ОфИЦИАЛНАТА ИСТОРИЯ НА ОТКРИТИЕТО

„Виждате ли нещо?“ (Карнарвън)

„Да, прекрасни неща!“ (Картър)

През 1914 г. Дейвис най-накрая се отказва от търсенето на Ту­танкамон в Долината на царете. Когато прекратява разкопките, той е само на няколко крачки от гробницата, но изкопът е стигнал до пътя и Картър успява да го убеди, че ако продължи нататък, има голяма вероятност да го подкопае. Тъй като вече е уморен от прес­ледването, Дейвис се съгласява и разпорежда спиране на работата. Умира на следващата година. Може би разклатеното му здраве също помага на Картър да го убеди, че е време да се откаже от скъпо струващото търсене в един район, който дори според него вече е изчерпан.

В Европа започва война и в очите на всички издирването на ре­ликви от Древен Египет изглежда по-неуместно, откогато и да било. Вниманието на властите и медиите е насочено към проблемите на отбраната и оцеляването. Макар тези обстоятелства да са до извест­на стенен неудобни, те също така позволяват на Картър и Карнар­вън да действат с повече свобода и без да привличат прекомерно вниманието. Веднага щом Дейвис се отказва, те поемат концеси­ята и Картър систематично започва да проучва мястото. Той е сигурен, че там чака неоткрита поне една голяма гробница - тази на Тутанкамон.

Когато през същата година Турция влиза във война на Съюзни­ците, Британия обявява, че Египет - номинално все още част от Османската империя - ще бъде поставен под защитата на Нейно величество и за в бъдеще ще се намира под британски протекторат. Тъй като разбират, че британските войски са се разтеглили по це­лия Западен фронт и се сражават в още няколко района на света, на следващата година турците се опитват да си възвърнат контрола над Египет и Нил. Британците успяват да ги отблъснат, но когато на свой ред османската армия разбива съюзниците при Галиполи, през 1915 г. турците предприемат второ настъпление. Британците отно­во удържат атаката, след което прекосяват полуостров Синай, напа­дат Палестина и така завинаги премахват турската заплаха за Египет.

Карнарвън прекарва по-голяма част от войната в Англия, неспо­собен да я напусне. На въпросите относно войната Картър обикнове­но отговаря, че е служил като Кралски пратеник. До известна сте­пен това е вярно. Тъй като говори арабски, през 1915 г. Картър пренася секретни пратки за сър Хенри Макмахън и се ползва от протекцията на Външното министерство. Освен това предава ус­тни съобщения и изпълнява функциите на преводач при секрет­ните срещи на британските и френските власти с арабските им съ­юзници.

Картър е шокиран от надменността, с която британците се отна­сят към местните работници. Подобно на мнозина други, които имат допир до масовите настроения на населението, той усеща, че вед­нъж щом свърши войната, ще бъде само въпрос на време национа­листите да се възползват от омразата, която обикновения египетски работник изпитва към своите „покровители“.

Картър е изпратен в Горен Египет, където неофициално трябва да помага за наблюдението над долината на Нил. Трудно е да се проследи неговата съдба през размирните години на войната и раз­копките му в Долината на царете замират. Има сведение за възник­ването на някакъв конфликт, подобен на този с пияните французи през 1903 г., който довежда до спор относно армейския устав. Оче­видно Картър остава верен на своята природа и в резултат е освобо­ден от задълженията си към армията.

През септември 1917 г. Картър получава известие, че е освобо­ден от армията за неопределено време и може да се върне към свои­те разкопки. „Истинската кампания в Долината едва започваше - пише той, като след това добавя: „Действителният проблем беше, че не знаехме, къде точно да започнем.“ Той има на разположение ра­ботници, набрани сред местното население, и се захваща с на пръв поглед безкрайната задача да премести хиляди тонове пясък и ка­мъни, за да разчисти участъка до материковата скала. В плана му няма нищо тайно. Напротив, Картър е напълно откровен относно на­меренията си. Той е убеден, че копае точно на мястото, където „се надяваме да открием гробницата на Тутанкамон“. Както пише Никълъс Рийвс в книгата си „Гробницата на Тутанкамон - пълно опи­сание“, „ ... според всички официални версии на историята, това е едно невероятно усилие, зад което се крият любов и твърдост; Кар­нарвън продължава да осигурява парите, а Картър - работната сила и ръководството“.

През пролетта на 1922 г. Карнарвън най-накрая се уморява да налива пари в Египет. Той започва да вярва в заключението на всич­ки останали египтолози, в това число и на вече покойния Масперо, че Долината на царете е изчерпана. Карнарвън решава веднъж зави­наги да приключи с Египет. Впоследствие, Картър е призован в Хайклер Касъл и там му е казано, че разкопките трябва да бъдат прекратени. Според думите на Никълъс Рийвс Картър е „ужасен“. Той прави един последен опит да убеди своя покровител и заявява, че ако е необходимо, сам ще финансира проучванията. Макар Кар­нарвън да знае, че Картър е успял да спечели пари като търговец на произведения на изкуството, той е наясно, че наемането на подобен брой работници струва цяло състояние. Освен това и двамата знаят, че новоназначения Директор на Службата за египетски старини Лако е предложил промени в правилата за компенсиране на „чуждестран­ните проучватели“. Това е последният удобен момент за търсенето на гробницата на Тутанкамон. Карнарвън е впечатлен от твърдата увереност на своя приятел и Картър печели отсрочка - разкопките ще продължат още един сезон.

В началото на ноември Картър отново е в долината, за да ръково­ди последния опит - и двамата са сигурни в това. Натъкнал се е на основите на няколко древни работнически колиби и надзирава раз­чистването им. Настроението е вяло и дори оптимизмът на Картър започва да отслабва. Унинието е завладяло всички и не за първи път си задават въпроса, дали в крайна сметка ще успеят да постигнат нещо.

Случило се така, че едно малко момче било толкова завладяно от идеята за търсене на съкровища, че вместо да се скрие на сянка през обедния пек, продължава да рови в пясъка с една пръчка. То просто имитира действията на по-възрастните, които без съмнение е наблюдавало. През това време всички си почиват и никой не му обръща внимание. Според това, което по-късно Картър ще си спом­ня за този ден, пръчката задира в нещо твърдо под повърхността на пясъка и момчето започва да копае с ръце. Няколко минути по- късно на бял свят се появява каменно стъпало. Момчето решава, че е открило това, което всички останали търсят. Тръпнещо от страх, че някой ще види какво точно прави, и ще му открадне славата на откритието, то бързо засипва стъпалото с пясък - „така че никой от конкурентните археолози да не го види“ - и се спуска да търси Картър.

Картър веднага разбира, че момчето е попаднало на нещо важно и нарежда стъпалата да бъдат разчистени незабавно. Докато работни­ците изнасят пясъка и чакъла, постепенно се разкрива изсечена в склона стълба. До следобед на следващия ден са разчистени двана­десет стъпала и се е появил горният край на зазидана врата. Върху мазилката има овални печати, които Картър не успява да разчете. По-късно ще си признае, че в този момент все още изпитва някакви съмнения, тъй като вратата му се струва твърде малка, за да е вход към царска гробница. Може да се окаже просто още един тайник, подобно на открития от Дейвис. И все пак той е сигурен, че е отк­рил нещо важно. Картър прави дупка под горния праг на вратата и провира факла вътре. От другата страна има само пръст и чакъл - все едно коридорът е запълнен, така че никой не е могъл да влезе преди тях.

Макар и да е нетърпелив да продължи работата, Картър знае, че първо трябва да се свърже с Карнарвън в Англия. Неговият приятел и спонсор заслужава да присъства на разбиването на вратата. Пора­ди това, той нарежда на работниците да засипят стъпалата и да ох­раняват на смени мястото, докато дойде време за повторното им раз­чистване. След това се прибира в дома си с едно магаре и на следва­щия ден изпраща телеграма в Хайклер: „Най-накрая направихме великолепно откритие в Долината - прекрасна гробница с недокос­нати печати. Засипана е до вашето пристигане. Поздравления.“

Картър изпраща още една телеграма - покана до британския ар­хеолог А. Р. „Пеки“ Календър, който по същото време работи на друг обект, да се присъедини към тях. Картър е работил с него и по-рано и двамата се разбират добре. Календър е добродушен, прак­тичен и освен това е готов да помогне за всичко, което Картър би поискал от него. Хърбърт Уинлок, който по-късно ще стане дирек­тор на Метрополитън Мюзиъм, пише за Календър, че той е „един от малкото колеги, които са способни да работят продължително с Кар­тър, без да му се налага от време на време да си почива“.

Минават две седмици и половина, преди Карнарвън и неговата дъщеря - красивата двадесетгодишна лейди Евелин Хърбърт - да пристигнат в Луксор и Картър да може да възобнови проучванията. Под ръководството на Календър работниците вече разчистват стъл­бището, за да бъде готово за пристигането на гостите. Картър посре­ща Карнарвън и дъщеря му на гарата в Луксор и веднага ги качва на магарета и ги повежда към обекта. Лордът е болнав човек, а ос­вен това вероятно е изморен от дългото пътуване. И все пак, той държи да види какво е открито. Може би лейди Евелин се притес­нява за здравето на баща си и поради това в крайна сметка се реша­ва те да се върнат в „Уинтър Палъс“ в Луксор, за да прекарат нощ­та. Последните няколко стъпала остават за следващата сутрин.

На другия ден работата е довършена и е разкрита цялата врата. Сега вече Картър може да се увери, че печатите носят името, което той толкова иска да види - Тутанкамон. Това предизвиква засилва­що се вълнение, което обаче до известна степен е помрачено от отк­ритието, че в някакъв момент част от вратата е била зазидана нано­во. Дали вече са влизали грабители? Дали няма да се окаже, че съкровищата отдавна са изнесени, а зад запечатаната врата има само празна камера е пръснати по пода нищожни останки?

И все пак, малко по малко започват да демонтират стената, зад която откриват спускащ се надолу коридор, който е засипан догоре с варовикови отломки. Работейки като мравки под палещите лъчи на слънцето, армията от работници, които изнасят с кошници изко­паната пръст, успяват да разчистят коридора до четири следобяд на същия ден. Проходът е дълъг около 12 м и завършва с втора запеча­тана врата. Тя също е покрита с печати и носи следи от повторно затваряне. Картър и Карнарвън все още не могат да знаят какво ги чака от другата страна. Може би още едно стълбище? Втори кори­дор? Празна стая или най-голямата колекция от изгубените царски богатства на Древен Египет?

В края на деня, когато коридорът е напълно разчистен и работ­ниците са си тръгнали, на мястото остават само четиримата - Кар­тър, Карнарвън, лейди Евелин и Календър. Всички чакат в напрег­ната тишина, докато Картър прави малка дупка във втората врата. Когато отворът става достатъчно голям, той вмъква вътре свещ, за да провери за наличието на отровни газове. По-късно Картър ще напише:

„Вкарах свещта и се взрях в мрака. Лорд Карнарвън, лей­ди Евелин и Календър стояха до мен и напрегнато очакваха присъдата ми. В началото не виждах нищо, тъй като от каме­рата излизаше горещ въздух и караше пламъка на свещта да трепти. Когато очите ми постепенно започнаха да привикват към тъмнината, от нея започнаха да изплуват отделни детай­ли - странни животни, статуи и злато... Навсякъде блестеше злато. За един момент - за околните би трябвало да е изглеж­дал като цяла вечност - останах като зашеметен. И когато лорд Карнарвън не можа да издържи на напрежението и нерв­но ме попита: „Виждате ли нещо?“, единственото, което успях да изрека, беше: „Да, прекрасни неща!“ След това разширих отвора, за да можем да гледаме и двамата, и вкарах електри­чески фенер.“

Гледката, която се разкрива пред очите на Картър, е описвана стотици пъти в стотици книги и статии. Това е сцена, за която на хората явно никога няма да им омръзне да четат. Все пак, всеки един от нас някога си е мечтал да види с очите си нещо подобно. Всичко изглежда като щастлив край на приказка.

Двамата мечтаят за това от четиринадесет години, като прекар­ват десет от тях, работейки в непосилната горещина. Картър свърш­ва по-голямата част от работата, а Карнарвън предоставя почти неог­раничени финансови ресурси. Залагат на карта огромна част от жи­вота си, както и богатството на Карнарвън, за да намерят нещо, кое­то се е изплъзвало на останалите в течение на векове. И в този мо­мент - както в най-добрите приказки - те получават своята награда за всичките тези години на безплодни усилия, за търпението и ку­ража да продължат там, където други преди тях са се отказали. Наградата им е съкровище, което не само ще им донесе нечувани богатства, но и реабилитация в очите на техните съперници. Те са доказали своята правота и Долината на царете наистина не е била „изчерпана“.

Веднага щом и останалите успяват да видят чудесата, натрупани вътре, Картър се заема с разширяването на дупката, така че и чети­римата да могат да гледат с помощта на фенерчето, и започва да мести лъча от една невероятна гледка към друга:

„Точно срещу нас... имаше три позлатени ложета, чиито страни бяха оформени като свръхестествени същества. Техни­те тела бяха много удължени, за да могат да изпълняват фун­кциите на матрак, но главите им бяха изработени с поразите­лен реализъм. Тайнствени зверове, които е достатъчно да пог­леднеш веднъж - така, както ние ги видяхме - с блестящи златни повърхности, внезапно извадени от тъмнината от лъча на фенера, все едно попаднали под фокуса на прожекто­ри, и с глави, които хвърляха гротескни разкривени сенки на стената отзад, - за да си дадеш сметка, че са почти плаше­щи.“

Когато излизат, съобщават най-вълнуващата новина — на север­ната стена на камерата са забелязали очертанията на още една запе­чатана врата, от двете страни на която стоят стражи. Това са статуи на царя в естествена големина, със златни сандали и набедрени преиаски, въоръжени с боздуган и жезъл и със свещената кобра на челата си. Според това, което пише Кристофър Фрейлинг в книгата си „Лицето на Тутанкамон“, Картър казва следното:

„Скоро сред обърканите ни впечатления се прокрадна ми­сълта, че никъде в хаоса от предмети пред нас не бяхме виде­ли нито саркофаг, нито останки от мумия. Отново се стигна до въпроса, който вече бяхме обсъждали по-рано - дали става дума за гробница, или за тайник със съкровища. При това положение отново се върнахме към огледа и тогава вече забе­лязахме, че между двете фигури на стражи отдясно на входа има още една запечатана врата. Това, което виждахме пред нас, беше само преддверието. Зад охраняваната врата трябва­ше да има още стаи, може би цяла поредица. Без ни най-малко съмнение, в една от тях щяхме да намерим и самия фараон в цялото му посмъртно великолепие.“

На следващия ден Картър изпраща телеграма до египтолога Алан Гардинър: „Имаме с какво да напълним всички зали на египетския отдел на Британския музей. Мисля, че това е най-великото откри­тие, което някога е правено.“

С това официалните им права за момента се изчерпват. За да вля­зат в гробницата, те трябва да изчакат пристигането на правителст­вения инспектор. И така, според думите на Картър, те решават да спрат дотук и да зазидат отвора във вратата.

„Това беше денят на дните - пише Картър, - най-хубавият, кой­то някога бях преживявал и без съмнение какъвто не бих могъл да се надявам да преживея никога вече.“

По-късно, докато обсъждат видяното, двамата се впускат във фантазии относно какво може да се крие зад третата врата. Дали ще ги отведе в лабиринт от последователни помещения, всяко следващо по-великолепно от предхождащото го? Или ще има само една стая, в която няма да е останало нищо, след като крадци са успели да про­никнат в нея отдругаде?

Според разказа на Картър по изгрев отново са в Долината и се заемат да направят достатъчно голям отвор, който да им позволи да проникнат вътре. Влизат без присъствието на инспектор. След като веднъж са вътре в помещението, което наричат „Преддверието“, и Календър е успял да прокара електрическо осветление, те са още по-смаяни от обстановката. Наоколо има купища предмети и те въз­кликват пред всеки един от тях. Картър и Карнарвън се викат взаимно, за да си показват какви съкровища още са открили.

„Неловкото усещане, че мястото им не е тук, нарушава празничната атмосфера - пише Томас Ховинг в „Тутанкамон - неразказаната история“. - Изминали са хилядолетия от момента, когато друго човешко същество е стояло тук, където те сега се намират. И все пак - изглежда, все едно е било вчера. Всичко изглежда толкова свежо. Купа с хоросан, използван за замазването на вратата, светилник, който сякаш току-що е угаснал, отпечатък от пръст върху ри­суваната повърхност, прекрасно запазен букет цветя на прага. Тази интимност, усещането за живот, което изпълва древната стая, всич­ко това ги кара да се чувстват като натрапници.“

Това отново е картина, в която всеки от нас може да види себе си. Нима и ние няма да се държим по същия начин, ако бихме имали късмета да попаднем в една подобна ситуация?

След като внимателно оглеждат мазилката между статуите на стражите, стигат до заключението, че в някакъв по-ранен момент стената вече е била разбивана. Дали древни грабители вече са мина­вали по този път? И ако това е така, дали египетските жреци просто не са зазидали отново прохода, след като крадците вече са свърши­ли своето дело? Макар и да има свидетелства, че гробницата е отва­ряна в древността, Картър и Карнарвън стигат до заключението, че който и да е влизал, го е направил преди поне три хилядолетия, и то не през тази дупка. Те все пак отчитат възможността, крадците да са намерили друг вход към намиращите се отвъд вратата помеще­ния.

Решават да разбият зида и да погледнат какво има от другата страна. Като си проправя път през повторно затвореното място, Кар­тър успява да се провре, следван от Карнарвън и дъщеря му. Кален­дър е твърде едър, за да може да мине, и поради това остава да чака в преддверието, докато те му съобщят какво са намерили.

В момента, в който влизат вътре, те разбират, че всичките им мечти са се сбъднали. Пред тях има огромен златен ковчег, а вдясно виждат отворена врата, водеща към още едно пълно със съкровища помещение. То се охранява от статуя на бога чакал Анубис¹ , която е поставена на прага. Сега вече Картър е убеден, че е намерил Тутан­камон и че мумията му почти със сигурност е непокътната. Тя тряб­ва да лежи дълбоко в ковчега, където е била положена за вечен по­кой преди повече от три хиляди години. Рисунки по папируси от други гробници показват, че самата мумия може да е затворена в до пет влизащи един в друг подобни ковчега. В последния почти със сигурност има саркофаг и в него е положен златният ковчег със самата мумия.

В „Тутанкамон - неразказаната история“ Томас Ховинг предпо­лага, че след това Картър и Карнарвън решават да се върнат през преддверието и да запечатат отново вратата. По този начин на след­ващия ден ще могат да отворят гробницата пред очите на целия свят и всички ще изпитат същото вълнение от неизвестността какво се крие зад третата врата. Те самите ще твърдят, че не са влизали, но че са сигурни, че тялото на Тутанкамон лежи вътре. И двамата са прекрасни актьори и искат да направят откритието колкото се може по-вълнуващо и драматично за останалия свят. Те запълват дупката и покриват небрежния градеж с някакви кошници и рогозки, кои­то се търкалят наблизо.

Преддверието ще е първата стая, която ще покажат на публика­та. И така, на сутринта на 27 ноември стената на първата врата е демонтирана и Картър за първи път (това е „официалната“ версия) влиза в помещението заедно със своите колеги. Така поне е записа­но в официалните документи. Пред очите на изумените зрители лежат стотици предмети, натрупани един върху друг в едно прост­ранство от около 4 на 9 м. Навсякъде има злато, изящни алабастрови съдове, слонова кост, полускъпоценни камъни. До стената са под­редени шест колесници. Картър отбелязва факта, че техните оси са прерязани по средата, за да могат да бъдат внесени в помещението. Всичко изглежда по начина, по който е изглеждало преди три хи­ляди години, когато гробницата е била запечатана за вечни времена.

В югозападния ъгъл на помещението, където са забелязали още една запечатана врата, има малък отвор в преградния зид. Ако се погледне през него, може да се види още една натъпкана със съкро­вища стая, в която те ще могат да проникнат през тази четвърта запечатана врата. Кръщават я „Страничното помещение“. Стаята до гробната камера получава названието „Съкровищницата“.

След като прекарват по-голямата част от нощта сред многоброй­ните находки, те запечатват всички отвори и се отправят на магаре­та към къщи, потънали в мисли.

Първото проникване в гробната камера вероятно така и щяло да остане неизвестно, ако на бял свят не излиза един непубликуван откъс от статия на Карнарвън. Той се появява много години по-къс­но и не само че разказва как са разширили отвора във втората врата, но освен това описва и безценните съкровища, които лежат отвъд нея. Макар среднощният им набег в гробницата да става известен само на тесен кръг археолози, светът е шокиран. През 1945 г. Алан Гардинър пише на Пърси Нюбъри по повод на един материал на Картър, който ще бъде представен в Оксфорд пред Института „Грифит“, и като послепис добавя следното: „Между другото, видя ли статията на Лукас в годишника, в която се е раздрънкал, ако ми позволиш да се изразя жаргонно? Много се радвам, че най-накрая стана, макар и да не го направих аз.“

Около месец след първото влизане към екипа се присъединява и Алфред Лукас - директор на Химическия департамент към еги­петското правителство. Двадесет и пет години по-късно в едно офи- циално списание - „Годишник на Службата за египетски старини“ - той ще напише следното: „Имаше твърде много загадъчност около грабителската дупка (тази, която водеше към гробната камера). Когато на 20 декември видях гробницата за първи път, тя беше пок­рита с някакъв плетен поднос или капак и с някакви други неща, които господин Картър беше събрал от пода и беше натрупал там... Господин Картър, лорд Карнарвън и неговата дъщеря със сигурност бяха влизали и преди официалното отваряне в гробната камера и съседното помещение, което не беше запечатано.“ По-късно, той ще добави: „Отворът - за разлика от този на най-външната врата - не беше зазидан и запечатан от служителите на некропола, а от господин Картър. Скоро след като започнах да работя с него, той ми пока­за втория зид и когато заявих, че не прилича на старо зазиждане, призна, че наистина не е и че той го е направил.“

Лукас е категоричен, че още преди официалното отваряне на гроб­ницата е видял в къщата на Картър кутия за благовония, която по-късно се оказала в един от външните ковчези. За тези, които изпит­ват подозрения към дейността на Картър и Карнарвън, това е само още едно потвърждение, че те са решили да изплетат някаква драматична измислица около откриването на гробницата и да прикри­ят незаконното си първо влизане. Двамата съучастници обаче не об­ръщат никакво внимание на врявата. След като се завръща в Анг­лия, на 22 декември Карнарвън е приет от крал Джордж V в Бъкин- гамския дворец. Според официалната стенограма той уверява кра­ля, че когато проникнат в гробната камера, „ще намерим пет позла­тени ковчега и младият цар ще бъде вътре, когато ги извадим един от друг“. Откъде може Карнарвън да знае, че мумията още ще бъде вътре, в позлатения си ковчег, ако вече не е влизал в гробната каме­ра?

Историята за откриването на гробницата на Тутанкамон мълние­носно обикаля целия свят. В Египет се разпространяват слухове, които допълнително размиват границите между факти и измисли­ци. Едната от историите, които се разказват, е, че местни хора са видели три самолета да се приземяват в долината и след това да отлитат в неизвестна посока, натоварени със съкровища. Картър признава, че е чул слуховете, но ги определя като смехотворни. Широката публика, която по това време е далеч не толкова цинична, колкото е в наши дни, е повече от щастлива да се съгласи с него. Никой не иска и да чуе, че двамата герои - състоятелен английски аристократ и уважаван английски учен - сериозни мъже, които носят шапки, костюми и вратовръзки дори и в най-непоносимата жега, биха могли да паднат толкова ниско, че да откраднат откри­тите от тях съкровища. Кой би предпочел да повярва на твърдения­та на някакви истеризирали и необразовани „туземци“ вместо на думите на такива изискани господа? Очевидно никой.

И все пак, при официалното отваряне на гробницата на 29 ноемв­ри на присъстващите е показано само преддверието. Отворът към гробната камера е стратегически прикрит с една кошница и някак­ви рогозки. Сред присъстващите има провинциални египетски чи­новници и лични приятели, като например лейди Нюбъри. Според Т. Джеймс, автор на „Хауард Картър - пътят към Тутанкамон“, на следващия ден е организиран втори оглед, на който присъстват Пиер Лако, Директор на Службата за египетски старини, Пол Тотенхайм, съветник към Министерството на обществените дела, и сър Артър Мъртън, представител на вестник „Таймс“. С помощта на Картър на 30 ноември новините за голямото откритие са се разпространили навсякъде по света.

Картър и Карнарвън успяват да прикрия измамата. И все пак, в Службата за египетски старини не всичко е както трябва. Лако и неговият помощник Тотенхайм не са поканени на официалното отва­ряне и мнозина египетски националисти разглеждат това като оби­да към нацията. Вече твърде дълго британците ограбват съкрови­щата им. Според Никълъс Рийвс, авторът на „Гробницата на Тутан­камон - пълно описание“, Артър Мейс - експерт по консервация, изпратен от Метрополитън Мюзиъм - пише от Луксор следното: „Археология и журналистика по принцип е лоша комбинация, но като се прибави и политика, става наистина ужасно.“ И все пак, размерът на драмата около гробницата засенчва оплаквани­ята от високомерното поведение на английските археолози и Кар­тър и Карнарвън продължават, без да им обръщат внимание. Напра­вен е списък от висши сановници и са разпратени покани за отваря­нето на погребалната камера, което трябва да се състои на 17 февру­ари 1923 г.

Когато този ден настъпва, Картър повежда събралата се тълпа надолу по стълбите към гробницата. Карнарвън го следва в особено приповдигнато настроение и в един момент се обръща към присъст­ващите и заявява: „Ще имаме концерт! Сега Картър ще ни изпее нещо.“ Когато чува тази забележка, Артър Уайгол, който не е пока­нен и чака отвън, отбелязва язвително: „Ако продължава по този начин, не му давам повече от шест седмици живот.“ Този коментар ще се окаже пророчески.

И наистина, под земята Картър разиграва представление. Пред­дверието е разчистено и в него са наредени столове, за да могат гос­тите да поседнат. Отворът, през който Картър и Карнарвън са влез­ли в гробната камера, изобретателно е прикрит с помощта на малка дървена платформа. От нея Карнарвън произнася кратка реч, в коя­то благодари на работниците и изразява своята признателност към Метрополитън Мюзиъм за оказаната подкрепа за проекта. След това е ред на Картър. С изключително внимание той започва да отстраня­ва мазилката, която покрива зазиданата врата към гробната камера. Картър много добре знае какво има от другата страна, но въпреки това държи публиката в напрежение. Най-накрая, когато отворът е достатъчно голям, той се взира вътре и заявява със сподавен глас: „Виждам стена от злато.“

За събралите се зрители моментът е вълшебен и Картър се прес­трува на също толкова смаян. Отворът постепенно се разширява и вече всички могат да видят блестящата златна стена на ковчега. Като се промъква покрай нея навътре в гробната камера, Картър продъл­жава да тъче своята магия, като съобщава за все нови и нови чудеса, сред които има ковчежета, светилници и единадесет магически гребла. Както е описано от Томас Ховинг в „Тутанкамон - неразказаната история“, тогава Картър „маха резетата на външния ковчег и отваря вратите, зад които има ленен покров... Зад древната тъкан се крие втори ковчег, чиито врати са залостени и запечатани... Това - заявява Картър на омагьосаната публика - означава, че могат да бъ­дат сигурни в това, че грабителите не са стигнали до тялото на фа­раона“. Няма сценарист, който да може да сътвори такава поредица от завладяващи сцени. Едно толкова добро представление е обречено да се играе завинаги.

На същия ден Карнарвън излива чувствата си пред Артър Мъртън от „Таймс“:

„Трудно ми е да опиша какво точно изпитвах при влизане­то си във вътрешната камера, тъй като дори в мечтите си не се бях виждал стоящ пред една така смайваща картина... С най-голямо внимание последвах господин Картър и каквито и да са били усещанията ми при влизането в първото помеще­ние, те бяха нищо в сравнение с ясното съзнание, че пристъп­вам в практически непокътнатата гробница на египетски цар. Не изпитвам и най-малкото съмнение, че докато един по един отваряме всички ковчези, пространството между тях ще се окаже пълно с предмети от най-голям интерес. Доколкото мога да преценя от вече намерените, те би трябвало да се отличават с изключителна красота. Работата по демонтирането на конст­рукцията ще изисква огромно внимание и сръчност. Очаквам вълнението и интересът към нашата работа да се увеличават с всеки следващ етап, докато най-накрая достигнем до мястото, където - нещо, в което съм сигурен - лежи непокътнато тя­лото на царя.“

Картър бързо разбира, че за работата по изпразването на гробни­цата ще му трябва помощ, и се свързва с Албърт Литгоу - уредник към египетската колекция на Метрополитън Мюзиъм, - от когото по-рано е получил телеграма с поздравления и предложение за съ­действие. Текстът на отговора гласи следното: „Благодаря за съоб­щението [с поздравленията]. Откритието е колосално и се нуждаем от всякаква помощ. Дали е възможно да ни заемете Бъртън за теку­щата документация? Всички разходи са за наша сметка. Ще съм ви задължен при незабавен отговор. Всичко най-хубаво, Картър, „Кон- тинентал“, Кайро.“

Литгоу незабавно приема. В негов интерес е да се сближи въз­можно най-много с Картър. Той иска да има правото на първи избор от всичко открито - най-доброто трябва да бъде запазено за Метро­политън. В конкурентния свят на музеите Картър се е превърнал в символ на добра плячка и в крайна сметка щедростта на Литгоу е богато възнаградена.

Хари Бъртън е англичанин, който дълго време е живял във Фло­ренция, а от 1914 г. е постъпил на работа в Метрополитън. Участвал е в разкопките на Тиодор Дейвис в Долината на царете и в настоя­щия момент изпълнява функциите на фотограф на Картър. Стоти­ците негативи, които той ще заснеме в следващите няколко години работа по гробницата, продължават да са сред най-добрите археоло­гически фотографии за всички времена. Продължават да се получа­ват предложения за помощ и Картър съумява да формира екип от хора, които харесва и в които има доверие. Сред тях са Артър Мейс, Алфред Лукас, Пеки Календър, Пърси Нюбъри (човекът, който пръв въвежда Картър в египтологията), Алан Гардинър - той е приятел на Карнарвън, но така и не успява да се сработи с Картър, - Джеймс Брестед, Уолтър Хаузър, Линдзли Фут Хол и Ричард Адамсън.

Това е официалната история на откриването на гробницата на Тутанкамон.

­