Ямболец се кае над 60 години по Светите земи за несторен грях!

Името на стареца свой съгражданин ямболските поклонници вероятно не са се сетили да научат, защото явно „Дядо игумен" им е било напълно достатъчно. А за нуждите на настоящата статия нека повторим и запомним, че ямболецътигумен на „Св. Сава" към 3 март 1903 г. е натрупал вече шест десетилетия монашестване по Светите Божигробски места. Това значи, че той се е озовал там в началото на 40-те години на 19 век.

А сега нека проследим още едно сведение. Откриваме го в отпечатаните през 1906 г. „хаджийски" спомени на известния възрожденски и следосвобожденски общественик, печатар и книжовник (Дядо) Димитър Паничков (1808 или 18101909 г.). Той пристига на хаджилък в Йерусалим на Връбница през 1858 г. и повече от десет дни обикаля по Светите Божигробски места. В срядата след Великдена Паничков се отправя с други двама поклонници към близкия до Йерусалим градец Витлеем. „Дойдохме до манастира „Св. Илия" с аязма спомня си той половин век покъсно. Тук ни опасваха с веригите, с които някога връзвали св. великомъченика Георги. Кога попитах същите ли са тия вериги, духовникът ме позна, че съм българин, и ми заговори по нашенски. После Поп Иван тъй се казваше той — ми разправи историята си: родом от Ямбол, живял в Браила, а сега се прибрал на Кръстмонастир, близо тук до „Са. Илия". На 1848 г. в Браила предава ни Паничков разказа на поп Иван 30-ина въстаницибългари се готвели да минат в. Турция...Влашкото правителство подушило туй и чрез поп Ивана, когото пратило уж да ги изповяда, узнало броя им... Въстаниците условили гемиджия-сърбин да ги прекара през Дунава. Щом те навлезли в каика да отидат в гемията всред реката, той, продупчен от власите, почнал да потъва. Някои въстаници се издавили, други се предали на власите, а трети избягали където могли. Тогава поп Иван се уплашил да го не убият въстаниците, та побягнал чак тук на Кръстмонастир. После той се върна в Браила при дъщеря си добавя от себе си дядо Паничков, който през 1864-1877 г. работи в този град и умря в 1875 година".

Веднага след този въздългичък цитат нека кажем, че споменатият град Браила през 40-те години на 19 век се намира в най-североизточния ъгъл на автономното княжество Влашко. Той е разположен на Дунава срещу горния край на областта Добруджа и след 1830 год. в него има много силно ямболско присъствие.

А сега нека проанализираме откъса от спомените на Дядо Паничков. Без особена трудност разбираме, че събитията, отнесени към 1848 г., всъщност са станали през юли 1841 г. Те са известни в науката като Първи Браилски бунт. Ямболецът поп Иван обаче съвсем неоснователно си приписва на душата един несторен грях, самообвинявайки се в някакво предателство към въстаниците, които той е заклевал. Просто няма какво да се предава, тъй като този бунт е готвен напълно открито и легално. Ето впрочем какво четем за него в една ценна книга от 1893 г.: „През лятото на 1841 г... едно непознато лице, облечено в сръбска униформа, забило посред браилската чаршия едно сръбско знаме и записвало доброволци. Неговият глашатай обикалял браилските улици с тъпанчето си и известявал на браилчани, че на чаршия та се записват доброволци, за да минат Дунава и да избавят християните от робство. Това траяло три дена наред. На четвъртия ден, в шест часа вечерта, цяла Браила се била събрала край Дунава, за да види преминаването на доброволците в Турция".

За намерението на въстаниците да се прехвърлят в Турция са знаели не само гражданите на Браила, но и тези на близкия град Галац в съседното княжество Молдова. Знаели са за начи нанието както влашките власти в Браила, така и чуждите консули в Галац, вкл. и турският (!!!) Сали ага... Не стига това, ами българските бунтовници разлепили из Браипа и специална прокламация към местните власти, в която черно на бяло ги осведомявали за намерението си да минат на поробения бряг на Дунава и молели да не им се пречи да го сторят...

Влашките власти обаче се страхували (не без основание), че това ще нажежи излишно отношенията между тяхното малко княжество и огромния ислямски съсед. Затова те осуетили с кръвопролитие българската националноосвободителна акция още в самото й начало. Нека уточним и, че участниците в нея не са били 30-ина, колкото ги посочва Паничков, а близо 300. В Паничковите спомени явно е погрешна и годината 1875-а, като последна от живота на поп Иван, защото в заточеническия си дневник апостолът и Ботевият четник Никола Обретенов (1849-1939) бележи за 18 юли 1877 година: „Днес идва при нас един калугер, българин от Ямбол, който е бил 35 години по Божигробските манастири. Приказва с нас и си отиде". Няма съмнение, че този калугер може да е само ямболският поп Иван, тъй като от неговото забягване от Браила след юли 1841 ги пристигането му в Палестина найвероятно през следващата 1842 г. до посочената 1877 г. са изтекли именно 35-36 години. Н. Обретенов (заедно с други 11 участници в Априлското въстание от 1876 г.) е бил през 1877 г. заточеник в крепосттазатвор на гр. Акра (в северната част на днешен Израел, т.е. в библейската област Галилея). Тогава разстоянието между Акра и Божи гроб се изминавало за три дни. И самият факт, че поп Иван е пътувал три дни дотам и три дни обратно (а съвсем не е бил вече млад) с едничката благородна цел да посети поборниците страдалци за българската свобода, още веднъж показва родолюбието и човечността му и несъстоятелността на самовнушението му, че е предал Първия Браилски бунт. Впрочем, може и самият Дядо Паничков (той е наближавал вече столетие, когато разказва за срещата си с поп Иван половин век порано) да не е доразбрал думите на съгражданина ни или да ги е видоизменил несъзнателно, та от тях поп Иван излиза някакъв предател... Немалкото други неточности в данните на Паничков за ямболеца, които коригирахме по-горе, ни дават основание да се усъмним и по този повод.

Последното ни известие за поп Иван, с което започнахме статията, е от 3 март 1903 г. А първото по време (и за съжаление единственото в иначе солидната енциклопедия „Българска възрожденска интелигенция" от 1988 г.) сведение за него е от 1833 г. Тогава спомоществовател за „Аритметика" на Христаки Павлович е свещеникът Йоан от Браила, който не може да не е тъждествен с установилия се в този град явно през „Великото преселение на българите" от пролетта на 1830 г. наш земляк. През 1833 г. той несъмнено ще е бил съвсем отскоро опопендвадесет и няколкогодишен младеж... (Щом през март 1903 г., като игумен на манастира „Св.Сава", нашият съгражданин е бил поне 90-годишен, следователно рождението му ще да е било около 1810 г.).

В заключение нека реконструираме накратко житието на един достоен ямболец, убягвал досега от погледа ни: Казахме вече, че най-вероятната му рождена дата е около 1810 г. През 1830 г. Иван е един от 7279-те ямболци, напуснали Османската империя, след като тя отново си връща освободените за 9 месеца през 1829 и 1830 г. от русите наши земи. Той се заселва в Браила и към 1833 г. вече е станал поп. През лятото на 1841 г. дейно се включва в подготовката на I-я Браилски бунт, като заклева и изповядва 300-та участника в него. След печалния край на бунта напуска Браила и найвероятно през 1842 г. стига до Светите места в Палестина, където се и замонашва. Оттам насетне над 60 години пребивава из Божигробските манастири, като към 1903 г. е игумен на Лаврата „Св.Сава". Там найвероятно е завършил и дългия си земен път след 3 март 1903 година.

Накрая би могло да се предложи, за отлика от многото други Ивановци (Йоановци), да възприемем за нашия родолюбив съгражданин от Възраждането названието „Поп Иван (Йоан) Божи гробски". Над 60-те му години монашествуване по Светите земи ни дават достатъчно основание за това.

„Свещени кражби" в Ямбол за свободата на брата-роб

- Как, Огнянов, кражба?

- Да, кражба... свещена.

...- Това е безчестно, г-н Огнянов.

- Освобождението на България безчестно депо пи е? попита Огнянов...

- Не, честно.

- Тогава и средствата, които му служат, са честни.
Познат е на читателите този диалог между Бойчо Огнянов и Дякон Викентий от „Под игото". През 1903 г., в навечерието на Преображенското въстание за освобождението на все още поробените българи в Одринска Тракия, няколко подобни „свещени кражби" са извършени и в Ямбол. За една от тях пише през 1910 г. в спомените си видният деец на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско Михаил Герджиков (1877-1947). Към средата на април 1903 г. той организира в Бургас една голяма чета от около 120130 д., която да премине в Одринска Тракия. „Средствата за четата... пише Герджиков набавих по особен начин. В Ямбол заедно с Гьорчо Петров задигнахме кавалерийски манлихери от военния склад. Ключарят и войникът (часовоят) забягнаха заедно с нас. Съдействуваше ни офицерът КАМИЛЕВ, брат му беше с четата на Чернопеева... Нам се паднаха около 70 парчета... Това беше в април. Една част от пушките разпратихме на населението вътре [т.е. в Одринско бел. на Х. Б.]..."

От други източници научаваме, че при тази „свещена кражба" от склада на IV Ямболски конен полк (именуван официално „на Негово царско височество престолонаследника княз Борис Търновски") са изнесени наред със 140 карабини „Манлихер" още и 30 хил. патрона. Герджиков пише, че за неговата чета са се паднали 70 манлихери, което навежда на мисълта, че другите 70 карабини пък са се паднали на голямата чета (от 130 д.) на Гьорче Петров, която през Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) е действала в Прилепско (в Македония).

Следващия месец май 1903 г. ямболски военен склад остава със 100 карабини помалко. Те са отнесени от Димитър Тошев към границата с Османската империя все за нуждите на готвеното българско въстание в Одринска Тракия.

Трета по ред „свещена кражба" е реализирана по доста оригинален начин. По онова време лавката на IV Ямболски конен полк е държана от Минчо Арабаджиев- чичо на ямболеца Петър Чолаков, помощник-войвода в четата на Кръстьо Българията, която е действала тогава в неосвободения Малкотърновски край.

Минчо Арабаджиев получава от оръжейния майстор в IV конен полк Сава Мушков 25 манлихери и военни материали от складовете на полка. Той укрива полученото в амбалаж от стока за лавката си и така го изнася вън от казармите, възползвайки се от правото си да се движи в района на конния полк без претърсване. Манлихерите и другите военни материали Арабаджиев явно е предал на племенника си Петър Чолаков за въоръжаване на поробените източнотракийски българи.

При изброените 3 „свещени кражби" от ямболските военни складове са изнесени общо 265 единици от може би най-модерните за онова време пушки „Манлихер". 70 от тях, както видяхме, взима Гьорче Петров за в Македония, така че за Одринско остават 195 „ямболски" манлихери. По данни на ВМОРО Странджанският район на Одринския революционен окръг е разполагал с 1970 пушки и карабини, от които - 200,Манлихер". Това автоматично ни навежда на мисълта, че именно трите разгледани тук „свещени кражби" от ямболските казарми са осигурили фактически всичките манлихери за Преображенското въстание.

Освен „свещени кражби" за нуждите на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско се практикува и „икономисването" на боеприпаси при провеждането на учебните стрелби. В този смисъл е агитацията сред офицерите от ямболския V пехотен резервен полк (преименуван на 29 декем. 1903 г. на 29-ти ямболски пехотен полк), водена от дееца на Върховния македоноодрински комитет запасен поручик Христо Танушев през юни 1903 г. Танушев дори попада в полезрението на Разузнавателното отделение при Щаба на армията като възможен съучастник в кражбите, които се „случват във войсковите оръжейни складове".

А сега нека се върнем към спомените на Мих. Герджиков за първата „свещена кражба" на оръжие в Ямбол. Там бе отбелязано съдействието на офицера Камилев (среща се и като Кямилев и Кемилев; явно звукът е тъй нар. „блеещо А"). Единствените ни допълнителни данни за него засега са, че чрез 20-те г. на XX в. той (като подполковник от запаса Никола Кямилев) е бил народен представител от управляващия тогава Демократически сговор и член на ЦК на Вътрешната Добруджанска революционна организация. С доста повече сведения разполагаме за споменатия мимоходом от Герджиков часовой на военния склад, който забягнал с революционните дейци. Той се казвал Димитър Георгиев Загорски (1880-1942) и бил от Стара Загора. През март 1903 г, когато е бил за последна година войник в Ямбол, в казармата го посещава представителят на Одринския окръжен революционен комитет Лазар Маджаров, който го поканва да участва в предстоящото въстание. Маджаров едва ли случайно се е обърнал тъкмо към Загорски, а найвероятно роля е изиграл фактът, че „старият" войник в Ямбол е братовчед на тогавашния председател на ЦК на ВМОРО Иван Гарванов (1869-1907), също старозагорец.

Вече видяхме, че след „свещената кражба" в Ямбол през април 1903 г. Загорски тръгва с четата на Герджиков. През юни с.г. тази чета навлиза в Одринска Тракия и като четник Загорски участва в охраната на конгреса в странджанската местност „Петрова нива", където от 28 юни до 1 юли (по стар стил) 1903 г. заседават главните дейци на предстоящото Преображенско въстание. По време на самото въстание, на 8 август (по стар стил) с.г. Загорски участва в превземането на черноморското градче Василико (дн. Царево) като командир на 15-20 души от четата на Герджиков. Веднага след поражението на преображенци Загорски става воевода на чета от 25 д., с която подпомага българите-бежанци от Одринско при преминаването им на границата от Турция към България. С четата си той води и битки с аскера, мародерстващ из напуснатите български села в Одринска Тракия...

Най-малко четири и половинапет месеца след като е напуснал тайно и с оръжието си ямболската казарма, Д. Загорски се завръща в нея... Естествено го чака наказание. Пловдивският полеви съд го обвинява в „самоотлъчка и прахосване на казионно имущество". И да е попаднал в затвора, не ще да е било за дълго, защото още на следващата 1904 г, вече доизкарал войниклъка си в Ямбол, Загорски отново се включва в продължаващата борба за свободата на братароб. Може би той не е бил осъден построго за близо половингодишната си „самоотлъчка", понеже тогава в България отново са били на власт стамболовистите... А те са били добри български патриоти и също са милеели за братароб в Македония и Тракия...

На това място нека засега спрем, за да направим един скок към нашето време, в което (образно казано) „двата Ямбола"- този на Тунджа и този на Азовско море взаимно се преоткриха и побратимиха навръх Деня на Ямбол (16 юни 2003 г.). Съвременен Бердянск има 135 хил. жители, от които поне 5 500 са чисти българи, а при над 18 хил. единият родител е българин. Българин е и заместник-кметът на Бердянск Анатолий Назаров.

А сега нека приведем един подългичък, но много показателен цитат от брошурата на Мишо Хаджийски „Българи в Таврия": „Бердянск днес [Хаджийски има предвид 1941/42 г] е градче с 56 хил. д. население, 10 хип. от които са българи. Една част от града, до аероппанната фабрика, е заселена изключително с българи, главно градинари и работници... Два пъти в седмицата в града има пазар. Дохождат селяни от околните български села и колиби и в тия дни Бердянск много прилича на Ямбол. Същата българска носия, говор, глъч, шум. Дори гражданите руснаци в търговията си говорят на един развален български език... След тържището селяните тръгват на „дюген” и целият град се изпъстря с бордови шалчета, бели престилки, тюлбени, сакове [забрадки], кожухчета и антерии. Жените са нагиздени във всичко ново, с мерджани и мъниста на шията. Мъжете са облечени ако е зима с дълги овчи или вълчи шуби, големи овчи капи, с традиционните цървули и навои; вместо тъкани вълнени гащи овчи кожи, така наречените чешири. Лете с антерии и същите капи. И не му е задушно; тъй си е ходил нашият българин някога, тъй си ходи и днес. И като го гледаш, току ще речеш, че си в Ямбол на тържището на Каргона, а не в Бердянск, в далечна Русия."

Нека след този обемист цитат напомним, че посочените в него факти се отнасят за към 1941/42 г... Вижда се, че и след десетилетия комунистическа унификация (т.е. уеднаквяване) в ленинскосталинския Съветски съюз потомците на ямболци в Бердянск и околността са се съхранили като много по-големи ямболци от ямболците в България... Щом така „ямболски" е изглеждал Бердянск към 1941/42 г, ясно е, че към 1904 г. той ще е бил още по„ямболски"... И точно тогава, на 7 януари 1904 г., в този своего рода „Ямбол на Азовско море" се появява една „странна птица": това е новоназначеният учител в местната девическа гимназия Кръсте Петков Мисирков (1874-1926). Този тогава 30-ина- годишен македонски българин от с. Постол, Енидже-Вардарско, е известен като един от найглавните идеолози на„македонизма".

Македонизмът като обиколен път за посръбчване на македонските българи е лансиран към 1889 г. от сръбския учен Стоян Новакович. Според Новакович народностното съзнание на македонските славяни още не било избистрено и те се колебаели между българите и сърбите, но не били още нито българи, нито сърби, а една аморфна маса. Окончателното обособяване на македонските славяни като българи или сърби щяло да зависи само от политическия напредък и успехи съответно на България или на Сърбия. В този дух са и писанията на Кр. Мисирков в излязлата в София към края на 1903 г. негова брошура „За македонцките работи". Според Мисирков в миналото не е имало отделна „македонска народност", но това не означавало, че не може да се създаде такава. За тази цел било необходимо „македонската интелигенция" да отдели интересите на „македонскиянарод" от тези на другите балкански народи. Тя трябвало да говори помежду си на прилепскобитолския диалект, който да станел „македонски литературен език". Освен това трябвало да се създаде и отделна македонска църква, независима от църквите на България, Сърбия или Гърция. [За жалост бръщолевенията на Мисирков от 1903 г. бяха реализирани на практика във Вардарска Македония след 1944 г].

Поради тези писания на Мисирков някои учени предполагат, че през 1903 г. той е станал платен агент на Сърбия или на Русия, или и на двете едновременно, понеже те са съюзнички. По-вероятно е обаче друго едно предположение — че Мисирков е бил агент не на сръбското или руското, а на българското разузнаване, предназначен да проникне в сръбските или руските тайни служби. Странните му македонистки речи и писания през 1903-1905 г.е трябвало да му създадат „легенда" на привърженик на сръбската кауза (зад която тогава стои и Русия) и съответно да го направят подходящ обект за вербуване. Българското разузнаване явно се е надявало Мисирков да се свърже с руските тайни служби при неслучайното си учителстване в Бердянск. Руските спецслужби обаче явно не се „вързали" на играта на българските си „колеги" през 1904/5 г.... Руското разузнаване наистина финансирало Мисирков да подготви в Бердянск и да издаде (на 1 септ. 1905 г.) в Одеса македонисткото си списание „Вардар", но много надълбоко в своите агентурни мрежи не го допуснало. За сръбските, а оттам и за руските спецслужби не ще да е било тайна, че до ненадейното си и поради товадоста съмнително преобръщане в „македонец" през 1903 г. Мисирков твърде много се е бил изявил като отчаян български патриот (и дори шовинист). Така опитът на българското разузнаване да инфилтрира през 1904/5 г. в Бердянск свой агент в руските тайни служби завършва без успех...

Казано е, че ако някой дълго време се прави на луд и всички вече са го възприели за такъв, какъв смисъл има, че той в действителност не е луд... За нещастие на Кр. Мисирков през целия период на учителстването си в Бердянск от 7 ян. 1904 г. до 31 юли 1905 г. той е трябвало да се прави на македонист. И макар че от нач. на 1907 г. той се връща вече найофициално към българщината, явно през една и половинагодишното си пребиваване преди това сред потомците на ямболци в Бердянск не ще да е бил запомнен с добро име от тях...

„Нерде Ямбол, нерде Стамбол" ли? (Ямболец на три пъти става пръв след султана!)

Особено знаменателен е възходът в служебната кариера на Ахмед Тевфик. Той се родил в Ямбол през 1835 г. като потомък на два видни рода на кримски татари. Отначало, като баща си, за известно време е бил офицер (дори е бил адютант на Осман паша в Плевен през 1877 г), след което преминава на дипломатическа работа. Бил е османски пълномощен министър в три от балканските столици: Цетина (Черна гора), Белград и Атина. Явно понатрупал опит, след това той става османски представител в столиците на Германската и Руската империи - Берлин и Санкт Петербург. Със сигурност през 1892 г. Ахмед Тевфик е бил османски министър на обществените сгради, а от 1895 г. до нач. на 1909 г. той е министър на външните работи. Този си пост Тевфик запазва известно време и след т.нар. Младотурска революция (юли 1908 г.), което навежда на мисълта, че за своите тогава 73 г. той се е научил да оцелява по върховете на империята при всякакви обстоятелства, използвайки дипломатическа гъвкавост и склонност към „пребоядисване". Впрочем ето как го характеризира съвсем сбито българският дипломатически агент (т.е. посланик) в Цариград (през 1901-1903, 1906-1909 и 1914-1919 г.) Иван Стефанов Гешов: „посредствена и безобидна личност, не компрометиран в бившия режим [т. е. преди Младотурската революция бел. на Х. Б.], но коварен и перфиден". На Гешовата характеристика за Тевфик можем да се доверим, защото българският посланик в Цариград достатъчно си е имал работа с дългогодишния османски външен министър, а освен това и му е „ял попарата" през септ. 1908 г. Става въпрос за една османска дипломатическа провокация спрямо България, известна като „Случаят с пилафа на Тевфик". На 2 септ. 1908 г. тържествено се отбелязвала 32годишнината от възцаряването на султан Абдул Хамид II (1876-1909). На празненството по този повод османският външен министър Ахмед Тевфик паша поканва всички чужди посланици в Цариград, но... без българския! Така нарочно и целенасочено се демонстрирало, че Княжество България е васал на Османската империя (както постановява Берлинският диктат от 1878 г.) и неговият дипломатически агент в Цариград И. Ст. Гешов не може да бъде приравняван към посланиците на независимите държави. Тази съзнателна и извършена по нечие внушение османска провокация към страната ни идва след като вече 12 години българският представител при Високата порта е бил третиран напълно равнопоставено с дипломатите на другите страни в Цариград. Признаването на тази равнопоставеност на България още през 1896 г. няма как да не е било известно на Ахмед Тевфик, защото тогава османски външен министър си е бил пак той...Тъй че Ахмед Тевфик много добре е разбирал смисъла на провокацията си, само дето не е можал да прогнозира каква ще бъде реакцията на българското княжество. А тази реакция идва почти светкавично, като на 22 септември 1908 г. васалното (макар и формално) на Османската империя Княжество България се провъзгласява за напълно независимо Царство...

На 31 януари 1909 г. пада правителството, в което Тевфик е външен министър. (Впрочем, и тогава османското външно министерство си остава „в ямболски ръце", понеже то е поето от брата на Тевфик Рифаат паша). На 31 март обаче в Цариград избухва ислямистки метеж срещу младотурската власт и Тевфик отново дотрябва. Този път той се озовава едва ли не на самия връх на османската управленска пирамида, като над него остава само султанът Абдул Хамид II на 1 април 1909 г. Ахмед Тевфик паша става садразам (т.е. велик везир или министър-председател). До края на дългата си политическа кариера той още на два пъти ще стига до този пост на втори човек в империята. Първото Тевфиково премиерство трае едва до 22 април 1909 г, когато младотурците победоносно влизат в Цариград. На мястото на компрометиралия се с поддръжката на ислямисткия метеж Султан Абдул Хамид II те поставят брат му Мехмед V Решад (1909-1918), а Тевфик е изпратен за посланик в Лондон. За родната ни история първото премиерстване на ямболеца Ахмед Тевфик паша има отношение с подписването на 6 април 1909 г. на българо-турския протокол, с който Османската империя официално признава обявената на 22 септември 1908 г. наша независимост. Може би е ирония на историята, че като османски външен министър през септември 1908 г. Тевфик паша дава повод на България да провъзгласи въздигането си от васално княжество в независимо царство, а по време на краткото му садразамстване през април 1909 г. българската независимост е и официално призната от Османската империя. И още една любопитна подробност: в правителството на Тевфик външен министър все така си остава брат му Рифаат и именно той подписва от османска страна споменатия протокол от 6 апр. 1909 г.

Османски посланик в Лондон Ахмед Тевфик е до началото на Първата световна война (1914-1918). При едно негово пребиваване в Цариград през 1913 г. Ахмед Тевфик и брат му Рифаат са помолени по ямболска линия от архимандрит Паисий Пастирев (ямболец, чиито родители след Освобождението са закупили имоти от наследниците на Исмаил Хакъ паша; през 1912-1915 г. той е председател на Цариградската българска църковна община) да съдействат за започване на мирни преговори между България и Османската империя, тъй като империята победителка в Междусъюзническата война (1913 г.) около месец високомерно разиграва българските пратеници за водене на тези преговори. Тевфик и Рифаат явно са се застъпили преговорите найсетне да започнат и така се стига до подписването на Цариградския мирен договор между България и Османската империя от 16 септември 1913 г.

През повечето време на Първата световна война Тевфик паша е османски посланик във Виена столицата на АвстроУнгария, с която Османската империя е съюзник през войната. В началото на октомври 1918 г. управлявалият Османската империя през катастрофалната за нея Първа световна война т.нар. Младотурски триумвират, предвиждайки скорошната капитулация, избягва. Тогава отново, както през април 1909 г, съдбините на Османската империя до голяма степен се оказват в ръцете на ямболеца Тевфик паша (по това време той е председател на Османския парламент).

След официалната капитулация на Османската империя с Мудроското примирие (30 октомври 1918 г.) на 11 ноември 1918 г. Тевфик паша за втори път става садразам (премиер). Такъв той е до З март 1919 г., когато се оттегля от поста си в знак на протест срещу окупирането предния месец на Цариград от страните от военния блок Антанта, победили в Първата световна война. В следващата година и половина Тевфик паша е главен преговарящ в Париж за сключването на мирен договор между Османската империя и Антантата. Преговорите завършват с подписването на т.нар. Севърски мирен договор (10 август 1920 г), според който от Османската империя остават само Мала Азия и Цариград с най-близките му околности. Наскоро след подписването на договора, на 21 октомври 1920 г. вече 85годишният Тевфик паша за трети път става садразам последният садразам на агонизиращата Османска империя. По това време обаче в империята (поне от лятото на 1919 г.) има двувластие, така че успоредно със султанското правителство на Тевфик паша в Цариград има и правителство на Мустафа Кемал паша (бъдещият Ататюрк) в Анкара. Още към средата на 1920 г. кемалистите надделяват над т.нар. Халифатска армия на султан Мехмед VI (1918-1922), но от юли 1920 до октомври 1922 г. те са ангажирани с отблъскване на гръцката агресия в Мала Азия и Южна Тракия. Веднага след победата на кемалистите над гръцката армия тяхното Велико национално събрание в Анкара обявява (на 1 ноември 1922 г.) премахването на и без това вече формалната султанска власт. От 1 ноември 1922 г. Османската империя престава да съществува, а вместо нея възниква нова кемалистка Турция. Тевфик остава до 4 ноември 1922 г. на вече съвсем изпразнения от съдържание пост „садразам", т.е. образно казано, като дотогавашен втори човек в османската йерархия той „затваря вратата" след лишения на 1 ноември 1922 г. от прерогативите си последен султан Мехмед VI. След това Ахмед Тевфик паша напуска страната. Подир уталожването на ситуацията той се завръща в нова Турция и през окт. 1936 г. почива в Истанбул (Цариград) на 101годишна възраст. (Любопитен детайл е, че синът му Исмаил Хакъ - турски консул в Пловдив и знаещ български - отбелязва 40-те дни от кончината на баща си Тевфик на 17 ноем. 1936 г. в ямболската Ески джамия).

За нас като ямболци остава, ако не да се гордеем, то поне да знаем, че наш съгражданин (от кримската ханска династия Гераи - един от клоновете на преките потомци на Чингис хан!) е бил общо две години и пет месеца втори човек в управлението на Османската империя. 215 души са били велики везири на тази държава през нейното над 6вековно съществуване... Виждаме, че поне един от тях е бил ямболец и при това той е ставал не един или два, ами цели 3 пъти велик везир! А този твърдо установен факт дали не трябва да ни усъмни в достоверността на ироничното дежурно подмятане „Нерде Ямбол, нерде Стамбол!"?
„