Ямболски патриоти" или „Историкът никога не пише за хатър!"

Докато Захарий е пряк участник в повечето от отразените в труда му деяния, то вестникарят Върховски при написването на „Ямболски патриоти" е поскоро в положението на вестникаря Симеон Радев при написването на „Строителите..." и двамата черпят материала си от разпитвания на живи деятели и свидетели на събитията. Но уви! и през далечната 1910 г. е имало хора с измислена и скалъпена с късна дата биография на поборници за свободата на България и тук аналогията с „активните борци" след 9 септ. 1944 г. и с „дисидентите" след 10 ноември 1989 г. за жалост е пълна... В своя паисиевски по дух „Следговор" по този повод Върховски отбелязва: „Мнозина от тези, до които съм се отнесъл за сведения, са преувеличавали събитията... Имаше и такива, които мислеха, че със записване имената на някого в книгата ще му се повдигне общественият кредит и авторитет, та посочваха ми лица, които нищо общо не са имали с комитетските работи, даже тогава са били малолетни... Живите съзаклятници... може би на ме изобличат в хатърлък, но аз просто ще съжалявам. Историкът никога не пише за хатър, а пише исторически факти за събитията, а за понататък той е немощен, безсилен”.

Разбира се, мнимите „поборници", които ,хабер нямали в онова време по комитетските и общонародни работи”, не са в състояние да помрачат светлата памет на 4-мата ямболски великомъченици Георги Дражев, Жеко Андреев, Атанас Кратунов и Захарий Величков, така както не са могли през 1876-а да понесат техните трънени венци и техните кръстове към тяхната левскиевска Голгота...

И както не може без мними „поборници", така не може и без мними „предатели"... През април 1876а такъв именно „предател" се оказва за ямболските комитетски дейци Георги Добрев Карнобатлов. За голям негов късмет обаче му провървява свое временно да отхвърли всякакви съмнения и подозрения към себе си и така не го постига незавидната историческа орис напр. на такива набедени (за) „предатели" като поп Кръстьо и Хаджи Иванчо Хаджи Пенчович...

Книгата „Ямболски патриоти", както и впрочем и Захариеви те „Записки", не е само за периода на Априлското въстание. В нея достатъчно място и внимание е отделено и за предхождащите го етапи на българското националноосвободително движение, като хайдутството, борбата за новобългарска просвета и култура и движението за независима българска църква (или както го нарича Върховски борба „за и против българщината"). В отразяващите тези събития страници читателят намира ред интересни факти и подробности около проявленията и протичането на тези общобългарски по своя характер и обхват движения конкретно в нашия град.

И все пак три четвърти от обема на книгата си Н. Върховски посвещава на Ямболския таен революционен комитет (основан на 23 април 1873 г.) и на неговите дейци, работили за политическото възкресение на България след 5вековното й великомъченичество в „Чревото адово". На читателя няма да убегне как точно във връзка със стриктното изясняване на подробностите около подготовката и провеждането на Априлското въстание в Ямбол на много страници от историческото съчинение се „развихря" една (реалномонологична) недотам „културна дискусия". Тя е ярка илюстрация на „вечния" ямболскосливенски „конфликт" за това кой да бъде попръв и кой да бъде поправ. „Двубоят ни е твърде стар!" би казал поетът, а на съвременния читател тази словесна „Пуническа война" ще се стори съвсем в духа на милите и колоритни Вазови „Чичовци". В много от твърденията на автора („невежия драскачсписател" според Върховски) на излязлата през 1885 г. книга „Спомен от Сливенското въстание" първоисторикът на Ямболското Възраждане вижда зла умисъл, преиначаване на фактите в ущърб на Ямбол, обсебване или подценяване на ямболски дейци, събития и заслуги... В тази насока Върховски все пак е облагодетелстван и облекчен от обстоятелството, че пише 25 г. след сливенския автор, през което време явно се е доуточнила фактологията. На нашия съгражданин му помага дори и това, че той самият се зове Апостолов и Върховски, докато задочният му опонент носи „красното име" Кукумявков...

Понякога на читателя направо започва да му дожалява за автора със смехотворната фамилия, дръзнал да омаловажи и обезличи ямболския принос за българската свобода през 1876 г., обединявайки го със сливенския под общия знаменател „Сливенско въстание". Твърде отдалечени във времето от тази словесна баталия ние можем да съчувстваме колкото си искаме на атакувания съседски историк, но през 1910 г. Н. Върховски, който „никога не пише за хатър", не може да си позволи и да „цепибасма" на разни там Кукумявковци... Надвил за пореден път с книжна канонада сливенския си опонент (който, впрочем, няма как да се защити, понеже от 11 дек. 1902 г. не е вече между живите), той с облекчение заявява: „За обикновения читател обяснението ни може да е маловажно, обаче за патриота гражданин [на Ямбол бел. на Х. Б.] е обидно, ако не се изтъкне самата истина, особено по народните дела".

Покрай Кукумявков упреци от Върховски в необективност „отнасят" и други двама тогавашни историци на Априлското въстание Георги Г. Димитров и Димитър Т. Страшимиров. И ако да не беше починал отдавна, сигурно е, че Върховски порядъчно би „населил" (и то с къдекъде поголямо основание) и днешните Кукумявковци... Така и трябва да бъде, щом по подобие на Захариевото кредо „Святата истина ми бе знамето!" ти твърдо си възприел и отстояваш, че „Историкът никога не пише за хатър!"...

Данните и подробностите, с които разполагаме, са почти изцяло за Търновския полк, тъй като един запасен подпоручик от него Отон Барбар (поляк, постоянно живеещ и работещ в България) е оставил спомени за участието си в трите войни за националното ни обединение (1912-1918 г.). Така от Барбар научаваме, че 6-и Търн. пех. полк е бил съставен от 4 дружини от по 4 роти всяка и с по 250 строеви войници във всяка рота. Освен това към полка е имало една картечна рота с 4 картечници, една телефонна и една музикантска команда, т.е. общата численост на Търновския полк е била около 5 000 строеви войници и офицери. Ако приемем, че и Софийският полк е имал същия по брой личен състав, то тогава става ясно, че от 28 септ. 1912 г. в най-южния край на Ямболския регион в и около днешно Болярово са станували 10-ина хиляди българи в униформа.

Командирът на 6-ти Търн. полк се казвал полковник Бърнев, а полковият свещеник Чешмеджиев. Името „Търновски" на 6-и пех. полк е било напълно формално, тъй като неговото постоянно местопребиваване е било в София и нито във войнишкия, нито в офицерския му състав е имало търновци, а почти всички в него са били от София и околните й села.

Споменатият подпоручик Отон Барар е командвал взвод от рота, която е била в IV дружина на Търновския полк. Интересното е, че старши подофицер в неговия взвод е бил един от най-видните български драматични артисти САВА ОГНЯНОВ (роден 1876 г. в Кюстенджа, Северна Добруджа починал през 1933 г), прочут изпълнител на Шекспирови герои на сцената на Народния театър, където е играл цели 30 г. Този висококултурен българин (учил е в Мюнхен и в Берлин), пребивавал в южния сектор на Ямболския край от 28.IX. до 5.Х. 1912 г, скоро се запознал с всички войници и те го обикнали заради неговото другарско отношение към тях. Също и офицерският състав на IV дружина се отнасял с голямо внимание към артиста, който със своите забележителни интелигентност и духовитост си спечелил правото да бъде винаги в компанията на офицерите, макар да е имал чин, отговарящ едва на сегашния „старши сержант"...

И още един виден тогавашен драматичен артист е пребивавал по същото време в Ямболския край като санитар в една от ротите на Първи софийски пех. полк Христо Ганчев. Този съвсем ненавреме прекършен талант е роден на 10 март 1877 г. в Провадия и е играл на сцените на „Сълза и смях", „Свободен театър" и в Народния театър в София. Той загива при Чаталджа на 2.XII. 1912 г. и народният поет Иван Вазов му посвещава прочувствено стихотворениеепитафия. Вижда се, че за Хр. Ганчев Ямболският участък от границата ни с Османската империя е бил всъщност последното късче земя от българската държава, върху което артистът е стъпвал преди гибелта си...

А сега нека дадем думата на Отон Барбар. „Тук - пише той, визирайки Пашакьой - войниците си починаха, след което по-ротно се почнаха и малки тактически учения. Устрои се офицерски стол и се почна едно поголямо опознанство и сближение между офицерите от дружината. За забелязване беше, че мнозина от офицерите особено от помладите, не вярваха във възможността на предстоящата война и си мислеха, че Турция, щом констатира нашето съсредоточаване и готовност за нападение, ще отстъпи и спорните въпроси ще се разрешат по дипломатичен път... "Така за войниците и офицерите от 6-ти Търн. олк се изнизват в и около Пашакьой последните 3 дни на септември 1912 година.

В първия ден на октомври всички офицери от цялата I пехотна бригада (т.е. от Софийския и от Търновския полкове) били свикани пред училището в Пашакьой на беседа. Тя била изнесена от началник-щаба на бригадата майор Борис Дрангов (роден на З март 1872 г. в Скопие, загинал на 26 май 1917 г. на Южния фронт). Така научаваме, че този прославен български воин, изключително голям патриот и любимец на своите войници, е живял през последните 78 дни преди началото на Балканската война в най-южния Ямболски край. Някога са били издавани малки книжки (джобен формат) с крилати фрази на Дрангов, като напр. „Животът не се мери по дължина, по години, а по дела, по подвизи!”, „Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България по фанатизъм, честен до самопожертване!", „Прави са силните, живеят достойните, господстват победителите!", „Празна раница не пази граница!", „Сам умри, другаря си спаси!"...А как по Ботйовски неподражаемо звучи Дранговото верую „Две смърти няма, без една не може!". Смъртта подминава Дрангов в Илинденското въстание (1903 г), в Балканската и Междусъюзническата (1913 г.) войни, за да го покоси при завоя на р. Черна в неговата родна област Македония през Iта Световна война. Известно време след гибелта му в-к „Зора" го характеризира така: „Борис Дрангов бе човек с гранитен морал, българин с неугасимо родолюбив, офицер с бляскави дарования". А нашият източник Отон Барбар пише за него: „Този офицер имаше голям ораторски дар; беше познат между офицерите като много добър генералщабен офицер, писател и голям ентусиаст".

На 1 окт. 1912 г. пред училището в ямболското с. Пашакьой (дн. гр. Болярово) още с първите няколко думи (а те може да са били някои от цитираните погоре негови крилати фрази) от беседата си Борис Дрангов приковал вниманието на всички присъстващи. Той говорил за предстоящите бойни задачи и за необходимостта България непременно да спечели войната срещу Турция, за което било нужно още първите боеве да станат решителни наши победи. Дрангов говорел с жар, вдъхновен от идеята за близкото вече освобождение на останалите чак до 1912 г. под турско робство български земи (вкл. родния му гр. Скопие). Той дал израз на горещата си вяра в правотата на нашето дело и в несъмнеността на българския успех. Беседата (всъщност това ще да е било реч) завършила с гръмко „Ура" от целия присъстващ офицерски състав на бригадата.

На следващия ден (2 окт.) 6ти Търн. полк се преместил от Пашакьой в Малък Боялък (дн. с. Малко Шарково) на около 15 км от границата. Отон Барбар, подпоручик Дятчин и артистът Сава Огнянов се настанили в една малка стая в селото, а ротният им командир квартирувал .в къща близо до тях. З и 4 октомври изминали в копане на окопи по височините южно от Малко Шарково. „На 5 окт. към 8:30 ч. преди пладне пише Барбар, тъкмо когато очаквах заповед от ротния командир да построя ротата за работа по укрепването, дойде един войник и ми доложи, че ротният командир заповядва ротата да се приготви за поход, понеже войната е обявена. Савата (Огнянов) както стоеше на пруста, остана на мястото си замислен и започна да преглъща; след малко почна да разпитва войника, който донесе заповедта: „Ама кой ти каза, че войната е обявена?", „Как ти каза ротният?" и други въпроси все от този род, докато почнахме да му се смеем, а той заклати глава и почна да се опасва”.

Към 10 ч. сутринта на 5 окт. 1912 г. 6-ти Търн. полк се строил в южния край на М. Шарково за отслужване на молебен. След молебена държал кратка реч полковият командир полк. Бърнев. Той нямал ораторската дарба на Дрангов, но с представителната си фигура и със строгостта си внушавал доверие у всичките си подчинени. Полк. Бърнев напомнил справедливата цел на войната и свещения дълг на всеки български воин да помогне на поробените си братя. След Бърнев прочувствена реч държал полковият свещеник Чешмеджиев. За него Барбар пише: „С искреността, която вливаше във всяка своя реч към войниците, и с достъпния си за тях език той влияеше благотворно върху настроението им и те го слушаха с уважение".

След молебена 6-ти Търн. полк потеглил за границата с Турция и същия ден (5 октомври) след обяд я достигнал при с. Оджакьой (дн.с. Крайново). Там I дружина от 6-ти полк вече била почнала бой с турските погранични постове и била превзела пост № 14. Към този пост трябвало да се насочат и другите три дружини на полка, но поради гористата местност те се объркали и извървели около 2 км в погрешна посока. Все пак маршрутът бил коригиран и до вечерта на 5 окт. всички турски погранични постове срещу днешно Крайново паднали в български ръце.

На 5 срещу 6 октомври 1912 г. 6-ти Търн. полк нощувал на самата гранична линия „в пълна бойна готовност с турнати ножове". Тази нощ се случила много студена, та войниците не могли и да спят. На 6 окт. сутринта полкът преминал границата и настъпил в турска територия, насочвайки се към населеното с българи село Вайсал. До обяд на същия ден границата била премината от цялата Първа Софийска (Шопска) пехотна дивизия, в чийто състав е влизала I бригада, състояща се от Първи Софийски и 6-ти Търн. пехотни полкове. В тази прославила се през войните (19121918 г.) като Желязна дивизия са били включени още три полка: 37-ми и 38-ми пехотни и IV артилерийски, които явно също са били разположени в последните дни преди началото на Балканската война в Ямболския участък от българотурската граница. В заключение ще повторя, че в навечерието и самото начало на Балканската война найюжният район на Ямболския край е използван като плацдарм за предстоящите бойни действия. В тази връзка големи наши военни сили (може би дори цялата Първа пехотна дивизия от приблизително 20 хил. души) са били съсредоточени между 28 септ. и 5 окт. 1912 г. последователно в и около днешните Болярово, Малко Шарково и Крайново. Намирайки се в състава на тези бойни части, повече от седмица в Ямболския край са пребивавали бележитите българи БОРИС ДРАНГОВ националреволюционер и военен деец, САВА ОГНЯНОВ и ХРИСТО ГАНЧЕВ драматични артисти. Без всякакво съмнение можем да предположим, че и други известни и заслужили българи (може би напр. АНТОН СТРАШИМИРОВ?) са се намирали в частите, лагерували в Ямболския край през септември-октомври 1912 г. Уточняването на техните имена вероятно би се постигнало в процеса на бъдещи изследвания.

На 19 септември 1912 г. запасният подпоручик Георги Кирков (той е завършил през 1890 г. Школата за запасни офицери) се явява в частта си I рота от I дружина на новия, резервен 48-и пехотен полк, сформиращ се във Враца. От мобилизирането му до края на Балканската и Междусъюзническата войни (1912-13 г.) длъжността, която изпълнява Кирков, е „младши офицер" (или, както се е казвало тогава, „субалтьор") на ротата. Тази рота е наброявала около 300 души и е била ръководена от трима офицери: ротен командир и двама „субалтьори" (единият Кирков), като и тримата са били запасни подпоручици.

Понеже войната е била неизбежна, на 29 септември 1912 г. 48-и пехотен полк се отправя от Враца към източния сектор на тогавашната граница с Турция и на 30 септември вечерта пристига с влак на гара Ямбол. На 1 октомври след обяд полкът потегля пеш на юг, пренощува в с. Окоп и на 2 октомври след обяд спира в с. Кирилово. На другия ден 3 октомври 1912 г. маршрутът на полка на Георги Кирков е през селата Добрич и Златиница (тогава Даут Беглии) до Славейково, където на изтощените от вървене воини е даден отдих до 9 часа сутринта на 4 октомври. След отпочиването около Славейково 48-и полк започва учения по стрелба и „по разсипания строй на взводовете".

48-и полк, наброяващ около 2 500 души, найвероятно е заел доста от пространството между селата Славейково и Златиница, които са на неголямо разстояние (може би около 3,5 км).

При разполагането на личния състав на полка ротата на Георги Кирков явно се е оказала поблизо до с. Златиница, отколкото до с. Славейково. Може дори да се предположи, че тя веднага след преминаването на полка през Златиница се е установила в непосредствена близост до това село. Във всеки случай самият Г. Кирков на 5 октомври 1912 г. малко след 10 часа преди обяд със сигурност се е намирал в Златиница. Откъде съдим за това?

От военната документация на 48-и полк се вижда, че на 5 октомври 1912 г. в 10 часа преди обяд на войниците е било оповестено, че „войната с турците е обявена", и почти незабавно полкът се отправя към неприятелската територия. Тогава Г. Кирков явно успява да „открадне" някоя минута и драсва задъхано няколко реда до съпругата си Тина в София върху една пощенска картичка. Там четем следното:

„Бързам да ти напиша тия редове, преди да замина понатагък към турската граница. Войната е вече обявена и Богът на войната встъпва в правата си. Аз съм съвършено здрав и духом бодър, готов за всяка жертва. Подкрепяй останалите другари в София. Предай им моя сърдечен другарски привет.

5 октомври 1912 г. с. Даут Бегпии

(дн. Златиница)"

Малко след 10 часа преди обяд на 5 октомври 1912 г. 48-ипехотен полк, в чийто офицерски състав е и запасният подпоручик Г. Кирков, напуска местопребиваването си между Златиница и Славейково и през Лалково и Ситово, а найвероятно и през Иглика, стига Голям Дервент. При последното село в 3 часа и 40 минути след обяд подпоручик Г. Кирков с ротата си пресича турската граница.

В заключение нека повторим, че Г. Кирков (Майстора) със сигурност се е намирал в Златиница на 5 октомври 1912 г. около 10 часа преди обяд. Има и друго: От 5 октомври до края на същия месец подпоручик Г. Кирков прекарал в непрекъснати походи и сражения, поради което не му остава свободна минута да напише повече каквото и да било. Така че ямболското с. ЗЛАТИНИЦА има пълното основание да включи в историята си любопитния и немаловажен факт, че именно там е написана и оттам е изпратена пощенската картичка, която е единствената саморъчна вест от (и за) Майстора през целия първи месец на Балканската война.
Султана Рачо-Петрова – самарянка в Ямбол през окт. 1912 г.
В ранната есен на 1912 г. пламва Балканската война между Царство България (в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя. Тази война за освобождението на все още поробените ни сънародници в Македония и Тракия и за национално обединение не оставя равнодушен и безразличен никой българин. Вестта за нея заварва две дами от българското висше общество в Дрезден. И двете са генералски съпруги. Едната е известната Султана Рачо Петрова (1868-1946 г). Тази привлекателна, интелигентна, изискана и своенравна дама е била звездата на дворцовия и салонния живот в края на XIX и нач. на XX век. Тя е едно от найнашумелите и одумвани женски имена през целия период на Што българско царство и найвече по времето на княз (от 1908 г. цар) Фердинанд (1887-1918). Султана Р. Петрова е дъщеря на възрожденския и следосвобожденски деец др Пантелей Минчович (1834-1898 г; един от създателите на Българския червен кръст) и съпруга на видния военен и политически деец ген. Рачо Петров (1861-1942 г). Другата хайлайфна дама е г-жа Винарова съпруга (вдовица) на ген. Върбан Винаров (1856-1908 г.)бивш адютант на княз Ал. Батенберг (1879-1886 г.), и дъщеря на държавния и политически деец др Георги Вълкович (1833-1892 г). Петрова и Винарова са били добри приятелки — „като че ли по наследство" (както се изразява в спомените си Султана Петрова), защото дългогодишно приятелство е свързвало още от младини и техните заслужили за България бащи.

Веднага щом научават в Дрезден за войната, двете жени без колебание и двоумение решават, че трябва да се завърнат в България, за да й помагат според силите си. След няколко дни те са вече в София и заедно отиват при подпредседателя на БЧК д-р Сава Мирков (1850-1927 г.) с молба да ги изпрати на „сериозна и трудна работа, колкото може побпизо до фронта". Най-близкият до фронта болничен център се оказва нашият град, за където 44-годишната С. Р. Петрова и гжа Винарова заминават за едно с първите самарянки (т.е. милосърдни сестри). В Ямбол двете жени пристигнали с влак посред нощ, но за късмет с тях пътува известният ни съгражданин Петър Хаджипетров (помалко известен е фактът, че той е братовчед на Султана Р. Петрова), който им дава подслон в своята мелница.

В нея двете дами престояват 23 дни, след което се представят на началника на военните болници в Ямбол др Александър Големанов и се залавят за работа. „Болниците още не бяха уредени пише в спомените си Султана Р. Петрова. Г-жа

Винарова пое найтежката задача — войнишка болница с 500 легла, които уреди с умение, такт и преданост. Г-жа Винарова, истинска чорбаджийска дъщеря и с голяма затвореност и гордост, работи през тая война, както може би друга българка не направи това. Без шум, без желание да се говори за нея или за нейната дейност, тя тихо, но с преданост и познание работеше. На мен продължава Султана Р. Петрова се възложи офицерската болница. Естествено, че рекламата и шумът около моята работа бяха погопеми и работата сравнително полека и почиста. Натовариха ме за щастие още с уреждането на някоя и друга войнишка болница, като например тая в пионерските казарми. "С обич, състрадание и гордост се посрещали в Ямбол ранените войници. От нашия град и от други места непрекъснато се изпращали в болниците облекло и подаръци за тях и изобщо (пак по думите на Султана Петрова) „всякой бързаше как да може да покаже своята признателност на нашите герои".

Един ден д-р Големанов съобщава на Султана Р. Петрова, че царицата „пристига да прегледа болниците".

Царица Елеонора (1860-1917) е бивша немска принцеса фон Ройс-Кьостриц и е втора съпруга на цар Фердинанд от 1908 г. до преждевременната си кончина през 1917 г. Тя е била сериозна и високообразована жена с големи заслуги като милосърдна сестра в Манджурия през Рускояпонската война (1904-1905 г). Още с идването си в България царица Елеонора неуморно се залавя с болнично дело и благотворителност. Тя ежедневно е посещавала болници и се е стремяла да въведе нов ред в тях. Основава и 6-месечен курс за самарянки, завършен от множество хайлайфни дами... Тъй че идването на посещение в ямболските военни болници през есента на 1912 г. не е някакъв прецедент, а част от привичното ежедневие на царица Елеонора. По този повод Султана Р. Петрова споделя: „Съсипах се да чистя, уреждам, дано да се не посрамя. Уви! Напразно! Царицата не одобри ни моята, нито тая на гжа Винарова работа". Неодобрението на царицата Султана Р. Петрова си обяснява с това, че те и двете с Винарова не били „свършили прочутия самарянски курс". В това обяснение сигурно има истина, но тя едва ли е в някакво предубеждение на царицата към двете генералши, а поскоро на тях наистина ще са им липсвали практическите знания, които са можели да придобият на този курс, и без които през Балканската война те се оказват така да се каже - просто любителки-самарянки.

При това си посещение в Ямбол царица Елеонора съобщава на Султана Р. Петрова, че „армията напредва и че болните трябва да се движат с нея". Поради това Петрова поисква от Елеонора разрешение да замине за Лозенград, където се готвела да премести болницата си приятелката й Винарова. Малко покъсно получава исканото разрешение. Докато болницата на Винарова се подготвя за път, комендантът на Ямбол ген. Стоилов докарва от София частния автомобил „форд" на Султана Р. Петрова. С този автомобил двете генералши се отправят към новото си местоназначение Лозенград.