Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи

По буквите са направени за­ключения и за качествата на хазарската принцеса.

Teth е деветата буква от еврейската азбука и има числена стойност "обикновено 9". В книгата Темунах Teth означава Шабат, което показва, че е под знака на планетата Сатурн и на божествената почивка; тя про­чее означава и невеста, а това, че Съботата е невеста, се вижда от казаното в Исаия 14:23: свър­зано е с чистенето с метла, което означава унищожение и про­гонване на безбожието, а озна­чава и сила. Принцеса Атех по­могнала на еврейския предста­вител в известната хазарска по­лемика^V; на пояса си тя носела закачен черепа на своя любов­ник Мукадаси Ал-Сафер^, хра­нела го и го пояла с люта земя и солена вода и слагала в очните му кухини метличина, за да мо­же да вижда синия цвят на онзи свят.

Принцеса Атех била твърде красноречива по време на хазарската полемика. Казала: "Мислите ме навяваха като сняг от небето. После едва се стоп­лих и върнах към живот..."

Принцеса Атех подкрепила Исак Сангари^, еврейския уча­стник в хазарската полемика, като оборила със своите доводи арабския участник, и хазарският каган^V предпочел еврей­ската вяра. Според някои мнения Атех пишела стихове и те били запазени в "хазарските книги", които използвал Юда Халеви^, еврейският хронист на хазарската полемика. Според други източници Атех първа би­ла съставила и речник или енци­клопедия на хазарите с обшир­ни данни за тяхната история, вяра, четци на сънища†. Всич­ко това било римувано в цикъл стихове, наредени по азбучен ред, дори и полемиката в дворе­ца на хазарския владетел била описана в стихотворна форма. Запитана кой ще победи в тази полемика, принцеса Атех каза­ла: "Когато се сражават двама войници, побеждава онзи, който по-дълго лекува раните си." Ка­то от мая набъбвал после Хазарският речник около стихо­сбирката на принцесата, за коя­то един източник казва, че се нарича За страстите на думите. Ако всичко това е точно, би трябвало принцеса Атех да е първият автор на тази книга, не­ин прасъздател. Само че в то­зи първообразен речник на хазарски език още не съществу­вали днешните три книги и това бил един речник и един език. От този речник до настоящия е до­стигнало твърде малко, колкото от мъката на едно куче, която пренасят децата, подражавайки лая му, до друго куче.

Понеже каганът приел молитвеното наметало и Тората със съдействието на принцеса Атех, останалите участници в полемиката били огорчени. За­това ислямският демон наказал Атех да забрави своя хазарски език и всичките си стихове, дори и името на своя любовник, и в паметта й останало само на­именованието на един плод с рибешка форма. Преди да се случи това, предусещайки опас­ността, принцеса Атех нареди­ла да бъдат събрани голям брой говорящи папагали. Така за вся­ка дума от Хазарския речник в двореца бил донесен по един папагал, всеки от тях бил научен по на една статия и по всяко вре­ме можел да каже наизуст сти­ховете, които се отнасяли, до та­зи дума. Разбира се, стиховете били на хазарски и папагалите ги декламирали на този език. Когато последвало отричането от хазарската вяра, хазарският език започнал бързо да изчезва и тогава Атех пуснала на сво­бода всичките папагали, знаещи наизуст Хазарския речник. Каза­ла: "Идете и научете другите пти­ци на своите стихове, защото тук скоро никой няма да ги знае..." Птиците се разлетели по горите на черноморските крайбрежия. Там учели другите папагали на своите стихове, тези други учели трети и така в един миг само папагалите знаели тези стихове и говорели хазар­ски език. В XVII век на брега на Черно море бил хванат папа­гал, който можел да декламира няколко стихотворения на няка­къв неразбираем език, за който неговият собственик, някакъв цариградски дипломат на име Аврам Бранкович†, твърдял, че е хазарски. Наредил един от пи­сарите непрекъснато да записва всичко, което изрече папагалът, надявайки се да проникне в "папагалските стихове", всъщност в поезията на принцеса Атех. Изглежда, че по такъв начин папагалските стихове са дошли до Даубманусовото издание на Ха­зарския речник.

Трябва да се каже, че принце­са Атех била защитница на най-силната секта на хазарските све­щенослужители, така наречени­те ловци или четци на сънища. Нейната енциклопедия не била нищо друго освен опит да се обединят на едно място бележ­ките, които ловците на сънища с векове събирали, записвайки своя опит. Към същата секта принадлежал и нейният любовник, един от най-известните между тях, въпреки че бил млад. Едно стихотворение на принцеса Атех е посветено на тази секта на първожреци:
Когато заспим вечер, ние всички се превръщаме всъщност в артисти и винаги изли­заме на различна сцена да из­играем ролята си. А денем? Де­нем учим наяве тази роля. По­някога не я научаваме, както трябва, тогава не смеем да се появим на сцената и се крием зад другите артисти, които по-добре от нас знаят своите думи и стъпки.

А ти, ти си онзи, който идва в залата да види нашето пред­ставление, а не да играе. Нека твоят поглед падне върху мен в час, когато добре съм подгот­вена, защото никой не е през всичките седем дни на неделя­та нито еднакво мъдър, нито еднакво красив.
Има също така едно преда­ние, че еврейските представите­ли в хазарския дворец спасили принцеса Атех от гнева на араб­ския и гръцкия мисионер, като издействали вместо нея да бъде наказан нейният любовник и хазарски първожрец от сектата на ловците на сънища. Тя се съгласила и той бил прогонен и за­творен в кафез, който висял над водата. Всъщност и това не я спасило от наказанието.

Г

ГОДЕЖЕН ДОГОВОР НА САМУЕЛ КОЕН И ЛИДИ­СИЯ САРУК (XVII век) - в дубровнишкия архив в досието на тамошния сефард²⁰ Самуел Ко­ен^ се пази годежен договор, който гласи:

"Под добро знамение и в бла­гословен час се извърши годеж между Самуел Коен и госпожи­ца Лидисия, дъщеря на почте­ния старец Шелом Сарук, нека почива в рая, жител на град Со­лун, и то при следните условия. Първо: майката на момичето, госпожа Сити, нека е благосло­вена между жените, дава като чеиз на гореспоменатата си дъ­щеря Лидисия един испански дюшек според своите възмож­ности и достойнство, както и моминско рухо. Второ: срокът за сватбата да бъде от днес до две години и половина. Угово­рено е между страните, че ако гореспоменатият господин Са­муел не дойде по някакви при­чини в определения срок да се ожени за Лидисия независимо дали по негова воля или поради висши сили, отсега се смятат по закона като неподлежащи на връщане всички накити и пред. мети, които годеникът е дал на годеницата, против което годе­никът няма никакво право на възражение и недоволство. А това са следните вещи: гривни­те, които са й на ръцете, герданите, пръстените, шапката, чо­рапите и терлиците, общо 24 на брой. Вкупом възлиза на сума от две хиляди и двеста акчета и всичко това е окончателен дар на споменатата девойка, ако той не дойде в уговореното време да се ожени за нея. Освен това гореспоменатият господин Са­муел Коен е обвързан и с тежка клетва като всички, които се за­клеват под заплаха от отлъчва­не, да не се сгодява с нито една друга жена на света и да не вли­за в брак с друга освен с годени­цата си Лидисия.

Всичко това е изготвено и утвърдено според законните правила и господин Самуел по­ложи съответна клетва днес, по­неделник, при новолунието на месец шеват, 5442 година, и всичко е вечно и истински по­твърдено.

Аврам Хадида, Шеломо Адроке и Йосеф Бахар Израел Алеви - съдии."

На гърба на този документ са написани от ръката на някой от дубровнишките доносници ня­колко сведения за Коен. Едно сведение отбелязва, че Коен на 2 март 1680 година в разговор на Страдун казал следното не­що:
На някои кораби от своята флота хазарите опъвали вме­сто платна рибарски мрежи. И тези кораби плавали като останалите. Когато един грък попитал хазарските свещенослужители как постигат това, някакъв евреин, който присъ­ствал на разговора, отговорил вместо запитаните: "Много просто, вместо вятър хващат в тези мрежи нещо друго."
Второ сведение на дубровнишкия шпионин се отнася до аристократката Ефросиния Лукаревич^. През май същата го­дина Самуел Коен срещнал в Лучарице госпожа Ефросиния и я попитал следното:

- Винаги ли си хубава, или в петък вечер, когато душите се променят, не си, та не ме допускаш в това време да те видя?

В отговор госпожа Ефроси­ния извадила малко светилниче от пояса си, сложила го пред очите си, зажумяла с едното око, а с другото погледнала във фитила. Този поглед изписал Коеновото име във въздуха, запалил фитила и й осветил пътя до вкъщи.

Д

ДАУБМАНУС, ЙОАНЕС (XVII век) - "typographus Ioannes Daubmannus", полски печатар. В първата половина на XVII век издал в Прусия един полско-латински речник, но съ­щото име стои на заглавната страница на един друг речник, който излязъл в 1691 година под заглавие Lexicon Cosri - Continens Colloquium seu disputationem de Religione... Така Даубманус се явява първият издател на книгата, чието второ издание читателят държи сега в ръцете си. Даубманусовото издание на Хазарския речник е унищожено още в 1692 година по нарежда­не на Инквизицията, но два ек­земпляра избегнали тази съдба и останали в обръщение. По всяка вероятност материала за този речник с три книги по ха­зарския въпрос Даубманус е по­лучил от някакъв монах от из­точноправославния обред, но Даубманус е допълвал получе­ния материал и така той се явява и като редактор на Хазарския речник, а не само като негов из­дател. Това личи и от езиците, използвани в упоменатото изда­ние. Приложеният латински текст е вероятно Даубманусов, защото монахът едва ли е знаел латински. Самият речник пък бил печатан на арабски, еврей­ски и гръцки, съответно на сръбски, така както текстът на речника е предаден на издателя.

В противовес на тези сведе­ния един немски източник твър­ди, че онзи Даубманус, който е издал Хазарския речник през 1691 година, не е едно и също лице с Даубманус, издателя на полския речник от първата по­ловина на XVII век. Според то­зи пруски източник по-младият Даубманус в най-ранно детство бил осакатен от тежка болест. По това време той не се наричал Даубманус, а Яков Там Давид бен Яхя, както било истинското му име. "Проклет да е и денем, и нощем!", казват, че подхвър­лила след него някаква прода­вачка на бои. Не се знае защо е била изречена клетвата, но е имала въздействие. Било нача­лото на първия месец адар, ко­гато момчето се върнало вкъщи по снега, изкривено като сабя. Оттогава ходело, влачейки ед­ната ръка по земята, а с другата държало за косата собствената си глава, защото сама не можела да стои изправена. Затова и се отдало на печатарство, защото в тази работа главата, положена на рамото, не му пречела, а му служела добре. Засмяло се, ка­зало "Мракът е като виделина!" и се главило при истинския Даубманус, онзи по-възрастния Йоан, и не съжалявало. Както Адам кръстил дните от седми­цата, така и то сложило име на всяко от седемте книговезки умения, постоянно пеело, избирайки букви от сандъчето, за всяка буква имало различна пе­сен и на пръв поглед можело да се помисли, че не е на нож с бо­лестта си. Но се случило през Прусия да мине един от извест­ните знахари от онова време, един от малцината, които знае­ли как Елохим венчал Адам с душата. И Даубманус-старши изпратил при знахаря своя Яков Там Давид да се излекува. За­щото по това време Яков вече бил младеж, на лицето си имал възможно най-ведрата усмивка, добре посолена усмивка, както казвали, разноцветни крачоли и от пещта, където лете държали яйца на течението от комина, в месец елул ядял бъркани яйца по-бързо, отколкото могат да снасят десет кокошки. Като чул за тази възможност, младежът само погледнал със светнали очи ножа, с който режел хляб, вързал си мустаците на възел и тръгнал, носейки главата си в ръце. Не се знае колко траяло неговото странстване, но Яков Там Давид бен Яхя се върнал в Германия през слънчевия месец сиван здрав, прав и висок, но под ново име. Взел името на своя благодетел Даубманус-старши, който го изпратил гър­бав, а го посрещнал здрав с ра­дост и с думите:

- Не може да се говори за по­ловината на душата! Иначе бих­ме могли да държим едната половина в рая, другата - в ада! Ти си доказателство, че това е така.

И наистина, с новото име младият Даубманус започнал нов живот. Този живот впрочем бил двояк като трансилванска чиния с двойно дъно. Даубманус-младши продължил да се облича контешки и на панаир носел две шапки, една на пояса, друга на главата, като ги сменял от време на време, за да изглеж­да по-добре. Бил наистина ху­бав, поникнала му ленена коса през месец ияр и имал хубави лица, колкото има и месец си­ван, който разполага с трийсет различни вида дни. Искали вече да го женят. Но бързо се разбра­ло, че откакто бил оздравял, от лицето му изчезнала онази така позната усмивка. Тази усмивка, която той издухвал от устата, влизайки в печатницата, го ча­кала вечер пред вратата на рабо­тилницата като куче, по навик от предишните години, и той я хващал в полет с горната си устна, както се прихващат изкуствени мустаци, за да не паднат. И усмивката действително се появявала пак. Шушукало се, че когато печатарят хвърлил гър­бицата и се изправил, се поддал на страха. "Уплашил се е - гово­рели около него - от височина­та, от която сега гледа света, от новите гледки, които не е могъл да познае, и особено от прили­ката си с останалите хора, които надвишава, докато някога бе по-нисък от всеки друг на улица­та."

- Сънувах, че вървя през вода до пояс и чета книга. Водата бе­ше река Кура, мътна, пълна с треви, от онези, които се пият през косата или брадата. От вре­ме на време, когато прииждаше някоя по-висока вълна, вдигах книгата нависоко във въздуха да не се намокри и после продъл­жавах четенето. Наблизо имаше вир и трябваше да свърша с че­тивото, преди да нагазя в него. И тогава ми се яви ангел с птица в ръце и ми рече: "Намеренията ти са угодни Богу, но делата ти не са." Тогава се събудих и отво­рих очи. И наяве бях до пояс във вода, в същата онази мътна Кура с тревите, държах същата книга в ръка, пред мен пак бе ангелът, както и преди. Същият онзи от съня, с птицата. Затварям бързо очи, но реката, ангелът, птицата и всичко останало са тук, както и преди това; отварям ги - съ­щото. Ужас. Чета отгоре-отгоре от книгата: "Нека не се хвали онзи, който се обува..." и на това място затварям очи, но виждам продължението и дочитам за­почнатото изречение със затво­рени очи: "... както онзи, който се е събул." В този миг птицата изпърха от ангела и аз отново повдигнах клепачи. Виждаше се как птицата отлита. Тогава раз­брах: няма вече затваряне на очите пред истината, няма спа­сение в жуменето, няма нито сън, нито действителност, нито бдение, нито заспиване. Всичко е един й същ съединен вечен ден и свят, който се е увил около теб като змия. Тогава видях го­лямото далечно щастие като малко, но близко; голямото нещо схванах като празно, а мал­кото като своята любов... И сто­рих, каквото сторих.

Подозрението спрямо Самуел Коен и наказанията, които последвали, се появили извед­нъж от повече страни и по пове­че причини. Бил обвинен в не­позволено влизане във верска разправа с дубровнишките йе­зуити, в поддържане на връзки с една аристократка християнка и в еретично есенско учение. Като оставим настрана свидетелстването на един католиче­ски монах, че публично пред пълния с хора Страдун изял с лявото око една птица, както си летяла.

Започнало се с крайно не­обикновеното посещение на Самуел Коен в йезуитския ма­настир в Дубровник на 23.IV.1689 година, което завършило със затвор. Упоменатото утро видели Коен да бърза по тесни­те стълби към йезуитите, сла­гайки усмихнат лулата си в зъ­бите, защото бил видял насън как се пуши лула, та почнал да пуши и наяве. После позвънил на входа на манастира и когато му отворили, започнал да раз­питва монасите за някакъв хри­стиянски мисионер и светец, който бил около осемстотин го­дини по-възрастен от него, чие­то име не знаел, но знаел целия му живот наизуст: и как учил в Солун и Цариград и мразел ико­ните, и как някъде в Крим учил еврейски, и как покръствал в християнската вяра заблудените в хазарското царство, при което водел брат си да му помага. Ум­рял - допълнил Коен - в Рим през 869 година. Молел монаси­те да му кажат името на този светец, ако го знаят, и да посо­чат неговото житие. Йезуитите обаче не пуснали Коен дори до прага. Изслушали каквото ка­зал, кръстейки непрестанно устата му, и тозчас пратили по­лицаи да го хвърлят в тъмница. Защото, откакто през 1606 го­дина в черквата "Света Богоро­дица" синодът анатемосал ев­реите, в Дубровник било забра­нено на жителите на гетото да говорят каквото и да било за християнската вяра и наруше­нието се наказвало с 30 дена затвор. Докато Коен излежавал своите 30 дена, размазвайки въшки по пейките, случили се две неща, които си струва да се споменат. Еврейската община взела решение да се извърши опис на Коеновите книжа и по същото време се появила една жена, която се заинтересувала за съдбата на Коен.

Госпожа Ефросиния Лукаревич^, видна благородничка от Лучарице, всеки ден в пет часа следобед, щом сянката на кулата на Минчета паднела от другата страна на крепостта, вземала порцеланова лула, пълнела я с най-жълт тютюн, презимувал в стафиди, палела я с парче тамян или треска борина от остров Ластово, давала на някакво момче от Страдун сребърна пара и пра­щала запалената лула на Самуел Коен в затвора. Момчето я пре­давало запалена на Коен и я връ­щало изпушена от затвора об­ратно в Лучарице на упомената­та госпожа Ефросиния.

В уреченото време Коен се намерил пред една врата, която имала ключалка на дръжката на бравата, така че ключът трябва­ло да се мушне с обърнато наго­ре перо, а самата дръжка да се издърпа нагоре, за да се влезе. Озовал се в тесен коридор, чиято дясна стена била като всички стени, а лявата била съставена четвъртити каменни колонки стьлбовидно се разширявала наляво. Като погледнал през те­зи колонки, пред него се откри­ло свободно пространство, в дъ­ното на което под светлината на месечината бучало морето. Но това море не се простирало към хоризонта: то стояло в него от­весно като завеса, чийто долен край се набира, люлее се и за­вършва с пяна. На колонките под прав ъгъл било прикрепено нещо като желязна ограда и тя пречела да се доближи съвсем; по това Коен заключил, че ця­лата лява стена на коридора всъщност е стълбище, поставе­но отвесно на страничната му част, така че било неизползвае­мо, защото стъпалата били из­правени вляво от краката, а не под тях. Той тръгнал покрай та­зи стена-стълба, отдалечавайки се все повече от дясната страна на коридора, и някъде по среда­та на пътя отведнъж изгубил почва под краката си. Паднал ребром върху едно стъпало-колонка и при опита си да стане разбрал, че по-нататьк подът не може да се използва за стъпва­не, защото се превръщал в сте­на, въпреки че не се бил проме­нил. Стъпаловидната стена пък се била превърнала в използвае­ма стълба, оставайки каквато си е била, само светлината, която по-рано се виждала в дъното на коридора, сега се намирала високо над Коен. По тези стълби той се изкачил лесно до светли­ната и до стаите на горния етаж. Преди да влезе, погледнал през оградата в дълбината и видял морето такова, каквото го знаел: то бучало, разлято в бездната под краката му. Когато влязъл, госпожа Ефросиния седяла бо­са и плачела в косата си. Пред нея на трикрако столче имало цървул, в цървула - малък хляб, а на носа на цървула горяла затъкната вощеница. Под косата се виждали разголените гърди на госпожа Ефросиния, които имали клепки и вежди, като че са очи, и от тях като черни по­гледи капело някакво черно мляко. С ръцете си с по два па­леца чупела парчета хляб и ги пускала в скута си. Когато се наквасвали от сълзите и млякото, ги хвърляла на пода пред крака­та си, а краката й имали на пръ­стите вместо нокти зъби. Със събрани стъпала дъвчела с тези зъби лакомо хвърлената храна, но понеже нямала никаква въз­можност да я гълта, сдъвканите залци се търкаляли в прахта около нея...

Като видяла Коен, тя го при­тиснала до себе си и го отвела в спалнята. Същата нощ го взела за любовник, напоила го с онова черно мляко и казала:

- Недей да сучеш прекалено много, за да не остарееш, защо­то това, което тече от мен, е времето. Отначало то подсилва, а после обезсилва...

След тази нощ, прекарана с нея, Коен решил да премине в нейната, християнската вяра. Открито говорел за това като в унес и цялата работа се разчула, но все пак нищо не станало. Когато доверил намерението си на госпожа Ефросиния, тя му каза­ла:

- В никакъв случай не прави това, защото, ако искаш да зна­еш, и аз не съм от християнската вяра, или по-точно казано — християнка съм само временно, и то по мъж. Всъщност аз по оп­ределен, твърде сложен начин спадам към твоя, към еврейския свят. Може да си забелязал, че понякога на Страдун е възмож­но да се съгледа добре позната наметка на съвсем непозната личност. Всички, както и аз, сме с такива наметки. Аз съм дявол, името ми е сън. Идвам от еврей­ския пъкъл, от Геената, седали­щето ми е от лявата страна на Храма, между духовете на зло­то, рожба съм на Гебура, на кой­то има надпис: "Atque hinc in illo creata est Gehenna." Аз съм първата Ева, наричам се Лилит, знаех името на Йехова и се ска­рах с Него. Оттогава летя в Неговата сянка между седемстепенните значения на Тората. в сегашния образ, в който ме виж­даш и обичаш, съм създадена от смесването на Истина и Земя; имам трима бащи и нито една майка. И нямам право да крача назад. Ако ме целунеш по чело­то, ще умра. Ако ти минеш в християнската вяра, ще умреш заради мен. Там ще те поемат сатаните на християнския Ад и те ще се грижат за теб, а не аз. Ще бъдеш завинаги изгубен за мен и извън моя обсег. Не само в този, но и в другия, бъдещия живот...

Чак тогава, понеже подобни думи се произнасят по-скоро в някои маскаради с обяснения в любов, отколкото в "джудиатите", и понеже съвсем не звучали като завещание на евреина, ар­тисти и зрители разбрали, че нещо не е в ред; Риги се досетил и свалил маската на онзи, който четял. Тогава за изненада на всички присъстващи вместо ар­тиста Кривоносович се появил истинският евреин от гетото Самуел Коен. Този чифутин изтър­пял доброволно всичките удари, унижения и заплювания вместо Кривоносович, а за това Никола Риги в никакъв случай не можел да носи отговорност, след като не е знаел, че вози под маската Коен, който платил на Кривоно­сович да му отстъпи мястото, но да не казва никому. Така за общо учудване се установило, че Риги няма вина за оскърблението и изтезанието, нанесени на Самуел Коен, а, напротив, Самуел Коен е престъпил закона, спо­ред който по Заговезни е забра­нено на евреите да се смесват с християните. Тъй като Коен не­отдавна бил пуснат от затвора където бил хвърлен заради по­сещението му при йезуитите, новата присъда наклонила вез­ните този чифутин, комуто "ко­сите били натежали" и който ня­къде из Херцеговина поддър­жал конско гробище на турците, да бъде прогонен от града. Не се знаело само дали еврейската община ще застане зад Коен и ще го защити, което би отложи­ло присъдата, ако не и да я про­мени. Чакало се прочее да се из­каже гетото, докато Коен отно­во лежал в ареста.

А в гетото решили, че не трябва да чакат дълго като за огън през зимата. При пълнолу­нието на месец ияр същата го­дина раби Абрахам Папо и Исак Нехама прегледали и описали хартиите и книгите в Коеновото жилище. Защото съобщението за неговото посещение при мо­насите разтревожило не сам йезуитите, а и гетото.

Когато дошли пред жилище­то, там нямало никой. Позвъни­ли и по звука на звънеца познали, че ключът е в звънеца. Бил закачен за езичето му. В стаят горяла свещ, въпреки че майката на Коен я нямало.

Намерили един хаван за канела; мрежа за спане, окачена така високо, че в нея можело да се чете книга, прикрепена за тавана над очите; кутия с пясък, парфюмиран с лавандула; един трираменен свешник с надписи на всяко от рамената, които определяли трите човешки души: нефеш, руах и нешама²². На прозореца имало цвете и по вида му посе­тителите заключили, че е под за­крилата на звезда от съзвездие­то Рак. На полиците покрай сте­ните лежали леут, сабя и 132 калъфа от червено, синьо, черно и бяло зебло и в тях ръкописи на Коен или негови преписи от чужди ръкописи. На едно блю­до с перо, потопено във восък за запечатване, било записано упътване за лесно и бързо съ­буждане: за да се разсънел чо­век, достатъчно било да напише която и да е дума и веднага щял да бъде съвсем буден - до такава степен писането само по себе си било свръхестествена, божествена, а не човешка работа. На тавана над мрежата за спане имало много думи и букви, за­писани при събуждане. Внима­нието на посетителите привлекли три от книгите, намерени на пода на помещението до самия прозорец, където обикновено четял Коен. Очевидно ги бил прелиствал от време на време и това четене приличало на вид многоженство. На пода лежало краковско издание на книгата на дубровнишкия поет д-р Дидак Исайе Коен (починал 1599 г.), наречен Дидак Пир - De illustri-busfamiliis (1585); до него била книгата на Арон Коен Zekan Aron (Ароновата брада), изда­дена във Венеция през 1637 го­дина, с препис на Ароновия химн за Исак Юшурун (починал в дубровнишките тъмници), а накрая и Хубавият зехтин (Se­men Atov) на Шаламун Оеф, дя­до на Арон Коен. Ясно било, че книгите били подбирани по се­меен принцип, но нищо повече от този факт не могло да се из­влече. Тогава раби Абрахам Па­по отворил прозореца. Тъкмо бил задухал южнякът и вятърът влетял в стаята. Раби разтворил една от книгите, ослушал се за миг как трептят страниците на течението, и казал на Исак Не­хама:

- Слушай, не ти ли се струва, че тази шепне думата "нефеш, нефеш, нефеш"?

После раби оставил следва­щата книга да проговори и ясно и гласно се чуло как на вятъра страниците й, разлиствайки се, изговаряли думата "руах, руах, руах".

- Ако третата изговори дума­та "нешама" - забелязал Папо, - ще знаем, че книгите викат Коеновата душа.

И щом Абрахам Папо разли­стил третата книга, и двамата чули да шепне думата "нешама, нешама, нешама"!

-Книгите спорят за нещо, което е в тази стая - заключил раби Папо, - някои вещи тук ис­кат да унищожат други вещи.

Седнали и загледали непод­вижно в стаята. Изведнъж на свещника се появили пламъци, като че ги били повикали книги­те със своя шепот. Един пламък се отделил от светилника и заплакал на два гласа и раби Папо казал:

- Първата, най-младата душа на Коен плаче за тялото и тялото му плаче за душата.

После тази душа се прибли­жила до леута на полицата и почнала да докосва струните, от което се чула тиха свирня - ду­шата придружавала своя плач със свирня. "Понякога привечер - плачела Коеновата душа, - ако слънцето съзре очите ти, близ­ката пеперуда може да ти се сто­ри далечна птица, прелитаща пътеката ти, или от ниско проле­тялата радост високо излетяла тъга..." Тогава вторият пламък се издължил и приел човешки образ, застанал пред огледалото и почнал да се облича и маже с белило. При това фигурата но­села при огледалото балсамите червилата и ароматните масла' като че едва в него можела да определи и огледа какви са на цвят, но се белосвала, без да се поглежда в огледалото, сякаш се бояла да не се повреди. Така правила, докато не се превърна­ла напълно в Коеновия образ с червените му очи и един бял му­стак. После взела от полицата сабята и се присъединила към първата душа. Третата Коенова душа, най-старата, в това време трептяла високо под тавана във вид на светулка или пламъче. Докато първите две души се притискали до полицата с ръко­писите, третата страняла от тях, гледала враждебно от своя ъгъл под тавана, изстъргвала букви­те, изписани над мрежата за спане, където пишело:

Сега раби Папо и Исак Нехама заключили, че душите на Ко­ен са се скарали за торбите с ръкописите, но те били толкова много, че не могли всичко да прегледат. Тогава раби Абрахам попитал:

- Мислиш ли за цветовете на торбите същото, което и аз?

- Нямат ли те цветовете на пламъка? - забелязал Нехама. -Да ги сравним със свещта. Тя има няколко пламъка: син, чер­вен, черен; този трицветен пла­мък пари и винаги е в досег с материята, която изгаря, с фити­ла и маслото. На върха, над този трицветен пламък, има друг, бял пламък, който не пари и свети, поддържан от долния трицветен пламък; следователно е огън, който се храни с огън. Мойсей е стоял на планината в онзи бял пламък, който не пари, а свети, докато ние стоим в подножието на планината в онзи трицветен огън, който изяжда и подпалва всичко освен белия пламък, който е символ на най-голямата и най-скрита мъдрост. Да по­търсим прочее онова, което тър­сим, в белите торби!

Те не били много - колкото за една зобница. Намерили едно издание на Юда Халеви^, издадено в Базел през 1660 година, снабдено с превод на текста на арабски и еврейски от раби Иехуда Ибн Тибон и придружено с латински превод на издателя. В останалите торби имало ръкописи на Коен и между тях вниманието на посетителите при­влякла първо бележката под заглавие