Повест за смъртта на децата

- Смъртта на децата винаги е образец на смъртта на родите­лите. Майката ражда, за да даде живот на своето дете, детето умира, за да покаже на своя ба­ща какво е смъртта. Когато си­нът умре преди бащата, бащи­ната смърт остава вдовица, бива осакатена, остава без образец. Затова ние, демоните, умираме леко, защото нямаме поколение. И никакъв образец за смъртта не ни е даден. Така и хората без деца умират леко, защото тях­ната целокупна дейност във вечността означава само едно-единствено угасване, и то в миг. Накратко, бъдещите смърти на децата се оглеждат като в огле­дало в смъртта на родителите подобно на закон с обратно дей­ствие. Смъртта е единственото, което се наследява назад по рус­лото на времето, преминава от по-младите на по-старите, от сина на бащата - предците на­следяват смъртта от потомците като синя кръв. Наследствената клетка на смъртта - гербът на унищожението, върви с течение на времето от бъдещето към ми­налото и така свързва смъртта с раждането, времето с вечност­та, Адам Рухани със самия себе си. Така смъртта се числи към явленията от семейно и наслед­ствено естество. Но тук не става дума за наследяване на черни клепки или сипаница. Има се предвид начинът, по който от­делният човек преживява смъртта, а не от какво ще умре. Човек умира от меч, болест или от годините, но при това прежи­вява винаги нещо съвсем раз­лично. Не преживява никога своята, а една чужда, и то бъде­ща смърт. Смъртта, както казах­ме, на своите деца. По този начин превръща смъртта в общо, семейно имане, ако може да се каже. Онзи, който няма поколе­ние, ще има само своята смърт. Една-единствена. И обратно, онзи, който има деца, не ще има своя смърт, а тяхната, много­кратно увеличена. Страшна е смъртта на хора с много деца, защото тя се умножава, тъй като животът и смъртта не са непре­менно в пропорция едно към ед­но. Ще ти дам пример. В един хазарски манастир преди много векове живял някакъв монах на име Мукадаси Ал-Сафер^. Той се молел по такъв начин, че през своя дълъг живот в манастира, където освен него имало десет хиляди девици, оплодил всич­ките монахини. И му се родили също толкова деца. Знаеш ли от какво умрял? Глътнал пчела. А знаеш ли как умрял? Умрял по десет хиляди начина наведнъж, имал удесетохилядена смърт. За всяко свое дете умрял по вед­нъж. Не се наложило да го погребват. Неговите смърти го разнесли на толкова ситни ча­сти, че от него не останало ни­що освен този разказ.

Това е като в известната на всички притча за снопа пръчки, която вие, хората, погрешно разбирате. Бащата, който на смъртното си ложе вика синове­те си и им показва колко лесно се чупи една пръчка, показва всъщност колко леко умира он­зи, който има само един син. А в мига, когато им показва колко трудно може да се счупи снопът пръчки - той показва как за него умирането ще бъде тежка и усилна работа. Показва колко мъчно е да умреш с много деца след себе си, когато техните смърти се разплодят, защото ба­щата преживява техните агонии предварително. Значи колкото повече пръчки има в снопа, тол­кова си по-застрашен, а не по-силен. А за женската смърт и женското раждане сега да не го­ворим - то е съвсем друго, не е от рода на мъжката смърт и ней­ните закони са други...

Така приблизително изглеж­да тази тайна на тайните, видя­на оттук, откъдето ние, дяво­лите, с малко повече опит със смъртта, отколкото вие, хората, можем да схванем. Мисли за то­ва, защото ти си ловец на сънища и ако бъдеш внимателен, ще имаш случай да се увериш във всичко това.

- Как? - попитал Масуди,

- Целта на твоя лов е, както знаят четците на сънища, дето като теб се скитат по това сметище, да намериш двама души, Които взаимно се сънуват. За­спалият винаги сънува действителността на будния. Така ли е?

-Да.

Навън нощта прокървила, съмвало се. Пред кервансарая се чула чешма. Имала чучур във вид на мъжки член от бронз с две метални яйца, обрасли в же­лезен мъх, и била излъскана на върха, който се слага в уста. Масуди пил вода и още веднъж си сменил занаята. Завинаги пре­станал да пише своя Хазарски речник и да си води бележки за живота на своя скитник евреин. Щял да хвърли листовете, изпи­сани с перо, натопено в кафе, с все зобницата, ако не му били нужни като наръчник в лова на истината за смъртта. Така про­дължил преследването с нова цел и стар дивеч.

"Както миризмата на липовия мед в чай от рози пречи да се усети истинският дъх на чая, така и на мен нещо ми пречи - мислел си Масуди - да видя яс­но и да разбера сънищата за Ко­ен на хората около мен. Там има още някой, някой трети, който пречи..."

А Масуди отдавна вече пред­полагал, че освен него, който се занимава с арабските източници за хазарското племе, някъде на света има поне още двама. Единият от тях, Коен, се зани­мава с еврейските източници за покръстването на хазарите, а третият, засега непознат- поло­жително се занимава с христи­янските източници за същото събитие. И сега трябвало да на­мери третия: някой грък или изобщо някой християнин, учен човек, интересуващ се от хазарския въпрос. Това положително ще е човекът, когото и самият Коен търси в Цариград. Трябва­ло да се потърси третият. И Ма­суди веднага се сетил какво да направи. Но когато понечил да тръгне, защото всичко било об­мислено, Масуди почувствал, че отново е попаднал в нечий сън и че ловува, макар и неволно. Само че около него нямало нито хора, нито животни. Единстве­но пясък, безводна шир, про­сторна като небе, и зад нея-градът на градовете. А в съня бучали буйни големи реки, дъл­боки до над пояса, сладки и смъртоносни, и Масуди ги за­помнил по това, че бученето им навлизало във всички гънки на неговата чалма, увита така, че Да изписва една дума от петата сура на Божията книга. На Ма­суди му станало ясно, че годиш­ното време не е еднакво наяве и насън. И така заключил, че палмата, на която се облягал, съ­нува. Сънува река. Нищо повече не се случило в съня. Само шу­мът на реката, увит умело, като снежнобяла чалма... Влязъл в Цариград по жега в края на ме­сец шабан и на главния площад предложил за продан един сви­тък от Хазарския речник. Един­ственият, който се явил като ку­пувач, бил някакъв монах от гръцкия обред на име Теоктист Николски^А и той го отвел при своя господар. А онзи, без да се интересува за цената, купил предложеното и питал има ли още. По това Масуди разбрал, че е попаднал на целта, че пред него е търсеният трети хронист, онзи, когото сънува Коен и който щял да бъде примамка за Коен. Защото Коен сигурно за­ради него идва в Цариград. Бо­гатият купувач на хазарския свитък от Масудиевата зобница бил наемен дипломат в Цари­град, работел за английския по­сланик при Високата порта и се наричал Аврам Бранкович†. Бил християнин, по произход от Ердел, от Влашко, много предста­вителен и богато облечен мъж, голям като кладенец. Масуди предложил да се хване на рабо­та при него и бил приет за каме­риер. Тъй като Аврам ефенди работел нощем в своята работна стая, а денем спял, Масуди на­мерил сгода още първата сутрин да надникне в Бранковичевия сън. В съня на Аврам Бранкович Коен яхал последователно кон и камила, говорел испански и наближавал Цариград. За пръв път някой сънувал Коен денем. Очевидно Бранкович и Коен се сънували взаимно и последова­телно един друг. Така кръгът се затварял и наставал часът на ре­шението.

"Добре е - заключил Масуди, - като вържеш камилата, да я издоиш до края, защото никога не знаеш кому ще служи утре!" И започнал да разпитва за децата на своя господар. Научил, че в дома си в Ердел Аврам ефенди има двама синове, от които по-малкият страда от някаква бо­лест на косата и че ще умре, ко­гато последният косъм падне от главата му. А другият Аврамов син носел вече сабя. Наричал се Гъргур Бранкович† и на няколко пъти бил влизал в сражения... Това било всичко, но на Масуди било достатъчно. Останалото е въпрос на време и чакане - мис­лел и започнал да си убива вре­мето, като отначало взел да за­бравя музиката, своето първо изкуство. Не забравял песен по песен, ами част по част от тези песни; най-напред от паметта му се губели най-ниските тоно­ве, както приливът забравя из­дигналата се вълна, после все по-високите и по-високи звуци, после изчезвала сърцевината на песните и накрая у Масуди оставал само техният ритъм подобно на някакъв скелет. После започнал да забравя и своя хазарски речник, дума по дума, и не се натъжил много, когато ед­на вечер някакъв слуга на Бран­кович хвърлил речника му в огъ­ня...

Но тогава се случило нещо непредвидено. Като зелен къл­вач - птицата, която умее да ле­ти заднишком, Аврам ефенди в последната джума на месец шауал напуснал Цариград. Оста­вил своята дипломатическа служба и с цялата си свита и прислуга отишъл на война на Дунава. Там в селището Кладово през 1689 година по Иса от­седнали в австрийския лагер на принц Баден и Бранкович по­стъпил на служба при него. Ма­суди не знаел какво да мисли и какво да прави, защото неговият евреин отивал в Цариград, а не в Кладово, и сметката не му из­лизала вече. Седял на брега на Дунава и грижливо си увивал чалмата. И тогава чул бучене на река. Водата била надълбоко под него, но той познал нейния рев, този рев напълно прилягал в гънките на неговата чалма, с които била изписана една дума от петата сура на Корана. Била същата вода, която сънувала палмата в пясъка пред Цариград преди няколко месеца, и по това Масуди разбрал, че отново всичко е наред и че неговият път наистина ще завърши на Дунава. Седял и цял ден хвър­лял зарове в окопа с един от пи­сарите на Бранкович. Този пи­сар губел страшно много на за­рове и не искал да се оттегли от играта, с надежда да си върне изгубеното, дори когато турски­те топове започнали да обстрелват окопите. Масуди пък съвсем не искал да се махне, защото зад гърба му Бранкович отново съ­нувал Коен. Коен яздел сред бу­ченето на някаква река, която течала през Бранковичевия сън, и Масуди знаел, че бучи същият онзи Дунав, който можел да се чуе и наяве. Тогава вятърът го изпръскал с кал и той усетил, че ще стане нещо. Както хвърляли заровете, в техния окоп се втур­нал отряд турски войници, раз­насяйки воня на пикоч, и докато еничарите убивали на вси стра­ни, Масуди уплашено търсел между тях младежа с единия бял мустак. И го съгледал. Масуди срещнал Коен точно такъв, ка­къвто го бил гонил по чуждите сънища - риж и с тясна усмивка под сребърния мустак, как ръси ситни крачки зад себе си, пре­метнал зобницата през рамо. В този миг войниците съсекли писаря, проболи с копие Аврам Бранкович, както си спял, и тръгнали към Масуди. Спасил го Коен. Като съгледал Бранкович, Коен се строполил на земя­та и около него се пръснали хар­тии от зобницата. Масуди вед­нага разбрал, че Коен е изпад­нал в най-дълбок сън, от който вече няма да се събуди.

- Тълмачът ли загина? - по­питал турският паша войниците почти радостно, а Масуди му казал на арабски:

- Не, ами заспа.

И това продължило живота на Масуди с един ден. Защото пашата се учудил на този отговор и попитал Масуди откъде знае. А той му отговорил така, както му бил казал Ябир Ибн Акшани. Тоест че той, Масуди, е онзи, който връзва и развързва възела на чуждите съновидения, по занаят е ловец на сънища, че дотук е следил своя посредник, своего рода примамка за диве­ча, който сега умира прободен с копие, и помолил да го оставят жив до другия ден, за да може да проследи съня на Коен, защо­то сега Коен сънувал смъртта на Бранкович.

- Оставете го жив, докато то­зи не се пробуди - казал пашата и войниците натоварили Коен, както бил заспал, на гърба на Масуди и той тръгнал след тях към турските позиции, носейки своя хванат дивеч. Носен така, Коен наистина сънувал Бранко­вич и на Масуди му се сторило, че носи двамина, а не един човек. Младежът над него виждал в съня си Аврам ефенди както обикновено, докато той е бил буден, защото неговият сън все още бил Бранковичевата дей­ствителност. А ако изобщо ня­кога Бранкович е съществувал наяве, това било сега, прободен с копието, защото в смъртта ня­ма спане. И тук за Масуди се от­крила възможността, за която му бил говорил Ябир Ибн Акшани. Масуди ловял Коеновия сън, докато той сънувал смърт­та на Бранкович, както дотогава сънувал живота му.

Така и станало. Масуди пре­карал този ден и нощта, следей­ки Коеновите сънища като съзвездия по небцето си. И, казват, видял Бранковичевата смърт, както я видял самият Бранко­вич. От това осъмнал с бели клепки и треперещи уши и до­бил огромни нокти, които мири­шели лошо. Толкова бързо мис­лел за нещо, че не забелязал чо­века, който с един-единствен за­мах на сабята му разсякъл кръ­ста, та поясът му паднал, без да се размотае. След сабята оста­нал змиевиден разрез и зейнала страшна криволичеща рана като уста, която е изрекла някаква не­ясна дума, вой на месо. Разпра­вят, че онези, които видели този страшен криволичещ удар на сабята, го запомнили завинаги, а онези, които го запомнили, казвали, че после го познали в книгата Най-хубавите подписи със сабя на някой си Аверкий Скила†, който събрал и предста­вил най-прочутите ходове с меч. В неговата книга, издадена във Венеция през 1702 година, този разрез носел името на една от звездите в съзвездието Овен. Дали тази страшна смърт е била от полза на Масуди и какво е поверил той на пашата преди ги­белта си, никой не знае. Дали е минал през по-тънкия от косъм и по-острия от сабя Сират-мост, водещ през пъкъла в рая, знаят само онези, които вече не гово­рят. Според една легенда него­вата музика отишла в рая, а Ма­суди - в ада с думите: "Най-много бих искал да не бях изсвирил нито една песен, тогава щях да вляза в рая с останалите нехранимайковци и друга пасмина! Музиката ме вкара в за­блуда, когато бях близо до исти­ната." Над Масудиевия гроб шуми Дунав и има издълбан надпис:

И не се върнал при семейст­вото си в Кайро, не си продъл­жил работата в университета. Настанил се в празната къща на баща си в Александрия, живял бързо и гледал как белите кълбенца въздух изпод ноктите му се понасят по света като въз­душните мехурчета, които изли­тат от хрилете на рибите. По­гребвал си косата, носел бедуински сандали, които оставят следа на копито, и една нощ, в дъжд, едър като волски очи, съ­нувал своя последен сън. Този сън записал:

Мислел си, като ги гледал, че за всеки миг, негово или тяхно време, е използван като матери­ал един изхабен миг от отмина­лите векове, миналото е зазида­но в това сегашно време и то се състои от него, защото друг ма­териал няма. Тези безбройни мигове на миналото, внасяни като камъни в разни постройки по няколко пъти в течение на столетия, биха могли да се раз­познаят съвсем ясно в нашите днешни часове, ако обърнем внимание на това, както днес разпознаваме и пускаме в обръщение жълтица от времето на Веспасиан...

Тия мисли не му помагали да облекчи поне малко своята мъ­ка. Облекчението идвало от тези хора, които очаквали от бъдеще­то само това - да измами и дру­гите, както вече било измамило тях. Тази гмеж от угрижени гладници му помагала да се оправи в своя нов живот. Уте­шавало го съзнанието, че мал­цина измежду всичките тия хора, които смърдят по един и същ начин чак до Мала Азия, могат да са по-нещастни от него. Но преди всичко кръчмата При куч­ката сама по себе си била истинското място на Муавия. Със своите маси, излъскани с морска сол, с фенерите си с рибено масло тя била най-малко седемдесет години по-стара от времето, в което работела, и то­ва успокоявало Муавия. Защото не понасял нищо, което било свързано с него самия и неговото време. А тъй като в миналото отново го причаквала неговата специалност, от която се отвра­щавал също така, както и от своето настояще, той се вмък­вал в някакво полуминало, къ­дето опалът и ясписът още са полусестри, където кукувицата още брои колко дни ще живее човек, където още се коват но­жове с два тъпи ръба...

След като вечерял говежди и кози уши, се връщал в отдавна неотключваните стаи на бащината си къща и там прехвърлял до среднощ купчината англий­ски и френски вестници, издавани в Александрия в края на XIX век. Клечейки и усещайки как през него тече хранителният мрак на плътта, четял те?и вест­ници с жаден интерес, защото те не можели да имат никаква връзка с него. Особено добре отговаряли на това условие обя­вите.

Из вечер във вечер прелист­вал тези обяви на отдавна умре­ли хора; предложения, които вече нямали смисъл, блестели в прахоляка, по-стар от него. На тези жълти страници се предла­гала френска ракия против бол­ки в костите и вода за мъжка и женска уста. Аугуст Циглер от Маджарско съобщавал, че в специализирания си магазин има инструменти за болници, лекари и акушерки, има сред­ства против болести на стомаха, чорапи за жилести крака и надуваеми гумени ходила. Потомък на някакъв халиф от XVI век предлагал за продан родов дво­рец с 1500 стаи, който се нами­рал на най-хубавото място на туниския бряг, в морето, само на 20 метра под водната повърх­ност. Можел да се види всеки ден при хубаво време и южен вятър, наречен "тарам". Ненаименувана стара госпожа пред­лагала будилник, който събуж­дал с мирис на рози или кравешки изпражнения; рекламирали се стъклена коса или гривни, които поглъщали ръката, щом се сложели. Християнската ап­тека "Света Троица" реклами­рала водата на д-р Леман против лунички, лишеи и струпеи, прах за камили, коне и овце, който от­варя апетит и премахва жребче­та, против шуга и прекомерно изтощаване на стоката при во­допой. Някакъв ненаименуван купувач търсел на изплащане еврейска душа, и то от най-до­лен разред, която се нарича "нефеш". Виден архитект излизал с предложение да построи според замисъла на клиента твърде евтино разкошна вила на небето в джанна, при което ключовете щели да бъдат предадени на собственика още приживе, щом изплати сметката, и то не на строителя, а на каирските фукари. Препоръчвали се средства против оплешивяване през ме­дения месец, предлагала се за продан вълшебна дума, която по желание можела да превърне в гущер или в роза лунатичка, или твърде износно стъпка земя, от която можело да се види нощна­та дъга във всяка трета джума в месец раби-ал-ахир. Всяка же­на, щом се изчисти от пъпките, луничките и брадавиците като от буболечки, можела да стане красива с помощта на белилото на английската фирма Rony & son. Порцеланов сервиз за зелен чай във формата на персийска кокошка и пиленца можел да се купи заедно с блюдо, под което е пребивавала едно време душа­та на седмия имам...

Безброй имена, адреси на ве­че несъществуващи фирми, продавачи и магазини, които от­давна вече не работели, пъ­стреели по старите страници на вестниците и д-р Муавия се по­топил в този изчезнал свят като в някакво ново, спасително по­коление, което не се интересува от неговите нещастия и грижи. Една вечер през 1971 година, когато усещал всеки зъб в глава­та си като отделна буква, доктор Муавия седнал и отговорил на едно обявление от 1896 година. Внимателно написал името и адреса на някаква улица, за коя­то не знаел дали съществува още в Александрия, и пратил предложението по пощата. От­тогава всяка вечер отговарял по на една обява от края на XIX в. Купчините негови писма отива­ли в неизвестността и една сут­рин пристигнал първият отго­вор. Непознатият пишел, че той, разбира се, нямал вече за про­дан рекламирания домакински патент "Турул" от Франция, който се споменавал в писмото на д-р Муавия, но предлагал не­що друго за продан. И наистина, на сутринта във връзка с обявле­нието в дома на Муавия се по­явили едно момиче и един папа­гал и изпели в дует някаква пе­сен за налъмите. После папага­лът пял сам на непознат за Муа­вия език. Когато Муавия попи­тал кой от двамата е за продан, момичето казало, че може да из­бира. Д-р Муавия загледал де­войката - била хубавоока и има­ла гърди като две яйца на очи. Той се сепнал от летаргията, на­редил на Аслан да изпразни ед­на голяма таванска стая, сложил нея стъклен обръч и купил па­пагала. После започнал да за­пълва помещението постепен­но, по реда, в който пристигали отговорите на неговите писма от кой знае какви наследници на някогашните автори на обявите. Събрала се много покъщнина със странни форми и неизвест­но приложение, огромно камилско седло, женска рокля със звънчета вместо копчета, желе­зен кафез, в който хората се дър­жат закачени за тавана, две огле­дала, от които едното малко за­къснявало в отразяването на не­говите движения, а другото би­ло строшено, стар ръкопис със стихотворение, написано с не­познато писмо и на непознат език. Стихотворението гласяло:

- Една вечер се върнал мърт­вец от гроба, за да вечеря със семейството си. Бил глупав как­то приживе. Смъртта изобщо не го била вразумила... Това са пра­стари инструменти за лечебни­ца на сънища или по-точно за оправяне на зрението, което се използва в съня. Защото според някои схващания насън ние не използваме същото зрение като наяве...

Д-р Муавия се засмял на това заключение и се съсредоточил над остатъка от нещата. Те оста­нали в първата голяма стая с па­пагала, но било по-трудно да се установи връзка между тези ве­щи, отколкото в помещението с инструментите за предпазване от слепота в съня. Дълго опит­вал да намери някакъв общ знаменател за всичките тези вехто­рии и най-сетне се решил да по­стъпи така, както постъпвал в предишния си живот на учен. Повикал по телефона един от своите някогашни сътрудници от Кайро, специалист по теория на вероятностите, и го помолил да вкара в компютър имената на всички предмети, които му из­броил в писмо. Три дни по-къс­но компютърът дал резултата и д-р Муавия получил съобщение от Кайро. Що се отнася до сти­хотворението, за него компютъ­рът знаел само, че е написано на някакъв славянски език вър­ху хартия с воден знак - агне под знаме с трилистна детелина, от 1660 година. Останалите предмети, като папагала, камилското седло със звънчетата, су­хия плод с форма на шишарка, подобна на риба, кафеза за хора и прочие, имали един-единствен общ знаменател. А именно: въз основа на оскъдните данни, с които бил захранен компютъ­рът, взети в голямата им част от студията на самия д-р Муавия, излизало, че всичките тези неща са споменавани в изгубения днес Хазарски речник.

Така д-р Муавия се озовал отново там, където се намирал, тръгвайки на война. Още вед­нъж отишъл в кръчмата При кучката, запалил лула, огледал се наоколо си, угасил я и се върнал в

- Зяпни, за да не ти повредя зъбите!

Д-р Муавия зяпнал и онзи го убил. Така добре се целил, че зъбите на д-р Муавия останали цели.