че в гробницата са влизали крадци, тъй като те самите вече ще са я ограбили. Просто трябва да се погрижат направената от тях маски­ровка да изглежда на три хиляди години.

В „Гробницата на Тутанкамон“ Картър твърди, че нито една гроб­ница на фараон от XVIII династия не е била ограбена в периода на управление на тази династия, тъй като по това време владетелите са силни и богати и обръщат голямо внимание на запазването на покоя на своите предци. Той се позовава на това, че в нито един документ от времето на XVIII династия не се споменава за ограбване на гроб­ници, за разлика от големия брой подобни свидетелства, които се отнасят към XIX, XX и XXI династии. Освен това Картър твърди, че е открил печат, който изрично сочи към управлението на Рамзес IV. Причината за тези на пръв поглед тривиални аргументи се крие в това, че ако властите приемат, че гробницата е била ограбена по време на XVIII династия, технически тя ще бъде оценена като непо­кътната и цялото и съдържание ще остане за египетското правител­ство. А ако успеят да ги убедят, че е била ограбена при някоя от по-късните династии, тогава в сила ще остане принципът за поделянето на находките по равно.

Обаче се появяват и такива специалисти, които отказват да по­вярват на твърденията на Карнарвън и Картър просто така. Проф. Джеймс Брестед, който се занимава изключително с разчитане на йероглифни текстове и древноегипетски език, по-късно изследва всички печати по стените и запечатаните врати. Според неговото заключение всички принадлежат или на Тутанкамон, или на служителите на царския некропол. Той не забелязва направения от Картър и Карнарвън отвор, тъй като те са го прикрили, а е твърде до­бър професионалист, за да си позволи да размества предмети, за които предполага, че лежат на първоначалните си места. Брестед излиза с мнението, че в гробницата е влизано по времето на XVIII династия - веднъж или дори на два пъти. Според Картър това би трябвало да е невъзможно. Брестед заявява , че предполагаемият печат на Рамзес IV е всъщност лошо запазен печат на Тутанкамон. Освен това той коригира изказването на Картър, че през XVIII династия няма ограбване на гробници, като се позовава на тази на Тутмос IV, която е била отворена и по-късно наново запечатана от фараона Хоремхеб.

„Господи - възкликнал Картър според свидетелства на очевид­ци, - въобще не се бях сетил за това.“ Което само по себе си е много невероятно, тъй като именно Картър открива гробницата на Тутмос IV.

По-нататък Брестед обяснява на Картър, че според него грабите­лите, които са влизали в гробницата на Тутмос IV, не са същите, които са заловени в началото на управлението на Хоремхеб. Той до­пълва, че гробницата на Рамзес IX¹ се намира точно напряко на вхо­да към тази на Тутанкамон, което би следвало да означава, че пос­ледната е била засипана и забравена дълго време преди управление­то на Рамзес IX, т.е. по времето, когато според Картър би трябвало да е била ограбена.

И още веднъж Картър не успял да измисли нищо друго, освен: „Господи, въобще не се бях сетил за това!“

В собствената си книга той пропуска да спомене корекциите на Брестед, но заявява, че е сигурен в това, че повторното запечатване на гробницата не може да е станало повече от десет години след погребението на младия цар. И все пак, Картър би трябвало да знае, че ако именно Хоремхеб се е опитал да въведе ред в гроб­ницата, това трябва да е станало още по-рано, тъй като в момента, в който този военачалник узурпира трона на фараоните, той започва систематично да заличава всеки спомен за управлението на Тутан­камон.

Не трябва да се забравя, че макар да не са очаквали чак такова обществено внимание след обявяването на откритието си, Картър и Карнарвън трябва да са знаели, че направеното от тях ще бъде под­ложено на най-детайлен анализ от страна на различни специалисти, много от които биха искали да дискредитират по някакъв начин находката. Високо образованите професори и музейните уредници са също толкова податливи на силата на завистта, колкото и всеки друг. Откривателите ще трябва много добре да обмислят подготвя­ната измама , тъй като иначе рискуват да бъдат разкрити в първия момент, в който на сцената се появят техни колеги. Те ще трябва да запечатат оригиналния вход към гробницата и да прикрият истинс­кия брой на помещенията, много от които стоят голи и изпразнени от положените в тях съкровища. И така, те създават нов вход като преустройват нещо, което в началото най-вероятно е било замислено като изход, и изсичат стъпала в скалата. Изкопаният материал е натрупан под пода на преддверието, който по тази причина се оказва с четири стъпки по-високо от страничното помещение и гробната камера. След като привършват с тази работа, те отново засипват стъ­палата, за да могат по-късно да измислят историята с откриването и малкото момче. Събират всички артефакти, които не са открадна­ли, в три стаи около гробната камера - преддверието, страничното помещение и съкровищницата - като ги натрупват по един особено хаотичен начин, който би трябвало да предполага, че гробницата е била ограбена през древността.

Освен това заявяват, че гробницата е била повторно запечатана от жреците след проникването на крадците (спомнете си за всички печати и за зазиданите врати). И все пак, струва ли ви се възможно жреците, които са се заели да възстановят реда в свещената гробни­ца на едно момче, което в техните очи е бог-слънце, да оставят всич­ко натрупано като на стар таван?

Освен това съществува и проблемът с колесниците. Картър тряб­ва да е отчел възможността, някой да забележи, че осите им са твърде дълги, за да могат да бъдат внесени през вратата, която ще трябва да се явява вход към гробницата. Тъй като е истински археолог - а той без съмнение е, - вероятно сърцето му се е късало от мъка, но все пак той и неговите хора срязват осите наполовина и ги подреж­дат до стената. Това, или поне той така си мисли, би трябвало да предотврати всякакви неудобни въпроси. И все пак е немислимо жреците да са оставили колесниците в подобен безпорядък. Те или са щели да разширят входа, или - ако това се е оказало невъзможно по една или друга причина - са щели наново да сглобят колесници­те вътре. Няма жрец, който да изпрати своя цар към вечността с неизползваема колесница.

Картър се сеща за още един проблем: ако - каквато ще е неговата теза - в гробницата преди хиляди години са влизали крадци, защо не са докоснали ковчезите и златните саркофази? Става дума за не­вероятни съкровища, които грабителите са пренебрегнали без види­ма причина. Картър ще трябва да намери обяснение, иначе цялата история ще изглежда много съмнителна. Внезапно се сеща - крад­ците не са проникнали в гробната камера, тъй като просто не са я забелязали. А не са я видели, защото е скрита зад стена. Налага се Картър да изгради стена.

Основният проблем се състои в това, че новата стена ще трябва да прилича на останалите три, които са покрити със стенописи, предс­тавящи погребението на Тутанкамон и неговото пътуване през от- въдното. Илюстрираната история започва на източната стена, къде­то е изобразена мумията, носена към гробницата на обкичена с цве­тя носилка. Последните обреди са представени на северната стена, а на западната фараонът пътува към задгробния свят. Ако Картър иска да създаде една нова южна стена, той ще трябва да измисли сцена, на която Тутанкамон да пристига в отвъдното. Стилът на изображе­нията е прост и едва ли може да затрудни художник със способнос­тите на Картър, който освен това от години се занимава с прерисуването на древноегипетски стенописи. Да се нарисува нещо в запечата­на стая обаче, е сложно.

Построяват стена, която да скрие ковчега, като оставят в нея ма­лък отвор, колкото Картър да може да пропълзява навън и навътре през времето, когато е зает с украсяването на прясно изградения зид. Това е предизвикателство за всичките му способности на ху­дожник и копист. Картър прекрасно се справя със задачата, като използва уменията си, усъвършенствани през последните 25 годи­ни. Той създава копия, които са в състояние да убедят всеки, че стената е солидна и винаги си е била там и че към преддверието има само един вход - този, който сам е създал.

Вероятно всичко много е приличало на усилията на Микеландж­ело по украсяването на свода на Сикстинската капела, само че пре­несено в една много по-тясна и изключително нажежена обстановка. Картър е принуден да работи в пространство с ширина от половин метър, което е затворено между външния ковчег и новопостроената стена. Той вероятно съзнава, че въпреки всичките му умения, нови­те изображения няма да издържат на един детайлен анализ. Ако някой например си даде труда да изследва боята, веднага ще стане очевидно, че тя е съвсем прясна, а не на три хиляди години. Ще трябва да разбие стената при първа възможност, уж за да от­вори път към гробната камера. Бихте ли могли да си представи­те, че - ако наистина би вярвал в нейната древност - един толкова старателен професионалист като Картър би си позволил просто да я събори? Не е ли това човекът, който ще посвети десет години от живота си да изнесе и каталогизира всеки един предмет от гробни­цата.

Все пак Картър оставя своя отпечатък: мащабът, който той из­ползва за своите стенописи се различава от този на останалите изоб­ражения в гробницата. Може би просто не съумява да превъзмогне напълно стила и техниките, които е усвоил в Англия. Може би всич­ко е щяло да остане незабелязано, ако не е присъствието на Хари Бъртън - официалния фотограф на експедицията, - който заснема стената преди цялостното и демонтиране. И въпреки това нарисува­ните фигури са достатъчно убедителни, за да заблудят лаиците и да избегнат един щателен преглед в първоначалната еуфория около отва­рянето на гробната камера. Официалното обяснение, което е дадено за разликите в размера на изображенията, е, че най-вероятно са пра­вени от различен майстор и при това набързо, тъй като жреците е трябвало да затворят гробницата. В нито една от книгите, които са ми попадали, не съм срещнал въпроса как майсторите - за които се твърди, че са изрисували и четирите стени на камерата - са успели да излязат оттам след приключване на работата. И все пак, ако ня­кой би се сетил да зададе този въпрос, Картър би могъл да посочи използваната от него самия дупка и с това да се приключи.

В книгата си от 1990 г. „Гробницата на Тутанкамон - пълно опи­сание“ Никълъс Рийвс пише следното за тези изображения: „Те очевидно са били изпълнени от друг майстор, като пропорциите на фигурите се основават не на Амарненския канон от 20 квадрата, а на по-традиционния от 18 квадрата.“ Това е първият коментар върху тези мистериозни изображения за целия период от три четвърти век, изминал след издайническите снимки на Бъртън. Кой би обър­нал внимание на нещо толкова тривиално, когато е изправен пред една гробница, която е пълна с толкова много чудеса и загадки?

Ако приемем тезата, че четвъртата стена е била изградена и из­рисувана от Картър, ще възникне въпросът защо нарисуваните от него сцени толкова добре пасват на тези от останалите три стени и къде е била оригиналната четвърта стена. Най-правдоподобният от­говор е, че първоначалната стена е била на същото място, но е била изсечена в скалата. Картър и неговите хора трябва да са имали ня­каква причина да я махнат, може би за да направят преддверието или за да осигурят достъп до него, така че по-късно да могат да пренесат предметите вътре. Едва след това на мястото на първата стена е била издигната нова.

Веднъж щом Картър подрежда всичко в гробницата според пър­воначалния си замисъл, той и неговите работници излизат през но­восъздадения „вход“, който след това е запечатан. Част от изкопана­та скала, която не е скрита под пода на преддверието, е смесена с други материали и е използвана за запълването на тунела. Сега вече гробницата е готова „да бъде открита“ - безукорно подготвена изма­ма, доведена до съвършенство инсценировка.

Когато по-късно ще описва чувствата си при отварянето на първа­та врата, Картър ще спомене, че винаги е предполагал „ужасната възможност“, гробницата да е била оставена незавършена. „Входът наистина беше твърде малък за царска гробница“. И ако наистина са го тревожели подобни мисли, защо е толкова самоуверен в телег­рамата си до Карнарвън? „Най-накрая направихме великолепно откритие в Долината - прекрасна гробница с недокоснати печати...” Тази увереност се дължи на факта, че много добре знае какво ще намери. Картър обаче иска да се предпази от всички скептици, ко­ито биха могли да предположат, че гробният комплекс е недовър­шен. Всъщност гробницата изглежда така, защото повечето от стаи­те са преградени от работниците на Картър, а входът е твърде ма­лък, защото това просто не е оригиналният вход. Преструвайки се на притеснен какво ще намери, Картър се надява да предотврати възможните обвинения, че гробницата всъщност е фалшива.

Щом като веднъж минава официалното откриване (без присъст­вието на инспектор, въпреки изричните указания на Лако), Картър трябва да впрегне всичките си умения, за да създаде представле­ние, което да отвлече присъстващите от задаването на много въпро­си. Той вече многократно е демонстрирал подобни способности. За периода, когато Картър работи с Тиодор Дейвис, един от спътници­те на американеца разказва как изглежда една друга гробница, след като Картър вече веднъж е бил вътре:

„Влязохме в гробницата на Аменхотеп - сега вече осветена с електричество, така че всички украси можеха прекрасно да се видят. Откраднатата мумия беше върната в саркофага си и надлежно обвита с разкъсаните бинтове - Картър беше аран­жирал изключително артистично цялата обстановка. Близо до главата, на саркофага беше прикрепена забулена лампа, която прекрасно подчертаваше релефа на благородното лице на фа­раона. А когато всички други светлини бяха загасени, ефек­тът беше изключително величествен. Картър беше свършил прекрасна работа [в Долината на царете], и то в най-различни области... Вече не беше необходимо човек да се препъва по­между зеещи ями и груби стълбища, окапвайки се целия с восък от мъждукащата свещ.“

Когато се стига до създаването на същата магия и в гробницата на Тутанкамон, Картър е подпомогнат и от самото съдържание на гробницата. Осветени по подходящ начин, предметите вътре са така изумително прекрасни, че едва ли някой би се сетил да задава не­удобни въпроси. Всички са зашеметени до такава степен, че едва ли са в състояние да се усъмнят в представената им истина.

Една от причините, поради които на Картър са необходими цели десет години, за да разчисти гробницата, е изключително педан­тичният начин, по който всеки предмет е описан, фотографиран и нарисуван на различни етапи от работата. Ако погледнем снимките, които прави Хари Бъртън в самото начало, когато Картър едва за­почва да си проправя път сред купищата предмети - и всеки един от тях е надлежно номериран, - не е възможно в съзнанието ни да не изникнат спомени за полицейски снимки от „сцената на прес­тъплението“. Всъщност аз лично мисля, че аналогията е напълно оправдана. Картър обаче заявява, че става дума за престъпление, което е извършено преди три хиляди години. Той дори е в състоя­ние да опише как точно грабителите са проникнали в страничното помещение:

„Един крадец - всъщност едва ли е имало място за повече от един - е пропълзял в камерата, след което много бързо, но систематично, е претършувал цялото и съдържание. Той е изпразнил сандъчетата и е захвърлил различни неща настра­на, натрупвайки ги едно върху друго. От време на време е подавал през дупката отделни предмети на своите спътници, за да ги огледат по-внимателно в преддверието. Ефектът е бил като от земетресение.“

Картър преднамерено се изпуска пред някои от работниците и други доверени лица, като например пред полубрата на Карнарвън, че е влизал в гробната камера и преди официалното отваряне. Идея­та е да може да обясни отвора в стената и защо е било необходимо да го прикрива с кошница и рогозки. Картър изоставя първата си вер­сия, че дупката е била направена от грабителите, и признава, че му е била необходима, за да може да проникне от преддверието в каме­рата. Всъщност е точно обратното - през нея той напуска гробната камера, след като е изрисувал стената й.

С признанието, че просто не е могъл да се сдържи да не хвърли един поглед вътре, Картър прави историята на откритието още по-правдоподобна. Колцина от нас биха устояли на подобно изкушение? Колцина от нас биха осъдили самонадеяността на авантюриста, кой­то е отказал да изчака пристигането на бюрократичния и тесногръд инспектор? Като си признава това минимално и безкрайно разбира­емо техническо недоразумение, в очите на околните Картър започва да изглежда още по-честен и трогателно човечен.

И все пак, ако анализираме дори и съвсем повърхностно истори­ята как четиримата - Картър, Карнарвън, лейди Евелин и Пеки Календър - се взират през дупката в нощта на откриването на гроб­ницата, разглеждайки лежащите пред тях съкровища само на свет­лината на свещите и на електрическото фенерче, ще установим, че нещо просто не се връзва. По-късно те ще кажат, че са успели да видят двете фигури на стражите, които стоят от двете страни на зазидания вход към гробната камера. Реално погледнато, това е не­възможно да се направи от мястото, където са стояли. Различни автори са изказвали мнението, че тази измислица е резултат от желанието на Картър да скрие факта, че те всъщност влизат в гроб­ницата през тази първа вечер, без да изчакат пристигането на инс­пектора. Според мен това е просто още едно доказателство, че цяла­та история с откритието е фалшифицирана. Това е един вид „димна завеса“, която трябва да отвлече вниманието от това, което наистина се е случило.

Когато започват да се разпространяват слухове как те разграбват гробницата и товарят съкровищата на самолети, и знаейки, че Пиер Лако е тръгнал по пътеката на войната, Картър и Карнарвън реша­ват да разиграят още едно представление, което да замаже нещата. Те обявяват официалното откриване на гробницата. Може и да са го замислили като жест на отвореност, но широката публика го прие­ма като нещо твърде елитарно и затворено за нея. Както и по-рано споменах, единственият поканен журналист е Артър Мъртън от „Таймс“, което е резултат от сделката, която Карнарвън е сключил с неговите работодатели. На всичкото отгоре, на церемонията не са поканени нито Лако, нито неговият помощник Пол Тотенхайм. Кар­тър и Карнарвън дори не се известили Службата за египетски ста­рини, че ще отварят гробницата. Може би просто гледат на нея като на своя собственост, където могат да поканят, когото поискат, а може би просто не искат Лако да види повече от необходимото, преди те да са имали възможността да размътят водата още малко. При всич­ки положения, това се оказва сериозна грешка, за която скоро ще се наложи да платят прескъпо.

Вечерта преди отварянето, Картър изпраща бележка до команди­рования инспектор - Рекс Енгелбах, - в която обяснява, че вече всичко е подготвено за една последна проверка. Бележката е доста­вена твърде късно, за да може Енгелбах да отговори, и понеже е зает и с други обекти, той също не успява да дойде за отварянето на гробницата. Вместо това, той изпраща като свой заместник един местен инспектор - Ибрахим Ефенди.

По време на церемонията по отварянето Картър продължава да разиграва театър. След едно кратко приветствие към събралите се, той казва: „Вече готови ли сме? Моля, заповядайте.“ Повежда ги надолу по стълбите и през коридора към масивната желязна решет­ка, която е монтирал на вътрешната врата и за случая е покрил с бяло платно. Вътре в гробницата лампите са запалени и през покри­валото се процежда слаба светлина. Картър спира. След това, като обяснява на присъстващите къде точно се е намирала дупката на грабителите, той дръпва завесата. От тълпата се изтръгва възглас на изумление и мнозина по-късно ще си спомнят колко зашеметява­ща е била гледката. Има прожектори навсякъде и блестящите злат­ни повърхности и пъстроцветните предмети са артистично осветени под най-добрия възможен ъгъл. Картър допълнително подсилва дра­матизма на момента, като отлага отварянето на желязната врата кол­кото се може повече, дрънчейки с дебелите вериги по решетките. Представлението тече с пълна сила.

След отварянето Картър е буквално засипан с предложения за съдействие, много от които с благодарност приема. От целия свят започват да пристигат писма - както от разни чудаци и търсачи на сувенири, така и от хора, които искат да се присъединят към екипа. Има заплахи от религиозни сдружения, които осъждат отварянето на една свещена гробница. В много от писмата авто­рите доказват роднинските си връзки с Картър. Това е обстанов­ката, която съпътства трескавата работа на все по-разрастващия се екип. Необходимо е да се поръчат огромен брой неща - всякакви видове контейнери, електрически генератор, фотографски принад­лежности.

Най-големият благодетел на Картър - Метрополитън Мюзиъм - не губи нито минута да вкара свои хора в групата и започва да под­тиква Държавния департамент на САЩ да окаже максимален на­тиск върху египетското правителство, с оглед да не се поставят преч­ки пред разделянето на съдържанието на гробницата по равно меж­ду властите и откривателите. Ръководството на музея прекрасно знае, че ако Картър и Карнарвън успеят да сложат ръка на половината съкровища, Метрополитън има най-много шансове да ги купи. А ако всичко отиде в Каирския музей, те ще бъдат отрязани от сдел­ката.

Картър има много детайлен план как точно да изпразни гробни­цата. По отношение на методиката той е перфекционист и това е златният му час. Нищо не е в състояние да го развали. Нищо и никой. Той получава разрешение да използва три други гробници в района като склад, лаборатория и фотоателие. Това са гробницата на Сети II, една недовършена гробница, обозначена просто като Гробни­ца 15, и Гробница 55, която е открита години по-рано от Дейвис (той вярва, че е намерил гробницата на Ехнатон). Всички тези гроб­ници са от жизненоважно значение за Картър, част от плана му да продължи с най-голямата измама в историята на египтологията.

В гробницата на Сети II има няколко изображения, които ужасно много приличат на портретите и статуите от тази на Тутанкамон. Това изглежда твърде подозрително, за да е просто съвпадение. Си­гурен съм, че гробницата на Сети, както и много други, е свързана с Тутанкамоновата в рамките на един голям комплекс. Използвай­ки я като лаборатория, което му позволява да я държи затворена и заключена през цялото време, Картър е в състояние да възпрепятс­тва детайлното и проучване. Това също така може да означава, че той е имал и възможността тайно да прониква в гробницата на Ту­танкамон всеки път, когато е имал нужда. Уинлок ще заяви, че дори и Английската банка не е толкова добре пазена, колкото е ла­бораторията на Картър, а и не отнема толкова време да се влезе вът­ре.

Веднага щом започва изнасянето на предметите от гробницата, Карнарвън се връща в Египет след едномесечно отсъствие и двамата с лейди Евелин веднага се отправят към Долината с по-рано закупен от Картър автомобил. Екипът се събира на по чаша шампанско и в едно интервю за Артър Мъртън лордът отбелязва следното:

„Това, което имам да кажа сега, може да се окаже инте­ресно, защото сега е много по-лесно да се изследват и оценят отделните предмети, докато пълното им научно описание все още предстои да се публикува.

Първо посетих гробницата на Сети II, която - както знаете - в момента се използва като работилница и лаборатория. Тук можах да се запозная подробно с резултатите от труда на гос­подин Картър и неговите помощници. Трябва да бъдем много внимателни дори по отношение на хората, които само добли­жават входа на лабораторията, но самото влизане вътре далеч не е приятно. Миризмата на химикали се усеща още отвън, но при влизането изпаренията на ацетона, колодия и други по­добни неприятни субстанции, каквито специалистите очевид­но обичат да използват, стават непоносими. Гробницата се със­тои на практика от един дълъг коридор, който целият е зад­ръстен със сандъци със скъпоценни предмети. Човек може да види покрити с бутилки маси, големи парчета вата и под­носи с най-разнообразни находки, покрити с тъкан срещу пра­ха. Входната врата е оборудвана с масивна желязна решетка с четири катинара, която - поне така се надяваме - изключва всякакъв риск от кражба. Като общо, едва ли нещо може да е по-прекрасно организирано от тези детайли, над обмислянето на които господин Картър и неговият екип са прекарали тол­кова време. Коридорът е дълъг и се спуска дълбоко в скали­те, като единствената светлина прониква през входа. В далеч­ния му край предметите могат да бъдат разгледани само с помощта на електрическо фенерче.

Вероятно вече сте чули за трона на владетеля. Той е дори по-красив, отколкото в началото си представяхме; изящество­то на инкрустациите от скъпоценни камъни е просто изуми­телно, а моделирането на фигурите на царя и царицата, които са изпълнени като нисък релеф, притежава изключителна изразителност. Смятам, че това е единственият подобен владе­телски трон, който е откриван досега. Между седалката и краката би трябвало е имало някакви фигури или орнаменти, вероятно от злато, които са били свалени от грабителите. На укрепващите краката летви още личат местата, откъдето тези украси са били грубо откъртени. При обработката и реставраци­ята на този уникален предмет трябва да се подходи с изключи­телно внимание, тъй като някои части са много крехки.“

Оригиналните фигури почти със сигурност са били изработени от злато, и вероятно и затова липсват, но в този случай Карнарвън демонстрира невероятно лицемерие. Той заявява, че тронът е много красив, че инкрустациите са направо прекрасни, че е единственият откриван досега. И все пак, той е хладнокръвно повреден и златните фигури са откраднати, почти със сигурност от Картър и неговите хора. Тези орнаменти струват цяло състояние. По-късно Литгоу ус­пява да осигури за Метрополитън Мюзиъм приклекналата статуя на Тутанкамон, която по неведоми пътища се появява на свободния па­зар. Как точно? Кой я е продал? И с какво право? Това могат да са само Картър и Карнарвън.

По това време много хора се оплакват от маниакалната тайнстве­ност на работещите с Мейс и Лукас лабораторни асистенти. Мейс е дясната ръка на Картър и е напълно наясно какво точно се случва. Лукас е брилянтен химик от Манчестър, който е държан настрана от основната активност. Както вече видяхме, тази секретност е жиз­неноважна, ако Картър иска да държи настрана от истината тези хора, които притежават необходимите знания, за да могат да го изоб­личат.

В посветената на откритието книга „Гробницата на Тутанкамон“ Картър оприличава разчистването на предметите от преддверието на някакво гигантско микадо - „игра на пръчици“ - пръсвате сноп пръчици една върху друга и се опитвате да извадите от купа колко­то се може повече, като при това не трябва да помръдвате останали­те. „[Предметите] бяха положени така нагъсто, че беше почти не­възможно да бъде преместен някой от тях, без да бъдат изложени на риск останалите. В някои случаи находките бяха така преплете­ни, че трябваше да се изгради сложна система от подпори, която да задържи някой предмет на място, докато се занимаваме с изважда­нето на друг.“

Картър използва публикациите си като средство да представи хипотезите си като необорими факти. Той толкова убедително опис­ва как още в древността крадците са проникнали в гробницата през тесния тунел, все едно това се е случило точно по този начин. Аз лично мисля, че това въобще не се е случило. Ако предполагаемите грабители наистина са проникнали във всички помещения на гроб­ницата - поне след един определен момент Картър твърди така, като изоставя по-ранната си теза, че гробната камера е останала недокос­ната, защото е била скрита зад стена - то те със сигурност са щели да оплячкосат златните ковчези. В „Гробницата на Тутанкамон“ Кар­тър заявява, че ковчезите са останали недокоснати, макар крадците да са изнесли много предмети от съседната стаичка. Той допуска, че „хищните нарушители“ са причинили известни вреди на вратите на най-външния ковчег, водени от желанието „да погледнат“. Сами­ят факт, че саркофазите не са насилени, дори и при положение, че са били открити от древните грабители, е безспорно доказателство, че единствените крадци, които са влизали в гробницата, са Картър и неговите хора.

В един друг пасаж Картър отбелязва, че ако не е било наличието на тунела и на повторно запечатаната врата, той е щял да си помис­ли, че безпорядъкът в преддверието се дължи на „ориенталска не­марливост по време на погребението“. Дали и за момент е възможно да си представим, че съпровождащите фараона жреци, които пог­ребват обичания си цар-бог, ще оставят една подобна сцена на безпо­рядък да го съпровожда във вечността? Става дума за тържествена и свещена церемония, която е била проведена с цялото възможно преклонение, което древните египтяни са били в състояние да пред­ложат на своя мъртъв владетел. Предметите са били положени на съответните си места и жреците специално са се погрижили, всич­ко да бъде изпълнено до най-малкия детайл.

Картър описва предметите, които според него са били отнесени от крадците. Той обяснява, че в едно малко златно ковчеже има постамент за статуетка, направен от позлатено дърво, на което ясно могат да се забележат гнездата за краката. Самата статуетка е из­чезнала и - според Картър - едва ли бихме могли да се съмняваме, че е била изработена от масивно злато и че „вероятно е била много подобна на тази на Тутмос III в образа на бог Амон, която е част от колекцията на лорд Карнарвън“. Малката златна фигурка, която тогава е гордостта на колекцията на Карнарвън, а сега е изложена в Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк, почти със сигурност произхож­да именно от златното ковчеже от гробницата на Тутанкамон, откъ­дето е била извадена преди официалното и отваряне. Освен това Кар­тър отбелязва и че „много предмети от чисто злато са били пропус­нати“. Едва ли е станало точно така. Почти абсолютно всички злат­ни предмети са изнесени и продадени, а ако е останало нещо, това е просто за отвличане на вниманието.

Къртър често съумява да предугади въпросите, които се въртят в съзнанието на останалите специалисти, и сам дръзко ги изтъква в публикациите си като свои собствени тревоги. Той обяснява на чи­тателите, че гробницата въобще не прилича на нормалните тивански гробници, а е много по-проста. Той отбелязва, че е ориенти­рана в обичайната посока, боядисана в обичайния цвят и обичай­ните четири магически фигури са поставени на обичайните клю­чови места. Но въпреки че цялостната ориентация на гробницата е правилна, златните ковчези са обърнати в погрешната посока. Те трябва да гледат към Царството на мъртвите, т.е. на Запад, но това би накарало хората да се запитат какво ли точно се крие зад западната стена. А ако ковчезите са обърнати на Изток, те ще сочат към малката съкровищница и това от само себе си ще дава търсе­ния отговор.

Освен това Картър заявява, че преддверието и гробната камера образуват едно цяло помещение, като се изключи преградната стена (която сам е построил) и падането на нивото с четири стъпки от първата към втората част, на което той така и не се опитва да наме­ри обяснение. Смятам, че подът на преддверието не е на едно ниво с този на гробната камера, тъй като първото въобще не е част от пър­воначалната гробница. Подобно на преградния зид, вероятно то също е творение на Картър. И по отношение на стената, в своята книга той заявява, че тя трябва да е била построена след погребението на фара­она, като предполага, че запечатването е било направено от жреците. Разбира се, то всъщност е негово дело. Картър признава, че измазването и изрисуването на гробната камера трябва да е било направено при много трудни условия. Поне за една от стените това със сигурност е вярно - за тази между преддверието и гробната камера. Спо­ред неговите думи в изпълнението на фигурите на тази точно стена може да се забележи един „по-груб стил“. Едва ли на Картър му е приятно да обиди собствената си работа, но е длъжен да го направи сам, преди някой друг да го е направил и да е започнал да си задава въпроси защо точно тези изображения са толкова груби.

Когато говори за безпорядъка в страничното помещение, Картър пише следното: „Сцената изглеждаше все едно е била предварител­но замислена с театрална изкусност, за да създаде у зрителя състо­яние на объркване.“ Сцената наистина е предварително замислена с изключителен усет, при това от самия него. Тя е била предназначе­на да обърка зрителя и това е постигнато блестящо, както и при всички други инсценировки. И все пак, аз лично си мисля, че дока­то подготвят изкусната си измама, Картър и Карнарвън попадат на нещо друго, с което нямат никаква представа как да се справят.

Смятам, че през тези десет години, които са необходими за изп­разването и изучаването на гробницата, двамата се натъкват на една тайна, която ще добави още един пласт към паяжината от лъжи и хитрини, която бавно се изплита около тези четири малки помеще­ния. Именно тази паяжина ще доведе - само няколко месеца след отварянето на гробницата - до убийството на Карнарвън и до други­те престъпления, които са приписани на „проклятието на мумия­та“.

Водих дълги разговори с много хора, които са смятани за екс­перти по въпросите, свързани с Тутанкамон и периода около откри­ването на гробницата. Всички те потвърдиха фактите, така както ги познават, и се съгласиха, че теориите ми обясняват много неща, озадачавали други изследователи, които през годините са се зани­мавали с тази проблематика.

През 1996 г. посетих Долината на царете заедно с неколцина при­ятели, с цел да се запознаем с възможно най-голям брой гробници. Тази на Рамзес VI, която беше затворена за последните петнадесет години, отново беше достъпна за посетители. Именно тя лежи нап­ряко над гробницата на Тутанкамон и именно през нея смятам, че са проникнали Картър и Карнарвън. Предложих на своите спътници да потърсим място по стените около входа, на което да личи по-ново измазване - оттам би трябвало двамата да са минали. И разбира се, на около 45 м от входа, от дясната страна, в един преграден с въже участък имаше парче от стената, което не беше нито изрисувано, нито пък украсено по някакъв друг начин. От лявата страна на това иначе празно място имаше йероглифен надпис, който изглеждаше някак недовършен. Почувствах се напълно сигурен, че именно това е бил първоначалният вход към гробницата на Тутанкамон.

По-късно, в преддверието на гробницата на Тутанкамон, аз почу­ках леко на южната стена. Звукът беше глух и това потвърди пред­положението ми, че няма солидна преграда. Изглеждаше, все едно е била допълнително измазана и боядисана в бледожълто, за да е в тон с останалата част от преддверието. Разстоянието между тази точка и зазидания вход в гробницата на Рамзес е около 9 м. Това трябва да е бил коридорът, през който са внесени земните богатства на мърт­вия владетел.

На около стотина метра в западна посока се намира гробницата на Хоремхеб, която също би трябвало да е била част от комплекса на Тутанкамон. Ако прокарате права линия между официалните гроб­ници на Тутанкамон и Хоремхеб, тя ще пресече тайника, открит от Дейвис. Американецът е вярвал, че е открил същинската гробница на младия фараон, и това вероятно наистина е било част от нея.

Може би днес вече е невъзможно да бъдат напълно разплетени всички нишки, след като са изтекли хилядолетия на объркване и измами, но поне можем да бъдем сигурни, че разказаната от Кар­тър и Карнарвън история за първоначалното откриване на гробница­та не е истина.