ЗНАЧЕНИЕТО НА ТУТАНКАМОН

Хауард Картър

По времето, когато Хауард Картър прави своето откритие, за Ту­танкамон не се знае почти нищо, а и никой не се интересува много от него. Това определено не е име, което учителите набиват в глави­те на учениците си, подобно на крал Артур, Вилхелм Завоевателя, Александър Велики или Атила.

За малцината ерудити, които все пак са чували името, той е един от най-незначителните фараони. Това се дължи най-вече на факта, че управлява толкова кратко - само около десет години - и умира на осемнадесет- или деветнадесетгодишна възраст, а може би и на това, че гробницата му е била така добре скрита. Освен това негови­те приемници се постарават да изличат от историята името му, заедно с това на семейство му. Смята се, че едва ли е бил нещо пове­че от фигурант: невръстно момче, наследило титлата, което през по-голямата част от живота си е било принудено да наблюдава как стра­ната е управлявана от регент. Също така се предполага, че е бил убит, но при всички случаи единствено само някои ревностни учени се интересуват от него. Както пише Хауард Картър, който ще се окаже главно действащо лице в тази история, „определено можем да кажем, че най-забележителното събитие в неговия живот е това, че е умрял и е бил погребан“. Това определено не е основата, на коя­то някой може да си изгради международно признание като фигура с огромно значение за древната история.

През 1907 г. египетското правителство планира да разработи об­ширен район в делтата на Нил с цел да го направи пригоден за земе­делие. Поради това властите решават да повдигнат нивото на Асуан- ския язовир със 7 м. Това било равнозначно на заливането на големи пространства от Нубийската пустиня на територията на днешен Су­дан - всъщност ивица с дължина около 250 км и ширина от около километър от двете страни на Нил. Завиряването щяло да покрие много древни некрополи и други останки и в тази връзка Египетс­кото правителство решава да повери работите по проучването и за­пазването на обектите на сър Графтън Елиът Смит от Медицинското училище в Кайро. Той внимателно изследва хилядите открити ске­лети. Специалността на Смит е изучаване на черепите и педантично­то му отношение към всеки детайл го довежда до извода, че сред представителите на египетския тип (кафявата раса) е имало и чуж­денци, които той описва като може би принадлежащи към „арменоидната раса“, обитатели на Югоизточна Европа.

През 1912 г. той пише следното:

„Чуждият народ демонстрира много характерни черти, които са поразителни и ясно отличават представителите му от населението на Египет и Нубия. Те нямат значими разлики по отношение на ръста, но черепите им са по-къси и значител­но по-широки от тези на местното население. Носът е много по-тесен, по-издаден и с по-висока носна кост от този на един египтянин или нубиец и в сравнение с последния, профилът му е много по-изпъкнал. Очните кухини на този чужд народ се характеризират с големите си размери и закръглена фор­ма, както и от чести случаи на сериозни несъвършенства на страничните стени... Но нито една от частите на скелета няма толкова големи особености, каквито демонстрира мандибулата (долната челюст). Високият й ствол и изявените й короноидални израстъци ни позволяват от пръв поглед, дори ако не разполагаме с останалата част от скелета, да отличим остан­ките на един чужденец от тези на един египтянин, нубиец или негър.“

Елиът Смит заключава, че тези хора са били достатъчно интели­гентни, за да извършат строителните подвизи, на които модерният свят се диви по бреговете на Нил, най-големият от които се намира под повърхността на земята, в скритите гробници в Долината на царете. Никой не знае, кои са били тези синеоки и светлокожи хора, нито пък откъде са дошли, което допринася за тайнствеността, коя­то ги обгражда, и поддържа многото появили се митове. От антропологична гледна точка, те са наречени „кавказци“. Археолозите, ра­ботещи в началото на XX в., не знаят нищо за това и са много по- заинтересовани от търсенето на гробниците на големите фараони, царували през петстотингодишния период, обхващащ XVIII, XIX и XX династия. Те са вдъхновявани от имена като Рамзес Велики и Ехнатон, а не от Тутанкамон.

Тутанкамон обаче е представител на необикновената XVIII ди­настия, всички фараони от която са погребани в Долината на царете. В много случаи техните гробници, намиращи се под тези на по-къс­ните Рамезиди¹, остават скрити и не са така достъпни за ранните изследователи. Една от причините за това толкова малко да е извес­тно за царя момче, е, че почти нищо от неговите съкровища не на­пуска гробницата и не стига до пазара за антики преди XX в. Следо­вателно не е имало повод търговците да разказват неговата история на клиентите си. Тъй като няма стока за продан, не е необходимо да се изгражда мит, който да породи търсене. Все пак „стоката“ е там, под скалите, подобно на бомба със закъснител в очакване да се взри­ви, и един-двама от най-упоритите изследователи са убедени в този факт.

Всичко, което е известно за Тутанкамон, е, че вероятно наследя­ва на трона или фараон на име Сменхкара, за който се смята, че може би му е брат, или Ехнатон, най-вероятно негов баща. Много малко се знае със сигурност за Сменхкара, но е известно, че Ехнатон е могъщ владетел, който предизвиква хаос в царството, след като принуждава народа да изостави традиционните си богове и да ги замени с едно-единствено божество - бога на слънцето Атон, - което според Ехнатон присъства във всичко. За времето си това е радикално и еретично вероизповедание, но в крайна сметка то ще застане в основата на юдаизма, християнството и исляма. Получило се така, че докато Ехнатон почитал този единствен бог, целият на­род трябвало да го почита чрез него, превръщайки го по този начин в цар бог.

Наложеното сред учените становище е, че докато Ехнатон е бил силен управник, то Тутанкамон е бил слаб. Но това, че е син на Ехнатон, означава, че за мнозина по това време момчето е било Син Божи. Думата „месия“ произлиза от египетската дума за крокодил - messer - защото царете са помазвани с крокодилска мас точно както днес владетелите се помазват с миро. Независимо от това кол­ко незначителен изглежда този млад фараон в очите на изследовате­лите, които идват в долината три хиляди години след смъртта му, той със сигурност е бил важен за хората, които са го погребали. Когато най-накрая отварят саркофага, се установява, че на гърдите на Тутанкамон лежат две неукрасени златни ленти, завързани на възел. Обикновените царе от всеки един период носят украшение от една лента, докато боговете винаги са изобразявани с две. Явно по време на погребението присъства някой, който гледа на това незна­чително момче като на бог.

Все още не се знае, коя е майката на момчето, но най-разпростра­неното мнение е, че това е била Кия, една от второстепенните жени на Ехнатон. Тя явно е била „фаворитка“ на фараона и е почетена в Египет със собствени светилища и параклиси. На много барелефи тя е изобразена с дете, но не можем да бъдем сигурни, дали това е Тутанкамон.

Ехнатон и неговата първа съпруга - Нефертити - имат пет глав­ни дъщери, от които втората носи името Анхесенпаатон. Макар и малко по-възрастна от него, именно тази полусестра става жена на Тутанкамон. Младата двойка вероятно има две деца, които умират в ранна възраст, тъй като в гробницата на Тутанкамон са открити две малки мумифицирани телца.

Когато Тутанкамон се възкачва на трона, той е все още момче на осем или девет години. Затова вероятно през цялото му царуване властта всъщност се държи от няколко висши сановници от двора. Един от тези съветници е „Великият везир“ Ейе, който - според някои историци - е баща на Нефертити. Може би именно в негова власт е да решава, на кого да се даде достъп до младия цар и на кого не.

Тъй като нито едно от децата на Тутанкамон не оцелява, след смъртта на момчето цар, Ейе - както е обичайно - става фараон. След като управлява само четири години, той е наследен от един от най-великите пълководци на Египет - Хоремхеб, - който е и пър­вият фараон от XIX династия.¹ Непосредствено след възкачването си на трона Хоремхеб се заема да изличи всеки спомен не само за царуването на Ехнатон, но и за това на Сменхкара, Тутанкамон и Ейе. Той забранява употребата на имената им, разрушава храмовете, събаря техните статуи, обезобразява барелефите и изчуква надпи­сите им. Петдесет години след смъртта на Ехнатон, той самият, за­едно с Тутанкамон и Ейе, са изтрити от хрониките, все едно никога не са съществували.

И тъй като Тутанкамон не е включен в списъка на владетелите, не след дълго името му наистина е забравено. Похитителите на гроб­ници не знаят нищо за него и съответно не се и опитват да открият гробницата му. Много е вероятно някои от по-късните царе въобще да не подозират за съществуването му. Когато двеста години по-късно Рамзес VI² подготвя собствената си гробница, той може и да не знае, че строи в близост до зазидания вход на последното обиталище на момчето цар. Археолозите откриват в пустинята отделни малки фрагменти, на които е изписано името Тутанкамон, и това са един­ствените свидетелства за неговото съществуване. Никога не е нами­рано нищо, което да е достатъчно значимо, че да подсказва какво безценно богатство лежи скрито.

В началото на XX в, все повече се разпространява мнението, че Долината на царете вече е изчерпана и че всички съкровища, които е можело да бъдат открити, вече са открити. Но някои от най-решителните учени и авантюристи, а сред тях особено един млад и упо­рит англичанин на име Хауард Картър, все още не са готови да се предадат и все така таят надеждата, че ще намерят гробницата на този малко известен владетел, която ще им разкрие всичко, което биха искали да знаят, относно нравите и обичаите на хората от она­зи далечна епоха. Те едва ли имат представа какво точно ще откри­ят, ако локализират гробницата на Тутанкамон, но определено ис­кат да продължат търсенето.

За мнозина, включително и за египетските власти, това безкрай­но търсене не е нищо повече от поредното романтично увлечение, подобно на преследването на Йети или на праисторическото чудови­ще, което според някои обитава дълбините на езерото JIox Нес. Но никой не може да попречи на мечтателите да мечтаят и двама от най-дръзките, Хауард Картър и лорд Карнарвън, ще обединят сили­те си и ще влязат в историята.

Проф. У. М. Флиндърс Питри

Когато пристига за първи път в Луксор, Хауард Картър е просто момче от средната класа в Англия. Във вида му няма нищо, което да подсказва, че един ден ще влезе в историята като най-успелия сред всички египтолози.

Картър е роден в Пътни, Лондон, на 9 май 1874 г., но прекарва по-голямата част от детството си в градчето Суофам, графство Норфък. Неговият баща е художник, който се прехранва от рисуване на портрети на домашните любимци на местни аристократи и на илюс­трации за „Илюстрейтед Лондон Нюс“. Картър е последното от еди­надесет деца, и то при положение, че баща му разполага с твърде ограничени доходи. Тъй като семейството не може да си позволи да го изпрати на училище, Хауард е обучаван вкъщи. През целия си живот той остро усеща тази липса на образование. „Може да се каже - ще напише той по-късно, - че понякога природата хвърля някои от нас в света ужасно неподготвени.“

От баща си се научава да рисува с педантична точност и развива способността да запечатва в паметта си животни, постройки и сцени от селското ежедневие. Макар работите му да са изключително чис­ти и точни, те са студени и в тях липсва дарбата и присъствието на голямото изкуство. Семейство Картър е известно сред местната дребна аристокрация с предлаганите услуги, но то не е част от тази среда и това още тогава оказва дълбоко влияние върху оформящата се лич­ност на Хауард. В края на XIX в. английската класова система е още строга и малцина са тези, които успяват да се издигнат, след като са тръгнали от едно скромно начало. Няма никаква причина някой да предполага, че от младия Картър ще излезе нещо по-добро.

И тогава съдбата му се усмихва. Един млад професор от Музея за египетски древности на име Пърси Нюбъри отива да посети една своя приятелка (бъдещата лейди Амхърст от Хакни) в дома й в Нор- фък. При това той споменава, че търси някой, който да му помогне за неговата работа в Египет, а именно с прерисуването на йероглифни текстове от древни паметници. Лейди Амхърст веднага предлага младия Хауард Картър, който по това време все още няма двадесет години. Момчето е изпълнило няколко поръчки, от които тя е оста­нала доволна. За един млад човек това е рядка възможност да подоб­ри социалното си положение. Не било изключено хора от английс­ката средна класа да успеят да се издигнат чрез служебното си по­ложение, било то чрез кариера в църквата или армията, чрез изк­лючителни академични или политически дарби или чрез нечие ви­соко покровителство. Картър обаче, макар много да иска да надрасне положението, предопределено от принадлежността му към дол­ните слоеве на средната класа, не притежава необходимия чар и ле­кота на общуване. С течение на времето той ще се превърне в разд­разнителен самотник, лишен от каквато и да било общителност или дипломатичност. „Имам избухлив нрав - ще напише по-късно той - и един вид целеустремена твърдост, която недоброжелателните наб­людатели понякога наричат инат и която понастоящем... враго­вете ми обичат да определят като mauvaise caractere. Е, явно нищо не мога да направя по въпроса.“

Да спрем до тук - по времето, когато проф. Нюбъри за първи път се среща с него, всичко това е все още далеч напред в бъде­щето. Картър е едва на седемнадесет (почти на възрастта, на която умира Тутанкамон) и единственото му продаваемо умение са аква­релите.

Нюбъри предлага на Картър точно възможността, от която той има нужда, и Хауард я приема с огромна благодарност. Във връзка с работата си в Британския музей, той се мести в Лондон. Не е трудно да си представи човек, колко плашещо и в същото време вълнуващо е за младеж от провинцията да започне работа в една толкова внушителна британска институция. От една страна вълну­ващо, тъй като това е първа среща с един свят и една професия, на които той ще посвети целия си живот, а от друга - плашещо, защо­то отвсякъде е обграден от високообразовани хора, възпитаници на известни училища и големи университети.

Старателен и умел във всичко, с което се захваща, Картър бързо успява да впечатли проф. Нюбъри и - само след три месеца работа в музея - бива поканен да стане най-младият член на Фондацията за изследване на Египет, която провежда разкопки в долината на Нил. Предлагат му заплата от малко над 50 паунда на година (около 250 долара). В случая парите почти нямат значение. Картър е открил ниша, в която да се вмъкне и да си създаде име. Без съмнение той вече е успял да забележи, че известните археолози се радват на ува­жение, почести и богатство. Освен това идеята за пътешествие до гореща и екзотична страна като Египет сама по себе си е достатъчно привлекателна за един млад човек.

Вероятно Нюбъри е изразил някакви съмнения в това, доколко Картър ще се впише в образованите среди, които доминират в Бри­танското общество в Египет. Той получава писмо от проф. Грифит от университета в Оксфорд, в което пише следното: „ ... ако сте наме­рили художник, който да е готов да замине за Египет само срещу поемане на разноските и нищо повече... няма никакво значение дали той е джентълмен или не.“ И все пак, ако Картър си е мислел, че напуска общество, в което винаги е бил по-долен и „поставян на мяс­тото си“ от хора, които с нищо не блестят пред него, за да го замени за една по-егалитарна среда, той трябва да е бил дълбоко разочаро­ван: преселническата общност в Египет се оказва по-класово преду­бедена дори и от Британския музей.

Веднага трябва да кажем, че това не е щастлив период в живота на Картър. Като се има предвид неговия произход, изкачването му към по-високите етажи на обществото по никакъв начин не е лесно. Към това следва да се добави и това, че понякога той се държи грубо и агресивно и е ужасен инат. Никак не е странно, че колегите му често го изолират. И въпреки всичко, в края на 1891 г. той е готов за първото си пътуване до Египет. Тъй като е най-младият сред но­вото поколение археолози и няма никаква професионална квалифи­кация, той трябва да пътува с кораб до Александрия. „Прекрасно си спомням потиснатото състояние на духа, в което се намирах на тръгване от гара „Виктория“, и носталгията на неопитен мла­деж, която ме обхвана, когато прекосихме Ламанша и аз за първи път се оказах сам в чужда страна, чиито език на практика не разби­рах.“

Картър не се чувства удобно сред своите колеги и висшестоящи­те, а вероятно и просто не съумява да се сближи с тях. Поради това в Египет той се държи саможиво, като потвърждава първоначални­те подозрения на преселническата общност, че никога няма да стане „един от тях“. Картър обаче обича да се заседява с часове под наве­сите на местните кафенета, да пие кафе и да пуши заедно с „тузем­ците“, както европейците наричат с презрение египтяните. Без съм­нение с официалния си костюм и вратовръзката, задължителни за всички английски преселници по това време (с изключение на два­ма-трима знаменити ексцентрици като Лорънс Арабски, например), той изпъква сред морето от свободно падащи роби и тюрбани. Кар­тър ненавижда начина, по който британците гледат на египтяните: всички са вкарани в един стереотипен образ, обобщен от проф. Аяд ал-Казаз като „мръсни, безчестни, безскрупулни, долни, изостана­ли, примитивни, диви, сладострастни, похотливи, полуголи, фата- листи, мързеливи, без амбиции, измамници и интриганти“. Тъй като същите хора гледат надменно и него самия, Картър прекрасно съзнава, че зад едно подобно отношение стои само невежество и аро­гантност.

Да се смеси с презряното местно население, се оказва много по-хитър ход, отколкото Картър би могъл да си представи. Неговите нови приятели по кафенетата не само го учат да говори арабски, но също така му разказват за гробници и го въвеждат в незаконния (но много печеливш) пазар за антики, който от векове почива на техни­те усилия. Някои членове на това улично общество принадлежат към рода Ел-Расул от селото Курна, което се намира непосредствено до Долината на царете. Семейството е цяла династия от похитители на гробници и се гордее със своето наследство, въпреки усилията на правителството да пресече търговията.

В своята книга „Пълно описание на Долината на царете“ Никълъс Рийвс и Ричард Уилкинсън са включили и разказ за това как в средата на XIX в. семейство Ел-Расул се оказало отговорно за едно невероятно откритие - те попаднали на гробница, в която лежали мумифицираните останки и гробните дарове на над петдесет царс­ки особи, сред които Тутмос III, Сети I и Рамзес II. Историята има много различни версии, но според най-разпространената член на се­мейството загубил една коза в тайния проход към гробницата и ко­гато с мъка се спуснал долу, за да я извади, се оказал в приказната пещера на Аладин. В продължение на няколко години семейство­то щастливо преживявало от приходите от това откритие. Всич­ко свършило, когато западни специалисти забелязали внезапната поява на пазара на многобройни предмети и папируси с неясен про­изход, което от своя страна довело до започването на официално раз­следване.

Според същия разказ властите започнали да следят семейство Ел-Расул денонощно. Дори се твърди, че двама от старейшините на рода били измъчвани зверски, а единият никога вече не бил видян. Въпреки бруталната жестокост на египетското правителство, семейс­твото устояло и отказало да разкрие тайната. По-късно обаче, след като осъзнал безизходното положение, в което се намирали негови­те хора, главата на рода решил, че е време да „се откажат и да поис­кат награда за това, да покажат на властите, къде е пълната със съкровища гробница, а не да се опитват да я изпразнят, докато по­лицията през цялото време е по петите им“. Най-накрая - през ля­тото на 1881 г. - хора от Службата за египетски старини, начело с Емил Бруш, били заведени до скривалището и така било разкрито последното обиталище на Египетските царе.

Жителите на Долината на царете се смятат за наследници на фараоните. Иманярството е в кръвта им и въпреки че нямат каквото и да било образование, те знаят къде да намерят най-търсения арте­факт, а ако ли пък не, къде да намерят кой да го изработи.

Картър скоро разбира, че може да се възползва от тази ситуа­ция. Докато неговите професионални съперници отбягват какъвто и да било контакт с местните - все пак това си били просто „тузем­ци“, - той по всякакъв начин окуражава създаването на подобни връзки. При това положение е малко вероятно сделките, които той сключва с местните иманяри, да са представени на неговите работо­датели. По едно щастливо стечение на обстоятелствата Ел-Расул стават негови верни спътници по време на пребиваването му в Египет. Те осигуряват на Картър необходимите контакти и ин­формация, както и работна ръка, на чиято дискретност може да се разчита.

По това време движеща сила на египетската археология е Уилям Флиндърс Питри, първият професор по египтология в Юнивърсити Колидж в Лондон. По времето, когато се запознава с Картър, Питри подготвя експедиция за проучването на Амарна (по съвпадение имен­но бащата на Тутанкамон - фараонът Ехнатон — е основател на този град).¹ Картър не може да знае, до каква степен животът му ще зависи от тези персонажи - някои съвременни нему, а други при­надлежащи на миналото. По-късно той ще стане асистент на Питри и в първите месеци на 1892 г. ще се присъедини към него в Амарна. Първата му експедиция обаче го отвежда в Горен Египет, където под ръководството на Пърси Нюбъри прерисува изображе­нията и йероглифните надписи от 39 скални гробници при Вени Хасан. Картър е прекрасен работник и обръща огромно внимание на детайлите, но колкото и да е иронично, усилията му така и не успяват да впечатлят Питри. В своя дневник за периода 3-9 януари 1892 г. Питри е записал следното: „Господин Картър е доб­родушен младеж, чиито интереси са насочени изцяло към рисува­нето и естествената история... Не виждам полза да правя от него проучвател.“

Това е една от най-погрешните преценки в историята и би тряб­вало да се нареди до звукозаписните компании, които повече от по­ловин век по-късно ще откажат да подпишат договор с „Бийтълс“, и до Невил Чембърлейн, който ще излезе от срещата си с Хитлер, размахвайки лист хартия и прокламирайки „мира на нашето вре­ме“. Макар и подценяван от Флиндърс Питри, Картър вече има мечти и планове, които един учен едва ли би могъл да разбере. Той прите­жава тренираната ръка на художник и това го прави великолепен фалшификатор: способен е да изготви точно копие на какъвто и да било оригинален предмет. Тези негови умения го правят ценен в очите на Питри и по-късно ще му дадат прекрасен старт в търсенето на слава и богатство. Твърдо решен да успее, независимо от образо­вателните си и всякакви други въображаеми недостатъци, Картър търпеливо изучава йероглифната писменост. Докато изчаква удобна възможност, той иска да усвои всичко, което заобикалящите го вид­ни учени могат да му предложат в областта на археологията и египтологията.

Търпението и усилията му са възнаградени девет години след като напуска Англия, когато Гастон Масперо (който по-късно ще получи рицарско звание) го назначава на поста Инспектор по памет­ниците в Горен Египет и Нубия. Картър се установява в Луксор, близо до Долината на царете. Без съмнение той дължи назначение­то си на швейцарския египтолог Едуард Невил, под чието ръковод­ство и наблюдение работи в продължение на пет години в Тива. Ос­вен всичко друго Невил е и личен приятел на Масперо. Очевидно последният, който по това време е Директор на Службата за еги­петските старини, не е съгласен с мнението на Питри относно способностите на Картър. Масперо е пламенен защитник на пра­вата на чужденците да копаят в Долината на царете, тъй като според него без техните пари и самодисциплина богатствата на гроб­ниците в крайна сметка биха били оплячкосани от семейства като Ел-Расул.

Още докато работи като инспектор при Масперо, Картър е нает от един американски мултимилионер от Роуд Айланд - Тиодор Дейвис. По това време Дейвис вече е натрупал състояние от финанси и право и иска да се отдаде на най-скъпото възможно хоби - търсенето на съкровища. Подобно на много други състоятелни хора, той обича да прекарва зимата в Луксор с мекия му климат и да се раз­хожда по Нил с яхтата си „Бедуин“ в компанията на своята любов­ница - госпожа Ема Андрюс. Въпреки това Дейвис изпитва нужда от някакво стимулиращо занимание, което да го откъсне от бездейс­твието.

„Често ми казваше — ще си спомни по-късно Картър, - че ще му бъде приятно да има с какво да се занимава по време на престоите си в Горен Египет. Поради това... аз му направих следното предло­жение. Египетското правителство не би имало нищо против, ако аз — когато нямам други задължения, естествено - провеждам проуч­вания в Долината на царете от негово име. В замяна на това той трябва да поеме всички разходи, а когато е възможно, правителст­вото ще възнагради неговата щедрост, като му преотстъпи всички повтарящи се старини, намерени при разкопките. При това аз спо­делих с него предположенията си относно възможността да открием гробницата на Тутмос IV...“

През 1902 г. Дейвис получава разрешение да копае в Долината на царете „под надзора на правителството“. Масперо възлага на Кар­тър да контролира богатия любител. Картър скоро установява, че макар и упорит, Дейвис е човек без предразсъдъци и според думи­те на един свидетел заявява, че „в него има много повече, отколкото у мнозина богати любители“. Дейвис няма нищо против да остави на Картър да избира местата, където ще работят, и да ръководи разкопките. Понякога дори изглежда, че въобще не го интересува, дали ще намерят нещо. Това, което го забавлява, е самото търсене. За огромен ужас на Картър, всички стандартни археологически ме­тоди са забравени: нито един от откритите от Дейвис предмети не е описан, да не говорим за консервиране. И все пак, въпреки тези абсолютно несистематични занимания, Картър се нуждае от патрон, а Дейвис - от специалист.

Въпреки спорните методи, които използва, Дейвис прави доста открития, макар и нито едно от тях да не допринася за увеличаване­то на неговото и без това значително състояние. Сред многото гроб­ници, които открива по време на работата си с британския археолог Едуард Еъртън, са и тези на Тутмос IV, фараона Сиптах и Хатшепсут. Когато влизат в тях обаче, ги намират ограбени и по пода се търкалят само отделни предмети.

В същото време, докато работи с Масперо и Дейвис, Картър тряб­ва да е поддържал и контактите си с рода Ел-Расул, за които никой от колегите му дори не подозира. Той продава и купува старини и проучва лабиринта от подземни зали и коридори между гробници­те. Картър не подозира, че скоро официалната му кариера внезапно ще свърши.

Една вечер през 1905 г. той получава писмо от стария си работо­дател - сър Уилям Флиндърс Питри, - в което последният го молел за помощ. Ето какво се било случило. По това време Питри се бил заел с прекопирането на йероглифните надписи от една гробница в Сакара и живеел, заедно с жена си и трите си асистентки, в малък лагер близо до обекта. На 8 януари пристигнала група френски ту­ристи, които - след като разбрали, че им трябват билети, за да вля­зат в гробницата - започнали да се държат грубо с местните инспек­тори и пазачи. Макар да било очевидно, че са пияни, след като пре­карали повече от час в станцията на Службата, всички с изключе­ние на трима си купили билети. На входа на паметника придружа­ващият ги инспектор ги помолил да покажат билетите си. Францу­зите не го изчакали, а се спуснали към вратата и я разбили, като счупили една от халките, през които минавал катинарът. Когато обаче установили, че вътре няма свещи, с които да си светят, те излезли и започнали да обиждат инспектора и да си искат парите. В крайна сметка един от посетителите ударил пазача, което довело до всеобща свада.

Веднага щом Картър разбира това, той събира малък отряд от египетски пазачи и се отправя към местопроизшествието. След като разменя няколко гневни забележки с посетителите, той нарежда на пазачите да се защитят и в последвалия хаос един от французите е повален на земята.

Без съмнение Картър не е подходил по най-учтивия и диплома­тичен начин към ситуацията и няколко дена по-късно при Гастон Масперо е подадена официална жалба срещу него. Опитвайки се да изглади нещата, Масперо иска от Картър да се извини и така инци­дентът да бъде забравен и всички да могат да се върнат към задъл­женията си. Макар и дразнещо, искането на Масперо е просто и лесно за изпълнение.

Картър обаче, чувствайки се напълно в правото си и считайки французите за виновни, упорито отказва да се съобрази с него и заявява, че не той е този, който трябва да се извини. Той не отчита факта, че всъщност французите отговарят официално за всички ар­хеологически обекти в Египет - стогодишно наследство, останало още от времето на експедицията на Наполеон Бонапарт. Макар и да симпатизира на своя подчинен, Масперо разбира, че ако не успее да склони Картър към компромис, ще трябва да го пожертва в името на политическите интереси. Той много цени работата на Картър и не иска да го загуби. Дори споменава пред свой колега, че не може да си представи как би бил в състояние да се справя без него. Мас­перо неколкократно го моли да преосмисли позицията си и се обръ­ща към приятели на Картър, които да се намесят от негово име. И все пак, усилията му остават напразни. Както разказва Пърси Ню­бъри, „Картър отказа да се извини и заяви, че просто е изпълнил дълга си. В резултат от този отказ той бе принуден да напусне поста си“.

В края на краищата Масперо няма избор и с неохота освобождава Картър от длъжността му. Вероятно в очите на всички това изглеж­да като ужасен удар за един човек, който вече си е спечелил име на аутсайдер и чиято работа е единственият му шанс за обществен и финансов просперитет. И дори и по-рано Картър да е бил раздразни­телен и труден като характер, един подобен инцидент само би затвърдил тези негови недостатъци. Възможно е обаче цялата история да не е точно това, за което се представя, и мотивите зад отказа на Картър да са други. В крайна сметка изглежда нелогично един чо­век, който губи толкова много, да откаже да направи един незначи­телен компромис в името на дипломацията. Възможно е Картър да има нещо друго „на дневен ред“, ако решим да се изразим по-модерно. Може би той просто иска да се освободи от Службата за египетс­ките старини, за да се захване с нещо много по-голямо, много по-­смело и много по-тайно. Картър прекрасно знае, че връзките със семейство Ел-Расул ще му позволят да се издържа и без мизерната заплата, която му плаща Службата.

Може би пияните французи по невнимание му предоставят въз­можността да напусне работата си и в същото време да запази репу­тацията си на принципен човек. Упоритостта на Картър може и да е обезсърчила Масперо и останалите му колеги, но той не губи тяхното уважение. Дори може да се твърди, че се държи много по-достойно от тях, отказвайки да се извини за нещо, за което не се смята за виновен. Ако инцидентът не бе се случил и Картър просто бе подал оставката си, това щеше да породи въпроси относно бъдещите му планове. При това положение обаче мотивите му са разбираеми, ма­кар и не всички да ги приемат.

Въпреки че пред него се очертава несигурно бъдеще, Картър не се и замисля за връщане в Англия. Напротив, той отново отива в Луксор, където - ако се вярва на Чарлс Брестед - отсяда в къщата не на кой да е, а на главния пазач, обвинен в съучастие в незаконни­те сделки на семейство Ел-Расул и впоследствие уволнен. В продъл­жение на четири години Картър се занимава с каквото му падне, стига да носи някакви пари. Връща се към първата си любов - ри­суването - и продава работите си на богати гости на Уинтър Палъс Хотел в Луксор. Освен това Картър се подвизава и като волнонаемен художник при Тиодор Дейвис и заснема находките от гробниците на Ейе и Тейе. Това определено не е най-щастливият период от жи­вота му.

Картър разполага и с много свободно време, което прекарва по кафетата. Там той заздравява приятелските си връзки с Ел-Расул и друга местни жители. Известно е, че по това време започва да се занимава и с търговия на антики и произведения на изкуството, без съмнение в ролята на посредник между търговците и туристите. Чуждите посетители определено се притесняват да купуват предме­тите, които им се предлагат на развален английски от мургави мъясе или усмихнати момчета в арабски носии. Ако обаче техният гид, който е облечен в костюм и носи вратовръзка, а освен всичко друго е и известен експерт, им каже, че спокойно могат да закупят пред­лаганото, това ги кара да се чувстват много по-сигурни. С други думи, Картър се изявява като „търговец-джентълмен“, който дейс­тва от името на неколцина чужди купувачи и получава 15 % коми­сионна за усилията си. Контактите, които е завързал по време на работата си като инспектор, се оказват изключително полезни.

През 1900 г. двама местни - Макарий и Андрай - отиват при Картър и му предлагат сделка. Малко по-рано те са открили нова гробница (по-късно картотекирана под номер KV34) и това, което искат, е да получат правото да запазят за себе си част от находките, като в замяна покрият разноските по разкопаването. Още докато Картър работи като инспектор, с властите е сключена принципна договореност, че „половината от антиките или половината от стой­ността им принадлежат на откривателя“. С оглед на това, той няма никакво основание да отклони предложението. Човекът, който се заема с разчистването на гробницата и по-късно става доверен по­мощник на Картър, е Ахмед Гиригар. Това очевидно отваря нови възможности за бъдещи сделки с „туземците“. Картър се свързва с търговците в Луксор, като разпространява информацията, че има много интересни неща за продан. Нито един от неговите клиенти не остава разочарован от предложените предмети.

Това са тъмни години от живота на Картър, през които действи­ята му не могат да се проследят ясно. При всички положения, след като напуска длъжността си на инспектор, той става повече или по- малко невидим за околния свят, което пък му позволява да бъде по-самостоятелен. От казаното дотук можем да заключим, че това са трудни, но и вълнуващи времена за Картър. Имайки предвид това, което знаем за следващия период от живота му, бихме могли да заключим, че той се концентрира основно върху заздравяването на връзките си с местните и върху разработването на търговската си дейност. В главата му набират сила различни планове, за които само чака подходящата възможност.

Макар през тези години Картър да изкарва повече пари, откол­кото може да се предполага, той все още не е натрупал състояни­ето, което да му позволи да започне това, към което всъщност се стреми. За тази цел той се нуждае от голям спонсор, някой поне с възможностите на Тиодор Дейвис, който обаче освен всичко друго да има и сходен с неговия начин на мислене, да бъде „на неговата вълна“.

Макар без съмнение да е подразнен от упоритостта на Картър, Масперо вероятно изпитва голямо уважение към принципната пози­ция на този млад човек. Може би дори изпитва някаква слабост към него, тъй като го възприема като аутсайдер и неспокойна душа. Затова, когато се появява възможност да запознае Картър с някого, който би могъл да му помогне да възстанови кариерата си, Масперо веднага се възползва от случая. С посредничеството на лорд Кромър, той представя Картър на лорд Карнарвън. Това е отговор на всички тайни мечти на Картър. Срещата е съдбовна и за двамата.

­