*** “Теорията, по природа не е толерантна и цялата й

“Теорията, по природа не е толерантна и цялата й

Бакунин

Но, ако се “приземим”, би било несъстоятелно, да обясняваме опортюнизма и деградацията от Бакунин до Балкански, само с качествата и недостатъците на последния. Темата за анархистическият опортюнизъм – има и такъв – си струва да бъде разглеждана сериозно и независимо от конфликтите в парижката организация, още повече, че някой - мисля Наполеон - бе казал: “от великото до смешното има само една крачка”. Може и да е така, но обратното едва ли е вярно.

Те бяха последвани от двата следвоенни, “мирно-временни” периоди на кризи, на мизерия, на масов глад, на недоволство и бунтове сред трудовите класи, които достигнаха кулминацията си през 20-те години на ХХ-ти век.

Властите отговориха с терор, екзекуции, затвори и лагери и на двете навдигания. В първия период буржоазията и нейната военно-полицейска машина, вместо да се затрудняват с ограниченията, които “правовият ред” налага на саморазправата им с дръзналите да въстанат, пристъпи към физическото изтребление с методи, за които Антон Страшимиров казваше, че по нищо не отстъпват на използваните от башибозука и редовната армия на Отоманската империя. Даже напротив! Трудно е да се каже, че това не се е отразило върху зараждането на опортюнизма в историята на българския анархизъм.

Периодът, последвал кървавата разправа на фашизоидната монархия у нас през и след 1923-1925 г. г., се характеризира с изоставяне на методите на пряките акции, на изграждането на нелегални революционни организации, заслужаващи името си и на нелегалната борба от наша страна. Причините за тази еволюция на мисълта, волята и делата на анархистите са многобройни – вътрешни и външни, обективни и субективни. Те не могат да бъдат обхванати и анализирани в бележки, като настоящите. Но, в резултат на надделяване на просветителското, пацифистично, да не кажа попско и “овчедушно” направление, особенно след крушението на Испанската революция (1936 – 1939) и след заемането на “антифашистка” или в най-добрия случай неутралистка позиция спрямо Втората световна война (1939 – 1945 г.), вместо класическата анархистическа линия, завещана ни още от Бакунин за превръщане на империалистическата война в Социална революция (с всичко, което това предполага по отношение на организацията, стратегията, тактиката, подбора, възпитанието и подготовката на анархистите, членуващи в бойните групи на федерацията),

Втората световна война, а след това и 9.9.1944 г. ни завариха в положение на абсолютна неподготвеност да окажем каквато и да е организирана съпротива срещу назначената от окупационната червена армия болшевишка власт – в София и в страната.

През този период репресивните “органи” на диктатурата се ориентираха към бавното унищожение на анархистите в концентрационните лагери и в килиите на затворите, като същевременно отвориха вратите на партията, на държавната администрация и на институтите за всички капитуланти и ренегати. Така, пред всеки от нас се постави избора: да стане съучастник на властта в престъпленията й, или – жертва със “статута на народен враг”.

Този “хуманизъм на народната власт” поощряваше поведението на болшинството анархисти, които вече се отличаваха същественно от предишната генерация от “героичния период” през десетилетието след Първата световна война. Затова, когато след 1947 – 1948 г., не само ние, но и легалната дотогава ОФ-опозиция, беше поставена вън от законите и когато се очакваше Студената война да се превърне в гореща, експроприацията и закрепостяването на селяните в ТКЗС-тата, реконструкцията и етатизацията на всички сектори на икономиката вкупом предизвикаха всеобща криза и създадоха условия за навдигнането на следващата вълна на съпротива от 1948 до 1953 г., участващите в нея анархисти, бяхме без всякакъв опит и солидна идейна и психологическа готовност, нямахме актуална книжнина, анализираща, преосмисляща и предаваща натрупания до тогава опит на тези, които идваха на смяна на предишната генерация, нито имахме средства и оръжие, макар те да бяха в изобилие около нас. Затова нашата борба не само, че не успя да стигне до някакъв сериозен организиран израз, но дори да гарантира приемствеността, след масовите предателства, провали и арести.

Всичко това, заедно с ползването на “богатия съветски опит” при педантичното и безпощадно провеждане на репресивната и унищожителна политика на диктатурата, срещу която ние нямахме никакъв, отнапред разработен, ефикасен анархистически отговор, ни доведе до познатата дезорганизация, резигнация и имитация на конспиративен живот и нелегална съпротива - с две думи до превръщането на слабостта ни в “теория”. В тези тежки за движението ни години и десетилетия, нашите дейци не се оказаха на оная висота, която е необходима за възпроизводството на една революционна организация, попаднала под умъртвяващите удари на тайната полиция. Излезлите в емиграция също не изпълниха своя дълг, свеждайки го до това да “информират чуждестранните другари и западното обществено мнение за болшевишкото робство”, “да държали високо знамето на нашите идеи” и да чакат настъпването на... благоприятна международна обстановка и “нормализирането” на положението в страната. Те отказваха дори да обмислят “така създалата се ситуация” и с ограничените ни възможности да потърсим пътища и средства, за да се опитаме, ако не да променим “статуквото” след поражението, да се подготвим за приближаващия в перспектива “реванш”.

За всичко това, ние всички – вътре и вън от страната – носим своя дял от отговорността. Виновни са тези, които активно или безшумно формулираха и приеха линията на опортюнизма и капитулантството в революционната пропаганда, в агитацията и организационното изграждане, но не са невинни и онези от нас, които само изразяваха несъгласието си със създаденото положение, но не направиха нищо сериозно и не предложиха нищо реализуемо, за да го преодолеят. Така, с наша помощ, се подготвяше ликвидирането на анархистическата приемственост между генерациите...

Ето защо, като се има предвид, че революциите са дело най-вече на младостта, а най-“младите” от нас отдавна бяха надхвърлили “на попрището жизнено средата”, аз считах, че трябва да започнем от начало – от нулата! След като си отговорим дали е могло да се направи нещо повече през изгубеното време (независимо от причините), трябваше да стигнем до далече по-важния въпрос: с какво да започнем, за да прекъснем инерцията, която ни отреждаше съдбата на... бялата емиграция. Мислех, че всичко сторено досега трябва да бъде подложено на преоценка и негодното да участва в подготовката на борбата ни с разлагащата се диктатура – отстранено без всякакви сантименталности и изпратено “да копае собствената си градинка” с една... “благодарствена” реч. Иначе, казвах, не ни очаква нищо по-различно от това, което постигна повечето наши другари от иберийската, италианската, аржентинската и ред други федерации, попаднали под ударите на диктатурите и не ни остава друго, освен успокоението, че и “останалите революционни движения, партии и сектори не са по-добре от нас”!

*

В опитите си да тръгна срещу течението, се увличах и на работното си место до такава степен, че не усещах приближаването на началствата. Фоцзи – директорът на информатиката в “Русел Юклаф”, който многократно ме издебваше и улавяше, като записвам бележки в тетрадките си, ме е питал какви мисли са ме погълнали? Отговарях:

- Не смятате ли това за напълно излишно?

-Не, доколкото доказвам катастрофалния край преди края на десетилетието...

- Че ние вече сме в него...

- Остават още цели две години, а нощта е бременна...

- Съжалявам, че не зная български, би ми било любопитно..

- Още малко търпение г-н Фоцзи и ще разберете всичко без българския език.

Така на бюрото си продължих да пиша статии за поредните броеве на бюлетина, което занимание отнемаше почти цялото ми – работно и извънработно - време. Сред тях: “КАК СЕ РАЖДАТ КЛАСИТЕ НА ГОСПОДАРИТЕ?”, “МЮНХЕН ИЛИ МЕТЕРНИХ?”, “ЗА И ПРОТИВ БЖЕЖИНСКИ”, “Поканата” на Клод Симон, фейлетоните в рубриката “Ситни – дребни...”, “Полша...”, “Людоедите са между нас..”, “Катастройка” на Зиновиев и въпреки всичко - “Преглед на емигрантския печат…”

ПЪРВИЯТ ИЗВОД е, че всички политически партии с които сме си сътрудничели, без изключение, са имали и имат като тайна или явна цел нашето унищожение. Преследвайки я със завидна упоритост, те не избират средствата. За достигането й е позволено всичко – от предателство в ръцете на “общия враг” до собственоръчно извършваните прикрити или открити убийства. Понеже буржоазията и марксистите от всички породи не са в състояние да водят идейна борба срещу нас, когато условията не им позволяват да пристъпят към физическа разправа, те използват калянето, клеветите, иронията, мълчанието или евтините комплименти в зависимост от момента и организираната сила с която разполагаме.

ВТОРИЯТ ИЗВОД се състои в това, че въпреки смъртната омраза, която изпитват срещу нас, те не се отказват от използването на нашите сили за постигане на собствените им цели, първата от които е завладяването на властта – демократична или диктаторска.

ТРЕТИЯТ ИЗВОД е, че в преследването на тези си цели, те търсят нашата собствена помощ за... унищожението ни. Те са готови да предложат всякакви политически комбинации и сделки, които могат да ни компрометират и дискредитират в очите на експлоатираните класи, доказвайки на последните, че ние с нищо не се различаваме от политическите партии, срещу които водим идейна борба. Най-солидната демонстрация на това твърдение и желание на държавните мъже да бъдем “от една и съща фамилия”, е евентуалното ни участие в институциите на властта – от централното правителство или парламент (известно е че Ленин е предлагал на престарелия Кропоткин поста председател на ВЦИК на съветите) до областните и местни нейни органи, без да говорим за армията, съда, полицията и т.н.

Точно такива стъпки, независимо от “добрите намерения” или “тактическите съображения”, минират идейните основи на анархизма, ликвидирайки, поради налагащите се “взаимни компромиси”, възможността да следваме линията на нашата революционна стратегия, чиято първа и последна цел си остава разрушението на държавата и попречването на въстановяването й под каквато и да е форма. Към това се прибавя и предаването на инициативата за всяко действие (включително и срещу спонтанните революционни акции на масите) в ръцете на властта.

ЧЕТВЪРТИЯТ ИЗВОД е, че всяка анархистическа организация, група или отделна личност, която приеме условията на политическото сътрудничество с партиите и участието в институциите на държавната власт, извършва предателство спрямо анархистическите идеи и работническите и селски маси, които са им дали доверието и подкрепата си в антикапиталистическата и антидържавна борба.

Носителите на тази политика на сътрудничество с партиите, която в същото време е и политика на класовото сътрудничество, се самоликвидират морално, идейно и организационно като пионери на социалната революция, нанасяйки непоправими удари върху цялото анархистическо движение, което поради интернационалния си характер носи пасивите и активите на коя и да е “национална” федерация.
Тези основни изводи налагат ясен и недвусмислен отговор на следните два въпроса:

1) Защо политическите партии преследват горните цели и не могат да имат други, каквито и да са личните и моралните качества на тяхните водачи?

2) Защо в определени моменти от своята история определени анархистически организации или значителни части от тях избират самоубийствения път на сътрудничеството с политическите партии и съучастието във властта?

Отговорът на първия въпрос не се нуждае от “задълбочени анализи и синтези”. За партиите и техните функционери политиката е единственият занаят, който освен “славата” от властта, им носи могъществото, доходите и привилегиите. А нашата победа е техният окончателен фалит! Ако друга партия вземе властта, за тях остава надеждата, че един ден – парламентарно или извън-парламентарно – ще дойде и техният ред. Докато след нас, след победата на нашата революция, това ще бъде техният потоп. При такава постановка на въпроса, би трябвало “да се отнасяме с разбиране” към волята им да ни унищожат на всяка цена. Който не иска да разбере това, той не е разбрал нищо от политиката, нито от нейния антипод – социалната революция, ако не е полицейски или, което е почти същото политически агент в нашите редове.

По-труден е отговорът на втория въпрос. И той трябва да се търси в условията, които пораждат опортюнизма в собствените ни среди или в присъединяването към нас на хора, за които анархизмът е етикет и покривало на идейната им и революционна нищета. Без да сваляме личната отговорност, не трябва да забравяме,че именно днешното общество с неговите привилегировани класи и тяхната държавна власт, е разсадника на опортюнизма. Властници и опортюнисти мотивират и поддържат взаимното си съществувание. Те се допълват и се намират в отношениеята на “кокошката и яйцето”, т.е. властиците се нуждаят от опортюнистите и ги развъждат, последните попълват редиците на властниците, продавайки идейното си първородство срещу паница казионна леща, различните “подаръци”, облаги или късове власт и богатства, с които държавните мъже корумпират и опитомяват своите врагове. В този смисъл, окончателното ликвидиране на опортюнизма е възможно само с унищожението на властта и експлоатацията на човек от човека.

Подобна констатация ни най-малко не ни освобождава от задължението да разработим система от критерии за рекрутирането в революционните организации, както и за създаване на защитни, “имунни” тела срещу проникването на опортюнистите в нашите редове и безпрепятстваната им и безнаказана деятелност отвътре. Проверката на нашите хора трябва да се извършва в процеса на акциите – пропагандни или преки, на всеки член на една революционна организация или нейн симпатизант, желаещ да влезне и работи в нея…

С надеждата (или хитростта) да въстанови единството, съществувало в рамките на Първия Интернационал, той бе създал своята Партия на Трудещите се, в която анархо-синдикализмът беше представен от Александър Ебер – един от регионалните лидери на френския синдикат “Форс Увриер”, чийто активисти бяха Ламбер и неговите съпартийци, верни на “антристката” си тактика на превземане на дадена организация “отвътре”. Идеята за пресъздаване на Интернационала беше компрометирана още от Маркс чрез методи, които имаха малко общо с идейната борба. От тогава се бяха натрупали много допълнителни, включая кървави бариери, издигнати от болшевишките кумири на Ламбер – Ленин и Троцки, но това което правеше неосъществима идеята му, ако тя е била искренна, беше онази дълбока идейна, стратегическа, организационна и тактическа пропаст между анархизма и марксизма, изкопана още от времето на Бакунин и Маркс около отношението ни спрямо държавата, етатизацията на икономиката, централизма и др. Пиер считаше – искренно или демагогски – че “обединението на силите” ще приближи революционната развръзка, докато аз възразявах “математически”: сумата от два противоположни вектори, особенно ако са равни, е нулевият вектор. Ние продължихме да се срещаме, макар и веднъж в годината и след като се завърнах в България. Той беше заповядал (в неговата организация, построена по военному, йерархическият принцип се спазваше най-стриктно) да бъда абониран доживотно за тяхния седмичник “Работнически информации”, който получавам редовно вече 30 години. Нашата връзка прекъсна със смъртта му и не бе въстановена с наследниците му, които очевидно са я считали за обременителна.

Мисля, че е поучителен следният случай: при една от многобройните покани за вечеря, след които към полунощ неговият 120-килограмов телохранител и шофьор Лионел Малапа ме откарваше до Шатион, край станцията на метрото ни спряха френски полицаи и започнаха да изброяват неизправностите на автомобила, които щяли да му струват глоба от 2500 франка. Ние седяхме вътре в колата и аз го попитах на шега иска ли да ги “сваля” (с револвера). Взел прекалено сериозно това, ужасен той ми рече:

- Ти си луд!

Успокоих го и когато слезе, за да се обяснява с жандармите, чух да казва, че им е колега и им показа някаква карта. Глобата се размина с набавяне и замяна на неизправните части, фарове и т.н. Не казах на Пиер какво бях чул от разговора на неговия телохранител, който беше и организатор на бойната подготовка на младите троцкисти. Лионел беше използван и за наказателни операции срещу “изменниците на каузата”. От Ламбер знаех, че Лионел Малапа е бил парашутист от специалните израелски окупационни части на Моше Даян. Това минало очевидно не смущаваше троцкисткият папа, а аз допусках, че полицейското битие на Лионел може и да е било съгласувано с “антристката тактика”, поради което счетох, че разобличаващата ми намеса може да бъде преценена като интрига и клевета, целяща всяване на недоверие в партията. Затова замълчах.

Десетина години по-късно научих от вестника им, че Лионел е починал и е бил “изпратен тържествено от другарите си” до сетньото му жилище. Когато при моето посещение във Франция през същата година се срещнахме с Ламбер и изразих своите съболезнования, той ми каза, че Малапа се е удавил в океана край Лисабон, навярно от... угризения на съвестта – при обиска на жилището му разкрили, че бил агент на френските служби. Другата версия, която чух е, че “негрото”, както го наричаше Пиер, е бил намерен в два часа след полунощ в локва кръв върху тротоара пред седалището на Агенция Франс Прес.

Пиер почина през 2008 година на почтенната възраст от 88 години.

*

Особенно внимание продължавах да отделям на Роботронната революция (Р.Р.) на която посвещавах статии, разглеждах и разглеждам като основа и двигател на следващата, може би последна революционна вълна на масите и окончателното ликвидиране от тях на класовите общества и техния “демиург” - държавата. Тук отново публикувам някои от бележките от тефтерите си върху тази тема, които ми послужиха при написването на статии като “РР и класовата борба” или “СССР и РР”, публикувани в бюлетина за 1988 г. и в сборника “КРАЯ НА ДЪРЖАВАТА И КАПИТАЛА”, София, 2000-ната година.

Очевидно, една епоха на борби – от средата на 19-ти век до средата на 20-ти век или до наши дни – завършва. Скоро ще започне нова епоха, в която класовите борби не ще приличат ни на синдикалните, нито на партийните, едва ли на партизанските движения в джунглите и планините и още по-малко на спектакъла, разиграл се около Зимния дворец през 1917-а. Тези, които ще ги водят им предстои да изработват нови програми, стратегия, организация, методи и средства на революционната война – на нивото на идващия НОВ ВЕК.

Колкото повече се разгъва РР в ширина и в дълбочина, толкова по-нестабилно ще става днешното общество. От една страна ще нарастват условията и възможностите за осъществяване на свободното и хармонично развитие на всички хора и народи върху началата на едно социално равенство и обединение на разкъсаните и противопоставяни днес човешки сили. От друга, класиранията на човешкия род в социални групи, разряди, касти и класи, които напомнят зоологията, ще стават все по-анахронични и непоносими. Все по-експлозивно ще става разделението на човечеството в “първи”, “втори” и “трети” светове и още по-абсурдни ще изглеждат “философията” и “правото”, върху които е построен интернационалния и държавен “ред”, неговите институции, вътрешна и външна политика. В тази перспектива, желанието на господстващите класи да съхранят властта, собствеността и духовното си доминиране, може да води само до увеличение на конфликтните ситуации, на насилието и на атаките срещу обществения “порядък” от страна на “маргинализираните” 6 милиарда, на безработните и на лумпените, които за пръв път в историята на класовите цивилизации имат тенденцията да се превърнат в мнозинство.

Разбира се, всичко това не означава, че работниците, селяните и дребните чиновници ще изчезнат напълно в днешното общество. Това е само тенденция, но преди тя да достигне логическия си завършек, те ще участват заедно с другите “нисши” слоеве и класи в унищожението на капитала, йерархията и властта, което е другата паралелна тенденция на роботронното развитие. Тези две тенденции – на “сублимация” на наемния труд и капитала и на подчинението и командването – са още едно доказателство, че общественото развитие е с нас – в посока към безкласовото и бездържавно общество. (NB-2016: - ?)

Трябва да отбележим и нарастването на слоя от високо квалифицирани учени и инжинери – творци. Те са едновременно продукт и необходимост за развитието на Р.Р. и тяхното спечелване за бъдещето свободно общество е от изключителна важност за ефикасността на борбата и победата на социалната революция.

Очевидно, социалните компоненти от които трябва да се създаде общия фронт на движението към еманципация на човечеството в роборонната ера са хетерогенни. Затова е необходим диференциран подход към тях. Нещо, което при съвършенно различни обстоятелства е правил Бакунин (виж неговите възвания към офицерството, студентството, жените, дребната буржоазия и дори до търговците, селското духовенство и дворянството!), търсейки в същото време обединението на всички тези сили на базата на известен брой общи и общочовешки идеали и принципи...

Или с други думи, целта на нашата революционна стратегия, програма, пропаганда и акции е създаването и вкарването в действие на революционно-идейна организация, включваща най-развитата част на трудовите класи и декласираните елементи - продукт на разгъващата се РР в днешното общество, и заедно с нея на най-разнообразни, общи и специализирани организации между които и идейната трябва да се създадат връзките, които съществуват между горивото и мотора на един кораб с останалите части от корпуса му… Като помним, че “мълчаливото мнозинство” ще бъде с нас или ще наблюдава безучастно изтреблението ни в зависимост от ефикасността и успехите, които ще регистрираме в борбата с държавата и “висшите” класи.

…Може би е крайно време и радетелите на социалната революция да теглят изводи за себе си от промените, които РР въвежда в средствата за водене на военните операции, в изграждането и обучението на военните организации и в построяването на стратегиите.

*

СССР и Р.Р. Ръководителите на Кремъл започват да констатират с ужас изоставането си в едно състезание на живот и смърт. “Предимствата” на първите петилетки се оказаха валидни само за фазата, която Маркс наричаше “първоначална акумулация на капитала”, и то в областта на старите “класически производства” от индустриалната ера: въглища, стомана, чугун, петрол и т.н., където от средата на 20-те години до тази на 70-те СССР излезна от шесто на второ място по обем на продукцията им. Картината обаче започна да се променя от момента в който страните от “първия свят” навлязоха в предверието на Р.Р.

Тази констатация е една от главните причини за новата политика на Горбачов със заемащото централно място в нея ускорение (макар източната и западна пропаганда да акцентират върху “преустройството” и “гласността”). Касае се за стремеж към комплексно ускорение на развитието на съветската икономика върху основата на модерните “постиндустриални” технологии, машини и методи или това което наричаме роботронна революция… Пътят, който горбачовци ще следват в идните години, ще бъде път на опити да се отворят вратите на “съветското” общество за Р.Р. и да се затворят пред социалната революция...

Съществените въпроси на които следва да се потърси отговор в нашите анализи са:

- Възможно ли е разгъването на Р.Р. в СССР?

- Кои са препятствията, които диктатурата на държавния капитал издига пред Р.Р.?

- Кои са условията, благоприятстващи развитието й поне до нивото, което тя достига в буржоазното общество?

- Какви перспективи откриват пред социалната революция опитите на днешното ръководство да отмести бариерите и създаде оптимални условия за ускореното икономическо развитие на СССР в условията на Р.Р. при съхранение на диктатурата?

Отговорите на тези въпроси предполагат сериозно проучване на всички досегашни опити за реформи, податливостта на “съветската” политическа, икономическа и социална система за информатизация, роботизация и кибернетизация; на изучаване историята на електронната индустрия, информатика и автоматизация в империята през последния четвърт век, както и днешното състояние на тези сфери от решаващо значение. В дълбочината на проблемите не може да се навлезе само с една статия. Ще се опитаме поне да ги поставим.

Преценките на западните специалисти за една широка компютеризация на СССР не са обнадеждаващи. Те смятат, че пропастта между съветското ниво и западното ще продължи да се увеличава, с което прогнозите им съвпадат с горбачовите констатации.

В книгата си “Перестройка” Абел Аганбегян – инспираторът на “новото” икономическо мислене на Горбачов – дава различни примери, които показват, че положението и с другата компонента на роботронната революция – роботите не е по-блестящо от това на компютрите. Много предприятия – казва арменският академик – си изработват сами необходимите им роботи, които за съжаление са много по-тежкоподвижни и по-скъпи от най-добрите модели, работят 5 до 10 пъти по-бавно от тях, годишната им поддръжка струва 40-50 000 рубли и в най-добрия случай позволяват да се икономиса работата само на един работник, който “струва” максимум… 4 000 рубли годишно.

Както се казва, цифрите не се нуждаят от коментар…

Какви са бариерите пред информатизацията, компютъризацията и роботизацията на функциониращото, съобразно принципите на ръководната роля на партията, демократическия централизъм и шпиономанията “съветско” общество?

Една сред многото причини е страхът от “изскачането на духа на информацията от бутилката”. Диктатурата и нейните жандарми виждат в “банките от данни” и милионите компютри от всички разряди и калибри (които, за да са ефикасни трябва да бъдат достъпни за десетки, ако не и стотици милиони хора) виждат в циркулацията на информацията истинска “заплаха за сигурността”. Те се страхуват не само от фотокопирните машини и другите “чудеса” на бюротиката, но дори и от обикновените пишещи машини и циклостили, които са… регистрирани в “милицията”. Властта е превърнала почти всякакъв вид информация – дори историческата – в държавна тайна!

Освен полицейските бариери, съществуват и други, напр. бюрократическите… Друга спирачка е ценза и облеченото във власт празнословие на подкованите в марксическите налбатници партийни кадри, които имат право на ръководна роля и конституционно. Съществуват и социални и технически бариери, специфични за страните от Третия свят и “социализЪма”, излязъл от полуфеодалната изостаналост и оборите… На последно по място, но не и по важност, са финансовите бариери, чийто ефект е многостранен. За компютъризирането на всеобщата учебна програма и още повече на изследователската, за финансирането на екипите, работещи върху различни проекти и модели, за тяхното експериментиране, за разработването на модерни идеи и внедряването им в институти, университети, предприятия и училища, в мащабите на цялата страна и на всички нива, са необходими баснословни суми…

Що се отнася до революционните перспективи в завършека на 20-ти век, те изглеждат безкрайно по-благоприятни в СССР на горбачовци, отколкото тези от края на 19-ти век в романовска Русия. Ако горбачовци не опитат и невъзможното, за да създадат условия за ускореното развитие на Р.Р. и икономиката на СССР, на тях им предстои да останат господари на една второ и треторазрядна страна (някои казват от Третия свят). Тогава те ще имат освен вътрешните си проблеми и колониалните…

Опитите на горбачовци да разкрепостят научните, технически, културни и социални сили, необходими за извършването на Р.Р. и набирането на средства за финансирането й, означават атака срещу половината от държавно-капиталистическата класа (наскоро член на ц.к. на к.п.с.с. каза, че перестройката ще “преустрои” поне 10 от 20-те милиона бюрократи, “работещи” в министерствата и ведомствата на СССР и отделните републики) и ще нанесе серия от шокове срещу и без това мизерното ниво на живот на работните класи.

Така към собствените противоречия, които ще излезнат на повърхността, вследствие отместването на надгробната плоча от “съветското” общество и “отварянето” му, ще се добавят и проблемите, които Р.Р. създава в частно-капиталистическите общества: безработица, инфлация, финансови кризи, социална нестабилност и т.н. Всичко заедно, може само да засили класовите, фракционни, антиколониални и империалистически конфликти, ориентирани този път по други оси, една от които е тази на социалната революция.

*

Към това се прибавят проблемите, които полската “Солидарност” създава не само на Кремъл и Авганистанската война, която се приближава към своя край. Според договореностите съветската армия следва да се изтегли от тресавището, което ще се окаже по-дълбоко от виетнамското за САЩ, тъй като поражението й става още една от компонентите за краха на империята на Кремъл.

И тук коментарите са излишни.

През пролетта на 1988 г. се видяхме с братовчед ми Митко и жена му Юлия. Бяха дошли за контролен преглед и лечение за нея и въпреки “перестройката” не се бяха освободили от страховете си. Отказаха да ми гостуват и срещите ни във френската столица имаха полулегален характер, “за да не бъдем засечени от някой от многобройните агенти на ДС”. Не им повлияха моите прогнози, че “Титаник” скоро ще потъне. Още по-малко вярваха на остарелите вече думи на Зоненфелд от 1975 г. за кризата в Полша и евентуалните й развития на Изток. Той предлагаше на Брежнев и компания да реформират империята в посока на “британското общежитие на народите” и чрез един нов НЭП, чиито щрихи ала Титовата “смесена” икономика с работническо “самоуправление”, се целеше да избегнат катастрофата, която заплашваше да се разлее и върху Западна Европа, което вече по думите на заместник-държавния секретар по източната политика на САЩ би струвало по-скъпо от Третата световна война.

Правеше впечатление, че се интересуват много повече от съветския печат, чието разпространение в София срещало затруднения. Те отхвърляха моя “екстремизъм” и се възхищаваха от “гласността”. Митко съжаляваше, че баща му е починал през лятото на миналата година и не е дочакал сбъдването на мечтите си за един свободен социализъм с човешко лице...

На изпроводяк им казах: “До нови срещи в родината.” Гледаха ме малко стреснато, навярно си мислеха, че ще влизам нелегално в нея.

“Никак няма да бъде преувеличено, ако кажем, че през изтеклите три години главно съдържание на съветската “перестройка” представлява борбата на интелигенцията срещу бюрокрацията. И колкото и неравностойни да са силите на борещите се страни, за всеобщо учудване тази борба продължава с нарастваща интензивност, при което интелигенцията нанася мощни удари на бюрокрацията, като подкопава нейните политически, идеологически и морални устои. Дълбоко революционният характер на борбата роди нови теми и нови имена за които до вчера никой не подозираше...

В моята NOTA BENE отговорих:

“Ако главното съдържание на “перестройката”, както твърди д-р Ж.Ж. остане “титаничната борба и мощните удари на интелигенцията върху моралните, политически и идеологически устои на бюрокрацията”, тя ще си остане БЕЗСЪДЪРЖАТЕЛНА и което е още по-безнадеждно– БЕЗПЕРСПЕКТИВНА!

Но въпреки това, статията е интересна и симптоматична в много отношения. Тя показва, че и у нас започва бавното и мъчително пробуждане на по-добрите екземпляри сред казионната българска интелигенция. Че най-после и те започват да си дават сметка за сериозността на процесите, които се извършват в “съветското” общество и като отражение – в гоголевските колониални губернии на московската метрополия. Заедно с това, статията сочи колко голяма е още конфузията, създадена от безразделното господство на диктатурата в интелектуалния живот и на какъв ранен стадий се намират тези екземпляри на които бе определена незавидната роля на лакеи и литературни доносници на полуграмотните властодръжци и идеологически Чичиковци…

Историята на класовите цивилизации и нейната логика не могат да бъдат надхитрени д-р Желев! Нито нейните кървави класови борби – избегнати! Защото целта на господстващите класи, включително и на техните най-умни и далновидни реформаторски фракции, разбрали императивната нужда от радикални промени, си е оставала винаги съхранението на властта, привилегиите и охолството, а тази на потисканите и експлоатирани – тяхното унищожение. И никакъв среден път не е бил възможен, макар че във всички тези цивилизации, когато революционната криза ги е сграбчвала за гушата, са се появявали просветени реформатори сред господарите, готови на всякакви комбинации, за да избегнат социалната експлозия… Днешното “спокойствие на Шипка” е измамно д-р Желев и е илюзия да се мисли, че в надвисващата велика и очистителна буря над “нуждаещата се от радикални промени” московска империя, българската интелигенция ще намери заслон и слонови кули за своите стерилни дискусии с правецкия класик на маркс-ленинизма и неговите шпиц-команди…

Когато Ж.Ж. говори за интелигенцията, на първо място той има предвид “творческата интелигенция” и още по-точно – тази която се е настанила в сферите на духовната власт, която в условията на марксическото средновековие е заместила поповете. Самите философски “науки” по които авторът на статията е получил своя докторат, са част от идеологическата схоластика с която партийният “Свети Синод” и неговият агитпроп запълват, рендосват, шлайфат и полират мозъците на системно оглупяваните “енорияши”. Всички тези академични, литературни, театрални и пр. гниди, които са се загнездили в различните “институти” и “творчески съюзи”, принадлежат към различни слоеве от експлоататорската класа на държавните капиталисти. В голямото си болшинство те отиват вече и сигурно още по-масово ще се струпат в “преустроените” от горбачовци “духовни” сфери или кочини, щом се утвърди реформаторския курс и “консервативните” или “неосталинистки” конкуренти бъдат избутани от свинарника на властта – “в центъра и по места”. Във “великото време на перестройката”, “творческата интелигенция” неизбежно ще си намери нови и възможно - по-просветени и по-либерални господари, в чиито “дворове”, спални и трапезарии ще продължи да играе своята шутовска или куртизанска роля, изпълнявайки лакейски и слугински функции.

За тези си “културни” услуги тя ще продължи да получава дажби с “повишена калорийност” и сребърници за сметка на “бачкаториата”. Но, от тук до величието и драматичната борба за свободата и еманципацията на обществото от което трябва да изчезнат бюрокрацията, командването, властта на човек над човека (както се надява Ж.Ж.), без да отминаваме експлоатацията, привилегиите, йерархията и социалното неравенство, цензурата и меценатството с което властодръжците проституират културата, селективния достъп до областта на духовното творчество и медиите (върху които дори и в най-демократичните, плуралистични и парламентарни републики и монархии, ако не частните капиталисти, държавата има монопола) - до ликвидирането на тези прелести на днешния свят, лежи цяла пропаст. От днешното мозъчно състояние на “елита на нацията” (който продължава да живее в атмосферата на абсолютизма и от подаянията му) до духовните нужди на народа в навечерието на ХХI-ви век има ЦЕЛИ ДВЕ ЕПОХИ НА ИДЕИ!

Безсмислено е да се апелира към “творческата интелигенция”, чиито водители са караславовци, гуляшкиевци, левчевци, джагаровци и тем подобни духовни настойници и надзиратели. Тя беше и ще си остане в средите на господстващата класа. Последната се нуждае от публични домове за своите членове. А и на “творците” са нужни нейните дотации за поддържане на “съюзите” и институтите, които оставени на самоиздръжка и автофинансиране, със своите престарели сводници, проститутки и институтки, сигурно биха фалирали поради липса на клиентела… Народът няма нужда от такива “творци”, д-р Желев, и изборът, който им предлагате – между сталинските Собакевичи и горбачовите Чичиковци – няма да ги спаси от възмездието, което са заслужили!”

“Теорията братко, сив е пущинак,

С перестройката се увеличиха и пътуванията на нашенците. Идваха всякакви – гости, туристи, доносници – само не тези, които исках да срещна. Не допусках, че са изчезнал вид и по-скоро мислех, че на тях не разрешават да пътуват. Така, увлечен от теорията и нейната солидна конструкция и логичност, аз пропусках или не желаех, или (най-вече) бях склонен да кажа: “Толкова по-зле за фактите” (които не ми харесват)... Не се питах трябва ли да сменя регистъра, а и никога не бих го сторил. Другото означаваше напускане позициите на революционера. На въпроса: Какво да се прави?, ако съм последния мохикан, отговарях: в нашата история празниците на народа са били винаги редкост. Много повече, ако ли не и всичките 13 века от неговата история (а не тази на властниците му) са приличали на днешното безвремие. Следователно, трябва да се чака пробуждането на духа на разрушението и съзиданието и чакайки този момент, на всяка цена да създадем, макар и в ембрионално състояние, бойна организация, дори само група от бойци, които да помогнат на пробуждането да бъдат готови да действат в момента на бифуркация, когато само полъха от крилцата на една пеперуда би бил достатъчен да отприщи бурята в океана, когато всички други условия са налице.

Другото водеше и доведе само след година до фалшивата алтернатива: “преди 9-ти” (септември) или “преди 10-ти” (ноември) и малко по-късно - “с руснаците или с американците”, която “алтернатива” в различни варианти е доминираща в новата ни и най-нова история и която откриваше пътя към историческото... гробище. Защото и най-кървавата революция не би взела 1/10 от жертвите, които даде народът със своя избор на целта - “да оцелеем”, прокламирана от свои и чужди доброжелатели. Прочее, както съм го казвал неведнъж, не по-различна съдба очаква целият човешки род, ако продължава да се държи, като стадо добитък пред салханата.

Подобни мисли ме вълнуваха при всяка среща с идващите от България.

Антон беше започнал да я посещава всяка година, след като ДС бе забранила на бай Кольо Чорбаджиев (Йосиф Синто) да влиза в страната в течение на пет години, начиная от 1985 г., поради “подривната му дейност”. (Тогава той наближаваше 90-те и аз разглеждах това като добър знак, щом диктатурата се страхува от достигнали до дълбока старост анархисти, но не обръщах сериозно внимание на степента на прогнилост на “материала”, на вербовката и доносите на тези, които той е посещавал и с които бе разговарял.)

Многолюдното семейство на Антон (те бяха четирима братя и две сестри, вече с деца и внуци) му връщаше визитата. Тази година пристигна един от тези братя с дъщеря си – племенничка на нашия приятел и той ми ги доведе на гости. Направи ми впечатление, че всеки опит за критичен разговор спрямо тираничния режим, се посрещаше от тази представителка на младото поколение със стереотипното “Я съм си добре!” Попитах я каква й е заплатата? Отговори - 200 лева. Беше завършила гимназия и работеше като чиновничка в общината. Казах й: “- Какво ти е доброто бе момиче, след като това, което получаваш е 27 пъти по-малко от моята заплата по официалния курс на БНБ “продава” от 36 стотинки за франк и над 50 пъти повече по курса на тукашните банки, които отчитат засилващата се инфлация на лева през последните години?”, но получих отново същия “отговор”. Не разбирах дали природна тъпота или страх владееше съзнанието на това младо същество, но си мислех, че едно на сто, дори едно на хиляда от връстниците му, ако не се чувстваха толкова “добре” и бяха готови при подходяща обстановка, каквато виждах, че се приближава, да се разбунтуват, песента на диктатурата щеше да бъде изпята. Не можех и не исках да допусна, че цели две генерации от “нови хора”, родени след 9-ти септември, не могат да разберат, че са превърнати в роби и проститутки, както казваше Шейтанов, и че тяхното битие не ще може да породи съзнанието на бунтуващия се млад човек. Скоро щях да видя, че страхът от репресии и родителското и учителско възпитание ги е “издигнало” до нивото на гаст-арбайтери, които при първа възможност щяха да се отправят с милиони към “обетования Запад”, където срещу малко повече финикийски знаци, щяха да продължат практикуването на двата занаята, за които ги беше подготвил живковия режим.

“- Рано е още за вас госпожо, рано.” – нещо, което брат ми отричаше.

В гнева си, се бях заканил по телефона на полицейския генерал.

След смъртта на мама, през лятото отново ми гостува Огнян с жена си и голямата му дъщеря Елена. Като че ли бяха чакали с нетърпение края й, за да тръгнат по Европата. Този път тонът беше миньорен, гумите спаднали и на брат ми не му се спореше – явно и при тях “катастройката” се чувстваше осезателно. Ели, която бях носил като бебе на ръце от мамини на ул. “Ташко Комитов” до родната ми къща и оставил дете на 10 годинки, сега беше гордостта на фамилията. Специализираше гинекология. Първите ми впечатления не бяха блестящи. Говореше за някакви “династии”, под които, както се разбра, имаше предвид майчината си фамилия и тази на баща си, тоест и нашата. По манталитет не се различаваше много от Антоновата племенница. Щеше да бъде тъжно, ако цялото им поколение беше такова. Дадох и 5000 фр. от спестяваните цяла година, с мисълта, че ще си купи някои книги по професията (родителите й казваха, че езиците й се удавали много – знаела английски и... арабски). Вместо тях, племенницата си купи някакво червено кожено якенце, като за малко момиченце, а тя беше по някогашните критерии застаряваща кобила... пардон мома. Рано разкрих някаква невероятна алчност, която ръководеше постъпките на нея и на цялата фамилия. Заведох ги в голямия супер маркет SUPER M, който снабдяваше с всичко близките до Париж южни предградия, за да си вземат неща от които имат нужда. Видях жена му и щерката да грабят бельо от пафтовете с две ръце и да пълнят количката. Казах на Огнян да ги спре, защото няма да мога да платя сметката, но те гледаха на “богатия чичо”, като на дойна монтафонка. Понеже беше лято и видните емигранти бяха отишли по вилите си или на курорт, ги запознах с Георги Илиев и с Антон, за които казаха, че били много... прости. Повече им допаднаха нашенските гурбетчии или гастарбайтери, които страняха от оредяващата политическа емиграция, за да не скъсат връзките с отечеството и с неговите чиновници и шпиони от посолствата на НРБ. С някои от тях се бях запознал чрез Теменуга Лекова-Сталийска-Гишар етс., с която съжителството ни трая от ден до пладне. Нямаше нищо по-отвратително от тази пасмина. Заведох ги между другото у Христо Торнев, който ни покани на обед, след една случайна среща при обикалянията ни из Париж. При екскурзия по Дунав, той беше останал няколко години в Австрия с българския паспорт и когато копоите го предупредили, че е време да се завръща, той го хвърлил и се озовал във френската столица. Тука се препитаваше с продажба на стари телевизори, които събираше от боклуците и поправяше. Беше ми продал един и на мене. Не поиска политическо убежище, а се ожени за една френска баба, чрез брака с която стана френски гражданин и отвори “фирма” на нейно име.

По време на гостуването ни стана дума за голямата му щерка Ралица, която се била оженила за сина Калин на голям партиец – Милко Калев Балев. Огнян каза, че тази нова звезда била вторият човек в партийната йерархия, когото Живков превърнал в несменяема фигура от антуража си, защото Калев-Балев нямал аспирации за службата на Тодора, който на неговия фон можел да мине и за интелектуалец. За да приключа със тези представители на соц-елита, ще добавя, че Калин се подвизаваше няколко години, като непризнат художник по Лазурния Бряг, а половинката му стана известната в модните среди манекенка Ралица Балева, която си запази името и след като се разведе след промяната през 1989 г., когато Милко Балев беше съден и осъден по “големия процес № 1” срещу Живков на цели две години... условно.

Та по време на обеда ме бяха прихванали дяволите и посъветвах “инжинер” Торнев да се откаже чрез френския държавен вестник от манекенката, защото настъпват “страховито-зли години” и никой няма да го пита за отношението и мнението му, а покрай сухото (бабалъка и синчагата) ще изгори и суровото – новоизпеченият гражданин на V-та република. Огнян се усмихваше кисело, жена му и дъщерята пазеха мълчание, а когато обясних на френската баба за какво става дума, тя погледна укоризнено своя съпруг и му каза, че ще направи добре, ако се вслуша в съветите на “мосю Жоржиев”, още повече, че и самата тя не обичала “компликациите”.

Такива бяха по това време, къде на шега, къде наистина, моите прогнози. Познах, че Тодор и неговият идеологически оръженосец си отиват, но се излъгах в шибания и... оноден народ. Мислех, че ще устрои вартоломееви нощи, след които нямаше да остане и семка от татовци, батета, женита, тошковци калевци-балевци, но “те пак са тук”, а народът отново е в онази наведена и надупена поза, в очакване на поредния “оправяч” и спасител. Не зная дали, като в приказката за Али Баба и четиредесетте разбойници, ще му стигнат 39 онождания, за да се възмути, изтреби хайдучагите, спаси чорбаджията, кемерите и себе си, или така мърцина ще си замине от историческата сцена бит, .... и разкървавен, оставяйки след себе си, вместо някакъв “храбър, трудолюбив и героичен спомен”, само дъх на... кенеф.

Както и да било, този път чаках с нетърпение роднинската саранча да си замине, за да използвам остатъка от отпуската си за начеване на “проекто-резолюцията на задграничната анархокомунистическа организация (ЗАКО) за “Положението в РУСКАТА ИМПЕРИЯ И ЗАДАЧИТЕ НА НАШАТА ПРОПАГАНДА”, която ми бе възложена от другарите от Париж.

След 1988 г. имах още две посещения на Огнянови – едно през 1989 г. с малката им дъщеря Радостина, която не познавах – беше се родила след бягството ми, а сега беше 15-годишна. Нищо особенно, ако не отбележим огромния й задник. При това тяхно гостуване, през месец септември на решителната година, им купих една лека кола “Волво”, за която, както и за другите скъпоструващи ми гостувания, и подаръците, които им направих с наследствени имоти, съжалявам искрено, че тези значителни суми не дарих на някое сиропиталище.

Последното гостуване на двойката беше на следващата 1990 година, когато брат Искариотски беше вече станал депутат от опозицията (СДС) във “Великото народно събрание”. Това беше в предпоследната година от моята емиграция.

*

“ПРОЕКТОРЕЗОЛЮЦИЯТА НА ЗАКО”

Считам за необходимо да спра вниманието на читателя върху нея, в този том от емигрантските ми спомени, защото тя отразява доста точно анализите и изводите за пропагандната ни работа, до които бяхме стигнали в предпоследната година от съществуванието на диктатурата, надеждите, които настъпващата революционна ситуация на Изток будеха у нас, точните попадения в преценките, както и неоправданите очаквания за развръзка, не само поради дефекта в мисленето на болшинството революционери от всички времена, склонни да приемат желаното за действително или да виждат ДЕВЕТИЯ в третия месец на “бременността”. Всичко това може да се види най-добре на страници 259 – 307 от сборника “С ДУМИ, ВМЕСТО С КУРШУМИ” от тези, които ще имат любопитството и търпението да ги прочетат, както и от онези, които желаят да извлекат за себе си поуки от размислите, хипертрофираното “народничество” и делата ни, или от бездействието, резигнацията и опортюнизма, проявяван от предшествениците им в пропуснатите “звездни мигове” от най-новата история на... човечеството.

В преамбюла на “ПРОЕКТОРЕЗОЛЮЦИЯ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В РУСКАТА ИМПЕРИЯ И ЗАДАЧИТЕ НА АНАРХИСТИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА”, състояща се от осем части и 58 параграфа, се разглеждаше генезиса, същността, вътрешните и международни противоречия на държавния капитализъм, резултат от руската революция през 1917 – 1921 г., довели 200 години след началото на Великата френска революция до финалната криза на диктатурите в метрополията и колониалните периферии на Империята.

Изброяваха се факторите на тази криза и заключението в § 8:

За да бъде резултатът от борбите на движенията на потиснатите и експлоатирани “нации и националности” различен от досегашните, ни е необходима революционна пропаганда, която няма нищо общо с бръщолевенията за “самоопределение на нациите”, до които стига еснафството в желанието си да бъде щастливо в своята “самотна къщичка”, “да си копае градинката” и да бъде отминато от вихрите на световните бури и борби... Предстоеше ни и истинска революционна работа за създаване на бойни организации на работническите класи от метрополията и колониите и обединението им за борба срещу “единния фронт” на имперските армии на Москва и на нейните слуги от обхванатата от пламъците на социалната революция “братска страна”. Още повече, че с нищо не е доказано, че развръзката ще започне в столицата на “Третия Рим”. Всяка от нашите страни – пишех аз - може да стане Пиемонт на зреещата от Владивосток до Берлин революция... ;

Етатизацията на икономиката и диктатурата разделиха обществото на две класи – на експлоататори и експлоатирани. Експлоататорската е тази, която притежава и упражнява властта, и чрез държавата е колективен собственик на икономиката. Нея, ние наричаме държавно-капиталистическа класа. Тя не е монолитна. Създаденото от нея общество, има пирамидален строеж и се изгражда от локални или парциални пирамиди, които по силата на йерархическия и териториален принцип на “строителството” и централистичното функциониране на властта, включват републикански, краеви и областни системи и “клетки” на партийната, административна, военно-полицейска, икономическа, културна, “самодейна”, научна, и т.н. власт в центъра и перифериите. Ако в “така създалата се” гигантска пирамида на господстващата класа, започвайки от върхушката в Кремъл, включим и най-дребните властници с техните слуги от всички сфери на държавната и стопанска дейност, на агитпропа и културните лакеи на диктатурата, синекурите от т. нар. обществени организации, църквата и части от “неформалната” интелигенция, които вкупом служат като параван на партийното командване и на полицейското насилие, тази класа, заедно със семействата си, обхваща от 10 до 15 % от населението. Към нея е необходим диференциран подход. Поради йерархията на властта, доходите и привилегиите, нейните пластове имат различна отговорност за престъпленията им спрямо пролетариата от индустрията, земеделието и услугите. Затова и отношението ни към висшестоящите паразити, които са заслужили тотална “дезинсекция” в бъдещата гражданска война, не може да бъде еднакво с това към пластовете от основата на пирамидата, които и днес полагат обществено-полезен труд, срещу заплати на които пролетариите няма за какво да завиждат...

Между двете класи съществува тайна или явна борба, чийто завършек е възможен само като ликвидиране на класовата структура на обществото и охраняващата я диктатура, както това стана в Унгарската революция през 1956 г... За сега, у нас (за разлика от другите страни - Русия в Кронщад през 1921г. и Новочеркаск в 1962 г., ГДР – 1953, Чехословакия – 1968, Полша – многократно, в които спонтанните и изолирани стачки и демонстрации биваха потушавани с кръв) се използва класическия метод на “италианските стачки” с присъствие на работното място и симулиране на трудов процес и индивидуалните “експроприации” за връщане на част от ограбеното, което стига до 80-90 % от “националния доход”, тоест от произведената принадена стойност.

Тази инстинктивна и стихийна съпротива на пролетариата срещу държавата-собственик, е една от съществените причини за днешната дълбока криза на империята и нейното икономическо, а от там и военно изоставане. Политиката на “реформаторите”, която цели извличане на държавнокапиталистическата система от “стагнацията”, посредством увеличаване на цените, фалити, съкращения и безработица, чрез по-нататъшното диференциране на заплатите и увеличаване на социалното неравенство, може само да засили класовата борба. Когато членският състав на анархистическата федерация стигне един процент от активното население, когато създадем в индустрията, земеделието, институтите, учебните заведения и казармите мрежа от свързани помежду си, нелегални революционни ядра, ние ще бъдем в състояние да започнем системното разложение, демонтиране и разрушение на държавния апарат и неговата икономическа основа – експлоатацията на наемния труд...