Джералд o'фаръл измамата „тутанкамон“

Томас Ховинг, „Тутанкамон — неразказаната история“

И така, какви точно тайни Картър и неговите приятели отнасят със себе си в гроба?

В официалното съобщение, което се появява в „Таймс“ след публичното отваряне на гробницата, има едно кратко изявление, на ко­ето никой не обръща особено внимание. В него се споменава, че в нея са открити непокътнати „важни папирусови свитъци“, както и други исторически документи. Непосредствено след това въпросни­те документи изчезват и никой повече не ги е виждал. Вярвам, че в тях се е съдържала информация, която е довела до поредицата от убийства. Тази информация все още не е известна.

Папирусът е скъп вид хартия, която се прави от растение със същото име. Този материал е бил използван от древните египтяни за изготвяне на важни документи. Повечето гробници са съдържа­ли поне няколко папируса с официална информация за погребания, както и кратка история на периода, през който той (или тя) е жи­вял. През годините на проучване на гробници подобни документи са били важен източник на информация за историците и за останали­те учени.

Едно-единствено споменаване на папирусите от гробницата на Тутанкамон би могло да се припише на недоразумение или дори на грешка на кореспондента на „Таймс“, или на телеграфиста. И все пак, това не е последният случай, в който се загатва за свитъците от тези, които са били наясно с тяхното съществуване.

Когато гробницата е отворена за първи път, Картър и Карнарвън се обръщат към редица специалисти, които им помагат за разчист­ването и. „Докато бях в Кайро, имах време спокойно да обмисля цялата ситуация - пише Картър след първоначалната еуфория от откритието. - Започна да ми става все по-ясно и по-ясно, че ако ис­кам работата в гробницата да бъде свършена качествено, ще ми е необходима помощ, при това в големи мащаби. Въпросът беше към кого да се обърна за помощ.“ Един от хората, за които се сеща, е американският проф. Джеймс Брестед, основател и директор на Ориенталския институт към Университета в Чикаго, експерт в об­ластта на разчитането на йероглифни текстове и в превода от древ- ноегипетски. Картър го кани в Луксор, за да се заеме с изучаването на тези „важни папируси“.

При пристигането си обаче Брестед е информиран, че е станало недоразумение и че въпросните папируси са се оказали просто лене­ни покривки и долни дрехи на фараона, които - в полумрака на гробницата - са били погрешно взети за свитъци. Това е последното нещо, което широката публика чува за каквито и да било папируси, както и въобще за писмени паметници от гробницата. И все пак, изглежда немислимо някой с опита и педантичния характер на Кар­тър да е потърсил Брестед, без преди това да се е уверил, че на предметите, във връзка с които търси помощта му, наистина има надписи или не. Пътуването и комуникациите по това време са тро­мави и отнемащи време занимания, които не се предприемат без сериозно предварително планиране. И освен това предположението, че Картър би могъл да сбърка папируси с ленени покривки, е прос­то смешно.

Дори самата мисъл, че всред всички тези предмети, които са открити около тялото на Тутанкамон, няма нито един писмен памет­ник, е почти неприемлива. В откриваните в наши дни гробници почти винаги има папируси, дори и в тези, които са били ограбени. Прос­то крадците в древността не са проявявали никакъв интерес към тях. Папирусите не са имали някаква особена парична стойност за тях, а освен това вероятно не са могли и да ги разчетат. Поради това изглежда напълно оправдано да се предполага наличието на папиру­си в гробницата на Тутанкамон. Защо тогава е трябвало да бъдат скрити? Единственото обяснение, за което мога да се сетя, е, че как­вото и да е прочел Картър в тях (той владее йероглифното писмо на сравнително високо ниво) още преди пристигането на Брестед, то го е накарало да ги запази в тайна. По това време обаче вече е късно за Брестед да бъде спрян. В тази епоха е почти невъзможно да бъде осъществен контакт с някой, който се намира на път, дори и да възникне внезапна промяна на плана.

Съобщението в „Таймс“ не е единственото място, където се спо­менава за съществуването на тайнствените папируси. В момента на обявяване на откритието Карнарвън изпраща писмо на един свой приятел - колоритния музеен уредник Уолис Бъдж, - в което каз­ва, че са открили документи, които „ще променят мисленето на све­та“. От този момент нататък лордът също изпада в пълно мълчание по въпроса.

Окончателното доказателство за съществуването на документи, които никога не са разкрити пред света, излиза от устата на самия Картър. Към края на своя престой в Египет Картър побеснява пора­ди липсата на каквато и да е подкрепа от страна на собственото си правителство, което така и отказва да го възнагради за направеното откритие. Той се опитва да си уреди среща с лорд Алънби, върховен британски комисар в Египет, но така и не успява. Търпението на Картър в един момент се изчерпва и той се упътва към Британското посолство, за да им даде да се разберат. Алънби не е там, но в край­на сметка гневният Картър е поканен в кабинета на вицеконсула. По това време той вече кипи от възмущение и само търси с кого да се сбие. По-късно трето лице, присъствало на срещата, ще опише настроението на Картър като „заядливо и провокативно“.

Както вече на няколко пъти видяхме, през този период на наби­ращ сили национализъм в страната дипломатическите отношения между британското и египетското правителства често са крайно об­тегнати. Освен това в световен мащаб се разгарят спорове относно създаването на палестинска родина за евреите. Последното нещо, което британските власти биха искали в момента, е слон като Кар­тър да се разхожда из техния дипломатически стъкларски мага­зин. Вицеконсулът, вероятно раздразнен от неговото поведение, му заявява, че с нищо не са в състояние да му помогнат относно негово­то, в крайна сметка, частно оплакване. Скарват се и настроението на Картър още повече се разваля, докато най-накрая просто вече не е в състояние да контролира нито себе си, нито езика си. Той започва да сипе обиди по адрес на компетентността на Службата за египетс­ки старини на самия вицеконсул.

Според сведения на очевидци Картър заявява следното: „Ако не получа пълно удовлетворение и справедливост, ще публикувам по цял свят съдържанието на папирусите, които открих в гробни­цата. Това са документи, които разкриват скандалната истина за излизането на евреите от Египет.“ [Изход, Втора книга от Стария завет.]

Картър заплашва да раздуха конфликта между евреи и араби в един момент, когато всичко зависи от това нещата да останат спо­койни. Вицеконсулът също побеснява. Той забравя за цялата си дипломатическа власт и хвърля една мастилница по главата на ар­хеолога. Картър очевидно успява да избегне удара и в този момент са намесват присъстващите на срещата, за да ги разтърват. Вече е твърде късно - този гневен пристъп е позволил на истината да изп­лува и оттук нататък тя ще виси във въздуха завинаги.

Този разговор между Картър и вицеконсула никога не е бил па­зен в тайна и е пресъздаден в почти всички книги по темата. (Томас Ховинг се позовава на бележките на Лий Кийдик, организатора на американското турне на Картър.) И въпреки това досега никой не се е опитал да обясни забележката на археолога. В своята книга „Ту­танкамон - неразказаната история“ Томас Ховинг стига до заклю­чението, че става дума просто за блъф от страна на Картър, с който той се е опитал да притисне вбесяващо упорития чиновник. Ако това наистина е така, то избраният за целта блъф е повече от странен. Как би могъл някой да сътвори подобна история насред един толко­ва разгорещен спор? И за какво му е на Карнарвън няколко години по-рано да излиза със също толкова драматични твърдения пред Уолис Бъдж? Просто не изглежда правдоподобно.

Можем да бъдем сигурни, че в гробницата наистина са открити някакви свитъци и че в тях е имало информация за излизането на евреите от Египет. Истинската самоличност на младия фараон, как­то и тази на неговите родители и цялото му родословие са били подробно описани в папирусите, които най-вероятно са били скрити в набедрените препаски на стражите, поставени в преддверието - от двете страни на вратата към погребалната камера. Именно затова са предназначени въпросните препаски. В една от книгите си - „Гробницата на Тутанкамон“ - Картър пише, че в средата на февруари на 1923 г. вече е бил привършил с работата по разчистването на пред­дверието, „с изключение на двете статуи на стражите, които бяха оставени със специална цел“. Всичко друго е пренесено в лаборато­рията и всеки сантиметър от пода е преметен и пепелта пресята и за най-дребните мъниста и паднали инкрустации. „Специалната цел“ на оставянето на двете статуи така и не става ясна, но както изглеж­да, никой така и не се е запитал за нея. Най-вероятната причина е, че техните триъгълни препаски са били отворени от долната им стра­на, папирусите са били извадени и отворите отново са били запеча­тани с гипс. Резултатите от тези действия биха били съвсем видни за всеки, който разглежда статуите, и затова Картър иска да избег­не възможността върху тях да попаднат чужди погледи за възможно най-дълъг период от време.

Вярвам, че текстовете от папирусите са дали на Картър да раз­бере, че откритата от него гробница всъщност приютява във веч­ния му сън Сина Божи. Освен това смятам, че всички истории от Библията, включително и тази за непорочното зачатие, всъщ­ност се основават на текстове за египетското царско семейство. Можем само да предполагаме какви още тайни са се криели в тези папируси.

Каквито и да са детайлите около тези откровения, Картър би трябвало да е разбрал, колко опустошителен би бил ефектът от тяхното оповестяване. Естествено той е споделил новините със своя пар­тньор Карнарвън, което може да обясни писмото на последния до Уолис Бъдж, а може би и с останалите членове на екипа, или поне с някои от тях.

В съзнанието ми няма и капка съмнение относно това, че доку­ментите са потвърдили това, че именно Ехнатон е баща на Тутанка­мон. Може би те също така са посочвали за негова майка Неферти- ти, чието име е египетският еквивалент на Мириам. В свитъците вероятно е имало и информация относно религиозните борби в Еги­пет от онази епоха. Ехнатон е изключително противоречива личност, тъй като защитава съществуването на един-единствен бог. Този бог води началото си от слънцето и присъства невидимо във всичко. Ехнатон го нарича Атон.

Прадядото на Тутанкамон е човек на име Юйя, който е иденти­фициран с библейския персонаж Йосиф в книгата на Ахмед Осман „Странник в Долината на царете“. Осман доказва, че хронологията на живота на Йосиф свидетелства за неговата служба при фараона Аменхотеп II. Същото е валидно и за Юйя. И като допълнение към приликата в имената на двамата, в Библията фараонът назначава Йосиф за Господар на колесниците, докато Аменхотеп II прави Юйя Господар на конете, като за първи път разделя колесниците от оста­налата армия. Дъщерята на Юйя - Тейе - се жени за Аменхотеп III и е майка на Ехнатон. Библейските предци на Тутанкамон не свър­шват с това - чрез своята баба Тейе той е свързан също и с Авраам и неговата жена Сара.

Със сигурност знаем, че бащата на Тутанкамон - фараонът Ехна­тон - е изключително мразен от жреците, които не могат да прег­лътнат факта, че по майчина линия той произхожда от семитски корен. Ехнатон обаче си построява собствена столица далеч от све­щенослужителите на Амон, която нарича Ахетатон, и за известно време живее там спокойно със семейството си. За поклонниците на Атон фараонът е земно превъплъщение на бога, физическа мани­фестация на могъществото, което управлява огрявания от слънцето свят. Египетските жреци така и не могат да приемат това. Те искат връщането на старите религиозни практики и почитането на пантеона от богове и поради това принуждават Ехнатон да абдикира в пол­за на своя син. Ако погледнете изображенията по трона, намерен в гробницата на Майа - дойката на Тутанкамон, - ще откриете една интересна картина. Младият цар седи в скута на своята дойка, а зад него са подредени шест от неговите министри. Петима са военачал­ници, като четирима - Ейе, Хоремхеб, Рамзес I и Сети - ще послед­ват Тутанкамон на трона. Сцената е ясно свидетелство за това, че момчето е качено на престола насила. В същото време няма никакви доказателства Ехнатон да е бил убит при преврата и да е бил погре­бан в Египет. Вярвам, че Ехнатон - създателят на първата монотеистична религия - всъщност е Мойсей, което вече беше предложено в книгата на Ахмед Осман „Странник в Долината на царете“. Именно той извежда семитите от Египет. В една египетска гробница в Си­най Флиндърс Питри открива свидетелства за това, че там религия­та на Атон продължава да бъде изповядвана и след забраната и в самия Египет. Един от откритите от него артефакти е глава на Тейе, майката на Ехнатон.

Под попечителството на своя чичо Ейе, новият египетски фараон Тутанкамон управлява добре, въпреки машинациите на амбициоз­ния военачалник Хоремхеб, който вижда в момчето единственото препятствие към престола и замисля неговото сваляне. Както е по­казано от Осман в „Странник в Долината на царете“, когато Тутан­камон пораства, той също се обръща към Атон и религията на своя баща. На облегалката на неговия трон е изобразено как - под лъчите на слънчевия символ Атон - Тутанкамон е помазан като единстве­ния истински Бог. Като осъзнава, че самата концепция за един бог е твърде сложна за обикновените хора, той връща старите богове като посредници между тях и Бог (всъщност предшественици на ангелите). С тази си постъпка той успява да обиди не само жреците на Амон, но и върховния жрец на новата религия.

Сведения какво се случва след това, се съдържат в Библията. В Евангелието на св. Йоан се казва, че Мойсей е обявил, че ще бъде последван от пророк на име Иисус. В Книга на числата пише, че след Мойсей ще дойде Йешуа. Осман твърди, че Иисус и Йешуа са едно и също лице и че това всъщност е Тутанкамон. Има и още съвпадения. По времето на Мойсей, неговият жрец Финхас убива един човек, за който се смята, че е осквернил храма. Човекът е обесен на едно дърво. Върховният жрец на Атон, който е така засег­нат от действията на Тутанкамон, се нарича Па-нехиси (което е египетският еквивалент на Финхас). Тутанкамон също е убит, като нараняванията му сочат обесване като вероятна причина за смъртта. Според Осман Тутанкамон отива да посети баща си в Синай и там е убит от върховния жрец на Атон.

Ето това според мен е историята, която Картър прочита на папирусовите свитъци. Можем само да си представяме как огромното значение на това откритие се стоварва върху плещите на изследова­телите — в ръцете си те държат информация, която е в състояние да промени мисленето на целия западен свят. Те имат доказателства за това, че Мойсей всъщност е бил египетски фараон, а Библията се основава на древноегипетската история. И ако Картър е ужасен от огромното внимание, което получава като един от откривателите на гробницата, то той трябва да е разбрал, че то е нищо пред това, което би се случило, ако информацията от папирусите се разчуе. На гла­вите им ще се стовари гневът на буквално всеки един политически лидер и религиозен водач на света.

Възможно е да са си играли с възможността да продадат папиру­сите на този, който предложи най-висока цена. Или просто решават да ги скрият и да се престорят, че никога не са съществували. Може би в крайна сметка са намерили човек, който да е готов да купи свитъците и да гарантира, че информацията за тях никога няма да излезе на бял свят. Не е изключено между Картър и Карнарвън да са възникнали противоречия относно това какво точно да направят.

Каквото и да е тяхното съдържание, изчезването на папирусите според мен е най-тежкото престъпление, което съпътства открива­нето на гробницата на Тутанкамон. Вече изложих основанията си и смятам, че огромното количество от намиращите се в нея съкрови­ща тайно са били ограбени с активното или пасивно съучастие на всички, които вземат участие в работата по разчистването и. Макар и огромен като мащаби и достоен за порицание, този обир е напълно човешки. Но със скриването на съдържанието на папирусите тази малка банда от крадци-джентълмени осъжда милиони хора на смърт в религиозните конфликти през следващите десетилетия.

Още от момента, в който Картър и Карнарвън обявяват открити­ето си, хората започват да спекулират относно какво точно се случва в Долината на царете, като неколцина стигат много близо до истина­та. На 20 април 1923 г., само няколко седмици след смъртта на Карнарвън, X. В. Мортън помества в „Дейли Експрес“ една статия, която е озаглавена „Лорд Карнарвън отровен - дали това е дело на фараона?“. „Истинският въпрос за нас, които изучаваме Библията - пише той, - е дали един от двамата фараони - Ехнатон и Тутанхамон - не е бил духовен баща на Мойсей.“ Вследствие от това предпо­ложение Картър започва да получава купища писма от всевъзмож­ни селски свещеници, които обсъждат възможността материалите от гробницата да се напаснат с библейските истории. Един от въпросите е дали Мойсей не е умрял далеч преди раждането на Тутанкамон. Те искат да знаят кои дати са верни - библейските или египетските, - тъй като има несъответствие от около 150 години. В своята статията Мортън се пита защо всички бъркат Ехнатон с Тутанкамон.

На 23 октомври 1923 г. Артър Уайгол дава своя принос за вълне­нията, като по време на едно лекционно турне обявява пред амери­канската публика следното: „Има вероятност отварянето на вътреш­ното помещение на гробницата да покаже, че Тутанкамон е всъщ­ност фараонът от Изход, и да осветли много неясни моменти от биб­лейския разказ. Може също така да се окаже, че евреите тъкмо са се преселвали от Египет в Палестина, когато са срещнали Мойсей и са му казали: „Хей, я ела с нас в онази прекрасна за търговия земя на изток.“ Наистина си мисля, че ще се окаже нещо много интерес­но. Дори твърде интересно, ако стане така.“

Зигмунд Фройд е още един от последователите на теорията, че Мойсей и Ехнатон могат да се окажат едно и също лице. Макар никога да не е посещавал Египет, той има подчертан интерес към древните народи. Водещият житейски принцип на Фройд е винаги да търси и разкрива истината, което е отражение на древноегипетската концепция за „Маат“ - абсолютната истина. Тази концепция е изразена в стенописите в гробниците със сцената, на която богът чакал Анубис претегля сърцето на мъртвия на везните на спра­ведливостта. На срещуположната везна е сложено перо. Всеки човек, който с цялото си сърце вярва в необходимостта да търси и разкрива истината, е осъден да се превърне в неудобство за някой друг.

Падението на Фройд започва през 1901 г., когато е на 45 години. Той посещава Рим и вижда за първи път статуята на Мойсей, изва­яна от Микеланджело. Фройд ще нарече това „върхов момент“ в своя живот, но едва след тринадесет години - точно преди избухването на Първата световна война - той ще публикува статията си „Мойсей на Микеланджело“. В нея се описва колко много значи тази статуя за него и как е обсебила мислите му. При всяка възможност той пътува до Рим, за да види отново скулптурата. Фройд я изучава и мисли за нея непрекъснато. Ето какво разказва: „През 1913 г. пре­карах три самотни септемврийски седмици, като ежедневно стоях в църквата пред статуята, изучавах я, измервах я, рисувах я, и така най-накрая достигнах до онова познание, което едва по-късно си поз­волих анонимно да изразя в статията.“ Убеден съм, че именно в този момент Фройд започва да си „мисли невъзможното“, както той сам го определя, а именно, че Мойсей е бил принц или водач в египетс­ката йерархия. Това негово убеждение по-късно ще доведе до убийс­твото му.

Причините за последното скарване между Картър и Карнарвън остават неясни. В началото на 1923 г. напрежението в Египет се по­качва заедно с температурата, която вътре в лабораторията се коле­бае около 35°С. Навън въздухът е пълен с облаци прах. Натискът на египетската преса върху Карнарвън става все по-силен и въпреки че през по-голямата част от времето успява да игнорира медиите с ти­пичния си аристократичен стил, той все пак не може да не чете някои от публикациите. Египетските журналисти искат да знаят какво точно Карнарвън смята да прави с „тяхната мумия“. Настрое­нието на лорда непрекъснато се влошава и той започва да се кара както с приятелите, така и с критиците си, сред които е и Картър. Подробностите никога не стават известни, макар да се смята, че ос­новните спорни сфери са начина, по който Карнарвън се отнася към пресата, и преговорите със Службата за египетски старини. Без съмнение се стига до редица сериозни спречквания, като в резултат Картър изгонва Карнарвън от къщата си - една без съмнение странна постъпка от страна на човек, който дължи всичко на своя парт­ньор. Смята се, че двамата никога повече не са се срещнали и не са си проговорили, въпреки че Карнарвън изпраща на Картър следно­то помирително писмо:

„Скъпи Картър,

Днес се чувствах особено нещастен и просто не знаех какво да си мисля или да направя. Тогава видях Ив и тя ми разказа всичко. Не се съмнявам, че съм сторил много глупости и дъл­боко съжалявам за това. Предполагам, че тревогите и цялата врява са ми повлияли, но има само едно нещо, което бих ис­кал да ти кажа и което се надявам, че винаги ще помниш - независимо какви са чувствата ти към мен и какви ще бъдат за в бъдеще, моето отношение към теб никога няма да се про­мени.

Аз нямам много приятели и каквото и да се случи, нищо не ще промени чувствата ми към теб. В долината винаги има толкова много шум и такава липса на спокойствие и на въз­можност за уединение, че аз явно няма да мога да те видя насаме и да си поговоря с теб - нещо, което много бих искал да направя. Поради това, не бях в състояние да се отпусна, преди да ти пиша.

Твой, Карнарвън“

Почти със сигурност никога няма да разберем какво точно му е казала Ив (лейди Евелин), което да го е накарало да види ситуаци­ята в друга светлина. Съществуват слухове, че дъщерята на Карнар­вън изпитва влечение към Картър. Дори и да е вярно, струва ми се съмнително двама мъже с толкова много други грижи да се скарат именно за това. Между тях трябва да бе е случило нещо много по- фундаментално.

През 1997 г., когато бях събрал вече почти целия материал за тази книга, реших да направя едно последно пътуване до Долината на царете. Исках, ако въобще се окажеше възможно, да вляза в гроб- ната камера, която по принцип се държи затворена за посетители чрез заключена решетка. Туристите могат да гледат намиращото се вътре самотно тяло от една платформа, която стои на мястото на преградната стена на Картър.

Един приятел, който щеше да ходи в Египет преди мен, обеща да се свърже с директора на старините в Горен Египет, д-р Мухамед Ел Сагир, за да провери дали е възможно да получа разрешение да сни­мам в гробната камера. Когато влязох в кабинета на Ел Сагир, той говореше с някакъв човек в другия край на стаята. Той ме запозна с него, като го представи като Ахмед. Едва по-късно разбрах, че Ах­мед всъщност е д-р Мухамед Насър, директорът на старините в Курна. Поканиха ме да пия кафе с тях и аз им изложих своите намере­ния. Споделих своите подозрения чие всъщност е тялото в гробница­та и споменах, че според мен Картър и Карнарвън са я ограбвали в продължение на години, преди да инсценират откриването и. Изг­лежда, нищо от казаното от мен не ги изненада, но историята за изчезналите папируси и последвалите убийства ги накара да се за­мислят.

- Господин О’Фаръл, къде според вас са тези папируси сега? - запита ме Ахмед.

- Нямам ни най-малка представа - отговорих му аз - дали дори все още съществуват. Подозирам, че едно копие може би е заровено под „Замъка Картър“ в Долината, или дори заедно с Картър в гроби­щето „Пътни“. Не мога да допусна, че един толкова педантичен чо­век, какъвто е бил Картър, не е направил копия. Вероятно са на няколко различни места.

- Кога господин О’Фаръл ще може да посети гробницата? - Въп­росът на Ахмед беше насочен към

д-р Ел Сагир.

- Би могъл да дойде заедно с теб днес - отговори той.

Единственото време когато човек може да остане сам в Долината на царете, е, докато трае обедната почивка, между 12:00 и 13:30 часа. Тъй като вече беше почти 11:00 часа, аз се уговорих да се срещна с Ахмед на следващия ден в неговия офис в подножието на долината.

Като се има предвид вълнението ми, въобще не е странно, че под­раних за срещата. Наложи се да изчакам в едно кафене на входа на долината. Точно в 11:30 часа един гид дойде да ме вземе и да ме заведе при Ахмед, който беше в компанията на още един свой коле­га. Извървяхме краткото разстояние до гробницата в изгарящата пладнешка жега, като си разменяхме реплики и шеги.

Стъпалата към гробницата бяха бели и изглеждаха съвсем нови, а коридорът беше застлан с бял чакъл, който според мен вероятно е останал след работите на Картър. Когато влязохме в преддверието, Ахмед прескочи преграждащия път към погребалната камера пара­пет и застана до саркофага на фараона. Когато запитах, дали бих могъл да го последвам, един от пазачите се приближи и отключи малката вратичка. Ахмед посочи двете червени рози, които лежаха до носилката на царя. „Една красива млада французойка ги остави по-рано тази сутрин“, обясни той.

Стори ми се трогателен жест и ги фотографирах. В следващия момент вече бях вътре. Ахмед ми направи забележка, че всъщност стоя върху капака на царския саркофаг, който лежеше на пода, пок­рит с дебел прозрачен пластмасов лист, който да го предпазва от осквернители като мен. Бързо се преместих. Пукнатината по горната му повърхност се виждаше съвсем ясно. Беше повече от очевид­но, че този капак не може да е бил предназначен за красивия сарко­фаг. Снимах вътрешните стени на камерата и самия саркофаг, като през това време обяснявах на новия си приятел къде точно би тряб­вало да са се намирали оригиналните вход и изход на помещението. Ахмед ме помоли да му покажа къде според мен е дългият кори­дор, водещ към гробницата на Рамзес VI, и аз го направих.

Съвсем скоро бяхме отново навън, под палещото слънце.

- Знаете ли къде се е намирал откритият от Тиодор Дейвис тайник? - запита ме Ахмед.

Докато се разхождахме наоколо, той ми каза, че често се е питал дали тайникът не би могъл да е свързан с гробницата на Тутанка­мон. Признах, че напълно споделям подозренията му. През цялото време имах усещането, че Ахмед знае много повече, отколкото ми казва. Сякаш докато ме слушаше, сравняваше наум това, което му казвах, с това, което вече знаеше. Плиткият изкоп на Дейвис все още е там. Сега вече празен, той очевидно не се възприема като нещо с особено значение. Убеден съм, че ако някой възобнови раз­копките на това място, скоро ще открие, че тайникът е част от под­земния комплекс, който води към гробницата на Тутанкамон. Точно това беше направил проф. Никълъс Рийвс предходната година, но резултатите още не са публикувани.

Докато стоях в маранята на тази гола долина ми беше трудно да си представя какви драми и страсти са се разигравали тук в про­дължение на хилядолетия. Последната от тях е довела до една поре­дица от убийства, случили се през първата половина на XX в. и станали известни като „проклятието на мумията“.