Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи
Изтегляне 3.27 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ЛУКАРЕВИЧ (LUCCARI), ЕФРОСИНИЯ
- ХАЗАРИ V
Л LIBER COSRI - заглавие на латинския превод на книгата за хазарите от Юда Халеви, който се появил в 1660 година. Преводачът Джон Бъкстьрф (John Buxtorf, 1599-1664) дал успоредно със своя латински превод и еврейската версия. Бъкстърф бил син на баща със същото 
име и презиме и рано бил насочен към библейски, равински и средновековен еврейски език. Превеждал на латински и Маймонид (Базел, 1629) и взел участие в една дълга публична полемика с Луис Капел за надредните знаци в Библията и за буквите, които означават гласните. Превода на книгата на Халеви той издал в Базел през 1660 година, прибавяйки предговор, от който се вижда, че е използвал венецианските издания с еврейския предговор на Ибн Тибон. Смятал както Халеви, че гласните са душата на буквите и следователно на всяка от 22-те съгласни се падат по три гласни. Четенето в действителност е замеряне на хвърлен камък с друг камък, при което съгласните са камъните, а тяхната бързина са гласните. Според него в Ноевия ковчег по време на Потопа били натоварени и седем цифри, и то във вид на гълъби, защото гълъбът умее да брои до седем. Само че тези цифри не са имали знак на съгласни, а на гласни писмена. Въпреки че "Хазарската преписка" добила известност веднага след 1577 година, за широката общественост тя станала достъпна едва с изданието на Бъкстьрф от 1660 година, защото в притурката приложил и писмото на Хисдай Ибн Шапрут и отговора на хазарския цар Йосиф. ЛУКАРЕВИЧ (LUCCARI), ЕФРОСИНИЯ (XVII век) - дубровнишка благородничка от рода Геталдич-Крухорадич, омъжена за един от благородниците от семейство Luccari. В своя дворец имала кафез със сойка, чието присъствие в дома е лековито, и на стената гръцки часовник, който по празници свири тропари и кондаци. Казвала, че отварянето на всяка нова врата в живота е неизвестност като хвърлянето на карти, а за своя богат съпруг - че вечеря с тишина и вода. Била известна със свободното си държане и твърде красива; защитавала през смях твърдението, че плътта и честта не вървят заедно, и имала по два палеца на всяка ръка. Постоянно била с надянати ръкавици, дори и по време на обяд, а обичала червени, сини и жълти ястия и носела рокли в тези цветове. Имала две деца, дъщеря и син. Една нощ седемгодишната дъщеря видяла през прозореца, който делял нейната стая от майчината, как майка й ражда. В присъствието на своята птица в кафеза госпожа Ефросиния родила малко брадато старче с шпори на босите крака, което, идвайки на света, извикало: "Гладен грък и на небето ще иде", прегризало собствения си пъп и тозчас изтичало някъде, като грабнало вместо дрехи нечия шапка и повикало пътем сестра си по име. Оттогава момиченцето онемяло, нито се водело, нито се карало и било настанено далеч в Конавле никой да не го вижда. Говорело се, че на госпожа Ефросиния й се случвали такива неща, защото била седнала на хляба и понеже поддържала тайна връзка с някакъв евреин от дубровнишкото гето на име Самуел Коен. На обвиненията в свободно държане госпожа Ефросиния отговаряла презрително, че ум на заем не ще. - Честно казано, ако имаше стотина хубави, яки млади благородници, които не си пилеят дните, бих се полакомила! Но в Рагуза и за стотина години те не могат да се появят. А кой може да чака сто години? На другите обвинения изобщо не отвръщала. А именно: говорело се, че като момиче била призрак, като се омъжила, станала вещица, а след смъртта си щяла да стане вампирка за три години, но това, третото, не всички го вярвали, защото се смятало, че вампирите най-често са турци, по-рядко - гърци, а евреи изобщо нямало. А за госпожа Ефросиния се шушукало, че всъщност е от Моисеевата вяра. Както и да е. Когато Самуел Коен бил прогонен от Дубровник, госпожа Ефросиния не останала равнодушна; говорело се, че ще умре от мъка, и оттогава като камък на сърцето си нощем държала свит собствения си юмрук, от двете страни на който бил сгънат по един палец. Но вместо да умре, една сутрин тя изчезнала от Дубровник, видели я после в Конавле, после в Данча следобед как седи на гроб и се реши, а още по-късно - как пътува на север до Белград и след това слиза на Дунава да дири своя любовник. Когато чула, че Коен е умрял при Кладово, вече не се върнала вкъщи. Остригала се и заровила косата си и повече нищо не се знае за нея. Смята се, че нейната смърт е възпята в една народна песен с дълъг и тъжен стих, чута в Котор през 1721 година и запазена само в италиански превод под наслов "Латинка девойка и влашкият войвода Дракула". Преводът на песента е осакатен, но се знае, че освен героинята на песента, в която прозира съдбата на госпожа Ефросиния, във войводата Дракула трябва да се вижда личността на име Влад Малеску, действително живял на границата между XVII и XVIII век в Трансилвания. Накратко, песента дава следните данни: По времето, когато никне бялата тръстика, една хубава и тъжна жена дошла на Дунава да търси любимия си, отведен на война. Като чула, че е загинал, отишла при войводата Дракула, който гледал на утрешно око и бил най-скъпият лечител на мъки. Имал почти черен череп под косата, бръчка на мълчанието на лицето и огромен член, за който в празници връзвал на дълга свилена нишка една чинка и тя му го носела, летейки пред войводата. В пояса си държал малка черупка от мида, с която можел майсторски да одере жив човек и после отново да му надене същата кожа, държейки го за перчема. Правел напитки за сладка смърт и неговият дворец постоянно бил обсаден от тълпи вампири, които гасели свещите, искайки от Дракула отново да умрат. Защото за тях смъртта била единствен начин да се докоснат до живота. Дръжките на вратите в стаите, които обитавал, се движели от само себе си, а пред двореца му се вдигал ребром малък кръгообразен вихър, въртял се непрекъснато в себе си и смилал всичко, което докопвал.Въртял се тук вече седем хиляди години и в ядрото му, или в окото му, в течение на всичките тези седем хиляди години било видело като по пладне и втасвала луната. Когато младата жена пристигнала, слугите на войводата Дракула седели в сянката на този вихър и пиели така, че един да смуква от стомната, докато другият издава провлачен звук, подобен на песен, и онзи да пие, докато другият не си поеме въздух. После си сменяли ролите. Най-напред в чест на гостенката пели вечерен глас, после пели на полски глас и накрая една песен, която се пее "глава до глава" и гласи: "Всяка пролет, щом птиците почнат да броят рибите в Дунава, на устието на реката в морето пониква бяла тръстика. Тя расте само три дни по времето, когато се смесват солените и сладките води, а нейното семе е по-пъргаво от всяко друго семе, покълнва по-бързо, отколкото костенурката се движи, и докосва висините, изпреварвайки мравката, която се катери по нея. Докато е на сухо, семето на бялата тръстика може да кротува и двеста години, но като падне на влага, за по-малко от час покарва на повърхността, след три или четири часа стига височина един метър, а после наедрява и в края на деня вече не може да се обхване с пръсти. На заранта е като човешка снага и е висока колкото къща, та рибарите често си връзват мрежите за бялата тръстика и тя, растейки, ги изтегля сама от водата. Птиците знаят, че бялата тръстика никне и в утробата, и много се пазят да не глътнат нейно семе или филиз. И все пак понякога лодкарите и овчарите забелязват как някоя птица се разпада в летеж, и знаят, че то е, защото птицата, в лудост или някаква птича тъга, която прилича на човешка лъжа, се е назобала със семе от бяла тръстика и тоя е разпиляло из въздуха. При корена на бялата тръстика винаги се виждат отпечатъци като от зъби и овчарите казват, че бялата тръстика не расте от земята, а от устата на някакъв подводен демон, който чрез нея свисти и говори, мамейки при семето си птици и други лакомници. Затова от бялата тръстика не се правят свирки, защото в чужда свирка не се духа. Други рибари казват, че понякога птиците вместо със свое семе оплождат със семе от бяла тръстика и така се подновява на земята яйцето на смъртта..." Когато свършила песента, девойката пуснала своите хрътки по лисици, а тя влязла в кулата на войводата Дракула и му дала кесия злато да й излекува мъката. Той я прегърнал, отвел я в ложницата си и я пуснал чак когато хрътките се върнали от лова на лисици. Било утрин, когато се простили а привечер овчарите намерили край Дунава хрътките да вият и пред тях млада хубава жена разпиляна като птица, оплодена от семе на бяла тръстика. Само свилените й одежди още обвивали огромното стъбло, което вече било пуснало корен и шумяло през косата й. Девойката била родила бърза щерка - своята смърт. Нейната хубост в тази смърт се била разделила на суроватка и пресечено мляко, а на дъното се виждала уста, която държи корена на тръстиката... М МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (VIII—IX век) - най-добрият измежду четците и ловците на сънища†. Според преданието изработил мъжката част от хазарската енциклопедия, а женската част съставила принцеса АтехV. Ал-Сафер не искал да пише своя дял от енциклопедията, или от хазарския речник, за съвременниците и за потомците, а я съставил на древния хазарски език от V век, който никой от неговите съвременници не разбирал; писал го главно за предците, за тези, които някога сънували своя дял от тялото на Адам Кадмон, дял, който никога вече нямало да бъде сънуван. Хазарската принцеса Атех била любовница на Ал-Сафер и една легенда разказва как той миел гърдите й с брадата си, натопена във вино. Ал-Сафер свършил в заточение, а причината била според един източник недоразумението между принцеса Атех и хазарския каган. Недоразумението предизвикало едно писмо на принцесата, което тя никога не изпратила, но то все пак попаднало в ръцете на кагана. Тъй като било написано за Ал-Сафер, предизвикало ревността и гнева на кагана. То гласяло: Посадих рози в твоите ботуши, от твоята шапка расте шибой. Докато те чакам в единствената си и вечна нощ, по мен веят дните като парченца накъсано писмо. Съединявам ги и сричам буква по буква твоите любовни слова. Но малко мога да прочета, защото понякога се явява неизвестен ръкопис и в твоето писмо попада парченце от друго писмо, в моята нощ се смесват чужд ден и чужда буква. Чакам кога ще дойдеш и кога писмата и дните вече няма да са нужни. И се питам: дали и това ще ми пише онзи другият, или и по-нататък ще бъде нощ? Според други източници (Даубманус ги свързва с ръкописа на каирската синагога) това писмо или стихотворение изобщо не е било отправено към кагана, а към самия Ал-Сафер и се отнасяло за него и за Адам Кадмон. Във всеки случай писмото предизвикало ревност или политическа завист у кагана (защото ловците на сънища били силна опозиционна секта на принцеса Атех, която се противопоставяла на кагана). Ал-Сафер бил наказан, като го затворили в железен кафез, окачен на едно дърво. Принцеса Атех чрез сънищата си му пращала всяка година ключ от своята спалня - само с това можела да облекчи страданията му, като подкупвала демоните за кратко време да го подменят с някой измежду хората и да сложат него в кафеза вместо Ал-Сафер. Така животът на Ал-Сафер се състоял от части от живота на други хора, които се редували да му заемат по някоя своя седмица. Междувременно влюбените си разменяли послания по особен начин: той врязвал със зъби по няколко думи по корубата на костенурка или рак, уловени в реката под кафеза, и ги пускал обратно във водата, а тя му отговаряла по същия начин, пускайки своите любовни послания, написани на живи костенурки, в реката, която се вливала в морето под кафеза. Когато дяволът отнел на принцеса Атех спомена за хазарския език и я накарал да го забрави, тя престанала да пише, но Ал-Сафер продължавал да праща послания, опитвайки се да й припомни своето име и думите на нейните стихотворения. Неколкостотин години след този случай на брега на Каспийско море били хванати две костенурки, по които били изписани послания. Посланията на една жена и на един мъж, които са се обичали. Костенурките продължавали да вървят заедно и на тях можело да се прочетат посланията на влюбените. Мъжкото послание гласяло: Ти си като онази девойка, която никога не била ставала рано и като се омъжила в съседното село и трябвало за пръв път да стане рано, съгледала слана на полето и рекла на свекърва си: "Такова нещо в нашето село няма!" И ти като нея мислиш, че на света няма любов, защото никога не си се събуждала достатъчно рано, за да я срещнеш, въпреки че тя е всяко утро тук навреме... Женското послание било по-късо, само от няколко думи: Моята родина е тишина, моята храна е мълчанието. Седя в своето име като гребец в лодка. Не мога да заспя, толкова те мразя. Мукадаси е погребан в гроб, който има формата на коза. С САНГАРИ, ИСАК (VIII век) - равин, еврейски представител в хазарската полемика. Едва от XIII век се споменава като познавач на Кабалата и предводител на хазарите в юдаизма. Особено наблягал на ценността на еврейския език, но знаел и много други езици. Смятал, че разликата между езиците е в следното: Всички езици освен божия са езици на страдания, речници на болките. "Забелязал съм - казва той, - че през някакъв процеп на времето или в мен изтичат страданията, защото иначе досега трябваше да са много повече. Същото важи и за езиците." Р. Гедаля (около 1587 г.) твърди, че отговорите на Исак Сангари в хазарския дворец били давани на хазарски език. Според Халеви Сангари ползвал учението на раби Наум Писаря, които е записал как са се учели мъдреците от пророка. "Чувал съм това от раби Маяш - пише Сангариевият учител раби Наум, а Сангари съобщава това на кагана, за да отбележи Халеви всичко заедно, - чувал съм това от раби Маяш, който се е учил от "чифтовете", а те са приели това от пророка като заповед, дадена на Мойсей в Синайската планина. Те внимавали да не пренесат учението на отделни хора, както се вижда от следната заръка, която един старец дал преди смъртта си на своя син: "Сине мой, подчини за в бъдеще своето убеждение, онова, на което съм те учил, на убеждението на четворица посочени ти хора." "Защо - попитал синът - ти не си подчинил своето на тяхното убеждение?" "Затова - отговорил старецът, - защото аз приех своето убеждение от мнозина, които от своя страна също са го учили от мнозина. Така аз запазих своята собствена традиция, а те се придържаха към своята. А ти си учил само от една личност - от мен. Но е по-добре да изоставиш учението на една личност и да възприемеш учението на по-голям брой хора..." За Сангари се казва, че осуетил идването на арабския участник на полемиката в хазарския дворец, като издействал полемиката да се състои във време, когато кометите нямало да помогнат на арабския представител и цялата му вяра можела да се побере в стомна с вода. Между другото и самият Сангари едва пристигнал на тази полемика. Даубманус привежда по този повод следното предание:
- Не зная да плувам - излъгал Сангари и това му спасило главата. Вместо да го съсекат, пиратите го бутнали в морето и отплавали. - Сърцето в душата е като цар на война - заключил Исак Сангари, - но понякога човек и на война трябва да се държи като сърцето в душата. След като пристигнал в хазарския дворец, Сангари по време на полемиката с християнския и ислямския представител разтълкувал на хазарския каган един сън и с това го спечелил заедно с останалите хазари да мине в еврейската вяра, онази, която чака от бъдещето повече, отколкото от миналото. Изречението, което казва насън ангелът на кагана и което гласи: "Твоите намерения са угодни Богу, но делата ти не са", обяснил, като го съпоставил с притчата за Адамовия син Сет. "Има огромна разлика - казал Исак Сангари на кагана - между Адам, когото е създал Йехова, и неговия син Сет, когото е създал Адам. Следователно Сет и всички хора след него са божие намерение, но човешко дело. Оттук трябва да се прави разлика между намерението и делото. Намерението и у човека е останало чисто, божествено, глагол или логос, който предхожда действието като проект на действието, но делото е земно, носител на името - Сет. В него качествата и недостатъците са едно в друго като кухи кукли, които се скриват една под друга. И само така може да се разгадае един човек, ако от него се свалят една по една кухите кукли, по-голямата камбана от по-малката. Затова не бива да мислиш - заключил Сангари, - че ангелът в съня те е упреквал; напротив, няма нищо по-погрешно от такова тълкуване. Той просто е искал да ти покаже какво е всъщност твоето естество..." Т ТИБОН, ИЕХУДА ИБН (XII век) - преводач на Книга за хазарите на Юда Халеви от арабски на еврейски. Преводът се появил в 1167 година, а за това, че е неуеднаквен, има две обяснения: първото, че по-късните печатни версии са били осакатени от ръцете на християнската Инквизиция; второто, че всичко е зависело не само от Тибон, но и от обстоятелствата. Преводът бил верен, когато Ибн Тибон, превеждайки, бил влюбен в своята годеница, добър, когато бил сърдит, разтеглен, когато духали ветровете, дълбок - през зимата, ако валял дъжд, коментирал и преразказвал оригинала, а ако се чувствал щастлив, преводът му бил погрешен. Когато свършвал някоя глава, Тибон постъпвал като древните александрийски преводачи на Библията - давал на някого да му чете превода, четецът се движел и все повече се отдалечавал от него, а Тибон стоял и слушал. С отдалечаването текстът губел части във вятъра, зад ъглите, преминавал през храсти и дървета, препречвали му се врати и огради, лишавал се от съществителни и гласни, чупел се на стълбите и най-сетне, тръгвайки като мъжки глас, завършвал пътя като женски глас, при което от далечината се чували само глаголите и цифрите. После при връщането на четеца се случвало обратното и Тибон поправял превода въз основа на впечатленията, получени при това четене в движение. ХАЗАРИV - войнствен народ, който между VII и X век населявал Кавказ, имал силна държава, флота на две морета, Каспийско и Черно, ветрове колкото рибите, три столици - лятна, зимна и военна, и години, високи колкото борове. Изповядвали непозната днес вяра, дълбоко почитали солта, храмовете си дялали в подземните скали от сол или в солените планини. Според Халеви приели юдаизма в 740 година, а последният хазарски каган - Йосиф, установил връзка дори с испанските евреи, защото плувал в седмия ден, когато земята кълне човека и когато тази клетва сама подкарва кораба от сушата. Тази връзка се прекъснала, когато русите в 970 година завзели хазарската столица и унищожили хазарската държава. След това част от хазарите се претопили в източноевропейските евреи, други части от този народ се претопили в арабите, турците и гърците, така че днес се знае само за онези малки оазиси от хазарско население, което все още е съществувало без език и вяра в самостоятелни общини до Втората световна война (1939) в Източна и Средна Европа, а после е изчезнало напълно. Еврейската форма на тяхното име е кузари (мн. ч. кузарим). Обикновено се смята, че при хазарите само благородниците са приели юдаизма; между другото в Панонската низина между VII и X век е съществувал център на юдаизма, който понякога се приписва на хазарите (Челаревo†). Друтмар Аквитански около 800 година във Вестфалия споменава "gentes Hunorum que ab et gazari vocantur", подчертавайки, че хазарите били обрязани и принадлежали към Моисеевата вяра и че били силен народ. У Кинам в XII век се казва, че хазарите живеят според Моисеевите закони, но не напълно. Кагани евреи споменават арабски източници от X век (Ибн Руста, Ищакхри, Ибн Хаукал). Любопитни данни за хазарите съдържа едно съчинение, наречено "Хазарска преписка". Запазено най-малко в две версии, от които едната по-изчерпателна, това съчинение все още не е докрай научно осветлено. Съхранява се в Оксфорд и представлява преписка на еврейски език между Йосиф, цар на хазарите, и Хисдай Ибн Шапрут от мавърска Испания, който в средата на X век писал на хазарския цар, молейки го да му отговори на следните въпроси: 1. Има ли някъде в света еврейска държава? 2. Как са дошли евреите в Хазария? 3. Как е станало преминаването на хазарите в юдеиската вяра? 4. Къде живее царят на Хазария? 5. Към кое племе принадлежи? 6. Каква е ролята му във войните? 7. Дали войната се прекратява в събота? 8. Дали хазарският цар има някакви сведения за възможния свършек на света? В отговора е мотивирана хазарската полемикаV, която предхождала преминаването на хазарите в юдаизма. Във връзка с тази полемика има и един друг източник, който не е запазен до наши дни. В статията за хазарите в своето издание Даубманус се позовава на съчинението За хазарския въпрос (вероятно на някаква латинска версия). От заключителните редове на съчинението се вижда, че в неговите най-стари части става дума за сведението, което по всяка вероятност е използвал при подготовката си еврейският представител раби Исак Сангари, преди да отпътува за хазарската мисия, където взема участие в известната полемика. Съчинението в запазените му части гласи: За името хазари - хазарската държава се нарича царство на кагана или каганат и от нейното наименование е изчезнало названието на първоначалното хазарско царство, което е предхождало каганата и го е създало с меч. Хазарите в собствената им държава се наричат неохотно с това име. Винаги използват някакво друго наименование, избягвайки името хазари. В земите към Крим, където има и гръцко население, наричат хазарите негръцко население или гърци, които не са приели християнството; на юг, където има евреи, ги наричат нееврейски групи; на изток, където има араби, частично настанени в хазарската държава, наричат самите хазари неислямизирано население. Онези хазари, които са приели някоя от чуждите вери (еврейска, гръцка или арабска), тук вече изобщо не ги броят за хазари, а ги смятат за евреи, гърци или араби, и обратно - малкото на брой случайно преминали в хазарска вяра в хазарска среда наричат каквито са били преди покръстването, тоест не ги смятат хазари, а пак - гърци, евреи или араби, въпреки че са от хазарска вяра. Така наскоро един грък, вместо да каже за някакъв човек, че е хазар, се изрази по следния начин: "В каганата наричат бъдещи евреи онези, които не са се присъединили към гръцката вяра, а говорят хазарски". В хазарската държава могат да се срещнат учени евреи, гърци или араби, които твърде добре познават хазарското минало, книги и паметници, говорят за тях с похвала и подробно, някои дори пишат хазарска история, но на самите хазари това не е разрешено и те не смеят Да говорят за собственото си минало и да съчиняват книги. Хазарският език е музикален, на него добре звучат стиховете, които чух, но не запомних; казват, че ги е съчинила една хазарска принцеса. Този език разполага със седем рода; тоест освен мъжки, женски и среден род има и род за евнуси, за безполови жени (онези, които е осакатил и окрал арабският дявол), за онези, които си сменят пола, независимо дали са мъже, които се превръщат в жени, или обратно, и за прокажените, които с болестта си трябва да получат и нов облик в говора, така че всеки, с когото влязат в разговор, веднага да открива болестта им. В разговор различно произношение имат момичетата и момчетата и мъжете и жените, защото момчетата учат арабски, еврейски или гръцки според това, дали живеят в краища, където има гърци, в части, където евреите са смесени с хазари, или в места, откъдето идват сарацини и перси. Поради това при момчетата в хазарския език се чува еврейското камеш, холем и шурек, голямо, средно и малко "у" и средно "а". А момичетата не учат еврейски, гръцки или арабски и тяхното произношение е по-друго и по-чисто. Знае се, че когато изчезва един народ, най-напред изчезват неговите най-висши слоеве и книжнината заедно с тях; остават само книгите на закона, които народът знае наизуст. Точно това може да се каже и за хазарите. В тяхната столица цената на проповедите на хазарски език е висока, на еврейските, арабските и гръцките - съвсем ниска или тези проповеди са безплатни. Странно е това, че хазарите, когато се намерят извън своята държава, избягват да показват един другиму, че са хазари, предпочитат да се разминават, без да си откриват произхода, и крият, че говорят и разбират хазарски, и то повече от своите, отколкото от чужденците. В самата страна в обществените и административните служби повече се ценят онези, които не показват добро познаване на хазарски, въпреки че това е официалният език. Затова често пъти и онези, които добре знаят хазарски, умишлено говорят този език с грешки, с чуждо произношение и ударение, от което извличат очевидна полза. Дори за преводачи, да речем, от хазарски на еврейски или от гръцки на хазарски, се вземат такива, които правят грешки в хазарския език или се преструват, че грешат. Съдебна институция - според хазарските закони за едно и също нещо в пределите на държавата, където живеят част от евреите, се наказва с изпращане за една-две години гребец на галера; в частта, където има араби, наказанието е половин година, а там, където живеят гърци, за същото изобщо не се изпраща на галера; в централната част на държавата обаче, която единствена се нарича хазарски окръг (въпреки че хазарите навсякъде са мнозинство), за същото нещо падат глави от раменете. Сол и сън - буквите на хазарската азбука носят наименования според ястията, които се солят, цифрите имат имена според видовете сол, а хазарите познават седем вида сол. Само от соления поглед на Бога не се старее, иначе хазарите смятат, че се старее от погледи, било свои върху собственото тяло, било чужди, защото погледите орат и разпарят телата около себе си с най-различни и най-смъртоносни сечива, които създават техните страсти, омрази, намерения и копнежи. Хазарската молитва е плач, защото сълзите са част от Бога, тъй като, подобно на бисерна раковина, винаги съдържат на дъното малко сол. Жените понякога взимат кърпа, навиват я колкото пъти могат и това им е молитвата. Хазарите са въздигнали съня в култ. Смята се, че онзи, който е изгубил сол, не може да заспи. Оттам е вниманието, което в техните среди се оказва на съня, но това не е всичко, има и нещо друго, което не можах да схвана, така както от колата не се чува пътят. Те смятат, че личностите, които населяват миналото на всеки човек, лежат в спомените като пленени или прокълнати; не могат да се променят, не могат да направят друга крачка освен крачката, която някога вече са направили, не могат да се срещнат с друг освен с онези, с които някога са се срещнали, не могат дори да остареят. Единствената свобода, която е дадена на предците, на цели умрели народи от бащи и майки, съдържащи се в спомените, е периодичното отдъхване в нашите сънища. Тук, в сънищата, тези личности от спомените придобиват малко леко осребрена свобода, раздвижват се, срещат се с някое ново лице, сменят си партньорите в омразата и любовта и получават нищожна привидност на живот. Поради това сънят има видно място в хазарската вяра, защото миналото, затворено завинаги в себе си, получава малко свобода и нови възможности в сънищата. Преселения - за старите хазарски племена се смята, че след всеки десет поколения са се преселвали и при всяко преселение от войнствен ставали търговски народ. Изведнъж вместо сръчност в сабята и копието добивали способност да си представят каква е цената на един кораб, къща или ливада в звъна на дукати, а каква - в сребро. Има различни обяснения, но на мен ми изглежда най-убедително онова, което казва, че ставали безплодни в този цикъл и трябвало да се преселват, за да запазят вида си и да възобновят плодовитостта. А след това, щом по пътя плодовитостта им била възстановена, се връщали в родината и отново хващали копията. Верски обичаи - хазарският каган не позволява вярата му да се меси в държавните и военните работи. Той казва: "Ако сабята имаше два върха, щеше да се нарича търнокоп." Това становище е еднакво както според хазарската, така и според еврейската, гръцката или арабската вяра. Но от едно блюдо кой сит, кой гладен. Защото, докато нашата или гръцката и арабската вяра са пуснали корен и в други държави и имат силната външна защита на нашите едноплеменници и на други народи, хазарската вяра е единствената в държавата, която няма външна защита и така под един и същ натиск тя най-много страда, а това означава, че тези три вери се засилват за нейна сметка. Пример е неотдавнашният опит на кагана да намали монашеските владения в страната и да съкрати броя на храмовете с по десет за всяко вероизповедание. Тъй като хазарските черкви и досега са били по-малко от еврейските, арабските или гръцките, очевидно е, че и тук най-силно засегната е хазарската църква. Това може да се види на всяка крачка. Хазарските гробища например загиват. В онези части на държавата, където има гърци като в Крим, евреи като в Таматара или араби и перси на персийската граница, хазарските гробища все по-често се слагат под ключ, забранява се погребението по хазарски обред и пътищата са пълни с хазари смъртници, които пътуват, за да умрат в онази част на своята земя, където около столицата Итил хазарските гробища още са отворени. Душа в зъби носят, а целият път е пред тях. "Миналото за нас не е достатъчно дълбоко - оплакват се хазарските свещенослужители, които, разбира се, виждат всичко, - трябва да чакаме пълнолетието на нашия народ, за да увеличи миналото запасите си и да създаде по този начин достатъчно широка основа за успешно изграждане на бъдещето." Любопитно е, че в хазарското царство има гърци и арменци, които са от същата, християнската вяра, но се карат непрекъснато. Последицата от тяхната кавга обаче винаги е една и показва мъдростта на скараните: след всеки сблъсък и гърци, и арменци искат отделни храмове. Тъй като хазарската държава одобрява тези техни разширения, от всяка разпра те излизат подсилени с удвоен брой християнски храмове, което, разбира се, е в ущърб на хазарите и на тяхната вяра. Хазарски речник - обхваща книгите на четците на сънища, една религиозна секта, твърде силна при хазарите. Този речник е един вид тяхно Свето писание - Библия. Пълен с биографии на различни личности от мъжки и женски пол, Хазарският речник представлява мозаичен портрет на една-единствена личност - на онзи, когото ние наричаме Адам Кадмон. Привеждам два откъса от този речник: "Истината е прозрачна и не се забелязва, а лъжата е непрозирна, не пропуска светлина, нито поглед. Има и трето нещо, където двете неща са смесени, и това е най-често. С едното око виждаме истината и този поглед се губи завинаги в безкрая, а с другото око не виждаме през лъжата нито на педя и този поглед не може да продължи нататък, остава на земята и е наш; така се промъкваме ребром през живота. Затова истината не може да се разбере направо като лъжата, а само чрез съпоставяне на истината и лъжата. Чрез съпоставяне на белите полета и буквите в нашата Книга. Защото белите полета на Хазарския речник отбелязват прозрачните места на божествената истина и на името на Адам Кадмон. А черните думи между белите полета са местата, където нашите погледи не проникват по-дълбоко от повърхността... Буквите могат също така да се съпоставят с частите на облеклото ти. Както през зимата ще си сложиш вълнени дрехи или кожа, шал, шапка, обърната откъм зимната подплата, и здраво ще се опашеш, така лете ще се облечеш в лен, ще ходиш разгърден и ще отхвърлиш от себе си всичко тежко, а между лятото и зимата пък ще прибавяш или махаш по нещо от облеклото - така е и с четенето. В различните времена на годините ти съдържанието на твоите книги ще бъде различно, защото по различни начини ще съчетаваш облеклото. Засега Хазарският речник е още само купчина неподредени букви, имена и псевдоними (на Адам Кадмон). Но след време ще се облечеш и ще получиш повече... А сънят е петъкът на онова, което наяве се нарича Събота. И се отнася за него и е едно цяло с този ден и по-нататък така трябва да се подреждат дните (четвъртък с неделя, понеделник със сряда и прочие). Който умее да ги чете заедно, ще ги има и ще има част от тялото (на Адам Кадмон) в себе си..." 
С надежда, че моите думи ще помогнат на раби Исак, толкова можах да кажа аз, който в петък се наричам Авел, в неделя -Тубалкаин, а само в Събота -Юбал. Сега, след този труд, ще си почина, защото споменът е непрекъснато обрязване... Каталог: fullcontent fullcontent -> Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман fullcontent -> Отзив на Врачанския митрополит Калиник върху романа на Мариана Тинчева „Сън срещу събота“ fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Закон на вярващите чрез любовта и молитвата Изтегляне 3.27 Mb. Сподели с приятели:
|