Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи

Хазарите виждали в сънища­та на хората букви и издирвали в тях прачовека, предвечния Адам Кадмон, който бил и мъж, и жена. Вярвали, че на всеки чо­век се пада по една буква от азбуката и че всяка от тези букви представлява част от тялото на Адам Кадмон на земята и че в сънищата на хората тези букви се съчетават и оживяват в Ада­мовото тяло. Но тези букви и езикът, записан с тези букви, не е този, с който си служим ние. Хазарите вярвали, че знаят къде е границата между двата езика и двете писмена, между Божие­то слово - давар, и нашето чо­вешко слово. Границата, твър­дели те, минава между глаголи­те и съществителните! А имен­но: тетраграмата - тайното Бо­жие име, което още алексан­дрийската септанта крие под не­винната дума kirios, не е съ­ществително, а глагол. Също та­ка трябва да имаме наум, че Авраам е имал предвид глаголите, които е използвал Господ при сътворението на света, а не съ­ществителните. Езикът, с който си служим, се състои прочее от две неравноправни сили,чийто произход съществено се разли­чава. Защото глаголът, лотосът, законът, представата за верните постъпки, за правилното и целе­съобразно отношение, е пред­хождал самия акт на сътворе­нието на света и на онзи, който ще действа и влиза в отноше­ния. А съществителните са въз­никнали едва след сътворението на тварите на този свят, и то за да ги обозначат. Така имената се явяват като дрънкулка на шап­ката, след Адам, който казва в своя 138 псалом: "Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш." Обстоятелството, че на съще­ствителните е отредено да ле­жат в природата на човешките имена, е само едно доказател­ство в повече, че не спадат към онази поредица думи, които съ­ставят Божието име. Защото Бо­жието име (Тората) е глагол, а не съществително, и този глагол започва с алеф. Бог е гледал в Тората, когато е сътворявал све­та, и така думата, с която започ­ва светът, е глагол. Нашият език прочее разполага с два пласта - с един божествен пласт и с друг със съмнителен произход, свър­зан по всяка вероятност с Геена­та, с пространството на север от Господа. Така адът и раят, мина­лото и бъдещето, се съдържат още в езика и писмената на езика.

- Баал халомот! Бълнува ли той? - извикал раби Папо, като дошли до това място в Коеновите записки.

- Аз пък мисля нещо друго - отвърнал Нехама и угасил свещ­та.

- Какво мислиш? - попитал раби Папо и угасил свещника, при което душите прошепнали всяка своето име и изчезнали.

- Мисля - отвърнал Нехама в пълна тъмнина, така че мракът на стаята се смесил с мрака на устата, - мисля дали за него е Землин, Кавала или Солун.

- Солун, еврейската майка? - зачудил се раби Папо. - Дума да не става. Трябва да го изпратим за бомбаджия в Сидерокапса!

- Ще го изпратим в Солун при годеницата му - завършил другият старец замислено и излезли, без да палят светлина.

Вън ги посрещнал южнякът и им посолил очите.

- Недей отива - казала му тя, - всичко може да се уреди със съдиите. Само кажи. Няма изгнание, което да не може да се замени с малко лежане в мор­ските затвори. Комуто трябва, ще омотая малко златни ескудо в брадата и няма да се налага да се разделяме.

- Аз трябва да тръгна не за­щото съм прогонен - отвърнал Коен, - за мен тези техни писа­ния струват колкото песента, която птицата улулица повръща, като лети. Аз трябва да вървя, защото ми е крайно време вече. От детинство сънувам, че се бия в мрака със сабя и куцам насън. Сънувам на език, който наяве не разбирам. Сега е двайсет и втората година оттогава и е време сънят ми да се сбъдне и обясни. Или сега, или никога. А ще се сбъдне там, където го сънувам - в Цариград. Защото не току-така виждам насън тези криви улици, направени, за да убият вятъра, тези кули и водата под тях...

- Ако не се срещнем повече в този живот - казала тогава госпожа Ефросиния, - ще се ви­дим в някой друг, бъдещ живот. Може ние да сме само корени на душите, които ще поникнат един ден от нас. Може твоята душа да е бременна и да роди някога моята душа, но преди то­ва двете трябва да изминат отре­дения им път...

- И така да е, в този бъдещ свят няма да се познаем. Твоята душа не е Адамовата, онази, която е прогонена в душите на всички по-сетнешни поколения и е осъдена да умира наново с всеки от нас.

-Ако не така, ще се срещнем по друг начин. И аз ще ти кажа как да ме познаеш. Тогава ще бъда мъж, но ще имам същите ръце, каквито имам сега - с по два палеца, така че всяка от тях може да бъде и лява, и дясна...

При тези думи госпожа Еф­росиния целунала пръстена на Коен и се разделили завинаги. Смъртта на госпожа Лукаревич, която последвала наскоро и била толкова ужасна, че е възпята в народните песни, не могла да хвърли сянка върху Коен, защо­то по времето, когато умряла госпожа Ефросиния, самият той вече бил изпаднал в своята ле­таргия, в съня без завръщане и събуждане.

В началото мислели, че Коен ще отиде при своята годеница Лидисия в Солун и че там ще се ожени, както препоръчвала еврейската общност в Дубров­ник. Но той не постъпил така. Тази вечер си напълнил лулата, а на сутринта я изпушил в лаге­ра на требинския Сабляк паша, който се стягал за поход във Влашко. Така Коен въпреки всичко се запътил към Цари­град. Но никога не стигнал до­там. Очевидците сред придру­жителите на пашата, които дубровнишките евреи подкупили с растителни бои за лен, за да им разкажат за края на Коен, съоб­щават следното:

"Като стигнат края на небето - записал, - се обръщат и през нови облаци вървят обратно..." Когато Сабляк-пашовият от­ряд излязъл на Дунава, една от четирите райски реки - онази, която символизира алегоричния пласт в Библията, Коен отново се присъединил към тях. Тогава се случило нещо, което му спе­челило благоразположението на пашата. Пашата водел в похода един добре платен грък, леяр на топове. Със своите калъпи и се­чива той изостанал на един ден ходене след отряда и щом опо­вестили първите схватки със сърбите и австрийците, пашата наредил да се излее в Железни врата топ с три хиляди лакътя обсег и гюллета от по два еги­петски кантара всяко. Защото от лумпарда (топа), казвал пашата, ще изгинат пилците в яйцата и ще пометнат лисиците, а медът ще се вгорчи по кошерите. На­редил да пратят Коен за гърка. Но бил шабат и Коен, вместо да тръгне с коня, легнал да спи... На сутринта той избрал една камила, потомка на двугърба мъжка и едногърба женска, коя­то прекарала лятото намазана с катран и сега била готова за път. Повел и един кон "веселяк", от онези, които пущат на кобилите, за да ги предразположат, преди да пуснат айгър да ги покрие. Сменяйки камилата с коня, Ко­ен взел два дни за един и свър­шил работата. Когато пашата го запитал изненадан къде и кой го е учил да язди, Коен отвърнал, че се е упражнявал насън. Този отговор много допаднал на па­шата и той подарил на Коен обица, която се слага в носа. Ко­гато топът бил излят, започнали да обстрелват австрийските по­зиции. Сабляк заповядал на своята част да се придвижи и към сръбските позиции се спус­нали всички, включително и Ко­ен, който вместо сабя носел зобница, въпреки че в нея, както се знаело, нямало нищо ценно, а обратното, само стара, ситно изписана хартия в бели торби. - Под небето, гъсто като чор­ба - разказвал очевидецът, - на­летяхме на някакъв окоп, където заварихме само трима души, а останалите бяха побягнали. Двама войници хвърляха заро­ве, без да дават пет пари, че ние нападаме. Край тях пред шатра­та като в несвяст спеше богато облечен конник и само неговите кучета се нахвърлиха върху нас. Нашите съсякоха завчас единия от онези комарджии и прободоха с копие заспалия конник. Той се привдигна на лакът, както бе­ше прободен, и погледна Коен, който падна от погледа му като от куршум и хартиите му се разпиляха от зобницата. Пашата запита дали Коен е убит, на което онзи другият комарджия отго­вори на арабски и каза:

- Ако се казва Коен, тогава не го е улучил куршум, ами го е оборил сън...

Това излезе истина и тази не­обикновена приказка спаси живота на комарджията за този ден. Защото човешката дума е като глад. Невинаги има една и съща сила...

- Ти казваш, че си четец на сънища? - попитал пашата Ма­суди. - Можеш ли тогава да прочетеш и съня на Коен?

- Разбира се, че мога. Аз виждам вече какво сънува: тъй като Бранкович умира, той съ­нува смъртта на Бранкович.

При тези думи пашата сякаш се оживил.

- Значи - заключил бързо - Коен може сега да преживее то­ва, което не може нито един смъртен: сънувайки Бранкович, който умира, той може да пре­живее смъртта и да остане жив?

- Така е - съгласил се Масу­ди, - но не може да се събуди да ни разкаже това, което е ви­дял насън.

- Но затова пък ти можеш да видиш как той сънува тази смърт...

- Мога и утре ще ви поднеса сведение за това, как умира чо­век и какво усеща...

Никога нито Сабляк паша, нито ние бихме могли да узнаем дали комарджията е предложил това, за да продължи живота си с един ден, или защото действи­телно е можел да погледне в Коеновия сън и там да открие смъртта на Бранкович. Пашата все пак преценил, че си струва да опита. Казал, че всеки утре­шен ден струва колкото неупотребена подкова, а вчерашният - колкото паднала камилска подкова, и оставил Масуди жив до другия ден.

Тази нощ Коен прекарал за последен път в сън; огромният му нос стърчал като цяла птица през усмивката в съня, а тази ус­мивка била подобна на остатък от отдавна опразнена трапеза. Масуди не се отделил от въз­главницата му до сутринта, а ко­гато съмнало, анадолецът бил толкова променен от бдението, като че ли са го били с бич в съ­нищата, които четял. А прочел в тях следното:

Бранкович сякаш не умирал от раната, нанесена с копие. Изобщо не усещал тази рана. Усещал много повече от една рана и броят на раните се умно­жавал с голяма бързина. Чувст­вал, че стои някъде високо, на някакъв каменен стълб, и брои. Било пролет, духал вятър, който плетял плитки от клоните на върбите и всички върби от Мо­риш до Тиса и Дунав имали плитки. Нещо като стрели се за­бождали в тялото му, но дей­ствието протичало по обратен ред; при всяка стрела най-напред усещал раната, после пробождането и накрая болката преставала, чувало се свистенето във въздуха и най-накрая се изпъвала тетивата, с която била пратена стрелата. Така, умирай­ки, преброил стрелите от една до седемнайсет, тогава паднал от стълба и престанал да брои. В това падане се сблъскал с не­що твърдо, неотместимо и ог­ромно. Но това не било земята. Била смъртта. От този удар ра­ните му се пръснали на вси страни, така че една друга вече не могли да се усетят, и чак то­гава се отпуснал на земята, вече мъртъв.

А после в същата тази смърт той умрял и втори път, въпреки че изглеждало, че в нея вече ня­ма място и за най-малката бол­ка. Помежду пробожданията от стрели умирал успоредно с още една смърт, но съвсем различна, умирал с незрялата детска смърт и се боял само, че няма да успее достатъчно бързо да свърши тази огромна работа (защото смъртта е тежка рабо­та) и че в същото време, когато дойде падането от стълба, тряб­ва да свърши и тази друга смърт. Затова се напъвал и бързал. Ле­жал в това неподвижно бързане зад пъстра стайна печка, иззида­на във формата на малка като детска играчка черква с червени и златни кубета. Топли и ледени болки се изтръгвали от него в стаята, като че се измъквали на свобода от тялото му и бързо сменяли годините. Мракът се разпространявал като влага, всяка стая в къщата чернеела другояче и само прозорците още били натоварени с послед­ната светлина на деня, попребледняла от тъмнината в стаята. Някой тръгнал тогава от неви­димо преддверие, носейки свещ, и сякаш на страничната греда на вратата имало толкова черни стълбове, колкото стра­ници има в книга, прелистил ги набързо, постоянно отмествай­ки светлината, и влязъл. В това време нещо потекло от него и той изпикал цялото си минало и останал празен. А после ся­каш придошла вода и навън нощта се качила от земята на небето, а на него отведнъж му опа­дала цялата коса, като че смък­нали перука от главата му, която вече била мъртва.

И тогава в съня на Коен се явила и третата Бранковичева смърт. Била едва забележима, скрита от нещо, което можело да бъде много натрупано време. Като че стотина години стояли между двете първи Бранковичеви смърти и тази трета, която едва се съзирала от мястото, на което стоял Масуди. Отпървом Масуди помислил, че сега Бран­кович умира със смъртта на оси­новения си син Петкутин, но понеже знаел как бил свършил Петкутин, бързо заключил, че това не била Петкутиновата смърт. Тази трета смърт била бърза и къса. Бранкович лежал в странна постеля и някакво момче грабнало възглавница и почнало да го души с нея. През това време Бранкович мислел само за едно - че трябва да взе­ме яйцето, което било на нощ­ната масичка, и да го счупи. Бранкович не знаел защо е нуж­но това, но докато го душели с възглавницата, знаел, че това е единственото важно нещо. Съ­щевременно той разбирал, че човекът е открил с огромно закъснение своя вчерашен и утре­шен ден, милион години след появяването си - най-напред утрешния, а после вчерашния. От­крил ги е в една отдавнашна нощ, когато в мрака угаснало настоящето, притиснато и бързо прекъснато между миналото и бъдещето, които през тази нощ толкова пораснали, че скоро се съединили. И сега било така. Настоящето угасвало удушено между две вечности - миналата и бъдещата, и Бранкович умрял за трети път в мига, когато ми­налото и бъдещето се сблъскали в него и го раздробили, тъкмо в мига, когато успял да счупи оно­ва яйце...

Тогава отведнъж Коеновият сън останал празен като пресушено корито на река. Било вре­ме за събуждане, но вече нямало кой да сънува Коеновата дей­ствителност, както това вършел Бранкович, докато бил жив. И така и с Коен трябвало да се случи това, което се случило. Масуди видял как в Коеновия сън, който се превръщал в пред­смъртен стон, от всички неща, които го обкръжавали, започна­ли да падат като капки съще­ствителните и светът станал девствено чист като в първия ден на Сътворението. Само де­сетте първи цифри и онези бук­ви от азбуката, които означава­ли глаголи, блестели над вещите около Коен като златни сълзи. И тогава той разбрал, че цифри­те на десетте заповеди са също глаголи и че се забравят послед­ни при забравянето на един език и остават като отзвук дори кога­то самите заповеди са изчезна­ли от паметта.

В този миг Коен се събудил в своята смърт и пътеката пред Масуди изчезнала, защото през видимостта се спуснал воал, на който пишело с вода от реката Ябок:

"Защото вашите сънища са дни в нощите."