Доклад на центъра за икономическо развитие под общата редакция на: д-р по икономика Георги Прохаски, Лиляна Дудева

Социална и здравна политика

Най-остро дискутирани в социално-осигурителната система беше въпросът за увеличаването на възрастта за пенсиониране за най-масовата категория труд /мъже и жени/ с една година от 1 януари 2012 година, предложено от правителството през ноември 2011. То беше направено напълно неочаквано като се имат предвид постигнатите през предходната година договорености между синдикатите, работодателите и държавата в областта на пенсионната реформа. Подобно решение не фигурира в тях, нещо повече – предвидено беше да стартира през 2021 година. Естествено, тази стъпка на правителството предизвика отрицателна реакция от страна на синдикатите и те едностранно напуснаха заседанията на Националния съвет за тристранно сътрудничество.

В подкрепа на своето предложение правителството изтъкна хроничните дефицити на пенсионната система, икономическата криза, увеличаването на пенсионната възраст в много страни от ЕС и недостатъчните реформи в допълнителното обществено осигуряване. Според управляващите от ГЕРБ допълнителен аргумент в полза на тази рязка промяна е възможността за постигане сега на икономия в бюджета на НОИ, която да се използува за увеличение на пенсиите, както и очакванията, че тя ще нараства във времето. Изчерпателни разчети за ефектите от подобна мярка не са публично известни.

Естествено около това предложение се разгоря остра дискусия в обществото с участието на всички заинтересовани страни и експерти. За съжаление поради кратките срокове за приемане на бюджета на Държавното обществено осигуряване дискусията остана затворена в експертните среди без съществено да повлияе на взимането на решения. В крайна сметка Парламентът гласува следните промени в Кодекса за социално осигуряване:

• 
  От 2012 г. възрастта за пенсиониране ще се увеличава с по четири месеца всяка година докато за жените нарасне от сегашните 60 на 63 години, а за мъжете – от 63 на 65 години;
  
• 
  Променя се редът за пенсиониране за хората, които са навършили съответната възраст, но през годините не са успели да съберат необходимия осигурителен стаж. Сега те получават право на пенсия, когато станат на 65 годинии при условие, че са се осигурявали в продължение на 15 години. От 2012 г. и за тях възрастта ще нараства с по четири месеца до навършването на 67 години и за двата пола;
  
• 
  Нарастването на възрастта за пенсиониране с по четири месеца всяка година ще се прилага и за работещите при тежки условия докато в края на 2014 г. достигне 48 години за жените и 53 години за мъжете /първа категория труд/ и съответно – 53 години за жените и 58 години за мъжете /втора категория труд/;
  
• 
  Военните, работещите в МВР, ДАНС, „Гражданска защита“, следователите ще могат да се пенсионират при 27 години /вместо 25 години сега/ общ осигурителен стаж, ако две трети са натрупали в тези служби;
  
• 
  Обезщетенията за майчинство и безработица ще се изчисляват въз основа на осигурителния доход за две години назад, а не за година и половина, както е сега. Размерът на обезщетението за болест ще се пресмята според осигурителния доход през предходните 18 вместо 12 месеца;
  
• 
  Индексиране на пенсиите занапред само с процента на инфлацията и отмяна на т.нар. швейцарско правило, което предвиждаше всички пенсии да се осъвременяват ежегодно с процент, равен на сбора от 50 на сто от нарастването на осигурителния доход и 50 на сто от индекса на потребителските цени /инфлацията/ през предходната календарна година.
  

Всъщност правителството и депутатите от ГЕРБ предприеха една решителна и неизбежна стъпка в посока на реформиране на пенсионната система, използувайки тактически периода след изборната победа на ГЕРБ на президенстките избори. Въпросът е обаче така ли следва да се прави пенсионна реформа – набързо, с малки и прибързани стъпки, без търсене на съгласие в обществото и най-вече – без дългосрочна стратегия, която да очертае хоризонта на набелязаните промени и да създава увереност и доверие в системата. Защото от друга страна, много малко или почти нещо не се предприема в другите части на реформата – насърчаване на допълнителното пенсионно осигуряване, мерки за увеличаване на приходите в държавното обществено осигуряване, ограничаване на ранното пенсиониране и инвалидните пенсии и други.

Проблемите на здравната система също като че ли се забелязват по-ясно в края на годината в периода на приемането на бюджета на НЗОК и подписването на националния рамков договор за следващата година. Нараства обществената и медийна активност по въпросите на здравната реформа, политици и експерти се изказват и коментират състоянието на здравеопазването у нас. Наред с това, общественото усещане, че нищо не се променя и подобрява, се запазва вече години наред и като цяло не е ясно в каква посока се движат промените и какво точно се променя.

Поредното доказателство за това е изнесеното в края на 2011 г. в медиите социологическо проучване на Институт „Отворено общество“, според което мнозинството от българите не подкрепя съществуващата система на здравеопазване. Почти 51 на сто от респондентите определят здравеопазването като сферата с най-голям приоритет, в която трябва да бъдат предприети реформи.

Но също така е вярно, че здравеопазването е сферата, в която управляващите от доста време насам най-трудно се решават на реформи. Причината вероятно се корени в необходимостта да се извършат такива непопулярни промени, които ще засегнат както пациентите, така и работещите в системата и това ще навреди на имиджа на управляващата партия. Освен това създава се впечатление за известни разминавания и несъгласия между министрите в правителството по тези въпроси, които не благоприятствуват реформите. Не се използува в достатъчна степен интелектуалния потенциал на широката експертна общност и гражданското общество, който включва представители на различни медицински и не-медицински специалности.

На практика, без да е напълно изяснена и съгласувана концептуално и дългосрочно визията за здравната реформа, наблюдаваме спорадични опити за промяна в отделни звена на системата /преустройство на спешната помощ, преструктуриране на ведомствените болници и други/ с надеждата, че те ще доведат до по-добро управление и ефективно изразходване на вложените средства. Този подход по принцип не следва да се отрича, но той в същото време крие рискове от разпокъсано и бавно прилагане на реформите. Независимо от тези проблеми, търсенето на решения трябва да продължи – с политическа воля, разумно използуване на чужд опит и техническа помощ, отчитане интересите на всички заинтересовани страни.