а) Физическо съвършенство, т. е. културата на всичките ни способности за осъществяване на поставените от разума цели

Че този Дълг (значи и само по себе си цел), както и полагането на усилия за неговото изпълнение — без оглед на предимствата, което то ни дава — се основават не на някакъв условен (прагматичен), а на безусловен (морален) императив, става ясно

VI 392

от следващото: Способността да си поставяме въобще каквато и да е цел характеризира (за разлика от животните) човешкия род. Разумната воля, както и Дългът да допринасяме чрез култивиране на способности за изпълнение на най-различни цели за благото на човешкия род, като придобиваме такива способности или ги развиваме (доколкото ги имаме), са свързани с целта на човешкия род в нашето собствено лице. Т. е., наш Дълг е да култивираме грубите заложби на нашата природа, едва чрез което от животно се издигаме до човек: това, следователно, е само по себе си Дълг.

Най-висшето морално съвършенство за човека: това е да изпълнява Дълга си, и то поради и заради самия Дълг (Законът да е не само правилото за постъпките, но също и техният мотив). На пръв поглед това, наистина, изглежда, като да е обвързаност в тесния смисъл¹⁵⁵ на думата, и че принципът на Дълга повелява със строгостта и точността на Закон и легалността на постъпката, и нейната моралност, т. е. и душевността на субекта. В действителност, обаче, Законът също и тук повелява само максимата на постъпката, а именно, основанието на задължаването да се търси не в сетивните подбуди (изгода или ущърб), а изцяло и напълно в самия Закон: значи, самият Закон не повелява и самата постъпка. А за човека не е възможно така да надникне в дълбините на собственото си сърце, та да може винаги да е напълно сигурен за чистотата на своето морално намерение и за искреността на душевността си; така е дори и при всяка отделна своя постъпка, в чиято легалност не се съмняваме. Често слабостта, която ни отклонява от риска на някакво престъпление, ние си я считаме за добродетел (която включва и понятието за сила). И не са малцина тези, които може и да са водили дълъг безукорен живот,

VI 393

но само защото са имали щастието да се разминат с различни и многобройни изкушения; а колко чисто е било моралното душевно съдържание при всяка постъпка, това и за самите тях си остава скрито.

VІІІ
2.

VI 393

Благосклонността¹⁵⁷ може да бъде и безгранична, тъй като при нея нищо не е нужно да се извърши. По-трудно, обаче, стоят нещата с благодеянието, и, най-вече, когато то се върши не от симпатия (любов) към Другия, а заради Дълга и трябва да е придружено със саможертва и накърняване на някакво собствено силно желание. А че то ни е Дълг, се вижда от следното: Самолюбието ни не може да се отдели от потребността да бъдем обичани от Другите (да ни помагат в случай на нужда) и така да станем цел на Другите. Такава една максима не може да задължава по друг начин, освен чрез пригодността си да бъде всеобщ Закон, следователно, чрез волята да се обвържем да направим Другите наша цел; така чуждото щастие става цел, която същевременно е и Дълг.

Така, обаче, човек ще трябва да жертва заради Другите без надежда за отплата част от собственото си благополучие, защото това ни е Дълг. А пък е невъзможно да се поставят определени граници, докъде може да се стигне с жертването. Много зависи, какво за всеки, според неговия си начин на възприемане, ще представлява една истинска нужда: това трябва да се предостави на всеки сам да определи. Защото, да съдействаме за щастието на Другите, като жертваме собственото си щастие (собствените истински нужди): това би било противоречаща сама на себе си максима, което ще проличи, ако бихме я направили универсален закон. Следователно, този Дълг е такъв само в широк смисъл. Той предоставя широко поле за действие, в което да се върши повече или по-малко за тази цел, без да се посочват определено границите на това действие. Защото Законът важи само за максимите, не и за определените постъпки.

VI 394

Страданието, което човек изпитва поради угризенията на съвестта, макар и причината да лежи в морала, все пак, по своето въздействие е физическо — така, както е и тъгата, страхът и всяко друго болезнено състояние. Да предпазвам Другия от справедливия вътрешен укор не е мой Дълг; това си е негова работа. Мой Дълг е, обаче, да не правя нищо такова, което според човешката природа би могло да подведе Другия към нещо, за което съвестта му след това ще го мъчи — да го изкуши към позорна постъпка¹⁶⁰. Няма, обаче, никакви определени граници, към които да се придържа тази грижа за моралното благополучие на Другите, поради което на нея се основава само едно задължение в широкия смисъл на думата.

ІХ.
Какво представлява Дългът на Добродетелта?

VI 394

Всички задължения съдържат понятието за принуда чрез Закона. Етическият Дълг съдържа само вътрешна принуда, докато правният Дълг, напротив, съдържа и такава, за която е възможно и външно законодателстване. И двата вида Дълг съдържат, следователно, някаква принуда: това може да бъде или самопринуждаване или принуда упражнявана от Други. Моралната способност за първия вид принуда можем да наречем добродетел, а произтичащата от такава душевност (на уважение към Закона) постъпка — добродетелна (етична) постъпка, дори и тогава, когато задължението, което Законът възлага е правно: именно учението за Добродетелта ни повелява да считаме за свято човешкото право.

Но, ако вършим нещо добродетелно, това не означава, че по тази причина то автоматично става Дълг на Добродетелта в собствения смисъл на думата. Споменатото действие може да се отнася и само до формалното в максимата, Дългът на добродетелта, обаче, се отнася до материята на максимата, а именно до

VI 395

Добродетелта — като изградената в здравата душевност съгласуваност на волята с всеки Дълг — е, от формална гледна точка, винаги една и съща. С оглед, обаче, на целта на постъпките, която цел същевременно ще е и Дълг, т. е. на това (материалното), което трябва да направим своя цел, може да има много добродетели. Задължението на субекта към максимата на тези постъпки наричаме Дълг на добродетелта, който, следователно, ще има много разновидности.

Върховният принцип на учението за Добродетелта е: „Постъпвай според такава максима на целите си, придържането към която може да бъде въздигнато в универсален закон за всеки човек!” Според този принцип, човекът представлява цел както за себе си, така и за Другите. И не е достатъчно човек само да не е оправомощен да използва като средство нито самия себе си, нито Другите (така поставени нещата, той би могъл да бъде и индиферентен към тях). Напротив, изобщо за хората е Дълг, да считат човека като цел за себе си. Този принцип на учението за добродетелта — като категоричен императив — не подлежи на доказване, но пък допуска дедукция от чистия практически разум. Това, което може да бъде цел в отношението на човека към самия себе си и към Другите, представлява цел според чистия практически разум. Чистият практически разум е изобщо способността ни да имаме цели, а пък да бъде по отношение на същите безразличен, т. е. да няма към тях интерес, би било противоречие. Иначе, той не би определял и максимите за постъпките (които винаги съдържат някаква цел) и, значи, не би бил никакъв практически разум. Чистият разум, обаче, не може a priori да повелява никаква цел, освен доколкото я обявява също и за Дълг, който тогава наричаме Дълг на добродетелта.

Х.
Върховният принцип на Учението за правото е аналитически, а на Учението за добродетелта — синтетически.

VI 396

Външната принуда, може да бъде и една съпротива, която, от своя страна, противодейства на някакво препятствие на съгласуваната с универсални закони външна свобода (препятствие на препятствието пред последната). Тази външна принуда въобще може да съществува съвместно с цели и това е ясно от Закона за противоречието¹⁶⁴. Не е нужно да излизаме извън понятието на свободата, за да разберем това; а целта, която в такива случаи човек си поставя, може да бъде каквато си ще. Така, висшият принцип на правото е едно аналитично положение. А принципът на учението за добродетелта, напротив, излиза извън понятието на външната свобода. Той свързва — съгласно универсални закони — с това понятие също и някаква цел, която прави да бъде Дълг. Този принцип, следователно, е синтетичен, а неговата възможност е изложена в дедукцията му (§ ІХ)¹⁶⁵.

В моралния императив (и в необходимо предпоставената му свобода) се съдържат всички елементи съставящи понятието за правния Дълг: Законът, способността (за изпълнението му), както и определящата максимата воля. В повеляващия Дълга на добродетелта императив, обаче, се добавя — освен понятието на самопринуждаването — още и понятието за цел: и то не такава, каквато имаме, а каквато трябва да имаме и която цел, следователно, чистият практически разум съдържа в себе си. А върховната, безусловна цел на чистия практически разум (която винаги е и Дълг) се състои в следното: Добродетелта да бъде сама за себе си своята собствена цел, а чрез заслугата, която оказва на човешкия род — и своята собствена награда. [Добродетелта като идеал блести така ярко, че според човешките мерки изглежда като да затъмнява дори и самата святост, която никога не е изкушавана към каквато и

VI 397

да е простъпка*. Това, разбира се, е илюзия. Защото ние — нямайки друга мярка за степента на моралната сила, освен големината на препятствията (такива за нас са наклонностите ни), които биха могли да бъдат преодолявани от нея — се подвеждаме да считаме субективните условия при преценката на една величина с обективните условия за същата величина]. Когато, обаче, сравняваме добродетелта (като цел сама за себе си) с другите човешки цели, всяка от тях имаща своята пречка за преодоляване, виждаме: стойността на добродетелта като собствена цел на постъпката надвишава стойността на всичките ползи от всякаквите емпирични цели и печалби, които биха могли да бъдат следствие от нея.

Забележки:

*-397 Човекът със своите си недостатъци
е по-добър от пълчища безволеви ангели¹⁷¹.
Халер.

XI.

Съобразно на изложените по-горе основоположения можем да скицираме схемата на добродетелните задължения по следния начин:

Материалното на Дълга на добродетелта.
Вътрешен Дълг на добродетелта	1. Собствена цел, която същевременно е и мой Дълг (моето собствено съвършенство)	2. Чужда цел, чието осъществяване същевременно е и мой Дълг (щастието на Ближния)	Външен Дълг на добродетелта
	3. Законът, който същевременно е и мотив, на което почива моралността	4. Целта, която същевременно е и мотив, на което почива легалността
на всички свободни определения на волята
Формалното на Дълга на добродетелта.

VI 399

ХІІ.
А. Морално чувство.

VI 399

Моралното чувство: това е способността ни да възприемаме удоволствие или неудоволствие, които са пораждани от съзнанието само за съответствието или противоречието на нашата постъпка спрямо закона на Дълга. Всяко определяне на избора ни към някаква постъпка, обаче, тръгва от представата за възможната постъпка и минава през чувството на удоволствие или неудоволствие предизвикани от интереса към самата постъпка или към нейния резултат. В този процес естетическото ни състояние (породено от въздействието върху вътрешните сетива) бива или патологично или морално чувство. Първото предхожда представата за Закона; моралното следва тази представа.

VI 400

Неподходящо е да наричаме това чувство морално сетиво. Защото под „сетиво” най-общо се разбира нашата теоретична, отнесена към някакъв предмет, познавателна способност за възприемане. Напротив, моралното чувство (както и изобщо удоволствието или неудоволствието) е само субективно и не дава никакво познание. Няма човек, който да е без морално чувство: при пълна невъзприемчивост към това усещане той би бил нравствено мъртъв. И, ако (да го кажем на езика на лекарите) моралната жизнена сила би преустановила някога въздействието си върху това чувство, тогава човешкият род (като по химически закони) би се разтворил в животинския свят и безвъзвратно смесил с масата от други природни същества. Ние, обаче, нямаме за (нравственото) Добро и Зло така също така никакво сетиво, както и за истината, макар че често се изразяваме така. А, което имаме, това е способността ни при свободен избор да възприемаме въздействието упражнявано върху него от чистия практически разум (и от неговия закон); това е и то, което ние наричаме морално чувство.

ХІІ.
Б) За съвестта.

VI 400

VI 401

Тук подминавам класифицирането на съвестта на видове, а обръщам внимание само на нещо, което следва от изложеното току-що, а именно, че изразът „заблуждаваща се съвест” е една безсмислица. Защото при обективната преценка, дали една постъпка е наш Дълг или не е, можем, наистина, понякога и да се сгрешим. При субективната преценка, обаче, когато чрез своя практически (в случая съдещ) разум отсъждаме, дали сме подлагали тази постъпка на казаната обективна преценка, ние не можем да сгрешим. Защото, иначе, въобще не бихме преценявали практически и, следователно, нямаше да има нито нещо грешно, нито нещо вярно. Безсъвестността, значи, не е някаква липса на съвест, а представлява склонност да не обръщаме внимание на нейната преценка. Когато, обаче, човек съзнава, че е действал по съвест, тогава — що се отнася до вина или липса на вина — от него не може да се изисква нищо повече. Нему само надлежи да прояснява разсъдъка си, кое е, или не е, негов Дълг. А когато се стигне (или вече се е стигнало) до самата постъпка, тогава — и да искаме и да не искаме — съвестта сама ни говори, и то неизбежно. Следователно, да постъпваме по съвест само по себе си не би могло да ни бъде Дълг: ако беше така, трябваше да има и някаква втора съвест, та с нея да осъзнаваме актовете на първата.

Нашият Дълг тук единствено е да култивираме своята съвест, да изостряме вниманието си към гласа на своя вътрешен съдия, както и да използваме всички средства (значи, това е само индиректен Дълг), за да му осигурим подчинението си.

XII
В) За човеколюбието.

VI 401

Любовта е въпрос на усещане и чувство, а не на желание и воля. Аз обичам, не защото го искам, а още по-малко, защото трябва (да бъда принуден към любов); значи, някакъв Дълг да обичам ще представлява една безсмислица. Но благоволението (amor benevolentiae)¹⁷³, може — като действие — да бъде, обаче, подчинено на закон на Дълга. А често безкористното благоволение спрямо хората също бива наричано (макар и твърде неподходящо) любов. Когато, дори, се касае не за щастието на Ближния, а за пълното и доброволно отдаване на собствените цели на целите на някое друго (па било то и свръхчовешко) същество, пак се казва, че това било любов, която ни била също и Дълг. Всеки Дълг, обаче, представлява някаква принуда, някакво принуждаване, дори и да е самопринуждаване в съответствие със Закона. Но, не е станало от любов това, което се върши по принуда.

Наш Дълг е да вършим според възможностите си Добро на Другите, все едно, дали ги обичаме или не. И този Дълг не губи никак от своето значение поради това, че (за съжаление) за нашата порода — след като я опознаем по-добре — ще трябва да направим тъжния извод, че не е особено достойна за любов. Омразата към човека, напротив, винаги е отвратителна, дори и да не се състои в действена враждебност, а само в пълното обръщане на гръб на хората (в отшелническа мизантропия¹⁷⁴). Но благоволението си остава винаги наш Дълг — дори и спрямо човекомразеца; него, разбира се, не можем да харесваме, но можем да му сторим Добро.

А да мразим порока в хората, нито ни е Дълг, нито е противно на Дълга: това е само някакво чувство на отвращение към порока, без волята да има някакво въздействие върху това чувство, нито пък, обратното, то върху волята. Да се прави Добро е Дълг. Който прави това често, а и постига добродетелните си намерения, накрая достига и до там, че започва наистина да обича този, комуто е вършил Добро. Когато, следователно, се казва: че трябва да обичаме своя Ближен като себе си¹⁷⁵, това не значи, че трябва непосредствено (най-напред) да обичаме и посредством тази любов (след това) да вършим Добро. Напротив, това означава: „Прави на Ближния си Добро и вършенето на това Добро ще задейства в теб човеколюбието (като навик и умение за вършене на Добро)!”

Така, практическата любов (amor benevolentiae) се явява като следствие от вършенето на Добро. Единствено директна любов си остава, значи, само любовта поради харесване (amor complacentiae)¹⁷⁶. Но, да бъдем задължавани към такава любов (като към удоволствие непосредствено свързано с представата за съществуването на някакъв предмет), т. е., да трябва да бъдем принуждавани към удоволствие, би било противоречиво.

ХІІ.

Г) За уважението.

Уважението (reverentia), също така, е нещо чисто субективно — чувство от особен вид — и не представлява преценка за предмет, създаването или развиването на която да ни е Дълг. Защото, ако уважението беше Дълг, то, като Дълг, би могло да ни бъде представено само чрез уважението, което имаме за него. Но, да имаме, следователно, за него Дълг: това би било същото, като да имаме Дълг да имаме Дълг. И затова ще е неправилно, ако кажем: „Самоуважението е Дълг на човека”. Напротив, по-скоро, би трябвало да кажем: „Законът в човека неизбежно го принуждава

VI 403

към уважение спрямо собственото му същество”. Уважението, това (своего рода) чувство лежи в основата на определени задължения, т. е. на определени постъпки, които са съвместими с Дълга спрямо самия себе си, а не че човекът имал Дълг на уважение към себе си. Защото субектът трябва да има първом уважение към самия Закон в себе си, за да може въобще да си мисли, че нещо представлява негов Дълг.

ХІІІ.
Общи основоположения на метафизиката на нравите

VI 403

Всички морални доказателства (като философски) могат да бъдат привеждани само посредством познания на разума от понятия, а не — както ги представя математиката — чрез конструиране на понятията. При последните е разрешено да има множество доказателства за едно и също положение, защото в априорния наглед е възможно да има множество определения на свойствата на един обект, а всяко от доказателствата да води към едно и също основание. Да вземем, например, Дълга за истинността. Ако за него ще привеждаме като доказателство най-напред щетата, която лъжата причинявала на другите люде, а после — също като друго доказателство — и недостойнството на лъжеца и накърняването на уважението към самия себе си, то в първия случай ще доказваме Дълга за благоволение, значи, не този за истинността, чието доказателство търсим, и така, следователно, ще доказваме някакъв друг Дълг. А за многото доказателства за едно и също положение, можем да кажем следното: Така някои се утешават, че големият брой на аргументите ще компенсира неоснователността на всеки отделен аргумент; а това е един съвсем нефилософски инструмент и издава лукавство и неискреност. Защото различните, но недостатъчни основания, дори и всички наедно, едно до друго, не си донаждат липсата нито на определеност, нито на правдоподобност. А доказателствата трябва — като причина и следствие и поставени в една линия — да прогресират към достатъчното основание

VI 404

и само така могат да бъдат доказващи. И, все пак, използването на множество доказателства представлява една обичайна хватка в реториката.

Например, доброто стопанисване бива представяно, че уж стояло по средата между два порока: между разточителството и свидливостта. Не можем, обаче, да представяме доброто стопанисване (като добродетел) така, като че се било постигало — в случая с разточителството — чрез постепенното намаляване на разходите (с пестене), нито пък чрез тяхното увеличаването от страна на отдадения на втория порок стопанин; така като че ли така тези два порока, движейки се в насрещни посоки, щели да се съберат в добродетелта на доброто стопанисване. А истината е, че всеки от тези два порока има своята собствена максима, която необходимо противоречи на другата.

Също така не може — и на същите основания — един порок да бъде обясняван нито чрез по-интензивното, отколкото е целесъобразно, осъществяване на определени намерения (e.g. Prodigalitas est excessus in consumendis opibus)¹⁷⁸, нито чрез повечето, отколкото е подходящо, намаляване на осъществяването на тези намерения (e.g. Avaritia est defectus etc.)¹⁷⁹ Но, така не се определя дори и степента на интензивност на действието, а пък от нея уж зависело всичко, т. е, дали поведението било или не било съобразено с Дълга; затова и този начин не може да служи за обяснение на разликата между добродетелта и порока.

Трето: Етическите задължения не трябва да се преценяват според способността, която субектът си приписва да задоволява изискванията на Закона. Обратното, нравствената способност на човека трябва да бъде ценена според категорически повеляващия Закон. Т. е., трябва да ценим етическите задължения не според емпиричното ни познание, което

VI 405

имаме за човека, а според рационалното познание, какви те трябва да бъдат съобразно на идеята за човешкия род.

1) Има само една добродетел и само един порок.

2) Добродетелта представлява съблюдаването на средния път между противоположните мнения.

3) Добродетелта трябва да се научава (подобно на благоразумието) от опита.

Забележки:¹⁸¹

*-404 Обичайните формули принадлежащи — по изказа си — на класическата етика: medio tutissimus ibis¹⁸²; omne nimium vertitur in vitium¹⁸³; est modus in rebus¹⁸⁴, etc.; medium tenuere beati¹⁸⁵; insani sapiens nomen habeat etc.¹⁸⁶ съдържат плитка мъдрост, без каквито и да е определени принципи. Защото, тази среда между двата предела, кой ще ми я покаже? Скъперничеството (като порок) се отличава от пестеливостта (като добродетел), не с това, че се прекалявало с последната, а по това, че представлява един съвсем друг принцип (максима) на стопанисване, а именно, че субектът определя целта на стопанисването не в това да се ползва от имущество си, а — отказвайки се от ползването — само в притежаването му. Също така и порокът на прахосничеството следва да се търси не в прекаленото използване на собственото имущество, а в лошата максима, която прави неговата консумация — без оглед на съхраняването му — да е единствената цел на стопанисването.

ХІІІ.
За добродетелта изобщо.

VI 405

Всички възхвали за идеала за човечеството в неговото морално съвършенство не могат да загубят от своята практическа реалност поради примерите за обратното: какви са хората сега, какви са били някога и какви,

VI 406

предполага се, ще бъдат и в бъдеще. Антропологията, която изхожда само от познания от опита, не може да нанесе никакъв урон на антропономията¹⁸⁹, която е изградена на основата на безусловно законодателстващия разум. Наистина, добродетелта понякога (когато е отнесена към хората, а не към Закона) може да бъде обявявана като заслуга и достойна за награда; въпреки това ние трябва да я разглеждаме сама по себе си отделно и — бидейки тя своята собствена цел — като представляваща своето собствено възнаграждение.

ХІV.
За принципа на отликата между Учението за Добродетелта и Учението за правото.

VI 406

Тази отлика стои в основата на главната класификация на Учението за нравите и се състои в това, че понятието за свободата, което е общо и за двете учения, прави необходимо подразделянето на задълженията на такива на външната и на вътрешната свобода; от тях само последните са етически. Затова вътрешната свобода — като условие за всички задължения на добродетелта (така, както и по-горе учението за съвестта въобще като условие на всеки Дълг)

трябва да бъде разгледана най-напред в една подготвителна част (discursus¹⁹¹ praeliminaris¹⁹²).