Георги Константинов емигрантски спомени том 4

По признания на самия докладчик, днес и за дълъг период, Б.К.П. НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА РЕШИ ПРОБЛЕМИТЕ НА ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА ЧАСТИ, т.е. тя не може да опише ада на собствената си история, която е низ от предателства и престъпления, нито да напише програмата си, признавайки фалита на досегашните. Доколко партийният ум се е справил с анализа и теорията ще видим в конспективния разбор на доклада.

„Историческата" част е посветена на ролята на Луцифер-Сталин в те­рора срещу кадрите на Б.К.П. Всъщност това е старата, инфантилна хрушчовска шмекерия, с която се прави опит да се заместят съдбоносните за марксическия „социализъм" въпроси с библейски понятия, като „култ на личността" и се стовари историческата отговорност за злодеяния без прецедент, върху отдав­на изгнилия прах на един масов убиец, скътан под плочата край Червената стена в Кремъл, където се съхраняват „тленните останки" на всички големи исторически престъпници срещу руския народ, начиная с Иван Грозни до вонящата мумия на Ленин и прогнилите кости на неговите ученици.

С 36 годишно закъсне­ние Т.Живков вади на умряло куче нож: „Историята съди и ще осъди Сталин за много неща. За репресиите и за избиването на хора и то масово, историята никога няма да му прости".

Нито дума за помагачите на Сталин, сред които е и самият докладчик, явно разчитащ на късата памет на своите слушатели. Нито ред затова, че Сталин е само един от продуктите на диктату­рата на излязлата на историческата сцена държавно-капиталистическа класа. Сталин и неговият терор могат да бъдат разбрани само чрез проце­са на превръщането на болшевишката партия в административна и военно-полицейска бюрокрация, т.е. чрез завладяването на властта и одържавяването на икономиката, довели до трансформацията й в господствуваща и експлоататорска класа. От този момент нататък цялата политическа история на СССР е история на консолидацията, съхранението и разширението на диктаторската власт и свързаните с нея господство и привилегии. А терорът е само едно от средствата в класо­вите и вътре-класови борби.

Вълните на сталинския терор, дошъл на смяна на гражданската война и последвал ленинските екзекуции в подвалите на чеката и концлагерите, разкриват тази му същност:

- Първата вълна през 1929-1933 г., съпътствувала така нар. колективизация,
когато се извършваше пролетаризирането на селяните - най-многобройната класа
на руското общество (80-90%), за да започне индустриализацията и се създаде
държавно-капиталистическата икономическа основа на господството на нова­та класа и нейния милитаристичен империализъм. Терорът срещу масите, свързан с „модернизацията" на експлоатацията, целеше консолидацията на диктатурата и „съжителството" й с враждебния свят на частния капитал.

- Терорът срещу фракциите във в.к.п.(б) и чуждестранните партии (1934-39), под чиито удари попадат и емигрантските групи, е продиктуван от страха на Сталин и неговата фракция да не им бъде отнета властта в Кремъл и нейния анекс в Коминтерна. Там където партийните ръководители и редови членове бяха вън от обсега на ГПУ и НКВД, разчистването на сметките се извършваше чрез предателството им в ръцете на съответната „фашистка" или “демократическа" полиция. Обстоятелството, че болшинството от апарата на партията и институциите на държавата застана зад сталинската група, показ­ва само, че в тази група и нейната политика, то е виждало по-адекватен израз и по-сигурна защита на класовите си привилегии и власт през този период.

- Терорът срещу войнишките и цивилни маси по време на войната и особено след нея от 1945 до 1953 г., е терор предизвикан от страха от рево­люцията, която следвоенната криза би могла да предизвика. Страх, подсилван от собствената история на партията от времето на Първата световна война и революционната 1917 година.

- Най-после, терора срещу партийните ръководители на „братските пар­тии" след войната, който се сгъсти особено след лятото на 1948 г. и на който стана жертва и Трайчо Костов, бе резултат от страхът на Сталин от националистическата съпротива на местните компартии срещу империализма на Кремъл. Тази опасност - реална или имагинерна - смущаваше спокойствието на стария диктатор и обкръжението му, чиито страхове се подхранваха от пресния случай с Тито.

Ако днес вътрешнопартийните чистки не са кървави, това е резултат от защитните реакции и инстинкта за самосъхранение сред членовете и фрак­циите на господствуващата класа. Още в 1953 г. - в ГДР, непосредствено след смъртта на Сталин и особено след Унгарската революция от 1956 г., те разбраха, че на сцената е излязъл техният смъртен враг - работническата класа и че всякакви кръвопролитни вътрешно-партийни схватки могат да се окажат смъртоносни за борещите се фракции. От тогава, вместо куршум в тила, победените получават „персонална пенсия". Имре Наги е последният посмъртно реабилитиран, когото ще се опитат също да вмъкнат в партийния пантеон, за да се постиг­не, ако не задгробно обединение, по-коректни отношения между властници и „опозиционери" в господствуващата класа и нейната партия. Но ако се върнем към „култа на личността", трябва да кажем, че терористичната политика на Сталин се провеждаше от лица и групи, които бяха заин­тересовани от нея, които печелеха от престъпленията и убийствата — в най-широкия смисъл на думата: от прикриване следите на собствените си подлости, слабости и грешки в минали периоди до елиминиране на конкурентите в политиката (която не признава приятелството), отнемане на постовете им и присвояване на техните квартири, мебели и бижута.

Оръдия на тази сталинска политика в Б.К.П. бяха В. Коларов, Г. Ди­митров, Вълко Червенков и самата „жертва на култа" - Тр. Костов. За провеждането й в емиграция (в СССР) и в България, те се полузваха от „услугите" на донос­ници, интриганти, провокатори, клакьори, агитпропи и агитки, от казионни палачи и наемни убийци, от сталинската и буржоазна полиции. Всички заедно образуваха онази сплав от кариеристи и егоисти, от престъпници и садисти, които са една от главните основи на всяка власт, още повече на диктаторската. Те именно се съпротивляват на живот и смърт срещу всяко проникване на лъчи в преизподнята на партийните престъпления. Затова и днес 40-50 години след „избиванията на честните революционери", ав­торите на тези убийства - те са още на власт или най-малко дължат властта си на убийци и доносници - пречат и ще пречат да се отворят архивите, да се раз­питат свидетели, палачи и жертви. Затова Т.Живков - съучастник във всички престъпления на предшествениците си Г.Димитров и на В.Червенков, а след 1956 г. „продължител на тяхното дело" - ще продължава да разказва басни за силите в Ц.К., „които не били позволили да се стигне до най-тежкото", за „групата в Ц.К., която успяла да спре всякакви избивания на наши другари", за свидетелствата пред априлските комисии, „преразглеждащи обвиненията срещу членове на Ц.К.", за „априлската ли­ния" с „възстановените ленински принципи и норми на партиен живот" и т.п.

Но дори когато и последният съучастник във вакханалиите на сталинс­кия терор бъде погребан с почести, наследниците му в Б.К.П. не ще позволят да бъде вдигната завесата над собствената им история, защото терорът е оръжие, от което властта никога не ще се откаже. Партийците искат на всяка цена да се избегне проникването в механизма на терористическата диктатура, на нейните мотиви, същност и цели, които разрушават всякаква „социалистическа" митология и поставят под въпрос дори в собствените им среди „легитимност­та" на властта и „правото" на господство и паразитизъм. Затова и Тодор, и тези които ще го заместят, ще продължат да казват, че са „нямали изчерпателна информация", „че не са знаели" и че комисиите на Ц.К. щели да възс­тановят „историческата истина". От нея те не се нуждаят и ще правят всичко зависещо от тях, за да я обвият в мъглата на полулъжите, за­мествайки комплексния анализ на фактите, същността и дълбоките причини на терористическата политика на диктатурата с пикантни и мелодраматични подробности за „честността" и „принципността" или „стоическото" и „героично" посрещане на смъртта, когато „бой­ните им другари и съратници" са забивали куршуми в тила или са увисвали върху краката на окачените на бесилото.

Днешният вожд на Б.К.П., който започва политическата си кариера след 9-ти, като агент на “новата, народна” държавна сигурност, пелтечи за „отклонения", за които узнал чак след ХХ-тия конгрес на КПСС. Заедно с останалите живи престъпници той се връща на местопрестъпленията, за да заличи собствените си следи и тези на учителите си. Едва сега Т.Ж. бил научил, че една трета от българската емиграция в СССР била ликвидирана от Сталин „неправилно", че те били „изтъкнати дейци на Б.К.П. и видни български революционери", за които Г.Димитров и В.Коларов се застъпвали пред Сталин. Но все още липсвали сведения в Ц.К. за посмъртна­та реабилитация на 227 души и че след като избитите били реабилитрани „по принцип" още в 1956 г., сега след нови 33 години това щяло да бъде сторено и „поименно", за да „изпълнят светия си дълг" към „името и честта" на оземлените конкуренти във фракционните борби за властта. За всички тези сведения, „за грижливото и отзивчиво отношение при разкриване на трагичните обс­тоятелства, в които някои български революционери са били репресирани", трябвало „да се благодари на съветските другари", т.е. на наследниците на убийците. (Т. Ж. не обяснява, кое им е пречело да разкрият „трагич­ните обстоятелства", в които Тр. Костов бе екзекутиран, а съпроцесните му превърнати във вулгарни доносници на Д.С. и агитпропи на тюрмаджийската администрация).

Въпреки всичко, ни уверява докладчикът, макар че „по понятни причини Б.К.П. приела безкритично някои възгледи и постановки на Сталин, но и тогава тя следвала верния път към победата на соц. революция". А и след като червената армия установи куизлинговия режим на 9.9.1944 г. и Сталин назначи като държавни ръководители своите агенти и шпиони - фашизоида Кимон Георгиев и сталинистите Георги Димитров и Вълко Червенков, чиито пряк приемник и протеже е докладчикът, въпреки „порочните методи, които тегнели над социализъма", Б.К.П. начело с Т.Ж. „намерила не едно и две правилни решения"...

Когато човек чете тази част от доклада, разгледан от политбюро, е зат­руднен да определи кое надделява в нея - цинизмът или глупостта?

Каква е истината, която Т.Живков се опитва неумело да скрие в доклада си пред духовните шарани и евнуси?

- Според свидетелски показания на съпроцесника на Г.Димитров от лайп­цигския процес - Попов и други „ахайски сенки излезли от Аида", както и изс­ледвания на заинтересовани екс-партийци, като осъденият във връзка с трайчо-костовия процес - Петър Семерджиев, ликвидираните и репресирани емигран­ти в СССР след 1923 година възлизат на 2/3 от общия им брой (около 3,000 души), което означава, че едната трета, която Т. Живков укрива е още в немилост пред партийния синедрион, заради фракционните си или открито анти-партийни позиции, (не трябва да се забравя, че в СССР след 1923/25 година емигрират и земеделци, анархисти както и безпартийни революционери).

- По-голямата част от подлежащите на реабилитация 1,000 „жертви на култа" принадлежат към кадрите на Б.К.П. от т.нар. левосектантски период - от 1929 до 1935 година. За неосведомените читатели ще припомним, че „лево­сектантите" са също сталинисти, свързани с предишната сталинска „линия" от периода на започналата в 1929 г. световна икономическа и финансова криза. Съобразно разработените в Коминтерна и задължителни за всяка партия „установки", социалдемокра­цията, а у нас и земеделците са третирани като социал- и аграр-фашисти. Тази политика на невярна оценка на партиите на социалната и изобщо на парламентарната демокрация, откъдето и “левосектантската” тактика, улесни както е известно завладя­ването на властта в Германия от нацистите. У нас и в другите балкански страни тя съдействуваше за установяване на фашизоидните безпартийни диктатури или лични монархистически режими.

През петгодишния период (1929-1934 г.) въпросните „левосектанти" в Б.К.П. ус­пяват да елиминират от нейното ръководство Г.Димитров и В.Коларов, сто­варвайки върху тях вината за „линията" на 9 юни 1923 г. и неуспеха на септем­врийското въстание, за разгрома на партийните кадри през 1925 г. и за последвалия опортюнистически период с легалната работническа партия.

Когато през 1935 г. Коминтернът прави поредния завой в политическата си линия и Сталин иска да се освободи от „ левичарите" и да ги зарови заедно със собствените си “грешки”, той назначава за генерален секретар на ИККИ (Изпълни­телния Комитет на Коминтерна) Г. Димитров. С това настъпва „кобния час" на левосектантите, чиито водачи са ръководители на Б.К.П. в емиграция и България. Споменатите поименно в доклада на Т. Живков: Петър Искров, Илия Василев (Бойко), Георги Ламбрев, Иван Павлов, Андрей Ан­дреев, Атанас Павлов, В.Радински и др. над 600 души „изтъкнати дейци на Б.К.П. и видни български революционери" са предадени за разтерзание в ръцете на сталинската полиция. Г.Димитров и В.Коларов ги обвиня­ват във фашизъм, троцкизъм и всички смъртни грехове на времето. Обвинения, напълно достатъчни, за да получат незабавно полагае­мия се куршум в тила или да бъдат изпратени на бавна, гладна и смразяваща смърт в сибирските концлагери.

Много години след като е предал идейните си противници в ръцете на палачите, Г.Димитров не може да се освободи от омразата и отмъстителността си към тях. В своя доклад пред пети конгрес на Б.К.П. в 1948 г. той казва за Искровци, Бойковци и другите, че били най-добрите съюзници на фашистката диктатура и че „както показали разобличенията в СССР по отношение на чуждата агентура в Б.К.П. и другите компартии, някои от ръководители­те на левосектантската фракция били непосредствено на служба на тази агентура".

Такива са „застъпванията на Г.Димитров пред Сталин", за които говори Живков в доклада си. Трябва да добавим, че тази „дейност" на „лайпцигския лъв" не е резултат само на накърненото му болезнено самочувствие. Той дейс­твува, като оръдие на Сталин и срещу ръководителите и членовете на всички емигрантски партийни групи в СССР. Върху неговите ръ­це е полепнала кръвта на германски, полски, югославски, японски, китайски, италиански, испански и пр. партийци. Под списъците за арести на потърсилите убежище в „първото отечество на междуна­родния пролетариат" стои неизменно подписът и на генералния секре­тар на И.К.К.И. — Г. Димитров. Застъпванията за които говори Т.Живков се отнасят за архиподлеци, като оженения за сестра му В.Червенков, който „от благодарност" става професионален доносник на сталинската тайна полиция и безусловен агент на руския империализъм в България, в качеството му на генерален секретар на Б.К.П. и председател на министерския съвет след 1950 година.

„Новият димитровски курс" засяга и кадрите на Б.К.П. в страната. Тези в затворите, които не признават ръководната роля на новия вожд, са системно клеветени, цапани, изключвани, изолирани, а другите, които са навън от затворническите огради, като секретаря на Б.К.П. - Никола Кофарджиев(“Сашо”) - предадени в ръцете на царската полиция, за да бъдат ликвидирани с нейна по­мощ.

Тази „линия" на Г.Димитров е в традициите на Б.К.П., чиито ръково­дители в течение на вече близо седем десетилетия следват безусловно всички зигзаги на Кремъл, независимо от това кой е наемателя на Романовските пала­ти. В духа на тези „традиции" всички, които поради привързаност към пози­циите и убежденията си в предшествуващия етап или по силата на инерцията не съумяват да си направят „самокритика" и вземат поредния завой в гиган­тския “идеологически” слалом, се елиминират - като „левосектантите" в СССР или чрез българската полиция, както това става многократно: от дейците на военната организация на Б.К.П. през 1923-25 година, до редицата членове на Ц.К. през 1941 - 1944 г. По свидителство на Димчо Соколов - директор на полицията до края на месец август 1944 г., през целия „героичен период" от 1923 до 1944 година, не е имало нито един състав на Ц.К. в който да не е имало полицейски агенти. Разкриването на архивите на Коминтерна ще покаже кои от тях са били двойни, т.е. служещи и на „генералната линия" на сталинския империализъм (и лично на неговия български слуга във фракционните му борби в БКП), и на царската полиция.

Организирането на полицейския терор в следвоенна България срещу анархисти и партиите от демократическата опозиция е дело също на Г.Димитров. Този терор бе насочен главно срещу селяните. Техните изтезания, затвори и избивания са обвинителен акт срещу диктатурата на Б.К.П., за който няма давност. Негова жертва са и някол­кото десетки репресирани ръководни партийни функционери и екзекутираният първи секретар на компартията Трайчо Костов. Те, както казахме, станаха жертва на страхът на Сталин от рецидиви на „титовизма" в източно-евроейските страни. Техни­те арести се извършиха със съгласието на Г. Димитров и съдебното убийство на Костов стана по времето на Коларов, а не на българския „култ" - В. Червенков. В това „свято дело" участваше целия партиен и комсомолски актив. Особено усърдие проявиха Живков и цялото му обкръжение. И на децата от онова време са известни шпицкомандите и агитките, които в течение на два месеца скандираха до прегракване в училища, казарми, фабрики, под всеки светещ прозорец: „Смърт на предателя Тр. Костов!"

През една декемврийска нощ на 1949 г. той бе обесен, а не разстрелян, както казва в доклада си Т.Ж., за да прикрие личното си присъствие при екзекуцията в двора на Централния затвор.

Съобразно „принципите" на бюрократическия централизъм, култът към водачите съществува в Б.К.П. още от основаването й. По подражание на Ста­лин и наследниците му, в повече или по-малко гротескни форми, той господст­вува и чрез тримата туземнни партийни и държавни „вождове": Г. Димитров, В. Червенков и Т. Живков.

И след прословутия априлски пленум от 1956 г., наложен от хрушчовските разкрития в борбата му за властта в Кремъл срещу „съратниците от сталинската гвардия", отношението на Б.К.П. към трупа на Сталин с него­вите посмъртни заравяния и полуреабилитации, както и всички „исторически решения", пленуми и конгреси, са принудено следствие и точно копие на зиг­загообразната „генерална линия" на К.П.С.С. През трите десетилетия до 1985 г., които Живков отминава с две фрази в доклада си, целият кадър на Б.К.П. е сталинистки по идеи, възпитание и методи на властвуване. Цялата постройка на диктатурата с нейните институции е миниатюрно подобие на „съветската" власт, която анатомически не се е променила и днес. Цялата „история" на Б.К.П. е повторение на историята на К.П.С.С. И днес живковци чакат московските си господа­ри да съчинят новото „подобрено" и подправено издание на своята партийна митология, за да я препишат и им благодарят. Такъв е и „интернационализмът" на Б.К.П., която е участвувала и ще участвува във всички интернационални престъпления на Кремъл.

Всичко това са всеизвестни факти, но те не пречат на живковото дебелоочие. Той казва, че е извървян „достоен път", че Б.К.П. се е развивала и укрепвала под грижите на забележителни познавачи и теоретици на марксиз­ма, предвождани от „такива крупни дейци като Д. Благоев и Г. Димитров". (От скромност Живков оставя вместо него да говори четиридесеттомното му творчество и не се е наредил между двамата “водачи на теоретиците”, първият от които е един марксически бай Ганю, а вторият – забележителен международен... подлец.)

Завършвайки „историческата част" на доклада, Т.Ж. предоставя вели­кодушно на историците да преценят собствената му роля през изтеклия триде­сет и пет годишен период, който специално за България „е най-плодотворния етап през 13-вековната й история". За този „златен век" Живков добавя: „До сега нито нашата обществена наука, нито някой друг е достигнал до други изводи. Никой сериозен изследовател не ги е поставял под съмнение"...

Своето и на роднините с „чавдарци", прекалено дълго, дори и за волското търпение на българския народ, господство във всички кръгове на „живота" Живков завършва по подобие на великия флорентинец със следния апотеоз:

„Въпреки застойните темпове (на СССР), България се е развивала с високи темпове, от последно място по национален доход на глава от на­селението е излязла на трето място сред братските страни. Не познава кризи в социалната, политическата и всяка друга област и докато в 1956 г. стокообменът с всички страни е бил 650 милиона валутни лева, то в 1985 г., (когато Горбачов поема юздите в Кремъл), е надхвърлил 27 милиарда ле­ва". Т.е., както и следва, всяка част от трилогията, включително и адската, завършва с дантевски оптимизъм: „И ПАК ВИДЯХМЕ ЯСНИТЕ ЗВЕЗДИ!"

„Всичко това - повтаря с подчертана скромност докладчикът - е вече история."

*

Втората част на доклада, в която е трябвало да се анализират резулта­тите от тая „история", в духа на горбачовото „ново мислене", е предизвикала истински страдания на авторите си. Тя свидетелствува за пълната обърканост и „драматичната ситуация" във върхушката на Б.К.П. Отделни нейни места звучат като реквием на „четвъртото българско царство".

И понеже в Кремъл се готвят да откачат Тодор от „общата белодробна система", политбюро е изоставило всякакви приказки за извършеното още в 1956 година преустройство. Живков е поставил сурдинка на „националната си гордост" и е побързал да увери „новото съветско ръководство", „начело с др. М.Горбачов" в лакейската си послушност:

„За новата стратегия и патоса на преустройството решаваща роля имат – според богатите словесни фигури с орханийски акцент - опитът и примерът, примерът и опитът на съветс­ката страна и нейния ленински авангард".

Затова, макар и в доклада да липсва „период на стагнация", внезапно и без преход е обърнат гръб на „историческите победи", на новия Златен век в БГ-история и на „стария модел на социализма". Вместо това, е преразказана историята на мъчителния „мисловен процес" през последните две години. Още по време на юлския пленум от 1987 г. Т. Живков и съратниците му се осъзнали и започнали да си поставят проклетите въпроси:

- Защо плановете се преизпълняват, но няма фасул и кромид, кромид и
фасул?

- Защо „най-хуманният строй" имал „деформации, които накърнявали

- Защо при осъществяване на ръководната роля на Б. К. П. се допускали

Търсейки отговор, „умът, съвестта и честта на епохата" дошъл до зак­лючение, че вината е в „предишния модел на социализма" (Тодор мисли, че моделите на социализма са като костюмите - могат да се сменят, а той си остава). Така след „известна задръжка", „въпреки приливите, отливите и зиг-загите" в края на 1988 година партията „намерила логиката и дамара на процесите". На декемврийския пленум, вместо да се занимае със селското стопанство, как­то било предвидено, „СТАНАЛО НЕЩО СЪВСЕМ ДРУГО", което изглеждало случайност дори и за „другарите, които следят хрониката на събитията" и предизвикало „ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ ЗА СЪТРЕСЕНИЯ В ПАРТИЙНОТО РЪКОВОДСТВО". Всъщност работата била проста й логична - взело се ре­шение „да се стигне до корена па нещата и се разсекат възлите в нашето обществено развитие". Т. Живков и апапите от политбюро, направили нов „завой на 180 градуса", приели „стратегия на революционно обновление", обе­щали да се поправят, „да преведат създадената теория на преустройството на езика на практическите действия в хода на преустройството” и „да се разделят със своите застинали представи и идеологически предразсъдъци от близкото и далечно минало"... стига да не им се поиска да се разделят с властта и недай бог, това да стане с кървава чистка.

В пледоарията си пред невидимия съд, днешното ръководство на Б. К. П. излага „крайно смекчающи вината обстоятелства:” „предишната международна обстановка”, „законите на капиталисти­ческото и социалистическо развитие” и... „генезиса на партий­ната идеология”.

Въпреки ускорените темпове на развитие и многократното увеличение на износа „във валутни левове", все по-осезателно се чувствала „катего­ричната потребност да се изведат икономическите, политически и духовни процеси в България в ново качествено състояние”. Защото „България е изчер­пала възможностите на екстензивния тип на развитие”, (което в превод значи: на примитивната, характерна за предшекспировска Англия акумулация на капитали за сметка на експроприацията на селяни­те, стахановските норми, ударничества, съревнования и тем подобни „потосмукачески системи на експлоатация”).

В стария модел били „заложени отрицателни въздействия”, които пре­димствата на социализма само временно маскирали. С това се и обяснявали периодично предприеманите през 60-те и 70-те години опити за реформи, които не се провели до край, „по причини от международен характер”. Но към 1985 го­дина (годината на горбачовото пришествие) положението станало неудържимо и на тодоровата врата похлопало преустройството.

Подпомогнат от философствуващите чиновници в Ц.К., Живков е разг­ледал „задълбочено” и въпросите за „интелектуализацията на производст­вените процеси”, вследствие на което се извършило „насрещно движение на физическия и духовен труд”, намалявал относителния дял на „класическата работническа класа” и нараствал този на „информационния, управленчес­ки, инжинерно-конструкторски, научно-производствен персонал и третичния сектор”, „разграждали се старите класически поляризирани структу­ри на материалната и духовна култура и вървял процес на разграждане на класическите социални структури”, но ако се съди по отговора, който Т.Живков дава на „реалния проблем в случая”, той му е намерил цаката:

„Работническата класа си остава водеща обществена сила. Но субек­тите на материалния и духовен живот се синтезират(!), откъдето и по­вишената роля на интелигенцията в цялостната интелектуализация на об­ществото. Ето ТОВА (N.B.” койо?) сега ние се стремим да провеждаме като полити­ка в процеса на преустройството”.

Тежки проблеми създава и Запада, под чието разложително влияние изг­лежда е попаднал и самият Живков. Той твърди, че напредналите капиталисти­чески страни се развивали безкризисно, с изпреварващи темпове, преодолявали безработицата и инфлацията, разрешавали своите „неразрешими противоре­чия”, довеждайки по този начин теоретиците и практиците на социалстическото строителство до отчаяние и паника, защото „революционното преуст­ройство не можело да се извърши, ако не се направи анализ на съвременния капитализъм”.

„За съжаление - продължава докладчикът - положението е много по-се­риозно и дълбоко, ЗАЩОТО Е СВЪРЗАНО СЪС САМИЯ ГЕНЕЗИС НА СОЦИАЛИЗМА ... Още с победата на социализма се създали редица предпос­тавки, които не можели да не доведат до сегашните отрицателни явле­ния”. Както признава няколко реда по-надолу „самият” Т.Живков и предпос­тавките, и ОТРИЦАТЕЛНИТЕ ЯВЛЕНИЯ БИЛИ „СВЪРЗАНИ С ГЕНЕЗИСА НА САМИЯ МАРКСИЗЪМ”.

В желанието си да се оправдае, Т.Ж. стоварва вината върху „основоположниците на научния социализъм”, демонстрирайки разпада на собственото си марксическо съзнание. Но изглежда стреснат от отиващата толкова далече „забежка” той казва, че „така нар. политическа икономия на социализма (която всъщност е единствената „идей­на” защита на съществуващите социал-икономически отношения) не е никаква наука” и че Маркс, Енгелс и Ленин нямат пръст в създаването й. В следващия параграф Тодор добавя, че без помощта на класиците, цялата партийна идеология, философия и теория на „научния социализъм”, полити­ческата и правна надстройка и дори политическата икономия на съвременния капитализъм са изпаднали в подобно плачевно състояние.

Едно нещастие никога не идва само. Към предишните се е прибавило и нетърпението на различни (анонимни), социални слоеве и групи, които искали да се ускорят обновителните процеси. Т.Ж. ги уверява, че също „иска наро­дът да заживее по-богато и по-щастливо, но това трябва да се подготви добре". „Не може да се импровизира, нито да се използуват вчерашните виждания, и не с един замах”. „Днес въпросът е всичко да се раздвижи, а това е трудно, много трудно”. „Трябва всичко, буквално всичко - те­орията, съдържанието и организацията на обществения живот, демократизацията и т.н. да премине през чистилището”.

Тодор Живков се връща неведнъж към тази Дантевска “метафора”, признавайки по този начин, че за сега всичко продължава да си стои в ада и формулира поредния нов „пръв и основен закон на социализма”: „Пречистване от старото и създаване на нов облик”, „всичко и всички трябва да се пречистят от ненаучните догми, за да се тръгне по широкия друм на преустройството”.

От наша страна, ние бихме му препоръчали да си вземе очистителното с „комката” и да се причисти при негово „светейшество” патриката Максим, който ще се моли за всеопрощение на греховете му.
След идеологическия стриптийз в първа и втора части, намес­то програма, каквато страдащият от запек колективен мозък на Б.К.П. „няма готовност да изработи през близките години”, Живков предлага на прежив­ните си верноподанници обичайната, стара и мухлясала марксическа слама, боядисана в „свежи тонове”.

Ако изхвърлим многословния баласт от партийното хвърчащо килимче, с чиято помощ върхушката се надява да долети до следващия двадесет и първи век, „програмните” пунктове в третата част на доклада са формулирани по следния начин:

1) „За да просперираме, ние като страна и общество, трябва ПРОСТО ДА ИЗВЪРВИМ СВОЯ ИСТОРИЧЕСКИ ПЪТ, т.е. ДА ПОВТОРИМ във възможно най-кратък срок ПОСТИЖЕНИЯТА НА ЧОВЕШКАТА ЦИВИ­ЛИЗАЦИЯ, БЕЗ КОИТО Е НЕМИСЛИМ ПРОГРЕСЪТ”.

„Задачата на задачите е да осъществим в нашите условия съвремен­ното историческо съдържание на света”. „Да се изгради материално-техническата база, ОПРЯНА на научно-техническата революция, като се вземе всичко рационално в организацията, критериите на труда и стопанския ме­ханизъм”. „Да се снеме диалектически всичко положително в напредналите страни и да дадем принос в изграждане па съвременната цивилизация”.

За какво става дума тук? Между другото и за един стар спор на анар­хистите с марксистите. В своя предговор към „Критика на политическата ико­номия”, Маркс казва, че „никое общество или цивилизация, в това число и капиталистическата, не слиза от сцената преди да се изчерпят всички възможности, които тя разкрива пред развитието на производителните сили”.

Базирайки се върху тоя тезис, социалдемокрацията пое пътя на реформизма и парламентаризма, който я доведе до интеграцията й в буржоазното общество. За да излезне от затруднението, другата „революционна” фракция на марксизма обяви, че капитализмът и неговата „най-висша фаза - импери­ализмът” са станали вече непреодолима спирачка за развитието на въпросни­те производителни сили и че следователно е дошъл ЧАСЪТ НА „РЕВОЛЮ­ЦИОННОТО” ЗАВЗЕМАНЕ НА ВЛАСТТА, за трансформация на обществото и „разкриване простор за развитието”.

Ние анархистите твърдим, че „икономическото съзряване" (което не при­лича на достигането на критичната температура или критичната маса във физиката) е само едно от условията за радикалната промяна на общество­то. Кризата на капитализма е комплексна, многофакторна и многолика, и редуващите се РЕВОЛЮЦИОННИ СИТУАЦИИ могат да бъдат използувани за поставяне край на капиталистическите „производствени отношения" и на класите при едно предварително условие SINЕ QUА NON - ЛИК­ВИДИРАНЕ НА ДЪРЖАВАТА, която ражда грабеж, експлоата­ция, паразитизъм и социално неравенство, йерархия, централизъм, бюрокрация и военно-полицейски терор. Т.е., ние анархистите искаме да създадем „простор за развитието на производителните сили” и на човека в условията на унищожение на държавата, класите и експлоатацията — частно или държавно-капиталистическа.

Само че постигането на тези предварителни условия на свободата и еманципацията на човешкия род изисква доста точни познания за това КЪДЕ СМЕ, КЪДЕ ИСКАМЕ ДА ОТИДЕМ, С КОГО ЩЕ ВЪРВИМ, ПО КОЙ ПЪТ И С КАКВИ МЕТО­ДИ И СРЕДСТВА ЩЕ СТИГНЕМ ДО ЦЕЛТА. Народът не може да бъде во­ден в революционните боеве от слепци и още по-малко от хитреци и подлеци. Тези, които застават на революционното поприще, поемат кръст по-тежък от христовия. Те трябва да се самопожертвуват, посвещавайки целия си живот (и ако е нужно - смъртта си) на решението на проблемите на обществото и интересите на низшите класи, а не на собствените си - в креслата на „новата” „пролетарска”, „народна" или „правова” държава.

В 1917 година болшевиките направиха опит да съчетаят ВЗАИМНО ИЗКЛЮЧВАЩИТЕ СЕ МЕТОДИ НА ВЛАСТТА И РЕВОЛЮЦИЯТА в обществените преобразования. Двата подхода бяха достатъчно ясно изразени и в заглавията на основните трудове на анархизма и марксизма по този въпрос:

„МИЛИТАРИСТИЧНА ДИКТАТУРА ИЛИ СОЦИАЛНА РЕ­ВОЛЮЦИЯ” на Михаил БАКУНИН и „Държавата и революцията” на В.И.Улянов (Ленин).

Вместо бакунинското “ИЛИ”, в 1917 г. взе връх ленинското „И”. Ре­зултатът е известен. Днес фалитът на ленинизма е признат официално. Жив­ковите „теоретици” без сами да разбират за какво говорят, приемат тезите на социалдемокрацията и искат да „извървят своя исторически път” с едно „нововъведение” - да останат на власт и продължат сладкия си живот, „повтаряйки опита на напредналите страни”, докато „бачкаториатът” реализира „в най-кратки срокове постиженията на човешката цивилизация”, която в „новия” речник изведнъж е станала неопределена и безполова като ангелите.

По този начин, в неявна форма, е направено признание, че през изтеклите десетилетия, въпреки безразделната си диктатура, пар­тийните плановици и „бизнесмени” не са могли да се справят със задачите на индустриалното развитие дори в онази степен, в която това е извър­шено в класическите частно-калиталистически страни.

Но тогава остават открити въпросите: ЗА КАКВО ТЕ ВЗЕХА ВЛАСТ­ТА? Каква е гаранцията, че ако получат нова отсрочка и бъдат оставени на власт ще се справят с тези задачи? И още по-важния въпрос, който „низши­те класи”, „от чието име” Б.К.П. властвува, неизбежно ще поставят когато направят баланс на нейната власт: Следва ли съдбата на живковци, стояновци и джуровци да бъде по-различна от тая на принц кириловци, филовци, миховци и техните министри, генерали, депутати и „духов­ни” лакеи?

2) По-нататък в доклада се иска да се спрат брежневско-живковите бръщолевения за „етапите в развитието на социализма". Да не се говори повече за „развито, зряло и високо-развито соц.общество", защото „като се сравни сегашното състояние на социализъма С НОВОТО ИСТОРИЧЕСКО СЪДЪРЖАНИЕ НА СВЕТА, излиза, че сме още при изграждане на основите". Това важи особено за „изграждането на производителните сили". Те са неразвити, но благодарение на Т.Ж. и предшествениците му „производствените отношения ги били изпреварили". Т.е. днеш­ната криза е КРИЗА НА МНОГО СОЦИАЛИЗЪМ, поради което се поставя задачата тези изпреварили историята производствени от­ношения да бъдат приведени в съответствие с изостаналите произ­водителни сили. „Заедно с това е необходимо да се отговори на въпроса: какво означава НОВИЯТ ЕТАП за развитието на тези сили и отношения, за функционирането на системата, за обновяването на надстройката, духовния живот, партията и останалите звена на субективния фактор", начело с БКП, Ветър Танчев, патриката Максим и „светия" синод?"

На тези въпроси, ние сме отговорили отдавна: България е в стадия на ДЪРЖАВНИЯ КАПИТАЛИЗЪМ. Буржоазията е заменена с държавно-капиталистическата класа, която едни наричат „нова", други - „номенкла­тура", трети бюрокрация. За да съхрани господството и привилегиите си, охолството и метресите, тя упражнява своята военно-полицейска диктатура и дави и оглупява народа с духовната ракия на марксизма.