Егейските цивилизации

Ковалев С. И. История Древнего Рима. Москва, 1986

История Древнего мира. Под редакцията на В. Н. Дьяков и С. И. Ковалев

История на древния Рим. София, 1975

Христоматия по история на Стария свят. София 1976, съставител и редактор Хр. М. Данов

История Древнего Рима. Москва, 1956, под редакцията на В. Н. Дьяков и С. И. Ковалев

История Древнего Мира. Част ІІ. Греция и Рим. Под редакцията на А. Г. Бокщанин

Т. Момзен. Древният Рим. София, 1998

Със стремителен поход на запад, Л. С. Север, който бил пуниец по произход и поклонник на Ханибал, навлязъл в окупираната от Д. К. Албин Галия и разгромил армията на августа в кръвопролитно сражение. Едва след това победителят се върнл на източния фронт за да довърши войната с партите. През 198 г. войната била приключена успешно, и към империята била прсъединена цяла Месопотамия. Военните успехи срещу външнте и вътрешните противници били свързани с възстановени конфискациите, приток на роби и богатства и нови земи. Това позволило на Л. С. Север да възнаграждава войниците си. Едновременно с това той им дал право да израстват в кариерата и да стават командири, а също и да създават семейства, като използвал опита на Ханибал с наемниците.

Л. С. Север заменил преторианската гвардия набирана от италийци с гвардия съставена от най-добрите войници от провинциите. В близост до Рим бил разквартируван Втори партски легион, а принцепсът се обявил за проконсул на Италия, като на практика я третирал като провинция. Това отношение било подчертавано и с издигането на многобройни паметници на Ханибал, най-злият враг на римляните. Вече се оформила нова политико-управленска структура, в която титлата август била поставена по-високо от титлите принцепс, цезар и император, и която имала за първоизточник имената на принцепсите от Юлиево-Клавдиевата династия. Сенатът, който подкрепил Д. К. Албин бил поставен в позицията само на утвърждаващ решенията на принцепса орган. В устройството на личната си власт Север решил и въпроса за престолонаследието, като направил свои съуправители децата си от брака ме със сирийката Юлия Домна. Първият му син Бассиан бил направен съуправител, с титла август още през 196 г., а вторият в края на царуването му. Така титлата август придобила значение на престолонаследник, а августите станали двама.

Издигането на ролята на армията и на обикновенните войници в империята, и поставянето на досегашната метрополия в подчинено и окупирано положение, официално изравнило статута на всички страни. При сина на Л. С. Север Бассиан, с официално име Марк Аврелий Север Антонин, известен като Каракала (211-217), който дошъл на власт след смъртта на баща му по време на поход в Британия, била оповестена Constitutio Antoniana. С тази Конституция, носеща името на принцепса се давали граждански права на всички жители на империята. Култът към личността на Ханибал тласкала Каракала към подготовка на грандиозен поход на изток, и прицепсът се опитвал да увеличи както социалната опора на властта си, така и броя на данъкоплатците и войниците. Едновременно с това той решил и проблема за властта си, като убил брат си Гета през 212 г.

През 217 г. по време на неуспешна война с партите, Каракала бил убит от офицерите си. Настъпил шестдесет годишен период на гражданско-военни междуособици. Възможността която получили обикновенните войници да стават командири им открила пътя и към овладяването на върховната власт.

През 231 г. последният представител на династията на Северите – Марк Аврелий Север Александър, известен като Александър Север предприел поход на изток, срещу създадената на мястото на Партия нова империя Иран. Походът завършил с неуспех през 233 г. Две години по-късно принцепсът повел нов поход срещу германците, който бил лошо организиран, и изпадналит в ярост войници го убили, заедно с майка му Юлия Мамея. За император бил избран тракиецът Максимин. Започнал период на открита диктатура на армията, която издигала и сваляла императори. Започнало разпадане на империята. Във всяка провинция войниците издигали императори. На изток в Палмира Септимий Оденат се провъзгласил за автократор и обединил териториите на Египет, ирия и Мала Азия. На запад се създала самостоятелна “Империя на галите”, с император военачалникът Постум. Империята обхващала Галия, римска Германия и Британия и Испания. Тук понятието император станало официална титла, тъй като било по-близо до представите на скоро покорените племена за управлението им от вождове. На изток понятието автократор било повлияно от продължтелната монархична традиция.

Разделението на империята увеличило имало като последствие нарушаване на стопанските и търговски връзки. Стопанството било разстроено. Вълненията на робите и закрепостяваните към земята колони обхванали значителни територии – през 238 г. в Африка и Галия. Готите нахлули на териториите на Балканския полуостров, нанесли тежки поражения на римските императори. При Абритус те разгромили армията на император Деций Траян през 251 г. В сражението загинал самият император. На изток сасанидския владетел на Иран Шапур разгромил армията на император Валериан през 260 г., и го използвал като опора като се качвал на коня си, а войниците и офицерите му като роби.

Страшните поражения и отсъствието на нови доходи за робовладелската икономика довели до разходи и загуби в резултат от които монетите се обезценили. Икономиката на страната била парализирана. Едва по времето на император Аврелиан (270-275 г.) започнал период на стопанска стабилизация и военно-политически успехи. Той наследил император Клавдий (268-270 г.), победителя на готите при Наисос /Ниш/ през 269. През 271 г. императорът успял да разгроми нахлулите в Северна Италия германски племена на аламаните, ютунгите и маркоманите. Аврелиан пръв от римските императори заменил титлата принцепс, носил царска диадема и официално се наричал “Господар и бог по природа”, т.е. dominus et deus natus. При него започва новата държавна форма на управление, известна като доминат. (С. И. Ковалев). При Аврелиан към държавата били върнати земите на Палмирското царство и но “Галската империя”, след като нейният император изоставил армията си, и избягал при римляните. През 275 г. по реме на поход на изток, срещу Сасанидите, Аврелиан бил убит в заговор организиран от сената. Войските на сирийския наместник, издигнат от тях в император – Проб (276-282 г.) спечелили в борбата за овладяване на властта в империята. След като отхвърлил германците на Рейн и подчинил въстаналите исаври в М. Азия, Проб започнал да провежда мирна политика – и се стремил да възстанови селското стопанство. За обработката на земите той започнал да използва армията, и това му коствало живота през 282 г.

Войниците издигнали нов император – Марк Аврелий Кар и той за първи път в римската история не поискал от сената одобрение на избора си. Новият император назначил единия от синовете си – Карин за август и го изпратил да потуши въстанието на багаудите. Самият император заедно с втория си син Нумериан отблъснал настъпленето на сарматите на р. Дунав и след това провел победоносен поход срещу персите. На връщане от победоносната война императорът и синът му били убити от предвождани от префекта на претория заговорници. Началникът на императорската охрана Диоклециан разкрил заговорниците и бил издигнат от войската за император. За пръв път в римската история синът на илирийски освобожденец ставал император под името Гай Валерий Аврелий Диоклециан (17. ХІ. 284-1. V. 305 г.).

В битка в провинция Мизия армията на Диоклециан се наложила над войската на обявилия се за император Карин, който бил убит от един от военачалниците му, и над цялата империя се установило единовластие. Самият Диоклециан обаче оценявал необходимостта от разделяне на управлението на огромната и сложна по политически, стопански и народностни характеристики държава, и въвел нова система на политическо и административно управление, като обобщил натрупания до неговото управление опит.

След като станал император, Диоклециан въвел нова система на управление, известна като Четиривластие (гр. тетрархия). Тя се състояла в разделението на империята между двама императори – августи, и двама техни помощници – цезари. В Тетрархията понятието принцепс не било включено в официалните висши титли. Затова следващата след него във вече изградената система по време на династията на Северите титла август – престолонаследник, била обявена за висша и се превърнала в титла със значение на по-късните императори, а титлата цезар станала втора по значение в смисъла, който й бил даден от Д.К. Албин като август на Галия в края на ІІ в. Тази система не била връщане към колективните републикански органи на управление, а разпределено по места единовластие. Счита се, че Диоклециан не е оценил възможностите на новата християнска религия (А. Г. Бокщанин, ), но всеки от двамата августи и двамата цезари бил върховен повелител на земите си, и се ползвал там с божествен авторитет. Самите августи били колеги, и обожествяването и на двамата би затруднило разбирането за смисъла на единобожието. При това обявяването на владетеля за земно божество, или създаването на култ към божество също противоречало на принципите на монотеизма. Възприемането на августа като божество следвало традиция, установена от времето на Клеопатра и Цезар, но осъществяването й станало възможно само на изток, където и войската и гражданите били свикнали с идеята за божествени управители.

Системата на тетрархия се развила неравномерно, западният август Максимилиан, който управлявал в Медиоланум (Милано), нямал обществена среда, за да развива към себе си култ на обожествяване. В Италия оставали силни сенатско-републиканските традиции и античната култура. Диоклециан обаче установил столицата си в Никомедия, и тук започнали да го почитат като божество, но самият той имал пред вид обожествяването на самия сан на августа, тъй като системата на тетрархията била свързана с двадесет годишен срок на изпълнение на длъжността.

За по-лесно управление на империята, страната била разделена на 104 провинции, които на свой ред били обединени в 12 диоцеза. Създадена била строго иерархизирана канцелария към двореца, диоцезите и провинциите, в която августът и цезарят управлявали чрез укази. Диоклециан създал вътрешни вйски, които се дислоцирали вече не по границите, а във вътрешността на страната, и това позволявало по-добра защита от външни нападения и срещу нарастващите вътрешни конфликти и въстания. Въведена била нова златна монета-ауреус, която трябвало да замени девалвираните дотогавъшни ауреуси и сестерции без златно и сребърно съдържание. Освен данъка на глава от населението, бил въведен и данък върху стопанството на римските граждани.

Тези реформи позволили на Диоклециан да спре временно разпада на империята, но след неговата и на колегата му август оставка през 305 г. започнала жестока борба за власт между новите августи и цезари, която довела до утвърждаването на монархичното управление на Флавий Константин, наречен Велики (306-337). Едноличният август на Римската империя победил съперниците си в тежка, междуособна война, като бил подкрепен и от христианската общност. През 313 г. с Миланския едикт, издаден след разгрома на основния противник на Константин, Максенций християните получили правото на равноправни вярващи, и веднага започнали борба да изтласкат от обществения живот останалите култове и технте носители.

Единовластието на августа обаче не било пълно и подготвило разпадането на империята, след като той я разделил на четири части, между синовете си, които назначил за цезари. Първият от тях – Флавий Юлий Крисп получил властта над западните провинции, Константин получил управлението на Испания, Галия и Британия, Констант на Италия, Африка без Египет и Илирия, Констанций – източните провинции и Египет. Административно цялата територия на империята била разделена на четири префектури, които на свой ред се делили на диоцези и провинции.

В 330 г. Константин преместил столицата на страната от Рим в Константинопол, и това имало огромни последици за цялостния политически и икономически живот на страната. През 325 г. градските на жители – куриалите било забранено да напускат градовете в които живеели, а през 332 г. били закрепостени колоните. Това довело до данъци и задължения на куриалите, които принудили римските правителства да търсят като военна сила наемни отряди от чужденци, тъй като не се доверявали на недоволните от закрепостяването и експлоатацията свои съграждани. При промяната на обществения статут на римските граждани социална опора на властта на Константин и наследниците му станали едрите земедалци-магнати. В борбата си за поземлени имения те с подкрепата на правителството присвоявали и обществени и честни земи, стопанството на които било обработвано от свободни по правен статут хора-колони. Към едрите собственици се присъединила и църквата, която в борбата си за власт и икономически позиции се обявила против робството, в защита на свободата на хората – позиция, която й позволявала да осигурява стопанствата си както с избягали от робовладелците си хора, така и с римски граждани, които под натиска на икономическия гнет предпочитали да стават колони в стопанствата на едрите земевладелци-магнати. В техните имения автаркичното производство, което покривало нуждите и от земеделски и от занаятчийски стоки, постепенно изтласкало необходимостта от търговски внос и от износ на продукти на пазара в големи количества.

Държавата се почувствала застрашена от бързото намаляване на куриалите – граждани и данъкоплатци, войници и основна производителна сила, и се обявила срещу поставянето на свободни граждани в колонатна зависимост. Постепенно статутът на колоните под влияние на отношението към робите, започнал да се променя, и те били приравнявани и в законодателни паметници като Кодекса на Теодосий от първата половина на V в. и Дигестите на Юстиниян от първата трета на VІ в. с робите. Някога свободните колони вече нямали право да се свързват чрез брак със свободни или да имат граждански и политически права и право на собственост, и това заедно с вечното закрепостяване и системата от наказания изравнявала общественото положение на робите и колоните. Въпреки това броят на колоните се увеличавал непрекъснато, като едни от тях били превърнати от роби в закрепостени хора, а други отстъпвали земите си на магнатите, срещу повинностни задължения които трябвало да носят срещу правото да обработват и владеят някога собствената си земя. Даването на земята, и оставянето й във владение на изпадналия в икономическа зависимост човек, собственик, ставало с прекария, т.е. молба, и това било форма на поставяне в лична стопанска, включително и битова зависимост на формално свободните някога римски граждани.

На свой ред в борбата за изместване на старата “езическа” аристокрация и за нови приходи и зависимо население, римските магнати, включително и най-едрия сред тях, църквата, започнали борба против езичеството. Римският плебс и населението на провинциалните градове получавало храна и помощи от езическите храмове, и това пречело на новите богаташи да ги закрепостяват. Борбата между старата и новата аристокрация достигнала своя апогей през годините на управление на император Юлиан (361-363 г.). Неговите опити да възроди старинното езичество, като организира жреческата организация и вярващите по подобие на християнската църква не могли да бъдат осъществени в цялост поради смъртта му във война срещу Иран. При наследника му Валентиниан (363-375 г.) указите на императора били отменени. Нехристиянската римска аристокрация била подложена на гонения и масови убийства. Римските императори влезли в съюз с християнизираната аристокрация, тъй като тя не носела наследството на миналото, и предпочитала да бъде вярна на централната власт.

Настъплението на едрите земевладелци срещу свободата и частната собственост на римските граждани довело до социални вълнения. В християнското движение се появило разцепление. След като християнската църква станала официална, редовите й представители, които си спомняли възникването на учението като демократично движение на обезправените започнали борба срещу правителството и богатите християни. В Африка, в Нумидия, сектата на донатиците, известна и като агонистици, т.е. “борци със силите на злото”, в Мавритания въстаналите срещу произвола на данъчните римски служби бербери, в Галия възстановяващите общинното самоуправление багауди, в Тракия и Мала Азия през 365 г. движение на свободните бедни хора и колоните, подкрепили императора-узурпатор Прокопий, и др. като използвали старите култове и демократизма на ранното християнство, търсели социална справедливост с въоръжени действия, преврати или с неподчинение. Вътрешните вълнения които обхванали селските и градски райони на империята, и в които свободните, колоните и робите се обединявали с проникналите във вътрешността й свободни племена, били съпроводени с натиск на родовоплеменната периферия на робовладелското общество. Германците и хуните на запад, и славяните на изток, настъпвали срещу северният лимес. Това движение, което започнало в края на ІV в. и е известно като “Великото преселение на народите”. Един век по рано готите се преселили от Скандинавския полуостров в земите на Северното Причерноморие. Под натиска на настъпващите от изток хуни източните готи-остготи попаднали в зависимост и станали част от военноплеменния им съюз, а западните, известни като вестготи с разрешение на император Валент се установили като съюзници или федерати в земите на днешна България, в Мизия и Тракия. В условията на късната Римска империя родовоплеменните готи попаднали в икономическа безизходица, и масово се продавали в робство за дългове, или просто за да оживеят. Според готския историк Йорданес цената на един роб била на стойността на един хляб. Римската империя трескаво се нуждаела от робски труд, въпреки че била управлявана от християнизирана аристокрация, и възстановила практиката на тотално унищожение или поробване на попадналите в зависимост или победените племенни общности и хора.

През 378 г. готите, подложени на физическо унищожение от римската робовладелска система въстанали, и след поредица от сражения при Адрианопол /сега Одрин/, под предводителството на вождовете си Фритигерн и Алавив разгромили предвожданата от император Валент римска армия. При император Теодосий (379-395) готите получили разрешение да се заселят в Илирия, и да доставят наемници за армията. Варваризацията на римските въоръжени сили се усилила след ужасяващото по размерите си поражение при Адрианопол. Константинопол се нуждаел от войници, които можел да получи само от “варварите”.

През 395 г. император Теодосий назначил за августи на Запада и на Изтока и на изтока синовете си Флавий Аркадий и Флавий Хонорий. С тяхното назначение започнало трайното разделяне на империята на Източна и Западна.

През 410 г. след няколкократни нахлувания в Италия, вестготите под предводителството на вожда си Аларих и със съдействието на въстаналите роби превзел Рим. Последвало разграбване на града, което имало символичен смисъл. “Гордият хищник” Рим бил превзет след почти хилядолетно робовладелско господство над Средиземноморието (С. И. Ковалев). Натискът на първобитната периферия върху Римската империя се увеличавал. Германците-франки завладяли северна Галия, бургундите Централна и Южна Галия и по-късно Северна Италия англо-саксите Британия, вандалите Северозападна Африка, бургундите През 455 г. Рим бил превзет за втори път от установилите се в Африка вандали под предводителството на конунга си Гейзенарих. От 455 до 476 г. на трона в Рим управлявали 9 августи, докато през 476 г готският вожд Одоакър свалил поредния и последен “император ” омул Августул /”Августчето”/, и изпратил короната-стема на римските императори в Константинопол, като се обявил за патриций. Източният август Зенон утвърдил промяната, и след като получил знаците на власт над Запада, не направил опити да възстанови императорите на Запада. Римската империя, обединителят на робовладелския Средиземноморски свят престанала да съществува. Централният Средиземноморски търговски и стопански път и център бил разделен между западните германски държави и Източната Римска империя. Източната Римска империя започнала да се нарича Византия, а владетелите и василевси на гърците и християните. На изток славяните поставили под заплаха правото на империята на власт над земите на Балканите, и държавата на българите постигнала при кан Крум правото на римско политическо наследство над северните райони на Византия след завладяването на короната, скиптъра и акакията на римските и византийските императори, владетелите на която след 812 г. в съперничество с българите започнала да се наричат римляни или “ромеи”. В това съперничество постепенно някога огромната империя обединител на робовладелския свят се превърнала феодална държава и в символ на християнския свят на изток до падането на Константинопол под турска власт.

Августите Галерий и Констанций първи разделили римската империя на две части. Галерий Максимиан получил Илирик, Азия и Изтока, Констанций – Италия, Африка и галските провинции. Констанций обаче, който бил извънредно кротък човек, се задоволил само с Галия, като отстъпил останалите части от империята на Галерий. Този последният избрал двама цезари: Максимин, на когото предоставил Изтока и Севера, но му поверил и Италия. Самият той се установил в Илирик. Август Констанций умрял при най-скромна обстановка и смирено в Британия. Той оставил сина си Константин, роден от неговата наложница Елена, за император на галските провинции.

По времето на Деций скитите, т.нар. готи, преминали на огромни пълчища реката Истър и опустошили Римската империя. Те обсадили онези мизи, които били намерили убежище в Никополис. Както разказва обаче Дексип, Деций нападнал готите и избил тридесет хиляди души от тях. Същият Деций нападнал готите, когато те се завръщали в своите земи, но през нощта богоборецът бил убит заедно със сина си при Абритус в така наречия Форум Тембронии. Скитите /готите/ пък се завърнали с много голяма плячка и огромен брой пленници, а войската провъзгласила за император някой си Гал, бивш консул, заедно с Волузиан, сина на Деций. Според Дексип те управлявали осемнадесет месеца, без да могат да извършат нещо, което е достойно за отбелязване, според други – 3 гиодини, а според трети – 2 години.

ХХХІ, 3, 8. По-голямата част от готите – тервинги, които поради липса на храна били изоставили Атанарих, решили да не търсят убежище в отдалечено и съвсем непознато за варварите място. След дълго обмисляне къде да се заселят решили, че Тракия е най-подходящото убежище по две съображения, първо, понеже почвата й е твърде плодородна и, второ, понеже е отделена с широкото течение на Истър /Дунав/ от полетата, по които се разнасяли вече пламъците на нашественическата войска. Всички единодушно решили, че това е единствената възможност.

ХХХІ, 4, 1-13. И тъй под водителството на Алавив те заели левия бряг на р. Истър/Дунав/ и изпратили при Валент пратеници, като го молели коленопреклонно да ги приеме, обещавайки му, че ще живеят в мир и че ще му помагат в случай на нужда. Докато това ставало извън империята, разнесли се страшни слухове, че северните народи са предприели нови и по-големи от обикновените им придвижвания и че през цялото пространство, което се простира от маркоманите и квадите до Понта, скитали край реката Истър множество варвари от отдалечените племена заедно със своите семейства, прогонени от селищата си поради внезапно нападение. Тези слухове били посрещнати от нашите първоначално пренебрежително, понеже били свикнали да се научават за войните, които се водят в тези далечни страни, или когато са вече завършени, или пък когато са вече на заглъхване. Обаче слуховете ставали все по-настойчиви и по-настойчиви, докато пристигането на варварските пратеници потвърдило тяхната истинност. Пратениците молели настойчиво да бъде прието отсам реката реката отдалото се на бягство население. Това нещо предизвикало повече радост, отколкото страх, понеже опитните ласкатели превъзнасяли пред императора изгодине, които щял да има от тяхното пускане: той да получи толкова много военни подкрепления от далечни страни, така че щял да има непобедима войска, ако събере в едно своите и чуждестранните сили; при това съкровището щяло да се обогати извънредно много със злато, ако провинциите, вместо да дават военни подкрепления, плащат годишен данък. С тази надежда разпратили на различни страни хора, които да преведат с плавателни съдове тази свирепа и дива сган. Полагали голямо старание да не би някой от тези бъдещи разрушители на римската държава да остане отвъд реката, даже и ако е покосен от смъртоносна болест. Ето защо, щом получил чрез императорското позволение възможността да преминат Дунав и да се заселят в някои части на Тракия, дене и ноще преминавали реката, накачени по много на кораби, салове и лодки, издълбани от дървета. Преминаването през Дунав е далеч по-мъчно от това през коя и да е друга река, а тогава и водите му били придошли от честите дъждове. Поради липса на място в плавателните съдове някои се опитали да преплуват реката въпреки силното й течение и мнозина намерили смъртта си, като били погълнати от водите.

Така се подготвяла гибелта на Римската империя с неудържимо усърдие и настойчивост. Известно е и не е тайна, че служителите, на които била възложена нещастната задача да преведат варварския народ, се опитвали често, но напразно да пресметнат броя му и че накрая се отказали от този опит. Този, който би пожелал да го узнае, както казва най-големият ни поет, “сякаш би пожелал да научи колко песъчинки гони зефирът из Либийската пустиня”. Но нека съживим най-сетне и старото предание за отвеждането на персийската войска до Гърция. Докато там ни се разказва за мостове над Хелеспонт, за някакво изкуствено отделяне на планината Атон, за да се отвори път на морето за преброяване на войската по отделения при Дориск, ние четем всичко това като приказка, ако и сведенията на всички по-сетнешни писатели да са единодушни и това. Но когато безбройно множество от племена наводни нашите провинции и изпълни просторните поля, както и всички области и всички планински висоти, достоверността на древното предание се потвърди и от настоящата действителност. Пръв с Алавив бил приет Фритигери. На тях императорът решил да даде храна за известно време и земя за обработване.

По това време се отворили преградите на нашата граница и както Етна изригва пепел, така и варварската земя изливала въоръжени пълчища. Моментът изисквал военното ръководство да бъде поверено на хора, прославени от своите военни подвизи. Но то било в ръцете на опетнени хора и като че ли някакво враждебно божество правело избора. Между тях предно място заемали Лупицин и Максим, единият комес на Тракия, другият пагубен дукс, които си съперничели до безразсъдство. Тяхната коварна алчност била първоизточникът на всички злини. Като оставим настрана другите престъпления, които споменатите лица и други с тяхно позволение вършили в своята поквара спрямо преминаващите още невинни чужденци, ще спомена онова тяхно ужасно и нечувало престъпление, което не би могло да оправдае никаква снизходителност, нито дори ако сами биха били съдии на собствената си вина. Понеже преведените отсам реката варвари страдали от липса на храни, тези ненавистни вождове намислили срамна търговия; откъдето и колкото кучета могли да съберат в своята ненаситност, продавали им ги срещу един роб едното. Така в техните ръце попаднали и синове на знатни.

Между това през същите тези дни и Витерик, вождът на греутунгите, заедно с Алатей и Сафрик, чиито съвети слушал във всичко, а също и с Фарнобий се доближил до брега на Дунав, изпратил бързо пратеници при императора и го молел да ги приеме и да прояви към тях същото човеколюбие. Тъй като молбата им била отблъсната, както изглежда, в интерес на държавата, те били в затруднение какво да предприемат. Атанарих, страхувайки се от подобен отговор, се оттеглил, понеже помнел, че неотдавна при сключването на договора се бил отнесъл пренебрежително към Валент, като му заявил, че е обвързан чрез клетва да не стъпва никога на римска земя, и под този предлог принудил императора да потвърди мирния договор в средата на реката. Страхувайки се, че враждата на императора трае още, той се насочил с всичките си сънародници към Каукаланд, недостъпна местност поради високите си планини и гори, като изтикал оттам сарматите.

ХХХІ, /,5-8. Като узнал това, Сатурнин, който бил вече пристигнал и разположил предните си застави и постове, прибрал постепенно своите войници и съвсем основателно се готвел да потегли. След като проходите били освободени и нашите войски се оттеглили навреме, затворените дотогава варвари без ред, през където всеки могъл, се втурнали да сеят смут и разорение, без никой да им пречи. Техните опустошения обхванали цяла Тракия надлъж и нашир. От самите области, покрай които тече река Дунав, чак до Родопите и протока, който отделя големите морета, те най-позорно подложили всичко на грабежи, убийства, кърви, пожари и безчестия. Чували се хълцания на знатни момчета и момичета, чиито ръце вече сковавали вериги.

След тях водели девойки и непорочни невести, които с отчаяни лица оплаквали участта си и предпочитали да изпреварят дори с мъченическа смърт очакващото ги безчестие. Между това не един благороден гражданин, който малко преди това е бил богат и свободен, докато бил влачен подобно на диво животно, се е оплаквал от тебе, безмилостна и сляпа съдба, задето съвсем набързо си го лишила от богатство, от скъпи близки и си го изгонила от дома му, който е видял да рухва в пепел и развалини, пък и да си го обрекъл или да бъде разкъсан на части, или да робува под ударите и мъченията на коравосърдечния победител.
Амиан Марцелин, ХХХХІ, 11-13
ХХХІ, 11,1-5. През тези дни Валент бил принуден да напусне най-после Антиохия и след продължително пътуване се озовал в Константинопол там той престоял само няколко дни и трябвало да напусне града вследствие на едно слабо вълнение, което се появило сред масите. Малко преди това по негово искане бил изпратен от Италия Себастиян, военачалник, всеобщо признат със своята активност, комуто той възложил командването на пехотната войска – длъжност, която по-рано заемал Траян. Сам Валент заминал за императорската вила ... От там той дал заповед да се потегли и когато стигнал до станцията, която носи името Нике, научил от донесенията на разузнавачите, че претоварени с богата плячка варвари /т.е. готи/ са се насочили от Родопската област към Адрианопол. Веднага, както се налагало от създалото се положение било заповядано на Себастиян да избърза напред с по 300 отбрани от всяка част войници, за да извърши, както бил обещавал, нещо полезно за държавата. Той бързо стигнал близо до Адрианопол, но бил въпрятстван да влезе в самия град, тъй като заварил вратите му яко затворени. Защитниците на града му затворили отначало своите порти, като го смятали за пленник, изпратен със зли намерения от варварите. Те се боели именно, че може и в този случай да се случи същата измама, каквато извършил комитетът Ает, който, бидейки пленник на Магненций ипрокуден от него, му бе отворил проходите на Юлийските Алпи. При настъпването на вечерта внезапно били забелязани при реката Хебър, готските тълпи, които опустошавали страната.- скрит зад възвишения и храсти, с предпазливо движение той нападнал през тъмната нощ неподготвените готи. Избването им било толкова масово, че освен малцината, които се спасили от смърт, балгодарение на бързите си крака, всички останали загинали Фритигерн, стреснат от това и уплашен да не би неуморимият пълководец, за какъвто минавал Семастиан, с неочаквани нападения да унищожи преснатите своеволно и отдадени на грабеж части, повикал всички при себе си и се оттеглили бързо към града Кабиле, за да действува на открити места и да не бъде застрашен нито от глад, нито от ненадейни засади.

ХХХІ ,12 ,1-7 . През същите тези дни, подтикнат поради две причини, понеже научил, че лентийците били победени, и понеже Себастиан тутакси след неуспеха си му описла в доклад подвизите си, като ги преувеличил. Валент потеглил от Мелантиада с войската си, бързайки да се изравни чрез някакво успешно дело с младия си братов син, чиито подвизи предизвикали у него ревност. Той водел многобройни войски, които не били нито за пренебрегване, нито пък бездейни, тъй като към тях били прибавени също и голям брой ветерани. Между тях се намирали и други видни личности. Също бил повикан на служба и Траян, който малко преди това командвал войската.

За да задържи изгодните теснини, които се намирали наблизо, той изпратил бързо пехотни стралци и едно отделени конници. На тетия ден, когато варварите поради страх от флангово нападение настъпвали бавно и на 22 км и 200 м от Адрианопол достигнали Нике, неизвестно поради каква заблуда, предните римски постове съобщили, че цялата тази част от варварското множество, което видели , била на брой десет хиляди. Обхванат от някакво пламенно чувство, императорът побързал да им излезе насреща. Затова той настъпил с войската си в каре и достигнал предградията на Адрианопол. Там се укрепил с вал, снабден с колове и ров, очаквайки нътърпеливо Грациан, приел Рихомер, началника на доместиците, изпратен от същия император с писмо, в което се съобщавало, че сам той щял да дойде наскоро. Грациан го молел също да почака малко, за да вземе и той участие в сражението и да не се излага сам безрасъдно на внезапни опасности. Валент свикал на съвет различните висши длъжностни лица и с тях обсъдил какво трябва да се прави. Няколко души начело със Себастиан настоявали да се взе веднага в сражение, докато Виктор, началникът на конницата, ако и сармат но все пак съобразителен и предпазлив, бил на мнение, споделяно и от много други, да се дочака другият император, та с помщта на галската войска по-лесно да бъде потушена разпалената варварска дързост. Надделява обаче гибелната упоритост на императора и ласкателното държане на някои от царедворците. Те съветвали Валент да побърза, за да не стане Грациан съучастник в почти спечелената, както предполагали те, победа.

ХХХІ, 12,10-17. На зазоряване на 9 август бързо бил даден знак за тръгване, като обозът и багажът били настанени наблизо до стените на Адрианопол под съответната охрана на легионите.

И така, като изминали пътя през неравни пътя през неравни местности, към 2 ч. следобеднастанала около пладне знойна горещина. Най-сетне се показали неприятелските коли, които по сведенията на разузнавачите били извърнати и наредени в кръг. Както е обичаят им, варварските пълчища надали див и яростен вой, докато римските пълководци построявали войската. Най-напред било разположено дяното крило на конниците, като по голямата част от пехотата му била оставена в подкрепа. Лявото пък крило на конниците, от коит омнозина до този момент били разпръснати по пътищата, се събирало много трудно. И докато това крило се разгъвало, без да го смути дори и тогав някой, варварите, изплашени от страшния шум, и от заплашителното удряне на щитовете, изпратили пратеници да молятг за мир. Императорът се отнесъл към пратениците пренебрежително поради долния им произход и поискал да бъдат изпратени подходящи знатни. Измъчвани от лятната горещина, с пресъхнали уста, войниците изнемогвали от жажда, понеже навред полетата били осветени от пожарите, които неприятелите предизвикали нарочно. Към това се прибавило и друго гибелно зло: хора и добитък били измъчвани от страшен глад между това, страхувайки се от риска на войната, хитрият и предвидлив Фритигерн изпратил като парламентьор един от народа си с пълномощно, който да иска да бъдат изпратени на слесния ден при него заложници няколко избрани знатни, за да може сам без страх да преговаря с императора. Предложението на на страшния пълководец било прието с похвала и одобрение и бързо било наредено, при общо съгласие, да отиде като заложник трибунът Еквиций, родственик на Валент. Но той се възпротивил, тй като веднъж бил пленяван от неприятелите и едва се бил изплъзнал от ръцете им при Дибалт и затова се страхувал от тяхната неразумна отмъстителност. Тогава Рихомер предложил сам услугите си и обещал на драго сърце да отиде. И вече тръгнал, давайки доказателства за своето достойноство и благороден произход. Но тъкмо когато се насочвал към неприятелския стан, нашите стрелци и скутарии, които тогава били под командите на някой ибериец Бакурий и на Касион, били вече напреднали с голямо увлечение и влезли в бой с противника. Но както с ненавременното си настъпление,2 така и с бавното си оттегляне те опорочили началото на битката. Поради този ненавременен опит била напълно възпряна готовността на Рихомер да продължи пътя си и завърналата се конница на готите под водителството на Алатей и Сафрак.

ХХХІ, 13,1-16. Когато от всички страни започнали да дрънкат оръжия и да се сипят срели и Белона, озверена повече от когато и да е, надула злокобните тръби за гибел на римляните, нашите, отстъпили, но при ободрителния дружен вик те се спрели. Подобно на пожар боят се засилил и изпълнил със страх душите на войниците, а и някои от другарите им лежали вече пронизани. След това бойните редици се вплели като носовете на военни кораби и блъскайки се взаимно, се люшкали ту напред, ту назад, подобно на вълни. Лявото крило се приближавало чак до самите коли и щяло да напредне и твъд тях, ако някой би му дошъл на помощ, но изоставено от останалата конница, под напора на неприятелското множество то било притиснато и отхвърлено Т тогава пехотните войски се озовали незащитени в такъв сгъстен строй, че едва могъл някой да извади меча си или да дръпне ръката си назад. Небето било вече закрито за погледа от облаци прах и ечало от страхотни викове. Ето защо стрелите и окопията, които отвред изпращали смърт попадали в целта, като не било възможно нито да бъдат забелязи предварително, нито пък да бъдат избягнати могло да се види как горд и разярен варварин с прерязани подколенни жили или с отрязана от меч десница, или пък с пронизани гърди свивал бизите си, за да нададе последен вик, и как пред прага на смъртта той превъртвал заплашително свирепия си поглед. От взаимното унищожение на бойците, които се поваляли на земята , полетата се изпълнили с трупове и ужас навявал стонът на умиращите и тежко ранените. Ва тази толкова горяма бъркотия пехотинците, не разполагали вече нито с телесни, нито с душевни сили, за да обмислят какво трябва да сторят ето защо, задоволявайки се само с извадените си мечове, те се втурнали сред най-гъстите неприятелски групировки, понеже виждал, че им е отнета всякаква друга възможност да излязат от това положение. И понеже краката им се плъзгали по покритата с кървави потоци почва, полагали всички усилия да не дадат живота си неотмъстен: толкова силни духом, че някои загивали от оръжието на собствените си другари. Най-сетне всичко придобило мрачното зрелище на кръвта и накъдето и да се обърнел погледът, виждали се купища убити и се тъпчели безпощадно бездушни трупове.

И докато всички се оттегляли, пръснати по непознати пътеки, императорът, обкръжен от ужасните страхотии на сражението и скачайки по купищата трупове, избягал при ланцеарите и матиариите, които докато могли да задържат напора на неприятелското множество, стояли на своите позиции здраво и непоколебимо. Когато го видял Траян, извикал, че всяка надежда е изгубена, ако изоставеният от своите телохранители император не бъде защитен поне от чуждоплеменните помощни войски. Като чул това, комесът Виктор побързал да събере батавите, които били разположени недалеч като резерв, за защита на императора, но понеже там не могъл да намери никого, отдалечавайки се, излязъл от боя. По същия начин се отскубнали от опасностите и Рихомер и Сатурнин.

С искрящи от ярост очи варварите преслевали нашите, коите не могли да се движат, понеже кръвта им застивала в жилите напразна била вече всякаква съпротива и никой не щадял остъпващите. Освен това пътищата били заприщени от лежащи там полумъртви, които били грохнали от болките на своите рани. Безлунната и тъмна нощ турила край на това непоправимо поражение, което струвало скъпо на Римската империя.

На мръкване императорът паднал смъртно ранен от стрела между простите войници, както могло да се предполага.. наскоро след това той издъхнал и никъде по-сетне не било намерено тялото му, защото неприятели, ако и немного на брой , се навъртали дълго време по тези места, за да ограбват мъртвите. Други казват, че Валент не умрял веднага, но съпроводен от малцина кандидати и евнуси, бил занесен в една близка, съседна къща, която имала добре изграден втори етаж, и докато там бил под грижите на неопитни ръце, бъл обкръжен от неприятелите, които не знаели кой е, и благодарение на това избягнал поне безчестието да бъде взет в плен. Когато именно преследващите го неприятели се опитвали да разбият затворената отвътре врата, те били нападнати със стрели откъм издадената отвътре врата, те били нападнати със стрели откъм издадената част на горния етаж и за да не се забавят и изгубят възможността да грабят, натрупали вързопи слама и дърва, запалили ги и така опожарили сградата заедно с хората. Един от кандидатите успял да се спаси през прозореца и пленен от варварите, им съобщил за станалото. Те много се наскърбили, понеже се лишили от голямата слава да хванат жив вожда на Римската империя. Същият този младеж се завърнал тайно след това при нашите и и им разкзал, че това се случило така.

ХХХІ, 13,19 … Известно е, че една една трета от войската оцеляла от сражението. В историческите съчинения не се съобщава за никое друго толкова унищожително сражение освен битката при Кана…

...................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

Съставете списък на използваните понятия и термини, и ги подредете иерархично:

а. До времето на Диоклециан

б. По времето на тетрархията

Направете оценка на християнската интерпретация на историята като използвате текста на П. Орозий.

Съставете таблица на владетелите от времето на Домината, като използвате текста на П. Орозий!

Какви са характеристиките на робите и колоните според Кодекса на Теодосий и Дигестите? Попълнете наблюденията си, като използвате останалите лекционни текстове и препоръчителната литература!

Опишете хода на готското нашествие по текстовете на Дексип и А. Марцелин!

Какви са последиците от нашествието на готите в Римската империя?

Опишете обществения строй на готите и промените които настъпват в него в резултат от военните походи на римска територия!

Кои причини водят до превръщането на робовладелското общество във феодално?


ЛИТЕРАТУРА
Ковалев С. И. История Рима. Ленинград, 1986

История Древнего Рима. Москва, 1956

История Древнего Мира. Част ІІ. Греция и Рим. Москва, 1985

История на Древния Рим. София, 1975

Момзен Т. Древният Рим. София, 1998

Ростовцев М. История на Стария свят. Т. ІІ. Рим. 1994

Неделчев Н. Робството и проблемът за периодизацията на световната история. Дискусията продължава. - Епохи, 1996, 2

Острогорски Г. История на Византийската държава. София, 1997