Георги Константинов емигрантски спомени том 4

В тази светлина, нашата пропаганда трябва да подчертае ограничеността на “борбата” с трупа на Сталин или “култа на личността” в официалната партийна новореч, защото МАРКСИЗЪМ = ЛЕНИНИЗЪМ = СТАЛИНИЗЪМ и разликите между “класиците” не са от естество да променят физиономията на роденото от октомврийския преврат през 1917 г. общество. Ако Сталин, който е продукт на системата, бе консолидирал господството на класата на държавните капиталисти (“бюрократите” както посочихме, е термин, който стеснява характеристиките на тази класа, вземайки само отделни нейни белези и прави понятието неопределено, напускайки почвата на класовия анализ на “съветското общество”), нейното създаване има много по-дълбоки корени и причини, част от които лежат в марксизма, но главните са В СЪХРАНЕНИЕТО НА ВЛАСТТА, ДЪРЖАВАТА, РАЗЛИЧНИТЕ ИНСТИТУЦИИ, ПАРТИЯТА, ЙЕРАРХИЯТА, НЕРАВЕНСТВОТО И ЕКСПЛОАТАЦИЯТА, СЪХРАНЕНИЕТО НА СОБСТВЕНОСТТА, СТОКОВОТО ПРОИЗВОДСТВО, НАЕМНИЯ ТРУД, ПАРИЧНОТО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, ОБРЪЩЕНИЕ и т.н., и най-вече В НЕУСПЕХА НА ПРОЛЕТАРИАТА ДА ПРЕОДОЛЕЕ ИСТОРИЧЕСКАТА ОГРАНИЧЕНОСТ НА КЛАСОВИТЕ ОБЩЕСТВА И ДА ИЗВЕДЕ СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ОТВЪД ТЕХНИТЕ ПРЕДЕЛИ.

§ 43

От такива позиции трябва да изразим и нашето отношение към разните юридически и архивно-исторически актове на либерализиране на... миналото и “възкресението на мъртвите”, които въодушевяват част от “народната” интелигенция. Реабилитацията на избитите от Сталин болшевики в борбата за властта, е съвършенно второстепенен въпрос и ако процесът спре там, както това стана преди 30 години по времето на Хрушчов, можем да считаме, че държавно-капиталистическата класа е спечелила още една от битките. (Защото реабилитацията от страна на Ватикана на някои от жертвите на инквизицията, като Галилео Галилей, не поставя под въпрос съществуванието на църквата!)

Трябва да разясняваме, че дори и да се съдържа истина в твърдението, че Сталин е разрушил старата болшевишка партия на Ленин – Троцки – Зиновиев – Каменев - Бухарин и т.н., това не значи, че тя е имала крайна цел, различна от създалата се вследствие чистките и “израждането” – “нова партия”, нито че първата е експроприирала капитала и унищожила паразитната машина на държавността, а втората – експроприирала мнимите завоевания, както се опитват да ни уверят някои троцкистки мохикани на “непроституирания марксизъм”. Ликвидирайки партиите на якобинци и жирондинци, термидорианската и бонапартистка партии на френската буржоазия не засегнаха основите на раждащото се с френската революция господство на буржоазията. Въпреки разликите в театралната част на историята, в декора и състава на актьорите, дори в пътищата на създаване на буржоазното общество, днес никой не нарича парламентарната монархия или република една “изродена буржоазна държава”, както правят това “истинските ленинисти” и троцкисти. Въпреки своите зиг-заги, френската революция създаде днешното общество с неговата икономика и класово господство, независимо от това, че върху корпусите му стоят още залепени лозунги, като “свобода, равенство, братство”, че в своето детство буржоазната държава бе дори... атеистична и днешните й политически мъже изпитват известно стеснение пред “ексцесите” от младенческия период на своята история.

§ 44

Горбачовото запълване на “белите страници от историята” ще бъде само нейната поредна и по-изкусна фалшификация. Затова е забранен достъпа до остатъците от архива на Че-Ка, ГПУ, НКВД и КГБ. Това се прави не “за да се укрият десетките хиляди стари болшевики”, както се твърди в резолюция на един от “четвъртите интернационали”, чиято посмъртна реабилитация и “интеграция” в к.п.с.с. вече е започнала (дори има предложение за посмъртното изключване “на най-голямия престъпник на всички времена – Йосиф Сталин от редовете на КПСС” и реабилитирането на “шпионина на Микадо, Хитлер и Уол Стриит” – Лео Троцки.

Затова би било престъпна наивност, ако не и предателство спрямо народите от Изтока, да се разчита на хуманизма и свободолюбието на “свободния свят” или на “правовата държава” на Горбачов и неговата борба с “престъпните последици от култа”. НИКАКВО ДОВЕРИЕ В ГОРБАЧОВИТЕ УСМИВКИ И НИКАКВИ ИЛЮЗИИ СПРЯМО “РЕВОЛЮЦИОННОСТТА” НА “ПРОСВЕТЕНИТЕ” ДЕСПОТИ! Пролетариатът и тези, които искат да го водят в огъня на революционната борба, не трябва да вземат желанията си за реалност. Днешният флирт на диктатурата с либерализма в политиката и в икономиката е принуден от социалната и международна криза на СССР. За провеждане на реформите и утвърждаване на властта на своята фракция, горбачовци се нуждаят от сътрудничеството на междинните слоеве в пирамидата на държавно-капиталистическото общество, с които искат да разширят социалната си база. Всичко това затруднява една тяхна фронтална атака срещу пробуждащите се от летаргията и ужасите народни маси, която би отблъснала търсените съюзници за борба с другите фракции. Но, когато кризата стисне в мъртва хватка гушата на държавния капитал, тогава ужасените от страха пред възмездието и загубата на рая кланове на мафията, могат да направят отчаян опит да се задържат на върха с цената на нови реки от кръв. Единственото на което може да се разчита в такъв случай, е СЪЗДАВАНЕ ОЩЕ ОТ СЕГА НА НЕЛЕГАЛНА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ, която да насочва спонтанно навдигащите се маси към смазване на диктатурата, разрушаване на нейните институции и навличане на усмирителната рубашка на побеснялите началства на полицейския марксизъм.

§ 45

Въпросът за “модернизацията” или ускоряване на развитието на “съветската” икономика, е въпрос на живот и смърт за диктатурата. Неговите международни и вътрешни аспекти са посочени отчасти в предишните параграфи. Скоростите, както и самото развитие не могат да надхвърлят пределите, поставени им от ограничеността на социаликономическата и политическа система. Ускорението, което е главна цел на Горбачов, в условията на капитализма (частен или държавен) е преди всичко ФИНАНСОВ ВЪПРОС. Въпрос на инвестиции, на увеличени капиталовложения в науката, изследванията, новите технологии и материалното заинтересуване или купуване на “трудовия ентусиазъм” на инжинерно-техническия слой на хората на наемния труд, част от които се стремят да подражават на дадения им от бюрокрацията “личен пример” за стил на живот.

1) Елиминиране на част от днешната бюрокрация по критерии на политическа “целесъобразност”, административна компетентност, полезност за общите интереси на господстващата класа и т.н.

2) Намаляване на доходите и привилегиите на друга нейна част, без да я пролетаризират, с оглед облагодетелстването на нови слоеве, тоест преразпределяне на лъвския дял от “националния доход” между различните фракции на държавно-капиталистическата класа, което е икономическата основа на нейната вътрешно-класова борба.

3) Увеличаване на колониалната експлоатация и изтръгваните печалби от сателитите, което ще засили антиколониалните настроения и изяви във всички класи от перифериите. Заставяйки “националните бюрокрации” да провеждат нови болезнени прекроявания на доходите на “своите работници”, Кремъл ще доведе там социалното напрежение до прага на експлозиите.

4) Спестявания от разоръжаването, което ще предизвика недоволството на военната компонента на госодстващата класа и ще отслаби интервенционистките възможноси на метрополията в случай на революционни ситуации в различни части на империята.

5) Засилване експлоатацията на “собствените” работници, която също ще бъде диференцирана и съпътствана с облагодетелстване на някои нови и по-високо квалифицирани тяхни слоеве. (Навярно ще се извърши опит да бъде заместена днешната работническа “аристокрация” от потемкиновски “герои на соц-труда”, профсъюзни бюрократи, синекури и доносници, с нова, по-полезна от гледна точка на нуждите на роботронната революция.)

6) Използване на различните механизми и трикове на класическия либерален капитализъм: още по силно йерархизиране на заплатите, лични поощрения “според заслугите”, безработица, фалити и галопираща инфлация, с оглед ПРИДАВАНЕ НА ПО-ГОЛЯМА РОЛЯ НА ИКОНОМИЧЕСКАТА ПРИНУДА, ОТКОЛКОТО НА ПОЛИЦЕЙСКАТА С НЕЙНИТЕ РЕКВИЗИТИ ОТ СТАЛИНСКИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ.

7) Отваряне на вратите пред чуждите капитали, което ще повлече неизбежно деление с тях на плодовете на ограбвания туземен труд.

Ще отиде ли “Запада” на тази “историческа среща” и колко далече могат да стигнат неговите парично-стокови “дивизии” на “Изток”?

Тези, които мислят, че липсата на гаранции от страна на Кремъл за печалбите на западните капиталисти могат да станат бариера за тяхната експанзия се лъжат. Гаранция е слабостта на СССР, а “правата на човека”, както казва Рокфелер, са много тънка паяжина срещу алчността и апетитите на аферистите, които управляват “свободния свят”. Това което ги интересува и ще определи тяхното поведение, е дали процентите от капиталовложенията в Московската империя ще са по-високи от извличаните в “родината”. Тук единственото неизвестно е реакцията на руските пролетарии и тези от колониалните периферии, които ще трябва да понасят освен “отечествените” експлоататори и либералните вносни гешефтари. Срещу тяхното революционно недоволство и акции, последните ще се нуждаят от гаранциите на горбачовата “правова държава”.

§ 46

Икономическите корени на новата “теория” са в слабостта на “съветския” стопански и военен потенциал. Това обстоятелство ще определя външната политика на Москва през следващото десетилетие. И в компромисите и сделките с Вашингтон и останалите европейски и световни столици, по всяка вероятност тя ще отиде много по-далече от хрушчовото “Да търгуваме, вместо да воюваме!” Не е изключено и да започнат да се... “обичат”.

Това впечатление се създава и от стратегията и “правилата на играта”, които САЩ се стремят да наложат. И никакви принципи, идеали и символи не могат да станат преграда пред очертаващата се “осмоза” на доктрините и практическата политика. Взривната ситуация и огнищата на класовата борба върху всички континенти, както и нуждата от колективен отговор на общите и специфични проблеми, които разгръщащата се роботронна революция поставя пред първото, второто и трето стъпала на стария свят, принуждават публичните мъже на двете “свръх-сили”, а след тях и останалите, да търсят нови равновесия и мир между експлоататорските класи в планетарен мащаб. И “конвергенцията на капиталите в смесената икономика” е само един от пътищата към съхранение на днешната социална и интернационална система.

Дали подобна политика е реализуема, в каква степен, до какви граници и на каква цена? И ако – да, до какви резултати и изменения в статуквото на “съветската” империя и останалите страни и “светове” може да доведе този процес и тясното класово сътрудничество, е сериозен въпрос, който се нуждае от сериозни изследвания. Във всички случаи би било грешка да не се разбират връзките между кризата на империята и общата световна криза на капитализма във всичките му форми, варианти и стадии. Това прави големите и малки столици сговорчиви и взаимно отстъпчиви в днешната фаза на нови “СВЕЩЕННИ СЪЮЗИ”. Те могат да станат правило за всяка от държавите, когато кризата ще тика господстващите класи и техните партии към създаване на коалиционни правителства за “национално спасение и обединение”. Днешна Франция, Италия, Испания или интензивните преговори в Афганистан, Ангола, Никарагуа, Полша и другите “горещи точки” на планетата не са последните примери на “национално единство”. Първообраз на коалиционните правителства са срещите “на високо равнище” и придружаващите ги тайни и явни договори. През тази призма трябва да се разглеждат и 23-те или 2300 канали по които се осъществяват сношенията и “мирното съвместно съществувание” между “Запада” и “Изтока”, което е част от колективния отговор, който господстващите класи дават на кризата в “най-слабото звено” на световния капитализъм и нейните далече отиващи последици.

§ 47

Както в международен план (макар империализмът да има спрямо СССР поне толкова лица, колкото и Янус, без да говорим за “съветското” двуличие спрямо неговите империалистически конкуренти и партньори в “играта”) Кремъл се стреми да разкъса изолацията и да се присъедини към “Свещенния Съюз”, така вътре в Империята горбачовци търсят изход и решения на “предреволюционната криза” (както ”самият” генерален секретар определи полученото от Брежнев и от смутните времена на Андропов и Черненко наследство).

Новите “просветени” наематели на романовските палати се опитват на всяка цена да обезвредят мините и да избегнат революционната експлозия. Без да забравяме класовата природа на реформаторската фракция, която е “най-точния израз” на влязлата в... кьор-сокака бюрокрация, тя се придържа към политика на балансиране между “стълбовете на обществото”, която някои наричат бонапартистка. Стремейки се към подмяна на прогнилите опори на сградата, горбачовци влизат в остри конфликти със значителни части от собствената си класа, които не изпитват никакъв ентусиазъм от “преустройствата”. За да парират тяхната съпротива, те са принудени от време на време да апелират към “масите”. Заплашителните раздвижвания на последите обаче ги връщат неизбежно при “бюрокрацията” от която произлизат и на която принадлежат. От тук клатушканията и непоследователните флиртове с двете основни компоненти на държавно-капиталистическото общество и раждането на алтернативно-сменящите се противоречиви надежди и очаквания.

Стремящата се към обновление и модернизиране на своето общество върхушка, се опитва да привлече за каузата си значителна част от интелигенцията, която иска да разшири своя комфорт без рискове и сътресения, да превърне част от колхозните селяни в своя социална опора чрез трансформирането им в собственици, “непмани” и спекуланти, да купи срещу концесии и рентиращи се инвестиции материалната и “морална” подкрепа на международния капитал и да спечели за своята програма преобладаващата част от всички “ешалони” на държавно-капиталистическата класа.

Действайки за образуването на такъв широк фронт, горбачовци същевременно целят, ако не сключване на “вечен мир”, поне неутралитета на работническата класа, която поради положението и ролята в “соц”-обществото, си осава главния враг не само на задържането им на върха на властта и привилегиите, но и на цялата класова пирамида.

Поучени от опита на “народните демокрации” и най-вече от полския, фракцията на кърпачите ще се опитва да предотврати събирането на недоволството в критична маса, необходима за верижната революционна експлозия. В това отношение тя разчита на “неформалните клубове” и организации, инфилтрирани с агенти на своята тайна полиция, на изземването и компрометирането на обществените инициативи чрез образуване на казионни “народни фронтове” в подкрепа на “пересройката”, легализиране на стачките, демонстрациите и пр. отдушници и реквизити за опитомяване и превръщане на опозиционните елементи в шутове и атрибути на класовата колаборация и подмяна на класовата борба с безпомощни фарсове, подобни на синдикалните комедии и протестански/ “протестни” разрешени от властта процесии в “свободния свят”. Всички тези опасности съществуват и би било щраусово поведение да не се сочат в нашата пропаганда.

Процесите са комплексни и комплицирани – в имперски и планетарен мащаб – и това налага всеобхватни и навлизащи в дълбочина периодични анализи, от които да извличаме корективите в стратегическата линия и тактическите задачи на нашата пропаганда, която е насочена предимно към “четвъртото съсловие”, към най-бедните и онеправдани слоеве на нисшите класи.

Днешното “съветско” общество навлезе в началната фаза на революционната криза, която се характеризира с разклащане на “морално-политическото единство” на господстващата класа. Тя не е някакъв монолит, чиито молекули имат тъждествени интереси, но в обстановка на стабилност, когато пролетариатът мълчи като риба и работи като вол, различните слоеве, фракции и групи от господари са единни. В такива “нормализирани” периоди йерархическата пирамида изглежда по-устойчива от Хеопсовата, централизмът със “спускането на инструкции” и безпрекословното изпълнение на заповедите на началството функционира почти безотказно “отгоре – надолу”, властта се предава от поколение на поколение, както е било в династичната система на древния Египет или на Китай. Това продължава, докато кризата дестабилизира “основите” на маркс-ленинското господство. Тогава монолитът се нацепва на фракции и партии, които враждуват помежду си и търсят съюзници сред останалите класи и социални групи – в СССР и вън от него.

В сегашната фаза декомпозицията е започнала и заедно с нея – конституирането на враждебни на реформаторската политика на Горбачов сили. До какви граници ще стигне този процес, ще поеме ли обратния ход или “дестабилизацията” ще ускори изкристализирането на нови обществени структури, зависи от множество фактори, сред които не на последно място е изграждането на НЕЛЕГАЛНИ РЕВОЛЮЦИОННИ ОРГАНИЗАЦИИ, ЧИЯТО “АРМАТУРА” ТРЯБВА ДА СЕ ПОЛОЖИ ОЩЕ ДНЕС, А НЕ КОГАТО СЕ СЪЗДАДЕ “БЛАГОПРИЯТНА МЕЖДУНАРОДНА ОБСТАНОВКА” ИЛИ “НОРМАЛНИ УСЛОВИЯ ЗА ЛЕГАЛЕН ЖИВОТ”!

§ 48

В своята пропаганда, заедно с по-нататъшните анализи на изменящата се обстановка в СССР и перифериите й и с построените върху тях “итерации” на програмата ни за действие на “Изток”, трябва да приготвим КРИТИЧНИ ОТГОВОРИ на стъпките на горбачовци в идейната, политическата, стопанската, международната, културната и т.н. сфери. В това отношение можем да използваме примера на “народните демокрации” (особено югославския), който сочи красноречиво бъдещето на реформиращия се СССР. Необходимо е също да подложим на критика от наши позиции оценките и стратегията на буржоазните, социалдемократическите и пр. политици спрямо днешната криза на Империята.

Трябва да подчертаваме, че за разлика от периода на “стагнацията”, който се характеризираше със спонтанни експлозии на социалното недоволство и стихията на класовата ненавист, “перестройката” разкрива възможности за съзнателно организиране на революционната борба вследствие въвличането на все повече слоеве във все по-трайни и дълбоки обществени течения.

С изключителна проникновеност трябва да разработим програмните искания и лозунги, с оглед обхващането и насочването на недоволството на масите към революционното унищожение на диктатурата и на нейните институции, към противопоставяне на влиянията на капиталистическата, реформистичната псевдо-социалистическа, религиозната, демократичната или националистическа пропаганда, инспирирани от “Запада” или реформаторите и издигане на съзнанието и организираността им на висотата на задачите на анархо-комунистическата революция.

Най-после, трябва да намерим оптималните форми на нелегалната революционна организация, адекватни на днешното състояние на държавния капитализъм и да запознаем недоволните, особенно бунтовната младеж, с конспиративните принципи на нейното функциониране и методи на действие.

С опитите си да вдъхнат живот на държавно-капиталистическия динозавър, горбачовци са на път да отприщят бентовете пред народното недоволство, омраза и разрушителна сила, които досега бяха сдържани чрез илюзиите и терора.

От степента на удачното решение на програмните и организационни проблеми на нашата революция, ще зависи в немалка степен не само превръщането на Горбачов в Гробаров на държавнокапиталистическата класа и нейната диктатура, и на разрушителната стихия на масите в творческа революционна енергия, но и откриване на перспективи пред човечеството в “пост-марксистката епоха”.
VI. СУПЕРПОЗИЦИЯ НА ФАКТОРИТЕ НА ДЕСТАБИЛИЗАЦИЯ И РЕВОЛЮЦИОННАТА ПЕРСПЕКТИВА

§ 49

Разгъващите се в СССР процеси ни позволяват да заключим, че руският държавен капитализъм е достигнал прага на социалните експлозии. Аналогично е положението и в източно-европейския “преден двор” на Империята. Днес тези социални експлозии, с доминиращото участие на работническата класа и ликвидирането на буржоазията, могат да завършат само като социална революция. Тази е най-вероятната тенденция в общественото развитие на Изтока и нейният главен враг са реформаторите с тяхния вожд Горбачов. Този на когото политиците на “Свободния свят” – консерватори, либерали, социалдемократи – искат да помогнат, за да се избегне революционното взривяване на Империята, срещу която опасност Зоненфелд предупреждаваше още в 1975 година. (NB-2016 г.: Можешe, но поради доминиращите конфузия и опортюнизъм сред намиращите се в ембрионално състояние елементи на анархията, социалните експлозии завършиха като нецензурния звук от отверстния канал на Боримечката в “Под игото”!)

Зачестяващите факти на създаване на смесени западно-руски предприятия и отпускането на милиардни заеми на автора на “Новото мислене”, мотивирани с волята да му се помогне да избегне “неконтролираните пертурбации” при провеждане на новата политика както и дестабилизацията на СССР и социалните експлозии, които биха имали ефекта на самоубийство за “Запада” (виж статията “ЧЕРВЕНИЯТ ФИТИЛ” в Der Spiegel от средата на октомври т.г. /1988/), са достатъчни, за да ни подскажат срещу кого трябва да се насочи острието на нашата пропаганда. Вън от нейния обстрел не трябва да останат и различните клубове и фронтове за подкрепа на “гласността и перестройката”. Това трябва да се прави легално на техните събрания и митинги, когато дезорганизацията на милиционерския контрол го позволява и най-вече нелегално, за да се избегнат полуистините, изречени на езика на Езоп.

Трябва да доказваме несъстоятелността на реформистките илюзии и да водим истинска война с позиви, статии и брошури за ориентиране и спечелване на най-будната част от работниците, колхозните селяни, пролетаризираните слоеве на интелигенцията и младежта от учебните заведения и казармите за създаване на ядрата на утрешния ФРОНТ НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ – във всички “съюзни” и “братски” републики.

Трябва да се разсейват илюзиите и разобличават измамите, като се обяснява, че дори да бъдат реализилани проектите и обещанията за “самоуправление” и за автофинансиране на двукракия впрегатен добитък, за изполичарство и частна собственост в селското стопанство и услугите, за “ленинските норми” и за “правовата държава”, чието “строителство” е поверено на комисия, оглавена от досегашния шеф на тайната полиция – Виктор Чебриков и т.н., и т.н., това с нищо няма да промени класовия характер и структура на “съветското общество”, нито диктатурата, паразитизма и империализма на властващата върхушка, която се опитва да крачи в такт с епохата, за да съхрани господството и охолството си.

Трябва да разясняваме на експлоатираните, че тяхната еманципация, а с нея и на цялото общество, е невъзможна без смазване тиранията на горбачовци и техните лакеи в сателитните столици и че алтернативата на дивашкото насилие, на грабежа и на безправието не са “правата и свободите” без покритие, частно-капиталистическата експлоатация и парламентарното мошеничество, които определят физиономията на така наречения свободен свят.

Трябва да кажем ясно, че ако пролетариатът иска да смъкне от себе си веригите на наемното робство и държавната принуда, той не трябва да допусне никакви реставрационни, междинни или “преходни периоди” между държавния капитализъм и анархо-комунистическата революция, която става задача на дневния ред, а не отдалечен в небето или в неопределеното бъдеще “идеал”.

Трябва да се обяснява, че именно центърът на Империята е на път за се превърне в епицентър на Социална революция в сравнение с която всички познати досега революции – от Парижката Комуна, през Руската с нейните кулминационни точки в Украина и Кронщад до Испанската революция през 1936 г., Китайската или Унгарската от 1956 г., ще изглеждат като спазми при аборт, и че идващите от метрополията импулси на раздвижване в страните на Източна Европа ще имат последици, отиващи безкрайно по-далече от всички предишни периферни движения там. (Без да се изключва възможността “Пиемонт” на Социалната революция да стане някоя от тях!)

Най-после, но може би най-важно е да се подчертава, че това, което се разгъва сега в СССР, свидетелства освен за “интегрирането” на държавния капитализъм в световната криза, но и за превръщане на “Изтока” в най-мощния й катализатор. Революцията в СССР означава разпространението й от Берлин до Владивосток. Тази социална революция може не само “да разтърси” стария свят, но и да го погребе, разширявайки се почти автоматично от Тихия до Атлантическия океан, а както признава самия Бжежински, “който владее ЕВРАЗИЯ, той ще владее и света”. Тази възможност бе схваната добре още през 1975 г. от тогавашния зам.-държавен секретар по американската източна политика – Хелмут Зоненфелд, който бе писал в поверителния си доклад, че една революция в Източна Европа и СССР, може да струва на САЩ по-скъпо от една Трета световна война.

Такъв е днешният залог, перспективите и мащабите на зреещите събития, и ако СВЕТОВНАТА КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ ГИ СХВАЩА ПРЕВЪЗХОДНО, БИ БИЛО НЕПРОСТИМО ЗА ХОРА, КОИТО ПРОКЛАМИРАТ, ЧЕ СА АВАНГАРДИ, БОЙНИ ОРГАНИЗАЦИИИ И Т.Н. НА СВЕТОВНАТА СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ ДА НЕ РАЗБИРАТ ИСТОРИЧЕСКИЯ МОМЕНТ, КОЙТО ПРЕЖИВЯВА ЧОВЕЧЕСТВОТО.

В тази перспектива, от първостепенна необходимост е работата ни върху една валидна и адекватна за навечерието на ХХI век революционна теория, на чиято основа създаване на революционни организации, способни да я популяризират и да обхванат болшинството от “потиснатите и унизените” във всички “светове”, страни, градове и села, за да извършат и ЗАЕДНО С ТЯХ да завършат СВЕТОВНАТА АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ.

В предреволюционния период, който преживяваме, е от витално значение, С ЦЕНАТА НА ВСИЧКИ ЖЕРТВИ да инспирираме мобилизацията и разгъването на една невероятна енергия за ПРОБУЖДАНЕТО НА НАДЕЖДИТЕ В ПРОЛЕТАРИАТА И ВЪВЛИЧАНЕТО МУ В РЕШЕНИЕТО НА КРИЗАТА. Необходимо е на всяка цена да спечелим революционно настроената част от работническите класи и дугите онеправдани и експлоатирани слоеве ЗА НАШАТА ПРОГРАМА, на която основа да се преодолее влиянието на марксизма и национализма, и да се постигне унищожението на военно-полицейските им сили, когато кризата се превърне в гражданска война. Това се отнася и до подготвяните под влияние и с помощта на капиталистическия Запад ЕМБРИОНИ НА НОВА ВЛАСТ И КЛАСИ. Без това, В ЕДНА ИЛИ ДРУГА ФОРМА, победата ще бъде винаги на страната на КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯТА.

VІI. НАШИЯТ ОТГОВОР НА КРИЗАТА

§ 50

Колкото и парализиращо да е въздействието на кризата върху руската държавно -капиталистическа империя; колкото и ограничени да са възможностите на Кремъл да маневрира (горбачовци сами признават, че не могат да отстъпят назад, тоест към масовите екзекуции, концлагери и глад, нито да останат на едно място, тоест да продължат по брежневски, нито знаят на къде ги влекат предприетите реформи – те се придвижват пипнешком, като слепец в непозната мествост); колкото и да съзнават западните президенти, министри и генерали, дипломати и резиденти, банкери и индустриалци опасността от кризата за стабилността на собствения им свят и неговите “задни дворове”; колкото и техните помирения и обединения – на “високи” и ниски равнища – да ни подсказват, че те се страхуват от надвисналата смъртна опасност над “цивилизацията” на наемното робство и печалбарство, на полицейското господство и политическото шарлатанство, на индустриализираната дезинформация и манипулация; колкото и съвкупността от вътрешни и външни проблеми на Империята да катализира революционния процес и да въвлича масите и другите части на света в него, С ДВЕ ДУМИ, КОЛКОТО И “БЛАГОПРИЯТНИ ДА СА МЕЖДУНАРОДНИТЕ” И ОСОБЕНО ВЪТРЕШНИТЕ УСЛОВИЯ ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, ДИКТАТУРАТА И ОХРАНЯВАНАТА ОТ НЕЯ СОЦИАЛ-ИКОНОМИЧЕСКА СИСТЕМА НЯМА ДА СЕ СГРОМОЛЯСАТ САМИ. Защото класовите общества и институции се градят в определени благоприятни или неблагоприятни условия, с определен “строителен материал”, технолоии и методи, но се градят от военни, полицейски и политически организирани групи (или гангстерски банди), еволюират под влияние на техните действия и НЕ ЩЕ БЪДАТ РАЗРУШЕНИ БЕЗ СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА НАМЕСА, за да се почисти и освободи терена ЗА НОВО СОЦИАЛНО ТВОРЧЕСТВО. Затова, превръщането на очертаващия се революционен процес в НЕОБРАТИМ, зависи от интелигентността и куража в пропагандната и организационна работа на нас – революционерите; от способността ни да пробудим инициативата у масите; от степента на мобилизация на интелектуалните и морални сили, на волята и енергията на “подривните и подземните сили” за борба на живот и смърт с диктатурата; от готовността ни за саможертва в този неравен в началото двубой.