ЛОРД КАРНАРВЬН - ВЛАСТЕН ВЪВ ВСИЧКО

Джоузеф Линдън Смит

Петият граф Карнарвън е роден на 26 юни 1866 г. в Хемпшър. Единствен син в семейството, той наследява титлата през 1890 г. Макар и благословен с неизчерпаемите възможности на една златна епоха за аристокрацията, лорд Карнарвън така и не успява да наме­ри смислено приложение на чара, интелигентността и добрия си външен вид, а се отдава на лесен живот. Според думите на един съвременен нему автор, той е „кръстоска между Дорсетския херцог на Макс Биърбом и Върти Устър на П. Удхаус“.

Баща му - четвъртият граф - е далеч по-амбициозен. Той е член на правителството на Дизраели и предизвиква дълбоко уважение у всеки, който го познава. Родът притежава величествен дом в Анг­лия, известен като Хайклер Касъл и смятан за един от най-красивите по тези места. Замъкът е заобиколен с хълмисти земи, кедро­ви гори и езера, разполага с огромна библиотека и стените му са покрити с картини на стари майстори. Освен безценните колекции от картини и книги, към богатството на рода трябва да се прибави и мебелировката, част от която са и личното бюро и стол на Наполеон. По всички стандарти това е едно огромно имение, обхващащо 36 000 акра земи, в които са пръснати конюшни и пасища.

В сина не преминава почти нищо от тази сериозност и ерудитски подход към живота, които се наблюдават у бащата. Известен сред приятелите си като „Порчи“, младият граф прекарва юношеството си в Итън, където не постига нищо особено. След това е записан в университета в Кембридж, но там може да бъде видян по-често на конни надбягвания, отколкото на лекции. Така и не успява да за­върши образованието си. Въпреки това се радва на огромно богатст­во и значителна власт, каквито могат да имат само английските лордове по онова време. Щедростта му към приятелите, роднините и прислугата е легендарна. Той е красив и забавен и единственото нещо, което иска от живота, е да обикаля света и да се занимава със спорт. На двадесет и една прави обиколка на света с яхта и води живот на аристократичен плейбой. В качеството си на такъв, от вре­ме на време прави компания на най-големия син на кралица Викто­рия, лекомисления Уелски принц. Една статия в списание „Аутокар“ го описва по следния начин: „Подобен на светкавица, той про­фучава край пешеходци и велосипедисти с ужасяващата скорост от двадесет мили (32,2 км) в час.“

Порчи наследява графството през 1889 г., когато е на двадесет и три. Тъй като огромна част от богатството му се състои от земя, а трябва да се грижи и за огромния си дом, Карнарвън болезнено се нуждае от пари, за да поддържа избрания начин на живот. Вероят­но по тази причина на двадесет и деветия си рожден ден той се жени за Алмина Виктория Марис Уомбъл. Тя изглежда красиво и интелигентно младо момиче, но освен това разполага с още едно важно достойнство - дъщеря е на барон Ротшилд, един от най-богатите хора в света. Твърди се, че в деня на сватбата той поднася на щаст­ливата двойка чек за 250 000 паунда.

По това време династията Ротшилд са най-богатият и най-могъ­щият род в света. По произход германски евреи, те непрекъснато подпомагат различни правителства със заеми, които са далеч отвъд всичко, което нечие друго частно богатство би могло да си позволи. Семейството е в центъра на света и връзките на Карнарвън с него увеличават влиянието му хилядократно. Двамата с Алмина имат две деца: Хенри, виконт Порчестър, и лейди Евелин Хърбърт, която по-късно ще стане най-близък приятел и спътник на баща си в него­вите пътувания.

Връзките на рода Карнарвън и семейство Ротшилд могат да се проследят назад до 1847 г., когато барон Ротшилд става първият евреин, избран за член на Британския парламент. Не го допускат до мястото му, тъй като отказва да повтори думите от парламентарната клетва „ ... единствено истиннага Християнска вяра“. Става голям скандал, който тогавашният лорд Карнарвън потушава, като пред­лага Камарата на общините просто да анулира със свое решение дисквалифицирането на човек, вече избран за член на парламента. Пред­ложеното решение сработва и между двамата мъже се установява близко приятелство, което кулминира в свързването на двете семейс­тва чрез брака на петия граф и Алмина.

Карнарвън кара тридесетте, когато става жертва на автомобилна катастрофа в Германия, от която излиза с премазан гръден кош, счупена челюст и тежки изгаряния по крайниците. Сърцето му практически спира, но шофьорът успява да го измъкне от ламари­ните и да го полее със студена вода. Шокът го съживява. Здравето на Карнарвън никога не се възстановява напълно от това преживява­не и до края на живота си той постоянно изпитва болки. Неговото тегло пада под 57 кг и отказва да се покачи отново въпреки всички­те му усилия. Лекарите го съветват да прекарва зимата в чужбина, за да не се подлага на студа и влагата на английския климат. Тъй като е страстен пътешественик, Карнарвън на драго сърце се съоб­разява с тази препоръка и през 1903 г. за първи път посещава Еги­пет. Климатът е идеален за него, но - както и Тиодор Дейвис - той намира Кайро за доста безинтересен в сравнение с европейските гра­дове. Оглежда се за развлечения и - подобно на голям брой интели­гентни джентълмени преди него с много свободно време - скоро се запалва от идеята за търсене на съкровища. Карнарвън се мести в Уинтър Палъс Хотел в Луксор, който ще се превърне в негов втори дом през следващите години, и започва да проучва възможностите да му бъде позволено да копае.

Тъй като разполага с огромно богатство, Карнарвън може да си позволи общо взето всичко. Според собствените му признания, оста­вени в една недовършена статия, върху която работи точно преди смъртта си, той моментално е запленен от археологията. „Винаги съм имал намерението да правя разкопки - желанието ми датира още от 1889 г., - но по една или друга причина така и не бях стиг­нал до това.“ С помощта на своя приятел лорд Кромър, Карнарвън се свързва с британския генерален консул в Египет и си издейства разрешение да започне разкопки близо до Шейх Абд ел-Курна. По ирония на съдбата обектът се намира на едно плато, което се издига точно над долината, където Картър живее по време на работата си с Едуард Невил. На втория ден екипът работници попада на нещо, което прилича на недокосната гробна яма. „Това породи много въл­нение в Службата за старини, но то скоро спадна, тъй като се оказа, че ямата е недовършена — разказва Карнарвън. - Прекарах там шест седмици, от тъмно до тъмно, обвит в облаци прах. И като изключим откриването на ковчега на една голяма мумифицирана котка, която сега краси Каирския музей, нищо особено не възнагради моите упо­рити и прашни усилия. Вместо да ме обезкуражи обаче, този абсо­лютен провал само ме направи по-ожесточен, откогато и да било.“

Въпреки неуспеха си Карнарвън решава, че трябва да убеди влас­тите да му дадат още един шанс. Той отново се обажда на своя при­ятел лорд Кромър, за да му поиска съвет относно сдобиването с по- перспективен обект. Кромър отива при Масперо, който - след дъ­лъг размисъл - решава, че ще е по-добре да потърсят услугите на професионален археолог. Предложеният от него специалист не е някой друг, а високоуважаваният Хауард Картър. След като е прекарал години в сянка, едва ли би могло да му бъде предоставена по-добра възможност. Картър най-накрая открива покровителя и приятеля, чиято поява е чакал толкова дълго. Освен това Карнарвън също ос­тава очарован от първата среща. Той е намерил човека, който ще сложи печат на академична порядъчност върху аматьорските начи­нания на Негова светлост.

Макар без съмнение да е на върха на обществената пирамида, никой не би могъл да обвини Карнарвън в снобизъм по отношение на неговия избор на приятели. Точно обратното, създал си е репута­цията, че събира около себе си „чудаци“ от всякакви среди и професии. Фактът, че Картър „не е джентълмен“, въобще не го притес­нява - Карнарвън е над подобни дребнави оценки. Дори е възможно да е харесал Картър повече именно заради тази липса на светски обноски. Лордът вижда, че Картър притежава знанията, от които той има нужда, гладен е за признание и е готов да работи изключи­телно всеотдайно. Двамата мъже взаимно разпалват въображението си и започват да кроят големи планове.

Макар здравословното състояние на Карнарвън леко да се подоб­рява, той никога не успява да си възвърне силата отпреди катастро­фата. Често се налага да се оттегля за почивка и в такива моменти Картър го описва като „изглеждащ с десет години по-стар“. Бракът му с Алмина скоро започва да се пропуква. Вероятно тя чувства, че нейното място в сърцето му заемат съблазнителните гробници на древните фараони.

По това време Картър вече много добре знае какво точно иска да прави в Долината на царете. От друга страна Карнарвън е човекът, който има достатъчно влияние, за да задвижи нещата, и достатъчно средства, за да плати на колкото и хора да са необходими (на опреде­лени моменти става дума за стотици работници). Освен това лордът има необходимите връзки, за да разчисти пречките пред всяко на­чинание, което биха започнали заедно. И ако Картър има местните контакти и знае как да се сдобие с ценни антики, Карнарвън много добре знае какво точно да прави с тях. И ако не реши да ги добави към своята непрекъснато увеличаващата се колекция, то е наясно на кого да ги предложи - или на музейни уредници с очевидно неизчерпаеми бюджети за закупуване на експонати, или на частни колекционери, един от които е прочутият търговец на петрол от Средния изток Калуст Гюлбенкиян - „Господин Пет Процента“. Кар­тър е смаян от този човек, комуто нищо не струва да е всичко, което самият той не е, и който все пак с радост го третира като равен. Вероятно Карнарвън използва целия си чар и ефектът е незабавен. Двамата стават партньори и през следващите години Картър ще за­почне да имитира своя приятел и покровител, като носи същите дрехи от туид, независимо от горещината, и се докарва с мека шап­ка и цигаре.

И двамата искат да започнат работа в Долината на царете, но кон­цесията на някогашния работодател на Картър - Тиодор Дейвис - все още не е изтекла. Налага се Картър и Карнарвън да търсят дру­гаде, като в същото време се отдават на попълването на огромната колекция от египетски артефакти на лорда. Това те правят с помощ­та на клана Ел-Расул. Картър не само че има възможност да сложи ръка на най-добрите екземпляри, той развива способността от пръв поглед да преценява кое е добро и красиво и кое не струва нищо. Въпреки всичко, Дейвис си остава голям проблем. Той копае точно там, където те биха искали да работят, и всеки момент може да открие съкровището, което (Картър е сигурен в това) все още лежи под земята и ги чака. През 1906 г. Дейвис намира под един камък малка чаша, на която е написано тройното име на Тутанкамон¹ . На следващата година, с помощта на своя английски археолог Едуард Еъртън, той открива нещо, за което решава, че е гробница.

„На дълбочина близо 8 м — пише Дейвис, - открихме помеще­ние, което беше пълно почти догоре със засъхнала кал. Това показ­ваше, че вътре е влизала вода.“ По-нататъшните проучвания водят до откриването на „разбито ковчеже, в което имаше няколко къса златен лист с щампованите имена на Тутанкамон и неговата съпру­га“.

В следващите дни на повърхността излизат още находки. Те не са нищо особено и по никакъв начин не предполагат гробницата на Тутанкамон да е наблизо. И все пак, сред предметите има съдове за балсамиране, които най-вероятно са били използвани при мумифи­цирането на младия цар. След дълги дискусии, всички съдове са занесени внимателно до къщата на Дейвис в долината и - с подоба­ващата церемониалност и показност - са отворени официално пред очите на възбуденото множество. Внимателно изпразват съдържа­нието им, сред което има много глинени печати с името на Туганка- мон, колекция от ленени парчета и всевъзможни керамични фраг­менти и натрошени кости. С обичайното си пренебрежение към стандартната археологическа методика, Дейвис решава да покаже на при­състващите колко е здраво древното ленено платно и накъсва парче­тата на малки парцалчета! Единственото нещо, което Картър и Кар­нарвън могат да направят, е да стоят и безпомощно да гледат жалка­та съдба на антиките. И все пак не Дейвис, а те ще се смеят послед­ни. По-късно ще стане ясно, че находките му произлизат от входния коридор към гробницата на Тутанкамон.

През 1912 г. Дейвис заявява, че откритата от него яма всъщност е гробницата на младия цар, и обявява Долината на царете за изчер­пана. Картър обаче е сигурен, че това не е така. Как би могъл един толкова скромен гроб да е последното убежище на който и да е фара­он? Дори и на един толкова очевидно незначителен, какъвто е бил Тутанкамон. И така, докато наблюдават всяка стъпка на американе­ца, Картър и Карнарвън с неохота се насочват към други места. Без съмнение двамата живеят в непрестанен страх, че един ден ще чуят как Тиодор Дейвис - този необразован натрапник - е направил пос­ледното голямо откритие в Долината на царете.

Собствените им усилия водят до смесени резултати. През пър­вия им сезон заедно Карнарвън продължава тиванската си концесия и кандидатства за още една при Асуан. Твърди се, че обяснението, което дава за това, е следното: „Сметнах, че ще е добре да имам два довода, тъй като не съм сигурен, че ще успея да накарам жена ми да остане още цели два месеца в Луксор.“ Малко по-рано Карнарвън пише: „Ако постигна това, което искам, ще намеря някой образован човек, тъй като нямам време да усвоя цялата необходима информа­ция.“ Въпросният „образован човек“ е Хауард Картър.

През 1907 г. Карнарвън се сдобива с концесия за разкопки в един по-перспективен район в северния край на таванския некропол. Кар­тър надзирава работата и на лорда не се налага да чака дълго успеш­ни резултати. Само след две седмици проучвания екипът открива богато украсената гробница на Тетики - управител на Тива в ранни­те години на XVIII династия. Скоро попадат на втора гробница, в която намират две дъсчици със съчинението на Птахотеп - един от най-важните исторически текстове, откривани някога в Египет. В него е описано поражението, което фараонът Камозис нанася на ази­атските племена на хиксосите, които завладяват Египет по времето на XVII династия. Следват още по-важни открития, сред които два­та изчезнали храма на царица Хатшепсут и на Рамзес IV. С помощ­та на Картър, през 1912 г. Карнарвън публикува обширен доклад, озаглавен „Пет години проучвания в Тива. Отчет за работата в пери­ода 1907-1912 г.“. Този труд получава заслужените похвали и Карнарвън прибавя към актива си и уважението на египтоложката ко­легия.

Въпреки тези успехи, Картър и Карнарвън желаят да разширят сферата на своята дейност и извън границите на тиванския некропол. Двамата решават да започнат работа в Сака - селище в делтата на Нил, на мястото на древният град Ксоис. Трудно е да се прецени, дали въобще откриват нещо там, тъй като отчет за тези разкопки така и не се появява. Освен това обектът е изоставен само след две седмици работа „поради огромния брой кобри и усойници, които изобилстват в цялата околност“. През следващия сезон започват раз­копки на едно древно селище при Тел ел-Баламум, което се намира само на 19 км от бреговете на Средиземно море. Там също не пости­гат особени резултати - намират само няколко малки гривни с над­писи от гръко-римския период.

Безрезултатните им усилия са описани в една публикация на Карнарвън от 1912 г.: „Разграбени, полупразни гробни ями, купи­ща боклуци и планини от скални отломки. Само тук-там от пясъка се показваха фрагменти от саркофази и парцали от бинтовете на някоя мумия... Навсякъде имаше следи от действията на изследо­ватели и грабители.“

Макар и в постоянен страх от възможността Дейвис да открие гробницата на Тутанкамон, преди те да успеят да се върнат в Доли­ната на царете, в английската компания Картър и Карнарвън често се подиграват с него. Карнарвън откровено не го харесва и обича да се хвали, че многократно са пращали богатия американец за зелен хайвер. Също толкова често разискват и как са успели да изкарат пари на гърба на Дейвис.

През тези първи години от тяхното приятелство, докато на пръв поглед се занимават с академични и нерентабилни разкопки, Къртър и Карнарвън всъщност правят доста пари от заниманията си в Египет. Картър предлага да закупуват антики и да ги продават с печалба. Двамата знаят, че Британския музей и Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк непрекъснато търсят египетски артефакти. Това важи и за много други музеи и частни колекционери, а те са във възможно най-доброто положение да осигурят снабдяването им. След това могат да използват парите за финансирането на други разкоп­ки.

Карнарвън и Картър работят като екип. Лордът започва да съби­ра огромната си египетска колекция именно под вещото ръководст­во на Картър. Карнарвън заявява следното: „Както и сега, тогава идеята ми беше да купувам предмети не просто защото са редки; исках да се насладя на красотата на една вещ, а не на чистата й историческа стойност.“ Много от тези тъй наречени „красиви вещи“ се отправят към големите музейни колекции, като Картър прибира както поисканата за предмета сума, така и комисионната като пос­редник. В добавка към месечната заплата от 200 паунда, която Кар­нарвън му плаща, Картър вероятно натрупва една доста прилична сума. Освен тоза не трябва да се забравя, че произходът на предла­ганите от него артефакти далеч не е ясен. Сянката на подозрението още веднъж пада над клана Ел-Расул.

Според изчисленията на специалистите само от една-единствена сделка Картър печели сума, която би му стигнала, за да живее в охолство през следващите десет години. В конкретния случай става дума за „Съкровището на трите принцеси“ - огромна колекция от бижута, датираща от времето на XVIII династия. Мнозина египтолози я смятат за второто най-голямо откритие в таванския некропол, след съкровищата от гробницата на Тутанкамон. Находката се появява през 1914 г., когато пороен дъжд се изсипва над древно гробище, известно като „Гробището на маймуните“. В разрез с об­щоприетото мнение, пороите са сравнително често срещано явление в Египет и всеки път са приветствани с ентусиазъм от местните иманяри. Водните потоци периодично изкарват на повърхността скрити съкровища или отмиват пясъците от загубени подземни коридори. В своята книга „Тутанкамон - неразказаната история“ Томас Ховинг разказва следното: „Когато въпросната буря се разра­зила, мъжете от клана Ел-Расул напуснали дома си в Курна и отиш­ли да претърсват планинските клисури. Съдбата им се усмихнала и приказни съкровища, които водата била измъкнала от техните скри­валища, буквално се изсипали в ръцете им.“ Слуховете за находка­та скоро стигат до ушите на един известен местен търговец - Моха­мед Мохасиб - и той предложил щедро възнаграждение на Ел-Ра­сул за тяхната плячка. След това от съображения за сигурност Мо­хасиб разделил предметите между членовете на своето семейство. Той прекрасно знаел, че скоро на вратата му ще потропат колекцио­нери от целия свят.

В същото време на Запад страстта към египетските артефакти се разгаря заедно с покачването на цените. През 1912 г. Карнарвън пише на Уолис Бъдж в Британския музей: „Без съмнение сте чули, че Морган плати 80 000 паунда за коптския папирус MSS, който вие отказахте.“ За времето си това е колосална сума, но дори и малки предмети сменят притежателите си за хиляди лири. Въпреки че Бъдж работи като уредник в Британския музей, самият той е страс­тен колекционер и често посещава Египет, за да попълва сбирката си. Дори може да се твърди, че използва положението си в Британс­кия музей за свои собствени облаги. Вероятно по тези причини френ­ските и британските власти често описват методите му като срамни и обидни.

Картър вече напълно се е вживял в ролята си на посредник меж­ду местните търговци от една страна и големите музеи и богатите познати на Карнарвън - от друга. През 1917 г. той започва да изку­пува украшенията на „трите принцеси“ от Мосахиб. Сделките про­дължават пет години, през които той малко по малко се сдобива с хитро разпределените ценности, като плаща с парите на Карнарвън. След това отива в Метрополитън Мюзиъм и заявява, че Карнарвън иска да им продаде по-голямата част от колекцията, а той е само посредник при продажбата. Естествено ръководството на музея е очаровано от възможността да работи с Картър, който по това време вече е развил присъщите на всеки египетски търговец способности да настройва музеи и колекционери едни срещу други. При тези игри Метрополитън винаги излиза победител. Картър им предлага съкровището на същите малки, но изкусителни части, които купу­ва от Мосахиб. По този начин си осигурява най-високата възможна цена. До 1922 г. Метрополитън е платил вече 55 397 паунда - някол­ко милиона по днешните цени - и притежава 225 предмета от „Сък­ровището на трите принцеси“. Всички са повече от щастливи от ре­зултата от тези дългогодишни сделки, а най-вече Картър, комуто вече не се налага да се тревожи за финансовото си бъдеще.

Машинациите на Картър и Карнарвън около продажбата на би­жутата са добре документирани, но има още много други по-дребни сделки, които дават възможност на лорда да попълва колекцията си, която се увеличава непрекъснато. И все пак парите, които пече­лят от „Съкровището на трите принцеси“ и от други съпътстващи продажби, са нищо в сравнение с богатствата, които вече са започна­ли да ограбват отдругаде и да пускат малко по малко на пазара.

Произведенията на египетското изкуство, с които Карнарвън се сдобива посредством покупки или от разкопки, скоро се превръщат в една от най-добрите частни колекции в света. Някои я наричат „джобната“ му колекция, имайки предвид, че Негова светлост просто пълни джобовете си със съкровищата, които намира, и се възползва от дипломатическия си имунитет, за да се сдобие с всичко, което му хареса. Всъщност поведението му е копие на това на големите музеи. Името на играта е „Плячкосване“, а ограбването на гробове е стандартната процедура. Стига да разполагате с пари и влияние, можете да подкупите корумпираните чиновници и да игнорирате протестите на тези, които напразно се опитват да спрат този ванда­лизъм. Единственият довод, който музеите биха могли да приведат в свое оправдание, е, че ако не те, то други, по-безскрупулни хора ще сторят същото. Ако музеите не заграбят колкото се може повече артефакти, те ще изчезнат в сейфовете на колекционери и търгов­ци и никога няма да могат да радват широката публика. Далеч по-добре е тези безценни съкровища да бъдат почистени, описани и изложени пред очите на всички, отколкото да попаднат в ръцете на отделни богаташи, където ще са достъпни само за елита и ще бъдат дадени на този, който предложи най-висока цена. В тези разсъжде­ния без съмнение има нещо вярно, но все пак всичко се свежда до простия факт, че богатите чужди интереси ограбват културното нас­ледство на една нация.

Както вече споменахме, Хауард Картър вероятно се занимава с ограбване на гробници и преди срещата си с лорд Карнарвън. Още през 1900 г., когато заема поста Главен инспектор по старините в Горен Египет, той разкопава една гробница, в която има релефно изображение на царица Тейе. Според думите на Картър той просто фотографирал релефа и след това затворил гробницата. Това обаче не е всичко. През 1908 г. новият инспектор - Артър Уайгол - реша­ва повторно да отвори гробницата. За негово огромно изумление се оказва, че релефът е изчезнал, а на неговото място в стената зее огромна дупка. Тъй като не иска да обвинява Картър, той стига до заключението, че в промеждутъка от време в гробницата са влизали грабители, които са откъртили красивото изображение. Малко по-късно обаче релефът се появява в Кралския музей в Брюксел, като върху оригиналния йероглифен текст има грубо издраскани гръц­ки букви, с идеята истинската му природа да бъде скрита. Макар и да няма никакви доказателства за директното участие на Картър в случая, тези съвпадения не са без значение.

Въпреки че Карнарвън по принцип е популярна личност, винаги се намират хора, които да изразят съмненията си в способностите му на изследовател. Уайгол описва лорда като странна смесица от бохем и плутократ: „Това е човек, който отблизо познава престъпни­те среди и за него се твърди, че често е надхитрял най-коравите букмейкъри и мошеници на конните надбягвания. Той има душа на авантюрист, прави, каквото поиска, и не се интересува много от об­щественото мнение. Известен е с лошите си маниери; често го опре­делят като арогантен. И все пак, въпреки недостатъците си, обикно­вено постига целите си и се радва на привързаност от страна на сво­ите приятели. Не мога да преценя дали просто хитрува през цялото време, или наистина е много способен.“ Уайгол не смята за учени нито Карнарвън, нито Картър, но признава, че в теренната работа Картър е истински специалист и че разбира от старини колкото малцина други. Според него и двамата са изключително небрежни и нетактични, с което са си навлекли „враждебността на туземци­те“. За каквато и враждебност да става дума на този етап, тя е нищо в сравнение със задаващия се ураган.