СЕРИЯ НЕОБХОДИМИ УБИЙСТВА

Книга на Мъртвите

Не мога да преценя, дали определени хора от висшите британски кръгове преднамерено са решили да подхранят идеята за прокляти­ето на мумията, или просто са имали късмета, че слуховете за него сами са се зародили. Това, което знам със сигурност, е, че тези ис­тории за древни магии са перфектно прикритие за една поредица от убийства. Те са разтеглени в един период от много години и целта им е да гарантират, че тайните на скритите папируси никога няма да излязат на бял свят.

Карнарвън е първият, чиято смърт се приписва на проклятието, макар да може и да не е първият, който да е убит от властите в желанието им да прикрият съществуването на свитъците. Подози­рам, че лордът е отровен. Според слуховете веднага след смъртта си той е мумифициран, като вътрешностите му са извадени в болница­та в Кайро. Това се случва въпреки изричното указание в неговото завещание „да присъстват двама лекари, които да се убедят, че на­истина съм мъртъв“.

Ако някой е убит с помощта на отрова, то за убийците ще бъде важно да отстранят стомаха му - където ще са останали доказател­ства за престъплението - възможно най-бързо.

Когато разбира за тежкото състояние на Карнарвън, неговата съп­руга Алмина долита от Англия, за да бъде край леглото на съпруга си. И все пак, като се имат предвид обстоятелствата, тя очевидно не бърза особено. Явно полетът над Ламанша не и се отразява добре и Алмина слиза на парижкото летище Бурже. Останалата част от пътя до Кайро тя изминава с кораб от Марсилия. Това едва ли би бил маршрутът на една жена, чиито съпруг е на смъртно легло. Може би са я посъветвали да отложи пристигането си, тъй като смъртта - макар и неотвратима - още не е положила студените си ръце върху английския лорд и приготовленията за освобождаването му от света на живите все още не са приключили. По това време бракът им очевидно не върви, което личи от факта, че само няколко месеца след смъртта на Карнарвън четиридесет и седем годишната овдовя­ла графиня отлита за Южна Африка, където се жени за своя любов­ник - подполковник Иън Орислоу Денистоун. Той е разведен, по-млад е от нея с четири години и служи в гренадирските части.

След смъртта на Карнарвън, неговото разрешително за разкопки преминава в ръцете на съпругата му. Тя също така наследява и ко­лекцията му в Хайклер, която по това време се състои от 1218 пред­мета или групи предмети, от които почти всички са били доставени от Картър в ролята му на посредник. Както обяснява Никълъс Рийвс, в завещанието си Карнарвън инструктира Алмина, „ако тя би иска­ла да продаде колекцията... да предложи на нацията [т.е. на Бри­танския музей] една първоначална цена от 20 000 паунда, което е много под истинската и стойност“. И ако Британският музей от­хвърли предложението - продължава Карнарвън, - „бих искал ко­лекцията да бъде предложена на Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк, като господин Картър се заеме с преговорите и определянето на цената“.

Алмина наистина решава да продаде колекцията, но не е склонна да остави Британския музей да я получи на една толкова добра цена. И все пак, тя е длъжна да се съобрази с волята на покойния си съпруг. Двамата с Картър съставят план, който е поредното свиде­телство за престъпната изобретателност на последния. Изпращат на Британския музей оферта да закупи колекцията за 20 000 паунда, но само ако ръководството е в състояние да приведе парите до 16:00 часа на същия ден. Не е учудващо, че музеят не съумява да спази този срок и Алмина с чиста съвест продава колекцията на Метрополитън за 145 000 долара (около 30 000 паунда), т.е. за около път и половина повече пари, отколкото трябва да и заплати Британският музей.

Карнарвън, който вече е проявил недискретност пред един-двама човека - като например пред Уолис Бъдж - по отношение на папи­русите, явно е първият, когото властите искат да накарат да замъл­чи. Обаче има и други хора, с които Картър и Карнарвън може да са говорили за находката и които да са в състояние да издадат тайна­та. Вероятно още в този момент започва съставянето на план, макар убийствата да трябва да бъдат разпределени равномерно напред във времето, за да не привлекат твърде много внимание и да не стане нужда полицията да се заеме със случая.

Няколко от смъртните случаи, които се приписват на прокляти­ето - като например малкото момче, попаднало под колелата на ка­тафалката, - могат да бъдат пренебрегнати като нещастно стечение на обстоятелствата. Тези случаи обаче, когато става дума за хора, които биха могли да имат информация относно съдържанието на гробницата, формират подозрителна група. Един от най-красноречивите е смъртта на барон Ричард Бетъл, който е личен секретар и довереник на лорд Карнарвън в последните месеци от живота му. Напълно е възможно той да е знаел много за папирусите. Вероятно Карнарвън се е чувствал много удобно в компанията на своя събрат - също аристократ — и двамата трябва да са прекарвали много време заедно по време на техните пътувания. Почти неизбежно е да са си говорили за всичко под слънцето, включително и за любопитното съдържание на папирусите. Бетъл умира при мистериозни обстоя­телства в клуба си в Лондон. Според някой предположения умира в съня си от коронарна тромбоза, но от друга страна смъртта му твър­де много прилича на причинена от поставена върху лицето му възг­лавница, която да го е задушила.

Три месеца по-късно умира бащата на Бетъл - лорд Уестбъри. Случаят е описан като самоубийство. Макар лордът да е вече въз­растен, смъртта му е повече от подозрителна, а освен това е пове­че от вероятно, че ако би искал да повери тайната на папирусите някому, Бетъл би се обърнал първо към баща си. На 22 февруари 1930 г. „Таймс“ помества в цяла колонка доклада на съдебния сле­довател, който е бил достатъчно предпазлив, за да не задава много въпроси.

Основният свидетел била медицинската сестра на Уестбъри. По това време тя вече се е грижела за него от около десетина седмици. Пред съда тя заявява, че в 8:30 часа вечерта преди смъртта му, тя приготвила драм и половина (около 6 г) бромид и 1/24 грана (0,03 г) хероин за своя работодател, за да му помогне да заспи. Лордът спал до полунощ, когато се събудил и поискал ечемична отвара. При това той отбелязал, че още е много рано за неговия овалтин. Заспал отно­во и не се събудил до 2:30 часа сутринта, когато изпил овалтина си. В три часа сестрата повторила дозата хероин и отново го сложила да спи.

Когато отново се събудил в 7:00 часа, лордът и се сторил сънлив и спокоен. Той попитал за часа и поискал още една чаша ечемична отвара. Сестрата разказала пред съда как оправила възглавницата му и той се обърнал на другата страна, като и казал, че му е много рано да става. Наредил и да излезе от стаята и да не го безпокои до 8:00 часа.

Около 7:10 часа сестрата добавила въглища в печката и отишла в кухнята да приготви кафето на Уестбъри и да се погрижи за мляко­то за закуската му. Докато се занимавала с това, тя чула шум от счупено стъкло. Изтичала в стаята на своя пациент, където намери­ла леглото празно и прозорецът - който по-рано била затворила - да зее широко отворен. Една стойка за пране била преместена пред про­зореца и завесата била дръпната. Сестрата веднага се втурнала надо­лу по стълбите, но „те не и позволили да излезе“.

Никой не се сетил да я попита кои са тези „те“ и защо биха я спрели да отиде при човека, за който би трябвало да се грижи и който очевидно бил тежко наранен.

- Предполагахте ли, че е възможно той да извърши самоубийст­во? - запитал я съдебният следовател.

- Не - отговорила тя. - Той често говореше за това, че е болен и че вероятно ще умре, но никога нищо подобно.

След това се появяват две писма, които уж били поставени на стойката за пране, но които сестрата никога не била виждала. И двете са написани на поръбена с черно хартия, като едното е адреси­рано до „скъпия Джордж“, а второто до госпожа Уайт Форуд, макар и да е поставено в плик до съпругата на лорда - лейди Уестбъри. Според следователя в едното от писмата пишело следното: „Наисти­на не мога да понасям повече този ужас, а освен това не виждам особена полза от това да съм тук. Поради това, смятам сам да избера часа си. Сбогом, и ако сте бил прав, всичко ще бъде наред. Винаги ваш...“ Останалият текст е труден за разчитане, но в него се казва нещо за сестра Катерина, която трябвало да получи 100 паунда и има благодарности към икономката на лорда за нейната безкрайна доброта. Писмото завършвало с „Аз бях дотук“.

Един служител от „Кингс Хаус“, която се намира два номера по-надолу, разказало как някъде около 7:25 същата сутрин - той тък­мо отивал на работа - видял един плъстен пантоф да пада в двора до служебния вход. Когато погледнал нагоре, той видял тялото на лорд Уестбъри да пада от около 10 м височина. То направило пълно пре­въртане, преди да се удари в стъкления навес. Една жена едва успя­ла да се дръпне, за да не бъде ударена. След това слугата добавил, че лорд Уестбъри - очевидно тежко ранен и в безсъзнание - простенал няколко пъти и издъхнал с лек спазъм.

Съдебният следовател обявил случаят за приключен със следни­те думи: „Без съмнение горкият лорд Уестбъри е страдал много и е имал проблеми със съня. Освен това той беше стар и потиснат, а съвсем скоро беше загубил и сина си.“ Заключението му гласи „са­моубийство вследствие на временна загуба на разсъдък“.

Лордът пада от прозореца на седмия етаж, т.е. от около 22 м. За да излезе от прозореца, той трябва да премине първо през един пер­ваз с ширина около 0,7 м, след който има още един от около 0,2 м, следван от водосточна тръба с ширина 0,75 м и парапет с височина 0,3 м. Това прави едно общо разстояние от около 2 м. Някой иска от нас да повярваме, че само петнадесет минути след излизането на сестрата, на която е било наредено да се върне след един час, сънли­вият лорд Уестбъри, който тъкмо е изпил ечемичната си отвара и е помолил да го оставят да поспи още 45 минути, внезапно е решил да стане от леглото, да премести стойката за пране и да се хвърли през прозореца, като прелети над един двуметров парапет.

А и откъде са се взели двете писма? Дали ги е написал предната вечер и ги е извадил едва след като се е наспал и е пил какво ли не? Или пък ги е нахвърлил през тези петнадесет минути? Кога е ре­шил да използва поръбена с черно хартия за предсмъртните си пис­ма? Защо си е дал толкова труд, а в крайна сметка е позволил някои пасажи да са нечетливи? Дали не е по-вероятно някой да е влязъл през прозореца от широкия външен парапет, да е преместил стойка­та за пране, да е дръпнал завесата, да е изхвърлил лорда през прозо­реца (което би могло да обясни описаното от служителя превъртане) и да е оставил писмата на стойката, преди да изчезне отново.

В показанията си сестрата твърди, че лорд Уестбъри не е имал проблеми със съня, освен ако е имало нещо, за което да се тревожи. И все пак, съдебният следовател противоречи в заключителните си бележки на нейните показания. Той също така подвежда един от другите свидетели, който заявява, че писмата „очевидно са прощал­ни“. Освен това следователят така и не се е сетил да се запита защо един човек, който се кани да скочи през прозореца, ще си направи труда първо да премести стойката за пране. Едва ли би го затрудни­ло да заобиколи един-единствен предмет от мебелировката. Напро­тив, въпросната мебел би се пречкала на човек, или дори на двама човека, които се опитват да изхвърлят някого през прозореца, осо­бено ако последният - колкото и да е слаб - прави опити да се съп­ротивлява.

Коя е жената, върху която лорд Уестбъри насмалко да падне? Какво е правила тя там в този ранен час? Отново изглежда, че никой не си е направил труда да попита.

Твърди се, че Джордж Джей Гуд - американски железопътен магнат и добър приятел на Карнарвън - умира от пневмония (официалната причина за смъртта на самия Карнарвън) малко след като го посещава в Египет и разглежда гробницата. До този момент Гуд се радва на прекрасно здраве и е страстен тенисист. Дали не е възможно да е споменал пред грешните хора нещо, което Карнарвън е споделил с него по време на неговата визита? Или просто става дума за поредното съвпадение?

Следващият, който умира неочаквано, е Артър Уайгол - журна­листът на „Дейли Мейл“, който така отблизо следи събитията око­ло откриването и разчистването на гробницата и който успява да предскаже, че Карнарвън ще умре шест седмици след отварянето на гробната камера. Както вече видяхме, преди да започне да пише за „Дейли Мейл“, Уайгол изпълнява същата длъжност, която и Картър, в Службата за старини към египетското правителство. В очите на всички външни наблюдатели на работата Уайгол би изглеждал най-знаещ и най-опасен за тези, които биха искали да запазят исти­ната в тайна.

В една от своите публикации той вече е свързал еврейския Из­ход с революцията на Ехнатон. Според него след края на управлени­ето на Тутанкамон евреите са изгонени от Египет от Хоремхеб, про­възгласилия се за фараон военачалник. Уайгол смята, че те не прос­то са били повлияни от ереста на Ехнатон, но най-вероятно са я при­чинили. Когато по време на управлението на Тутанкамон старата религия към Амон и останалите богове е възстановена в Тива, евре­ите стават обект на лошо отношение и преследвания, докато най-накрая не са „изхвърлени от Египет“. Уайгол пише следното: „Едва ли е необходимо да обяснявам, че самото предположение, че Мойсей е преживял ереста на Атон, разкрива огромно ново поле за разми­съл. Тъй като чрез него в съзнанието на читателя от само себе си би трябвало да се зароди въпросът каква точно връзка съществува меж­ду Юдейския монотеизъм от една страна и този най-ранен египетс­ки монотеизъм от друга.“

Уайгол е ревностен привърженик на идеята, че винаги трябва да се казва истината. От публикациите му става ясно, че той е успял да се досети кой всъщност е Тутанкамон. И ако в някакъв момент би решил да напише всичко, което знае и което подозира, той би станал твърде опасен за тези, които искат истината да не излиза наяве. Той трябва да бъде премахнат.

Главата на френската археология в Кайро Жорж Бенедит заявя­ва, че гробницата всъщност не е на Тутанкамон. Малко по-късно той намира смъртта си, падайки по едно стълбище.

Артър Мейс, който е до Картър от самото начало на приключени­ето и който би трябвало да е посветен във всички потайности, също е пожертван в името на необходимостта. Неговата смърт също силно напомня на отравяне. В течение на седемте години, които разделят смъртта на Карнарвън от тази на Уестбъри, са елиминирани осем човека, които са наясно какво се е случило в гробницата. И все пак този, който знае най-много, е все още жив.

Причината Картър да оцелее толкова дълго може би има нещо общо с неговия характер. Той не е особено „светски“ човек. Изглеж­да малко вероятно той да се потопи в плетенето на интриги по на­чин, по който това биха сторили хора като Карнарвън и Бетъл, нап­ример. Картър не притежава тази широка и достатъчно влиятелна социална среда, която да го направи непосредствена заплаха, а и освен това е малко вероятно хората с положение въобще да му повяр­ват. Картър просто не иска да каже на света какво са открили. Той не иска да клати лодката. Той е като крадец, който влиза с взлом в една къща, само за да намери вътре труп. Иска всичко да се разми­не възможно най-тихо.

На мен обаче ми се струва, че свързаните с тайната на папируси­те убийства обхващат един много по-дълъг период от време и включ­ват и такива смъртни случаи, които не са свързани поначало с „прок­лятието“. Вярвам, че започват няколко години преди смъртта на Карнарвън и продължават десетилетия след това, като в крайна смет­ка стигат и до Зигмунд Фройд.

Чарлс Брестед

Смъртта на Карнарвън не е първият съмнителен нещастен слу­чай, който може да бъде свързан с гробницата. Странните събития започват още през 1907 г., когато Тиодор Дейвис се включва в тър­сенето на Тутанкамон.

Дейвис започва да се занимава с разкопки под внушението на Картър, който все още не е срещнал Карнарвън и се нуждае от ня­кой, който да финансира плановете му. Скоро американецът се прис­трастява към тръпката на търсенето и двамата работят заедно от 1902 до 1904 г., след което Картър се мести на север във връзка с новата си работа на главен инспектор. На следващата година наследникът на Картър - Джеймс Едуард Куибъл - разкопава за Дейвис невероятно богатата гробница на Юйя и Туйя (според Библията - Йосиф и неговата жена, родителите на царица Тейе). Това е най-голямата находка в долината до този момент и Картър вероятно е много разочарован. Дейвис, който по това време вече е в напреднала възраст, започва да гледа на Долината на царете като своя собстве­ност.

По-късно Куибъл също се мести в северния инспекторат и мяс­тото му е заето от Артър Уайгол. Причините, които Куибъл посочва за своето преместване, са, че е станало изключително трудно Дейвис да бъде контролиран и че американецът се е отнасял грубо с него. Уайгол предлага на Дейвис да си наеме свой собствен частен архео­лог, който да ръководи работата и да докладва на главния инспек­тор. Първият човек, който заема така учредения пост, е Едуард Еъртън - двадесет и три годишен младеж с на пръв поглед неизчерпае­ма енергия, но и с някои неприятни недостатъци.

„Еъртън... не беше особено популярен през нощта - обяснява Джоузеф Линдън Смит. - По общо съгласие палатката му беше премес­тена далеч от останалите. Имаше ужасни кошмари и пищеше на прекрасен китайски...“

Дейвис го инструктира да започне разкопки в западната част на долината, недалеч от гробницата на Аменхотеп III, която е открита от хората на Наполеон през 1799 г. След едно разочароващо начало, той се отказва и е преместен в много по-обещаващата източна част. Там той започва работа около по-ранната гробница KV12. След по-малко от година Френският институт в Кайро подхваща изоставена­та от Еъртън работа в западния край на долината. Като се има пред­вид, че концесията все още принадлежи на Дейвис, е трудно да се разбере как точно става така. Възможно е французите да са получи­ли неговото разрешение. Вероятно Дейвис вече е открил това, което подозира от дълго време, и не възнамерява повече да копае в запад­ната част на Долината на царете. Картър и Карнарвън често се хва­лят как са успели да хвърлят прах в очите на „глупавия америка­нец“, но може би Дейвис все пак съумява да прозре нещата отвъд претенциите и празните приказки на този англо-френски клуб и използва адвокатските си способности, за да надхитри Картър.

Възможно е Дейвис да е подозирал за съществуването на тунел, който да свързва гробницата на Аменхотеп III в западната част на долината с KV12, която е на по-малко от 100 м от тази на Тутанка­мон. Може би той е изпратил Еъртън да проучи околностите на гроб­ницата на Аменхотеп III, което да е потвърдило предположението му за наличието на тунел, който минава под долината и завършва близо до KV12. Ако това наистина е така, то Дейвис най-вероятно се е досетил, че проходът ще го заведе до гробницата на Тутанкамон.

В началото Еъртън не открива нищо при KV12 и се мести първо в частично проучената гробница на Тутмос IV, а после в намиращата се наблизо KVB. След това той разкопава гробницата на Рамзес IV (KV2), която е на около 150 м от тази на Тутанкамон. От това става ясно, че Дейвис е възложил на своя човек търсенето на гробницата на Тутанкамон. Еъртън в крайна сметка я открива, но или така и не го разбира, или просто не успява да каже на никого.

Трябва да отбележим, че в съседство с KV12 Еъртън открива синя фаянсова чаша, на която е изписано тройното име на Тутанкамон. Дейвис все повече се приближава към целта си и към гробницата на младия египетски фараон. Вероятно за Картър това са тревожни времена. Търсенето на Еъртън е станало по-методично, като се свеж­да до - според неговите собствени думи - „политика на изчерпване на всеки връх и възвишение в долината“. Усърдието му се увенчава с успех, тъй като в отпадъците от KV14 намира кутия с името на Хоремхеб, а след това и една нова гробница - тази на Сиптах. Оттук той продължава към номер KV35, която е отново само на 150 м от гробницата на Тутанкамон. Последните му усилия са свързани с разчистването на KV6, която е само на около 50 м от най-голямото откритие.

След това идва голямата награда - загадъчната гробница KV55. В нея са намерени разглобен саркофаг, разбит ковчег и мумия. Гроб­ницата е идентифицирана като тази на царица Тейе, въпреки че прекрасната, направена от хартиени пластове маска е разкъсана на­половина, което прави визуалното разпознаване на мумията на прак­тика невъзможно. Дейвис е напълно убеден, че е открил тялото на царица Тейе и наема двама лекари, единият от които е американс­ки гинеколог, за да изследват мумията. Те достигат до заключени­ето, че тялото принадлежи на възрастна жена.

Мумията е изпратена в Кайро, където с нея да се заеме сър Графтън Елиът Смит - най-големият съдебен патолог по това време. Дей­вис тайно се надява, че той ще потвърди неговото предположение, че това наистина е тялото на царица Тейе. Можете да се представите ужаса му, когато Смит заявява, че получената от него мумия е на млад мъж, починал на около двадесет и три годишна възраст. Смит пише на Уайгол следното: „Сигурни ли сте, че сте ми изпратили именно костите, които сте открили в гробницата? Вместо тяло на възрастна жена, при мен има такова на млад мъж. Със сигурност трябва да има някаква грешка.“

Дейвис е абсолютно сигурен, че мумията принадлежи на възрас­тна жена. Той разполага със свидетелството на своите специалисти и с това на Ърнест Джоунс, който прави скица на тялото. Не е въз­можно тези останки, които са при Смит, да са същите, които той му е изпратил. По време на изследването на мумията обаче Елиът Смит прави още едно откритие: златната лента с изображение на лешояд, която е открита около челото и, се оказва не короната на царицата, а един тъпоъгълен нагръдник, който е познат от погребенията на фа­раоните. Всички решават, че грешката се дължи на факта, че наг­ръдникът се е изместил, когато се е разпаднала носилката, на която е била положена мумията, като по този начин е заел мястото на украшение за глава. Оказва се не само че тялото е мъжко, но че освен това принадлежи на някой фараон.

В крайна сметка съвременните технологии, които се използват в съдебната медицина, позволяват да се установи наличието на род­нинска връзка между Тутанкамон и тайнствената мумия. През 1966 г. поредното изследване доказва веднъж завинаги, че става дума за останките на млад, около двадесетгодишен мъж. Освен това се оказ­ва, че двамата с Тутанкамон имат една и съща кръвна група и тип. Почти със сигурност може да се твърди, че са братя.

Въпреки че няма каквито и да било сведения Тутанкамон да е имал брат, все пак непосредствено преди краткото управление на младия цар живее един човек, който може да е бил точно това. Ре­лефни изображения представят някого, който е наречен Анкхеперура и носи титлата Нефернеферуатон („Прекрасна е красотата на (бог) Атон“), което предполага съществуването на някаква връзка с Не- фертити. Тъй като не е документирано тя да е имала мъжки рожби, този младеж може бий се явява някакъв племенник, т.е. съвсем спокойно би могъл да бъде брат на Тутанкамон. Както предполага Греъм Филипс в своята книга „Божието дело - Мойсей, Тутанкамон и легендата за Атлантида“, въпросният младеж - по-известен като Сменхкара - най-вероятно е бил избран от Ехнатон за негов наслед­ник и е заемал трона за кратко преди Тутанкамон. Ако мистериоз­ната мумия от гробница 55 наистина е на Сменхкара, както смята Филипс, то запечатването на гробницата с картушите на неговия наследник Тутанкамон означава, че тя е била отваряна няколко го­дини след първоначалното погребение. Точно към това насочват дан­ните от гробницата на самия Тутанкамон. По-нататък в книгата си Филипс стига до заключението, че не може да има никакво съмне­ние, че на средния ковчег от гробницата на Тутанкамон е изобразен именно Сменхкара.

Наскоро се появи една нова теория, която се подкрепя от моя приятел - писателя Чарлс Поуп. Неговата идея е, че внезапно се е наложило находката с мумията на царица Тейе да бъде потулена. Причината за това може да се търси в някаква допълнителна ин­формация, която е излязла наяве в нейната гробница, може би отно­во някакви папируси, подобни на липсващите от гробницата на Ту­танкамон. Хипотезата е по-шокираща дори и от теорията, която виж­да в Мойсей и Ехнатон едно и също лице. Става дума за това, че в основата на гръцкия мит за Едип стои някаква египетска история, в която се разказва за съществуването на връзка между Ехнатон и неговата майка - царица Тейе.

И ако едно подобно кръвосмешение наистина се е случило и като резултат от него са се родили Сменхкара и Тутанкамон, то властите почти със сигурност биха искали историята да не види бял свят. Представете си шока, който би предизвикало разкритието, че Ехна­тон, Мойсей и Едип са едно и също лице. Еврейският отец ще се окаже всъщност замесен в кръвосмешение, а непорочното зачатие - което е толкова съществен елемент от официалната християнска вяра - резултат от една нечиста връзка. Месията ще се окаже не толкова Син Божи, колкото син на Мойсей и на собствената си баба!

Следователно можем да бъдем почти сигурни, че някой е разме­нил телата на царица Тейе и Сменхкара по пътя към Кайро. Дейвис разбира, че е измамен, но кой би повярвал някога, че толкова ува­жавани професионалисти от света на археологията биха могли да съставят такъв план, а още по-малко - да го изпълнят? Американе­цът не може да направи нищо друго, освен шумно да продължава да твърди, че е открил тялото на царица Тейе. И докато неговите опо­ненти запазват мълчание, той продължава да вдига повече шум, с което само затвърдява убеждението, че очевидно е сбъркал.

В едно писмо до Артър Уайгол лингвистът A. X. Сейс пише след­ното: „Боя се, че опитите да бъде спрян господин Дейвис, когато си е наумил да направи нещо конкретно, могат да се оприличат само на опитите да бъде спряна лавина.“ Тътенът на „лавината“ Дейвис ве­роятно е бил особено заплашителен в ушите на Картър, който по това време вече систематично се е заел с откритото съкровище, но едновременно с това трябва да гледа отстрани как американецът все повече се приближава. Гробница KV62 е само на около 40 м от мяс­тото, където Дейвис работи.

За тандема Еъртън и Дейвис успехите следват един след друг. В гробница KV56 двамата откриват великолепно съкровище от укра­шения, с което почти със сигурност подписват смъртните си присъ­ди. Действието се развива през януари 1908 г. и Картър вече се е свързал с Карнарвън. Той е готов да направи своя ход. През февруа­ри Еъртън открива големия златен саркофаг на Хоремхеб.

В този момент - когато е на върха на успеха - Еъртън обявява решението си да се оттегли и да позволи на болния от туберкулоза Ърнест Джоунс да го замести. Или поне това е официалната версия. Струва ми се невероятно, който и да било да се реши на подобна стъпка в един толкова славен момент. Много по-вероятно изглежда да е бил подкупен, за да се откаже от работата си. Направено му е предложение, което просто не е могъл да откаже. Просто не е разб­рал, че то само отлага неговата екзекуция. Еъртън напуска Египет и се присъединява към една археологическа експедиция в Цейлон. През 1911 г. той се удавя по време на ловна екскурзия.

Заместникът му Ърнест Джоунс е дребен, приятен тъмнокос уелсец, който първоначално подписва договор с Дейвис за три месеца, според условията на който трябва да изпълнява задълженията на полеви ръководител и художник срещу заплата от 250 паунда. Той се надява да достигне успехите на Еъртън, но скоро се оказва, че двамата с Дейвис имат несъвместими характери. Американецът става все по-раздразнителен, когато здравето на Джоунс започва да се влошава. Въпреки всичко, те работят заедно в продължение на три години, в които не намират почти нищо, което да е от особено значение. Дейвис усеща, че британският археолог „го използва“, което определено не помага на Джоунс да изпълнява задълженията си. И все пак, той прави най-важното си откритие — гробница 58 — за която казва следното: „На следващия ден започнахме да разчист­ваме шахтата, като непрекъснато се натъквахме на много интересни отломки от мебели, които бяха разпръснати в насипа. Те бяха дати­рани от един много интересен период - края на XVIII династия - и носеха картушите на фараона Ейе и на още един, Тут-анк-амон, чи­ято гробница все още не беше открита...“

Годината е 1909, но в книгата си от 1912 г. „Гробниците на Хо­ремхеб и Тутанкамон“ Дейвис пише, че гробница KV58 е открита от Еъртън през 1907 г. Въпреки че е добре известно безгрижието на американеца по отношение на това, което пише, все пак това е едно доста сериозно недоглеждане. Изглежда изключително странно един­ственото голямо откритие на Джоунс да бъде приписано на Еъртън, при това с грешка от две години.

Според всички налични сведения здравето на Джоунс непрекъс­нато се влошава и през 1911 г. той умира от туберкулоза. Една годи­на по-рано той ще напише: „В последно време работата ни беше мно­го прашна, което е голямо изпитание за мен. Ще бъда много щаст­лив, когато разкопките приключат. Работата не ми допада особено и не съм сигурен какво точно ще правя догодина. Наистина не ми се иска да започвам отново - ако въобще доживея дотогава.“ Може би действително умира от туберкулоза, но не е изключено и да е разб­рал нещо за загадъчната гробница 55, което да го е направило опа­сен в очите на властите. Дейвис може да е споделил подозренията си относно разменените тела, след което Джоунс да е имал предоста­тъчно време да мисли върху възможните обяснения.

Дейвис вероятно съзнава, че тъй като е американец и аутсайдер, се намира в неизгодно положение. Големите му успехи с нищо не променят това. Дейвис е достатъчно интелигентен, за да разбере, че Картър едновременно го използва и презира.

Джоунс и Еъртън умират през 1911 г., а Дейвис през 1914 г. Това означава, че тримата души, които - с изключение на Картър - знаят най-много за гробниците, изчезват в рамките на три години. Артър Уайгол пише следното:

„В резултат от някаква особена вманиаченост, дължаща се на напредналата му възраст, господин Дейвис беше развил едно изключително агресивно и упорито отрицание към нашето предположение, че сме открили тялото на Ехнатон. Надяваше се да е открил царица Тейе [което всъщност е така] и когато най-накрая беше принуден да се откаже от тази заблуда, за­почна да се държи така, все едно искаше да скрие идентифи­кацията на мумията. И когато няколко години по-късно мо­зъкът му не издържа и над него трагично се спусна забвени­ето, той все още имаше същото страстно отношение към този въпрос.“

Не може да се твърди със сигурност, че Еъртън, Джоунс и Дей­вис са били убити от неизвестно лице (или лица), тъй като няма никакви очевидни доказателства. Не е открито „още топлото оръ­жие“. Необходимо е да насочим вниманието си към обстоятелства­та, които съпътстват тези смъртни случаи, както и към връзките между тях. След това трябва да намерим мотива на престъплението.

И тримата работят заедно в Долината на царете, като двама са опитни египтолози. Общо са намерили повече гробници, отколкото който и да било преди тях. Нека си представим, че през 1904 г. - докато още работи за Дейвис - Картър открива гробницата на Ту­танкамон и след това напуска под някакъв благовиден претекст. Вед­нъж щом се запознава с Карнарвън, той споделя с новия си партньор всичко, което знае за местонахождението на младия фараон и два­мата съставят план, според който да не им се налага да делят съкро­вището нито с Дейвис, нито с египетските власти. Еъртън вече се е доказал като добър археолог и съществува опасност той да попадне на гробницата, преди Картър и Карнарвън да са се добрали до кон­цесията на Дейвис. Всичко изглежда почти загубено, когато през 1907 г. Еъртън открива гробница KV55.

Картър и Карнарвън изпадат в сериозно затруднение. Ако се до­каже, че тялото от гробница KV55 принадлежи на царица Тейе, ще бъде само въпрос на време енергичният Еъртън да открие Тутанкамон. Необходими са светкавични мерки и Картър не се поколебава да ги предприеме. Ако златните украшения от гробницата на Тейе изчезнат (той ще се погрижи за това), след което и разбитият сарко­фаг ги последва (в крайна сметка той ще попадне - заедно със злат­ните украшения - в музея в Мюнхен, където се намира и до ден днешен), то тогава ще се получи такова объркване, че самоличността на обитателя на гробницата ще може да бъде подложена на сериозни съмнения.

Именно на Картър принадлежи идеята, мумията и саркофагът да бъдат изпратени в Кайро, където Смит да се заеме с тяхната ек­спертиза. Последният решава, че е станала някаква грешка. Всъщ­ност грешка няма - Картър просто не работи така. Вероятно той е подменил мумиите. Въобще не е за учудване, че Дейвис е втрещен. Той бързо разбира, че борбата срещу тези - както той се изразява - „измамни кроежи“, е обречена на неуспех. Картър и Карнарвън съ­умяват да избегнат надвисналата над тях катастрофа, но Дейвис, Еъртън и Джоунс знаят твърде много и устата им трябва да бъдат запечатани.

Удавянето на Еъртън през 1911 г. неизменно е описвано като не­щастен случай. Все пак точното определение зависи от обстоятелст­вата — ако е било преднамерено, това е самоубийство, а ако е замис­лено от някой друг - убийство.

Няма съмнение, че здравето на Джоунс е разклатено. Както вече споменахме, в едно патетично писмо до вкъщи той споменава „ ... ако въобще доживея дотогава“. Това е малко повече от година преди смъртта му и докато човек чете писмото, наистина може да остане с впечатлението, че Джоунс умира, но не от туберкулоза, а от скука. Очевидно няма особено много работа, а и отношенията му с Дейвис стават все по-лоши, тъй като последният ясно съзнава, че е тръгнал на невъзможна мисия.

Но дори и след смъртта на Джоунс и заминаването на Еъртън, Дейвис продължава да е голяма заплаха за Картър и Карнарвън. Той би могъл - както и прави - да си наеме друг археолог. За тази цел трябва да бъде намерен човек, който да е съвместим с техните планове. Това е Хари Бъртън от Метрополитън Мюзиъм - институ­цията, която ще има най-много полза от бъдещото „откритие“ на Картър и Карнарвън. Същият този Бъртън, който ще заяви, че Дейвие е открил гробницата на Тутанкамон. В крайна сметка, през 1914 г. Дейвис губи надежда и се отказва. Малко по-късно умира разо­рен. Подобно на Еъртън и Джоунс, той също знае много и - дори и извън Египет - представлява опасност за конспираторите. Дейвис трябва да изчезне.

Както стана ясно, т. нар. „проклятие“ всъщност започва да дейс­тва много по-рано от предполагаемото. Освен това то продължава да поразява и много години по-късно, като сред жертвите му ще попад­не и едно от най-известните световни имена - Зигмунд Фройд.