ТЪРЖЕСТВЕН ФИНАЛ ЗА ХАУАРД КАРТЪР

ТЪРЖЕСТВЕН ФИНАЛ ЗА ХАУАРД КАРТЪР

Джеймс Брестед

Работният сезон след смъртта на Карнарвън започва общо взето без проблеми. Вдовицата на лорда подава заявка за продължаване на неговата концесия, като Картър е определен да продължи да ръко­води разчистването на гробницата. Всичко това става с одобрението на Службата за египетски старини. Споразумението с вестник „Таймс“ също е подновено за още една година, а Артър Мъртън е включен като официален член на експедицията. Картър е убеден, че това е необходимо с оглед ограничаването на непрекъснатия по­ток от посетители - официални и неофициални - и го прави въпреки всеобщото недоволство през предходната година. Той решава, че Мър­тън е в състояние да отклони вниманието на пресата от самия него.

С отварянето на саркофазите представлението отново е пуснато в ход с пълна сила. Когато Картър слиза в гробницата и започва приготовленията по отварянето на първия златен ковчег, внимание­то на света отново се насочва към Долината на царете. Точно като в случаите с отварянето на преддверието и гробната камера, това на позлатените ковчези, каменния и златните саркофази е знаменател­но събитие. Печатите на първия ковчег липсват, като според Кар­тър това е дело на грабителите, влизали през древността. Едва ли е нужно да повтарям, че най-вероятно именно той и неговите хора са свалили печатите. Вторият ковчег изглежда недокоснат от момента на погребението на фараона.

Напрежението бързо се покачва, когато Картър прерязва държа­щия печатите шнур, изтегля резетата и разтваря вратите на втория ковчег. Мощните електрически лампи обливат в светлина покрита­та с прекрасни релефи позлатена повърхност на намиращия се вът­ре трети ковчег, който би трябвало да е бил скрит от хорските пог­леди за повече от три хиляди години. Когато отварят и неговите врати, отдолу се появява четвърти ковчег, покрит с йероглифни над­писи. Професор Нюбъри пристъпва напред, за да преведе за избра­ната група присъстващи първите редове. В продължение на някол­ко минути той работи в мълчание, след което прошепва на събрали­те се следните думи: „Аз съм виждал вчерашния ден, аз познавам утрешния.“

Настъпил е моментът да бъде отворен този вероятно последен външен ковчег и да се провери, дали каменният саркофаг на фарао­на и антропоморфните¹ златни ковчези все още лежат там, където са ги положили жреците. Ето какво пише Картър:

„Най-накрая беше настъпил часът! За всеки археолог из­живяването е просто неописуемо! Какво има вътре, какво се крие в ковчега? С треперещи ръце изтеглих резетата на пос­ледния ковчег, който не беше запечатан; вратите бавно се раз­твориха и там, изпълвайки цялото свободно пространство и преграждайки всеки по-нататъшен достъп, стоеше огромен саркофаг от розов кварцит. Той беше непокътнат и капакът му лежеше плътно на същото място, където преди хиляди години са го положили благочестиви ръце.“

От каменната повърхност към нарушителите се протяга скулп­тирана ръка. Напрежението продължава да се покачва. Топлината на електрическите лампи вероятно е непоносима. Сега вече публи­ката може да бъде сигурна, че пред нея наистина се намира велико­лепен и недокоснат от никой саркофаг.

„Едва когато двамата с Картър отворихме вратите на третия и четвъртия външен ковчег и съзряхме намиращия се вътре масивен саркофаг - ще напише по късно Брестед, - за първи път усетих наоколо да витае величественото присъствие на мъртвия фараон.“

Тълпата пред гробницата непрекъснато се увеличава и хората жадно очакват новини за новите открития.

Когато питат Картър, какво точно очаква да намери, той отговаря следното: „Нещо, което надхвърля границите на въображението. Надявам се да намеря до няколко златни саркофага, най-вероятно три, както и личните съкровища на мъртвия цар - в частност двой­ната корона на Долен и Горен Египет, владетелските инсигнии и украшения. Това, което най-много копнея да намеря, са папируси, които да хвърлят светлина върху царуването на този фараон. Защо­то макар и заобиколен от всичките си земни притежания, той про­дължава да е само бледа сянка.“ Картър много добре знае какво ще намери в ковчезите, защото - години преди двамата с Карнарвън да споделят с останалия свят откритието си — той вече веднъж ги е отварял. Също така смятам, че той много добре знае кой всъщност е мъртвият фараон и какво е огромното му значение за световната митология. Картър е разбрал това от папирусите, които е открил в набедрените препаски на стражите — папируси, които ни­кой друг никога не е виждал.

За Картър би трябвало да е много тежко да носи на гърба си как­то цялата отговорност за разкопките, така и страшната истина. Лип­сва му подкрепата на неговия партньор и довереник. Възможно е освен това да е съзнавал, че животът му е изложен на опасност зара­ди нещата, които знае. Вероятно тази мисъл не го напуска през ця­лото време. И въпреки голямата си слава, Картър се чувства само­тен в трудната си работа в пустинята. Околните, които го наблюда­ват да крачи през пустошта в тежките си английски дрехи, описват изражението на лицето му като измъчено.

Екипът демонтира първите два външни ковчега и прекъсва рабо­та, за да бъде съставен план за разглобяването на последните два, което да осигури достъп до намиращия се вътре саркофаг.

Целият свят отвън тръпне в очакване.

Няколко дена по-късно работата е възобновена и преградите към саркофага вътре падат една по една, подобни на люспи от глава лук. Оригиналният капак, който трябва да е бил или от масивно злато, или също от розов кварцит - като самия саркофаг - липсва и е заменен от гранитен, който не пасва добре.

Тази замяна може да е направена само от Картър и неговите хора през десетте години на грабителство, а не от „благочестивите ръце“, които той споменава. Вероятно изкушението, което е представлява­ло едно толкова огромно златно кюлче, е било просто твърде силно, за да успеят да му устоят. Или може би на капака е имало надписи, потвърждаващи ужасната тайна, която те вече са прочели в папиру­сите - всъщност кой е положен вътре - и се е наложило да бъде унищожен. Каквато и да е истинската причина, това е единственият възможен начин, по който този несъответстващ на саркофага похлу­пак да е попаднал в гробницата. И докато се подменяли капаците, грабителите дори са успели да счупят на две гранитния заместител. И до ден днешен двете парчета лежат на пода на гробницата като неми свидетели на тяхното престъпление.

В книгата си Картър обяснява, че пукнатините в капака са били грижливо измазани и боядисани, с цел да бъде прикрита повреда­та. Според него съвсем ясно било, че похлупакът не е бил докосван след момента на погребението. Вероятно натоварените с погребение­то на фараона жреци поначало са имали намерението да поставят кварцитен капак, който да отговаря на саркофага, но в резултат на някакъв инцидент им се е наложило да намерят заместител. Или може би - предполага Картър - замисленият първоначално капак все пак не е бил завършен в момента на погребението и е трябвало да използват вместо него грубо издялана гранитна плоча.

И в този случай Картър съумява да отклони възможните подоз­рения, като изпреварва всички останали със заявяването на очевид­ното. Ако - поне аз мисля така - измазването и оцветяването е било направено от самия Картър, това би било сравнително лесно да се докаже: трябва само да се вземе една малка проба от използвания хоросан, която при анализ да покаже, че материалите датират от XX в.

Картър изтъква, че помещенията на гробницата са почти в състо­янието, в което са ги оставили древните египетски каменоделци, като дори по пода още се търкалят варовиковите отломки, паднали под техните длета. На мен ми се струва по-вероятно за тази бърко­тия да са виновни мъжете от клана Ел-Расул, които са изпълнили дадените от Картър инструкции, а не жреците и занаятчиите, чии­то благочестиви ръце са погребали фараона.

Каквото и да е състоянието на капака, неговото отстраняване се явява следващият трепетен момент както за присъстващите в гроб­ницата, така и за всички чакащи отвън. Какво ще намерят вътре? Дали ще е празен, или ще има само купчина изгнили ленени парца­ли? Или все пак ще открият непокътнато тялото на фараона, заоби­колено от още свидетелства за приказното му богатство? За да се намери отговорът на тези въпроси, трябва да се повдигне тежкият капак. Картър създава сложна система от скрипци и въжета. По-късно той подробно ще описва момента, в който плочата започва да се издига, като дори и само споменът за изпитаните чувства ще пълни очите му със сълзи.

„Капакът се издигна и разкри огромен антропоморфен сар­кофаг, дълъг седем фута и четири инча (2,22 м), изработен от дърво с тежка позлата. Той изобразяваше царя като бог Озирис. Ръцете му бяха кръстосани пред гърдите, като в дясната стискаше символичния камшик, а в лявата - извития скип­тър¹. И двата предмета бяха изработени от злато и фаянс. Лицето - един наистина невероятен портрет - беше извая­но от масивно злато с инкрустирани очи от кристал. На челото му стояха фигурите на свещените змия и лешояд, също изработени от злато и фаянс, а от двете страни на сарко­фага имаше изображения на две богини с разперени ръце и крила.“

Тези последни открития напълно удовлетворяват тълпите, които чакат в жегата пред входа на гробницата, както и огромното мно­жество, което следи развитието по материалите във вестниците. Нови и нови туристи пристигат в Луксор и скоро хотелите се препълват. Печелят тези, които съумяват да предложат най-много допълнител­ни места. Местните хора също извличат полза от тази „треска за злато“. Търговците на истински и фалшиви антики развиват ше­метна търговия като от цялата страна се доставят предмети, които да бъдат продадени на тълпите туристи. Откритието се оказва точно толкова невероятно, колкото на всички им се иска да бъде (и колко­то Картър знае, че ще бъде). За пръв път след три хилядолетия чо­вешки поглед пада върху златното лице, което с течение на времето светът така добре ще опознае.

И докато каменният капак все още виси във въздуха, екипът отново спира работа, за да анализира ситуацията.

И ако за Картър нещата в гробницата се развиват добре, извън нея положението определено не е розово. Той е взел няколко пог­решни решения, най-важните от които са продължаването на дого­вора с „Таймс“ и битките с Лако за подялбата на предметите. Външ­ният натиск се засилва непрекъснато. Всичко е една безкрайна по­редица от срещи, искания, дискусии, споразумения, компроми­си и препятствия. За един човек, който иска само да го оставят да си свърши работата в гробницата, тези усложнения би трябвало да са просто непоносими. Безкрайните трудности и тривиалните иска­ния на Министерството на обществените дела и Службата за египет­ските старини психически изтощават Картър, докато в същото вре­ме се натрупва и физическата умора от непосилната отговорност по демонтирането на крехките външни ковчези. В крайна сметка, той рухва насред отварянето на саркофага.

Едно съвсем малко камъче се оказва достатъчно, за да обърне колата. Египетските власти отказват да разрешат на съпругите на членовете на експедицията да посетят гробницата, за да разгледат саркофазите. Картър решава да интерпретира този отказ като обида към английските жени като общо и - в частност - към съпругите на своите колеги. Може и да е ужасен от надменното отношение на своите колеги към местните работници, но споделя презрението им към египетските бюрократи, които - ако мога да използвам този разговорен израз - просто не си знаят мястото.

Подтикван от лоши съветници, на 12 февруари 1924 г. Картър спира работа и оставя тежкия капак на саркофага на Тутанкамон да виси на сложната система от въжета и макари, където представлява реална опасност за забуления в саван образ на фараона. Веднага след това се отправя към Луксор, където изпраща една бележка от пре­тъпканото фоайе на „Уинтър Палъс“, явно мислейки, че всички ос­танали би трябвало да са също толкова бесни от обидното поведение на властите, колкото е и самият той. Бележката гласи следното:

„В резултат от невъзможните ограничения и обидното по­ведение от страна на египетското Министерство на обществе­ните дела и неговата служба за старините, аз и всички мои сътрудници в знак на протест отказваме да работим повече по научното изследване на гробницата.“

Картър вероятно вярва, че - като се има предвид колко близо е крайната цел - египетските власти ще направят всичко възможно, за да го умилостивят и да го уговорят да продължи работата. Ако въобще е бил в състояние да мисли рационално в този момент, може би е решил, че си струва да опита с една подобна постъпка от своя страна. И все пак, той няма търпение да отвори саркофазите и да разкрие пред света чудесата, които знае, че се крият вътре. Като се оттегля точно в този момент, Картър рискува да отстъпи крайната награда на някой, който ще бъде изпратен от Службата за египетс­ки старини да довърши работата. Той е на върха на кариерата си - заслужава ли си да загуби точно в този момент? Това е първата стач­ка в историята на археологията, започната от едно детинско избух­ване и продължена от прословутия инат на Картър. Той разчита на влиянието на британските и американските институции, което да принуди египетските политици да отстъпят пред неговите искания. Това ще се окаже огромна грешка.

Ако Карнарвън би бил все още жив, почти със сигурност не би се стигнало до подобна конфронтация. Лордът би използвал обичайна­та комбинация от личен чар и влияние, за да намери начин да нама­ли напрежението. Него обаче го няма, а на Картър му липсват необ­ходимите умения, за да може да избегне челния сблъсък. Целият му вроден инат е допълнен от арогантността на човека, който си въ­образява, че гробницата е негова, и от умората на археолога, който съзнателно подлага на изпитание издръжливостта си.

Лако и египетските власти са повече от доволни от този груб гневен изблик - Картър сам е паднал в ръцете им. И ако той блъфира, те нямат нищо против да се хванат на блъфа. На египтяните им е дошло до гуша от подобни надменни прояви от страна на подвизаващите се в страната им чужденци. Прибързаните действия на Кар­тър довеждат до това, че работната концесия на името на Карнарвън е обявена за нарушена и впоследствие анулирана от Лако. Последни­ят обявява, че египтяните сами ще довършат работата.

И вместо да се окаже жертвата в тази ситуация — един безкорис­тен учен, искащ просто да го оставят на мира да си свърши работата - Картър, който не е направил нищо, за да спечели благоволението на пресата, внезапно е обявен за злодей. Според описанията на вест­ниците, той безразсъдно е изложил на опасност съкровищата на младия фараон само за да защити собствената си дребнава позиция. Един по един неговите приятели и поддръжници започват да се от­дръпват. В отчаянието си Картър се обръща към възможно най-грубото решение - съда. Всички са ужасени. В един момент Пърси Нюбъри получава телеграма от Даунинг Стрийт, в която му се на­режда да „използва всички средства, за да накара Картър да прек­рати съдебния процес и да постигне приятелско споразумение с еги­петското правителство“.

Но както обикновено, Картър не може да бъде вразумен и на 25 февруари 1924 г. двамата с Мейс отиват да се консултират с адвока­тите си. На 8 март Уайтхол все още се опитва да се свърже с Алми- на Карнарвън, за да се опита да я накара да се намеси в случая, но по това време тя пътува за Южна Африка и усилията му остават напразни.

В крайна сметка се стига до съдебен процес и тогава - точно когато се появява възможността за приемлив компромис - английс­кият адвокат на Картър, Ф. М. Максуел, прави една необмислена забележка по отношение на египетското правителство, което по това време се оглавява от ултранационалиста Саид Заглул. Години по-рано министър-председателят е бил затварян от британските власти и е бил обвиняем в процес, в който същият този Максуел е настоя­вал да бъде обесен като терорист. Едва ли е възможно да си предста­ви човек по-лесно раними чувства от тези, с които си играе адвока­тът. В защита на действията на Картър, Максуел се изправя пред публичен процес, където присъстват журналисти от целия свят, и заявява, че египетското правителство „подобно на банда престъпни­ци се е появило и насила е изгонило него [Картър] от законната му собственост“.

В арабския свят думата за „бандит“ или „крадец“ е една от най-тежките обиди, която може да бъде отправена към някого. Сканда­лът е колосален. В период на силни антибритански настроения в страната, тази обида - възприета като насочена срещу всички егип­тяни — предизвиква улични безредици и стократно влошава ситуа­цията на Картър. Британското правителство също го погва, тъй като е бясно от това, че с арогантността си е успял да наруши деликатни­те дипломатически отношения. И точно тогава, когато е очевидно, че нещата просто не могат да бъдат по-лоши, те все пак успяват да се влошат още повече.

В своята книга „Тутанкамон - неразказаната история“, авторът Томас Ховинг разказва следното. След като Картър напуска Египет, е съставена специална комисия под ръководството на Пиер Лако, която да направи пълна инвентаризация на гробницата. По време на официалната инспекция на хранилището на Картър, състояла се на 30 март 1924 г., на бял свят внезапно се появява една прекрасна статуя на Тутанкамон, която не е описана в инвентарните книги. Става дума за една глава, която явно преднамерено е била скрита в сандък от магазин „Фортнъм и Мейсън“, на който пише „Червено вино“. Това едко от най-красивите произведения на изкуството от всички, които са намерени в гробницата. Главата е в почти естестве­на големина, изработена е от дърво и е покрита със слой гипс, който е така майсторски изрисуван, че почти създава илюзия за живот. Тя изобразява младо момче с красиви черти. Главата се появява сред листата на напъпил лотосов цвят. Според египетската митология, това цвете първо се появило на повърхността на първосъздадения океан. Цялата прекрасно изработена композиция представя ражда­нето на сина на бога - една илюстрация на древния текст, където се казва следното: „Той, който се появи от лотосовия цвят на Високия хълм, който огрява с очите си Двойното царство.“¹

Лако и неговите инспектори са потресени. Какво би могло да оз­начава това? Нима Картър и хората му са имали намерение да отк­раднат този прекрасен предмет? Защо не е описан никъде? Дали англичаните са планирали да го изнесат, скрит в касата за вино? Дали е щял да изчезне в някоя частна колекция? Ако тези подозре­ния се оправдаят, възможностите са немислими. Какво още може да е откраднал британският екип?

Макар по това време Картър вече да е извън страната, все едно адът се отприщва. Властите съвсем определено смятат, че той нарочно е скрил предмета. Хърбърт Уинлок, който отговаря за еги­петската експедиция на Метрополитън Мюзиъм, прави каквото може, за да измъкне Картър от тази бъркотия. В едно закодирано писмо, той му предлага да излезе с изявление, че находката е била пред­назначена за колекцията на лорд Карнарвън и че произхожда от не­официални разкопки в Амарна, състояли се през 1923 г. Картър отхвърля това алиби, като обявява, че главата наистина е открита в гробницата на Тутанкамон, сред натрупаните в коридора скални от­ломки. Въпреки че обяснението далеч не е убедително, то на драго сърце е прието от Службата за старините, тъй като тя - както и Метрополитън - няма интерес от избухването на мащабен скандал. И все пак, самият факт, че Картър и Уинлок имат свой собствен код, с който да могат да си разменят тайни съобщения, говори много за това как музеите и изобщо западният свят работи с проучвателите. Дейността им явно е насочена в ущърб на местните власти.

Откриването на гробницата на Тутанкамон от триумф на роман­тиката и приключенията е прераснало в продължителен междуна­роден инцидент, в който са замесени английското, американското, френското и египетското правителства. (Французите на практика представляват управляващата класа в Египет и това е така още от времето на Наполеон. Когато германските колонии в Северна Афри­ка са поделени между Франция и Великобритания, британците приемат това положение.) Точно в този момент Картър внезапно се е оказал извън играта и гневът му е на точката на кипене. Той решава да изясни ситуацията в един памфлет от 74 страници, който носи тромавото заглавие „Гробницата на Тут-анк-амон. Изявление и до­кументи, отнасящи се до събитията, случили се в Египет през зимата на 1923-1924 г., довели до скъсването с египетското пра­вителство“.

Текстът е апология на Картър - описание на горчивата бърко­тия, в която е попаднал, и оправдание за твърдата му позиция спря­мо тези - най-вече спрямо Пиер Лако - чиято единствено завистническа цел, поне така смятал той, била да направи по-трудна неговата и без друго тежка задача. Изявлението излиза от печат в началото на юни, точно когато малобройните приятели в Кайро са успели да наклонят везните в негова полза. Въпреки ограниченото разпростра­нение — става дума само за няколко десетки копия - внезапната му поява предизвиква нов фурор, и то не само сред враговете на Кар­тър. Уинлок, който до този момент се проявява като един от негови­те най-непоколебими поддръжници, с ужас установява, че в едно от допълненията се разисква историята със скритата глава и неговото кодирано послание. Той незабавно оттегля подкрепата си. Изнена­дан от една подобна реакция, Картър без никакво чувство за такт предлага просто да извади обидния текст от все още неразпростране­ните копия. Този жест няма почти никакъв ефект. Злото вече е сто­рено. Други поддръжници на Картър са по-философски настроени. За Джеймс Брестед, който също докрай го подкрепя, пък макар и за свои собствени цели, „това обобщение ще остане като паметник в историята на близкоизточните проучвания“.

Макар на пръв поглед да не е така, оттеглянето на Уинлок оказва огромен ефект върху Картър. Без подкрепата на Метрополитън той остава на практика сам. В резултат от намесата на тогавашния ди­ректор на музея Едуард Робинсън, който се явява като глас на разу­ма, упоритият египтолог най-накрая приема да изтегли спорния си памфлет. Освен това Картър се съгласява да прекрати нещастния си съдебен спор с Лако и египетското правителство. Той осъзнава, че е отишъл твърде далеч, и с течение на времето проблемите около отк­ритието започват да се разрешават от само себе си. Картър приема­ да се откаже от всякакви претенции към находките от гробницата и изпраща на Лако писмо, в което пише следното:

„Аз, долуподписаният Хауард Картър, окончателно се от­казвам от всички предишни мои действия, искания и претен­ции, както що се отнася до гробницата на Тутанкамон, така и към произхождащите от нея предмети. Това засяга и отменя­нето на санкцията на взетите от правителството мерки в ре­зултат от това отказване. Декларирам, че оттеглям всички неуредени действия и упълномощавам представителя на пра­вителството да се погрижи те да бъдат прекратени.“

Алмина решава да последва този пример, въпреки че родът Кар­нарвън отказва да оттегли иска си за някаква форма на компенса­ция, като в крайна сметка е овъзмезден със сумата от 36 000 паунда, която трябва да покрие всички разходи, направени от лорда в периода на търсене на съкровищата. Така и не е отчетен фактът, че той е спечелил милиони от откраднатите артефакти.

През ноември 1924 г. отново се намесва политиката. Британски­ят главнокомандващ на египетската армия - сър Лий Стак - е убит, което води до установяването на ново правителство, което е пробри- тански настроено. Заглул и националистите са изолирани от власт­та. Макар позициите на Картър да са много по-силни, отколкото през предходните месеци, той решава да спази поетия в писмото до Лако ангажимент. Просто е загубил желание да се бори. Съгласява се да не продължи монопола на „Таймс“ през третата година и без възражения приема номиналния контрол на правителството над ра­ботата му, който се изразява в присъствието на един от инспекто­рите на Службата за старините - Рушди Ефенди. След много месе­ци на перчене и упорство, Картър най-накрая се е смирил и контро­лът е изцяло в ръцете на властите. От друга страна, така и не се намира друг човек, който да иска да поеме цялото бреме на работа­та, така че правителството също си отдъхва, когато Картър така лесно отстъпва.

На 25 януари 1925 г. Картър най-накрая успява да се завърне в гробницата и да се посвети изцяло на това, в което е най-добър - археологията. Като подхваща работата оттам, откъдето я е оставил преднишната година, той отново се заема с трудната задача да изва­ди антропоморфните ковчези от саркофага. Началният етап е да пов­дигне капака на първия позлатен ковчег, до който е достигнал пред­ния сезон. Картър подготвя последната сцена от голямото си предс­тавление за 13 октомври 1925 г. Според неговите собствени думи, настъпва „момент както на тревога, така и на вълнение“, когато ка­пакът най-накрая се издига, окачен на четирите си сребърни дръж­ки. Още колко ковчега ще има вътре? И още веднъж светът го гле­да със затаен дъх, докато той се захваща за работа.

Вътре има втори ковчег, който е покрит с ленен саван и с гир­лянди от цветя. Докато бавно отмята покрова, Картър разкрива нещо, което по-късно ще опише като „най-изключителния пример за из­куството на древните майстори на саркофази, откриван до този мо­мент“. Капакът му също представя фараона като бог Озирис, но из­работката му е още по-добра. Ковчегът е с дължина 2,04 м и влиза плътно в първия. Изработен е от дебело златно фолио и е богато ин­крустиран с гравирани стъклени орнаменти.

За да се извадят ковчезите от саркофага, така че върху тях да може да се работи, е необходима цялата сила на екип от осем души. Огромното им тегло подсказва на тези, които все още не знаят, че вътре има още какво да се намери.

Когато вдигат капака и на втория ковчег, от далечното минало изплува още едно човешко изображение, забулено във фина ленена тъкан. Картър дръпва назад ефирните материи и вдига обхващаща­та шията на фигурата сложна огърлица, съставена от цветя и мъ­ниста. Отдолу лежи трети ковчег, изработен от солиден златен лист с дебелина до 1,3 см на места и с дължина 1,83 м. Това е, както Картър по-късно ще отбележи, „едно абсолютно невероятно коли­чество чисто злато“. Златната повърхност е изящно украсена с инк­рустации. „Какви неописуеми съкровища - пише Картър, - са били погребани с тези древни фараони! Какви богатства са се криели ня­кога в Долината на царете!“

Това, което е странно в случая с лицата на трите саркофага, е, че те не изглеждат като портрети на един и същ човек. Изглежда, вто­рият саркофаг въобще не е бил предназначен за Тутанкамон. Може би е бил изработен за неговия брат Сменхкара, чиято мумия така и не е намерена. Обяснението на Картър за тези аномалии е, че явно жреците не са очаквали Тутанкамон да умре толкова млад и не всич­ко за погребението му е било предварително готово. Поради това им се е наложило да използват нечий чужд ковчег. Другото възможно обяснение е Картър и Ел-Расул да са направили някакви размества­ния, за причините на които бихме могли само да гадаем. Дали прос­то не са искали чрез разменянето на лицата да объркат хората, кои­то биха се опитали да докажат кому всъщност принадлежи тялото? Струва ми се възможно гробницата, която Картър и Карнарвън отк­риват, въобще да не принадлежи на Тутанкамон, а да е всъщност тази на неговия брат. Смятам, че всички гробници са били свърза­ни помежду си и двамата просто са избрали тези четири помеще­ния, за да ги използват като сцена за своята изпипана измама, като са смесили и пригодили някои от предметите според собствените си цели.

Независимо от това чий е портретът на средния ковчег, той се е превърнал в образ, който повечето хора автоматично асоциират с Тутанкамон. Както изтъква Греъм Филипс в книгата си „Божието дело - Мойсей, Тутанкамон и легендата за Атлантида“, „откриваме го възпроизведен по фотографии, рекламиращи всякакви аспекти на Египет: по плакати за новоиздадени книги, по брошури, предста­вящи туристически пътувания, по кориците на книгите, които се продават на египетските изложби“. Според Филипс това се дължи на факта, че изображението на средния ковчег е най-живо и ласкаво и че показва по-голяма част от тялото на царя, отколкото погребал­ната му маска. „Като общо, това е най-продаваемото лице - обяснява той, - много по-красиво и царствено, отколкото е това на бузестия младеж от най-външния ковчег и това на невинното дете от най-вътрешния и от погребалната маска... Скулите са много по-добре изразени, челюстта е по-широка и по-здрава, устните не са така пълни и носът не е толкова дълъг.“

Когато Картър и неговият екип освобождават последния ковчег, те откриват, че краят му е бил отрязан, за да може капакът да бъде затворен. Дори на дъното на ковчега има стърготини, които най- вероятно са останали като свидетелство от тази работа. Картър може би би успял да ни убеди, че това са следи от работата на тези, които са погребали царя, ако едно подобно поведение не изглеждаше така неподходящо за хора, на които е поверена последната грижа за един бог. Много по-вероятно е това отново да са следи от работата на бан­дата от Курна, която Картър ръководи през годините, до апогея на усилията му през 1922 г.

Най-накрая е настъпил последният миг от тяхното търсене и ос­тава само да бъде вдигнат последният капак и да се разкрият нами­ращите се вътре тайни. Когато най-накрая масивният златен похлу­пак е отворен, Картър за първи път се оказва лице в лице с мумията на фараона. Тя е обвита в злато и полускъпоценни камъни, които блестят на фона на тъмните ленени превръзки, и носи златна маска с естествени размери. „Времето - пише Картър, - измерено с маща­ба на краткия човешки живот, сякаш губи обичайната си перспек­тива пред този спектакъл, който така живо припомня свещените религиозни обреди на една изчезнала цивилизация.“

Сияещата прекрасна маска, тежаща над десет килограма, има изражение, което е едновременно тъжно и спокойно. На изработе­ния от злато нагръдник с инкрустации са изписани следните редове:

„Безкрайна е красотата ти, о, Озирис, царю Небхепрура¹.

Твоята душа живее! Твоите жили са здрави!

Твоята непоклатимост е в устата на живите,

о, Озирис, царю Тутанкамон.

Твоето сърце е във вечното ти тяло.“

Картър описва погребалната маска по следния начин:

„Кованата златна маска е прекрасен и уникален паметник на древното портретно изкуство... На челото и са прикрепени царските инсигнии, изработени от масивно злато - лешоядът Нехбет и змията Буто². Това са символите на двете царства, над които фараонът властва. За брадичката е прихваната оби­чайната Озирисова брада, изработена от злато и стъкло с цвят на лапис лазули. Около шията си носи тройна огърлица от жълто и червено злато и сини фаянсови дисковидни мънис­та.“

След това екипът от специалисти на Картър трябва да си пропра­ви път през тринадесетте пласта от прогнили ленени бинтове, които обвиват тялото, като внимателно ги разрязват със скалпели. Във всеки пласт са скрити още съкровища. В крайна сметка са намере­ни 143 накита, амулети и сечива, които са били бинтовани заедно с мумията.

Най-накрая достигат до сгърченото тяло на убитото момче, което е голо, ако не се броят златните апликации, които покриват пръсти­те на ръцете и краката и изправения пенис. Това наистина е бил „малкият цар“ - височината му е била под 1,65 м. Картър внима­телно повдига главата и с фина самурена четка почиства от нея и последните парченца прогнил лен. Красивите черти на Сина Божи се разкриват пред него. Картър разказва:

„Най-накрая младият фараон беше пред нас. Неизвестен владетел с краткотрайно управление, той вече не беше просто сянката на едно име, но се беше завърнал - след повече от три хилядолетия - в истинския свят и в историята! Това беше кулминацията на дългите ни търсения! Гробницата беше раз­крила своите тайни: посланието на миналото беше достигнало до настоящето, въпреки тежестта на времето и ерозията на изтеклите години.“

Най-голямото представление в историята е стигнало до връхната си точка, тържествен финал, в който демонстрацията на смайващи древни богатства е съчетана с разкриването на тайни, които сякаш са извън времето. Светът е точно толкова очарован, колкото Картър е искал да бъде. Той обявява, че отново ще обвие тялото и ще го върне в първия златен ковчег, където ще бъде изложено за поклоне­ние.

През 1968 г. ковчегът отново е отворен, този път от Р. Харисън, професор по анатомия от университета в Ливърпул. Той иска да нап­рави рентгенови снимки на останките на младия фараон и веднъж завинаги да определи причината за неговата смърт. Харисън е шо­киран от откритието, че Картър не е бинтовал повторно мумията, както е заявил първоначално, а я е оставил в същото корито с пя­сък, където са направени известните по целия свят снимки на Хари Бъртън. Когато Харисън отстранява пясъка, той установява, че че­репът е отделен от първия прешлен и че ръцете са прерязани при раменете, лактите и китките. Краката също са срязани при таза, колената и глезените. Липсват гръдната кост и предната част на гръдния кош.

Харисън отбелязва, че пенисът на момчето също липсва. Бихме могли да се запитаме, чия ли частна колекция е приютила тази жестока и срамна реликва от дълбините на историята.

Египтоложките среди игнорират откритието на проф. Харисън и трудно ще срещнете нещо за него в многобройните книги, които излизат през 70-те години на XX в., когато прочутата изложба „Ту­танкамон“ обикаля света. Едно от изключенията е книгата на френ­ския лекар Морис Букай „Мумии на фараони“. В нея той твърди, че „Картър е преувеличил вредите, нанесени на най-горния пласт бинтове [на мумията], като във всичките си публикации твърди, че както бинтовете, така и самата мумия са пострадали вследствие от действието на мастните киселини, за които се смята, че са се съ­държали в благовонията, с които лененото платно е било напоено в древността...“ Букай предполага, че въпросните повреди са причи­нени от самия Картър, който при неуспешните си опити да разтопи подобната на смола субстанция, циментирана маската и тялото към дъното на ковчега, е изложил мумията на слънце.

Според Букай, след това Картър е трябвало да освободи Тутанка­мон от бинтовете и да отдели овъглените и натрошени таз и долни крайници от трупа, за да може да извади накитите и погребалните предмети. Главата е била отделена от тялото, за да може да остане в ковчега, дори когато се извади тялото. На снимките на Бъртън изглежда, че горната част на дясното ухо на мумията също е изчезнала без следа. Дали просто не се е отделила с бинтовете и впоследствие е била изхвърлена? На по-късни снимки цялото ухо липсва.

Очевидно в момента на откритието всички тези липси са игнори­рани. Всички искат историята да завърши благополучно и следова­телно тя на пръв поглед наистина свършва така. Когато му идва времето, огромното количество съкровища са изнесени от гробница­та, опаковани и транспортирани - с минимални загуби - до музея в Кайро. Пиер Лако вече е признал, че именно тези черти от характе­ра на Картър, които го правят толкова невъзможен противник - не­говата упоритост и педантичност - са абсолютно необходими за ра­ботата, с която се е нагърбил. Ако трябва да бъдем искрени, никой друг не пожелава да се заеме с изпразването на гробницата. Това е задача, която ще коства на Картър едно много напрегнато десетиле­тие и в крайна сметка ще доведе до неговата смърт.

Когато ситуацията в Египет става особено трудна, Картър зами­нава на лекционна обиколка в Америка, като преди това изнася ня­колко беседи в един театър на Оксфорд Стрийт в Лондон. Прияте­лите му се притесняват, дали със своя мълчалив характер и с лю­бовта си към детайла ще успее да събуди интереса на публиката. Те обаче са подценили шоумена в Картър. Зрителите жадно поглъщат всяка негова дума. Въпреки че винаги е имал проблеми с общуване­то и никога не е харесвал тълпите, турнето му се превръща в гран­диозен успех. Всичките скрити театрални умения на Картър изли­зат на показ, когато той съживява историята на откритието, така както са я измислили с Карнарвън през 1922 г. Публиката слуша като омагьосана разказа за онзи въображаем момент, когато чети­римата - той самият, Карнарвън, лейди Евелин и Пеки Календър - за пръв път съзират съкровищата през отвора в стената. Понякога Картър толкова ще се вживее в собствената си история, че думите му ще излизат на пресекулки и очите му ще се пълнят със сълзи. Той толкова дълго вече играе тази роля, че може би е успял и сам да си повярва. Сред слушателите му са големите хора на деня. В Америка има частен разговор в Белия дом с президента Калвин Кулидж, а в Детройт сред публиката седи и Хенри Форд.

Консервационните и реставрационните работи в Долината на ца­рете приключват през 1932 г., точно десет години след първоначалното откриване на гробницата на Тутанкамон. Какво ще прави Кар­тър сега? С помощта на своя приятел - писателя Пърси Уайт – той завършва третото издание на огромната „Гробницата на Тутанкамон“ и започва да подготвя нов пълен отчет за откритието. Поддържа дом на западния бряг на Тива, но прекарва повечето време, „седейки във фоайето“ на „Уинтър Палъс“ в Луксор. Според някои описания той е „потънал в мрачно настроение и не говори с никого“. По-късно Картър обявява, че възнамерява да се заеме с търсенето на гробни­цата на Александър Велики. Той е убеден, че тя се намира някъде в покрайнините на Александрия, северното пристанище на Египет, основано от самия Александър. Картър твърди, че знае къде точно се намира гробницата, но заявява следното: „Никому няма да кажа, а най-малко на Службата за старините. Тайната ще умре с мен.“ Както и става. Прекарва следващите шест години в тежки терза­ния, макар на няколко пъти да успява да посети любимия си Еги­пет.

Въпреки световния си успех и въпреки факта, че е станал по-богат, отколкото си е представял и в най-смелите си мечти, когато през 1939 г. Картър умира в дома си в Кенсингтън, близо до Албърт Хол, той е един обиден и сравнително неизвестен човек. Така и не получава лелеяното рицарско звание, макар да е направил най-голямото археологическо откритие в историята. По това време, измама­та му вече би трябвало да е известна на много хора от средите на науката и властта. Джордж V (който умира само три години по-рано) знае, че Картър и Карнарвън лъжат относно отварянето на гробната камера, тъй като Карнарвън се е изпуснал по време на една аудиенция малко след откриването на гробницата.

Вероятно Картър прекарва последните си години в постоянен страх, тъй като знае, че много от хората, съхраняващи заедно с него тайната на гробницата, намират смъртта си при мистериозни обсто­ятелства. В мрачните си настроения най-вероятно си е мислел, че е само въпрос на време този, който е убил приятелите му, да дойде да потърси и него. След смъртта на Картър, неговите притежания са продадени на търг от аукционната къща „Сотби“ и по-голямата част от скромната му, но изящна колекция от антики е закупена от крал Фарук и предадена на Каирския музей. Други предмети са продаде­ни поотделно от лондонските търговци и намират пътя си към най-различни частни сбирки. Метрополитън Мюзиъм унаследява дома му в Елуат ел-Диван, където Картър живее през всичките си годи­ни на работа в Долината на царете. Къщата получава името „Замъка Картър“.

Картър отнася със себе с в гроба тайни, за които все още само можем да се досещаме.