Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”

Духовното ръководство намира своето място в атмосфера на духовно израстване. Без да пренебрегва важността на евангелизацията и катехизацията, духовното ръководство е насочено към особена група кръстени лица, които чувстват желание да живеят в пълнота призванието на Божии деца.

Освен общата пасторала грижа: проповядване, даване на тайнства, работа с групи и други подобни, някои деликатни ситуации изискват помощ от квалифицирано лице, което има способност да разпознава какво се случва в дълбините на сърцето. Това е причината за съществуването на духовно ръководство, което има задачата да осветлява проблеми, да подтиква човека към духовно израстване и да го придружава по пътищата на Духа.
4. 1 Ръководство от страна на не-свещениците
Днешните ангажирани в пасторално действие християни доста често трябва да изпълняват харизмата на съветване или на разпознаване на духовете, например в здравеопазването, възпитанието, в Църковните движения и монашеските общности. Разбира се, тук не става дума за някакъв нов апостолат: историята ни говори за много различни случаи на духовно ръководство от страна на миряни - както мъже, така и жени. Вече споменахме, че в началото на монашеството духовните отци са били най-често монаси, които не са били свещеници. Те са водили духовно и са помагали на онези, които са желали духовно придружаване²⁶. Първите абати в Ордена на бенедиктинците не са били свещеници, но са били духовни отци на общността. Така се случвало и при монахините, където настоятелката или учителката на новиските доста често изпълнявала ролята на духовен ръководител. В средните векове измежду светците миряни като духовни ръководители особено изпъкват св. Франциск от Асизи (1181-1226, той е бил дякон), св. Катерина Сиенска (1347-1380), св. Тереза Авилска през XVI. век и св. Мария Маравиляс през XX. Според свидетелствата на много хора, тук в България можем да споменем с. Блажена Кръстна, кармилитка от Кармил “Св. Дух” в София.

Кръстените хора чрез тайнството кръщение взимат участие в Христовите служби на свещеник, пророк и цар и, взимайки участие в тези три служби, те стават „вестители на вярата“, осъществявайки „драгоценно дело в евангелизацията на света“ (LG 35). Те в някои случаи получават специални харизми, а понякога са водени от християнско благоразумие, което им подсказва сигурните пътища и подходящите методи в различни ситуации.

Понякога става дума за семпли хора, без никаква интелектуална подготовка, но които са напълно послушни към Светия Дух и които имат харизма на познаване на нещата и на съветване. Въпреки това, от един ръководител мирянин обикновено се изисква да притежава качества, духовна формация и опит, подобни на онези, които има свещеникът.

“Духовното ръководство само по себе си не е част от юридическата власт, така че не е необходимо да се изисква църковно поставяне в служба. Като метод на духовно подпомагане между вярващите, духовното ръководство изисква достатъчно знание и опит относно вярата на Църквата, както и свободен избор на помощ във вярата. По този начин вярващите могат да станат духовни придружители или духовни ръководители един другиму.“²⁷.

Известно е например, че св. Тереза Авилска в своя първи период на объркване относно това дали всичко, което й се случва, идва от Бога или от демони, не е получила просветление от свещениците, а й е помогнал един много опитен и свят мирянин, когото тя и много други хора високо са ценили.

Тъй като за духовно ръководство най-вече се изисква познаване на вярата и присъствие на Свети Дух, то става ясно, че това не може и не е ограничено само до свещениците. „Дух Свети много хора дарява с опит, духовна мъдрост и духовно разпознаване, така че да могат духовно да помагат на други в духовния живот“²⁸.

И все пак е нужно да се подчертае, че за това се изисква една определена напредналост в духовния живот. Не всички, които нещо са изживели и имат някакъв опит във вярата, са веднага способни да водят и да учат други. Първо човек сам трябва много да научи и да изпита, за да може да помогне на някой друг със своя съвет. Не рядко се случва някои хора, след едни първи духовни опити и преди още да са навлезли по-сериозно в фазата на очистване, да си мислят, че са постигнали вече голямо съвършенство, че имат способности и задължения да водят другите и да им дават съвети, за които никой не ги пита. Томислав Иванчич в своята книга Да помогнеш духовно на човека описва състоянието на тези начинаещи: „Първото изкушение на онези, които са имали опита на близост с духовните реалности е да преобразят своя речник в един набожен речник по начин да станат прекалено нежни, неестествени, странни за хората. Те си мислят, че имат Бога на своята длан, че са Му господари, че напълно Го разбират и са вече далеч напред в духовния път. Забравят, че този вътрешен опит²⁹ е само началото на пътя. Затова първото условие за следване на духовния път е пътят на смирение. Човек да види Божия дар, но да остане смирен в съзнанието, че сега трябва да върви, да напредва и да бъде Божи. Поради тези опити не е добре човек да променя своя речник. Защото, произнасяйки набожни думи, този човек изглежда като прозелит, а думите му го убеждават сякаш вече е далеч напреднал. Така попада в заблуждение. Той смесва своите думи, мисли и чувства с реалността на духовния живот“. Нужно е да остане „трезвен, разумен, без да променя нищо отвън, но да позволи на Бог да го променя отвътре.“³⁰

След това авторът говори за един младеж, който твърдял, че има „опита на Светия Дух, че Дух Свети му говори как да помогне на други, че той вижда хората отвътре, разбира ги и се опитва да ги предупреди как да живеят. Желае да говори с мен и да ме убеди, че това е дело на Божи Дух.

За да може човек да помага на другите, да ги предупреждава и води по Божия път, самият той трябва да е преминал Калвария, своята смърт и възкресение. А за това се изискват години. Така още св. Павел отправя предупреждение към Тимотей да не полага прекалено бързо ръцете си на тези, които от скоро са се обърнали. Защото те бързо ще се възгордеят. Именно това желание да помагат на другите и да ги спасяват може всъщност да се окаже дух на гордост, а не Божи Дух. Не може човек, който сам не е спасен, да спасява другите. Щом човек види грешки в другите и веднага желае да ги избави от тях, това често пъти означава, че и той самият е несъвършен, че е в грях и е сляп да види това. Хората създават секти именно поради тази причина: за да им признае някой, че са прави и че Дух Божи е върху тях. Те тогава стават прозелити, желаят само да обръщат други и да им отправят упреци според своето мнение и според своя опит. Божият Дух няма нужда от такива работници. Той най-първо подтиква нас да се променим, да общуваме с Бога, да приемаме своите кръстове, да обичаме хората, признавайки собствената си слабост и своите грехове. Само тогава, когато умрем за себе си, когато не се опитваме да направим от другите нещо, което си мислим, че е редно, когато нито от себе си, нито от вън се правим на някакъв набожен човек, а просто, естествено и нормално общуваме с хората и все по-дълбоко навлизаме в опита на Бога, тогава всъщност ставаме нови хора и тогава хората около нас започват да се променят в Онзи същия Дух, Който и нас е променил. Само Онзи Дух, който е променил теб може чрез теб да променя и другите. И тогава Той прави това с много деликатност и нежност, почти незабележимо, обичайки другия така, че на този друг човек ти вече не забелязваш грешките или, ако ги забелязваш, веднага ги оправдаваш.“³¹

Онези, които имат силна нужда да учат другите или да им отправят упреци, би трябвало да имат за пример Пресвета Богородица, която не се е показвала като такава, която много говори, а е пазила Исусовите думи в сърцето си (Лук. 2:51). Тя е свидетелствала със своя живот, а не с думите си е убеждавала другите. Тя е живяла евангелието: Исус е бил нейният живот. В своята утроба е носила не някакви “идеи”, а Исуса, Който е Живот. А животът се развива по един съвсем особен начин и той е плод на любов, а не на думи; плод е на действие, а не на говор. Мария никога не е произнасяла празни думи: нея ще разберем и тя ще ни стане близка само тогава, когато съумеем да замлъкнем, когато разкрием в своя живот значението и величието на мълчанието.³²

Понякога духовният ръководител се среща с хора, които имат реални психологически проблеми. Поради това от него се изисква да познава поне основните психологически проблеми, за да съумее да разпознае дали трябва да изпрати пенитента на лекуване при психолог, или психиатър. Духовният ръководител не би трябвало да си мисли, че всички психологически проблеми могат да бъдат разрешени с методите и средствата на молитвата и аскезата. Нужно е да се разпознават проблемите на естествено и свръхестествено ниво (психологически проблеми) от тези на етично–религиозно ниво (духовни проблеми и проблеми на вярата). За първото нещо е компетентен психологът, а за второто - духовният ръководител или духовният съветник. Ако става дума за някакви по-малки психически отклонения, то тях може да разреши и духовният ръководител сам, но в по-сложни проблеми ще трябва да изпрати пенитента на психолог или психиатър, да поиска съвет от компетентно лице³⁵. “Важно е да се разграничават съветите на духовния ръководител и съветите на психолога или психиатъра. И едното, и другото съветване черпи подкрепа от психологически методи, но духовното ръководство на първо място има теологично измерение в целия процес на духовно израстване“³⁶. Духовното ръководство има също и психологическо измерение, а психологът от своя страна също навлиза в духовното измерение на човека. Духовният ръководител, както и психологът, трябва да бъде съзнателен и отговорен по отношение на това, че той има задължително положително или негативно влияние върху духовния и психологически живот на пенитента, респ. на пациента. Важно е ролите на духовния ръководител и на психолога да не се смесват, но да се допълват.³⁷

Не е добре, ако на практика се стигне до объркване в компетенциите и методите на работа на психолога и на духовното ръководство. „Докато психологическото съветване използва на първо място естествени средства и целта му е психическо изцеление, духовното ръководство винаги на първо място използва свръхестествени средства, въпреки че използва и естествени такива.“³⁸

За съжаление, не рядко се случва психолози, които използват някои психологически методи, не гледащи на човека цялостно, да дават съвсем обратни съвети на тези на духовния ръководител и по никакъв начин да не спазват християнските ценности и виждане за човека. За съжаление в такива случаи не се гледа интегрално на човека с всички негови измерения и тогава в човека настава конфликт между неговите християнски ценности и съветите на психолога. Ето защо тук трябва доста да се внимава, защото не е лесно да се намери психолог, който напълно да уважава християнските ценности. А тези, които са компетентни, обикновено са много заети. Така понякога възникват доста трудни ситуации и човек трябва да си търси друг психолог, който интегрално да гледа на човека.

1) Духовното ръководство има съществено църковно и теологично измерение; провежда се в Църквата, а Свети Дух е Този, Който води.

2) Духовният ръководител е Божи свидетел, който помага на пенитента да разпознае и да приеме Божия план и да сътрудничи с благодат в осъществяването на този план.

3) Пенитентът се обръща към духовния ръководител като църковен посредник на Божието Слово и благодат, а не като към психологически съветник.

В своята същност естеството на духовното ръководство лесно може да се различи от психологическото съветване по отношение на:

a) метода: при духовното ръководство теологически, докато при психологическото съветване – психологически;

б) целта: при духовното ръководство светостта, а при психологическото съветване – самоконтрола, самореализирането.

в) предмета: за духовното ръководство благодатта и нейното развитие, а за психологическото съветване – различни сблъсъци и техните решения;

г) човека, на когото се предлага: при духовното ръководство става дума за нормална (здрава) личност, а при психологическото съветване – в определена степен за болен човек.

Аналитичната психология може много да помогне, а понякога се оказва и необходима за духовното ръководство на някой човек. Тази психология запазва духовното ръководство от абстрактен морализъм и му напомня за свойствата на човешката природа и за страданието, което е присъщо на човешките състояния.

Днес много се подчертава необходимостта от живот с другите, живот в общност. Това показват и съвременните духовни движения. По тази причина се набляга на духовното ръководство на общностите (а не толкова на личното духовно ръководство). Ако духовното ръководство на общността се провежда правилно, то задължително включва и лични разговори с членовете на общността, защото духовните разговори са важни за всяко духовно ръководство.

3. 
   Разговорът в духовното ръководство
   

Духовното ръководство има за цел да помогне на човека да намери себе си и да се отвори към действието на Божията благодат. „Една от първите крачки, които духовният ръководител трябва да направи, е да помогне на човека, когото води, да го насочи да опознае себе си, да приеме собствения си живот, своето съществуване. По този начин този човек става способен да се срещне със затрудненията, които го обкръжават и да ги разреши. Тогава този човек отхвърля всичко онова, което пречи на неговата лична свобода и започва да живее свободен в своята дълбочина.“⁴⁰

Разговорът в духовното ръководство е редовна форма на комуникация между пенитента и духовния ръководител. Понякога, в извънредни случаи те могат да общуват и писмено. Разговорът трябва да бъде в дух на отворен и изпълнен с доверие диалог, в който воденият човек трябва да открито и реално да говори за себе си, как вижда себе си и да бъде готов да слуша онова, което духовният ръководител му говори. А ръководителят трябва внимателно да слуша, докато воденият човек му говори за себе си. След това те заедно настояват да разпознаят Божията воля за човека, който е воден. Ако това не се случи, то тогава става дума само за приказки и загуба на време.

Истинският духовен разговор би трябвало да има онези ефекти, които са произлезли от срещата между Възкръсналия Христос и учениците по пътя към Емаус (Лука 24:13-35): след търсене те намират истинския път; от тъга преминават към радост; от безволие – в запаленост за Божите неща⁴¹. За да постигне духовният разговор такива цели е необходимо и ръководителят, и воденият да приемат реалността такава, каквато е; да бъдат готови със сърцето си да разберат и приемат всичко от Божията ръка; да бъдат също така готови да дадат на Бог всичко, което се иска от тях; да приемат вдъхновения от Бога и те да им бъдат и светлина, и лекарство, и сила за непрекъснато вървене в Бога и към Бога.

1. 
   Характеристики на духовния разговор
   

Възпитателното влияние на духовното ръководство се чувства в целия живот на човека, който е ръководен, но най-много по време на духовния разговор. За да се опише един автентичен духовен разговор, трябва да се имат предвид антропологическите и теологически елементи на една такава среща⁴².

В антропологически смисъл трябва да се различава разговор, разсъждение и диалог. Разговорът е насочен към дълбока почит на събеседника, развива се между двама субекти. Разсъждението е насочено към търсенето на истината и се развива на логическо ниво. Диалогът е насочен към проникване в нуждите от психологическа и логическа гледна точка, субективно и обективно.

Духовният разговор според своето естество е диалог. Духовният ръководител трябва едновременно да бъде насочен към водения човек (като лице) и към истината, с цел те (воденото „лице” и „истината”) да се съединят. Това е едно от типичните затруднения, с които се срещат духовните ръководители.

За теологическите елементи на диалога говори папа Павел VI в енцикликата Ecclesiam Suam, където той представя религията като диалог между Бог и човек, диалог, който може да послужи като пример за всеки автентичен диалог между хората (№ 42-44, 47). Диалогът, който води към спасение, има следните характеристики:

1) спонтанно е започнат от Бога (инициативата е от Него);

2) израз е на любовта на Отца и се осъществява в дух на любов и с цел на любов;

3) не се мери със заслугите на водещия, нито с онова, което воденият човек е постигнал, изпълнявайки онова, до което е стигнал в духовния разговор;

4) в него съществува пълна свобода, няма никакъв натиск;

5) достъпен е за всички;

6) има определени степени.

Папата изтъква, че “диалог, който се води по такъв начин, осъществява единството на любов и истина, на разум и любов” (№ 47).

1. 
   Винаги трябва да се събужда надежда и да се подкрепя онова, което е добро. Тогава лошите неща от само себе си ще намаляват и изчезват.
   
2. 
   На събитията трябва да се гледа реалистично. На Тавор Исус предупреждава своите ученици да не се осигуряват, а да слушат Исуса, който е тръгнал към Йерусалим, където ще бъде измъчван и убит. И при все това той влиза в славата. Нито еуфория, прекалено възхищение или унес, нито негативно или песимистично виждане за живота, не тълкуват добре онова, което Исус иска да им каже.
   
3. 
   Способност за изразяване – И духовният ръководител, и пенитентът трябва да знаят добре да обяснят това, което искат да кажат един на друг, за да не се стигне до грешки в общението.
   
4. 
   Дискретност – Изисква се дискретност от страна на духовния ръководител, както и от страна на пенитента. Тук не става дума за тайна на изповедта, а за професионална тайна и поради това не може да се казва на други това, за което се е говорило.
   
5. 
   Дар на приемане – Духовният ръководител трябва да превъзмогне всякакви чувства, които са може би негативни спрямо пенитента – примерно, че му досажда, а той си има много работа. Не е добре нито пенитентът да хвали духовния ръководител, нито обратното, защото това пречи да се работи сериозно върху недостатъците и само подхранва горделивост в двамата. Особено е опасно да се хвали пенитента в началото, защото първо пенитентът не е дошъл заради това и второ това може да го затрудни да разкаже някои може би неприятни неща за себе си, за които е имал намерение да говори.
   
6. 
   Нужно е духовният ръководител и пенитентът да се разбират помежду си. Иначе, ако не се разбират кой какво иска, няма смисъл от духовно ръководство.
   
7. 
   Добросърдечност – ръководителят трябва да помогне на човека да разкрие в себе си добротата, която присъства в него, защото доста често хората мислят прекалено низко за себе си.
   
8. 
   Взаимно доверие е необходимо, защото иначе няма истински разговор. Доверието ни казва, че плодовете на нашата работа още не се виждат, но ние имаме доверие и се надяваме.
   
9. 
   Реалност – Трябва да се знае, че не може веднага да се очакват бързи резултати и човек не трябва да губи кураж, че резултатите не се появяват бързо.
   
10. 
    Съвместно търсене – Добре е пенитентът да говори за своите мнения и виждания как могат да се разрешат нещата и тогава заедно да потърсят решение. Духовният ръководител може да подсказва с въпроси, така че заедно да размишляват: „Как ти се струва, ако се направи това и това...?“ Това може да помогне, за да се намери подходящо решение.
    
11. 
    Чувство за свръхестествената стойност на човека – „Човек неизмеримо надминава самия себе си“. Ръководителят трябва да помогне на пенитента да разкрие своята величина, а това той ще може да направи най-добре чрез молитвата, в която Бог се разкрива на човека и през която човек влиза в интимност на живота с Бога.
    

2. 
   Развитие на духовния разговор
   

Колко често ще се провеждат разговори и колко дълго ще продължават те зависи от духовното състояние на човека и от неговото израстване. В началото ще трябва чрез разговор да се подтиква и да се води пенитента към Бога, тръгвайки от онази точка на духовния живот, в която се намира. Онези, които вече са напреднали, но се намират в затруднения, трябва да се окуражават, за да не спират по пътя на работа върху себе си. На онези, които се изкачват към върховете на съвършенството е нужна ясна светлина, за да могат да разпознаят и да различават действието на добрия и злия дух. Трябва да бъдат подтиквани към покаяние, смирение и дела на любов.

Когато пенитентът започва с духовно ръководство (абсолютно в началото) някои учители на духовния живот препоръчват да се направи „генерална“ изповед (покаятелен разговор), в който пенитентът да се опита да разкаже за себе си, за своята история, своите качества и слабости, своите надежди и страхове, за да може духовният ръководител да влезе в неговия начин на мислене, неговия живот и работа, и да се запознае с онези специфични обстоятелства, които могат да имат по-голямо влияние, положително или отрицателно, на живота на пенитента.

Когато се сменя духовния ръководител (което не се препоръчва, освен поради сериозни причини –ако не е вече на същото място, или има други задължения...), тогава е добре да се каже какви насоки е давал предишният духовен ръководител и какво е било неговото мнение по отношение на някои въпроси. Ще бъде от полза да се разбере каква е реалната готовност на пенитента за сътрудничество, за процеса на духовно израстване, колко е готов сериозно да работи върху себе си, колко е отворен за Бога, за Неговите планове и за Неговата воля, какво очаква от духовния ръководител.

Разговорите трябва да бъдат отворени и с пълно доверие, в отвореност към Божи Дух. Особено е важно в началото да не се дават някакви окончателни преценки.
2. 1 Съдържание на разговора в служба на духовното ръководство⁴⁴
Разговорът, който е в служба на духовното ръководство, би трябвало да обхваща следните теми:

- взаимно запознаване;

- общо психологическо състояние (примерно доволен, тъжен, утешен, в сухота, еуфория, дезориентация и подобни; от голямо значение е да се определи причината на определено състояние и да се видят истинските мотивации);

- състояние на физическо здраве;

- проблеми по отношение на чувственото равновесие (примерно: антипатии, приятелства, реакции по отношение на родители, роднини и други хора);

- проблеми в отношенията с други хора (примерно в училище, на работа, в Църквата, някое сдружение, група или движение, на което принадлежи пенитентът);

- идеи и виждания, които са свързани с общи житейски проблеми (примерно какво мисли за това и това…?, как виждаш тези неща...?);

- успехи и неуспехи (в работата, семейството, с приятелите);

- вътрешни склонности и пороци (същото може да се каже и за някои грехове, в които често попадаш, макар че това не е задължително, тъй като е запазено за тайнството изповед);

- теологически добродетели (вяра, надежда и любов; днес доста се подчертава вярата и любовта, а по-малко надеждата);

- други добродетели (примерно целомъдрие, бедност, послушание);

- чувство за хората – как пенитентът гледа на хората като личности, които са създадени от Бога;

- как пенитентът гледа на Бога, на Исус Христос, на Църквата, на Мария, как разбира Царството Божие;

- готовност за неегоистични цели, дух на жертва, отрицание и умъртвление;

- молитва, Божие Слово, тайнства; какво понятие има за тях и как ги практикува;

- възвестяване на Благата Вест на другите: апостолат, свидетелство, служение; идеи за тях и как се практикуват;

- решения: от най-малките до избиране на призвание.

3. 
   
   Каталог: uploads
   uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
   uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!
   
   
   
   Изтегляне 2.64 Mb.
   
   Сподели с приятели: