ЗАПАЗЕНИ ОТКЪСИ ОТ ПРЕДГОВОРА НА УНИЩОЖЕНОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1691 г. (В ПРЕВОД ОТ ЛАТИНСКИ)

1. Авторът съветва читателя да не се захваща с тази книга без крайна необходимост. И ако я докосне, нека това бъде в онези дни, когато усеща, че умът и вниманието му достигат no-дълбоко от обикновено, и нека я чете така, като че хваща огненица или "скоклива" треска, която прескача всеки втори ден и втриса само в женските дни от седмицата...

2. Представете си, че двама души държат на ласо уловена пума. Ако искат да се приближат един към друг, пумата ще ги нападне, защото ласото ще се разхлаби, и само ако и двамата опъват едновременно, тя ще е еднакво отдалечена от тях. Онзи, който чете, и онзи, който пише, стигат толкова трудно един до друг, защото между тях е общата мисъл, вързана с въженце, което дърпат в противоположни посоки. Ако попита­ме сега тази пума, тоест мисълта, как гледа на онези двама, тя би могла да каже, че двамата в краищата на въженцето, на които им се яде, държат някого, когото не могат да изя­дат...

8. Пази се, събрате, да не се подмазваш прекомерно и да не сервилничиш безогледно на хората, които имат власт в пръ­стена си и могъщество над свистенето на сабята. Около тях най-голяма е винаги тълпата на ония, които не се подмазват на драго сърце и по убеждение, а защото са принудени. А са принудени, защото държат пчела в шапката си или масло под мишницата, заловени са в някакво престъпление и сега го из­купват и тяхната свобода е на въженце, затова са готови на всичко. А онези отгоре, които властват над всички, добре знаят това и го използват. Пази се тогава нито грешка, нито принуда да не те наредят сред такива. А това ще те сполети, ако само почнеш да ги прехвалваш и да ги ласкаеш в тълпата от подмазвачи: ще те сместят между беззаконниците и зло­сторниците и ще смятат, че си един от тях, с петно на окото, и че всичко, което вършиш, не правиш по своя воля и защото вярваш, а защото си принуден, за да изкупиш престъплението си. А такива хора с основание не ги ценят и ги подритват с крак като кучета или ги принуждават да вършат неща, подоб­ни на вече извършените...

9. Що се отнася до вас, писателите, мислете винаги за след­ното: читателят е състезателен кон, който трябва да при-учиш, че след всяка успешно изпълнена задача за награда го чака бучка захар. Ако захарта се забави, отиде задачата. Що се отнася пък до хората, които оценяват книгите, и до крити­ците, те са като измамените мъже: винаги последни научават новината...
LEXICON COSRI

CONTINENS

COLLOQUIUM SEU DISPUTATIONEM DE RELIGIONE

ЧЕРВЕНА КНИГА



Христиански източници за хазарския въпрос
А

ATEX^V (IX век) - хазарска принцеса, чието участие в поле­миката около християнското по­кръстване било решаващо. Ней­ното име се тълкува като наиме­нование на четирите състояния на съзнанието според хазари­те^V. Нощем на всеки клепач тя носела по една буква, изписана подобно на онези, с които се бе­лежат клепачите на конете пре­ди състезание. Буквите били от забранената хазарска азбука, в която всеки писмен знак убива, щом се прочете. Буквите изпис­вали слепци, а сутрин преди миене придворните прислужвали на принцесата, жумейки. Та­ка тя била защитена от врагове, докато спяла. А това за хазарите означавало време, в което човек е най-безпомощен. Атех била много красива и набожна, бук­вите й отивали съвършено, а на масата й винаги имало седем вида сол и преди да си вземе парче риба, тя топвала пръсти всеки път в различна сол. Така се молела. За нея казват, че има­ла седем лица като седемте вида сол. Според едно предание Атех взимала всяка сутрин огледало и сядала да рисува: роб или робиня, всеки път различни, идвали да позират. А всяка сутрин тя създавала от своето лице но­во, невиждано дотогава лице. Според друго предание Атех не била хубава, но пред огледалото упражнявала лицето си да прие­ма такъв израз и така да разпо­ложи чертите си, че да стане красиво. Тази упражнена ху­бост изисквала от нея огромно физическо усилие и щом прин­цесата оставала сама и се отпус­кала, хубостта й се разсипвала като нейната сол. Във всеки слу­чай един ромейски (византий­ски) цар⁴ нарекъл в IX век "хазарско лице" известния фило­соф и патриарх Фотий, което би могло да значи или родствени връзки на патриарха с хазарите, или лицемерие.

За да я развлекат, слугите до­несли на принцесата един ден две огледала. Не се различавали много от останалите хазарски огледала. И двете били направе­ни от излъскана сол, но едното от тях било бързо, а второто - бавно огледало. Каквото бързо­то огледало, изобразявайки све­та, взимало като предплата от бъдещето, второто, бавното, връщало и разплащало дълга на първото, защото по отношение на настоящето закъснявало точ­но толкова, колкото избързвало първото. Когато изнесли пред принцеса Атех огледалата, тя била още в постелята и буквите на клепачите й не били отмити. Видяла се в огледалото със за­творени клепачи и тозчас умря­ла. Престанала да съществува между две премигвания, или по­-точно казано - за пръв път про­чела на клепачите си изписани­те букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умърт­вена в едно и също време от буквите на миналото и на бъ­дещето.

В Цариград Аврам Бранко­вич пристигнал хром, с двойно по-висок ток на едната обувка и там се носи приказката, как бил осакатен. Още когато Ав­рам бил седемгодишно момче -гласи тя, - турците нахлули вед­нъж в земите на баща му и пре­срещнали по пътя малка група благородници, тръгнали на разходка с детето. Свитата се раз­бягала при вида на турците, при Аврам останал само един ста­рец, който умело отблъсквал с дълга сопа всички нападения на конниците чак докато главата­рят им не духнал срещу него стрелата, която била скрита в парче тръстика, стиснато между зъбите му. Старецът паднал улучен, а Аврам, който също имал сопа в ръцете, замахнал с все сила и досегнал с нея турчина по ботушите. Колкото и отчая­ние и омраза да имало в този детски удар, това не било доста­тъчно. Турчинът само се засмял и отминал на коня си, като наре­дил да запалят селото. Годините минавали като костенурки, Ав­рам Бранкович пораснал, слу­чаят бил забравен, защото има­ло нови схватки и сега Бранко­вич водел своите войници, като носел знаме на ръкавицата си, а в устата - парче тръстика с от­ровна стрела в него. Веднъж се натъкнали по пътя на шпионин, който вървял със сина си, още момче. Движели се наглед не­винно, носейки само по една со­па. Един от войниците познал стареца, подкарал коня към него и се опитал да го върже. Но ста­рецът се бранел с тоягата и не се давал, та всички се усъмни­ли, че в сопата има скрито тайно съобщение. Тогава Бранкович духнал отровната стрела и го убил. Тозчас момчето, което вървяло със стареца, го ударило със своята сопа. Било най-много седемгодишно и ако се съдело по всичко, нито цялата му сила, нито омразата и любовта му мо­жели да навредят на Бранкович. И въпреки това Бранкович се за­смял и паднал като покосен.

От този удар останал хром с единия крак, напуснал военното поприще и неговият роднина, граф Георгий Бранкович, го въ­вел в дипломатическата дей­ност в Одрин, Варшава и Виена. Тук, в Цариград, Бранкович ра­боти за английския посланик и има жилище в просторна кре­пост между кулите Йороз Калеши и Караташ на Босфора. На първия етаж Бранкович е наре­дил да се иззида точно половин черква в памет на майка Анге­лина, негова прапрабаба, която източноправославната църква е провъзгласила за светица, а вто­рата половина на същата черква се намира в Трансилвания, в ро­дината на бащата на Бранкович.

Аврам Бранкович е предста­вителен човек, с гръден кош, го­лям колкото кафез за по-големи птици или за по-малки зверове, и него често го нападат убийци - защото из народа има песен, която говори, че костите му са от злато.

В Цариград е дошъл и се дви­жи на висока камила, хранена с риба. Животното под него ходи раван и не разсипва виното от чашата, поставена в оглавника му. От най-ранно детство той не спи нощем като целия окат свят, а само денем - кога е обърнал косата и е сменил ден за нощ, никой не може да каже. Но и но­щем, когато е буден, не го свър­та на едно място, като да се е назобал с чужди сълзи. Затова на трапезата му винаги поставят по две чинии, донасят по два стола и две чаши, а той скача не­надейно посред яденето и се ме­сти. Също така не може дълго да говори един език, сменя ги като любовници и приказва ту на влашки, ту на маджарски или турски, а от някакъв папагал почна да учи хазарски. Казват, че насън говорел на испански, но това знание наяве се стопява. Неотдавна някой пял в съня му една песен на неразбираем език. Той запомнил песента и за да му се преведе, се наложи да търсим познавач на езици, които Бран­кович не владее. Така стигнахме до един равин и Бранкович из­декламира запаметените стихо­ве. Те не бяха много и гласяха:

Равинът, като чу началото, прекъсна Бранкович и продъл­жи да казва наизуст остатъка от песента. После написа името на автора на стиховете. Песента била съчинена още през XII век, а неин автор бил някой си Юда Халеви. Оттогава Бранкович учи и еврейски. Но всекиднев­ните му занимания са съвсем практични. Защото той е твърде особен човек и усмивката му е алхимия между други науки и умения на лицето му.

Всяка вечер, щом стане, той се стяга за война. В действител­ност упражнява бързината си в сабления бой с един тукашен прочут майстор на сабята. Този майстор е копт на име Аверкий Скила и кир Аврам го е наел ка­то слуга. Този Аверкий има ед­но блажно и едно постно око, а всичките му бръчки са вързани на възел на челото между веж­дите. Той притежава най-пълен опис и обяснение на хватките със сабя, които са прилагани ня­кога, и преди да внесе нови в своя ръкописен наръчник по саблено умение, лично ги про­верява на живо месо. В една об­ширна зала, в която е постлан килим колкото малка ливада, се затварят господарят Бранкович и въпросният копт и в пълен мрак упражняват сабите си. Аверкий Скила обикновено хва­ща тогава в лявата си ръка единия край на дълга камилска юз­да; другия край на юздата хваща кир Аврам, стиснал в дясната си ръка сабя, тежка точно колкото сабята, която държи в мрака Аверкий Скила. Намотават по­лека юздата около лактите си и като усетят, че са близо, се удрят безмилостно един друг със са­бите, и то в такава тъмнина, от която можеш да оглушееш. За бързината на Бранкович се пеят песни под съпровод на гусла и аз го видях миналата есен как стои под едно дърво с извадена сабя в очакване да духне вятър и как поема със сабята си пър­вия падащ плод и докато още пада, го разсича на две. Той има заешка устна и пуска мустаци, за да я покрие, но когато мълчи, в прореза се виждат зъбите му. Изглежда така, сякаш няма уст­ни, а мустаците му растат върху зъбите.

Всички казват за него, че обича своя край и че е свещ и сол за своите, но той има стран­ни недостатъци, които не подо­бават на призванието му. Не умее да сложи точка на разгово­ра и никога не улучва момента, когато трябва да стане и да си тръгне. Винаги го проточва, най-сетне закъснява, така че другите са в недоумение от него повече при раздялата, отколкото при първата среща. Той взема хашиш, който приготвя специално за него един и същи евнух от Кавала и никой друг. Но инте­ресното е, че невинаги му е не­обходим опиум и за да се осво­боди от него, праща временно по бързоходец запечатания сан­дък с хашиш чак в Пеша и оттам го получава обратно със същия печат след два месеца неотворен, точно когато е пресметнал, че отново ще му трябва. Когато не е на път, огромното му ка­милско седло със звънчета стър­чи в просторната му библиотека и служи за маса, на която може да се пише и чете стоешком. По стаите наоколо има купища по­къщнина, която стои като упла­шена, но никъде край него ня­ма и не ще има две еднакви не­ща. Всяка вещ, животно или чо­век около него трябва да бъде от друго село. Сред слугите си държи сърби, румъни, гърци и копти, а неотдавна взе за каме­риер някакъв турчин от Ана-дола. Кир Аврам има голямо и малко легло и по време на по­чивка (а винаги спи само денем) той се мести от едното в друго­то. Докато спи, неговият каме­риер, анадолецът Юсуф Масуди^, се втренчва в него с поглед, който поваля птици. А когато се пробуди, кир Аврам сякаш от страх пее в постелята си тропари и кондаци на своите прадеди, които сръбската църква е про­възгласила за светци.

Не може да се разбере докол­ко го интересуват жените. На масата му стои дървена майму­на в естествен ръст с огромен полов орган. Понякога кир Ав­рам ще употреби изречението: "Жена без дупе е като село без черква!" - и това е всичко. Вед­нъж месечно Бранкович отива в Галат винаги при една и съща врачка и тя му гадае съдбата на карти по един стар и твърде ба­вен начин. Врачката има нароч­на маса за Бранкович в дома си и на тази маса хвърля нова каре­та винаги когато навън се сме­ни вятърът. От това, какъв вятър ще духне, зависи каква карта ще падне върху масата на Бранко­вич, така е от години. Миналия Великден, щом влязохме, духна южнякът и се удаде случай да го възнагради с ново пророче­ство:

- Сънувате човек с един бял мустак. Млад, с червени очи, със стъклени нокти на ръцете, отива към Цариград и скоро ще се срещнете...

Тази вест толкова зарадва на­шия господар, че той веднага нареди да ми сложат халка на носа, та едва се спасих от тази милост...

Като знаем колко се интере­сува Виенският двор от плано­вете на господаря Бранкович, мога да кажа, че той спада към онези, които с особено внима­ние и усърдие отглеждат собст­веното си бъдеще като някаква голяма зеленчукова градина. Не е от хората, които ще пропъту­ват живота си бегом. Той овла­дява бъдещето много бавно и добросъвестно. Открива го част по част като непознато парче су­ха земя, която най-напред раз­чиства, после строи на най-бла­гоприятното място и накрая в построената сграда дълго про­меня подредбата на вече сложе­ните вещи. Старае се неговото бъдеще да не забави ход и ръст, но внимава той самият да не се увлече и да тръгне по-бързо, от­колкото то може да напредва пред него. Това е своеобразна надпревара. Онзи, който е по-бърз, губи. В този момент бъде­щето на кир Аврам е като гради­на, в която семето е хвърлено вече, но никой освен него не знае какво ще поникне. И все пак какво цели Бранкович. ве­роятно би могло да се догади от един разказ, който се разнася шепнешком за него. Това е
Повест за Петкутин и Калина
По-големият син на кир Ав­рам Бранкович, Гъргур Бранко­вич†, рано пъхнал чепик в зенгията и размахал сабя, калена в камилски изпражнения. Данте­леното му и кърваво рухо по то­ва време пращали от Джула, къ­дето Гъргур живеел с майка си, в Цариград, за да се пере и глади под надзора на баща му, да се суши на ароматния вятър от Босфора, да се избелва на гръцко слънце и с първия керван да се върне обратно в Джула.

Вторият, по-малкият син на Аврам Бранкович лежал в това време в Бачка зад една шарена печка, зидана като черква, и страдал. Говорело се, че дяво­лът го препикал и че детето ста­вало нощем, бягало от къщи и метяло улиците. Защото нощем от него сучела Мора, гризяла му петите и мъжко мляко течало от бозките му. Напразно забивали вилица във вратата и му кръсте­ли бозките с палец, пъхнат меж­ду показалеца и средния пръст. Най-сетне една жена го посъ­ветвала да легне да спи с нож, натопен в оцет, и когато Мора го нападне, да й обещае на сут­ринта сол на заем и да я прободе с ножа. Момчето така и сторило и когато Мора започнала да суче от него, той й предложил сол на заем, пробол я и чул вопъл, в който познал отдавна известен глас. На третата утрин от Джула в Бачка пристигнала майка му, още от прага поискала сол и паднала мъртва. Намерили на тялото й рана от нож и като я лизнали, тя била кисела... Дете­то съвсем залиняло от тоя ужас, започнала да му капе косата и с всеки косъм падала (както каза­ли знахарите на Бранкович) по една година от живота му. И му пращали увити в юта кичурите от тази детска коса. Той я лепял по едно меко огледало, на което бил нарисувал образа на детето, и така разбирал още колко годи­ни живот има синът му.

Между другото почти никой не знае, че освен тези двама си­нове кир Аврам имал и осино­вено дете, ако може така да се каже. Този трети син, или хра­неник, нямал майка, Бранкович го създал от кал и му прочел трийсет и деветия псалом, за да го раздвижи и да му вдъхне жи­вот. Когато в четенето дошъл до мястото: "Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми...", камбаната на черквата в Дал ударила три пъти, младежът се раздвижил и рекъл:

- Когато удари пръв път, бях в Индия, на втория звън бях в Липица, а при третия влязох в тялото си...

Тогава Бранкович вързал Соломоновия печат в косите му, сложил в перчема му глогова лъжица, дал му името Петкутин и го пуснал да живее. А той си надянал на врата въже с камък и с това въже на врата отслужил литургия в средопостната неде­ля.

Бащата, разбира се, трябвало (за да бъде всичко като при жи­вите) да вгради в гърдите на Петкутин и смърт. Този заро­диш на края, тази малка и още непълнолетна смърт у Петкутин била в началото боязлива и глу­повата, със слаба охота за ядене и закърнели органи. Но още то­гава се радвала безкрайно, че Петкутин расте, а той растял та­ка, че гиздавите му ръкави бър­зо станали толкова големи, та в тях можела да лети птица. Но смъртта у Петкутин много ско­ро го надминала по бързина и ум, първа забелязвала опасност­та. А след това сякаш добила съ­перница, за която ще стане дума после. Била нетърпелива и рев­нива и обръщала внимание вър­ху себе си по такъв начин, че предизвиквала у Петкутин сър­беж в коляното. Ако се почешел, нокътят изписвал букви по ко­жата и това можело да се проче­те. Така си пишели. Смъртта не можела да понася най-вече бо­лестите на Петкутин. А бащата трябвало да го снабди и с бо­лест, за да прилича колкото мо­же повече на живите същества, защото за живите същества бо­лестите са своего рода очи.

Бранкович обаче се постарал та­зи болест да бъде колкото се може по-невинна и го дарил с цветна треска, онази, дето се явява напролет, като цъфнат тревите и цветовете засеят вятъ­ра и водата с прашец.

Бранкович настанил Петку­тин в имението си в Дал, в къща, чиито стаи винаги били пълни с хрътки, по-бързи в хапането, отколкото в яденето. Веднъж месечно слугите разчесвали с гребени постелките и изхвърля­ли дълги повесма пъстри косми, подобни на кучешки опашки. Стаите, в които живеел Петку­тин, с течение на времето при­добивали винаги едни и същи особени цветове и по тях може­ло веднага да се познае негово­то жилище измежду хиляди други. Следите и петната, които той и неговата пот оставяли по стъклените брави, възглавници­те, седалките и облегалките, на лулите, ножовете и дръжките на чашите, образували дъга от от­тенъци, свойствени само нему. Един вид портрети, икони или подписи. Бранкович заварвал понякога Петкутин пред огледа­лата в просторната къща, зази­дан в зелена тишина. Учел го да съгласува в себе си есента, зи­мата, пролетта и лятото с вода­та, земята, огъня и вихъра, кои­то човек също носи в утробата си. Огромната работа, която трябвало да се извърши, про­дължила много, Петкутин полу­чил мазоли на мислите си, мус­кулите на чувствата му се били опънали до скъсване, а Бранкович го научил да чете с лявото око една, с дясното око друга страница на книгата, да пише с дясната ръка на сръбски, а с ля­вата на турски. После го научил на книжовност и Петкутин ус­пешно започнал да намира у Питагор следи, че е чел Библия­та, и да се подписва така бързо, както се хваща муха.

В крайна сметка той станал красив и образован младеж и само понякога се проявявали едва доловими признаци, че не е като останалите. Така напри­мер в понеделник вечер той мо­жел да вземе вместо поредния ден някой друг свой ден от бъ­дещето и да го употреби вместо вторник. Стигнел ли до взетия ден, на това място употребявал прескочения вторник и така натъкмявал сбора. Разбира се, в такива случаи шевовете между дните не можели да прилегнат както трябва, получавали се пукнатини във времето, но това нещо само развеселявало Пет­кутин.

Не било така с баща му. Той непрекъснато се съмнявал в съ­вършенството на своето дело и когато Петкутин станал на двай­сет и една години, решил да провери доколко Петкутин мо­же да се мери с истинските чо­вешки създания. Мислел си.та­ка: провериха го живите, сега трябва да го проверят и мъртви­те. Защото само ако и мъртвите се заблудят и като видят Петку­тин, помислят, че пред тях стои истински човек от кръв и плът, който първо соли, после яде, то­гава може да се приеме, че опи­тът е успешен. И като направил това заключение, намерил за Петкутин невеста.

Понеже велможите във Влашко винаги водят по един телохранител и по един пазител на душата, и Бранкович постъп­вал понякога така. Между пази­телите на душата имало един цинцарин с много красива дъ­щеря, който казвал, че всичко на света е станало истина. Девой­ката била взела всичко най-ху­баво от майка си, така че след раждането майката погрозняла завинаги. Когато момичето на­вършило десет години, майка му със своите някога хубави ръ­це го научила да меси хляб, а ба­ща му го повикал, казал му, че бъдещето не е вода, и умрял. Де­войката проляла за баща си по­тоци сълзи, така че мравките можели по сълзите да изпълзят по лицето й. Сега тя била сираче и Бранкович нагласил тъй, че да се срещне с Петкутин. Казвала се Калина, сянката й ухаела на канела и Петкутин узнал, че ще обикне оногова, който е ял дренки през март. Дочакал март, наял се с дренки и поканил Ка­лина да се разходят край Ду­нава. На раздяла тя свалила пръстена от ръката си и го хвър­лила в реката.

- Ако му се случи на човек нещо приятно - обяснила на Петкутин, - винаги трябва да го подправи с някаква неприятна дреболия; така този миг се за­помня по-добре. Защото човек по-дълго помни неприятните, отколкото приятните неща...

Накратко, тя харесала Петку­тин и Петкутин я харесал и с го­ляма радост същата есен била извършена венчавката. На сват­бата сватовете се простили един с друг, разцелували се, защото нямало да се видят с месеци, и после прегърнати тръгнали от един казан на друг да пият ра­кия. Когато пукнала пролетта, те изтрезнели най-сетне, огле­дали се наоколо си и след дъл­гия зимен махмурлук отново се взрели един в друг. Тогава се върнали в Дал и изпратили мла­дежите на обичайния пролетен излет, като гърмели с пушки. Трябва да се знае, че на пролет­ните си излети, или теферичи, младежите от Дал обикновено ходят до древните руини, където има хубави места за сядане от камъни и гръцки мрак, който е по-гъст от всеки друг мрак, както гръцкият огън е по-светъл от който и да е друг огън. Натам тръгнал и Петкутин с Калина. Отдалеч изглеждало, че Петку­тин кара впряг черни коне, но колчем кихнел от аромата на ня­кое цвете или плеснел с камши­ка, от конете се разлетявал об­лак черни мухи и се виждало, че конете са бели. Това между другото не пречело нито на Пет­кутин, нито на Калина.

През изтеклата зима те се би­ли обикнали. Ядели с една ви­лица поред и тя пиела вино от устата му. Той я галел така, че душата й скриптяла в тялото, а тя го обожавала и го карала да се изпразва в нея. Казвала на връстничките си, като се смее­ла, че нищо не чеше така добре, както тридневна мъжка брада, покарала в любов. А в себе си мислела сериозно: "Миговете на моя живот умират като мухи, които рибите поглъщат. Какво да направя, че те да утолят него­вия глад?" Молела го да й отха­пе ухото и да го изяде и никога не затваряла зад себе си чекме­джетата и вратите на шкафове­те, за да не прекъсне щастието. Била мълчалива, защото израс­ла в тишината на бащиното си четене на едни и същи молитви, около които се стелела винаги един и същ вид тишина. И сега. когато се запътили на излет, било същото и на нея това й харес­вало. Петкутин държал поводи­те на тяхната колесница на вра­та си и четял някаква книга, а Калина бъбрела и пътем играе­ли една игра. Ако тя споменяла някоя дума в мига, когато той прочетял същата тази дума в книгата, сменяли си ролите и тогава тя четяла нататък, а той гадаел. Когато тя показала с пръст една овца на полето, а той рекъл, че тъкмо дошъл в книга­та до място, където се спомена­ва овца, тя не повярвала и взела четивото да провери. Наистина в книгата пишело:

Влезли от входа за артистите, бутилката с вино, гъбите и кър­вавицата, които носели, остави­ли на големия камък сред сцена­та и бързо се дръпнали на сянка. Петкутин събрал сухи биволски изпражнения, малко съчки, по­лепнали целите със спечена кал, занесъл всичко това на сцената и запалил огън. Чаткането на огнивото се чуло съвсем ясно до най-отдалеченото място в по­следния ред на върха на театъра. Но навън, извън театъра, където бушували треви и аромати на боровинки и лавър, не можело да се чуе нищо от това, което ставало вътре. Петкутин посо­лил огъня, за да се изгуби ми­ризмата на изпражнения, смесе­ни с кал, после измил гъбите с вино и заедно с кървавицата ги метнал на жаравата. Калина се­дяла и гледала как залязващото слънце се мести по седалките и се приближава към изхода на театъра. Петкутин се разхождал по сцената и като съзрял имена­та на някогашните притежатели на седалките, започнал да срича древни непознати думи:

-Calius Veronius Aet... Sextus Clodius Cai filius, Publiiia tribu... Sorto Servilio... Veturia Aeia...

- He викай мъртвите - пре­дупредила го Калина, - не ги ви­кай, ще дойдат!

Щом слънцето напуснало театъра, махнала гъбите и кър­вавицата от огъня и започнали да ядат. Акустиката била съвър­шена и всеки техен залък отек­вал на всяка седалка еднакво силно, от първия до осмия ред, но навсякъде по различен на­чин, връщайки им звука обрат­но в средата на сцената. Сякаш онези зрители, чиито имена би­ли издълбани на каменните об­легалки на седалките, ядели за­едно със съпрузите или поне ла­комо мляскали с уста при всеки следващ залък. Сто и двайсет чифта мъртви уши се ослушва­ли с напрегнато внимание и це­лият театър дъвчел след брач­ната двойка, лакомо поемайки мириса на кървавицата. Когато спирали да ядат, спирали и мъртвите, сякаш залък им е за­седнал на гърлото, и напрегнато следели какво ще направят след това младежът и девойката. В такива мигове Петкутин внима­вал много, като режел храната, Да не си пореже пръста, защото имал усещането, че миризмата на жива кръв може да извади от Равновесие зрителите и те, бързи като болка, биха могли от га­лерията да се нахвърлят върху него и Калина и да ги разкъсат, гонени от своята двехилядолетна жажда. Като усетил леки тръпки, притиснал се до Калина и я целунал. Тя го целунала и се чуло как сто и двайсет уста мляскали звучно, сякаш и онези в галерията се целували и пре­гръщали.

След като се нахранили, Пет­кутин хвърлил остатъка от кър­вавицата в огъня да догори, пос­ле угасил огъня с вино и цвърте­жът бил придружен в театъра с едно приглушено "Пссссст!" Тъкмо искал да върне ножа в канията, когато ненадейно духнал вятър и довял цветен прашец на сцената. Петкутин кихнал и в същия миг си порязал ръката. Кръвта покапала на топлия ка­мък и замирисала...

Тозчас сто и двайсет мъртви души се спуснали към тях с пи­съци и викове. Петкутин измък­нал меча си, но те изтръгнали Калина, късайки парче по парче живо месо от нея, докато вико­вете й не се превърнали в същи­те викове, които издавали мърт­вите, и докато тя самата също не започнала да яде от още недоядените части на собственото си тяло.

Петкутин не знаел колко дни били минали, преди да разбере къде е изходът от театъра. Блуждаел непрекъснато по сцената около пепелището и остатъка от вечерята, докато някой невидим вдигнал от земята кожената му наметка и се загърнал с нея. Празната наметка дошла при него и го повикала с Калининия глас.

Той я прегърнал уплашен, но под кожата и в дъното на гласа не могъл да види нищо друго освен пурпурната подплата на плаща.

- Кажи ми - рекъл Петкутин на Калина, стягайки я в пре­гръдка, - струва ми се, че преди хиляда години тук ми се е слу­чило нещо ужасно. Някой беше разкъсан и изяден и кръвта още е на земята. Не знам дали това наистина се е случило и кога. Кого са изяли? Мене или тебе?

- Нищо не ти се е случило, не са разкъсали тебе - отвърна­ла Калина. - И беше преди мал­ко, а не преди хиляда години.

- Но аз не те виждам, кой от нас двамата е мъртъв?

- Не ме виждаш, момко, за­щото живите не могат да виж­дат мъртвите. Можеш само да чуеш гласа ми. А що се отнася до мене, аз не знам кой си ти, и не мога да те позная, докато не вкуся капка твоя кръв. Но те виждам, успокой се, добре те виждам. И знам, че си жив.

- Калина! - викнал той тога­ва. - Това съм аз, твоят Петкутин, не ме ли познаваш, преди малко, ако е било преди малко, ти ме целуваше.

- Каква е разликата между преди малко и преди хиляда го­дини сега, когато е така, както е?

При тези думи Петкутин из­вадил нож, приближил пръста си до мястото, където мислел, че са невидимите устни на жена му, и се порязал.

Капката кръв замирисала, но не паднала на камъка, защото Калина алчно я посрещнала с устни. Познала Петкутин, тя викнала и го разкъсала като мърша, пиейки жадно неговата кръв и хвърляйки кости из теа­търа, откъдето нахлували оста­налите.

Същия ден, когато се случи­ло това с Петкутин, кир Аврам Бранкович записал следните думи: "Опитът с Петкутин е ус­пешно завършен. Той изигра така съвършено своята роля, че измами и живите, и мъртвите. Сега мога да мина към по-теж­ката част от задачата. От малкия към големия опит. От човека към Адам."

Така прочее стигаме до пла­новете на кир Аврам Бранкович. Плановете, върху които той за­мисля своето бъдеще, са свърза­ни с две ключови личности. Едната е видният сродник на Ав­рам граф Джордже Бранкович, за когото Виенският двор поло­жително има по-сигурни сведе­ния, отколкото ние тук. Втората е една личност, която кир Аврам нарича "курос" (което на гръц­ки значи момче), и нейното при­стигане тук, в Цариград, той очаква така, както евреите - ид­ването на Месията. Доколкото може да се разбере, Бранкович не познава тази личност, не знае дори името й (оттам и онова гръцко гальовно наименова­ние), вижда я само в сънищата си. Но тя му се явява редовно насън и когато Бранкович съну­ва, той сънува нея. Според опи­санието на самия господар Ав­рам, "курос" е млад човек, има един бял мустак, стъклени нок­ти и е червеноок. Бранкович очаква да се срещне един ден с него и с негова помощ да узнае или постигне нещо, на което твърде много държи. От своя "курос" Бранкович се е научил Да чете насън от дясно на ляво по еврейския начин и да сънува сънища от края към началото. Тези необикновени сънища, в които кир Аврам се превръща в "курос", ако щете - в евреин, започнали преди много години. Сам Бранкович казва за своя сън, че първо му се явил във вид ^на някакво безпокойство, което ^като камък, хвърлен в душата, пада през нея дни наред, като спира само нощем; тогава и ду­шата пада заедно с камъка. А после този сън завладял изцяло неговия живот и той започнал да става насън два пъти по-млад, отколкото бил наяве. От сънищата му завинаги изчезна­ли най-напред птиците, след то­ва братята му, че и баща му, и майка му, които на раздяла се простили с него. После изчезна­ли без следа всички образи и градове от неговото обкръже­ние и спомени, най-сетне от то­зи напълно чужд свят на съни­щата изчезнал и той самият, ка­то че нощем, докато сънувал, се превръщал в съвсем друг човек, а когато веднъж зърнал лицето му в едно огледало от съня, така се изплашил, сякаш майка му или сестра му са пуснали брада. Този друг човек имал червени очи, един бял мустак и стъклени нокти.

В тези сънища, в които се прощавал с всички около себе си, Бранкович сънувал най-дъл­го своята покойна сестра, но тя всеки път губела по някоя част от добре познатия на Бранко­вич образ и добивала нови ча­сти на тялото, непознати и чуж­ди. Сменила с непознатата лич­ност, в която се превръщала, първо гласа си, после цвета на косите и зъбите, докато накрая само ръцете, които прегръщали Бранкович все по-страстно и по-страстно, били нейните. Всичко останало вече не било тя. После една нощ, толкова тънка, че двама души - единият застанал във вторник, а другият в сряда - можели да се ръкуват, тя му се явила съвсем преобра­зена, толкова хубава, та светът се стъписвал отлика й. Обвила врата му с ръце, всяка от които имала по два палеца. Отпървом той едва не побягнал от нея в съня си, но след това се отпус­нал и обхванал едната й гърда като праскова. И после сякаш берял дните си от нея като от дърво и тя му предлагала всеки път друг плод, все по-сладък и по-сладък, така че денем спял с нея в различни сънища, както другите мъже със своите налож­ници нощем по наети къщи. И само когато понякога от тези прегръдки се подавала някоя от нейните длани с два палеца, не можел да определи с коя ръка го милва, защото разлика няма­ло. Тази сънувана любов обаче го изтощавала истински и така жестоко, че кажи-речи цял изте­къл от сънищата си в своята по­стеля. Тогава тя дошла за после­ден път и му казала:

- Който от мъка прокълне, ще бъде чут. Може би ще се срещнем пак някъде в друг жи­вот.

"Не разбирам - казва често Бранкович, - може би винаги твърде рано преставам да мисля за всяко нещо. Така то остава в мен само до половина оформе­но и се подава само до пояса..." Причината за това прекалено занимание на кир Аврам с една толкова незначителна работа по мое мнение не е трудно да се обясни. Господарят Бранкович се занимава с хазарите от най-себични съображения. Той се опитва по този начин да се изле­кува от съновиденията, в които е заточен. "Курос" от неговите сънища също така се занимава с хазарския въпрос и това кир Аврам знае по-добре от нас. Единственият начин кир Аврам да освободи сънищата си от робство е да намери този чуж­денец, а ще го намери само чрез хазарските документи, защото те са единствената следа, която води към онова другото. Според мен същото мисли и другият. Следователно срещата им е не­минуема като срещата на тьмничаря и затворника. Затова не е чудно, че напоследък кир Ав­рам така упорито се упражнява със своя майстор на сабя. Той мрази тъй силно своя "курос", че би му изпил очите като птичи яйца. Само да го докопа... Това е по-скоро предположение. Но ако не е точно, трябва тогава да си спомним думите на Аврам Бранкович за Адам и неговия Успешен опит с Петкутин. В та­къв случай той е опасен и онова, което възнамерява, ще има не­предвидими последици, а него­вият Хазарски речник е само книжовна подготовка за мощно действие..."

"Последната вечер в Цари­град преди тръгването - е запи­сал Аверкий Скила - папас Ав­рам ни събра в своята зала с из­глед към трите морета. Духаха зелени ветрове от Черно море, сини, прозрачни от Егейско, а сухи и горчиви ветрове от Ионийско. Нашият господар стоеше край камилското седло и четеше, когато влязохме. Анадолските мухи хапеха на дъжд и той се бранеше и ги пъдеше с камшик, улучвайки безпогреш­но с върха му ухапаното място на гърба си. Нея вечер бяхме вече свършили обичайните уп­ражнения със саби и ако не бях съобразил, че единият му крак е по-къс, той щеше да ме разпо­ри в мрака. Нощем винаги беше по-бърз. Сега на по-късия крак носеше птиче гнездо вместо наколенник, защото то най-добре топли.

Седнахме четиримата пови­кани - аз, двамата му писари и камериерът Масуди, който вече си беше приготвил в някаква зе­лена торба вещите за път. Взех­ме по лъжица сладко от череши с лют пипер и пихме по чаша вода от кладенеца, който беше вътре в стаята, а шумът му кън­теше някъде в избата на кулата, погребвайки нашите гласове. Папас Аврам се разплати тогава с нас и рече, че който иска, може да остане. Другите тръгват с не­го на война, на Дунава.

Мислехме, че това е всичко, което има да ни каже, и че няма да ни задържи дълго. Но Бранкович имаше една особена чер­та: биваше винаги най-мъдър в мига, когато се разделяше със събеседника си. Тогава се пре­струваше на неловък и винаги се прощаваше с дружината мал­ко по-късно, отколкото е подхо­дящо и естествено. Винаги пре­хвърляше часа, когато вече всичко бе казано и всички около него бяха свалили маските си и почваха да изглеждат така, като че са сами със себе си. Така се забави и сега. Стискаше ръката на анадолеца в своята и крадеш­ком, без да мигне, гледаше всич­ки присъстващи. В този миг не­надейно избухна ужасна омраза между Масуди и Никон Севаст, дотогава незабелязана и гриж­ливо прикривана и от двете страни. Това стана, понеже Ма­суди каза на кир Аврам:

- Господарю, нека и аз ти от­върна на даруването, преди да се разотидем. Ще ти кажа нещо, което ще те зарадва, защото от­давна жадуваш да го чуеш. Он­зи, когото сънуваш, се казва Самуел Коен^.

- Лъже! - викна тогава съв­сем неочаквано Севаст, сграбчи зелената торба на Масуди и я хвърли в огнището, което беше запалено в стаята.

Масуди учудващо тихо се обърна към папас Аврам и каза, посочвайки Никон Севаст:

- Виж го, господарю, този има само една ноздра на носа. И пикае с опашката, като всеки Сатана.

Папас Аврам хвана папагала, който в ноктите си държеше фе­нер, и го постави на пода. На та­зи светлина в носа на Никон Се­васт наистина видяхме една-единствена ноздра, черна и неразделена по средата, така както бива при нечестивите. Тогава папас Аврам рече:

- Значи ти си от онези, които не смеят да си сменят обущата?

- Да, господарю, но не съм от онези, чиито лайна смърдят на страх. Не отричам, че съм Сатана - призна той без колеба­ние, - само припомням, че при­надлежа към подземието на християнския свят и небе, към злите духове на гръцката земя и пъкъла на православния об­ред. Защото, както небето над нас е поделено между Йехова, Аллах и Бога Отец, така е поде­лено и подземието между Асмодей, Иблис и Сатаната. Случай­ност е, дето съм хванат в земята на днешната турска империя, но това не дава право на Масу­ди и на други представители на ислямския свят да ме съдят. Мо­гат да ме съдят само представи­телите на християнския обред, чиято юрисдикция в моя случай единствено може да бъде при­зната като законна. В противен случай може да се случи и хри­стиянските, и еврейските съди­лища да почнат да съдят принадлежащите към ислямската преизподня, ако им паднат в ръ­цете. Нека нашият Масуди размисли по това предупрежде­ние...

На това папас Аврам отвър­на:

- Моят баща, Йоаникий Бранкович - каза, - имаше опит с такива като тебе. Всяка наша къща във Влашко си имаше ви­наги своите малки къщни вещи­ци, дяволчета, вампири, с които вечеряхме, пускахме таласъмомори и съботни духове по тях, давахме им решето да броят дупките и намирахме около къ­щите опадалите им опашки, бе­ряхме с тях къпини, връзвахме ги за прага или за вола, шибах­ме ги за наказание и ги захлуп­вахме в кладенците. Една вечер в Джула баща ми намерил над дупката на нужника да седи ог­ромен снежен вампир. Ударил го с фенера, убил го и дойде на вечеря. За вечеря имаше чорба от зеле с глиганско месо. Сърба си той чорбата и отведнъж -туп! - главата му падна в чиния­та. Целуна се със собствения си лик, който се подаваше оттам, и се удави в зелевата чорба. Пред очите ни и преди да разбе­рем какво става. И днес си спомням, докато се давеше в чорбата, се държеше, като че е в някаква любовна прегръдка, обхващаше с ръце паницата, ся­каш вместо глиганско месо дър­жеше главата на друго същест­во. С една дума, погребахме го, като че го изтръгвахме от някак­ва силна прегръдка... А ботуша му хвърлихме в Мориш, за да не вампиряса. Ако си Сатана, какъвто си, кажи ми, какво озна­чаваше смъртта на моя баща Йоаникий Бранкович?

-Това ще узнаете сам, без моя помощ - отвърна Севаст, - но ще ви кажа нещо друго. Аз знам думите, с които в ухото си е умрял вашият баща. Те гласят: "Малко вино, да си измия ръцете!" Това е звъняло в ушите му, докато е умирал. А сега още не­що, за да не кажете, че аз, дето имам куха кост, съм изсмукал всичко това от нея.

Вие се занимавате с хазарския азбучник вече десетиле­тия, да добавя и аз нещо в него.

Чуйте прочее какво не знае­те. Трите реки на мъртвите в ан­тичния свят - Ахеронт, Пирифлегетон и Коцит, сега принад­лежат към подземията на исля­ма, юдаизма и християнството; те текат, разделяйки трите пъкъ­ла - Геената, Ада и ледения пъ­къл на мохамеданите, изпод ня­когашната хазарска земя. И тук са разположени един срещу друг в тази тригранична точка трите свята на мъртвите: огне­ната държава на Сатаната с де­ветте кръга на християнския Ад, с трона на Луцифер и с хоругвите на пъкления цар; ис­лямското подземие с царството на ледените мъки на Иблис; вла­денията на Гебура вляво от Хра­ма, където седят еврейските бо­гове на злото, жаждата и глада, Геената във властта на Асмодей. Тези три подземия не се смесват и границите между тях са изтеглени с желязно рало; не ще бъде позволено никому да ги преми­не. Разбира се, вие си предста­вяте погрешно тези три подзе­мия, защото нямате опит. В ев­рейския пъкъл, в държавата на ангелите на мрака и греха на Белиал, не горят евреи, както вие си мислите. Там горят подобни на вас, само араби и християни. По същия начин в християнския пъкъл няма християни - в огъня попадат мохамедани или онези от Давиловата вяра, докато в Иблисовото ислямско мъчили­ще се намират само християни и евреи, а няма нито един тур­чин или арабин. Представете си Масуди, който се страхува от своя толкова страшен, но добре познат пъкъл, и изведнъж попа­да не в своя. а в еврейския Шеол или в християнския Ад, където ще го чакам аз! Вместо на Иб­лис ще се натъкне на Луцифер. Представете си християнското небе над пъкъла, в който евреин изкупва греховете си!

Приемете това като голямо, върховно предупреждение, господарю! Като най-дълбока мъдрост. Никакви дела, в които се смесват трите свята, ислямът, християнството и юдаизмът, тук на земята! За да си нямаме рабо­та с подземията на тези светове. Защото на този свят няма затруднения с тези, които се мра­зят. Те винаги си приличат. Винаги са еднакви или с времето стават еднакви, иначе нямаше да бъдат врагове. Онези, които истински се различават помеж­ду си, те всъщност представля­ват най-голямата опасност. Те се стремят да се опознаят, защо­то различието не им пречи. И те са най-лошите. С такива, които ни позволяват да се различава­ме от тях и това различие не им разваля съня, ще се разплатим и ние, и нашите врагове с общи сили и ще ги унищожим от три страни едновременно...

Тогава кир Аврам Бранкович каза, че все пак нещо не му е ясно в тази работа, и запита:

- Защо не сте направили вече това, ако не ти, комуто още не е паднала опашката, то онези, по-старите и по-опитните? Какво чакате тогава, докато ние зида­ме дом на молитвата?

- Чакаме времето, господарю. Освен това ние, дяволите, можем да направим крачка едва след вас, хората. Всяка наша стъпка трябва да се вмести във вашата. Ние винаги сме на крач­ка зад вас, ние вечеряме чак след вашата вечеря и не вижда­ме бъдещето като вас. Така че винаги първо вие, после ние. Но да ти кажа и това: засега, госпо­дарю, още не си направил нито една крачка, която би ни накарала да се спуснем след тебе. Ако ти или някой от твоите потомци го направи някога, ще ви стиг­нем в онзи ден от седмицата, чието име не се споменава. Но засега всичко е наред. Защото вие с онзи свой червеноок курос изобщо не можете да се срещне­те, дори и да се появи той тук, в Цариград. Ако той сънува вас, както вие сънувате него, ако той насън създава вашата действи­телност, както неговата дейст­вителност е оградена от вашия сън, тогава вие двамата никога не ще можете да се погледнете в очите, защото не можете нико­га да бъдете едновременно будни. И все пак не ни вкарвайте в изкушение. Вярвайте, много по-опасно е, господарю, да съста­вяте от пръснатите думи речник за хазарите тук, в тази тиха кула, отколкото да отидете на война на Дунава, където вече се бият австрийци и турци, много по-опасно е да чакате някакъв об­раз от съня тук, в Цариград, от­колкото да измъкнете сабя и да нападнете, което вие, господа­рю, поне добре умеете. Мислете за това и вървете без грижа, къ­дето сте си наумили, и не слу­шайте този анадолец, който то­пи портокала в сол...

- Що се отнася до останало­то, господарю - приключи Се­васт, - вие, разбира се, можете да ме предадете на християн­ските духовни власти и да ме предоставите на съда, предвиден за нечестивците и вещици­те. Но преди да сторите това, позволете да ви задам само един въпрос. Вярвате ли, че вашата църква ще съществува и ще мо­же да съди и след триста години както днес?

- Разбира се, че вярвам - от­върна папас Аврам.

- Тогава го докажете: точно след двеста деветдесет и три го­дини ще се срещнем отново, по същото време на годината, на закуска тук, в Цариград, и тога­ва ме осъдете така, както бихте ме осъдили днес...

Папас Аврам се засмя, каза му, че приема, и уби още една муха с върха на камшика.

Сменяха се годишните вре­мена, утрините бяха хладни, но нощите още топли - до полу­нощ лято, сутрин есен. Папас Аврам си избра сабя, оседлаха му кон, а от сръбския лагер дой­де малък отряд конници с живи гълъби в ръкавите. Яхаха и пу­шеха дълги чибуци, нанизвайки колела дим на ушите на конете. Щом Бранкович яхна коня, да­доха и нему запалена лула и всички, димейки така, отидоха при генерал Ветерани да полу­чат заповедта, когато из авст­рийския лагер се чуха гласове:

- Идат голи сърби!

И наистина, след конниците се зададе отряд пехотинци, кои­то бяха хвърлили от себе си всичко освен шапките. Минава­ха голи през светлината на ла­герните огньове като през пор­ти, а след тях в мрака – малко по-бързо, голите им сенки, дважди по-стари от тях.

- Нима ще нападате в тъмно­то? - попита Ветерани, докато галеше кучето си, което беше тъй високо, че можеше да удари с опашка човек по устните.

- Да - отвърна кир Аврам, -птиците ще ни покажат пътя.

Над австрийските и сръбски­те позиции беше хълмът Ръс, над който никога не пада дъжд, а на върха му - турското укреп­ление с топовете. Вече от три дена не можеха да го наближат от никоя страна. Генералът каза на Бранкович да нападнат това укрепление.

- Ако завладеете позицията, запалете зелен огън от кленови клони - добави генералът, - да знаем да се равняваме.

Конниците приеха заповедта и отминаха, пушейки лулите си. Малко след това видяхме как над турското укрепление изле­тяха запалени гълъби - един, втори, трети, чуха се изстрели и едновременно се върнаха в ла­гера папас Бранкович и конни­ците, продължавайки да си пу­шат дългите чибуци както преди. Генералът учудено ги попи­та защо не щурмуват топовете, а папас Аврам мълчешком му показа с лулата хълма. Там пламтеше зелен огън и турските топове не се чуваха вече. Укреп­лението бе превзето.

В настъпващото утро папас Аврам, уморен от нощния бой, почиваше пред шатрата, а Масуди и Никон Севаст седнаха да играят комар. Никон губеше ог­ромни залози вече трети ден, а Масуди не прекъсваше играга. Изглежда, имаха някакви твър­де сериозни причини, щом под дъжда от куршуми оставаха за нишан - Бранкович заспал, а те двамата играят комар. Във все­ки случай техните причини бяха по-основателни от моите и аз се скрих навреме под сигурен за­слон. Тъкмо тогава в нашия окоп нахлуха турски войници, съсичаха всичко, което се дви­жи, а веднага след тях - требинският Сабляк паша^, който гле­даше в мъртвите, а не в живите. След него на полесражението се втурна и някакъв блед младеж, който имаше един бял мустак, като че бе остарял само наполо­вина. На свиления елек на папас Аврам беше извезан гербът на рода Бранкович с едноокия орел. Един турски войник улучи с копие тази везана птица с така­ва сила, че се чу как желязото, пробивайки гърдите на спящия, удари в камъка под него. Будей­ки се в смъртта си, Бранкович се привдигна на една ръка и по­следното, което видя в живота си, беше червеноокия младеж със стъклени нокти и един сре­бърен мустак. Тогава Бранкович го обля пот и две струи се върза­ха под врата му на възел. Ръката под него така започна да трепе­ри, че той, както беше прободен, я погледна учуден и се об­легна с цялата си тежест на нея, за да я усмири. А той самият още някое време трепереше, за­тихвайки като отпусната струна, и когато се усмири съвсем, пад­на без дума на тази ръка. Тозчас рухна и онзи младеж право вър­ху своята сянка като покосен от погледа на Бранкович и зобни-цата, която носеше през рамо, се изтърколи.

- Коен ли загина? - извика пашата, а войниците, като по­мислиха, че някой от комарджиите е стрелял в младежа, съ­сякоха Никон Севаст, както си беше с нехвърлен зар в шепата. Обърнаха се и към Масуди, но той рече нещо на пашата на арабски, обръщайки му внима­ние, че младежът не е мъртъв, а спи. Това продължи живота на Масуди с един ден, защото па­шата нареди да го съсекат не то­зи, а следващия ден, както после и стана.

Аз съм сабяджия - завършва Аверкий Скила своето сведение за Аврам Бранкович, - аз знам: когато убиваш, всеки път е съв­сем различно, както всякога е различно с всяка нова жена в леглото. Само дето после някои забравяш, а някои не. Някои от убитите, а и някои от жените теб не забравят никога. Смъртта на кир Аврам Бранкович беше от онези, които се помнят. Ето как беше. Дотичаха отнякъде слуги­те на пашата с корито топла во­да, окъпаха кир Аврам и го пре­дадоха на някакво старче, което носеше трета обувка на врата си, пълна с ливанто, балсам и коноп. Помислих, че ще прегле­да раните на папас Аврам, но той го намаза с белило и черви­ло, обърса го, вчеса го и го отне­соха под шатрата на Сабляк па­ша.

"Ето още един гол сърбин" - помислих. На следващото утро той умря в онази шатра. Беше 1689 година по източното лето­броене, в деня на свещеномъченик Евтихий. В мига, когато Ав­рам Бранкович издъхна, Сабляк паша излезе пред шатрата и по­иска малко вино да си умие ръ­цете."