Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи



страница10/18
Дата25.08.2017
Размер3.27 Mb.
#28708
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   18

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (IX, X и XI век) - хазарски све­щеник в един женски манастир. С някакъв си монах от друг ма­настир в течение на целия си дъ­лъг живот играл шах без дъска и без фигури. Играели един ход годишно в огромното простран­ство между Каспийско и Черно море, а животните, по които ту единият, ту другият пускали со­коли, им служели наместо фигу­ри. Взимали предвид не само полето, на което ловели живот­ните, а и надморската височина на мястото за ловуване. Мукадаси Ал-Сафер бил един от най-добрите ловци на сънища меж­ду хазарите. Смята се, че със своя речник на сънища е въплътил един косъм от косата на Адам Рухани. (Сравни с Масуди, Юсуф)

Неговият начин за молитва и редът на манастира, към който принадлежал, го принудили да оплоди 10 000 девици монахи­ни. Последната от тях, принцеса АтехV, според легендата му изпратила ключа от покоите си. Малък женски ключ с жълтица вместо дръжка. Този ключ изял главата на Мукадаси Ал-Сафер, защото предизвикал ревността на кагана. Умрял затворен в кафез, закачен над водата.



МУСТАЙ-БЕГ САБЛЯК (XVII век) - един от турските управници в Требине. Съвре­менниците му казват, че храната не се задържала в Мустай-бег Сабляк и че едновременно ядял и ходел по нужда като гугутка. На военни походи водел със се­бе си дойки, за да го кърмят. Иначе не общувал с жени, както и с мъже; можел да легне само със смъртник и в шатрата му но­сели купени окъпани и наконтени умиращи жени, мъже и деца. Само с тях можел да пренощува, като че се боял да оплоди ли­це, което ще остане да живее. Казвал впрочем, че правел деца за онзи, а не за този свят.

- Никога не знам - вайкал се той - за чий рай ги правя и за кой пъкъл. Ще се залутат сред еврейските ангели или сред християнските дяволчета и ня­ма да ги видя никога на онзи свят, като отида в джанна.

На някакъв дервиш обяснил твърде просто своите наклон­ности: "Когато смъртта и лю­бовта, този и онзи свят, се по­ставят толкова близо един до друг, се узнава много и за едно­то, и за другото. Това е като оне­зи маймуни, които от време на време отиват на оня свят. Когато се върнат, всяко тяхно ухапване е чиста мъдрост. Чудно ли е тогава, че някои хора дават на та­кива маймуни да им ухапят ръ­ката и сетне четат истината по ухапаното. На мен това ухапва­не не ми е нужно..."

Така Мустай-бег Сабляк ос­вен конете, които обичал, но не яздел, купувал смъртници, кои­то не обичал, но яздел. Недалеч от морето бегьт имал хубаво конско гробище, издялано от мрамор, което поддържал няка­къв дубровнишки евреин на име Самуел Коен. Този евреин е оставил запис за случката, която станала в лагера на Сабляк паша по време на похода във Влашко. Един войник от отряда на па­шата бил заподозрян в простъпка, която не можела да се дока­же със сигурност. Той единст­вен останал жив след сблъсъка на неговата част с неприятеля на брега на Дунава. Според твърдението на командващия войникът побягнал и така си спасил главата, според твърде­нието на войника били нападна­ти нощем, всички нападатели били съвсем голи и той единст­вен се защитавал докрая и оце­лял само защото не се поддал на страха. Довели го при Сабляк да присъди виновен ли е или не­винен. На войника му бил от­къснат ръкавът, изправили го пред пашата, който през цялото време на делото не продумал нито дума, както и останалите участници в това нямо разслед­ване. Пашата се нахвърлил вне­запно върху младежа като звяр, ухапал го жестоко за мишцата и веднага съвсем хладнокръвно се отвърнал от нещастника, кой­то тозчас бил изведен от шатра­та. Пашата дори не го видял до­бре, дума не разменил с него, но съсредоточено дъвчел парчето отгризано месо с напрегнатия израз на човек, който се опитва да усети вкуса на отдавна опи­тано ястие или да оцени стой­ността на питието. После из­плюл месото и при тоя знак съ­секли младежа навън, защото по този начин неговата вина се смятала доказана.

"Тъй като съм отскоро на служба при пашата - завършва Коен своята бележка, - не съм видял много дела, но знам, че когато пашата глътне отхапано­то месо, обвинението се оттегля веднага и човекът се пуща на свобода като невинен."

Сабляк паша бил едър, с не­правилно телосложение, като че носел кожата си върху дреха, като че между косата и черепа имал чалма.



ОТКЪСЪТ ОТ БАСРА – под това название е запазен в препис от XVIII век арабски текст, за който се предполага, че е бил част от едно лексикографско из­дание на Йоанес Даубманус. Това издание, озаглавено Хазарски речник, било обнародва­но в Прусия през 1691 година и веднага било унищожено, така че споменатото предположение не може да се провери, а не се и знае точно на кое място в речни­ка е бил този откъс, който гласи:

"Както вашата душа на дъно-то.си, държи тялото, така Адам Рухани, третият ангел, на дъно­то на своята душа държи всеми­ра. Сега, в 1689 година от Иса, Адам Рухани слиза по пътеката и приближава кръстовището на пътеките на Луната и на Слън­цето, пъкъла на Ахриман; зара­ди това вас, ловците на сънища† и четците на въображението, които го следите и опитвате да съставите неговото тяло в обли­ка на книга, не ви преследваме така, както бихме могли. Но ко­гато в края на XX век от Иса той бъде на възходящата пътека на своето скиталчество, неговата държава на съня ще се прибли­жи до Твореца и тогава ще се наложи да ви убием, вас, които разпознавате частите на Адамо­вото тяло, откривате ги и ги съ­бирате по сънищата на хората и така събирате на земята книгата на неговото тяло. Защото не мо­жем да позволим книгата на неговото тяло да се превърне в държава. Но не си мислете, че само ние, няколко незначителни дявола, се занимаваме с Адам Рухани. В най-добрия случай вие ще съставите върха на пръ­ста му или бенката на бедрото му. И ние сме тук, за да попре­чим на съставянето на неговия пръст или бенката на бедрото. А другите дяволи се занимават с другите, които между хората съставят останалите части на тялото му. Но не се заблужда­вайте. Най-голямата част от не­обятно голямото му тяло, дър­жавата на вашия сън, никога ни­кой от вас, хората, не е дори до­коснал. Начинанието по срича-нето на Адам Рухани е едва в зародиша си. Книгата, която трябва да въплъти неговото тя­ло на земята, е още само в съни­щата на хората. И то една част е в сънищата на мъртвите, откъ­дето не може да се извади, както не се вади вода от пресъхнали кладенци."



ПРЪСТОВКА - израз, който в музиката означава най-подходя­щото разполагане и ред за упо­треба на пръстите при свирене на определена мелодия. Между малоазийските леутари от XVII век

особено се ценели пръстовките на Юсуф Масуди. "Дяволска пръстовка" е израз, който означава твърде сложно място. Съществува испанска версия за "дяволската пръстовка", която използвали маврите. Запазена е само в преработен вид за китара и в нея може да се види, че освен десетте пръста е използван и единайсети - спо­ред легендата на това място дя­волът е използвал и опашката. За "дяволската пръстовка" ня­кои казват, че първоначално е значела нещо съвсем друго - че е откривала реда на действие при правенето на злато или ре­да, по който трябва да се садят овошки в градината, за да има винаги пресни плодове от про­лет до есен, и че допълнително с прилагането й в музиката е превърната в постановка и така в нея са погребали едни мъдрости и са скрили други, по-стари мъдрости. Нейната тайна про­чее може да се превежда от един на друг език на човешките сети­ва, като при това не губи нищо от своето въздействие.

ХАЗАРИ - на арабски Khazar, на китайски K'osa, име на народ от тюркски произход. Наименованието идва от турското qazтак (лутам се, заселвам се) или от quz (скат на планината, обър­нат на север, усой). Среща се в името Aq-Khazar, което значи бели хазари. Те очевидно са получили името си, за да се разли­чават от черните хазари (Qara-Khazar), които споменава Ищакхри. От 552 година хазарите по всяка вероятност са спа­дали към западното турско цар­ство и може би са участвали в похода на първия каган на за­падните турци срещу персий­ската крепост Сул, или Дарбанд. В VI век земите северно от Кавказ са заемали сабирите (едно от двете големи хунски племе­на). Между другото Масуди Писаря в Х век казва, че турците наричали хазарите "сабир". Във всеки случай, когато мюсюлмански източници споменават хазарите, не се знае дали това се отнася винаги за един и същ народ. Целият народ, както из­глежда, е имал двойник, а така също и владетелят му. Поради това наименованието им бели и черни хазари може да се схване по друг начин: тъй като хазар на арабски значи бяла и черна птица, може да се предположи, че белите хазари представляват дните, а черните хазари - нощи­те. Във всеки случай в началото на своята историческа памет ха­зарите са победили едно силно племе от север, което се нарича­ло В-н-нд-р и се споменава в съ­чинението Худа ал-лам (Преде­лите на света). Името на това племе отговаря на името оно-гундур, както гърците са нари­чали българите. Така първите хазарски сблъсъци в Прикавказието са били с българите и ара­бите. Според ислямските източ­ници първата арабско-хазарска война избухнала на Кавказ в 642 година. По време на битката при Баланджар в 653 година за­гинал арабският военачалник и така свършила войната. Както отбелязва Масуди Писаря, сто­лицата била най-напред в Ба­ланджар, а после била преме­стена в Самандар и най-накрая - в Атил, или Итил. Втората арабско-хазарска война започ­нала в 772 година или малко по-рано и свършила в 773 година с поражение на хазарите. Това било по времето на Мохамед Марван и тогава каганът изпо­вядвал исляма. Хазарската дър­жава заемала долното течение на Волга и Дон, включвайки Саркил и Атил, както свидетел­ства картата на арабския гео­граф Идриси. Ищакхри говори за керванския път през Хазария в Хорезъм, а се споменава и "кралският път" от Хорезъм за Волга.

Според ислямските източни­ци хазарите са твърде умели зе­меделци и рибари. В техните зе­ми има една долина, където зи­ме се събира много вода и се превръща в езеро. Тук отглеж­дат риба, която се угоява толко­ва много, че я пекат в собствена­та й мазнина. След това, тъй ка­то напролет водата пресъхва, в тази долина сеят жито, което, наторено с рибешки тор, вирее добре, та на същото място полу­чават в една и съща година една реколта риба и една - пшеница. Толкова находчиви са, че на дърветата им се раждат стриди. Огъват клоните на дърветата, които са на морския бряг, за­крепват ги с камъни за дъното и след две години по тях се хва­щат толкова стриди, че на трета­та година освобождават дърве­тата, клоните се вдигат и изваж­дат от водата многобройна реколта миди с превъзходен вкус. През хазарското царство тече река, която има две имена, за­щото едното течение на реката в същото корито върви от изток на запад, а другото - от запад на изток. Имената на тези реки са имената на две хазарски ка­лендарни години. Защото хазарите смятат, че в течение на че­тирите годишни времена се сменят винаги две, а не една го­дина, при което едната тече в обратна посока на другата (как­то и тяхната главна река). При това и двете смесват дните и се­зоните като карти и оттам се смесват зимните с пролетните и летните с есенните дни. И не само това: едната от двете ха­зарски години тече от бъдещето към миналото, а другата - от миналото към бъдещето.

Хазарите издълбават на една тояга всички важни събития в своя живот и тези бележки са във вид на животни, които озна­чават състояния и настроения, а не случки. Във формата на животното, което най-често се явя­ва на тоягата, правят гроба на собственика на тоягата. Затова гробовете в техните гробища са разделени на групи според това, дали изобразяват тигър, птица, камила, рис или риба, яйце или коза.

Хазарите вярват, че в най-дълбоката тъмнина на Каспийско море една риба без очи отброява като часовник единстве­но точното време на всемира. В началото, според хазарското предание, всичко сътворено, миналото и бъдещето, всички събития и неща са плували раз­топени в огнената река на вре­мето, по-ранните и по-късните същества, смесени като сапун с вода. Всяка жива твар можела в това време за ужас на другите да създаде която и да е друга твар, но хазарският бог на солта ограничил своеволието им и от­редил да раждат само себепо­добни. Той отделил миналото от бъдещето, въздигнал своя пре­стол в настоящето, разхождал се из утрешния ден и прелитал над миналото, за да го проверява. Той създава сам от себе си це­лия свят, но го изяжда и прежи­вя всичко старо, за да изплюва обратно света подмладен. Съд­бите на всички човешки раси, книгата на народите, е вписана във всемира, където всяка звез­да представлява гнездо и вече въплътен живот на един език или народ. Така вселената е видима и малка вечност, в която съдбите на човешките раси трептят като звезди.

Хазарите умеят да четат боите, сякаш са ноти, букви или цифри. Когато влязат в джамия или християнски храм и видят стенописите, те започват веднага да произнасят, да четат или да пеят съдържанието на карти­ните, иконите или каквото там е нарисувано, което показва, че старите художници са познава­ли това тайно и непризнато уме­ние. Когато еврейското влияние в хазарското царство се усили, хазарите се отчуждават от кар­тините и забравят това умение; то е пострадало най-много по времето на иконоборството в Цариград и оттогава не е могло да се съвземе.

Хазарите си представят бъде­щето в пространството, а не във времето. Храмовете им са създадени по строг и предварител­но определен ред и когато се свържат, съставят образа на Адам Рухани, третия ангел, символа на хазарската принцеса и нейната секта на свещенослу­жители. За хазарите личността от един сън се преселва в други сънища и хазарите могат да я следват от село на село. Има свещенослужители от сектата на упоменатата принцеса Arexv, които пътуват подир тези лич­ности от сън в сън и пишат тех­ните жития като житията на светците или пророците с под­визите им и обстойни описания на смъртта. Хазарският каган не обича тези ловци на сънища, но не може да им навреди. Ловците на сънища винаги носят със се­бе си лист от някаква билка, която отглеждат тайно и наричат "ку". Когато такъв лист се по­стави върху дупка на корабно платно или върху рана, платно­то се закърпва, а раната заздра­вява като от само себе си за един миг.



Устройството на хазарската държава е твърде сложно, а ней­ните поданици се делят на роде­ни под вятъра (това са хазарите) и останалите, които са родени над вятъра, тоест идват в земите им от разни страни, като гърци, евреи, сарацини или руси. Най-многобройни в царството са ха­зарите, всички останали са съв­сем малки групи. Администра­тивното разделение на царство­то обаче е такова, че да не бие на очи. Държавата е разделена на окръзи, но там, където има еврейско, гръцко или арабско население, окръзите носят тех­ните имена, докато най-голяма­та част от хазарската държава, в която живеят само хазари, е разделена на няколко окръга с различни названия. Направено е така, че само един от тези чи­сто хазарски окръзи се нарича хазарски окръг, а останалите са получили по други начини име­то и мястото си в държавата. На север например е измислен цял един нов народ, който се е отре­къл от хазарското име и нарича другояче своя хазарски език и своя окръг. С оглед на всички обстоятелства и неблагоприят­ното положение на хазарите в царството много от тях наисти­на се отричат от своя произход и език, от своята вяра и обичаи и крият какви са, представяйки се за гърци или араби, като смя­тат, че така ще са по-добре. В западната част на хазарската държава има малко гърци и ев­реи, които са дошли от ромейското (византийското) царство. Между тях в един окръг (след изгонването им от гръцката им­перия) има повече евреи от останалите, но така е само в то­зи окръг. Същото е и с христия­ните в един друг окръг, където наричат хазарите нехристиянско население. Обаче съотноше­нието между всички хазари в държавата и гръцките и еврей­ските преселници е такова, че вторите са една пета от първите, но този факт се губи, защото съ­отношението на силите и пре­брояванията на населението не се извеждат въз основа на общо­то положение, а само по окръзи. Представителите на тези ок­ръзи в двореца не се определят съобразно с броя на хората, кои­то представят, а според броя на окръзите, което означава, че в двореца най-много са винаги онези, които не са хазари, а в държавата е обратното. При такива обстоятелства и при такова съотношение на силите напред­ването в службата е обусловено от сляпото подчинение на нехазарските представители. Дори самото избягване на името ха-зар тук означава препоръка и възможност за първата крачка в двореца. Останалите стъпки са обусловени от жестоките пред­варителни нападки срещу хаза­рите и подчиняването на техния интерес на интересите на гър­ците, евреите, тюркмените, ара­бите или готите, както тук нари­чат славяните. Трудно е да се ка­же защо това е така. Един араб­ски хронист от IX век отбелязва: "Един мой връстник хазар ми каза неотдавна странно изрече­ние: До нас, хазарите, стига са­мо една част от бъдещето, она­зи, която е най-твърда и най-не­пробиваема, най-трудна за пре­одоляване, така че се промъква­ме през него странишком като през силен вятър, или остатъци­те и отпадъците на бъдещето, вече изхабени и плесенясали, Неусетно се разпростират и мокрят краката ни като разлято тресавище. Така до нас стига или онзи най-безмилостен дял от бъдещето, или вече изтритото и изтъпкано от употреба бъдеще и ние не знаем в общия дележ и грабеж на бъдещето у кого отива неговата най-хубава и несдъвкана част..."

Тези думи могат да се разбе­рат, ако се има предвид, че каганът не допуска до властта младото поколение, преди то да на­върши 55 години, но това важи само за хазарите. Останалите напредват по-бързо, защото каганът, който също е хазар, смя­та, че те не могат да бъдат опас­ни за него, тъй като са мало­бройни. Според най-новите на­редби на двореца чиновете се понижават, а не растат, щом ги напусне онзи, който ги е заемал преди, тоест някой връстник на кагана или чужденец. Така, ко­гато след някоя и друга година дойде ред на новото поколение хазари на 55 години да получи държавни звания, тези звания вече или всички са били поделе­ни между другите, или дотам са загубили значението си, че не си струва да се получават.

В Итил, хазарската столица, има едно място, където двама (може да са и съвсем непознати хора), като се разминат, си раз­менят името и съдбата и про­дължават живота си с размене­ни роли, все едно, че са си сме­нили шапките. Между онези, които чакат ред на това място да сменят своята съдба с нечия друга, чиято и да е, винаги има най-много хазари.

Във военната столица, която е в центъра на най-гъсто населе­ната с хазарско население част на страната, наградите и отли­чията се делят на еднакви части между всички жители: винаги се съблюдава да се падне една­къв брой отличия и на гърците, и на готите, и на арабите, и на евреите, които живеят в хазарското царство. Същото е и с ру­сите, и с другите, дори и със са­мите хазари, които разделят по равно с останалите отличията и паричните суми към тях, въпре­ки че са най-многобройни. Но в средищата на южните провин­ции, където има гърци, или в за­падните, където са се заселили евреи, или на изток, където има перси, сарацини и други, отли­чията се дават само на предста­вителите на тези народи, а не и на хазарите, защото тези про­винции или окръзи се смятат за нехазарски, въпреки че в тях ха­зарите са колкото и в останали­те. Така в своя дял от държавата хазарите делят питата с всички, а в останалите части никой не им дава дори троха.

Иначе хазарите носят най-го­лямата тежест на военните за­дължения като най-многочислени, но военачалниците са от останалите народи по равно. На войниците се говори, че в света само воюващите са в състояние на равновесие и хармония, всичко останало не заслужава внимание. Така хазарите са длъжни да пазят държавата и целостта, длъжни са да защита­ват царството и да воюват за не­го, докато, естествено, остана­лите - евреи, араби, гърци, готи и перси, настанени в Хазария, теглят всеки на своя страна към отечествата си.

По време на военни опасно­сти по разбираеми причини описаните отношения в цар­ството се променят. Тогава на хазарите се дават по-големи свободи, гледа се на тях през пръсти, подновяват се спомени­те за техните славни победи в миналото, защото те са добри войници, копие и сабя могат да мятат и с крак, съсичат човек с двете ръце едновременно и ни­кога не са нито леваци, нито десняци, а още от детство и две­те им ръце са еднакво упражне­ни за бой. Всички останали, щом избухне война, се присъ­единяват към родните си земи. Гърците палят заедно с ромей-ските части и търсят енозис, съ­единение с християнското оте­чество, арабите преминават на страната на нашия халиф и не­говата флота, персите търсят не-обрязани. След всяка война оба­че всичко се забравя бързо, чи­новете, които чуждите народи са получили под властта на не­приятеля, им се зачитат в хазарската войска, а хазарите отново изпадат до оцветения хляб.

Оцветеният хляб е знак за положението на хазарите в хазарската държава. Произвеждат го хазарите, защото житните обла­сти на държавата са населени с чисто хазарско население. Глав­ните краища край планинския масив Кавказ ядат оцветен хляб, който се продава на безценица. Неоцветеният хляб, който също произвеждат хазарите, се плаща със злато. Хазарите обаче могат да купуват само този, скъпия не-оцветен хляб. Ако някой от хаза­рите извърши нарушение и ку­пи от по-евтиния, оцветения хляб, което им е строго забране­но, това може да се установи и по изпражненията. Съществу­ват нарочни митнически служ­би, които от време на време про­веряват хазарските нужници и наказват нарушителите.

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКАV - Димашки отбелязва, че по вре­ме на полемиката, от която зави­село към кое вероизповедание Ще се определят хазарите, из страната се ширело голямо без­покойство. По време на разгово­рите, водени в разкошния дворец на хазарския каганV, хазарската земя започнала да ходи. Цялата била в движение. Никой не можел никого да намери два пъти на едно и също място. Чин очевидец видял тълпа хо-> които носели камъни и питали “Къде да ги оставим?" Това били гранични камъни на хазарското царство, отбелязващи не­говите граници. Защото прин­цеса АтехV наредила гранични­те камъни да се носят и да са във въздуха, а не на земята, до­като не се реши какво ще стане с хазарската вяра. Годината, в която се е решавал този въпрос, не е установена, но Ал-Бакри обръща внимание, че хазарите първо приели исляма, и то в 737 година по Иса. Отделен въпрос е дали съвпадат приемането на исляма и полемиката. Очевидно не. Така че годината на полеми­ката не се знае. А нейната същ­ност е съвсем ясна. Тъй като бил подложен на многобройни искания да се определи към ед­но от трите вероизповедания -исляма, християнството или юдаизма, каганът потърсил три­ма учени мъже - един евреин измежду онези, които били из­гонени от халифата, един гръц­ки теолог от Цариградския уни­верситет и един арабски тълку­вател на Корана. Този третият се наричал Фараби Ибн Кора и се включил последен в поле­миката, защото при пътуването му били правени спънки. Пора­ди това първо християнският и еврейският представител влез­ли в този разговор и гъркът за­почнал все повече да печели кагана за своите възгледи. С воднисти очи и прошарена коса, той седял на дворцовата трапеза и говорел:

- На бурето най-важна е дуп­ката, в стомната - онова, което не е стомна, в душата - онова, което не е човек, в главата - оно­ва, което не е глава, а то ще рече - словото... Слушайте прочее вие, които не се храните с тиши­на.

Ние, гърците, като ви даваме кръста, няма като сарацините или евреите да вземем вашата реч в залог. Ние не изискваме да приемете с кръста и нашия гръцки език. Напротив, задръж­те своя хазарски. Но внимавай­те, няма да е така, ако приемете юдаизма или Мохамедовия за­кон. С тяхната вяра ще трябва да приемете и техния език.

След тези думи каганът бил готов да възприеме възгледите на гърка, но в това време в поле­миката се намесила принцеса Атех. Тя рекла:


Чух от някакъв птицепродавец, че в един град на каспий­ското крайбрежие живеели двама видни люде на изкуство­то—баща и син. "Бащата е ху­дожник - ми каза търговецът - и ще го познаеш по най-синя­та от всички сини бои, които си виждала някога. Синът е поет и неговите стихотворе­ния ще познаеш, защото ще ти се стори, че вече си ги чувала, но не от човек, а от растения или животни... "

Сложих си пътническите пръстени на ръката и тръгнах по каспийския бряг. В упомена­тия град разпитах и намерих хората на изкуството, за кои­то ставаше дума. Веднага ги познах по указанията на птицепродавеца: бащата рисува­ше божествени картини, а си­нът пишеше чудесни стихо­творения на някакъв хубав и съвсем непознат за мен език. Харесаха ми, но и аз им допад­нах и ме попитаха: "Кого от нас двамата ще избереш?" -"Избрах сина - казах им, - за­щото на него не му трябва пре­водач. "
Обаче гъркът не се оставил да го заблудят и отбелязал, че ние, мъжете, сме цели, защото сме направени от двамина сака­ти, а пък жените виждат, понеже са направени от две слепи. При­вел като пример следния случай от своя живот:
Като младеж харесах една девойка. Тя не ме забелязваше, но аз бях упорит и една вечер говорих на София (така й беше името) толкова пламенно за своята любов, че тя ме прегър­на и усетих на лицето си нейни­те сълзи. По вкуса на сълзите разбрах, че е сляпа, но това не ме смути. Останахме прегър­нати, тогава изведнъж от близката гора се чу конски тро­пот.

- Бял ли е този кон, чийто тропот се чува през нашите целувки? - попита ме тя.

- Не знаем и не ще узнаем -отвърнах, - докато ие излезе от гората.

- Нищо не си разбрал - каза София и в това време от гора­та излезе бял кон.

-Да, разбрах всичко - отго­ворих и попитах какъв цвят са очите ми.

- Зелени - каза тя. Вижте, аз имам сини очи...
Този разказ на гръцкия пред­ставител разколебал кагана и той бил готов да приеме христи­янския Бог. Като усетила това, принцеса Атех решила да на­пусне двореца и преди да тръг-Не> казала, обръщайки се към кагана:
Сутринта моят господар ме попита дали в моето сърце е същото като в неговото. Имах

тогава дълги нокти със сребърни пръстнщи, които свирят, и пушех наргиле, от което се

извиваха зелени кълба дим.

На въпроса на господаря отговорих „не” – и наргилето падна от устата ми.

Господарят си отиде тъжен, защото не знаеше, че си мислех, гледайки след него: "Същото щеше да стане и ако бях казала да!"
При тези думи каганът се сепнал, схванал, че гъркът на­истина е дошъл с ангелски глас, но истината е на другата страна. И дал най-накрая думата на чо­века на халифа, Фараби Ибн Ко­ра. Помолил го преди всичко да му изтълкува един сън, който бил сънувал една от предишни­те нощи. В този сън му се явил ангел и му известил, че негови­те намерения са угодни Богу, но делата му не са. Тогава Фараби Ибн Кора запитал кагана:

- Ангелът на познанието ли беше или ангелът на открове­нието? В образа на ябълков ствол ли се яви или другояче?

Когато каганът казал, че не е бил нито единият, нито другият. Ибн Кора допълнил:

- Разбира се, че не е бил нито единият, нито другият, защото е бил третият. Този трети се нарича Адам Рухани и ти и твоите свещенослужители се опитвате да се въздигнете до него. Това са намеренията ви и те са добри. Но вие се опитвате да ги осъще­ствите така, че възприемате Адам като книгата, която пишат вашите сънища и ловците на съ­нища. Това са делата ви и те са погрешни, вие ги вършите, създавайки своя книга, при липсата на Божията книга. Тъй като Божията книга е дадена нам, вземете я от нас и я поделете с нас, като отхвърлите своята... При тези думи каганът прегърнал Фараби Ибн Кора и с това всичко свършило. Той приел исляма, изул се, помолил се на Аллах и наредил да се изгори името, дадено му според хазарския обичай преди раждането.





Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница