МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (IX, X и XI век) - хазарски свещеник в един женски манастир. С някакъв си монах от друг манастир в течение на целия си дълъг живот играл шах без дъска и без фигури. Играели един ход годишно в огромното пространство между Каспийско и Черно море, а животните, по които ту единият, ту другият пускали соколи, им служели наместо фигури. Взимали предвид не само полето, на което ловели животните, а и надморската височина на мястото за ловуване. Мукадаси Ал-Сафер бил един от най-добрите ловци на сънища между хазарите. Смята се, че със своя речник на сънища е въплътил един косъм от косата на Адам Рухани. (Сравни с Масуди, Юсуф)
Неговият начин за молитва и редът на манастира, към който принадлежал, го принудили да оплоди 10 000 девици монахини. Последната от тях, принцеса АтехV, според легендата му изпратила ключа от покоите си. Малък женски ключ с жълтица вместо дръжка. Този ключ изял главата на Мукадаси Ал-Сафер, защото предизвикал ревността на кагана. Умрял затворен в кафез, закачен над водата.
МУСТАЙ-БЕГ САБЛЯК (XVII век) - един от турските управници в Требине. Съвременниците му казват, че храната не се задържала в Мустай-бег Сабляк и че едновременно ядял и ходел по нужда като гугутка. На военни походи водел със себе си дойки, за да го кърмят. Иначе не общувал с жени, както и с мъже; можел да легне само със смъртник и в шатрата му носели купени окъпани и наконтени умиращи жени, мъже и деца. Само с тях можел да пренощува, като че се боял да оплоди лице, което ще остане да живее. Казвал впрочем, че правел деца за онзи, а не за този свят.
- Никога не знам - вайкал се той - за чий рай ги правя и за кой пъкъл. Ще се залутат сред еврейските ангели или сред християнските дяволчета и няма да ги видя никога на онзи свят, като отида в джанна.
На някакъв дервиш обяснил твърде просто своите наклонности: "Когато смъртта и любовта, този и онзи свят, се поставят толкова близо един до друг, се узнава много и за едното, и за другото. Това е като онези маймуни, които от време на време отиват на оня свят. Когато се върнат, всяко тяхно ухапване е чиста мъдрост. Чудно ли е тогава, че някои хора дават на такива маймуни да им ухапят ръката и сетне четат истината по ухапаното. На мен това ухапване не ми е нужно..."
Така Мустай-бег Сабляк освен конете, които обичал, но не яздел, купувал смъртници, които не обичал, но яздел. Недалеч от морето бегьт имал хубаво конско гробище, издялано от мрамор, което поддържал някакъв дубровнишки евреин на име Самуел Коен. Този евреин е оставил запис за случката, която станала в лагера на Сабляк паша по време на похода във Влашко. Един войник от отряда на пашата бил заподозрян в простъпка, която не можела да се докаже със сигурност. Той единствен останал жив след сблъсъка на неговата част с неприятеля на брега на Дунава. Според твърдението на командващия войникът побягнал и така си спасил главата, според твърдението на войника били нападнати нощем, всички нападатели били съвсем голи и той единствен се защитавал докрая и оцелял само защото не се поддал на страха. Довели го при Сабляк да присъди виновен ли е или невинен. На войника му бил откъснат ръкавът, изправили го пред пашата, който през цялото време на делото не продумал нито дума, както и останалите участници в това нямо разследване. Пашата се нахвърлил внезапно върху младежа като звяр, ухапал го жестоко за мишцата и веднага съвсем хладнокръвно се отвърнал от нещастника, който тозчас бил изведен от шатрата. Пашата дори не го видял добре, дума не разменил с него, но съсредоточено дъвчел парчето отгризано месо с напрегнатия израз на човек, който се опитва да усети вкуса на отдавна опитано ястие или да оцени стойността на питието. После изплюл месото и при тоя знак съсекли младежа навън, защото по този начин неговата вина се смятала доказана.
"Тъй като съм отскоро на служба при пашата - завършва Коен своята бележка, - не съм видял много дела, но знам, че когато пашата глътне отхапаното месо, обвинението се оттегля веднага и човекът се пуща на свобода като невинен."
Сабляк паша бил едър, с неправилно телосложение, като че носел кожата си върху дреха, като че между косата и черепа имал чалма.
ОТКЪСЪТ ОТ БАСРА – под това название е запазен в препис от XVIII век арабски текст, за който се предполага, че е бил част от едно лексикографско издание на Йоанес Даубманус. Това издание, озаглавено Хазарски речник, било обнародвано в Прусия през 1691 година и веднага било унищожено, така че споменатото предположение не може да се провери, а не се и знае точно на кое място в речника е бил този откъс, който гласи:
"Както вашата душа на дъно-то.си, държи тялото, така Адам Рухани, третият ангел, на дъното на своята душа държи всемира. Сега, в 1689 година от Иса, Адам Рухани слиза по пътеката и приближава кръстовището на пътеките на Луната и на Слънцето, пъкъла на Ахриман; заради това вас, ловците на сънища† и четците на въображението, които го следите и опитвате да съставите неговото тяло в облика на книга, не ви преследваме така, както бихме могли. Но когато в края на XX век от Иса той бъде на възходящата пътека на своето скиталчество, неговата държава на съня ще се приближи до Твореца и тогава ще се наложи да ви убием, вас, които разпознавате частите на Адамовото тяло, откривате ги и ги събирате по сънищата на хората и така събирате на земята книгата на неговото тяло. Защото не можем да позволим книгата на неговото тяло да се превърне в държава. Но не си мислете, че само ние, няколко незначителни дявола, се занимаваме с Адам Рухани. В най-добрия случай вие ще съставите върха на пръста му или бенката на бедрото му. И ние сме тук, за да попречим на съставянето на неговия пръст или бенката на бедрото. А другите дяволи се занимават с другите, които между хората съставят останалите части на тялото му. Но не се заблуждавайте. Най-голямата част от необятно голямото му тяло, държавата на вашия сън, никога никой от вас, хората, не е дори докоснал. Начинанието по срича-нето на Адам Рухани е едва в зародиша си. Книгата, която трябва да въплъти неговото тяло на земята, е още само в сънищата на хората. И то една част е в сънищата на мъртвите, откъдето не може да се извади, както не се вади вода от пресъхнали кладенци."
ПРЪСТОВКА - израз, който в музиката означава най-подходящото разполагане и ред за употреба на пръстите при свирене на определена мелодия. Между малоазийските леутари от XVII век
особено се ценели пръстовките на Юсуф Масуди. "Дяволска пръстовка" е израз, който означава твърде сложно място. Съществува испанска версия за "дяволската пръстовка", която използвали маврите. Запазена е само в преработен вид за китара и в нея може да се види, че освен десетте пръста е използван и единайсети - според легендата на това място дяволът е използвал и опашката. За "дяволската пръстовка" някои казват, че първоначално е значела нещо съвсем друго - че е откривала реда на действие при правенето на злато или реда, по който трябва да се садят овошки в градината, за да има винаги пресни плодове от пролет до есен, и че допълнително с прилагането й в музиката е превърната в постановка и така в нея са погребали едни мъдрости и са скрили други, по-стари мъдрости. Нейната тайна прочее може да се превежда от един на друг език на човешките сетива, като при това не губи нищо от своето въздействие.
ХАЗАРИ - на арабски Khazar, на китайски K'osa, име на народ от тюркски произход. Наименованието идва от турското qazтак (лутам се, заселвам се) или от quz (скат на планината, обърнат на север, усой). Среща се в името Aq-Khazar, което значи бели хазари. Те очевидно са получили името си, за да се различават от черните хазари (Qara-Khazar), които споменава Ищакхри. От 552 година хазарите по всяка вероятност са спадали към западното турско царство и може би са участвали в похода на първия каган на западните турци срещу персийската крепост Сул, или Дарбанд. В VI век земите северно от Кавказ са заемали сабирите (едно от двете големи хунски племена). Между другото Масуди Писаря в Х век казва, че турците наричали хазарите "сабир". Във всеки случай, когато мюсюлмански източници споменават хазарите, не се знае дали това се отнася винаги за един и същ народ. Целият народ, както изглежда, е имал двойник, а така също и владетелят му. Поради това наименованието им бели и черни хазари може да се схване по друг начин: тъй като хазар на арабски значи бяла и черна птица, може да се предположи, че белите хазари представляват дните, а черните хазари - нощите. Във всеки случай в началото на своята историческа памет хазарите са победили едно силно племе от север, което се наричало В-н-нд-р и се споменава в съчинението Худа ал-лам (Пределите на света). Името на това племе отговаря на името оно-гундур, както гърците са наричали българите. Така първите хазарски сблъсъци в Прикавказието са били с българите и арабите. Според ислямските източници първата арабско-хазарска война избухнала на Кавказ в 642 година. По време на битката при Баланджар в 653 година загинал арабският военачалник и така свършила войната. Както отбелязва Масуди Писаря, столицата била най-напред в Баланджар, а после била преместена в Самандар и най-накрая - в Атил, или Итил. Втората арабско-хазарска война започнала в 772 година или малко по-рано и свършила в 773 година с поражение на хазарите. Това било по времето на Мохамед Марван и тогава каганът изповядвал исляма. Хазарската държава заемала долното течение на Волга и Дон, включвайки Саркил и Атил, както свидетелства картата на арабския географ Идриси. Ищакхри говори за керванския път през Хазария в Хорезъм, а се споменава и "кралският път" от Хорезъм за Волга.
Според ислямските източници хазарите са твърде умели земеделци и рибари. В техните земи има една долина, където зиме се събира много вода и се превръща в езеро. Тук отглеждат риба, която се угоява толкова много, че я пекат в собствената й мазнина. След това, тъй като напролет водата пресъхва, в тази долина сеят жито, което, наторено с рибешки тор, вирее добре, та на същото място получават в една и съща година една реколта риба и една - пшеница. Толкова находчиви са, че на дърветата им се раждат стриди. Огъват клоните на дърветата, които са на морския бряг, закрепват ги с камъни за дъното и след две години по тях се хващат толкова стриди, че на третата година освобождават дърветата, клоните се вдигат и изваждат от водата многобройна реколта миди с превъзходен вкус. През хазарското царство тече река, която има две имена, защото едното течение на реката в същото корито върви от изток на запад, а другото - от запад на изток. Имената на тези реки са имената на две хазарски календарни години. Защото хазарите смятат, че в течение на четирите годишни времена се сменят винаги две, а не една година, при което едната тече в обратна посока на другата (както и тяхната главна река). При това и двете смесват дните и сезоните като карти и оттам се смесват зимните с пролетните и летните с есенните дни. И не само това: едната от двете хазарски години тече от бъдещето към миналото, а другата - от миналото към бъдещето.
Хазарите издълбават на една тояга всички важни събития в своя живот и тези бележки са във вид на животни, които означават състояния и настроения, а не случки. Във формата на животното, което най-често се явява на тоягата, правят гроба на собственика на тоягата. Затова гробовете в техните гробища са разделени на групи според това, дали изобразяват тигър, птица, камила, рис или риба, яйце или коза.
Хазарите вярват, че в най-дълбоката тъмнина на Каспийско море една риба без очи отброява като часовник единствено точното време на всемира. В началото, според хазарското предание, всичко сътворено, миналото и бъдещето, всички събития и неща са плували разтопени в огнената река на времето, по-ранните и по-късните същества, смесени като сапун с вода. Всяка жива твар можела в това време за ужас на другите да създаде която и да е друга твар, но хазарският бог на солта ограничил своеволието им и отредил да раждат само себеподобни. Той отделил миналото от бъдещето, въздигнал своя престол в настоящето, разхождал се из утрешния ден и прелитал над миналото, за да го проверява. Той създава сам от себе си целия свят, но го изяжда и преживя всичко старо, за да изплюва обратно света подмладен. Съдбите на всички човешки раси, книгата на народите, е вписана във всемира, където всяка звезда представлява гнездо и вече въплътен живот на един език или народ. Така вселената е видима и малка вечност, в която съдбите на човешките раси трептят като звезди.
Хазарите умеят да четат боите, сякаш са ноти, букви или цифри. Когато влязат в джамия или християнски храм и видят стенописите, те започват веднага да произнасят, да четат или да пеят съдържанието на картините, иконите или каквото там е нарисувано, което показва, че старите художници са познавали това тайно и непризнато умение. Когато еврейското влияние в хазарското царство се усили, хазарите се отчуждават от картините и забравят това умение; то е пострадало най-много по времето на иконоборството в Цариград и оттогава не е могло да се съвземе.
Хазарите си представят бъдещето в пространството, а не във времето. Храмовете им са създадени по строг и предварително определен ред и когато се свържат, съставят образа на Адам Рухани, третия ангел, символа на хазарската принцеса и нейната секта на свещенослужители. За хазарите личността от един сън се преселва в други сънища и хазарите могат да я следват от село на село. Има свещенослужители от сектата на упоменатата принцеса Arexv, които пътуват подир тези личности от сън в сън и пишат техните жития като житията на светците или пророците с подвизите им и обстойни описания на смъртта. Хазарският каган не обича тези ловци на сънища†, но не може да им навреди. Ловците на сънища винаги носят със себе си лист от някаква билка, която отглеждат тайно и наричат "ку". Когато такъв лист се постави върху дупка на корабно платно или върху рана, платното се закърпва, а раната заздравява като от само себе си за един миг.
Устройството на хазарската държава е твърде сложно, а нейните поданици се делят на родени под вятъра (това са хазарите) и останалите, които са родени над вятъра, тоест идват в земите им от разни страни, като гърци, евреи, сарацини или руси. Най-многобройни в царството са хазарите, всички останали са съвсем малки групи. Административното разделение на царството обаче е такова, че да не бие на очи. Държавата е разделена на окръзи, но там, където има еврейско, гръцко или арабско население, окръзите носят техните имена, докато най-голямата част от хазарската държава, в която живеят само хазари, е разделена на няколко окръга с различни названия. Направено е така, че само един от тези чисто хазарски окръзи се нарича хазарски окръг, а останалите са получили по други начини името и мястото си в държавата. На север например е измислен цял един нов народ, който се е отрекъл от хазарското име и нарича другояче своя хазарски език и своя окръг. С оглед на всички обстоятелства и неблагоприятното положение на хазарите в царството много от тях наистина се отричат от своя произход и език, от своята вяра и обичаи и крият какви са, представяйки се за гърци или араби, като смятат, че така ще са по-добре. В западната част на хазарската държава има малко гърци и евреи, които са дошли от ромейското (византийското) царство. Между тях в един окръг (след изгонването им от гръцката империя) има повече евреи от останалите, но така е само в този окръг. Същото е и с християните в един друг окръг, където наричат хазарите нехристиянско население. Обаче съотношението между всички хазари в държавата и гръцките и еврейските преселници е такова, че вторите са една пета от първите, но този факт се губи, защото съотношението на силите и преброяванията на населението не се извеждат въз основа на общото положение, а само по окръзи. Представителите на тези окръзи в двореца не се определят съобразно с броя на хората, които представят, а според броя на окръзите, което означава, че в двореца най-много са винаги онези, които не са хазари, а в държавата е обратното. При такива обстоятелства и при такова съотношение на силите напредването в службата е обусловено от сляпото подчинение на нехазарските представители. Дори самото избягване на името ха-зар тук означава препоръка и възможност за първата крачка в двореца. Останалите стъпки са обусловени от жестоките предварителни нападки срещу хазарите и подчиняването на техния интерес на интересите на гърците, евреите, тюркмените, арабите или готите, както тук наричат славяните. Трудно е да се каже защо това е така. Един арабски хронист от IX век отбелязва: "Един мой връстник хазар ми каза неотдавна странно изречение: До нас, хазарите, стига само една част от бъдещето, онази, която е най-твърда и най-непробиваема, най-трудна за преодоляване, така че се промъкваме през него странишком като през силен вятър, или остатъците и отпадъците на бъдещето, вече изхабени и плесенясали, Неусетно се разпростират и мокрят краката ни като разлято тресавище. Така до нас стига или онзи най-безмилостен дял от бъдещето, или вече изтритото и изтъпкано от употреба бъдеще и ние не знаем в общия дележ и грабеж на бъдещето у кого отива неговата най-хубава и несдъвкана част..."
Тези думи могат да се разберат, ако се има предвид, че каганът не допуска до властта младото поколение, преди то да навърши 55 години, но това важи само за хазарите. Останалите напредват по-бързо, защото каганът, който също е хазар, смята, че те не могат да бъдат опасни за него, тъй като са малобройни. Според най-новите наредби на двореца чиновете се понижават, а не растат, щом ги напусне онзи, който ги е заемал преди, тоест някой връстник на кагана или чужденец. Така, когато след някоя и друга година дойде ред на новото поколение хазари на 55 години да получи държавни звания, тези звания вече или всички са били поделени между другите, или дотам са загубили значението си, че не си струва да се получават.
В Итил, хазарската столица, има едно място, където двама (може да са и съвсем непознати хора), като се разминат, си разменят името и съдбата и продължават живота си с разменени роли, все едно, че са си сменили шапките. Между онези, които чакат ред на това място да сменят своята съдба с нечия друга, чиято и да е, винаги има най-много хазари.
Във военната столица, която е в центъра на най-гъсто населената с хазарско население част на страната, наградите и отличията се делят на еднакви части между всички жители: винаги се съблюдава да се падне еднакъв брой отличия и на гърците, и на готите, и на арабите, и на евреите, които живеят в хазарското царство. Същото е и с русите, и с другите, дори и със самите хазари, които разделят по равно с останалите отличията и паричните суми към тях, въпреки че са най-многобройни. Но в средищата на южните провинции, където има гърци, или в западните, където са се заселили евреи, или на изток, където има перси, сарацини и други, отличията се дават само на представителите на тези народи, а не и на хазарите, защото тези провинции или окръзи се смятат за нехазарски, въпреки че в тях хазарите са колкото и в останалите. Така в своя дял от държавата хазарите делят питата с всички, а в останалите части никой не им дава дори троха.
Иначе хазарите носят най-голямата тежест на военните задължения като най-многочислени, но военачалниците са от останалите народи по равно. На войниците се говори, че в света само воюващите са в състояние на равновесие и хармония, всичко останало не заслужава внимание. Така хазарите са длъжни да пазят държавата и целостта, длъжни са да защитават царството и да воюват за него, докато, естествено, останалите - евреи, араби, гърци, готи и перси, настанени в Хазария, теглят всеки на своя страна към отечествата си.
По време на военни опасности по разбираеми причини описаните отношения в царството се променят. Тогава на хазарите се дават по-големи свободи, гледа се на тях през пръсти, подновяват се спомените за техните славни победи в миналото, защото те са добри войници, копие и сабя могат да мятат и с крак, съсичат човек с двете ръце едновременно и никога не са нито леваци, нито десняци, а още от детство и двете им ръце са еднакво упражнени за бой. Всички останали, щом избухне война, се присъединяват към родните си земи. Гърците палят заедно с ромей-ските части и търсят енозис, съединение с християнското отечество, арабите преминават на страната на нашия халиф и неговата флота, персите търсят не-обрязани. След всяка война обаче всичко се забравя бързо, чиновете, които чуждите народи са получили под властта на неприятеля, им се зачитат в хазарската войска, а хазарите отново изпадат до оцветения хляб.
Оцветеният хляб е знак за положението на хазарите в хазарската държава. Произвеждат го хазарите, защото житните области на държавата са населени с чисто хазарско население. Главните краища край планинския масив Кавказ ядат оцветен хляб, който се продава на безценица. Неоцветеният хляб, който също произвеждат хазарите, се плаща със злато. Хазарите обаче могат да купуват само този, скъпия не-оцветен хляб. Ако някой от хазарите извърши нарушение и купи от по-евтиния, оцветения хляб, което им е строго забранено, това може да се установи и по изпражненията. Съществуват нарочни митнически служби, които от време на време проверяват хазарските нужници и наказват нарушителите.
ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКАV - Димашки отбелязва, че по време на полемиката, от която зависело към кое вероизповедание Ще се определят хазарите, из страната се ширело голямо безпокойство. По време на разговорите, водени в разкошния дворец на хазарския каганV, хазарската земя започнала да ходи. Цялата била в движение. Никой не можел никого да намери два пъти на едно и също място. Чин очевидец видял тълпа хо-> които носели камъни и питали “Къде да ги оставим?" Това били гранични камъни на хазарското царство, отбелязващи неговите граници. Защото принцеса АтехV наредила граничните камъни да се носят и да са във въздуха, а не на земята, докато не се реши какво ще стане с хазарската вяра. Годината, в която се е решавал този въпрос, не е установена, но Ал-Бакри обръща внимание, че хазарите първо приели исляма, и то в 737 година по Иса. Отделен въпрос е дали съвпадат приемането на исляма и полемиката. Очевидно не. Така че годината на полемиката не се знае. А нейната същност е съвсем ясна. Тъй като бил подложен на многобройни искания да се определи към едно от трите вероизповедания -исляма, християнството или юдаизма, каганът потърсил трима учени мъже - един евреин измежду онези, които били изгонени от халифата, един гръцки теолог от Цариградския университет и един арабски тълкувател на Корана. Този третият се наричал Фараби Ибн Кора и се включил последен в полемиката, защото при пътуването му били правени спънки. Поради това първо християнският и еврейският представител влезли в този разговор и гъркът започнал все повече да печели кагана за своите възгледи. С воднисти очи и прошарена коса, той седял на дворцовата трапеза и говорел:
- На бурето най-важна е дупката, в стомната - онова, което не е стомна, в душата - онова, което не е човек, в главата - онова, което не е глава, а то ще рече - словото... Слушайте прочее вие, които не се храните с тишина.
Ние, гърците, като ви даваме кръста, няма като сарацините или евреите да вземем вашата реч в залог. Ние не изискваме да приемете с кръста и нашия гръцки език. Напротив, задръжте своя хазарски. Но внимавайте, няма да е така, ако приемете юдаизма или Мохамедовия закон. С тяхната вяра ще трябва да приемете и техния език.
След тези думи каганът бил готов да възприеме възгледите на гърка, но в това време в полемиката се намесила принцеса Атех. Тя рекла:
Чух от някакъв птицепродавец, че в един град на каспийското крайбрежие живеели двама видни люде на изкуството—баща и син. "Бащата е художник - ми каза търговецът - и ще го познаеш по най-синята от всички сини бои, които си виждала някога. Синът е поет и неговите стихотворения ще познаеш, защото ще ти се стори, че вече си ги чувала, но не от човек, а от растения или животни... "
Сложих си пътническите пръстени на ръката и тръгнах по каспийския бряг. В упоменатия град разпитах и намерих хората на изкуството, за които ставаше дума. Веднага ги познах по указанията на птицепродавеца: бащата рисуваше божествени картини, а синът пишеше чудесни стихотворения на някакъв хубав и съвсем непознат за мен език. Харесаха ми, но и аз им допаднах и ме попитаха: "Кого от нас двамата ще избереш?" -"Избрах сина - казах им, - защото на него не му трябва преводач. "
Обаче гъркът не се оставил да го заблудят и отбелязал, че ние, мъжете, сме цели, защото сме направени от двамина сакати, а пък жените виждат, понеже са направени от две слепи. Привел като пример следния случай от своя живот:
Като младеж харесах една девойка. Тя не ме забелязваше, но аз бях упорит и една вечер говорих на София (така й беше името) толкова пламенно за своята любов, че тя ме прегърна и усетих на лицето си нейните сълзи. По вкуса на сълзите разбрах, че е сляпа, но това не ме смути. Останахме прегърнати, тогава изведнъж от близката гора се чу конски тропот.
- Бял ли е този кон, чийто тропот се чува през нашите целувки? - попита ме тя.
- Не знаем и не ще узнаем -отвърнах, - докато ие излезе от гората.
- Нищо не си разбрал - каза София и в това време от гората излезе бял кон.
-Да, разбрах всичко - отговорих и попитах какъв цвят са очите ми.
- Зелени - каза тя. Вижте, аз имам сини очи...
Този разказ на гръцкия представител разколебал кагана и той бил готов да приеме християнския Бог. Като усетила това, принцеса Атех решила да напусне двореца и преди да тръг-Не> казала, обръщайки се към кагана:
Сутринта моят господар ме попита дали в моето сърце е същото като в неговото. Имах
тогава дълги нокти със сребърни пръстнщи, които свирят, и пушех наргиле, от което се
извиваха зелени кълба дим.
На въпроса на господаря отговорих „не” – и наргилето падна от устата ми.
Господарят си отиде тъжен, защото не знаеше, че си мислех, гледайки след него: "Същото щеше да стане и ако бях казала да!"
При тези думи каганът се сепнал, схванал, че гъркът наистина е дошъл с ангелски глас, но истината е на другата страна. И дал най-накрая думата на човека на халифа, Фараби Ибн Кора. Помолил го преди всичко да му изтълкува един сън, който бил сънувал една от предишните нощи. В този сън му се явил ангел и му известил, че неговите намерения са угодни Богу, но делата му не са. Тогава Фараби Ибн Кора запитал кагана:
- Ангелът на познанието ли беше или ангелът на откровението? В образа на ябълков ствол ли се яви или другояче?
Когато каганът казал, че не е бил нито единият, нито другият. Ибн Кора допълнил:
- Разбира се, че не е бил нито единият, нито другият, защото е бил третият. Този трети се нарича Адам Рухани и ти и твоите свещенослужители се опитвате да се въздигнете до него. Това са намеренията ви и те са добри. Но вие се опитвате да ги осъществите така, че възприемате Адам като книгата, която пишат вашите сънища и ловците на сънища. Това са делата ви и те са погрешни, вие ги вършите, създавайки своя книга, при липсата на Божията книга. Тъй като Божията книга е дадена нам, вземете я от нас и я поделете с нас, като отхвърлите своята... При тези думи каганът прегърнал Фараби Ибн Кора и с това всичко свършило. Той приел исляма, изул се, помолил се на Аллах и наредил да се изгори името, дадено му според хазарския обичай преди раждането.
Сподели с приятели: |