Георги Константинов емигрантски спомени том 4

Когато кризата на империята достигне кулминационната си точка, изходът от нея ще зависи в не малка степен от поведението, политиката и акциите на двете основни класи в “западното” капиталистическо общество – пролетарии и буржоа и техните организации, които за сега са далече от каквато и да е монолитност при определяне на позициите си спрямо навдигащата се от Изток буря...

След като сме наясно, че “двата свята” представляват два варианта на една и съща система - капитализма, така както във всички “цивилизации” (включително робската и крепостническата) винаги са съществували техните две форми – държавна и частно-собственическа, е необходимо да проследим исторически еволюцията на империалистическите отношения между “Изтока” и “Запада”, да разкрием определящите го фактори и да формулираме близките и далечни цели на частно-монополистическите велики сили спрямо Руската империя и обратно, като не забравяме, че “Западът” е далече от това да бъде единен, въпреки общите си “юдейско-християнски ценности”, нито “Изтокът” е обединен от “идеалите на маркс-ленинизма и пролетарския интернационализъм” (достатъчно е да напомним за съветско-китайските отношения)...

След военното крушение на Германия и Япония във Втората световна война и залеза на Британската и Френската империи, за няколко десетилетия светът бе превърнат в асиметрични “сфери на влияние” на двете свръх-сили САЩ и СССР. През целия този период глобалните интереси на американския империализъм диктуваха “опитомяването” на СССР и интегрирането му в завещания от канцлера Метерних и днешен световно разширен “свещен съюз” на властниците, чиято цел е СЪХРАНЯВАНЕТО НА ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО В СВЕТА в невралгичните му и второстепенни райони, с оглед организиране на КОНТРОЛА НАД СОЦИАЛНИТЕ ПРОЦЕСИ в него и мирното му преразпределяне между “партньорите”, всеки път, когато относителното равновесие бъде нарушено вследствие неравномерната динамика, с която нарастват икономическите и военни потенциали, създаващи центрове на експанзия или “вакууми”, или поради излезлите из под контрол революционни процеси в кой и да е район от “трите свята”.

“Новата мисъл” на Горбачов, резултат от днешното съотношение на силите и очертаващите се перспективи поне до края на второто хилядилетие, изразявана многократно от 27 конгрес на КПСС и литературните упражнения на новия господар на Кремъл и последвалите политически актове спрямо “огнищата в Третия свят”, свидетелства за склонността на Москва да заеме мястото си в оркестъра и да участва в “концерта”, който ако се съди по предложенията на стратезите от Пентагона, съвсем няма да прилича на пасторална симфония.

§ 23

Ако се съди по линията на пропагандата и въпросите, които най-отговорните западни политици поставят на “зелената маса”, те очевидно се надяват да разпилеят критичната маса на революционното недоволство и верижната реакция на социалните взривове, посредством... “свободното пътуване на хора, стоки и идеи, правата на човека”, национал-“социалистическите” центробежни сили в колониите, религията, частната собственост и т.н. В много отношения реформаторските устреми на горбачовия екип са ориентирани в същата посока.

Необходимо е в борбата ни срещу маркс-ленинизма и буржоазните идеологии, да дадем чрез нашата пропаганда анархистически отговор на ОПИТИТЕ ДА СЕ СПАСИ ДЪРЖАВНИЯ КАПИТАЛ И НЕГОВАТА ДИКТАТУРА с помощта на кръпките на конвергенцията, на палиативите, илюзиите и “идеалите” на частното гешефтарство, юриспруденцията, “правовата държава”, патриотарството, църквата и прочие измами и мухоловки, заимствани от арсенала на минали епохи.

§ 24

§ 25

... Отговорът на въпроса: Възможно ли е “мирно съвместно съществуване” и спътстващото го икономическо, политическо и - във форс-мажорни ситуации – военно сътрудничество между “Изтока” и “Запада”, следва да се търси в СЪОТНОШЕНИЕТО НА СИЛИТЕ между СССР, САЩ и останалите повече или по-малко “велики”, както и в глобалния анализ на днешната ситуация, бременна със “стагнация”, кризи, крах, войни и революции в перспективата на десетилетието, което остава до двехилядната година. (NB-2016: - Получихме всичко, без революциите.)

...

§ 28

Защото, единствен реалистичен, рационален и ефикасен отговор на Оруеловия “мир” или на Третата империалистическа война си остава СВЕТОВНАТА АНАРХО-КОМУНИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ.

§ 29

Заедно с унищожението на принудителния труд, автоматизацията създава за пръв път в историята на човешките общества свободно време за всички, технически и комуникационни възможности за информиране на всички нива, както и за пряко участие в управлението на обществените дела чрез избора на решение на въпроси от всяка сфера и всякакъв обхват, благодарение на информатиката. При това, пряко участие в управлението (пряка демокрация) дори в планетарен мащаб, а не в рамките на патриархалните и изолирани селски общини, на “свободните градове” от средновековието или на удавените в кръв революционни опити за замяна на властта със самоуправление от Парижката комуна насам.

§ 30

От друга страна, този процес, който за кратко наричаме роботронна революция (Р.Р.), предизвиква пред очите ни социалната смърт на класите в индустриалното общество и остатъците от предишните цивилизации (селяни, занаятчии и т.н.)

НО БЕЗ НАЕМЕН ТРУД, НЯМА И КАПИТАЛ!

Свиването на броя на заетите в производството и спомагателните сфери където се създава принадената стойност и реализират печалбите, влече след себе си и смъртта на капитала, растящ от експлоатацията на наемния труд.

В момента, в който автоматизацията стане тотална, частната собственост върху заводи, фабрики, мини, стопанства и т.н., както и върху продукцията става безмислена, защото продуктите не могат да бъдат продавани, при това с печалба, на лишените от труд, заплати и собственост бивши пролетарии, селяни, занаятчии и т.н. От този момент нататък и “законите” на стоковото стопанство и пазара стават невалидни. Съхранението на класите, неравенството и властта в едно общество, в което не съществува експлоатацията на чуждия труд поради това, че роботронната революция го е заместила с роботите, трябва да се базира изключително върху извън-икономическата принуда на държавата както е било при робството и феодализма.

§ 31

Желаейки да разширят стоковото стопанство, за да коригират “деформациите на социализма”, горбачовци само доказват, че са в закъснение с една епоха в анализите си на предизвиканата от собствената им социална система криза на “съветското” общество. Защото и в него Р.Р. навлиза в ролята си на велик дестабилизатор. И в условията на държавния капитализъм тя води до ерозия на социалните, икономически и политически структури и отношения, като извършва далече отиващи промени в класите и професионалните слоеве на Руската империя.

Създавайки материалните и технологически предпоставки за реализиране на социалната революция, роботронната отваря вратите пред идеите за изграждане на нов свят, с нови начини на регулиране на отношенията между човешките личности, групи и населения на различните региони и страни – от центъра до перифериите на Империята. С това тя прави още по-анахронични и непоносими полицейските методи и принципи на функциониране на системата.

Заедно с това, Р.Р. дестабилизира и международното положение на Московското господарство. Вследствие по-голямата неприспособимост на държавно-капиталистическите динозаври и парализиращото влияние на тяхната диктатура върху по-благоприятните условия за разгъване на наченалата научно-техническа революция, СССР изостава в развитието на своя икономически и военен потенциал. Това води не само до пречупване острието на империалистическата му експанзия, която до сега бе отдушник на вътрешната криза, но и до обратния процес на свиване и изтласкване на имперското присъствие на Москва в света под натиска на мултинационалния и транснационален частен капитализъм.

Това поставя пред “Третия Рим” изборът да приеме статута на второразрядна, “провинциална” сила с всички произтичащи от това последици ИЛИ, с цената на “стъпки в неизвестността” (във вътрешната и външна политика) да се опита да се “преустрои”, за да отвори вратите пред Р.Р. НО точно тук номенклатурата се изправя пред една нерешима дилема: нейните класови интереси и съхранението на господството й изискват това отваряне да се придружава от затваряне на вратите пред Социалната революция, с която е бременна Империята.

При подобни тенденции, които все повече ще доминират живота на “соц”-обществото, какво остава на тези, които искат да съхранят на всяка цена агонизиращите социални отношения на неравенство, господство и привилегии, и охраняващите ги институции на властта? Тоест, какво остава на властници и паразити? И какво на човечеството, което за пръв път в цялото си съществуване има реалните възможности за една тотална еманципация от принудителния труд и заедно с него от властта и експлоатацията във всичките им форми, за да постави началото на разселването и очовечаването на космоса през идните нови хилядилетия?

С големи скорости властници и човеци приближават кръстопът, от който всички пътища водят или към едно МОДЕРНО И ПЛАНЕТАРНО ИЗДАНИЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ (с партийци вместо патриции, роботи вместо роби и едно лумпенизирано население) с придружаващите я декаданс, византийски интриги, кръвопролитни борби за властта от горе до долу, системно и поставено на “научни основи” оглупяване на поданниците, ИЛИ към една СВЕТОВНА, САМОУПРАВЛЯВАЩА СЕ ФЕДЕРАЦИЯ на всички човешки групи, населени пунктове и народи от всички континенти.

И така, РИМ ИЛИ АНАРХИЯ – тази е истинската алтернатива за човешкия род, в настъпващия ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК!
§ 33

Тези процеси и “идеалите” на силните на деня създават интернационални и социални “напрежения”, които водят към кризи и конфликти в сравнение с които всичко, което познаваше капитализма до сега, ще прилича на буря в чаша вода. В този смисъл, РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ С ПОСЛЕДИЦИТЕ И ВЪЗМОЖНОСТИТЕ, КОИТО РАЗКРИВА, Е КАТАЛИЗАТОР НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ЕКСПЛОЗИИ И МАТЕРИАЛНА ОСНОВА НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

§ 34

Проблематиката, която повдига Р.Р., поставя изисквания и пред нашата пропаганда. Промените ще засегнат всички и всичко – от теорията и програмата на Социалната революция до начина на организиране, средствата и методите ни на борба с държавата.

Очевидно, ще ни се налагат все повече и по-радикални промени в програмите, в исканията и пропагандата ни изобщо, все повече лозунги, като зовът: “Искаме работа и хляб!”, ще се заменят от искания за създаване на комплексни и еднакви за всички възможности и условия за свободно избираното и хармонично развитие на човешките личности. За свободното асоцииране на техните творчески усилия, за развитието между тях на солидарността и на взаимопомощта с оглед великото бъдеще, което предстои на човешкия род.

§ 36

Това се вижда от експлицитно изразеното намерение да се съхранят на всяка цена “трите кита” върху които почива системата: еднопартийната диктатура, контролът върху икономиката и “прогресивното” увеличение на социалното неравенство чрез преразпределението на “националния доход... въпреки апелите за “повече демокрация, самоуправление и социализъм”...

...
§ 38

Сравнението между нужните условия за разгъване на Р.Р. и анализите и предложенията, които се съдържат в реформаторските документи, свидетелстват за закъснение на горбачовци с една епоха. Техните алфа и омега са използване на “преимуществата” на стоковото стопанство и пазара с неговите “закони и механизми” в условията на “гласност” и “социалистически плурализъм”...

Възлаганите надежди върху “смесената икономика” и коригиращата роля на законите и механизмите на пазара напомнят НЭП-а и едва ли ще дадат много по-различни резултати от известните...

§ 39

Загубата откъм социално пространство се компенсираше с печалбата на време за “передишка”, необходима за укрепване на диктатурата и създаване на собствена социална опора на разрастващия се и готов да погълне всичко държавен капитал, чийто ембрион се намираше в утробата на партията на маркс-лениновите лумпени.

От тогава до днес, всеки път когато кризата застраши социалното статукво в коя да е от “соц”-страните, “реформаторските” фракции прибягват до разширяване на социалната си база чрез присъединяване на спекулантите и дребните частни собственици срещу пролетариата. Изключение от това правило не прави и горбачовизма. Тази “нова” политика традиционно е антиработническа! Тя облагодетелства “непманите” и концесионерите, но още в началния си вариант се сблъсква с работническата класа, за която в споровете си с Ларин, Шляпников, Мясников и т.н., Ленин казваше, че е ДЕКЛАСИРАНА. Макар и малобройна и обезкръвена от войната и революцията, тя отказа да се подчини на “пролетарското градоначалство” и отговори със стачки, саботажи и избивания на скъпо-платените надзиратели и “спецове”. Накрая тя въстана. Контрамерките на “совнаркома” бяха кръвожадни репресии в Кронщад, които не отстъпваха на Версайските палачи на Парижката Комуна, и масово депортиране далече зад Урал на стачкуващите в знак на солидарност “декласирани” работници от Петербург и Москва или корумпиране и интегриране на поддаващите се, чрез стимулиране на кариеристичните и паразитни наклонности у държавните службогонци или на спекулантския “гений” у обичащите мириса на парите чрез НЭП-а.

Днешният разширен вариант на тази политика носи същите черти, но уедрени като с лупа. При това, той цели стабилизирането на вътрешното и световно статукво чрез конвергенцията на частните и държавни собственици вън и вътре в Империята...

По отношение на частно-собственическите кърпежи на Горбачов, в нашата пропаганда трябва да подчертаваме, че подобна политика не може да се счита априори за невъзможна поради идеологически или “принципни” съображения на проводниците и критиците й. В света на политиката идеологиите и принципите служат на властта, а не обратно. Още повече, че частната и държавна собственост не са несъвместими или противоположни. На Запад смесената икономика, при доминиране на частния сектор, е практика и “идеал” на много политически партии – либерални, клерикални, социалдемократически без да говорим за партиите на фашизма. Ще бъде предвзет догматизъм, ако постулираме несъвместимостта им в условията на “социализма”. СОБСТВЕНОСТТА Е ЮРИДИЧЕСКИ ИЗРАЗ НА ИКОНОМИЧЕСКАТА ВЛАСТ НА ГОСПОДСТВАЩАТА КЛАСА и произтичащите от това отношения на експлоатация на наемния труд. В “соц”-обществото те са доминирани от държавно-капиталистическата класа. Вграждането на частните собственици, които не противоречат на класовото общество (даже го предполагат) в тези отношения, е въпрос на организиране на контрола над тях от страна на държавния капитал. А повече или по-малко, трайното им ТОЛЕРИРАНЕ ИЛИ ЛИКВИДИРАНЕ зависи от социалните, икономически и политически нужди и интереси на господстващата класа в даден период от нейното съществуване. Оценката на всеки “НЭП” и последиците от нея, трябва да правим от позициите на пролетариата и програмата на Социалната революция...
§ 40

В стремежа си да се избави от призраците, които се разхождат в Романовските палати и из необятната Империя, Михаил Горбачов говори за БОРБА С БЮРОКРАТИЧНИЯ АПАРАТ. Той прави различни предложения за “преустройството” му, за неговото преполовяване и дори за ликвидиране на “бюрократизирането” на партията и държавата.

Понятието “БЮРОКРАЦИЯ” означава дословно власт на бюрата и следва да се разбира като власт на държавния апарат с всички негови институции и органи. Ако не се връщаме в предкапиталистическите “цивилизации”, по какво се различава бюрокрацията или ВЛАСТТА НА ДЪРЖАВНИЯ АПАРАТ в буржоазното и “съветско” общества?

Държавната бюрокрация в СССР е неколкократно по-голяма от тази в страните на частния капитал. Тя е погълнала всички ДРУГИ БЮРОКРАЦИИ в индустрия, търговия, услуги, финанси, политически партии, различни обществени, спортни, културни и др. организации, които са съществували в относителна независимост спрямо държавата. Не са останали вън от обсега й и религиозните институции, чиито йерарси са превърнати в доносници на тайната полиция.

Бюрокрацията на държавнокапиталистическото общество експроприира класите на частните експлоататори (и масата на индивидуалните производители). Чрез ЕТАТИЗАЦИЯТА НА ИКОНОМИКАТА тя става колективен собственик и експлоататор на наемния труд във всички сфери, превръщайки се в това, което наричаме държавнокапиталистическа класа. Завоюването и поддържането на този социален, икономически и юридически статут се осъществява чрез нейната диктатура, тоест чрез безразделната и неограничена власт на държавните органи, чийто човешки пълнеж образува различните етажи, слоеве и структури на бюрокрацията. Но, ако това е така, то защо от времето на Ленин йерархическият връх на бюрократичната пирамида говори за “безпощадна борба” с основата си?

Една от причините за упоритите “антибюрократични” пристъпи на върхушката са фракционните борби за властта между различните кланове и настаняването на свои “хранени хора” на всички нива на партийния и държавен апарат.

Друга причина за периодичното разтерзание на определена част от бюрократите цели уталожването на гнева на тълпите и вдъхване на нови надежди и илюзии.

Накрая, крещящата нужда от модернизиране на икономиката, армията и т.н. налага обновяване на бюрократичния материал в съответните сфери и сектори.

Методите с които периодично се свалят цели слоеве от бюрократичната машинария и замяната на амортизираните части с резервни, зависят от дълбочината на кризите, предизвикали тези процеси и от съпротивата на обречените.

Трябва да подчертаем, че в цялата “съветска” история няма “вожд”, начиная с Ленин и Сталин, който да не е обявявал война срещу “бюрократизирането” на държавния и партиен апарат, което е безмислица, тъй като ДЪРЖАВАТА И ПАРТИЯТА СА СИНОНИМИ НА БЮРОКРАЦИЯТА.

Тази “борба” се е водила неизменно с бюрократични методи и средства и винаги е завършвала, дори и след кръвожадните сталински вакханалии, с регулярното и експоненциално извисяване на кривата, която СОЧИ РЪСТА НА БЮРОКРАТИТЕ В СССР. В 1922 г. в последните си статии “Как да реорганизираме Рабкрин?” и “По-добре по-малко, но по-добре”, Ленин пише, че “въпреки цялата ни архи-революционност, нашият държавен апарат по нищо не се различава от царския, ако изключим комунистическите етикети и това, че за пет години (от 1917 до 1922 г.) е нарастнал от 1 300 000 на 1 500 000 души.” В навечерието на Втората световна война, въпреки милионните “чистки”, екзекуции и концлагери, бюрократите са надхвърлили десет милиона. Двадесет години по-късно, по времето на Хрушчов те са около 20 милиона и социолозите считат, че ако тези темпове на “ръст” продължат, цялото активно население на СССР няма да бъде достатъчно за попълване щатовете на бюрократичните институции още преди началото на идния ХХI век, а в най-новата “епоха на перестройка” ни казват, че само във ведомствата на министерствата, броят на паразитите-бюрократи е надхвърлил двадесет милиона и че ако държавната машина не се освободи поне от половината, тя рискува да загине от затлъстяване и задушаване.

Днешният “борец” срещу бюрокрацията не можа да измисли за три години нищо по-различно от лениновата мярка със 70-годишна давност: борбата с “лошата” бюрокрация и нейните “звезди на хазнокрадството” да се води от своего рода рицарски орден от супер-бюрократи със супер-заплати и супер-пълномощия. Тоя орден има за свой праобраз “Рабкрин”, който се ръководеше от “народния” комисар Йосиф Джугашвили-Сталин. Известно е как завърши неговата “борба” с бюрокрацията.

Към старите, класически и хронически мотиви на словесните антибюрократични атаки, днес се прибавят нови. Развитието на технологиите и автоматизирането на производствените процеси, на услугите и на управлеченските функции (или най-малко – навлизането на новите техники и методи в тези сфери, които са царството на бюрокрацията) водят до изменения в анатомията, физиологията и дори природата на “съветското” общество с неговите класи и отношения. Това е една от основните причини за дълбоката и всеобхватна криза, която прави НЕВЪЗМОЖНИ частичните и палиативни третирания и санирания от миналото. Тук горбачовци се сблъскват с невъзможността да поставят командното положение на своята бюрокрация в съответствие с необходимите условия за развитие на новите технологии, на манипулиращите с тях човешки сили и със структурните изменения в класите от които е композирана държавно-капиталистическата система, т.е. с необходимостта от създаване на нова организация на обществото, която е несъвместима с бюрократичния централизъм и командване. Но това не може да бъде сторено, ако ДЪРЖАВАТА, СОЦИАЛНОТО НЕРАВЕНСТВО И КЛАСИТЕ не слезнат от историческата сцена. Точно това, по разбираеми причини, горбачовци не желаят. Затова те търсят усилено една нова, ПО-МОДЕРНА КОМБИНАЦИЯ МЕЖДУ РАЗВИВАЩАТА СЕ Р.Р. И СВОЯ ПАРАЗИТИЗЪМ С ОХРАНЯВАЩОТО ГО НАСИЛИЕ. В това е същността на прословутата “перестройка” на държавния и партиен апарати.

Какви са шансовете на реформаторите да назначат една нова бюрокрация, която да служи по-ефикасно на техните вътрешни и имперски интереси в ерата на Р.Р., която да няма слабите страни на висшестоящите партийни мамути от предишния ледников период, приличайки им в останалото?

Не големи, защото скоростите в тази нова ера са огромни, а горбачовци губят прекалено много време за преодоляване съпротивата на фракцията на “старите”, чието елиминиране е необходимо, за да се преразпределят бюджета и привилегиите и се позволи заемането на капитанския мост от една технокрация, както казват на Запад, което е още една илюзия защото такава бюрокрация няма и не може да има – НАУЧНОТО или по-общо ИНТЕЛЕКТУАЛНОТО ТВОРЧЕСТВО и БЮРОКРАТИЧНИТЕ “СПОСОБНОСТИ” СЕ РАЗВИВАТ В СФЕРИ, КОИТО НЯМАТ ОБЩО СЕЧЕНИЕ, или още по-точно – са обратно-пропорционални.

Другата възможност за решение на бюрократичния въпрос, въпреки скопените спорадични и демагогски апели към плебса, е абсолютно нежелана от горбачовци – при септемврийското му сибирско “отиване сред народа”, се разбра, че Горбачов не може да си позволи да призове “хунвейбините да стрелят по щабовете”, с което за известно време Мао Цзе Дун бе взел връх над противниците си. Той знае не по-зле от “консерваторите”, че “новата класа” събира като във фокус плебейската омраза и всеки флирт с пролетариата може да доведе до изгубване на контрола над прочистването на апаратите, защото по нивото на своето развитие, днешна Русия е много по-близо до Унгария, Полша и Чехословакия, отколкото до “народен” Китай. Затова, неможейки да действа революционно срещу “бюрокрацията”, чиято най-висша еманация са той и фракцията му, Горбачов е заставен да действа, като държавен мъж и “мениджър”.

Какви могат да бъдат резултатите от търсените в тази посока реформи и обновяване на държавнокапиталистическото общество? Повече или по-малко удачни промени сред началстващите и привилегированите вече са в ход. Те могат да засегнат конкретните интереси на значителен процент от тях, да понижат едни, да пенсионират или “пауперизират” други и да доведат до “лични драми” трети, без да променят с нищо статута на господстващата класа от паразити или да ги лишат от тяхната “историческа мисия”. (В години на кризи, и в рамките на либералния капитализъм стават фалити, разорявания и дори самоубийства.) Реформите не могат и не целят разрушаването на класовата пирамида на “съветското” общество и диктатурата на държавния капитал. Напротив, ако се съди по конституционните проекти на Горбачов, има всички изгледи да се засилят централизацията и концентрацията на властта и неравенството, а нищетата и привилегиите да се увеличат. Извънредните пленуми на ц.к. и сесията на върховния съвет в началото на есента, които поставиха “съветската демокрация” пред свършените факти, свидетелстват за “задълбочаване” на дворцовата революция в тази посока. Само, че в епохи, подобни на днешната, “просветения абсолютизъм” се е превръщал винаги в предверие на Социалната революция. Разбивайки държавната машина с всичките й институции, колела, трансмисии и винтове, които правеха възможни господството и паразитизма, експлоатацията и неравенството, стоковото стопанство и “социалистическия пазар”, заедно с тяхната основа и антипод – наемния труд, единствено тази революция е в състояние да даде простор за развитието на обществото и свобода за човешките личности през настъпващия ХХI век. В тази перспектива, “антибюрократичната” борба на горбачовци, която е административен израз на фракционната, ще продължи да дестабилизира диктатурата, парализирайки нейната репресивна мощ, вследствие поставяне под въпрос на интересите на значителни сектори на господстващата класа и ликвидиране на нейното “морално-политическо единство”.

§ 41

Демократизацията или демокрацията, която е друг основен лозунг на горбачовизма, принадлежи също към категорията на политическите безмислици. С нея се камуфлира класовия характер на робовладелската или буржоазна държава, която, като всяка държава, предполага патриции и плебеи, началства и подчинени, паразити и експлоатирани. Партийният плурализъм, съответства на частнособственическия, докато на държавния капитал с неговия МОНОПОЛ В ИКОНОМИКАТА кореспондира ЕДНОПАРТИЙНАТА ДИКТАТУРА В ПОЛИТИКАТА. Тук класата на паразитите е експлоататорска само доколото ПРИТЕЖАВА властта. Падането от върха на йерархическата пирамида означава край на празника и евентуално пролетаризиране, ако не и “оземляване”. Затова “демократизацията” на диктатурата е от лукаваго. Образуването на фракции или “партии” вътре в държавно-капиталистическата класа и нейната единствена партия са възможни само като изключения, вследствие тежки кризи като днешната, изходът от които е неясен и нееднозначен, а не като “игра” в политиката, чийто прототип при частния капитализъм са ПАЗАРНАТА ИГРА И КОНКУРЕНЦИЯТА.