(Philosophia practica universalis.)

VI 221

Понятието „свобода”: това е едно чисто понятие на разума. Тъкмо по тази причина то е трансцендентно за теоретичната философия, т. е. такова, за което в никакъв възможен опит не може да има съответстващ пример. Следователно, то не представлява предмет на едно възможно за нас теоретично познание. Чисто и просто, понятието „свобода” не може да има валидност като конститутивен принцип за спекулативния разум; то може да важи единствено като регулативен — и то само негативен — принцип. Това понятие, обаче, в практическата употреба доказва своята реалност чрез практически основоположения. Последните от своя страна — в качеството им на закони — определят избора на субекта и доказват каузалността на чистия разум като независима от всякакви емпирични условия (най-вече от такива на сетивността). Освен това те доказват и наличието в нас на чиста воля, в която лежи произходът на нравствените понятия и закони.

На това позитивно (в практически аспект) понятие на свободата се основават безусловни практически закони, които наричаме морални. Тези закони са за нас (хората) — чийто избор е сетивно повлиян и поради това не е съответстващ от само себе на чистата воля, а дори често й противодейства — императиви (повели или забрани). Тези императиви са винаги категорични (безусловни) и по това се отличават от техническите (предписанията на умението), които заповядват само обусловено. Според императивите постъпките могат да бъдат позволени или непозволени, т. е. морално възможни или невъзможни. Определени постъпки (или тяхната противоположност), обаче, биват морално необходими, т. е. задължителни, и от тук за тези постъпки, възниква и понятието за Дълга. Спазването или нарушението на Дълга е свързано, наистина, и с изпитването на удоволствие или неудоволствие от особен вид (на моралното чувство). Тези чувства, обаче, не засягат основанието на практическите закони, а само субективното въздействие върху душевността при определянето на нашия избор от тези закони. Това въздействие може да е различно според различността на самите субекти (без това да засяга обективно валидността или въздействието на моралните закони, т. е. да намалява или прибавя нещо в преценката на разума). Затова — при практическите закони на разума — ние не се съобразяваме със споменатите по-горе удоволствие и неудоволствие.

VI 222

Моралната задължителност: това е необходимостта на една свободна постъпка, която е подчинена на категоричен императив на разума.

Императивът: това е практическото правило, чрез което една — сама по себе си — случайна постъпка става необходима. Той се отличава от практическия закон по това, че последният наистина представя като необходима някаква постъпка, но без оглед на това, дали тя е вече вътрешно необходима на действащия субект (ако той е някакво свято същество) или (както е при човека) да е само случайна: защото, в първия случай, няма и място за никакъв императив. Значи, императивът е едно правило, представата за което прави субективно-случайната постъпка да е необходима; а съответно на това представя субекта като такъв, който трябва да бъде принуждаван (поставян в необходимостта⁵⁷) към съответствие с това правило.

А категорическият (безусловният) императив е този императив, който представя постъпката като обективно-необходима — и я прави необходима — не посредством представата на някаква цел, която може да бъде постигната чрез постъпката, а само чрез представата за самата тази постъпка (на нейната форма), т. е. непосредствено. За такива императиви не може да ни даде пример никакво друго практическо учение, освен единствено това, което предписва моралната задължителност (т. е. учението за нравствеността). Всички други императиви са технически и всички са обусловени. Основанието за възможността на категорическите императиви лежи в това, че те са привързани не към някакво друго определение на избора (поради които да може да им бъде приписано някакво намерение), освен единствено към неговата свобода.

Позволената постъпка

Една постъпка е позволена (licitum), когато не е противопоставена на моралната задължителност; а такава свобода, която не е ограничена от никакъв противоположен императив, се нарича правомощие⁵⁸ (facultas⁵⁹ moralis).

От изложеното тук се разбира само по себе си, коя постъпка е непозволена (illicitum).

Дългът

Дългът — това е тази постъпка, към извършването на която субектът е морално задължен. Той е, значи, материята на моралната задължителност. Възможно е Дългът да е същият (според постъпката), макар субектът да е обвързан към него по различни начини.

Категорическият императив, доколкото изразява моралната задължителност с оглед на определени постъпки, представлява

VI 223

морално-практически закон. Моралната задължителност,обаче, изразява не само практическа необходимост (каквато изобщо и моралният закон изразява), но съдържа и принуждение. Затова споменатият императив ще бъде един или командващ или забраняващ закон в зависимост от това, дали като задължение е представено извършването или неизвършването на постъпката. Постъпката, извършването на която е нито заповядано, нито забранено, е само позволена, защото с оглед на нея няма закон ограничаващ свободата (правомощието) да бъде извършена и, следователно, няма никакъв Дълг. Една такава постъпка се нарича морално безразлична (indifferens, adiaphoron⁶⁰, res merae facultatis⁶¹). Може да се попита, дали има такива постъпки и, ако има, дали за да може всекиму да е свободно да извършва или не неща по свое усмотрение, не трябва да има, освен повеляващия закон (lex praeceptiva, lex mandati)⁶² и забраняващия закон (lex prohibitiva, lex vetiti)⁶³ още и някакъв позволяващ закон (lex permissiva)⁶⁴. Дори и така да е, то съответното оправомощаване никога няма да се отнася към една нравствено безразлична постъпка (adiaphoron); защото за нея — разглеждана в светлината на моралните закони — няма да се изисква никакъв специален закон.

Действие (деяние) се нарича постъпката, доколкото е преценявана под законите на моралната задължителност, следователно, също и доколкото субектът на постъпката се разглежда в отношение към свободата на своя избор. При един такъв акт извършващият постъпката се разглежда като причинител на резултата. Този резултат и самата постъпка, могат да му бъдат вменявани, ако предварително е известен законът, по силата на който за тях съществува морална задължителност.

Лице: това е субектът, чиито постъпки могат да му бъдат вменявани. Моралната личност, значи, не представлява нищо друго, освен свободата на едно разумно същество, което може да се подчинява на морални закони (за разлика от психологическата личност, която представлява само способността на субекта да осъзнава своята идентичност в различните състояния на съществуването си). От това следва, че лицето не е подчинено на никакъв друг закон, освен на този, който то (било само, било заедно с други) дава на самия себе си.

Вещта представлява нещо, на което нищо не може да бъде вменявано. Затова и всеки обект на свободния избор, на който му липсва свободата, се нарича вещ (res corporalis)⁶⁷.

Деянието ще бъде право или неправо⁶⁸ (rectum⁶⁹ aut⁷⁰ minus rectum) в зависимост от това, дали е съобразено или е в противоречие с Дълга (factum licitum⁷¹ aut illicitum);

VI 224

при това самият Дълг по своето съдържание или произход може да бъде от какъвто си ще вид. Деяние, което противоречи на Дълга, се нарича простъпка⁷² (reatus)⁷³.

Неумишлената простъпка, която, все пак, може да бъде вменена във вина на субекта, се нарича обикновено провинение (culpa). Умишлената простъпка (т. е. тази, която е извършена със съзнанието, че е простъпка), се нарича престъпление (dolus)⁷⁴. Което е право съгласно външните закони, се нарича законно или правомерно (iustum)⁷⁵, а което е неправо – незаконно или неправомерно (iniustum).

Конфликт на един Дълг с друг (collisio officiorum s. obligationum)⁷⁶: това ще бъде едно такова отношение между тях, при което единият от тях отменя (напълно или частично) другия. И, тъй като, както Дългът, така и задълженията изобщо, са понятия, които изразяват обективната практическа необходимост на определени постъпки, затова и две противоположни правила не могат да бъдат едновременно необходими. Така, ако да се постъпи според едното правило, е Дълг, то да се постъпи съгласно противоположното, не само че не е Дълг, а дори ще бъде противно на Дълга. Поради това, въобще е немислим някакъв конфликт между Дълг или задължение с други такива – (obligationes non colliduntur⁷⁷)⁷⁸. Може, обаче, в един и същи субект и в правилото, което той си предписва, да има едновременно две основания за задължаване (rationes⁷⁹ obligandi), от които, обаче, едното или другото да не е достатъчно да създаде обвързаност (rationes obligandi non obligantes)⁸⁰. Тогава едното основание не създава Дълг. — Ако две такива основания противоречат помежду си, практическата философия не казва „По-силното морално задължение взема връх (fortior⁸¹ obligatio vincit⁸²)”, а „по-силното основание за вменяване в задължение устоява позицията си (fortior obligandi⁸³ ratio vincit)”.

Задължаващите закони, за които е възможно външно законодателство, наричаме външни закони (leges externae). От тях тези, за които задължителността може да бъде призната a priori чрез разума и без да има външно законодателство, са наистина външни, но също и естествени, закони. А тези външни закони, които изобщо не задължават, без за това да има действително съществуващо външно законодателстване (следователно, без последното не биха били закони), са позитивни закони. Можем да си представим, значи, външно законодателство, съдържащо само позитивни закони; това, обаче, предполага предварителното наличие на някакъв естествен закон, който да обосновава авторитета на законодателя (т. е. неговото правомощие чрез своя избор само да задължава другите).

VI 225

Максима

Този принцип, който вменява в Дълг определени действия, представлява практически закон. Правилото на извършващия постъпката, което той по субективни основания възприема като принцип, наричаме негова максима; затова, все пак, при едни и същи закони максимите на извършващите постъпките могат да бъдат твърде различни.

Категорическият императив изразява само това, какво представлява задължителността въобще. Той може да бъде изразен така: „Постъпвай съобразно такава максима, която същевременно може да важи и като всеобщ закон!”

Своите постъпки човек трябва да разглежда, най-напред, според техния субективен принцип. Дали, обаче, този принцип също така е и обективно валиден? Това можем да разберем, само като го подложим с разума си на една такава преценка: Нека си представим, че чрез този принцип разумът ни е едновременно и универсално законодателстващ и така ще установим дали той може да има качествата да бъде всеобщо законодателстващ.

Простотата на този закон в сравнение с важните и многообразни умозаключения, които могат да бъдат изведени от него, както също и неговият повеляващ авторитет, без той видимо да има в себе си някакъв мотив: тези неща първоначално, разбира се, могат да ни се видят странни. Също така се учудваме и на тази способност на нашия разум да определя избора ни само чрез идеята за пригодността на една максима да бъде универсален практически закон. А посредством това учудване после пък ще разберем и че тъкмо тези практически закони (моралните) разкриват едно такова свойство на нашия избор, до което спекулативният разум не би достигнал нито чрез някакви априорни основания, нито чрез какъвто и да е опит. А, пък, и да би му се удало да стигне до него, той теоретически по никакъв начин не би установил неговата възможност. Докато казаните практически закони безспорно доказват това свойство (т. е. свободата). И, бидейки така поучени, няма да ни бъде вече така странно, че, приемайки тези закони — подобно на математически постулати — като недоказуеми и, въпреки това, аподиктични⁸⁴, виждаме същевременно открито пред нас едно цяло поле от практически познания. Тези знания, обаче в теоретически аспект остават — заедно с идеята за свободата и за всичките други идеи за свръхсетивното — чисто и просто закрити за разума. Съгласуваността на постъпката със закона на Дълга представлява нейната законосъобразност (legalitas), а на максимата на постъпката със Закона — нравствеността (moralitas) на постъпката. Максимата, обаче, представлява субективният принцип, според който се постъпва; тя е нещо, което субектът сам си възприема за правило (как именно той иска да постъпи). Обратното, принципът на Дълга е: разумът направо (т. е. обективно) да повелява на субекта, как той трябва да постъпи.

VI 226

Върховното основоположение
на учението за нравствеността

Върховното основоположение на учението за нравствеността, следователно, гласи: „Постъпвай според такава максима, която същевременно може да важи и като всеобщ закон”. Всяка максима, която няма това качество, е противна на морала.

От волята произлизат законите, а максимите — от избора; в човека той е свободен. А волята, която не се отнася до нищо друго, освен до закон, не може да бъде наречена нито свободна, нито несвободна. Защото тя се отнася не към постъпките, а непосредствено към законодателстването над максимите на постъпките (т. е., тя е самият практически разум). Затова тя изцяло е необходима и не е способна да бъде принуждавана. Следователно, само изборът може да бъде наречен свободен.

Свободата на избора, обаче, не може да бъде дефинирана като способност да избираме да постъпваме безразлично според или против закона (libertas indifferentiae), както някои се опитват да сторят, макар — като феномен в опита — изборът да дава куп примери за постъпване против закона. Защото ние знаем свободата (както най-напред я познаваме чрез моралния закон) само като присъстващо в нас негативно свойство, а именно, свойството да не бъдем принуждавани към постъпки чрез никакви сетивни определителни основания. Какво, обаче, свободният избор е като ноумен, т. е. според способността на човека разглеждан само като интелигентно същество, и как изборът е принуждаващ по отношение на сетивния произвол, значи според неговото позитивно свойство: това ние въобще не можем да представим теоретически. Ние можем, наистина, да разберем само, че човекът — като сетивно, според опита, същество — показва способност да направи избора си не само в полза на Закона, но също и срещу него. Все пак, обаче, не чрез това би могла да се дефинира неговата свобода като на едно интелигентно същество, защото явленията не могат да обясняват никакъв свръхсетивен обект (а свободният избор е такъв), както и че свободата никога не може да се състои в това, какво разумният субект можел да направи избор противоречащ на собствения си (законодателстващ) разум, макар и опитът достатъчно често да доказва, че това става (възможността за което не можем да схванем). Защото, едно е да признаеш за някакво положение (принадлежащо на опита), че съществува, а друго е да направиш това положение обяснителен принцип (на понятието за свободен избор) и негов всеобщ отличителен (от arbitrio bruto⁸⁵ s. servo⁸⁶) белег. Защото първото (признаването, че някакво положение съществува)

VI 227

не означава, че това положение като белег принадлежи необходимо към понятието, което е изискуемо за второто (да бъде обяснителен принцип и отличителен белег). Сама по себе си свободата — по отношение на вътрешното законодателство на разума — представлява собствено една способност; докато възможността да се отклоним от тази способност представлява неспособност. Как може първото (способността) да се обясни, изхождайки от последното (от неспособността)? Това би дало някаква дефиниция, която към практическото понятие прибавя и неговата употреба, така както я показва опитът, т. е. някаква дефиниция-мелез, (definitio hybrida), която ще представи понятието в невярна светлина.

Законът (морално практическият) представлява положение, което съдържа категорически императив (повеля). Този, който повелява (imperans)⁸⁷ чрез закон, е законодателят (legislator). Той е създателят (autor) на произлизащата от закона задължителност, но не винаги е автор и на самия закон. В последния случай законът би бил позитивен (случаен) и произволен. Законът, който ни обвързва чрез собствения ни разум a priori и безусловно, може да бъде изразен също и като произтичащ от волята на един висш Законодател, т. е. на такъв, който има само права и никакви задължения, следователно, като произтичащ от Божията воля. Това, обаче, представлява само идеята за едно морално същество, чиято воля е Закон за всички; без, все пак, да го мислим като създател на конкретния Закон, който ни обвързва.

В моралния смисъл на думата вменяемостта (imputatio) е съждението⁸⁸, с което човек бива признат като създател (causa libera)⁸⁹ на някаква постъпка, наричана затова деяние (factum)⁹⁰, а също и че, той, като субект, е подчинен на Закони. Това съждение, ако същевременно води след себе си и правните последици на това деяние, ще бъде една имаща правна сила вменяемост (imputatio iudiciaria⁹¹ s. valida⁹²) ⁹³. Ако няма такава, тя би била само някаква оценяваща такава (imputatio diiudicatoria)⁹⁴. Това (физическо или юридическо) лице, което е оправомощено да вменява с правна сила, се нарича съдия или съд (iudex s. forum).

Това, което човек — съобразно на своя Дълг — върши в повече, отколкото може да бъде принуден по Закона, му се зачита за заслуга (meritum)⁹⁵; а това, което той прави точно съответно на Закона, е дължимото (debitum)⁹⁶; и, накрая, това, което субектът върши в по-малко от това, което Законът изисква, представлява морално провинение (demeritum)⁹⁷.

Правното последствие⁹⁸ на едно провинение е наказанието (poena), а това на заслугата – награда (praemium), при положение, че тя – бидейки обещана в закона – е била и движещата причина за извършване на заслугата. Съответствието

VI 228

Добрите или лошите последици на една задължителна постъпка, както и последиците от неизвършването на постъпка, която иначе би била зачетена като заслуга, не могат да бъдат вменявани на субекта (modus¹⁰³ imputationis tollens¹⁰⁴) ¹⁰⁵.

Добрите последици от постъпка, която се зачита за заслуга, също както и лошите последици от неправомерната постъпка, могат да бъдат вменявани на субекта (modus imputationis ponens¹⁰⁶) ¹⁰⁷.

С оглед на субекта степента на вменяемостта (imputabilitas) на постъпките следва да се преценява според величината на пречките, които при извършването е трябвало да бъдат преодолявани. Колкото са по-големи природните пречки (от сетивността), и е по-малко моралното (произхождащо от Дълга) препятствие, толкова повече доброто деяние бива зачитано като заслуга; например, когато спася от голяма беда някой човек, който ми е напълно чужд, като направя значителна жертва.

И, обратното, колкото е по-малка естествената пречка, и колкото по-голямо е препятствието причинявано от Дълга, толкова повече простъпката бива вменявана за провинение. Затова и с оглед на душевното състояние — дали субектът е извършил деянието в афект или със спокойно премисляне — при вменяването се прави разлика, която има своите последици.

Общо подразделяне на Метафизиката на нравите

І.

VI 239

Но, защо нравственото учение (моралът) обикновено (а именно и от Цицерон) бива наричано учение за Дълга, а не също и учение за правата? Та, нали, все пак и едните и другите се намират във взаимоотношение? Причината за това е следната: Ние познаваме собствената си свобода (от която произтичат всички морални закони, а с тях и всички както права, така и задължения), единствено чрез моралния императив. Той представлява едно възлагащо ни Дълг положение и от него след това можем да обясним и развием способността ни да задължаваме Другите, т. е. понятието за правото.

II.

В учението за задълженията човекът може и следва да бъде представян според своето свойство да е способен да бъде свободен, което свойство е напълно свръхсетивно. Това означава, следователно, че той трябва са бъде представян само според принадлежността му към човешкия род, като личност независима от физическите определения (homo noumenon¹¹⁰); заедно с това, обаче, да бъде и различаван от същия този човек, но като обременен с тези физически определения субект (homo phaenomenon¹¹¹). И, затова, правото и целта — отнесени към Дълга в това двойствено свойство на субекта — ще ни дадат следващото подразделяне: