Сремският Паисий и неговата историйца

Д. Йонков и неразделният му другар от детинството Георги Баев (учителствал 40 год.) през дълголетната си съвместна дейност правят училището на своето село едно от най-добрите в Елховска околия. Те отварят вечерни училища и „пробни допълнителни курсове", дават много утра, вечеринки и представления; първи в околията си назначават училищен слуга и пак първи в околията (със собствени средства!) купуват училищна камбана... През 1908 г. двамата издействат училището в Срем да стане по бедност държавно, за да може с икономисаните по този начин средства да се закупят модерни инвентар и пособия. Д. Йонков и Г. Баев правят и демонстрации със сеене на черници и гледане на буби в училище. Първи са и при всяка обществена работа за селото си. И двамата са наградени от цар Борис III с орден „За гражданска заслуга" (IV степен).

Д. Йонков основава през 1894 г. първата кооперация в Срем: Взаимноспомагателно спестовно дружество „Селянче". Още на следната 1895 г. обаче, както пише той, „Селянче" умря от болестта ,партизанство". През 1927 г. това дело е съживено пак от Йонков, който създава Кредитно кооперативно сдружение „Съгласие", съществувало и при излизането на „История на с. Срем". След Първата световна война Д. Йонков формира в село то си организация на Радикалната партия, като изрично подчертава, че политическата борба в Срем се е водела умерено, без гонения и омраза... От януари 1934 г. той почва активни действия за водоснабдяването на своето село и даже сам прави от „Бабиното Павливчено кладенче" чешма. През 1936 г. Йонков дарява на своето училище 4000 лв., с лихвите от които да се награждават найтрудолюбивите ученици.

Допринесъл с много десетилетия труд за развитието на с. Срем във всяко отношение, Д. Йонков почва да си задава въпроса: „Градовете си имат книги за миналото (си). Защо да няма и моето родно село?”. И за да не бъде един ден забравено и това, което тогава все още се е знаело и помнело, той събира сведения от старци, прибавя и това, което е видял като непосредствен свидетел и(ли) участник, и стъкмява своята „История на с. Срем". В нея Йонков разглежда възникването (към 1550/60 г.) и местоположението на селото, името му, границите на землището му (около 40 000 декара), родовете, старините и подземните му богатства. Пише и за поминъка, имотното състояние и броя (1880 д. към 1937 г.) на населението; за общинското управление, благоустрояването и водоснабдяването на Срем; за църковното, училищното, кооперативното и читалищното дело там. Спира се и на отражението на войните (1877-78, 1885, 1912-13 и 1915-1918 г.) върху селото.

Много страници Йонков посвещава на етнографията, разказвайки за народните носии, свирни и хора, сватбени и други (напр. при пости или при смърт) обичаи. Старият учител е съхранил в книжицата си твърде обстойни сведения за празнуването на Коледа, Сурваки, Водици, Ивановден, Бабинден, Връбница, Гергьовден и др. Той е събрал и доста коледарски, лазарски, жетварски, трапезни песни. Привежда и данни за народната медицина.

Понеже с външната страна на селските обичаи Йонков е изключително добре запознат, често при описването им той прави някои твърде уместни вметки и за понезабележимата им негативната страна. Напр. при празника „Пеперуда" „много дечица, измокрени до кости, после теглеха", а след коледуването събраните пари ергените .изпиват по дюкяни. Пияни, често се бият и хайде в „хамбаря"... "На отрицателните черти в народния живот в Срем Д. Йонков посвещава специално няколко страници под заглавие „Поука и укори към (съ)селяните ми". Такива страници едва ли са типични за едно краеведско съчинение (тази литература си е предимно панегирична, т.е. хвалебствена), но те звучат съвсем по Паисиевски, ако и слабостите, които бичува през 1939 г. Йонков, да са вече подруги: безбожието, тормозът над жените, високото самомнение без покритие, прекалено ранното женене (което водело до израждане на поколението), пиянството, партизанството, завистта...

„Заключение”-то на Д. Йонков звучи толкова актуално, че едва ли би имало по-добър завършек на настоящата статия от един откъс от него: „Родното ми село Срем преживя хубави и лоши дни. Описах ги. Това е и история. И колко хубаво би било, ако всеки наш град или всяко село имаше и своя написана история! А нашите села почти нямат писани истории. Апелирам към интелигенцията) и учителството в селата да подемат тая инициатива, а общините да ги подпомогнат финансово"...

Има ли какво повече да добавим към тези мисли отпреди толкова години?

И тъй, вечерта на 15 срещу 16 септември премиерът Богдан Филов и финансовият министър Добри Божилов отпътуват за Ямбол. В нашия град ги посреща военният министър Теодосий Даскалов, с когото отиват (както отбелязва в дневника си Филов) „е ръководството на маневрите на един хълм при Ямбол (става въпрос за Бакаджика бел. на Х. Б.)".

Там заварват германските офицери ген. Фьолкерс и полковниците Ханс Брукман (военен аташе в София) и Шьонебек („въздушно аташе" според филов). На Бакаджика пристига и царят с брат си княз Кирил Преславски.

Докато наблюдавали маневрите, премиерът филов и цар Борис III имали продължителен разговор по някои неприятни теми от военната област. Така например Царят изразил силното си недоволство от нашата крайбрежна отбрана, командвана от Тошев, задето не е изчистила мините в морето край Варна. Поради тази небрежност предния ден (15 септември) параходът „Шипка" се натъкнал на мина и потънал близо до Балчик, при което изчезнали двама души от екипажа. Царят бил недоволен и от 9-и артилерийски полк, командван от шурея на о.з.ген. Христо Луков (бивш военен министър, виден деец на Съюза на българските национални легиони).

По обед на 16 септември все по време на маневрите, пристига съобщение, че „парашутистите при Добрич са избити, намерени са много взривни материали". Това съобщение до най-висшите български управници отразява един епизод от т.нар. „Антифашистка съпротива": предния ден (15 септември) в една гора край Добрич били обградени спуснати с парашути от съветски самолети български политемигранти в СССР. Те били въоръжени с картечници и убили един поручик, един полицейски командир и още двама други. След запознаването със споменатото съобщение Царят, премиерът и другите наблюдатели на маневрите разгледали танковете, които минавали Тунджа. Понтонният мост не издържал, та се наложило танковете да минат през брод. „Спед обед пише Филов ходихме на предните линии, между ,сините " и „червените”.”

В 17 часа на 16 септември започва продължителен разговор в тесен кръг с участието на царя, премиера, военния и финансовия министър и началник щаба ген. Константин Лукаш. Разговорът почти не засегнал наблюдаваните маневри. За тях царят само отбелязал, че „общо е твърде доволен", след което дал израз на някои свои безпокойства. Борис III се опасявал (не без основание, впрочем) от възможни атентати и саботажи. Затова той настоявал „проектираните събрания, на които ще говорят и министри, да не се обявяват предварително като министерски, а министрите да отиват ненадейно". Изобщо царят препоръчал повече предпазливост и във връзка с това той и събеседниците му решили да се отложи освещаването на линията Шумен-Карнобат. Вечерта на 16 септември 1941 г. премиерът проф. Филов и финансовият министър Добри Божилов отпътували за София.

Върховният главнокомандващ цар Борис III остава да наблюдава Големите военни маневри при Ямбол още два дена (17 и 18 септември 1941 г). През целия 17 септември (по лична негова покана) царят е придружаван от бившия си личен фотограф на фронта между 1916 и 1918 г. ямболеца Благовест Великов Качулев. На другия ден, 18 септември (четвъртък), след обед Борис III, който царува вече 23 години, прави своето първо (и за жалост последно) посещение в Ямбол. Придружават го брат му княз Кирил, адютантът му полк. Рафаил Жечев и военният министър Теодосий Даскалов. Жадуващото да зърне Борис III на живо ямболско гражданство към 16 ч. се събира пред кметството, в което царят се среща с кмета Стоян Митев и общинската управа. Разговорът в Ямболското кметство трае около половин час и засяга въпроси като този за хълма Боровец, за фазанарията, за пътищата в района и др. На излизане от кметството, с букет цветя в ръце и с усмивка цар Борис III заявява пред заобиколилите го ямболци, че клетвата на неговото семейство да не стъпват в Ямбол вече е паднала и от този ден нататък той ще идва тук по-често. Тези шеговити думи на царя визират трайно вкоренилата се в ямболския фолклор мълва, че баща му цар Фердинанд (1887-1918) в последните години от царуването си е намразил Ямбол и не стъпил повече тук, като забранил и на престолонаследника си Борис (който, впрочем, е патрон на IV ямболски конен полк) да идва в Ямбол. Мълвата твърди, че причина за появата на омраза у цар Фердинанд към Ямбол е отказът на ямболските общинари да му подарят Ормана с неговите фазани, за да си построи там ловна резиденция...

Официалното посещение на цар Борис III в Ямбол, макар и съвсем кратко, се оказва доста ползотворно. Още на петия ден след него 23 септември 1941 г. — ямболското кметство е информирано от царската канцелария, че Борис III отпуска 15 хиляди тогавашни лева за найбедните и нуждаещи се ямболци. С тези средства ямболската общинска служба за обществени грижи закупува дърва, които раздава на 25 бедни и многодетни семейства. А в броя на в. „Тракиец" от 5 октомври 1941 г. вече четем и за още един царски жест към Ямбол: Борис III е изпратил 10 хил. лева свои лични средства за ускоряване ремонта на параклиса „Вознесение Господне" при Бакаджишкия манастир „Св. Спас". Царят е посетил този параклис по време на Големите военни маневри при Ямбол през септември 1941 г.

Има обаче и една негативна за Ямбол последица от Големите царски маневри край града ни, и тя е, че нашите германски съюзници си харесват Земеделското училище (в което е командният щаб на военното учение) и повече не го напускат до 1944 г...(Впрочем през септември същата 1944 г. на мястото на немците се настаняват новите ни политически приятели червеноармейците...). Разположените в ямболското Земеделско училище немски военни части са пречка за нормалния учебнопроизводствен процес, вследствие на което през учебните 1942/43 и 1943/44 г. не е осъществен и прием на нови ученици... Така като следствие от Големите царски маневри угасва едно ново и модерно ямболско учебно заведение с прекрасна материална база и амбициозен учителски колектив...

След Големите царски маневри при Ямбол на Борис III са му оставали още само 2 години живот и през тях той така и не смогва да посети отново града ни, както е обещал на ямболци на 18 септември 1941 г...

„Промените на вятъра" у нас през 1943/46 г. и 15 септември в Ямбол
Солена „шега" си прави историята (разбирай „политическата конюнктура") с българското (и в частност с ямболското) учителство през 1943/46 г., заставяйки го в първия учебен ден в един интервал само от 3 год. да се кълне във вярност на две различни форми на държавно устройствомонархическа и републиканска.

Както научаваме от Летописната книга на старо и авторитетно ямболско училище, 15 септември 1943 г. в него започнал с водосвет. След това директорът произнесъл „напътствено слово", в което изразил дълбоката всенародна скръб" от смъртта (на 28 авг. 1943 г.) на Н. В. Цар Борис III и подчертал „нуждата от сплотеност в тия трагични и съдбоносни дни". Директорът прочел пред присъстващите и специално възвание на МНП към целия български народ и в частност към учащите се, приканващо ги да служат вярно на новия цар 6-годишния Симеон II. „След това свидетелства Летописната книга всички учители и ученички на колене дадоха обет за вярна служба на Н.В. Цар Симеон II."

З години покъсно 15 септември се оказал Ден Първи не само на учебната 1946/47 г., но и на Народната република, провъзгласена същия ден от 26ото ОНС след проведен седмица по-рано референдум „за" или „против" монархията. В гореспоменатото ямболско училище първият учебен ден на 1946 г. вече за трети път се открил без водосвет и молитви (те са отменени веднага след „най-светлата дата" през 1944 г), а само с директорско поздравление по случай новата учебна година и с изпълнение на няколко музикални и литературни „номера". Още на другия ден обаче, както е отбелязано в Летописната книга, „всички учители положиха клетва на Република България и подписаха клетвени листове"...

Явно такава е логиката на натрапената, спусната „отгоре" коленопреклонна „вярност"... „Вярност" към Царя, „Вярност", към Републиката, а всъщност в крайна сметка найвече вярност към...промяната на вятъра...

Вакла Георгиева Бисерова е родена през 1854 г. в свиленградското село Дервишка могила в семейството на бедни земеделци. Родителите й от малка я дали за послушница в метоха (т.е. малкото манастирче) при българската черква „Св. Димитър" в махалата „Илъръм" в Одрин и там покъсно тя се замонашила. Откакто през 1895 г. е създаден Одринският окръжен революционен комитет (ООРК), монахинята Вакла става негова дейна помощничка и неустрашима ятачка. Ето например какво четем в публикуваните през 1938 г. в сп. „Илюстрация Илинден" спомени на Лазар Димитров (председател на ООРК от 1896 до 1901 г.): „В тая махала [Илдъръма] при черквата имаше метох, в който живееха две калугерки, които помагаха в делото. Особено се отличаваше със своята преданост и решителност калугерката Вакла. В нейната стая ставаха срещи с нелегални дейци на организацията (ВМОРО)". А през 1950 г. бившият четник Димо Николов Славов си спомня: „Беше краят на 1902 г... В с. Карахадър. Свиленградско, се облякохме в селски дрехи и през селата Камеп, Дуванджа и един чифлик влязохме в одринската махала Илдъръм и се настанихме в метоха при Вакла. Тук дойде при нас Велко Думев, председател на ООРК. След престой от 23 дни Велко Думев ни върна обратно..."

Освен като сигурно убежище и скривалище за най-видни дейци, тайни куриери или четници от ВМОРО, метохът на Вакла Бисерова е използван и като печатница за писмата, окръжните разпоредби и вестника на ООРК. След това калугерката скривала печатните материали под монашеските си одежди и ги разнасяла по предназначение из Одрин и околните села, а част от тях оставяла на безопасно място в т.нар. „Касърова" Одринска българска девическа гимназия.

Метохът на Вакла Бисерова бил пунктът, където куриерът на ООРК Добри Милев (от с. Студена, Свиленградско) донасял от България тайната поща, директиви, вестници и оръжие. Нищо от донесеното калугерката не държала в стаите на метоха поради опасността от обиск. Тя си имала специално изкопано в градината на метоха скривалище за документите и оръжието, които предварително слагала в тенекии. Входа на скривалището монахинята Вакла майсторски замаскирвала с гасена вар.

След потушаването на Преображенското въстание, избухнало през август 1903 г. в Одринска Тракия, ятачката останала неразкрита от османските власти и продължила да живее в Одрин. Там през март 1913 г. тя посрещнала дългоочакваните освободителни български войски... Радостта на баба Вакла обаче била жестоко попарена само след стотина дена, тъй като през ранното лято на 1913 г. османлиите отново поробили Одрин и областта му... Затова 60-годишната монахиня напуска през 1914 г. обезбългарения вече Одрин и се установява в свободна България. Следващите 30 години от живота си баба Вакла прекарва във Вакъфския манастир. Като знаем, че този значим манастир в югозападната част на Ямболския край е наричан още и Хайдушкият, едва ли е можело наистина да се намери поподходящо от него убежище за ятачката на ООРК. Вакъфският манастир е измежду големите наши манастири както по градежа, той и по заслугите си. Не се знае кога точно е възникнал, но се предполага, че го е имало още през Второто Българско царство. Разрушен от османските нашественици в края на XIV в., скоро той бил възстановен и още през XV век вече се споменава в някои османски документи. Тъй като конкретни известия за историята на Вакъфския манастир през ХV-ХVIII в. липсват, думата имат легендите. А те винаги свързват началото на тази сакарска обител с една неголяма скална пещера в гората над сегашния манастир, наречена „Вехтата църква" (или „Стария манастир"). Тази пещера, от която извирала и лековита вода, според едно от преданията, някъде между XVI и XVIII в. силно вярващ овчар бил превърнал в скална църква „Св. Петър" преди да му се нареди насън свише да се премести там, където е сега манастирът, понеже именно тук било „свято място"(явно мястото на манастира през Второто царство). Според друго предание първият обитател на пещерата в началото на Робството бил български воин на име Петър, който станал и първият защитник на поробените местни българи. Той внесъл във „Вехтата църква" двете й найстари икони: „Св. Троица" и „Св. Апостоли Петър и Павел". Покъсно воинът Петър построил параклис на името на Светите Петър и Павел. В края на XVIII в., през кърджалийското време, този параклис става хайдушко сборище за онези българи, които дръзвали да се опълчат срещу кръвопийците кърджалии. Един от тези дръзки българи бил Христо войвода от котленското село Градец. Именно той към 1810 г. превърнал параклиса „Св. Апостоли Петър и Павел" в църква, около която изградил манастира „Св. Троица". След това, вече в заника на живота си, Христо войвода се преобразил в монаха Хрисант и починал през 1813 г. като първи игумен на възстановения от него манастир, където е и погребан. До наши дни се е запазил надгробният му камък (плоча) с годината на смъртта му.

Освен Христо войвода с миналото на Вакъфския манастир са свързани и мнозина други хайдути, като Инджето, Кара Колю, Георги Гарабчи, Кара Добри, Ангел войвода, Даглъ Стоян... Още се носят легенди за 7 катъра злато, които (и златото, и катърите) Кара Колю заровил тук някъде в дебрите на Сакара. А Даглъ Стоян след 1836 г. подарил на обителта няколко хиляди гроша, за да бъдат раздадени на сиромасите от околността, но научавайки, че тогавашният игумен злоупотребил с парите, просто го заклал...

През Руско-турската война (1828/29 г.) манастирът бил разрушен, но още през 1836 г. той бил възстановен. Тогава върху руините на старата еднокорабна черква „Св. Апостоли Петър и Павел" е издигната сегашната голяма трикорабна каменна черква „Св. Троица" (с една абсида и без купол) — една от найпросторните стари манастирски черкви в България. 8 цилиндрични колони поддържат огромния полуцилиндричен черковен свод. Стените на новата (от 1836 г.) манастирската черква (от типа „базилика") са гладко варосани и не са били стенописвани. След 1836 г. постепенно са достроени манастирският хамбар с готварницата и долният кат стаи, както и помещенията над манастирските порти. Изработен бил и нов дърворезбен иконостас по образеца на този от старата черква. Царските двери на новата църква водят в олтарното помещение, което е посветено на старите черковни патрони Св. ап. Петър и Павел. През Възраждането Вакъфският манастир се замогва и се превръща в духовно и поклонническо средище. Веднъж годишно, на храмовия празник Петдесетница, край манастира (и до наши дни) става народен събор, привличащ десетки хиляди души.

И днес Вакъфският (Хайдушки) манастир има внушителен външен изглед. Високи жилищни сгради са открити чардаци ограждат манастирския двор, посред който е черквата. (Впрочем под нейния олтар си стои едно „наследство" от старата черква хайдушкото скривалище, традиционно свързвано с Кара Колю. Входът към него наподобява стенен долап.) Срещу входа на черквата благодатни струи се изливат от трите чучура на белокаменна чешма съвременничка на Христо войвода и на Инджето, за когото, впрочем, имало (това ще да е било между 1810 и 1821 г., когато Индже загива) специална килия на горния кат на една от сградите в манастирския двор... (За доизбистрянето на пълната научна истина сме длъжни все пак да отбележим, че според изследователя и земляка на Инджето (който е роден между 1765 и 1770 г. в ямболското с. Попово) доцент Милъо Петров през 1806 г. войводата напуска поробена България и се установява в молдовската столица Ящ, където до смъртта си е в личната охрана на тамошните владетели (князе)).

Вакъфският манастир, който в усилни времена е бил крепост на цяла плеяда народни закрилници, от 1909 г. става девически и през 1914 г. приема своето „ново попълнение" 60-годишната одринска монахинянационалреволюционерка Вакла Бисерова.

И във Вакъфския манастир баба Вакла не остава равнодушна и безучастна към съдбата на неосвободените тракийски българи.Понеже османският геноцид през лятото на 1913 г. практически не е оставил вече в Одринска Тракия българихристияни, на дневен ред след 1919 г. излиза спасяването на българщината в Беломорска Тракия. Тази е и каузата на ВТРО. Именно нейно оръжие (може би на войводата от Нова Загора Руси Славов) баба Вакла и игуменката Ирина Димова укриват през 1923 г. в един от тайниците на Вакъфския манастир, както и в килията на игуменката... Съвсем скоро обаче новите поробители на Беломорска Тракия гръцките шовинисти напълно обезбългаряват областта... Така ВТРО вече няма кого да защитава там и скритото във Вакъфския манастир нейно оръжие остава неизползвано и непотърсено в следващите две десетилетия...

Но идва 9-осептемврийският преврат през 1944 г., поставил на власт комунистите и техните сподвижници от Отечествения фронт... Вече споменахме в началото за разследването на вакъфските монахини Ирина и Вакла от новите управници през ранната есен на 1944 г. Почти веднага след това събитие монахинята от Вакъфския манастир и тихата героиня от борбата за свободата на Тракия баба Вакла Бисерова си отива от света на живите на 31 октомври 1944 г....
Нашенецът, когото папата канонизира, или Житие на блажения Камен Вичев
На 15 март 1998 г. на двучасова церемония в римската базилика „Св. Петър" папа Йоан Павел II обяви за блажен (степен, предхождаща канонизирането за светец) бившия епископ на Никополската католическа епархия доктор (по църковна история) Евгений Ливиджов Босилков, разстрелян на 11 ноем. 1952 г. от комунистите за „шпионска дейност". На 26 май (неделя) 2002 г. (последният ден от посещението му в България, започнало на 23 май) на тържествена литургия (меса) за Петдесетница (по католическия календар) на открито на централния площад в Пловдив папа Йоан Павел II обяви пред около 10 хил. присъстващи (вкл. от много други страни) на български език за блажени и тримата също разстреляни съпроцесници на Босилков: Камен Вичев Йонков, Йосафат Андреев Шишков и Павел Йозов Джиджов (всичките от ордена на августиноуспенците). Така ние като ямболци се сдобихме с блажен (а това значи в недалечна перспектива светец) нашенец. Работата е в това, че Камен Вичев е от ямболското село Срем (сега в община Тополовград). Той е роден в семейството на Вичо Мерджанов Йонков и съпругата му Елена на 23 май 1893 г. Децата в това семейство са били 16, от които оцеляват 8. 10-годишен, Петър (Камен е духовното му име) Вичев е изпратен да учи в низшата (т.е. средна) духовна семинария на отцитеуспенци „Св. св. Петър и Павел" в Караагач (предградие или квартал на Одрин) в Османската империя. Там за едно десетилетие, прекарано в сериозно умствено и строго нравствено възпитание, той завършва средното си духовно образование. Приел монашество (вероятно през 1912 г.) в обществото на отците августиноуспенци, Камен Вичев продължава учението си в едно от найавторитетните католически висши учебни заведения Духовния университет в Лувен (Белгия). В Белгия той следва от 1914 до 1921 г. философия и богословие, като междувременно през 1918 г. си идва в България, за да отслужи военния си дълг. На 22 дек. 1921 г. Камен Вичев е ръкоположен заедно с брат си Иван (1887-1981) за свещеник, веднага след което става ректор на висшата духовна семинария „Св. Лъв" в Кадъкьой (древния Халкедон мястото на IV-я Вселенски събор през 451 г.) на азиатския бряг на Босфора, точно срещу Цариград.

Ректорстването на Камен Вичев в Кадъкьой продължава до 1925 г., когато той заминава на специализация в Института за източно-църковни изследвания към университета в Страсбург (Франция). Специализацията му приключва през 1928 г. със защитата на докторат по богословие и каноническо право. Така на 35 години Камен Вичев става професор доктор, като за професор е избран още порано в Кадъкьойската висша семинария. В нея той продължава да работи и през 1928-1930 г. В Кадъкьой е издавано найавторитетното за времето си специализирано списание по въпросите на източнообредните църкви „Еко д'Ориан”, в чиято редколегия Камен Вичев е до 1930 г. През лятото на съща та 1930 г. той се завръща в България и до 1952 г. живее в Пловдив. Става учител по философия, етика и психология в престижния тамошен френски колеж „Св. Августин" и е такъв до закриването на колежа от комунистическата власт през 1948 г. Неговите ученици (сред които са били световноизвестният интелектуалец Петър Увалиев, журналистът Димитри Иванов и посланикът на Израел у нас Емануел Зисман) са го запомнили като изключително ерудиран; благ, но твърд; справедлив, проницателен, скромен, стриктен, с много демократични разбирания човек и истински монах. С преклонение си спомнят за отец Вичев и световно известният специалист по романски езици проф. Иван Петканов (роден 1911 г. в Ямбол) и видният литературен историк акад. Петър Динеков (1910-1992), който е бил негов колега през 1936/38 г. През целия си „Пловдивски период" отец Камен подпомага брат си Иван Вичев в служението му като енорийски свещеник на най-голямата и представителна униатска църква в България „Възнесение Христово" в Пловдив. А когато в София под патронажа на цар Борис III и под председателството на проф. Богдан Филов се провежда IV-ят международен византоложки конгрес (9-14 септ. 1934 г.), единственият участник от страна на българските католици е именно Камен Вичев. Неговият доклад „Византийски влияния върху старобългарското право" (главно за византийските заемки в „Закон судний людьм") и до днес не е изгубил научната си стойност. От 1939 г. отец Вичев е член на редакционния комитет на католическия официоз у нас вк „Истина". В този седмичник само през 1945/47 г той публикува (под псевдоним) около 70 материала, а освен това е дописник на френски научни и популярни списания. Вероятно през 1948 г. Камен Вичев става и главен редактор на в. „Истина", последният брой от който излиза на 15 юли 1949 г., когато е спрян от властта.

На 22 дек. 1946 г. в униатската черква „Възнесение Господне" най-тържествено е честван 25-годишният свещенически юбилей на Иван и Камен Вичеви, както и дългогодишната просветителска дейност на помалкия им брат Димитър (Минчо) - също учител във френския колеж „Св. Августин". На юбилея подобаващо е оценен изключителният принос на тримата братя Вичеви от ямболското с. Срем за напредъка на Българската католическа църква от източен обред. Скоро обаче комунистическата власт започва да нанася удари по българските католици, като през 1948 г. затваря всички техни учебни заведения, вкл. пловдивският френски колеж. Още известно време просъществува източно-католическата семинария в Пловдив „Св. Василий", на която Камен Вичев става главен директор. Същевременно от 1948 г. той е национален настоятел (главен викарий) на отците августиноуспенци в България, а от следващата 1949 г. е издигнат за настоятел на всички августиноуспенци в Източна Европа и Близкия изток. Постовете на Камен Вичев (напомняме, че той редактира и в. „Истина") точно в тези смутни за всички вярващи християни в България времена обаче съсредоточават върху него цялата сатанинска ненавист на управляващия безбожнически режим.

През 1951 и 1952 г. комунистическата власт пристъпва вече към окончателно смазване на католическата църква в България. В това жестоко време именно нашенецът Камен Вичев е най-обаятелната, най-ерудираната и най-авторитетната фигура сред българските (източни) католици и се явява нещо като техен харизматичен лидер. И, разбира се, няма как той да бъде отминат от червения държавен терор... Пътят към неговата Голгота започва в началото на юли 1952 г, когато Камен Вичев е арестуван заедно с още 9 августиноуспенци и 20-ина други духовници. Лятото на 1952 г. за 59годишния свещеник преминава в скалъпени обвинения, клевети, изтезания, издевателства... На 29 септ. с. г. в голямата зала на софийската съдебна палата започват откритите заседания по дело № 586/1952 г. срещу 40 обвиняеми за „шпионаж" найвече в полза на Франция...Камен Вичев е обявен за главен организатор на „шпионска" мрежа, обхващаща София, Пловдив, Варна, Русе, Сливен и Ямбол. Затова неговото име е поставено на първо място в обвинителния акт, следвано от имената на Павел Джиджов, Йосафат Шишков, Евг. Босилков... На публичния процес именно отец Камен Вичев се държи най-достойно и най-неустрашимо, още повече, че няма илюзии какво му готвят червените палачи... И „очакванията" му се сбъдват: с присъда № 895 от 3 окт. 1952 г. 4-мата католически пастори Вичев, Джиджов, Шишков и Босилков са осъдени от Върховния съд на НРБ на „смърт чрез разстрел и пълна конфискация на имуществото". В следващите около 40 дни те найвероятно са се подготвяли вътрешно за предстоящата си среща с Господа... На 11 ноември 1952 г. в 23.30 ч. Вичев, Джиджов, Шишков и Босилков са екзекутирани в Софийския централен затвор.

Понеже дотук в материала неведнъж се спомена за униатството (или още „източен католицизъм" или „католицизъм от източен обред"), нека уточним, че при него се признава за църковен глава папата, но поне външно се запазва източно-православната обредност и се служи на църковно-славянски или на български, а не на латински. За униатските свещеници не е задължително безбрачието, но от 1926 г. в България не е имало случай на женен униатски духовник. Специално в Тополовградско (където е сега родното село на Камен Вичев Срем) униатството се разпространява след 1863 г. от широкопопулярния бивш светогорски монах Пантелеймон Желев. Впрочем проповедите на Пантелеймон спечелват за унията (т.е. съюза) с Рим и 2 села на другия край на ямболския регион: Зорница и Правдино, които стават изцяло униатски. Родното село на блажения Камен Вичев Срем обаче не се повлиява от Пантелеймон и си остава православно. Православно е и многолюдното семейство, от което произхожда отец Камен. Само той и братята му Иван и Димитър, както и племенникът им Велик Вичев стават униати. Срем дава на католическата църква от източен обред и архиепископ Методий Стратиев (роден 1916 г), както и монахинята Стояна (Чана) от ямболския манастир на кармелитките.

Сега униатите в България са около 15 хил. Специално в Ямболско в наши дни има 6 действащи униатски храма в Ямбол („Св. св. Кирил и Методий") и в селата филипово, Атолово, Присадец, Гранитово („Св. Тереза на Младенеца Исус") и Правдино („Светото Семейство"). Самият Ямбол е бил твърде значим униатски център и явно неслучайно точно тук на 29 май 1929 г. се провежда конференцията на католиците от източен обред. В нея участват 27 делегати 13 свещеници (един от тях е братът на Камен Вичев Иван като пловдивски представител) и 14 миряни от общо 15 енории. От Ямболско са представени 7 енории (което пък ни показва, че през 1929 г. половината униатски енории в България са в Ямболския край): Ямбол, Тополовград, Зорница, Атолово, Присадец, филипово и Гранитово. Заседанията се провеждат в новата (от 1925 г.) сграда на Ямболската семинария на отците успенци „Св. Св. Кирил и Методий". В работата на Ямболската конференция взема найдейно участие самият апостолически визитатор в България (през 1925-1934 г.) архиепископ Анджело Ронкали бъдещият папа Йоан XXIII (1958-1963), известен и като „Българският папа". (Впрочем, той е посещавал Ямбол и други два пъти на 22 май 1925 г. и на 23 юни 1935 г.).

От 4-мата блажени новомъченици трайно свързан с Ямбол е и най-възрастният сред тях Йосафат Шишков (1884-1952). И той като Камен Вичев е августиноуспенец (впрочем този монашески орден с официално название „Августинци на Успение Богородично" присъства в Ямбол още от 1888 г. и тукашните католически учебни заведения са все негово дело). Пловдивчанинът отец Йосафат произхожда от виден павликянски (т.е. католически от западен или „латински" обред) род. През 1894 г. постъпва в малката августиноуспенска семинария в Караагач, а от 1904 г. следва висше образование в Лувен (Белгия) до 1909 г., когато е ръкоположен за свещеник. Изкарва кратък стаж в Рим и се завръща в семинарията в Караагач (Одрин) вече като преподавател. Балканската война (1912-1913 г.) налага на отец Йосафат обаче да предприеме изселването от Османската империя на 75-те семинаристи. През времето на I Световна война (1914-1918 г.) той се намира в родния си Пловдив, а след това до 1929 г. е във Варненския колеж на отците успенци „Св. Михаил". Отново във Варна отец Йосафат е и през периода от 1937 г. до арестуването си от Държавна сигурност навръх Бъдни вечер през 1951 г. А от 1929 до 1937 г. той пребивава в Ямбол. В нашия град отец Шишков ръководи низшата духовна семинария, като наред с това отговаря и за двете тукашни католически църкви униатската „Св. Св. Кирил и Методий" (съществуваща от 1895 г.) и „латинската" „Пресвето Сърце Исусово" (която пък е от 1888 г.). Ямболското паство на отец Шишков се е състояло от над триста „българоуниати, павликянски, албански и смесени западноевропейски и близкоизточни католици". През 8-годишния си „Ямболски период" Йосафат Шишков явно се е трудил като учител, възпитател, проповедник, изповедник, хоров диригент...

Едва ли ще сме далеч от истината, ако предположим, че той е много близък родственик (може би дори помалък брат) на интересната, но практически непроучена фигура от ямболската история Вартоломей Шишков. За отец Вартоломей се знае, че (също като Йосафат) е пловдивчанин, павликянин и успенец. За свещеник е ръкоположен във франция на 22 септември 1894 г. През 1897 г. работи в Одринската мисия на отците успенци, а от 1898 г. до 1929 г. е настоятел на ямболските католически църкви. Като такъв, в края на октомври началото на ноември 1912 г. той придружава цар Фердинанд (католик по вероизповедание) през пребиваването му в Ямбол и при пътуването му оттук през Елхово до Лозенград. Вижда се, че блаженият Йосафат Шишков през 1929 г. в Ямбол „поема щафетата" пряко от Вартоломей Шишков (който наскоро след това умира във Варна на 7 април 1931 г.). По този начин се оказва, че почти 40 г. (1898-1937 г.) един и същ виден пловдивски павликянски род излъчва настоятелите на ямболските католици.

А сега нека почетем с подобаващо внимание и някои други съпроцесници на блажените Вичев, Шишков, Джиджов и Босилков. От осъдените с 4-мата блажени през 1952 г. със сигурност са част от ямболската история поне още следните трима:

1) Марислав Антонов Байчев, свещеник и директор на Ямболската католическа семинария (присъда „20 г. лишаване от свобода и пълна конфискация на имуществото");

2) Методи Димитров Стратиев съселянин на Камен Вичев и негов събратавгустиноуспенец. Роден през 1916 г. в Срем, завършва там началното си образование, а през 1928/31 г. учи прогимназия в Ямбол. Свещеник в Ямбол от 1946 г. до арестуването му на 11 юли 1952 г. и после след излизането му от затвора през 1963 г. поне до 1965 г: (присъда „14 г. лишаване от свобода и пълна конфискация на имуществото").

3) Никола (Горазд) Костадинов Куртев от ямболското село Устрем (роден 1920 г). Осъден на „Ю г. лишаване от свобода и конфискация на половината от имуществото".

След излизането си през 1958 г. от затвора известно време е помощник на брата на отец Камен архимандрит Иван Вичев в Пловдив. В следващите години архимандрит Горазд Куртев служи като енорийски свещеник в ямболското село Правдино, а по-късно и в Ямбол. Енорийски свещеник в Ямбол отец Горазд е до 1993 г, когато поема управлението на провдивската енория „Възнесение Господне".

Своеобразно продължение на публичния (за назидание и сплашване) процес (от 29 септем. - 4 окт. 1952 г.) срещу Камен Вичев, Евг. Босилков и техните 38 единоверци е „Католическият процес" (този път таен) е от 24 дек. същата 1952 г. с 10 подсъдими. Поне 4-ма от подсъдимите са свързани с Ямбол(ско). Те са: униатският свещеник Гаврил Беловеждов (2 юни 1920 8 юли 2003 г.) (духовник в Тополовградско през 1947/50 г.), може би най-популярният тогава ямболски лекар др Петко Иванов Момчилов, както и баща и син Янкови златари от Ямбол. И на този процес на нашия град не му се разминава без свидна загуба единствената смъртна присъда покосява „шпионина" д-р Момчилов. Той е разстрелян на 23 януари 1953. г, а цялото му имущество е конфискувано. „Отървалият" се „само" с 20 г. затвор архимандрит Беловеждов в свое интервю от лятото на 1990 г. споделя, че Камен Вичев е бил ,един от найдобрите философи на България; мога да ви кажа, че беше световноизвестен в нашите среди".

Още през 1998 г., т.е. преди решението за канонизирането му, към стената на бившия колеж „Св. Августин" в Пловдив е прикрепена паметна плоча за отец Вичев, а 2 години покъсно в центъра на същия град до католическата катедрала „Св. Лудвик" му е издигнат и паметник със средства на негов възпитаник от колежа. Към ноември 2002 г. пък е била издадена на няколко езика (вкл. и български) биография в стил „комикс" на бележития нашенец и на другите двама новопровъзгласени. мъченици. Тя е с автор францис Келер и носи показателното заглавие „Възвърнатият спомен". А в началото на 2003 г. във франция излиза малката като обем, но значителна като съдържание книга на Бернар Холцер и Жан-Батист Мишел „Червените завеси на София". Тя разказва „житието и страданията" на Вичев, Шишков и Джиджов и обща икона на тримата украсява горната й корица. Авторът Б. Холцер също като героите си е августиноуспенец и материала за тях е събирал в България както от хора, които са ги познавали, така и от архива на МВР, където се откриват досиетата на тримата новомъченици със смъртните им присъди...

Та ето такъв наш земляк - отец проф. д-р Камен Вичев папа Йоан-Павел II беатифицира (т.е. обяви за блажен) на 26 май 2002 г.