Егейските цивилизации

.........................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

Направете таблица на използваните нови понятия и термини!

Опишете избрания от Юлий Цезар път към властта и го сравнете с този на Октавиан Август.
ЛИТЕРАТУРА

Ковалев С. И. История Рима, Ленинград, 1986

История Древнего Рима. Москва, 1956, под редакцията на В. Н. Дьяков и С. И. Ковалев

История Древнего Мира. Част ІІ. Греция и Рим. Под редакцията на А. Г. Бокщанин

Т. Момзен. Древният Рим. София, 1998.......

ПРИНЦИПАТЪТ – ВОЕННА ДИКТАТУРА
Принципатът на Август. Военната диктатура на преторианците. Терористичният режим от 14-68 г. на Юлиево-Клавдиевата династия. Борбата на армиите за надмощие.Разцветът на републиката-империя при династиите на Флавиите и първите Антонини – 70-161 г. Кризата на империята при последните Антонини и при Северите от 161-284 г.
В подготовката на вечния империум-диктатура Император Цезар разчитал на племенника си Гай-Октавий, който подготвял за воин и държавник в Аполония Илирийска. Вероятно плановете на пожизнения диктатор и император са били различни от тези на близките му съратници. М. Антонй и Е. Лепид се опитали да задържат формата на управление на Император Цезар, пожизненият империум, като отстъпили пред сената само по отношение на диктатурата, но първоначално експлоатирали само култа към божествения Цезар и неговия Гений. Чрез раздаването на състоянието му, двамата се надявали да си осигурят огромна обществена подкрепа от страна на плебса, и да запазят статута си консул и наместник, но накърнили семейните интереси на фамилията Цезар. Племенникът на Император Г. Ю. Цезар, Гай Октавий, заедно с приятеля си Випсаний Агрипа се завърнал веднага след известието за убийството на чичо му от Илирия и поискал от М. Антоний да му предаде полагащото му се наследство. След грубия отказ младия Гай Октавий потърсил помощ от врага на цезарианците М. Т. Цицерон, който успял да убеди сената на Рим, да признае усиновяването на племенника и правото му на наследство. Веднага след сенатското решение наследникът на Император Гай Юлий Цезар, Гай Октавий започнал да носи името Гай Юлий Цезар Октавий.

Като наследник на знаменития си чичо, той придобил огромна известност между римските граждани, като им изплатил завещаното. В това време отношенията между сената и М. Антоний се влошили поради прокарания “Закон за разпределение на наместничествата” в комициите, с който някои от областите и провинциите се давали за управление на цезарианци. Самият Марк Антоний получил като проконсул Цизалпийска Галия, и повел войската си, за да отстрани от власт привърженика на Сената Децим Брут. Г. Ю. Цезар Октавиан осигурил на сената и на консулите войниците-цезарианци, и успял да победи М. Антоний при град Мутина. Веднага след победата сенатът отхвърлил искането на Октавиан да бъде назначен за консул и той се съюзил с разгромения някогашен съратник на чичо си и с Емилий Лепид. Армията на Октавиан разгромила войската на Децим Брут и след това навлязла в Рим. През 43 г. пр. н. е. Г. Ю. Цезар Октавий организирал съюз – триумвират в град Бонония, като той, М. Антоний и Е. Лепид се договорили да си разделят властта в държавата. Октавиан обкръжил с войските си народното събрание, и комициите приели постановление за предаване на властта на триумврите, за да бъде “устроена републиката”. За разлика от първия триумвират вторият бил официален държавен орган (А. Г. Бокщанин).

Този начин на вземане на властта представлява военен държавен преврат и подчиняване на популарите на властта на триумвирите. С военния държавен преврат завършил преходния период на противоборство между оптиматите и популарите, между сената и народното събрание. Поддържаните от популарите и народното събрание армии на цезарианците се обявили против партийните си поддръжници и инсттуции, и осигурили властта на нова политическа институция без времеви ограничания и преустройство на републиката. Новата държавна форма на управление запазвала по-ранното противоречие между триумвирите в борбата им за еднолична власт.

За новото преустройство на държавата триумвирите се нуждаели от огромни средства, и си ги набавили чрез вече използвания метод на проскрипциите от времето на Л. К. Сулла. По време на триумвирните проскрипции загинали над 2000 конници и около 300 сенатори и тяхното имущество било използване за създаване на голяма антирепубликанска армия. Силите на привържениците на сенатската република били разделени. Секст Помпей владеел част от северозападна Испания и островите Сардиния, Корсика и Сицилия. Марк Брут и Гай Касий господстволи в източните провинции на империята на Балканите, в Азия и Африка.

През 42 г. пр. н. е. при гр. Филипи в Тракия се срещнали армията на триумвирите, предвождана от М. Антоний и Октавиан-Цезар, която наброявала 20 легиона и армията на републиканците, предвождана от Марк Брут и Гай Касий, в състав от 18 легиона.Въоръжените сили на сенатската република претърпели поражение, това довело до ново преразпределене на властта на триумвирите. Е. Лепид получавал Африка, Марк Антоний богатите провинции на изток, а Октавиан-Цезар двете Галии, контролираната от Рим Испании и Илирия.

Републиканецът Секст Помпей контролирал големите средиземноморски острови и прилежащи към тях територии от Италия и Испания и установил морска блокада на Италия, която довела до недостиг на храни. Това предизвиквало недоволство и политически вълнения от които се възползвали братът на М. Антоний, Луций Антоний и жената на триумвира Фулвия, които събрали недоволните и започнали война срещу Октавиан-Цезар с лозунга, че искат да възстановят републиката. След неуспешни сражения и продължителна обсада в Перуджа през 41- 40 г. пр. н.е. въстаниците се предали. Марк Антоний, които през това време бездействал в обкръжението на египетската царица Клеопатра, въпреки настъплението на партите и въпреки въстанието на привържениците му в Италия. Пропускът да обедини силите си с тези на въстаниците в перуджианската война и да спечели правото на еднолична власт лишил съратника на Г. Ю. Цезар от възможност, която по-късно никога нямал. Войските му пристигнали със закъснение в Италия, и в започналите сражения се очертала сериозна братоубийствена война, която била избягната под натиска на привържениците на двамата триумвири. Последвало преподновяване на по-ранните договорености и сключване на брак между междувременно овдовелия М. Антоний и сестрата на Октавиан Октавия.

След новото примирие М. Антоний започнал поход срещу партите, които завършил с неуспех и огромни загуби, а флотът на Октавиан-Цезар под ръководството на В. Агрипа спечелил войната срещу военноморските сили на републиката на С. Помпей, и на Октавиан-Цезар била дадена пожизнана титла на трибун. М. Антоний частично възстановил авторитета си на изток след покоряването на Армения през 35 г. пр. н.е. В същото време Е. Лепид изпаднал в немилост пред Октавиан-Цезар, тъй като се опитал да привлече на своя страна войниците му, но собствената му армия преминала на страната на победителя на С. Помпей. Републиката-империя била разделена на две части, след практическото разпадане на триумвирата след заточението на Е. Лепид далеч от столицата, в негово собствено имение. През това време М. Антоний публично обявил семейната си връзка с Клеопатра, и се обявил за бог Дионис, а Клеопатра за “Царица на царете”. Октавиан-Цезар и Марк Антоний си потивостоели като консул с извънредни пълномощия и обожествен пълководец, бог на царете и съпруг на “царицата на царете”. “Новият Дионис” провеждал политика на незачитане на правото на Рим върху подвластните му земи, в които сменял владетелите, назначавал синовете си от Клеопатра за местни царе, и се придържал към политическата традиция в Древния изток, една империя да бъде управлявана от Велик цар и подчинени царе. В сложната обществено-политическа обстановка в Рим М. Антоний тръгнал по пътя на Г. Ю. Цезар към елинистична монархия, докато Октавиан-Цезар се представял за защитник на републиката и за борец срещу превръщането й в монархия от източния триумвир. Това противопоставяне довело до изостряне на противоречията в сената между привържениците на Антоний и на Октавиан-Цезар, и за втори път последният го обкръжил през 32 г. пр. н. е. и го принудил да осъди дейността на съпруга на Клеопатра. Едновременно с това Октавиан-Цезар разрешил на 300 сенатори и на двамата консули да отидат при М. Антоний, и така официално Рим вече имал две правителства и два сената. Войната между римските Изток и Запад станала неизбежна, и на 2 септември 32 г. при нос Акций в решителна битка флотът на Октавиан-Цезар победил флота на Клеопатра след като египетската царица напуснала акваторията на сражението с надеждата, че римляните ще се омаломощят в братоубийствена война, а М. Антоний я последвал, като изоставил войските си.

Октавиан-Август завладял Египет с лекота, и от получената огромна плячка откупил и раздал на ветераните и на близките си огромни имения. Била прекратена практиката на проскрипциите и едновременно с това народното събрание било лишено от правото да поставя въпроси, свързани с поземлената собственост в полза на узурпиралия го Консул с извънредни пълномощия. На 1. януари 31 г. пр. н. е. изтекъл срокът на продължените триумвирни права на Октавиан-Цезар и на М. Антоний, но те не свалили от себе си извънредните пълномощия и узурпирали магистратурата. Октавиан-Цезар, които през 31 г. пр. н. е. бил избран за консул, узурпирал и титлата император, без узаконяването й от сената. През 30 г. пр. н. е. на Октавиан-Цезар била присъдена върховна власт на трибун-защитник на народа (лат. Трибуниция потестас) за втори път след 36 г. пр. н. е. По този начин било узаконено узурпрането на властта на триумвир, която след смъртта на останалите му двама колеги била превърната в пожизнен и едноличен трибунат - консулат с империум. През 29 г. пр. н. е. Октавиан-Цезар отпразнувал триумф като възстановител на мира в Римската държава, свалил от себе си пълномощията на триумвир, но редуцираните от него сенат и комиции му дали пожизното звание и лично име император като в действителност узаконили узурпираната временна военачалническа титла като пожизнена. След това Октавиан-Цезар симулирал тежко заболяване и през 28 г. пр. н.е. на режисирано заседание на сената след като помолил върховната римска институция да го освободи от задължение поради влошено здраве, приел да бъде принцепс – първи гражданин, първи сенатор, единствен проконсул – командир на легионите и Август- епитет за божественост. Едновременно с това Император Октавиан Цезар се ползвал със славата на “син на бога Император Гай Юлий Цезар” след обожествяването му през 44 г. пр. н. е.

Египет бил обявен за негово лично владение-домен, и едновременно с това Император Октавиан Цезар приел да управлява за 10 години провинциите Сирия, Галшия и Испания с проконсулски империум. В останалите провинции отново се установило републиканското сенатско управление чрез републиканските проконсули(С. И. Ковалев). През 24 г. пр. н. е. Император Октавиан Цезар създал в проконсулските си провинции 9 пълководчески (лат. преториански) кохорти и три градски кохорти от по 1000 войника като лична стража и като градска стража. По този начин Рим неговите околности били поставени под военно имперско управление.

През 13 г. пр. н. е. Император Гай Октавиан Цезар Август бил избран и за върховен жрец. Тази титла придала завършеност на принципатната форма на управление, която като узурпирана наследствена и пожизнена гражданска, военна и религиозна власт била форма на наследствено-авторитетна военна диктатура, предшестваща монархията. Военно-политическият авторитет на Император Цезар осигурил на Гай Октавий симпатиите на войската и на ветераните, които вече били достатъчни по брой за да определят военно-политическия строй в Рим. Изборът на принцепс бил следният – войската издигала император, и властта му се утвърждавала от сената и вероятно от особен акт на гласуване в комициите (С. И. Ковалев).

Социална опора на властта на принцепса станали сенатът, като цензът на сенаторите се определял на 1 000 000 сестерции, конническото съсловие на плебеите, с ценз от 400 000 сестерции, и оземлените около 300 000 ветерани, разпръснати по огромната територия на републиката. По времето на първия принцепс Рим се превърнал в огромен и добре снабден с храна и вода град, с голямо морско пристанище , 82 храма, театри, дворци и форуми. За да означи важността на преустройството на Рим, Император Октавиан Цезар Август издигнал дворец на хълма Палатин, който римляните свързвали с началото на държавността си при Ромул.

Външнополитическите отношения на републиката империя с най-опасните й съседи – военнодемократичните германски племена на север от р. Рейн и могъщата Партия в Месопотамия и Иран, били поддържани с дипломатически усилия след съкръщаването на военните сили на принципата от 75 на 25 легиона. Обявения от принцепса всеобщ мир и затварянето на храма на бога на войните Янус били форма на осъществяването на възможното. За по-нататъшни войни и разширение републиката-империя нямала необходимите ресурси и не можела да си позволи нито победа и ограбване на могъщата Партия, нито на многобройните и силни германски племена. Поражението на огромната армия на Марк Антоний, второ след разгрома на М. Крас, от партите оставило страхов комплекс сред римските сенатори и политици, и те ограничили завоеванията си до М. Азия и Сирия на изток. На северозапад в Лузитания и Испания, през 25 г. пр. н. е. римските войски покорили племената на кантабрите и астурите, и превърнали пленниците-роби в миньори в рудниците, с надеждата да бъде увеличен добивът на благородни метали. През 19 г. испанските племена въстанали, и след разгрома на въстанието от Випсаний Агрипа, римските войски завладяли и югозападна Галия, която отхвърлила римското господство след 44 г. пр. н. е. като се възползвала от събитията свързани със смъртта на Г. Ю. Цезар. След покоряването на Лузитания, част от Испания и на част от Галия, римляните завладяли високите Алпи, и продали населението им в робство(А. Г. Бокщанин).

Намалените възможности на репуликата-империя били поставени пред сериозно изпитание когато през 9 г. от новата ера вождът на германците херуски Арминий унищожил войските на наместника на германските земи Квинтилий Вар, три легиона и девет кохорти – цялата въоръжена римска сила на северната централно-европейска граница на страната. Поставеният под заплаха Рим обаче оцелял, тъй като германците се задоволили само с прогонването на завоевателите.

В създадената нова система на държавно управление – принципатът, едновременно с контрола на земята от принцепса, бил установен и строг контрол над отношенията роби и господари. Бил възстановен легендарен закон, според който при смърт на господаря причинена насилствено, били избивани всички роби и освобожденци в дома.

През 14 г. Октавиан Цезар Август умрял, и с постановление на сената бил причислен към боговете. Месецът на смъртта му бил наречен август.

На власт в Рим дошъл синът на Ливия, съпругата на Август, от първия й брак - Тиберий (14-37 г.), който с трудности успял да се справи с недоволството на войската и гражданите на Рим, тъй като те не желаели принцепс, който не е избран от тях. Въстания вдигнали двете най-големи римски армии – панонската и рейнската, като избивали възгорделите се офицери, и искали намаляване на службата до 16 г. както това било при преторианците, и подобряване на заплащането. С частични отстъпки и убийство на водачите на въстаналите войници Тиберий успял да се справи с недоволството на армията главно поради това, че командирът на осемте рейнски легиона Германик не се съгласил да бъде избран за принцепс и останал верен на Тиберий. Системата на отстраняване на неудобните на принцепса ставала все по-жестока и на остров Капри, където се установил Тиберий, били призовавани и умъртвявани по жесток начин много републиканци, или просто набедени хора. Втори по значимост в държавата станал префектът на претория Л. Е. Сеан, който между 17 и 31 г., докато не бил убит от подозрителния Тиберий, унищожавал в Рим всеки признак или носител на републикански традиции със системна политика на терор (В. И. Дьяков). На свой ред Тиберий бил убит от придворните си през 37 г. и на власт в Рим дошъл синът на Германик, Гай Калигула, на когото народът и армията възлагали надежди да бъде добър принцепс. Новият управител на Рим обаче се обкръжил с привърженици на Гай Юлий Цезар и на Марк Антоний, и повел политика на превръщане на принципата в монархия по египетски елинистичен образец. В града бил донесен по море огромен обелиск – символ на властта на фараоните-богове, по произход считани за синове на слънчевия бог Ра, и носещи божествения промисъл, или Ка – мотивираната от бога личност на фараона. Идеята за божествеността на управителя се подхранвала не само от обожествяването на Император Цезар и на Октавиан Август, но и от поддържана традиция в семейството, по силата на която Калигула (лат. Войнишко ботушче) освен името си, бил наричан и “Слънчице”. По подобие на египетските фараони Калигула възнамерявал да се ожени за една от сестрите си. Когато сестра му Друзила починала, била обявена за Всебогиня (Гр. - Лат. Пантея).Калигула се стремил да превъплъти култа към “Юлий Юпитер” от времето на Император Цезар, и поради това се обявил за бог и започнал да се появява декизиран като Юпитер, с позлатена брада.

Неуравновесеният характер на новия управник на Рим му позволявал да продължи терористичния режим на Тиберий. На масов терор били подложени гражданите на Рим. На заподозрените пратиници на Калигула от преторианските офицери носели заповеди за самоубийство. Калигула възнамерявал да направи личния с кон Инцитат сенатор, и поддържал любовни връзки със сестрите си Друзила и Агрипина. В провежданата политика на терор и масов убийства обаче обявилият се за божество принцепс се противопоставил и на висшите военни, които го издигнали – в подозрение за заговор бил екзекутиран най – близкият му помощник префектът на претория Макрон (В. И. Дьяков), и това решило съдбата на му. В репресиите били включени и членове на семейството на Калигула и началникът на горногерманските легиони Гней Лентул Гетулик, които също били заподозрени в заговор.

През 41 г. преторианците успели да убият опитали се да оспори властта на военните Калигула, и издигнали за нов принцепс случайно открития скрил се от страх член на рода на Юлиите Клавдий. Новият управител на Рим Тиберий Клавдий Нерон Друз Германик продължил започнатата при Калигула традиция, на превръщането на дома на принцепса в дворец-канцелария, със собствен апарат от способни освобожденци. Канцеларията на принцепса била разделена на четири отдела – за кореспонденцията, за финансите, за жалбите и за наследствената собственост над земята. Този бюрократичен апарат на държавата заменил републиканските институции на ежегодните и предназначени за република с малки размери, и след това пригодени за Италийския полуостров магистратури, които не могли да обслужват вече превърналата се в огромна империя държава. Първоначално Канцеларията на принцепса действала първоначално върху територията на огромните му земи-домени, които увеличили размерите си след проскрипциите при Октавиан Август и терора на Тиберий и Калигула и след това поради своята ефективност и върху земите на цялата империя. Канцеларията от освобожденци ликвидирала с подписвани от принцепса укази самостоятелността на наместниците на провинции и по този начин премахвала наследството на Сенатската република в организацията на държавата. Централизираното управление премахнало произволите на временните наместници проконсули и претори, които подлагали населението на неримските земи на най-тежка експлоатация и поробване и това увеличавало обществения престиж на принцепса.

В стремежа си да увеличи доходите на държавата Клавдий се отказал от просрипциите и масовия терор, и насочил искащата високи и редовни заплати, земи и роби армия от войници и ветерани към външни завоевания. Били завоювани Британия през 43 г., Тракия през 45 г.

През 54 г. принцепсът неочаквано умрял, и четвъртата му жена Агрипина, непомерно властолюбива и коварна, издигнала осиновеният му син Луций Домиций Агенобарб за принцепс под името което му дали през 53 г. - Нерон Клавдий Цезар. Това станало възможно след като Агрипина с верни войници убила началника на Канцеларията на принцепса Нарцис, и извършила държавен преврат През първите пет години от управлението на Агрипина, която управлявала от името на новия принцепс, и контролирала дейността на сената, държавната канцелария успявала да ръководи страната. През 59 г. обаче, Нерон заповядал да убият майка му под претекст, че искала да го лиши от власт. Последвали девет години на управление, през които принцепсът водил разгулен живот и допринесъл за подронването на финансовото състояние на империята. Принцепсът, сенаторите и конниците вместо да се занимават с държавни дела, участвали в публични оргии, в показни сражения в цирковете. През 64 г. в резултат от лошо управление на самия град Рим от фаворитите на принцепса, избухнал пожар, който изпепелил 10 от 14-те квартала на града. Нерон се възползвал от бедствието, за да сломи съпротивата на градския плебс. Хиляди хора били обвинени в противодържавна дейност, и изпратени да се сражават с диви зверове в цирковете и театрите, или били приковавани на кръстове. Останалите живи били запалвани, за да осветяват нощните паркове и улици, според разказ на Тацит в Анали. Разгромът на най-мощния граждански колектив н държавата през 64 г. довел до пълна победа на армията над гражданите в Италия. Разказът на Тацит намерил отглас в работите на по-късните христиански писатели, които го интерпретирали като част от борбата на християните срещу езическите императори на Рим. В Рим принцепсът създал нагласа срещу християните като подпалвачи, и по този начин разделил градската община на две настроени една срещу друга общности.

Армията и авторитетът на империята също понесли загуби от неспособното управление на назначаваните ца пълководци царедворци. През 60 г. въстанала Британия, и войските на царицата Боудика унищожили почти всички римски колонисти, около 100 000 човека, преди да бъдат разбити и страната да бъде покорена отново. През 62 г. партите освободили от римска окупация Армения, и прогонили римския поставленик Тигран V, като при това пленили и идващата му на помощ римска армия, която освободили обезоръжена. През 66 г. на въстание се вдигнал Ерусалим, столицата на Юдея, която била подложена на пълно ограбване от от управляващия я прокуратор Х. Флор. Въпреки помощта и на наместника на Сирия, укрепилите се в Ерусалимския храм въстаници прогонили римляните, като им нанесли тежки загуби. На въстание се вдигнала и Галилея, в която мигрантите зелоти (евр. “борци за свобода”), и терористичните им отряди от сикарии (евр. сика – кинжал, кама) били предвождани от селянина Иоан от Гисхала. Юдейско-еврейското жречество и фарисеите(евр. учени книжници) подкрепили римляните, и били отстранени от редовете на въстаниците. Въстаниците-селяни, занаятчии, дребни търговци, войници от помощните части на армията и освободени роби, предвождани от най-решителните си вождове Иоанн, Симон и Елеазар обявили републиканско управление с върховен орган Народното събрание. Докато през 68 г. римският пълководец Тит Флавий Веспасиан с труд настъпвал срещу силите на въстанниците на север в Галилея, въстанали Галия, Близка и Далечна Испания, Африка, и накрая могъщата Рейнска армия.

Нерон, който през 67 г. се представял в Гърция като поет и музикант загубил напълно контрол над избралите го преторианци, и сред армията. Принцепсът загубил влияние и сред кръга от заговорници, които му помогнали да отстрани Клавдий – известният учен и лихвар Сенека и префектът на преторианците Афраний Бур.Принцепсът бил напускан дори от фаворитите си, а напълно безволевия сенат си позволил да осъди Нерон като враг на народа, и на него не му оставало нищо друго освен самоубийството.

Започнал период на борба за армейско надмощие. Още през 42 г. по времето на Клавдий, Далматинската армия отказала да подкрепи призив за борба за възстановяване на Републиката и убила легата на провинцията Фурий Камил Скрибониан, който го издигнал. През последната година от живота на Нерон и след смъртта му, до 69 г. между римските командири и техните армии започнала ожесточена борба за власт. Пръв въстанал наместникът на Галия Г. Ю. Виндекс, като издигнал призив за борба срещу тирана. Призив към който се присъедили и наместниците на Близка и Далечна Испания – С. С. Галба и М. С. Отон, и проконсулът на Африка Л. К. Мацер.След като разгромили опълченците на Г. Ю. Виндекс, войниците от Рейнската армия решили да се присъединят към въстанието, и издигнали империума на командира си В. Руф.Така опитите за борба срещу тиранията - прикрит опит за възстановяване на сенатската република, били прекъснати от наемниците гали и германци от Рейнската армия. Наемниците победили опълчението. Предният изток останал спокоен, тъй като тук били свикнали с авторитарното и дори теократично управление на фараоните и елинистическите владетели. Само в Юдея, където въстанниците се борели за демократична държава, управлявана от народно събрание, армията на назначеният от Нерон Тит Флавий Веспасиан водела война за унищожаване на демократичното и републиканско движение на евреите.

Присъединилият се към Г. Ю. Виндекс Сервий Сулпиций Галба бил предложен за император от фаворита на Нерон Тигелин. Срещу обявяването на Галба за император се противопоставили проконсулът на Африка и легатът на Долна Германия. За противопоставянето си те били отстранени с убийство, и това били последните опити да се спре превръщането на властта на принцепсите във власт на императори без срок на ограничение. Галба управлявал 7 месеца, като се представял за възстановител на свободата, и бил свален от М. С. Отон чрез помощта на преторианците тъй като 72 годишния император не го издигнал за свой наследник. Армията на Отон била разгромена от изоставилите границата Рейнски легиони. Вместо Руф, те издигнали нов император – А.Вителий. След победа над преторианците, рейнските легиони подложили Италия и Галия на разграбване и насилия, и постепенно се деморализирали.

Терорът на галско-германските легони на Вителий заплашвал робовладелците от останалите части на империята, и те издигнали за свой император Тит Флавий Веспасиан. През октомври 69 г. дунавскте легиони предвождани от легата на VІІ легион М. А. Прим в нощен бой разгромили рейнската армия при г. Кремона, а през декември щурмували и превзели Рим. Войските на Виталиан сломили и съпротивата на въстаналото германско племе батави и на юдеите. Било потушено и въстанието на галите предвождани от незнатния Марик, след като аристократите преминали на страната на Рим, въпреки че първоначално издигнали призив за създаване на Галска империя.

При Тит Флавий Веспасиан, който носил официалното име Император Тит Цезар Веспасиан Август, били стабилизирани финансите на империята в резултат от съзнателната политика на по-малки разходи и присъединяването към империята както на новозавоюваните земи, така и на лишаване от васалитет и покоряване на източните царства и полуавтономни области между Египет и Мала Азия. На границата с римските племена по десният бряг на р. Рейн била издигната укрепена гранична линия от крепости с гарнизони и свързващи ги пътища. Тази зона била заселена с гали, които освен носенето на военна служба, заплащали за ползваните земи една десета данък от продукцията си. Данък били принудени да плащат и освободените от данъци от Нерон жители на много гръцки области и градове.

За да осигури работа на римските граждани Т. Ф. Веспасиан започнал строителството на огромен амфитеатър, побиращ 85 000 зрители.Принцепсът си поставил за задача и да обнови списъците на сената и на конниците. За това през 73 г. той се обявил за цензор, и съставил нови списъци, като включил в тях най-знатните авторитетни представители на провинциалната аристокрация. По този начин Веспасиан успял да придаде на Римската империя общоробовладелски характер, като ликвидирал господството на италийците. Смъртта на императора настъпила през 79 г, и във власт встъпил издигнатия като император от войниците негов син и едноименник Тит Флавий Веспасиан. След двегодишно управление способният военачалник и победител на юдейското въстание починал, и на власт в Рим дошъл вторият син на Веспасиан Август Домициан. Новият принцепс се стремил да превърне титлата си в истинска владетелска, да получи сан на действителен и узаконен владетел, а не републикански управител или магистрат. Поради това той се наричал господар (лат. dominus) и изисквал дори от сенаторите и конниците да го назовават “наш бог”(deus noster). Тези две понятия изместили понятието император, и това свидетелства за търсенето на нова титла, със съдържание различно от старите републикански магистратури. Домициан се опитал да утвърди властта си чрез преторианците и низшите обществени слоеве и класи, на които давал подаръци и храни, и ги протвопоставял на сенаторите и конниците. Но военните неспехи на императора срещу германците и даките между Панония и Черно море подронили неуспеха на стремящия се към божествен доминат принцепс. Военните неуспехи довели до намаляване на досегашния постоянен приток на роби за римското стопанство, и това намалило икономическите и съответно военните възможности на държавата.

Първобитната периферия на империя се изравнила с нея по технологични и производствени възможности, без да притежава обременителния икономически апарат, основан на по-стари технологични възможности. При Домициан опитът да бъде отговорено с нова държавна организация бил неудачен, и след убийството на императора заговорниците издигнали за император възрастния сенатор Марк Кокцей Нерва. Тъй като той нямал военен опит обявил за свой наследник наместника на Горна Германия Марк Улпий Траян. При новия император, който нямал противоречия със сената, републиканските традиции преодолели стремежа на принцепса към монархични титли от времето на Домициан, но ги заменили със самоволно определяне на наследниците на властта на принцепса без активното участие на армията.

Добрите отношения със сената се усилили при Марк Улпий Траян (98 -117 г.). Още с идването си на власт, след две години на съуправителство с Нерва, принцепсът-император започнал подготовка за война, за да възстанови изпадналото в застой римско робовладелско стопанство. През 102-103 г. римските войски принудили дакийския цар Децебал да капитулира, и да върне избягалите роби и войниците дезертьори. На р. Дунав, при Железни врати бил построен Каменен мост, по който римляните поддържали връзка с окупационните си гарнизони в стратегически крепости. Във Втората Дакийска война между 105 и 107 г. Децебал се опитал да отхвърли римската зависимост, но след упорити борби страната му била покорена и превърната в провинция Дакия. Тук се преселили много италийци и колонисти от Галия и Испания.

През 113 г. след дълга и целенасочена подготовка Рим започнал война с Партия – след първоначалните успехи и завладяването на Месопотамия, през 117 г. римляните били принудени от въстаналото население, на което отнели самоуправлението, да напуснат завзетите територии. Армията и държавата бързо изчерпали последните значими робовладелски пътища за оживяване на стопанството и държавата, и не били в състояние да натрупват нови по военен път. При това скоро поставените под римска власт първобитни периферии, заедно с по-рано завладяните държави започнали системна въстанническа съпротива, която съкръщавала римските възможности. На път за Рим императорът починал през 117 г. в М. Азия. Траян бил считан за “Най-добрия принцепс” и това свидетелства за временна стабилизация на републиканските традиции в Рим.

Наследникът на Траян - Публий Елий Адриан (117-138 г.) сключил мир с Партия, като била възстановена границата по р. Ефрат и разменени знатните пленници – незнатните били включени в робовладелското производство на двете страни. Отказът от завоевания предизвикал заговор сред приближените на Траян, с който новият принцепс се справил най-решително. Завоевателната политика била заменена с възстановяване на военния потенциал на империята. По границите от Англия до р.Ефрат се строели крепости и се концентрирали силни гарнизони. Били създадени лека и тежка кавалерия, по подобие на армиите на сарматите и партите. За по-лесно управление на огромната империя принцепсът-император превърнал Съвета на принцепса (лат. - consilim principis) не в съвещателен орган както това било при Август, а в Държавна канцелария съставена от сенатори и юристи, които заменили освобожденците (А. Г. Бокщанин). Интерпретациите на Съвета на принцепса като “Имперски съвет” (С. И. Ковалев), са неточни терминологично. П. Е. Адриан се обявявал за господар – “доминус”, и подчертавал, че волята на господаря е най-висш закон, но не променял названието на създадената още от Октавиан-Август институция. И това не било отношението на властен човек към приближените му, а съзнателно провеждана политика. “Господарят” не се съобразявал с всички решения на своя съвет, и провеждал политика на изграждане на ново съсловно общество, различно от римските граждани с изравнени политически и граждански права. Бил премахнат имуществения ценз за конниците, като при това събирането на данъците се предоставяло на местни чиновници. Това довело до зависимост на конническото съсловие от заеманото от него положение в новия обществен ред. Конниците, заедно със сенаторите били превърнати в служебна аристокрация съставена от четири иерархични степени: “най-светли” – за сенаторите и техните семейства, “най-видни” – за висшето съсловие от конници, “превъзходителни” – за средното конническо съсловие и “високородни”- за низшето конничество. Контролът над пощите, съдебните дела и над стопанството бил поверен на назначавани от принцепса-доминус чиновници.”. Управлението на Италия било отнето от сената и възложено на двама консуларии. Вместо на старите републикански магистрати държавата се управлявала от верни на “Господаря” чиновници и това довело до пълен контрол на обществото, непознат при републиканските форми на управление.

Недостигът на роби бил компенсиран с по-продължителното им използване, след като Адриан забранил убийството им без решение на съда.

Адриан се опитвал постепенно да отстрани най-нетърпимите примери за етническо противопоставяне в империята. За да обезличи най-характерният от тях, юдейския, той забранил превърнатото в народностен признак обрязване, и това предизвикало незабавно въстание на евреите. Въстанието продължило от 132 до 135 г. Въстаниците превзели основания от римляните град-колония Елия Капитолия, и изклали цялото му население. Римляните отговорили с политика на терор и прогонване на населението от околностите на Ерусалим.

През 138 г. след смъртта на Адриан престолът на Рим бил зает от избраният и осиновен от него Тит Аврелий Антонин (138-161 г.), като било договорено и бъдещето на престола – на свой ред принцепсът да осинови Марк Аний Вер – любимец на Адриан и Луций Елий Вер – син на починалия осиновен престолонаследник Л. Ц. Комод Вер. По този начин Адриан демонстрирал пълна зависимост на престолонаследието от волята на господаря на държавата дори при отсъствие на собствени деца, както било при него.

При новият принцепс страната навлязла в икономическа криза. Прекъсването на настъпателните войни лишило римското стопанство от приток на нови роби и техният брой се набавял само от естествено възпроизводство и чрез търговия. За да стимулират производителността на робския труд в Рим започнали да позволяват на робите да имат собствени работилници или земи, владение и ползване, продуктите от които оставали за самите тях. Убийството на роби започнало да се разглежда от съдиите подчинени на принцпса като равно на убийството на свободни хора. В стопанството се увеличил и броят на занаятчиите и търговците освобожденци. В домените на принцепсите още от времето на Адриан започнало да се използва даването на земята под аренда на предприемачи – “кондуктори”, които я предоставяли на “колони на господаря”. В грамадните по размери стопанства на принцепса, които включвали цели страни като египет, или по-малки провнции и части от тях, използването на понятието “dominus” и новия тип арендни отношения били форма на утвърден дворцов доминат. Това довело до съчетаване на две форми на управление в империята – принципатна и доминатна.

Към края на управлението на Антонин, наречен заради това, че не водил големи войни, и не ги предвождал лично - Благочестивия (лат. Pius), държавата на партите отново се усилила, и владетелят им Вологаз ІІІ поискал плененият от Траян трон. След като получил отказ, Партия започнала подготовка за война с Рим.

Приемници на Антонин Пиус станали осиновените от него Марк Аврелий (161-180 г.) и Луций Вер (161-169 г.). Партите се възползвали от промяната на властта в Рим и завладяли подвластната му Армения. С цената на огромни загуби в резултат и от военни поражения, и от смъртоносна епидемия, Рим успял да подчини Армения и да присъедини през 166 г. към териториите си земи в Северна Месопотамия, отвъд р. Ефрат. Концентрацията на огромни военни сили на изток била постигната чрез снемане на войскови части от останалите граници. От това се възползвали германците маркомани, квази и вандали и язигите-сарматите, които разкъсали лимеса на империята в района на средното течение на р. Дунав и нахлули в северна Италия. Империята успяла да отхвърли нашествениците, като била принудена да мобилизира и гладиатори и роби-добровоци, но през това време започнало въстанието на буколите (пастири) в Египет., и Марк Аврелий се принудил да сключи мир с маркоманите през 172 г. В Сирия наместникът Авидий Касий се обявил за император, германците отвъд Рейн, келтите от Шотландия и берберите от Мавритания нападали римските тритории. Марк Аврелий успявал с голямо напрежение да се справи с вълненията и набезите, но през 180 г. умрял, покосен от отново разпространилата се епидемия, вероятно чума.

Наследникът му Комод (180-192 г.) бил груб и неспособен човек и управник,

който се вживявал в ролята Херкулес, и предпочитал пред държавните дела обществото на гладиатори и фаворитки. Новият принцепс сключил позорен мир с маркоманите и квадите, като се задължил да им изплаща данък срещу запазване на мира. Недостигът на средства бил компенсиран от възобновените конфскации на имуществото на знатните, но разходите се увеличавали и заради безразборното повишаване на заплатите на преторианците, и поради правените от принцепса увеселения и празненства. Безнадежността на управлението на последния от династита на антонините била очевидна и за неговите приближени, които го умъртвили. В Заговора участвали префектът на претория Емилий Лета и приятелката на Комод - Марция.

Преминалата в отбрана държава не носела сериозни приходи на военните, и те след загубата на контрол върху властта след Траян, отново си я възвърнали. Военната диктатура била възстановена. Последвали четири години на борба за власт между различни военачалници и легати.