ПОСЛЕСЛОВ, КОЙТО НЯКОГА БЕШЕ ПРЕДГОВОР

Беше си го нарамил.

На някои тежеше по-малко.
Много читатели вероятно пак ще ме обвинят в маниерен логоманевризъм (и аз се обвинявам), но за мен това продължава да е единственият начин да проникна в леса от очарования, жестокост и лукави капани, които мамят пътника из ла­биринта на хазарските тайни. Има книги, в чието съдържание се влиза през парадния вход. В книга като тази трябва да се плъзнеш между коварните примки на нейния създател, да се опиташ да убедиш думите, че си част от самия текст. Но и отново без увереност, че ще достигнеш познанието, защото всяка избягната примка е само стъпка към следващ нов капан, където чака иронията на хазарската вечност. Все пак Милорад Павич предлага няколко ключа към лабиринта. Големият, глав­ният ключ в разчитането на това извънредно сложно съчи­нение е (анти) ключът към историята. Само че такъв ключ и има, и няма, и това е първата клопка. Хазарски речник не е исторически роман, не е художествена позитивистична ре­конструкция, не е роман на факта. Това е роман за историята на духа, за неговата психологическа проекция във времето. Което Павич разбира в неговия абсолют, в неговата надисто-ричност и надсъбитийност. От плътта на времето изтръгва съдбата на един изчезнал народ - хазарския, - за да го направи център на един разказ в търсене на истината, която исто­рията е забравила. Историческото свидетелство е, че дър­жавата на хазарите е съществувала от VII до X век на терито­рията между Каспийско и Черно море. Хазарите са изповядвали своя езическа религия, за която днес имаме съвършено оскъдни сведения (практически никакви). Византия (мисията на свети Константин-Кирил) и арабите са правили многократно опити да приобщят хазарите съответно към християнството и ис­ляма, а е сигурно, че с мисия хазарския двор са посещавали и еврейски мисионери, защото в крайна сметка хазарите приели юдаизма. След приемането на новата религия могъщата ня­кога хазарска държава постепенно загива, изчезва и хазарска­та народност. Този факт е вдъхновил Павич да представи хаза­рите като обобщена метафора на всеки малък народ, който не споделя нито една от господстващите световни идеологии и така бива унищожен от по-силните.

В три книги - Червена (християнска), Зелена (мюсюлманска) и Жълта (еврейска) - Павич представя полемиката по приема­нето на новата религия. Всеки едни от "тримата разказвачи" описва победата на своя представител и така до нас дости­гат три различни сведения - че хазарският двор е приел едно­временно християнската, юдейската и мюсюлманската рели­гия. Историческият факт, че хазарите са възприели юдаизма, не занимава автора. За него е по-важно съвременното внуше­ние за писането на историята с молив и гума.

На избора на Павич да заема от историята само това, което му е необходимо за художествения замисъл, е подчинено и тълкуването на някои действителни исторически лица, въведени в разказа. Типичен е случаят с патриарх фотий. Вдъхно­вението си за образа на великия византийски политик и фи­лософ Павич е почерпил не от другаде, а от известната Анти-фотиева колекция. Тези хроники са били съставяни от фотие-вите политически противници и в тях се намеква за фотий, че бил от варварски (хазарски) произход. Верността на подоб­но сведение е съмнителна, но точно това помага на Павич ро­мантично да обясни желанието на Фотий да приобщи хаза­рите към кръста. Сходно е отношението на автора на Хазар­ски речник и към личността на свети Константин-Кирил. Той съсредоточава вниманието ни върху хазарската му мисия, за която днес не разполагаме с някакви по-обстойни документал­ни сведения. Павич изгражда търсената виртуална рекон­струкция върху основния принцип, определящ това произведе­ние - историята е функция на художествения замисъл, а не обратното, но "дописването" (където историята е забравила) същевременно само алтернативно доосветлява безалтерна-тивната истина. И без да смути чувството за автентичност на разказа.

Кое направи от Хазарски речник (първо издание в Югосла­вия през 1984 г.) един от най-превежданите днес в света рома­ни? С една мистификация в средновековен дух Павич с Хазар­ски речник така драстично изненадва читателя, че тази творба издига не просто нов хоризонт, а направо завърта ка­то в циклон всички норми и ги запраща някъде в абсолютното време. В безграниците, където обитават принцеса Атех, кир Аврам Бранкович, Самуел Коен, Исайло Сук, Абу Кабир Муавия, Дорота Шулц и всички - не герои, а само отделни ликове на съдбата в този роман. Художествената измислица е въплъ­тена в "стоте хиляди думи" на един лексикон(!), който е само "възстановено и допълнено" издание на първия хазарски реч­ник^), издаден от Даубманус(?) през 1691 и унищожен през 1692 година... Това знаменито хоумване предизвиква у Павич идеята да изложи съдържанието в отделни фрагменти, подре­дени по образеца на старите енциклопедични лексикони (подо­бен средновековен лексикон е византийският ЛЕКСИКОН СВИДА). Подредбата в Хазарски речник е преплитане на средновековни и модерни енциклопедични концепции, което усилва впе­чатлението от реалността на "възстановяването": тексто­вете под представените в речника канонизирани лица (свети Константин-Кирил, свети Методий и др.) напомнят извлече­ния от константинополски синаксари; за измислените или дей­ствителните исторически или митологически герои е разказа­но no-скоро в духа на апокрифните хроники; съвременните са представени по начин, свойствен на модерните енциклопедии. Ала макар и изграден по законите на лексикографската морфо­логия, Хазарски речник си остава роман. С комплексна и мно­гопластова структура, самата тя графична проекция на зага­дъчните полета на човешката памет. Разчленението на разка­за в отделни самостойни фрагменти (всеки със свой логически и художествен център), условно обединени от общия сюжет - хазарската полемика, както и уникалната за литературно произведение възможност да се чете и отзад напред и пак да бъде (не)разбрано, внушава идеята, че времето е цялостно, събитията в него - мозаично свързани, и само нашата памет е фрагментарна.

Изравняването на усещането за минало, сегашност или бъ­деще, въвеждането в разказа на действителни лица, които приемаме като герои от приказки, и срещите ни с герои измислени, които ни се струват по-истински от самите нас, сливането на измеренията за реалното с тези за идеалното - всичко това придава на Хазарски речник и митологическа тоналност. От културологичен аспект е важно присъствието в текста на няколко митологически пласта: трите книги -християнска, мюсюлманска и еврейска. В трите религии Павич търси общото, изразявано чрез еднакви етически принципи. Не защото се опитва да внуши, че е все едно коя религия (или идеология) се изповядва, а защото търси общото начало в чо­вешкия генезис и в същото време споделя страховете си, че безкомпромисните идеологии, увлечени в борбата за гос­подство, постепенно ще обезценят отделната личност, ще я претопят в масата, ще обрекат света на бавна и мъчителна унификация и дехуманизация. Религията на един самотен в кул­турата си народ - хазарския - е тръгнала не напред към лаврите на световен покорител, а търси обяснението за света в дълбините на микрокосмоса. Сектата на Ловците на сънища прониква в загадките на битието с взор в съновиденията. Там е леговището на Истината - в хаоса на освободените реакции на духа. В съня си сме това, което сме - следи от натрупаното време. Реалният продукт от наследените митологически пластове. Мощните идеологии, световните, се доказват в по­бедите си и в обсебването на другите. Единственият шанс на малките да запазят своето лице е в тяхната интелекту­ална опозиция - в познанието, в прозрението. Хазарските Лов­ци на сънища са единствените, които могат да прозрат - не! - да уловят образа на Истината. Техният търсещ познанието дух е не само духът на изконното начало. Това е неповтори­мият обременен дух на по-слабия, скулптиращ своята мислов­на плът в особената среда на смешение на национално само­битното с влиянието на мощните световни културни и идео­логически пластове. Това смешение образува и проектира във времето нов национален дух, усложнен и обременен, неподра­жаем във философския си гений. Неподражаем и в трагедия­та си, която е в неговата съдба на вечно бродене в себе си, в търсене на завинаги изгубеното начало.

Хазарите на Павич, обречени на своето скиталчество в кос­моса на душата, са не само обобщената метафора на всеки малък народ. Те определено носят комплекса на славянина от Балканите, на човека от кръстопътя. Ликовете на съдбата от Хазарски речник силно напомнят мъдреците на Андрич, които също търсят идентичността си там, където се преси­чат три културни коридора - православен, католически и ис­лямски, - и които са в основите на Андричевия "мост през времето", по който върви новият усложнен национален харак­тер. Връзката с Андрич е пряко назована: за година на изда­ването на Хазарски речник Павич посочва 1691-ва, а когато сменим местата на втората и третата цифра, получаваме 1961-ва - годината, в която Иво Андрич получи Нобеловата награда за литература. Нарочно споменавам "моста", преексплоатиран като полисемичен символ у Андрич. Колкото и да е утвърдена философски и културологически връзката мост-Андрич, в критиката тя вече дори се е тривиализирала. А ако мостът не е, или не е само - по-точно - мост? Ако е знак под знака? Къде е Дрина - паметта на времето? Дрина -семичната еманация на балканския уникат, носещ отвъд спомена култури още от прачовека. Дрина, пресечена от моста, възприет като културен коридор за похода на новите про-вокативи (православие, католицизъм, ислям), формирали в кръст сложната психоконтура на балканския исторически чо­век. Този кръст е знак под знака, основен знак (хипосема). В центъра на кръста е обремененият от памет и безпамет лу­тащ се дух, напусто търсещ лицето си в прокобата на своя тъмен космос. В извеждането на виртуалната графика на кръ­ста като хипосема, както и във виждането за историята като история на духа, се изразява и основната концептуална културологическа връзка между Андрич и следовника му Павич. В един свой следващ роман - Пейзаж, рисуван с чай (1988) - Павич довежда идеята за кръста като еманация на националната обреченост до крайност, до визуална графика. Разполага по­вествованието в килийките на кръстословичен ред от седем отвесни и четири водоравни разказа съдби. Съотношението седем към четири предизвиква преподредба на килийките и тогава получаваме графиката на симетричен византийски кръст. В центъра застава фрагментът-съдба "Черни полета" - най-фаталистичното прозрение за прокобата върху балкан­ския човек, за невъзможното и възможното в неговата историческа предопределеност: "Ако подражаваш злато - няма да се превърнеш в злато; ако подражаваш призрак - ще се превър­неш в призрак."

Но Кръстът, метоним от християнското знаково мислене, в Хазарски речник функционира не само като знак на балка-нославянския дух. В разширеното поле Павич конкретизира чо­вешката същност въобще. Мъжкият и женският екземпляр на книгата изразяват тезисите за единство на съзиданието и разрушението, на осъдените на вечно търсене и отблъскване два пола, на разминаването и пресичането на мъжкото и жен­ското начало. Разликата в текста са известните петнайсе­тина реда (в края на Жълтата книга): в женския екземпляр, когато Абу Кабир подава на Дорота свитъка с "Хазарските беседи"(!) на свети Константин-Кирил, нея я обзема чувство­то, че с допира на пръстите им сякаш са се докоснали и пресек­ли тяхното минало и бъдеще; в мъжкия екземпляр пръстите не се допират, а загледана в тях, Дорота вижда вековно дърво, чиито клони растат нависоко и безкрай към небето и колкото отиват все по-нагоре към Бога, толкова корените се забиват все по-дълбоко надолу в пъкъла, при дявола. Мъжкото начало върви по вертикалата, носейки нагоре със себе си полета на съзиданието във вечна борба с инстинкта за разрушение, кой­то тегли надолу към преизподнята. Женската права очертава хоризонталната ос с готовността на женските сетива да познаят света не чрез умозрение, а чрез чувствен досег. Павич фактически дава линиите на рационалната вертикала и емо­ционалната хоризонтала веднъж като белег на абсолютното различие между мъжкото и женското начало и, втори път, като израз на единство и хармония, защото няма човек, у кого­то да не живеят и двете начала. Писателят предлага на чита­телите - мъже и жени, - след като прочетат книгата, да раз­менят своите екземпляри и да погледнат само в онова място със загадъчните петнайсет реда: едва тогава мъжът може да надникне в женския, а жената в мъжкия екземпляр. Това е редът на четене. Тогава вертикалата и хоризонталата ще се пресекат, а мястото на пресечната точка е мигът на из­равнение на двата пола и асоциира с еротичния пик на вце-плението - началото на живота - единствения огън, който гори еднакво и мъжа, и жената. Пресичането на двете оси об­разува и вечния кръст на човешкия род, осъден на разпятие от единството и противоречието между своето мъжко и женско начало. Това си разбиране Павич потвърждава и в още един по-късен свой роман - Вътрешната страна на Вятъра, или роман за Хера и Леандър (1991). Там отрязаната глава на Хера на третия ден проговаря с мъжки глас, който е гласът на Леандър - другото Аз на Хера.

Сред философските теми, които засяга Хазарски речник, сред главните е темата за познанието. В символната систе­ма на Павич познанието е означено със Солта. Не е избрал ябълката - традиционния сладък грях, - а Солта. Която раз­яжда и убива. Ала смъртта за Павич е само състояние на жи­вота. Тя е необходимият миг, в който едно човешко същество се преобразява в друго и отново потъва във времето. Прин­цеса Атех вижда в солното огледало лика на своята смърт (предел на познанието) и умира, за да премине по-нататък във времето и да познаем нея в келнерката от хотел "Кингстоун" в Цариград през 1982 г. Идеята за абсолютен живот в абсолютното Време Милорад Павич явно заимства от сансара - будисткото колело на живота. С елементите от сансара кул­турните пластове стават пет - фиктивен езически (хазарска или авторска митология), християнски (във византийски дух, но извън канона и с вплетени образи от южнославянската ези­ческа митология), ислямски, юдейски и будистки. Солта и Съ­нят са основните ключове към познанието, но пък прозрелият абсолютното познание нарушава законите на абсолютното и неизвестно време. Животът има смисъл, когато има тайни. И Солта убива прозрелия тайните. За да се роди и прозре отно­во, да умре и пак да се роди. Енергията, която поддържа живо­та в абсолютното време, Павич открива във вечния комплекс на духа за търсене на новото. А той е видим единствено в съ­ня. Там, където дебнат хазарските Ловци на сънища.

Мистерията около познанието продължава и в двата Па-вичеви послеслова към Хазарски речник - APPENDIX I u AP­PENDIX II. Те са обобщението на защитаваната идея за неуни-щожимия стремеж на духа към познанието. Но ако речникът до апендиксите може да се нарече Книга на мъдростта, то те откриват пред читателя и Книгата на предупреждението. Докато има устремен дух, а той е вечен, ще има и сили, които духът да преодолява - силите на разрушението. Павич въвежда странния образ на дете-убиец. Верен на своята знаковост на парадоксите, писателят стрива на пепел традиционното тъл­куване за детската чистота. Невинната маска е само предуп­реждение за лукавите превъплъщения и детенцето във финала се превръща в символ на необразованата жестокост. Изглеж­да, единственото, от което се страхува авторът на Хазарски речник!

Речниковата структура е дала възможност на Павич да се прояви като виртуоз в умението да създаде блестяща проза в привидно чужди на литературата форми - той категорично открива художествени перспективи пред определено нехудожествения модел на лексикографското изложение. Мисля, че в цялата световна традиция единствено Хорхе Луис Бсрхес е използвал енциклопедична структура за художествено произ­ведение, но такъв уникален роман-лексикон не е създал. Борхес не успява да отстрани дистанцията между себе си и героите, докато Павич, като "истински лексикограф", не поставя граница между себе си, събитията и героите, влива се в тях, както в понятийната му система се вливат миналото, сегашното и бъдещето. От друга страна, мисловната дълбочина на Ха­зарски речник го превръща в една от най-значителните твор­би на културологичната постмодерна проза. Зад маската на речниковата структура се разгръщат в синтез повествова-телните възможности на няколко жанра от различни високи и ниски кодове - житие и апокрифен средновековен разказ, трилър, роман в писма, роман-а-клеф, дори уикенд-роман. А сюрреалистичната динамика на картините, в които Павич ри­сува тайнствения лик на хазарския дух, диаболичната ирония в образите (кодирана и в име - Атех се чете като анаграма от Е. Т. А. Хофман) с достигането на края на произведението формират типичната атмосфера на философския арт-трилър.

Експериментът като алтернатива на всички нива е защи­тен и в загадката на отношението 1691 -1692. Първото число е сравнително лесно за отгатване (вече споменах за деклари­раната приемственост с Андричевата традиция), но какво се крие зад кода 1692 - годината на унищожаването на Даубма-нусовия речник-прототип? Едно от вероятните тълкувания предполага да приемем финта на задължителното отрицание след признанието - да се върви напред - и да се съобразим с развитието на типологията на романа. Тази логика предизвик­ва да приемем това отрицание като повик на Павич за алтер­нативно отношение към поетиката, за търсене на поредната нова идентичност (включително и формална) на жанра. Явно според него (Павич) Иво Андрич е довел хоризонталния нара­тивен модел до такава висота, че вече става безсмислено да се пише по подобен начин. Най-малкото защото хоризонтът на очакване у читателя ще остане непроменен. Интересна е метаморфозата, която хоризонталният модел претърпява при изграждането на образа. При Павич се чувства силна тен­денция към подмяната му с вертикален - антиципативен по­глед върху събитието (нещо, познато от средновековния ви-зантийски/византинославянски разказвач); образът се пред­лага готов, скулптиран, и оттук нататък започва неговото разлагане, пластичното му рушене; когато е само знаково определен, внушенията се разширяват повече посредством възможностите на дисоциацията, отколкото на асоциацията (типично постмодерно отношение). Поредна провокация на Павич в този стил (след Хазарски речник и Пейзаж, рисуван с чай) бе Последна любов в Цариград (1994), където той раз­играва цяла гадателна колода от дисоциативните излъчвания, кодирани в образите-съдби от византийските карти таро.

Много неказани неща останаха за автора и неговия Хазар­ски речник. Навярно защото не е възможно всичко да се изрече или защото всичко може да се каже по много различни начини. Нито една метафора, нито един образ на Павич не е едноизме-рен. Вероятно читателят няма да се съгласи с много неща, казани в послеслова. Ще открие свое тълкуване на всяка идея, на всеки символ. И тогава най-щастлив ще бъде самият Милорад Павич, според когото добрата литература трябва да е винаги няколко крачки преди критиката. И защото това на­истина е необятна книга. При това... за сам човек. Всеки сам трябва да търси в нея образа на своето лице.

И все пак. След като прочетете вашия "речник", не забра­вяйте да погледнете и в екземпляра на другия пол. За да оста­нете завинаги пленник на разпятието.
май 1999 е., София

Константин ОРУШ
Милорад Павич

ХАЗАРСКИ РЕЧНИК

Сръбска