МОЙСЕЙ, СВИТЪЦИТЕ И УБИЙСТВОТО НА ЗИГМУНД ФРОЙД

Зигмунд Фройд

Твърдо вярвам, че Зигмунд Фройд - бащата на психоанализата - е една от последните жертви на този замаскиран като проклятие убийствен заговор.

Фройд пише една статия, която е озаглавена „Мойсей на Мике­ланджело“. Статуята на Мойсей е с по-големи размери от естестве­ните и го представя като величествен и могъщ старец. Челото му е украсено със символичните рога, които маркират неговото преобразяване след срещата с Бог. Сграбчил е дългата си брада с лявата ръка и я докосва с показалеца на дяската. Мойсей седи дълбоко замислен, с намръщено изражение, и държи скрижалите на Заве­та. Фройд си задава въпроса какво точно е искал да изобрази Мике­ланджело. Дали Мойсей обмисля някакво решение, или вече е ре­шил? Дали току-що е седнал, или се кани да се изправи? Мускули­те на краката му предполагат някакво движение. И какво общо има това със скрижалите? Дали не се кани да ги разбие в гнева си към народа, който е поругал вярата му?

В крайна сметка Фройд успява да прозре това, което великият художник е искал да въплъти в статуята си. Други преди него са виждали в шедьовъра на Микеланджело човек, който е извън себе си от ярост, човек, който е предаден от хората, които се опитва да спаси, и който се кани да разбие в страшния си гняв скрижалите на Завета. За разлика от това, Фройд заявява, че - изобразявайки оте­ца стиснал под мишница каменните плочи - Микеланджело е ис­кал да покаже, че всъщност Мойсей се опитва да потисне надигна­лия се в него гняв. Той не се кани да извърши някаква гневна пос­тъпка, а се бори със собствената си страст, подчинява я и така се въздига над собствената си природа. За Мойсей на Микеланджело кризата вече е отминала и статуята представя „не въведение към гневен изблик, а следите от завършено движение“.

Не е изключена възможността още през 1923 г. Фройд да е разб­рал, че в гробницата на Тутанкамон Картър и Карнарвън са открили нещо изключително важно. Той вярва, че каквото и да е това нещо, то ще донесе потвърждение за неговата теория, че Мойсей всъщност е бил високопоставен египетски сановник. Може би връзката меж­ду двамата - Мойсей и Тутанкамон - е направена от археолога Ба- тискомби Гън, който е сред присъстващите на официалното отваря­не на гробницата. По едно съвпадение съпругата на Гън работи в клиниката на Фройд във Виена и едва ли можем да се съмняваме, че надълго и нашироко са обсъждали темата за гробницата на Ту­танкамон. Не можем да проверим, дали Картър и Фройд са имали някакъв контакт посредством Гън, тъй като личната кореспонден­ция на Фройд сега е притежание на нюйоркската компания „Зиг­мунд Фройд Аркайвс“. Въпросният архив е основан от д-р Курт Айслер, който почти собственоръчно е събрал огромно количество документи от онова време и е интервюирал много от пациентите на Фройд. За съжаление работата на д-р Айслер не е достъпна за изс­ледване и материалите са потулвани по същия начин, по който и текстовете от гробницата.

Възможно е първото покушение върху живота на Фройд да е ста­нало още през 1923 г. Бидейки лекар, той установява „левкопластичен тумор на челюстта и небцето си“. Тогава Фройд е на 67 години. Туморът е отстранен, като лекарите му казват, че не става въпрос за раково заболяване. Тъй като обаче образуванието рецидивира, Фройд решава, че става дума за злокачествен тумор. Той решава да посети д-р Маркус Хайек - хирург, специалист по носната кухина. Макар да изразява съмнения относно способностите на д-р Хайек, Фройд все пак му поверява операцията, може би защото така и не успява да убеди никой друг да се заеме с нея.

Според биографа на Фройд Питър Гей, очевидно съмненията на Фройд са се оказали оправдани. Едва по-късно става ясно, че Хайек - който наистина е способен хирург - много добре знае, че става дума за чисто козметична и по никакъв начин не спешна операция, но все пак решава да я извърши в отделението за външни пациенти в своята клиника. Какво точно се случва след това не е особено ясно, но на операционната маса нещо сериозно се обърква и Фройд започ­ва силно да кърви. Той е закаран в една малка съседна стая, където да се възстанови. Според свидетелствата на дъщерята на Фройд дру­гият пациент в стаята е едно симпатично бавноразвиващо се джу­дже. След като разбира, че баща и е добре, Ана отива да направи някои покупки за него. Междувременно Фройд отново започва да кърви и се опитва да позвъни за помощ. Оказва се, че звънецът не работи. Той е твърде слаб, за да стане и да вика за помощ, а изг­лежда силите му бързо го напускат. Джуджето обаче изтичва да извика сестрата, която успява бързо да спре кръвотечението.

Гей разказва, че от този момент нататък Ана отказва да напусне стаята на баща си и заедно с джуджето непрекъснато бди край лег­лото му. През нощта състоянието на Фройд отново се влошава и Ана отново вика сестрата. И двете правят опити да извикат дежурния хирург, но той така и отказва да дойде. За щастие Фройд преживя­ва нощта въпреки този съвсем откровен акт на престъпно нехайство и на следващия ден е изписан от болницата.

Ако не са били усилията на Ана и джуджето, Фройд е щял да умре в мъки още през онази нощ. Не вярвам, че в случаите с неиз­правността в звънеца и отказа на хирурга да дойде става дума за съвпадения. Смятам, че това е преднамерен опит възрастният човек да бъде убит. Ако Фройд би умрял, то това е щяло да изглежда като нещастен случай - просто лошо извършена операция по отстранява­нето на тумор, при която нещо се е объркало, и нищо по-зловещо. Ако въпросното покушение би успяло, то Фройд е щял да умре в една и съща година с Карнарвън. Той обаче продължава да се бори още цели шестнадесет години и в крайна сметка среща смъртта си по едно и също време с Хауард Картър. Според общоприетото мне­ние един негов приятел го убива от състрадание. След германското нахлуване в Австрия заедно с дъщеря си Ана Фройд бяга в Лондон, където завършва своята книга „Мойсей и монотеизма“. Тя е публи­кувана въпреки съветите на хора като проф. Йехуда и историка Чарлс Сингър, които се опасяват, че появата на книгата ще предизвика прояви на антисемитизъм. В Лондон Фройд се подлага на операция по отстраняване на някакво раково образувание в близост до челюст­та му. Това той прави по съвета на своя приятел д-р Макс Шур. Всъщност не са запазени никакви медицински документи, според които да е ставало въпрос за тумор. След операцията Фройд непре­къснато изпитва болки, не е в състояние да се храни и реално пог­леднато е на крачка от смъртта. Най-накрая Макс Шур му инжек­тира смъртоносна доза морфин, като успява да убеди Ана, че баща и сам е поискал така. Остава въпросът защо е било необходимо един старец да бъде подлаган на толкова ужасни операции?

В годината на смъртта на Фройд, в Ню Йорк е отпечатана послед­ната му книга - „Мойсей и монотеизма“. Според собствените му думи Фройд „мисли немислимото“. Неговата теория е, че Мойсей - освободителят на евреите и създател на тяхната религия и закони - всъщност е египтянин, който по-рано е бил близък помощник на Ехнатон. Фройд обяснява, че след смъртта на този фараон потиска­ното от него тиванско жречество излива гнева си върху паметта му. Религията на Атон е забранена, а новата столица на Ехнатон е разру­шена до основи. Фараонът и неговите реформи са сведени до незна­чителен инцидент от египетската история и са осъдени на забрава. Фройд дава пълна свобода на въображението си. Той си представя как Мойсей вдъхновено следва водачеството на Ехнатон. И подтик­ван от разочарованието и самотата си след развръзката, той се обръ­ща към живеещите в Египет странници (израелитите), за да наме­ри в тях това, което е загубил след смъртта на Ехнатон и безмилос­тното погазване на неговата религиозна философия.

„Той [Мойсей] ги избира за свой народ и се опитва да реализира идеалите си чрез тях.“ Такова е предположението на Фройд. Мой­сей дава на израелитите религията на Атон, която египтяните са отхвърлили. „С някакво удивително предчувствие за бъдещите на­учни знания, той [Ехнатон] успява да прозре в слънчевата радиация източника на живота на земята и почита слънцето като символ на божието могъщество. Бог, който тържествува в радостта на Сътво­рението и в живота си в Маат [истината и хармонията]. Това е пър­вата в историята на човечеството, а вероятно и най-чистата монотеистична религия.“

По-нататък Фройд заявява, че излизането на евреите от Египет е станало по време на XVIII династия - при управлението на Тутанка­мон - а не през XIX, както се твърди в Стария завет. Това са опасни времена и човек рискува, когато разпространява подобни идеи. Фройд, както и други представители на същата школа - например Джеймс Брестед, който води университетски курсове по староеврейски и сред чиито студенти има много бъдещи равини - през 30-те години на XX в. не могат спокойно да публикуват своите мисли. По това време в Германия Хитлер поема властта и започва да проповядва омраза към евреите.

„Струва ми се, че в един свят, където за съжаление антисемитските настроения все още са твърде явни, е абсолютно необходимо да заявя, че в написването на тази книга няма и най-малката отсянка от антисемитска насоченост.“ Това са думите, с които Брестед пред­ставя последната книга на Фройд. „Напротив, възхищението на ав­тора от еврейската литература, което води началото си още от него­вото детство, винаги е било толкова силно, че е много по-вероятно преценките му в тази област да са повлияни от едно по-скоро поло­жително отношение, отколкото обратното.“

Фройд е направил връзката между Мойсей и египетския фараон. Аз обаче искам да направя още една крачка напред в тази хипотеза. Изследователят на Библията Ахмед Осман първи изказва предполо­жението, че Мойсей и Ехнатон са едно и също лице. През всичките тези години яа трескаво търсене аз се убедих, че това наистина е така. Вярвам, че папирусите от гробницата на Тутанкамон са съдър­жали потвърждението на това, че бащата на Тутанкамон – Ехнатон - е всъщност Мойсей, че фараонът мечтател и великият пророк и законодател от Стария завет са един човек.

Избликът на Картър пред вицеконсула в Кайро ме принуди да преразгледам библейския разказ за Изхода, както и връзките меж­ду някои важни библейски фигури и египетските фараони. Всичко това ме доведе до прозрението относно какво е било закодирано в липсващите свитъци. Как могъщите жреци на Амон са се изправи­ли срещу религиозната реформа на мечтателя Ехнатон, който е вяр­вал в един-единствен невидим бог без материална форма на същест­вуване. Как са го принудили да абдикира в полза на сина си Тутан­камон, който по това време е само на девет години. Това малко мом­че, което е откърмено с новата религия на Атон, е библейският Хрис­тос - месията, чието убийство и погребение са предречени от старозаветния пророк Исая.

Младият цар, когото Картър открива обвит в злато, не е незначи­телната историческа фигура, за която е мислен, а всъщност най-великият владетел, който някога е живял. Той доразвива бащиното си учение за съществуването на един Бог и включва в него и идеята за всеобщото спасение. Тутанкамон прекроява пантеона египетски богове в ангелите и светците на по-късната християнска религия.

Имената на царете от Амарна са били заличени от исторически­те записи за хилядолетия напред. И все пак, въпреки опитите исти­ната да бъде скрита, споменът за тези събития и за участвалите в тях хора оцелява в родословието на Месията. Червената линия, коя­то минава през дома Давидов, всъщност е родословието на египетс­ката XVIII династия.

Въобще не е учудващо, че тези свитъци е трябвало да изчезнат. Какви ли биха били отзвуците в Израел, ако внезапно би се оказало, че великите еврейски персонажи в Библията всъщност са египетс­ки фараони? Че вместо героично да изведе народа си от Египет, Мойсей всъщност е бил изритан оттам. И освен това дали Хитлер и останалите антисемити биха могли да продължат яростната си кам­пания срещу евреите - един народ, за който ще се докаже, че про­изхожда от най-великата цивилизация, която някога е откривана, цивилизацията на русите и синеоки хора?

Другата въпросителна, която се отнася до изчезването на папиру­сите, е каква е била ролята на Карнарвън в цялата история. В пър­вия момент - в писмо до Уолис Бъдж - той изразява щастието си от факта, че са открили документи, които „ще променят мисленето на целия свят“. След това внезапно потъва в мълчание по този въпрос, и така докато жаждата му за още слава и богатства не взима връх и той не започва преговори със Самюъл Голдуин от Холивуд. Дали е възможно неговите сватове - семейство Ротшилд - да са го убедили да размисли относно разгласяването на откритието? Това са хора, които имат огромна роля в установяването на Израелската държава и определено са най-могъщата еврейска фамилия в света. Възмож­но е, разбира се, тази роля да е била изиграна от британското прави­телство, или съвместно от Ротшилдови и правителството.

Когато посетите Долината на царете, „по-знаещите“ от туристите ще ви кажат, че няма никакъв смисъл да ходите в гробницата на Тутанкамон, тъй като там няма нищо, с изключение на една мумия. Те обаче не съзнават, че това, за което говорят, всъщност е тялото на Сина Божи.

От началото на разкопките на сър Уилям Флиндърс Питри в Амарна в края на XIX в. Ехнатон и останалите царе от Амарна са несекващ източник на спекулации и възхищение от страна на архе­олози и историци. Кои са били те? Каква е била тази необикновена нова религия? Какво се е случило с Ехнатон? Както е показано от Ахмед Осман в неговата основополагаща книга „Мойсей - фараон на Египет“, той трябва да бъде идентифициран с библейския патри­арх. Тъй като както е сигурно, че Ехнатон е реална историческа фигура, така не е намерена никаква следа от историческото същес­твуване на Мойсей. За първи път прочетох книгата на Осман „Стран­ник в Долината на царете“ преди десет години. В нея той заявява, че погребаният в Долината Юйя не е никой друг, освен еврейският патриарх Йосиф.

Докато прелиствах книгата разбрах, че този човек наистина знае каква е връзката на тези неясни библейски фигури с египетските фараони, и реших на всяка цена да се свържа с него. В крайна смет­ка успях да говоря с него по телефона и да си уредя среща за обяд в моя клуб. Никога не бях виждал негова снимка и когато се появи в трапезарията, за мен той беше също такъв странник, какъвто би бил и Юйя. Масата беше сложена, наоколо имаше и други обядва­щи. Веднага след като го поздравих, не можейки да се сдържам повече, аз преминах направо към същността:

- Преди да сте седнал - казах му, - искам да ви задам един въпрос. Вярвам, че Ехнатон е извел евреите от Египет.

- Имате предвид семитите - учтиво ме поправи Осман.

- Да - потвърдих, като не смеех да си поема дъх от страх, че ще изпусна неговия отговор.

- Мойсей е извел семитите от Египет - каза той.

- Да, знам. - Сърцето ми беше свито. - Но може би греша.

Тогава Осман каза едни от най-прекрасните думи, които въобще някога съм чувал. Като ме гледаше много мило, с мек глас той от­върна:

- Не, не грешите.

Възбуденият ми вик прекъсна тихите разговори на останалите хора в помещението:

- Те са един и същ човек! Те са един и същ човек!

- Да - отговори той, - така е.

Наведох се към него, като избутах приборите, и го прегърнах - човек, когото не познавах. Така започна нашето приятелство.

Вярвам, че Тутанкамон, който е бил закърмен с новото религиоз­но движение, е историческият библейски Христос, първият от по­редицата месиански персонажи, чиито трагични убийства са предс­казани в Стария завет. Той доразвива учението на баща си за един­ствения Бог и прибавя към него идеята за всеобщото спасение. В продължение на хиляди години царете от Амарна са били изличени от историческите хроники, но въпреки усилията истината да бъде скрита, споменът за тези събития и участващите в тях хора успява да се запази. Значението на липсващите папируси за най-голямата монотеистична религия на Западния свят може да е равнозначно на това на свитъците от Мъртво море. В тях най-вероятно се съдържа информация, която ще взриви старите исторически представи и ще ни принуди да преразгледаме политическите и религиозните си убеждения.

15.

НАСЛЕДСТВОТО НА КАРТЪР И КАРНАРВЪН

След всичките тези години на търсене, най-накрая се почувствах достатъчно уверен в себе си, за да изложа своите подозрения в кни­га. Други, много по-знаещи от мен хора бяха изслушали всичко, което имах да кажа, и бяха проверили теориите ми. Нямаше никак­ви несъгласия. Знаех, че ще са необходими много повече време и работа в Долината на царете, ако искам да докажа веднъж завинаги тезата си, но вече имах повече от достатъчно информация, за да оглася своето виждане за това какво всъщност се е случило.

Каквото и да е пишело в изчезналите папируси, едно е сигурно: Хауард Картър и лорд Карнарвън определено не са героите, които официалната история би искала да ги изкара. Те почти с нищо не са по-добри от най-обикновени грабители на гробници, макар и да имат феноменален успех. В онази епоха, когато големите приключения все още са били възможни и когато висшите класи на Европа и Америка все още са имали свободата да експлоатират ресурсите на останалия свят и да наричат тази практика покровителство, Запад­ният свят систематично ограбва културното наследство на Египет. Никога няма да разберем колко точно са успели да изнесат Картър и Карнарвън и къде се намират тези съкровища сега. Можем да бъдем сигурни само в едно: много малко са престъпленията в исто­рията, които са получили толкова голяма награда. Карнарвън има необходимите контакти, Картър - необходимите умения. Освен това двамата разполагат и със средствата (отново Карнарвън), които са необходими за каквото и да било престъпно начинание. И тъй като Карнарвън е неизменна част от британската управляваща класа, той е в състояние да придаде на дейността им необходимия ореол на почтеност. Нещо още по-важно - и двамата съумяват да включат и други в плановете си - например такива стълбове на обществото, каквито са световноизвествите музеи, - които да подсигурят нали­чието на голям брой влиятелни хора, имащи интерес да не се прив­лича вниманието върху слабите моменти в историята. Веднъж щом музеите и частните колекционери се оказват замесени в най-раз­лични сделки и споразумения, те рискуват също толкова много, колкото и нашите двама герои. Цялата история е забулена в тайнс­твеност и макар редица автори, като например Томас Ховинг, да намекват, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат, официалната версия все още господства.

Като пресяват информацията през вестник „Таймс“, Картър и Карнарвън създават на най-авторитетния журналистически глас в света по това време определен материален интерес от цялата афера. И ако в други издания започват да се появяват съмнения, те са пре­небрегвани като прояви на най-обикновена професионална завист. Всичко, което се отпечатва в „Таймс“, се приема за истина от широ­ката публика. В онази епохата цинизмът по отношение на пресата не е толкова силен, колкото е в наши дни. А и в крайна сметка историята е толкова добра, че никой не иска да я компрометира. Тази протекция над проекта продължава да съществува, тъй като в него се замесват интересите на все повече и повече хора. Когато из­ложбата със съкровищата от гробницата на Тутанкамон обикаля света през 70-те години на XX в., тази усъвършенствана пазарна машина привлича невиждани тълпи във всеки град и така цяло ново поколе­ние научава историята и се диви на находките. Дребнавите акаде­мични спорове относно чий точно саркофаг гледат остават на заден план. Няма никакво значение дали от плакатите ги гледа лицето на Тутанкамон или това на Сменхкара - ефектът е един и същ. Никой не се интересува от това кои съкровища са били положени, в кои помещения и на кои гробници. Всичко е едно прекрасно изложение на колосални съкровища, което говори за загадки и царе с безподоб­но могъщество. Хората не искат да знаят мрачната история за отк­риването на гробницата. Случило се е, било е славно - единствено тези неща имат значение.

Независимо от това дали моите теории за убийствата са верни, или пък има нещо истинско в слуховете за проклятието на мумия­та, все пак поне Карнарвън не успява дълго да се радва на плодовете от своята измама, макар и финансово семейството му да извлича полза от нея. Изглежда, Картър не изпитва особено удоволствие от материалната страна на своето престъпление, но макар да не получа­ва рицарско звание и да не е допуснат във висшето общество, той поне си осигурява място в историята. Лий Кийдик, който органи­зира лекционното му турне в Америка, описва един човек, който така и не успява да постигне мир със себе си:

„Явно той никога не изпитваше удоволствие, освен ако не спореше с някого, колкото и незначителен да беше предметът на спора. Дори децата не бяха пощадени. Шофьорите на так­сита, портиерите в хотелите, кондукторите по влаковете и трамваите, малките цветарки - никой не можеше да се скрие от неговите хапливи, жлъчни и дразнещи коментари. Крити­куваше шофьорите, когато спираха рязко, и портиерите, за­щото според него не бяха добре обучени. Машинистите също не бяха пропуснати. По време на някое дълго пътуване той отиваше до първия вагон на влака, отваряше вратата към ма- шинното отделение и питаше машиниста кой го е учил да кара влак, тъй като това било най-ужасното пътуване, което някога бил имал, и то поради некадърния начин, по който влакът бил управляван. Всичко това естествено вбесяваше машинис­та и допълваше ежедневната шумотевица. Веднъж, когато пъ­тувахме между Монреал и Отава, той забеляза, че в менюто на канадския вагон-ресторант има молба пасажерите да направят своите коментари върху качеството на храната и обслужване­то. Менюто беше изключително богато и все пак Картър успя да изпише листа и от двете страни, като това бяха възможно най-обезсърчителните и детински обвинения, които някога съм виждал. Ставаше дума за недостатъчния опит на компа­нията в управлението на вагон-ресторантите, което се дължа­ло както на лошата подготовка на персонала, така и на липса­та на естествен усет. Достави му огромно удоволствие внима­телно да сгъне листа и лично да го изпрати до началника на Отдел „Вагон-ресторанти“ в седалището на компанията.“

Независимо от това дали успява да донесе щастие на своите из­вършители, измамата „Тутанкамон“ е сама по себе си забележител­но постижение като планиране и изпълнение. Съмнявам се, че е възможно второ подобно престъпление. Успехът и се дължи на убеж­дението на египетските власти, че се нуждаят от хора като Картър и Карнарвън. За щастие този естествен респект към „образованите“ джентълмени отдавна вече не съществува.

Можем само да се надяваме, че днес никой не би успял да работи в тайна толкова дълго. Ако не го разкрият вестникарите, ще го нап­равят телевизионните екипи. За да извърши измама с такъв мащаб, в наши дни човек би трябвало да е експерт или в сферата на инфор­мационните технологии, или в тази на международните финанси. Вероятно Картър и Карнарвън са последните, и най-големите, в по­редицата от джентълмени-мошеници.