Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи

Неговият начин за молитва и редът на манастира, към който принадлежал, го принудили да оплоди 10 000 девици монахи­ни. Последната от тях, принцеса Атех^V, според легендата му изпратила ключа от покоите си. Малък женски ключ с жълтица вместо дръжка. Този ключ изял главата на Мукадаси Ал-Сафер, защото предизвикал ревността на кагана. Умрял затворен в кафез, закачен над водата.

- Никога не знам - вайкал се той - за чий рай ги правя и за кой пъкъл. Ще се залутат сред еврейските ангели или сред християнските дяволчета и ня­ма да ги видя никога на онзи свят, като отида в джанна.

На някакъв дервиш обяснил твърде просто своите наклон­ности: "Когато смъртта и лю­бовта, този и онзи свят, се по­ставят толкова близо един до друг, се узнава много и за едно­то, и за другото. Това е като оне­зи маймуни, които от време на време отиват на оня свят. Когато се върнат, всяко тяхно ухапване е чиста мъдрост. Чудно ли е тогава, че някои хора дават на та­кива маймуни да им ухапят ръ­ката и сетне четат истината по ухапаното. На мен това ухапва­не не ми е нужно..."

Така Мустай-бег Сабляк ос­вен конете, които обичал, но не яздел, купувал смъртници, кои­то не обичал, но яздел. Недалеч от морето бегьт имал хубаво конско гробище, издялано от мрамор, което поддържал няка­къв дубровнишки евреин на име Самуел Коен^. Този евреин е оставил запис за случката, която станала в лагера на Сабляк паша по време на похода във Влашко. Един войник от отряда на па­шата бил заподозрян в простъпка, която не можела да се дока­же със сигурност. Той единст­вен останал жив след сблъсъка на неговата част с неприятеля на брега на Дунава. Според твърдението на командващия войникът побягнал и така си спасил главата, според твърде­нието на войника били нападна­ти нощем, всички нападатели били съвсем голи и той единст­вен се защитавал докрая и оце­лял само защото не се поддал на страха. Довели го при Сабляк да присъди виновен ли е или не­винен. На войника му бил от­къснат ръкавът, изправили го пред пашата, който през цялото време на делото не продумал нито дума, както и останалите участници в това нямо разслед­ване. Пашата се нахвърлил вне­запно върху младежа като звяр, ухапал го жестоко за мишцата и веднага съвсем хладнокръвно се отвърнал от нещастника, кой­то тозчас бил изведен от шатра­та. Пашата дори не го видял до­бре, дума не разменил с него, но съсредоточено дъвчел парчето отгризано месо с напрегнатия израз на човек, който се опитва да усети вкуса на отдавна опи­тано ястие или да оцени стой­ността на питието. После из­плюл месото и при тоя знак съ­секли младежа навън, защото по този начин неговата вина се смятала доказана.

"Тъй като съм отскоро на служба при пашата - завършва Коен своята бележка, - не съм видял много дела, но знам, че когато пашата глътне отхапано­то месо, обвинението се оттегля веднага и човекът се пуща на свобода като невинен."

Сабляк паша бил едър, с не­правилно телосложение, като че носел кожата си върху дреха, като че между косата и черепа имал чалма.

"Както вашата душа на дъно-то.си, държи тялото, така Адам Рухани, третият ангел, на дъно­то на своята душа държи всеми­ра. Сега, в 1689 година от Иса, Адам Рухани слиза по пътеката и приближава кръстовището на пътеките на Луната и на Слън­цето, пъкъла на Ахриман; зара­ди това вас, ловците на сънища† и четците на въображението, които го следите и опитвате да съставите неговото тяло в обли­ка на книга, не ви преследваме така, както бихме могли. Но ко­гато в края на XX век от Иса той бъде на възходящата пътека на своето скиталчество, неговата държава на съня ще се прибли­жи до Твореца и тогава ще се наложи да ви убием, вас, които разпознавате частите на Адамо­вото тяло, откривате ги и ги съ­бирате по сънищата на хората и така събирате на земята книгата на неговото тяло. Защото не мо­жем да позволим книгата на неговото тяло да се превърне в държава. Но не си мислете, че само ние, няколко незначителни дявола, се занимаваме с Адам Рухани. В най-добрия случай вие ще съставите върха на пръ­ста му или бенката на бедрото му. И ние сме тук, за да попре­чим на съставянето на неговия пръст или бенката на бедрото. А другите дяволи се занимават с другите, които между хората съставят останалите части на тялото му. Но не се заблужда­вайте. Най-голямата част от не­обятно голямото му тяло, дър­жавата на вашия сън, никога ни­кой от вас, хората, не е дори до­коснал. Начинанието по срича-нето на Адам Рухани е едва в зародиша си. Книгата, която трябва да въплъти неговото тя­ло на земята, е още само в съни­щата на хората. И то една част е в сънищата на мъртвите, откъ­дето не може да се извади, както не се вади вода от пресъхнали кладенци."

Според ислямските източни­ци хазарите са твърде умели зе­меделци и рибари. В техните зе­ми има една долина, където зи­ме се събира много вода и се превръща в езеро. Тук отглеж­дат риба, която се угоява толко­ва много, че я пекат в собствена­та й мазнина. След това, тъй ка­то напролет водата пресъхва, в тази долина сеят жито, което, наторено с рибешки тор, вирее добре, та на същото място полу­чават в една и съща година една реколта риба и една - пшеница. Толкова находчиви са, че на дърветата им се раждат стриди. Огъват клоните на дърветата, които са на морския бряг, за­крепват ги с камъни за дъното и след две години по тях се хва­щат толкова стриди, че на трета­та година освобождават дърве­тата, клоните се вдигат и изваж­дат от водата многобройна реколта миди с превъзходен вкус. През хазарското царство тече река, която има две имена, за­щото едното течение на реката в същото корито върви от изток на запад, а другото - от запад на изток. Имената на тези реки са имената на две хазарски ка­лендарни години. Защото хазарите смятат, че в течение на че­тирите годишни времена се сменят винаги две, а не една го­дина, при което едната тече в обратна посока на другата (как­то и тяхната главна река). При това и двете смесват дните и се­зоните като карти и оттам се смесват зимните с пролетните и летните с есенните дни. И не само това: едната от двете ха­зарски години тече от бъдещето към миналото, а другата - от миналото към бъдещето.

Хазарите издълбават на една тояга всички важни събития в своя живот и тези бележки са във вид на животни, които озна­чават състояния и настроения, а не случки. Във формата на животното, което най-често се явя­ва на тоягата, правят гроба на собственика на тоягата. Затова гробовете в техните гробища са разделени на групи според това, дали изобразяват тигър, птица, камила, рис или риба, яйце или коза.

Хазарите вярват, че в най-дълбоката тъмнина на Каспийско море една риба без очи отброява като часовник единстве­но точното време на всемира. В началото, според хазарското предание, всичко сътворено, миналото и бъдещето, всички събития и неща са плували раз­топени в огнената река на вре­мето, по-ранните и по-късните същества, смесени като сапун с вода. Всяка жива твар можела в това време за ужас на другите да създаде която и да е друга твар, но хазарският бог на солта ограничил своеволието им и от­редил да раждат само себепо­добни. Той отделил миналото от бъдещето, въздигнал своя пре­стол в настоящето, разхождал се из утрешния ден и прелитал над миналото, за да го проверява. Той създава сам от себе си це­лия свят, но го изяжда и прежи­вя всичко старо, за да изплюва обратно света подмладен. Съд­бите на всички човешки раси, книгата на народите, е вписана във всемира, където всяка звез­да представлява гнездо и вече въплътен живот на един език или народ. Така вселената е видима и малка вечност, в която съдбите на човешките раси трептят като звезди.

Хазарите умеят да четат боите, сякаш са ноти, букви или цифри. Когато влязат в джамия или християнски храм и видят стенописите, те започват веднага да произнасят, да четат или да пеят съдържанието на карти­ните, иконите или каквото там е нарисувано, което показва, че старите художници са познава­ли това тайно и непризнато уме­ние. Когато еврейското влияние в хазарското царство се усили, хазарите се отчуждават от кар­тините и забравят това умение; то е пострадало най-много по времето на иконоборството в Цариград и оттогава не е могло да се съвземе.

Хазарите си представят бъде­щето в пространството, а не във времето. Храмовете им са създадени по строг и предварител­но определен ред и когато се свържат, съставят образа на Адам Рухани, третия ангел, символа на хазарската принцеса и нейната секта на свещенослу­жители. За хазарите личността от един сън се преселва в други сънища и хазарите могат да я следват от село на село. Има свещенослужители от сектата на упоменатата принцеса Arex^v, които пътуват подир тези лич­ности от сън в сън и пишат тех­ните жития като житията на светците или пророците с под­визите им и обстойни описания на смъртта. Хазарският каган не обича тези ловци на сънища†, но не може да им навреди. Ловците на сънища винаги носят със се­бе си лист от някаква билка, която отглеждат тайно и наричат "ку"^. Когато такъв лист се по­стави върху дупка на корабно платно или върху рана, платно­то се закърпва, а раната заздра­вява като от само себе си за един миг.

Тези думи могат да се разбе­рат, ако се има предвид, че каганът не допуска до властта младото поколение, преди то да на­върши 55 години, но това важи само за хазарите. Останалите напредват по-бързо, защото каганът, който също е хазар, смя­та, че те не могат да бъдат опас­ни за него, тъй като са мало­бройни. Според най-новите на­редби на двореца чиновете се понижават, а не растат, щом ги напусне онзи, който ги е заемал преди, тоест някой връстник на кагана или чужденец. Така, ко­гато след някоя и друга година дойде ред на новото поколение хазари на 55 години да получи държавни звания, тези звания вече или всички са били поделе­ни между другите, или дотам са загубили значението си, че не си струва да се получават.

В Итил, хазарската столица, има едно място, където двама (може да са и съвсем непознати хора), като се разминат, си раз­менят името и съдбата и про­дължават живота си с размене­ни роли, все едно, че са си сме­нили шапките. Между онези, които чакат ред на това място да сменят своята съдба с нечия друга, чиято и да е, винаги има най-много хазари.

Във военната столица, която е в центъра на най-гъсто населе­ната с хазарско население част на страната, наградите и отли­чията се делят на еднакви части между всички жители: винаги се съблюдава да се падне една­къв брой отличия и на гърците, и на готите, и на арабите, и на евреите, които живеят в хазарското царство. Същото е и с ру­сите, и с другите, дори и със са­мите хазари, които разделят по равно с останалите отличията и паричните суми към тях, въпре­ки че са най-многобройни. Но в средищата на южните провин­ции, където има гърци, или в за­падните, където са се заселили евреи, или на изток, където има перси, сарацини и други, отли­чията се дават само на предста­вителите на тези народи, а не и на хазарите, защото тези про­винции или окръзи се смятат за нехазарски, въпреки че в тях ха­зарите са колкото и в останали­те. Така в своя дял от държавата хазарите делят питата с всички, а в останалите части никой не им дава дори троха.

Иначе хазарите носят най-го­лямата тежест на военните за­дължения като най-многочислени, но военачалниците са от останалите народи по равно. На войниците се говори, че в света само воюващите са в състояние на равновесие и хармония, всичко останало не заслужава внимание. Така хазарите са длъжни да пазят държавата и целостта, длъжни са да защита­ват царството и да воюват за не­го, докато, естествено, остана­лите - евреи, араби, гърци, готи и перси, настанени в Хазария, теглят всеки на своя страна към отечествата си.

По време на военни опасно­сти по разбираеми причини описаните отношения в цар­ството се променят. Тогава на хазарите се дават по-големи свободи, гледа се на тях през пръсти, подновяват се спомени­те за техните славни победи в миналото, защото те са добри войници, копие и сабя могат да мятат и с крак, съсичат човек с двете ръце едновременно и ни­кога не са нито леваци, нито десняци, а още от детство и две­те им ръце са еднакво упражне­ни за бой. Всички останали, щом избухне война, се присъ­единяват към родните си земи. Гърците палят заедно с ромей-ските части и търсят енозис, съ­единение с християнското оте­чество, арабите преминават на страната на нашия халиф и не­говата флота, персите търсят не-обрязани. След всяка война оба­че всичко се забравя бързо, чи­новете, които чуждите народи са получили под властта на не­приятеля, им се зачитат в хазарската войска, а хазарите отново изпадат до оцветения хляб.

Оцветеният хляб е знак за положението на хазарите в хазарската държава. Произвеждат го хазарите, защото житните обла­сти на държавата са населени с чисто хазарско население. Глав­ните краища край планинския масив Кавказ ядат оцветен хляб, който се продава на безценица. Неоцветеният хляб, който също произвеждат хазарите, се плаща със злато. Хазарите обаче могат да купуват само този, скъпия не-оцветен хляб. Ако някой от хаза­рите извърши нарушение и ку­пи от по-евтиния, оцветения хляб, което им е строго забране­но, това може да се установи и по изпражненията. Съществу­ват нарочни митнически служ­би, които от време на време про­веряват хазарските нужници и наказват нарушителите.

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА^V - Димашки отбелязва, че по вре­ме на полемиката, от която зави­село към кое вероизповедание Ще се определят хазарите, из страната се ширело голямо без­покойство. По време на разгово­рите, водени в разкошния дворец на хазарския каган^V, хазарската земя започнала да ходи. Цялата била в движение. Никой не можел никого да намери два пъти на едно и също място. Чин очевидец видял тълпа хо-> които носели камъни и питали “Къде да ги оставим?" Това били гранични камъни на хазарското царство, отбелязващи не­говите граници. Защото прин­цеса Атех^V наредила гранични­те камъни да се носят и да са във въздуха, а не на земята, до­като не се реши какво ще стане с хазарската вяра. Годината, в която се е решавал този въпрос, не е установена, но Ал-Бакри^ обръща внимание, че хазарите първо приели исляма, и то в 737 година по Иса. Отделен въпрос е дали съвпадат приемането на исляма и полемиката. Очевидно не. Така че годината на полеми­ката не се знае. А нейната същ­ност е съвсем ясна. Тъй като бил подложен на многобройни искания да се определи към ед­но от трите вероизповедания -исляма, християнството или юдаизма, каганът потърсил три­ма учени мъже - един евреин измежду онези, които били из­гонени от халифата, един гръц­ки теолог от Цариградския уни­верситет и един арабски тълку­вател на Корана. Този третият се наричал Фараби Ибн Кора^ и се включил последен в поле­миката, защото при пътуването му били правени спънки. Пора­ди това първо християнският и еврейският представител влез­ли в този разговор и гъркът за­почнал все повече да печели кагана за своите възгледи. С воднисти очи и прошарена коса, той седял на дворцовата трапеза и говорел:

- На бурето най-важна е дуп­ката, в стомната - онова, което не е стомна, в душата - онова, което не е човек, в главата - оно­ва, което не е глава, а то ще рече - словото... Слушайте прочее вие, които не се храните с тиши­на.

Ние, гърците, като ви даваме кръста, няма като сарацините или евреите да вземем вашата реч в залог. Ние не изискваме да приемете с кръста и нашия гръцки език. Напротив, задръж­те своя хазарски. Но внимавай­те, няма да е така, ако приемете юдаизма или Мохамедовия за­кон. С тяхната вяра ще трябва да приемете и техния език.

След тези думи каганът бил готов да възприеме възгледите на гърка, но в това време в поле­миката се намесила принцеса Атех. Тя рекла:

- Ангелът на познанието ли беше или ангелът на открове­нието? В образа на ябълков ствол ли се яви или другояче?

Когато каганът казал, че не е бил нито единият, нито другият. Ибн Кора допълнил:

- Разбира се, че не е бил нито единият, нито другият, защото е бил третият. Този трети се нарича Адам Рухани и ти и твоите свещенослужители се опитвате да се въздигнете до него. Това са намеренията ви и те са добри. Но вие се опитвате да ги осъще­ствите така, че възприемате Адам като книгата, която пишат вашите сънища и ловците на съ­нища. Това са делата ви и те са погрешни, вие ги вършите, създавайки своя книга, при липсата на Божията книга. Тъй като Божията книга е дадена нам, вземете я от нас и я поделете с нас, като отхвърлите своята... При тези думи каганът прегърнал Фараби Ибн Кора и с това всичко свършило. Той приел исляма, изул се, помолил се на Аллах и наредил да се изгори името, дадено му според хазарския обичай преди раждането.