Егейските цивилизации

а. Състава на въстаналите.

б. Подкрепата, оказвана на въстаниците от италийците.

в. Крайните цели на Спартак и неговите съмишленици.

Направете хронологична таблица на предложените в лекционния текст събития и процеси!

`
ЛИТЕРАТУРА

С. И. Ковалев. История Древнего Рима. Ленинград, 1986

Ковалев С. И. История Рима, Ленинград, 1986

История Древнего Рима. Москва, 1956, под редакцията на В. Н. Дьяков и С. И. Ковалев

История Древнего Мира. Част ІІ. Греция и Рим. Под редакцията на А. Г. Бокщанин

Т. Момзен. Древният Рим. София, 1998

СЕНАТСКАТА РЕПУБЛИКА И ВОЕННАТА ДИКТАТУРА НА ЦЕЗАР
Отмяната на Суланската конституция. Възход на демократичното движение и политиката на Г. Помпей. Третата Митридадова война. “Империум майус”. Заговорът на Катилина. Възраждане на демократичното движение. Сенатската реакция и нарушаването на законността. Г. Ю. Цезар начело на популарите. Първи Триумвират. “Вечната диктатура на Цезар”.

След мощното демократично движение, предвождано от Спартак и надмощието, което получили след разгрома му оптиматите, сплотени около сенатската аристокрация, военната диктатура на суланците била обречена. Победоносните пълководци М.Крас и Г. Помпей не разпуснали армиите си, но под натиска на популарите били принудени да се съобразят с волята им, да отменят диктатурата, народното събрание ги избрало за консули за 70 г. пр. н. е. В започналата борба между популарите и оптиматите надмощие получило народното събрание на популус романус. Консулите прокарали закон, с който се унищожавали всички ограничения над властта на трибуните. Преторът Луций Аврелий Кота прокарал през народното събрание закон за съдебна реформа – съдебните комисии вече били съставяни от сенатори, конници и богати плебеи, наречени ерарни трибуни (лат. трибуни събиращи медните аси в трибите , като трибут, данък). През 70 г. пр. н. е. били избрани цензори, които извадили от списъка на сената 64 суланци (С. И. Ковалев). Отстраняването на тези назначени сенатори, представители на служебната аристокрация на военния диктатор, усилило сената, но същевременно го поставило под зависимост на пълководците на професионални и платени армии. Под влиянието на постоянните наемно – професионални армии и пълководците им , попаднали и популарите и народното събрание, които разчитали на съдействието им за възстановяване на републиката. Тази зависимост на всички политически партии и групи от армията и военачалниците показва, че кризата на републиканския строй продължавала.

Гней Помпей си осигурил огромно обществено предимство пред М. Крас с предложението за възстановяването на републиката, което прераснало в закон, и така го отстранил от борбата за власт в Рим. Тази борба била прикрита зад демократични лозунги и популистки действия. По своята същност властта на консула, начело на армия от наемници и подкрепян от гражданите на държавата се отличавала от властта на сицилийските тирани само по това, че била изборна, и че наемниците били римски граждани. Тази консулско – армейска диктатура била преходна форма към по-късните форми на узурпация на народния суверенитет – триумвиратите и военната диктатура на Цезар.

По предложение на народния трибун за 67 г. пр. н. е. Авл Гарбиний, тази диктатура била прикрита като проконсулство за три години за един от консулите, с огромни военни пълномощия, за да бъде унищожено пиратството в Средиземно море, което заплашвало да изолира Италия по море, и най-важното, да я лиши от редовните доставки на зърно от Египет, Тракия и други страни. Проконсулът, или първият консул имал право на петнадесет легати с права на претори, на флот от 200 кораба и на армия, броят и съставът на която пълководецът трябвало да определи сам.

Сенатската аристокрация започнала борба с народното събрание и популарите против предоставянето на такива нерепубликански по своя характер пълномощия в ръцете на само един консул и пълководец. Съпротивата на сенаторите – оптимати била преодоляна, но в хода на ожесточената борба популарите по закона на Габиний (лат. лекс Габиния) увеличили броя на легатите на проконсула до 24, корабите до 500, пехотата до 120 000 и конницата до 5000 човека. Победата в римския сенат, където законът се утвърждавал била постигната след продължителни обсъждания, убеждаване на опоненти и след групиране на част от сенаторите около популарите и привържениците на проконсулско – армейското управление като прикрита форма на военна диктатура. Сред подкрепилите идеята за проконсула бил и младият сенатор Гай Юлий Цезар. Използването на демократичното движение на римляните било умело насочвано към управление с извънредни пълномощия от ограничен брой знатни, богати, или по-бедни и стремящи се към еднолична власт хора.

С огромната армия и военноморски флот избраният за проконсул Гней Помпей ликвидирал пиратството в Западното и Източното Средиземноморие, като превзел около 120 пиратски крепости, пленил 800 кораба, унищожил или взел в плен над 10 000 човека, и разрешил на предалите се в плен доброволно, да живеят като свободни хора. Военните действия срещу пиратите продължили само три месеца, и това допринесло за повишаването на авторитета на Гней Помпей сред конниците и плебеите.

Едновременно с военните действия срещу пиратите, продължавала Третата Митридадова война. Тя започнала през 74 г. пр. н. е., когато владетелят на Понтийското царство след сключен съюз със Серторий и пиратите навлязъл в завещаната от цар Никомед IV на Рим Витиния. През 69 г. пр. н. е. Луций Лициний Лукул, след пет години успешни военни действия срещу Митридат VI, го принудил да избяга при своя зет, царят на могъщата Армения Тигран II Велики. Арменският цар отхвърлил римското искане, да предаде понтийския цар и суланската армия на Л. Л. Лукул, разгромила арменските войски, през 68 г. пр. н. е. под стените на столицата Тиграноцерта. “Царят на царете” Тигран II и Митридат VI се оттеглили в по-старата арменска столица Артаксата на р. Аракс, след като жителите на новата столица – елинизираните обитатели на завзетите от арменците Сирия и Киликия, отказали да ги пуснат зад крепостните стени, и посрещнали римляните като освободители. Л. Л. Лукул се опитал да развие военния успех, но му попречили собствените войници, които били недоволни от строгата дисциплина и уморителните походи и сражения. Срещу Л. Л. Лукул се обявили и конниците, на които той пречил да ограбват и поробват местното население. В Рим, и в М. Азия срещу пълководеца водели борба популарите. Източната римска армия губела военните си качества, войниците на Л. Л. Лукул искали оставката му и се бунтували. През 67 г. пр.н.е. Л.Л. Лукул бил сменен от демократично избраният консул Манлий Ацилий Глабрион.Като се възползвал от промяната Митридат VІ преминал в настъпление, и отхвърлил римските войски до Пергам в Западна М. Азия.

Популарите се възползвали от критичната ситуация на изток, която била създадена от самите тях и поискали извънредни пълномощия за Г. Помпей. Народният трибун Гай Манилий успял да прокара в народното събрание, въпреки съпротивата на сената предложение за върховен империум (лат. империум майус) за Г. Помпей. Едноличната диктатура, макар и времево ограничена, постепенно печелела все повече привърженици и успешно се прикривала зад традиционни по характер и нови по съдържание понятия.

За четири години с огромните си армия и флот Г. Помпей сломил съпротивата на Митридат и организирал източните територии на републиката империя с еднолични решения, като сменял и назначавал по свое усмотрение царете на източните държави, които признали властта на Рим. Пълководецът основал нова провиция – Сирия, и създал 40 полиса, като с това укрепил обществено-политическите си позиции на изток.

През 64 г. пр. н. е. с гласовете на оптиматите и с голяма част от гласове на подкупени бедни хора за консул бил избран Марк . Т. Цицерон. Неговият съперник от изборите, Луций Сергий Катилина който бил поддържан от популарите, усилвал все повече влиянието си, тъй като се обявявал за ограничаване на правата на сената и подкрепял задлъжнелите пред лихварите нобили и плебеи, искал намаляване на дълговете, обявявал се против високите наеми, които собствениците на големите сгради искали от квартирантите си, и против високите лихви, които принуждавали земеделците да се самопродават в робство за дългове. След неуспех и на следващите избори, които отново били спечелени в ненормални условия – ръководещия изборите М. Т. Цицерон бил с ризница, и с охрана от младежи от съсловието на конниците, били използвани масови подкупи на граждани – един от привържениците на Л. С. Катилина, центурион на име Манлий, вдигнал въстание в Етрурия. Към въстаниците се присъединил и Л. С. Катилина, след като пратениците на галското племе на алоброгите, предало на М. Т. Цицерон писмото на Л. С. Катилина, с което той ги призовавал да подкрепят въстанието. Въстаниците били разгромени след ожесточено сражение, в което загинали и вождовете им, а пленниците били осъдени на смърт въпреки съпротивата в сената на избрания през същата година за върховен първожрец (лат. понтифекс максимус) Гай Юлий Цезар.

Оценката за Луций Сергий Катилина, дадена от Гай Светоний Транквил в “Животът на дванадесетте цезари” е пристрастна. Вождът на въстанието е представен като развратен и изнежен представител на нобилитета, но героичното му участие в битката го представя по друг начин, като човек отдаден на идея, която защитава с цената на живота си. Движението и въстанието предвождано от Л. С. Катилина и центуриона Манлий било опит за отхвърляне на военизираните и незаконни избори, които заедно с управлението на избраните чрез подкуп консули представлявали прикрити форми на военна диктатура на оптиматите и сената. Опитът бил неуспешен, и симпатизиращия на въстаниците Г. Юлий Цезар, който оценил нарастналото значение на армията след победоносните и печеливши за републиката завоевания на Гней Помпей на изток, започнал подготовка за завоюване на властта чрез армията. Вероятен повод за тази оценка станал конфликтът между Г. Помпей и сенатът, след като доминираният от оптиматите държавен орган отказал да удовлетвори исканията на ветераните за наделяване със земя.

За осъществяването на целите си, Г. Ю. Цезар, който бил любимец на популарите заради родството си с Гай Марий и заради смелата си борба против незаконната разправа с въстаниците от Етрурия, натрупал огромни финансови средства, след като като претор бил изпратен в “Далечна Испания”, известна и като Лузитания, в земите на днешна Португалия. Огромно състояние от на видния римски държавник, оказал значително влияние върху световната история било създадено чрез покоряването на страната, и от продажба в робство на многохилядна маса от военопленници и пленници роби през 61 г. пр.н.е. За да неутрализира намощието на съюза от обединилите се срещу Катилина нобили и конници в предстоящите избори за консул, Г. Ю. Цезар привлякъл към трумвирен съюз най-известните и влиятелни граждани на Рим – героят от войните на изток Г. Помпей, и прославилият се в борбата срещу Спартак военачалник и банкер М. Крас. Съюзът на тримата мъже обединявал войниците на Г. Помпей, промишлените кръгове, гравитиращи към М. Крас и популарите, които считали Г. Ю. Цезар за свой предводител (Е. М. Щаерман). Това позволило на триумвирите да постигнат половинчата победа на изборите през 59 г. пр. н.е. и Г. Ю. Цезар постигнал целта си като станал консул след продължително господство в политическия живот на републиката на оптиматите. Вторият консул Марк Калпурний Бибул бил избран от сенатската партия, но нямал политическо влияние в народното събрание, и това позволило на Г. Ю. Цезар да провежда политика като едноличен ръководител на републиката. Той избрал с подкрепата на народното събрание Марк Крас за проконсул на Сирия и на съседните провинции, с правото да организира и води 11 легиона, и Гней Помпей за проконсул на Далечна и Близка Испания, с правото да набира 11 легиона. Самият Г. Ю. Цезар бил наместник на Цизалпийска Галия и Илирия, с право да набира два легиона. След смъртта на управителя на Нарбонска Галия, провицията му била дадена за управление, а също и правото да създаде още един легион.

Вождът на популарите усилил позициите си след като провел в народното събрание и сената закон за оземляване на ветераните на Г. Помпей, за узаконяване на всички промени, направени от пълководеца на изток до 62 г. пр.н.е. и да се намали с 1/3 стойността на арендата, която арендаторите заплащали на откупвачите. След като трите закона не били одобрени в сената, Г. Ю. Цезар ги узаконил в народното събрание на комициите. С помощта на Публий Клодий – патриций, които с преминал в съсловието на плебеите, за да стане народен трибун, Г. Ю. Цезар укрепил позициите си сред бедните граждани на Рим. Народният трибун за 589. г. П. Клодий прокарал през Народното събрание Закон за безплатно раздаване на хляб на бедните граждани на Рим, за възстановяване на уличните клубове, които били забранени от сената през 64 г. пр. н. е. и за разрешаването на събрания в празничните дни. М. Т. Цицерон бил изпратен в изгнание в Македония заради убийството на привържениците на Катилина без присъда, а имуществото му било конфискувано. Основният противник на Цезар от оптиматите, Катон бил изпратен на о. Кипър с дипломатическа задача. /И. С. Ковалев/. Това позволило на Г. Ю. Цезар да напусне Италия, но за по-голяма сигурност той оставил в Рим П. Клодий, със задача да тероризира оптиматите и противниците му в Рим с отряди от плебеи, освобожденци и роби. Оптиматите били поставени под заплаха, и на свой ред отговорили с въоръжаване на отряди от гладиатори, като своя собствена охрана Терорът на личните банди на П. Клодий настроил против него Г. Помпей, който му противопоставил Аний Милон – още по-краен от Клодий авантюрист. Уличните банди на двамата тероризирали Рим, и често водели до проваляне на изборите на магистрати. В тази обстановка Г. Помпей, като се възползвал от това че през 58 г. пр. н. е. Г. Ю. Цезар започнал военни действия срещу келтите в отвъдалпийска Галия, успял да възстанови връзките си с Цицерон, и да издейства тържественото му връщане в Рим през 57 г пр. н. е. Последвало влошаване на отношенията между Г. Помпей, който все повече се сближавал с оптиматите и сената. С това започнало откритото противопоставяне между триумвирите, което всъщност било борба за лична и независима от другите силни личности на Рим власт. В тази борба, множеството привърженици на триумвирите били разочаровани от действията на Г. Помпей и преминавали към симпатизантите на Г. Ю. Цезар и на М. Крас.

Като наместник на двете галски провинции на юг от Алпите, Г. Ю. Цезар поддържал постоянни контакти с келтите от Трансалпийска Галия, и през 58 г. пр. н. е. започнал военни действия с тях, като се възползвал от конфликта между хелветите – обитатели на днешна Швейцария, и съплеменниците им от териториите на днешна Франция. До 56 г. пр. н. е. римските войски поставили под свой контрол територия, равна по площ на Италия, и достигнали до брега на Атлантическия океан. Римляните се възползвали и от нашествието на войските на германския вожд Ариовист в Галия, и започнали война с тях, но след претърпени сериозни неуспехи на североизток от р. Рейн, се завърнали отново на територията на покорените келти.. Вторият сблъсък между римляните и германците, след походите на кимврите и тевтоните ограничил римското завоевание на север към централна Европа, и не предвещавал спокойствие за разрастналата се в империя Римска република.

В Рим следили с възторг успехите на своите войски, и авторитетът на предводителя им започнал да изтласква влиянието на останалите двама триумвири.

Въпреки това, Г. Ю. Цезар вероятно след като отчел, че разпадането на съюза е преждевременно при изострените противоречия между тримата най-популярни и влиятелни мъже в им, организирал среща помежду им, на която те препотвърдили по-ранните си договорености, преразпределили бъдещите резултатите от триумвирната си власт през 56 г. пр. н. е. в гр. Лукка. Според договореностите между тримата, Г. Помпей и М. Крас трябвало да бъдат избрани за консули през 55 г. пр. н. е.

Борбата между триумвирите за власт продължила с опити за спечелване на обществения авторитет, и привърженици. Затова М. Крас предприел поход срещу могъщата държава на партите на изток от р. Ефрат през 54 г. пр. н. е. Но при гр. Карра войските на единия от воювалите срещу Спартак римски пълководци, била обърната в бягство от тежката и леката конница на партите, предвождана от пълководеца им Сурен, и разбита. Самият М. Крас паднал на бойното поле заедно със сина си, началник на конницата и повече от 20 000 легионери и конници.

Като се възползвал от въстанието в Галия през 52 г. пр. н. е., под предводителството на Верцингеторикс, което ангажирало всичките сили и време на Г. Ю. Цезар, и от това, че могъщият банкер М. Крас загинал, Г. Помпей се сближил с оптиматите. Триумвиратът вече не съществувал, и единствените възможности за завоюване на властта можели да бъдат осъществени само еднолично. През 52 г. пр. н. е. в продължаващите вече 6 години противоборства на терористичните групи на привържениците на Г. Ю. Цезар и на сената П. Клодий бил убит от привърженици на А. Милон. Погребението на П. Клодий се превърнало в поредната проява на терор чрез подпалването на централната част на Рим. От това се възползвал сенатът и назначил Г. Помпей за едноличен “консул без колегия.” В борбата за еднолично управление сенатът подменил избора с назначение, като нарушил и римската конституция, според която консулите трябвало задължително да бъдат двама. Г. Ю. Цезар дълго се колебал преди да се реши на военна узурпация на властта, и първоначално започнал най-сериозна военна и политическа подготовка, като използвал огромните си военни и фнансови възможности.

След потушаването на въстанието на келтите през 51 г. пр. н. е. Г. Ю. Цезар укрепил властта си в Галия. Ограбването на страната и вземавено в плен на 1 000 000 пленници-роби, му осигурило огромни средства, с които пълководецът-завоевател осигурявал на войниците си двойно по-високо заплащане в сравнение с останалите наместници и подкупил много от римските политици. На 10 януари 49 г. пр. н. е. войските на галския наместник на републиката преминали река Рубикон в Северна Италия и навлезли от галските в италийските земи. Приписваните на Г. Ю. Цезар думи “Жребият е хвърлен” при даването на заповед за преминаване на реката показват не само колебанието да се обяви война на поставената под енолична власт република, но и колебание, дали пътят на военна узурпация е пътят на вожда на популарите.

Преминаването на границата между провинциите и Рим било изненадващо за Г. Помпей и сената, и те напуснали столичния град, като през Адриатическо море се прехвърлили в Илирия, където се опитали да съберат нова армия. Г. Ю. Цезар предприел настъпление в Испания рез същата 49 г. пр. н. е., и при р. Ибер (исп.Ебро) принудил легатите на Г. Помпей да се предадат заедно с цялата му армия. По обратния път км Италия цезарианските войски превзели силния град Масилия (фр. Марсилия), и го лишили от самоуправление и от голяма част от земите му.

Император Цезар провел редица реформи, които били невъзможни при господството на сената. На много от градовете извън Италия, в Испания, Галия, Гърция, Мала Азия Сирия и Африка били дадени права на мунициипии, и заедно с колониите те получавали права, аналогични с правата на римската гражданска община (Е. М.Щаерман). Цизалпийска Галия престанала да бъде провинция и получила римско гражданство. Разширяването на броя на общините с римско гражданство на трите континента, било израз на политика, към която се стремили още реформаторите Т. С. Гракх и Г. С. Гракх. Било ограничено и безконтролното право на публиканите да събират преки данъци в провинциите – гражданите получили правото да правят това сами, чрез свои чиновници. Едновременно с това бил съкратен и броят на римските граждани които имали право на безплатна храна – от 320 000 те станали 150 000. За първи път в римската история била пусната в обръщение нова римска монета – златен денарий.

От 1 януари 45 г. пр. н. е. по нареждане на Император Цезар, старинната система на лунния римски календар била заменена с нова, на слънчевия календар. В основата на новия календар били изчисленията на александрийските учени, според които годината имала 365 и ¼ денонощие.

Римският нобилитет се възползвал от близките отношения на Император Цезар с царицата на Египет Клеопатра, и от това, че нейните земи не били предадени на Рим, а били оставени в нейно владение, и организирал убийството му, като го обвинявал в тирания и в стремеж към монархично погазване на републиката. На 15 март 44 г. пр. н. е., преди да тръгне на поход срещу могъщата Партия, Император Цезар бил убит от заговорници, сред които били и покровителствания от него Марк Юний Брут и квесторът на М. Крас, Гай Касий Лонгин. Последвало заседание на сената на 17 март 44 г. в което за да запазят привилегиите и имотите си получени от Император Цезар, сенаторите се отказали да го обявят за тиран, но никой не оспорил пожизнените диктатура и военачалничество-империум. По компромисното предложение на реабилитирания от Император Цезар Марк Т. Цицерон, били запазени всички разпоредби и назначения на убития. От това се възползвали най-близките му привърженици консулът Марк Антоний и наместникът на Нарбонска Галия Емилий Лепид, които обявили “Завещанието на Цезар”, според което всеки от бедните римски граждани получавал по 3000 денария. В тази политическа обстановка, създадена от цезарианците, техните противници масово напускали Рим. Тялото на Император Гай Юлий Цезар било погребано на Форума, и още в момента на погребението с трупоизгаряне то било почитано като божествено. Възникнал култ към личността и гения на императора-диктатор който оказвал влияние върху цялата по-късна история на Рим.