(honestas interna, iustum sui aestimum)

Първа част на Елементология на Етиката.

Първа книга.
За перфектните задължения²³⁷ на човека спрямо самия себе си.

Първа глава.

§ 5.

Първият — макар и не най-възвишен — Дълг на човека към самия себе си с оглед на животинската му същност е самосъхраняването в неговата животинска натура.

Противоположна на този Дълг е самопроизволната физическа смърт, която, от своя страна, може да бъде разглеждана било като тотална, било само като частична. Тази физическа смърт, значи, в смисъл на самолишаване (autochiria)²³⁸ от тяло²³⁹, може да бъде или тотална (suicidium)²⁴⁰ или само частична, т. е. самоувреждане, самолишаване от телесен орган²⁴¹ (осакатяване). Самоувреждането, от своя страна пък, може да бъде подразделено: първо, на материално (при което субектът си отнема свои интегрирани части, някакви органи), т. е., се осакатява, и, второ, на формално, при което си отнема (завинаги или само временно) способността за физическата (а с това косвено също за моралната) употреба на своите сили.

В тази глава става дума само за негативни задължения, т. е. за въздържане от действия. Затова тук ще разглеждаме такива задължения, които са насочени срещу пороци противопоставени на Дълга спрямо себе си.

Пункт първи.
За самоубийството.²⁴²

§ 6.

Произволното лишаване на себе си от живот²⁴³ можем едва тогава да наречем самоубийство (homicidium²⁴⁴ dolosum²⁴⁵), когато може въобще да се докаже, че представлява престъпление, извършено било спрямо собствената личност, било — също чрез собственото самоумъртвяване — и спрямо другиго (напр., когато някое бременно лице от женски пол само си отнеме живота).

а) Самоубийството представлява престъпление (убийство). То, наистина, може да бъде разглеждано и като нарушение на Дълга спрямо Ближните (спрямо съпрузите, на родителите към децата, на поданика към неговото началство или към неговите съграждани, накрая дори и като нарушение на Дълга към Бога, като чрез самоубийството човек дезертира от поверения му в света пост, без Той да го е отзовал). Тук, обаче, става дума само за нарушение на един Дълг на човека спрямо самия себе си. Въпросът именно е, дали — като оставим настрана всичките току-що споменати съображения — човек, все пак, не е обвързан да съхранява своя собствен живот само по силата на това, че е личност, както и дали — изхождайки от това положение — не би трябвало да припознаем тази обвързаност като един (и то стриктен) човешки Дълг спрямо самия себе си.

Ще звучи абсурдно, ако кажем, че човек така можел да ощети неправомерно самия себе си (volenti non fit iniuria)²⁴⁶. Така стоикът е считал като привилегия на своята (на мъдреца) личност да може, когато си поиска — даже и без да е притесняван от настоящи или надвиснали злини — със спокойна съвест да напусне живота (като да е някаква задимена стая), тъй като в него за нищо вече не бил могъл да бъде полезен. — Но, тъкмо тази смелост, тази душевна сила да не се бои от смъртта, както и да притежава ценности, които — като човек — може да постави по-горе от живота си, би трябвало да бъде за този мъдрец един още по-силен мотив да не унищожава себе си (едно същество с такава върховна мощ подчиняваща най-силните сетивни подтици), значи да не си отнема живота.

Човек не може да отчуждава личността си, щом става дума за Дълг, следователно, докато е жив. И ще бъде противоречие, ако човек би имал правомощието да се измъква така лесно от всякакво задължение, т. е. да постъпва така свободно, като че ли за тази му постъпка няма и нужда от някакво правомощие.

VI 423

б) Да се лиши човек от някакъв свой орган, представляващ негова неотделима част²⁴⁷ (да се осакати), като, напр., да подари или продаде зъба си, та да бъде монтиран на ченето на някой друг, или пък да се подложи на кастрация, та да може по-удобно да си живее като певец, както и др. подобни: такива неща представляват частично самоубийство²⁴⁸. Отстраняването, обаче, чрез ампутация на мъртъв или застрашаващ да се умъртви — и поради това вреден за живота на субекта орган — не може да се счита за престъпление към собствената личност. Не е такова престъпление и отстраняването на част от тялото, която, обаче, не е никакъв орган: напр. човек да си отреже косата; макар че това няма да е съвсем безукорно, ако с него се цели външно придобиване.

Казуистични въпроси

Дали ще е самоубийство, ако човек се хвърли (като Курций²⁴⁹) в сигурна смърт, за да спаси отечеството? — И също за такъв героичен акт ли ще считаме нечието преднамерено мъченичество, с което човек изцяло се жертва за доброто на човешкия род?

Позволено ли е да предотвратиш чрез самоубийство несправедливата смъртна присъда издадена ти от твоето началство, дори и то да разреши това (както Нерон на Сенека²⁵⁰)?

Можем ли да припишем престъпно намерение на един велик, неотдавна починал, монарх²⁵¹, който носел със себе си бързодействаща отрова, изглежда, за да не бъде принуден — ако бъде пленен във войната, която лично ръководел — да приеме условия за освобождението си, които биха могли да са неблагоприятни за държавата му?; като можем да приемем, че е имал това наум, защото нямаме основание да предположим, че е бил мотивиран, чисто и просто, от гордост.

Или: Някой си човек започнал вече да усеща хидрофобия като резултат от ухапване от бясно куче и, след като му е станало ясно и е научил, че никога не е имало случай някой да е бил излекуван от такова състояние, взел, че се самоубил, за да не би, както бил написал в оставено от него писмо,

VI 424

Някой си решава да му ваксинират вариола и така поставя в несигурност живота си, макар и да прави това, тъкмо за да го запази. По този начин той попада в един съмнителен случай на нарушение на Дълга за самосъхраняване, който е твърде по-съмнителен от този на моряка, който, все пак, не причинява бурята, на която се е подложил, докато нашият човек сам си навлича болестта, която го вкарва в смъртна опасност. Та, значи, разрешено ли е ваксинирането за вариола?

Втори пункт.
За самооскверняването
чрез сладострастие.

§ 7

Природата, както ни е дала любовта към живота, за да се съхрани отделното лице, така ни е дала и половата любов, за да се съхранява човешкият вид. Всяка от двата вида любов представлява природна цел, под което тук разбираме такова свързване на причина със следствие, което в първия случай се мисли без да му се приписва разсъдност, а във втория случай, все пак, по някаква аналогия с разсъдък: като че преднамерено целта е да се създават хора. Тук, обаче, по повод на половата любов се пита: Дали нейната практика — с оглед на самото лице, което я практикува — се подчинява на някакъв ограничителен законов Дълг? Или пък, дали това лице, и без да има споменатата по-горе цел, има правото да посвети употребата на половите си качества на едно просто животинско удоволствие, без с това да нарушава някакъв Дълг спрямо самия себе си? В Учението за правото доказахме, че човек не би могъл да ползва друго лице за такова удоволствие без специалното ограничаване чрез правен договор, с който двете лица да се обвържат реципрочно едно към друго. Но тук, в етиката, въпросът е, дали — с оглед на това удоволствие — за субекта не съществува някакъв Дълг спрямо самия него, чието нарушаване представлява и оскверняване (а не само унижаване) на човешкия род в собственото му лице. Стремежът към това удоволствие се нарича плътска похот²⁵² (също и сладострастие²⁵³), а порокът, който се създава чрез него, се нарича разврат. Добродетелта пък, с оглед на тези сетивни подтици, се нарича целомъдрие, което тук надлежи да представим като Дълг на човека спрямо самия себе си. А противоестествено ще наречем това сладострастие, при което човек бива възбуждан не от действителния

VI 425

предмет, а от представата, която си въобразява за него, създавайки сам в себе си този предмет: значи противно на самата цел. По този начин се създава желание противно на целта на природата, цел по-важна дори от тази на любовта към живота, която е насочена само към съхраняване на индивида, докато половата любов цели съхраняването на целия човешки род.

Не е така лесно, обаче, да се приведе изходящо от разума доказателство за недопустимостта както на противоестествената, така и на само нецелесъобразната, употреба на собствените полови способности, като на едно нарушение (и то, що се отнася до противоестествената употреба, най-тежко) на Дълга на човека спрямо самия себе си. Доказателството лежи, разбира се, в това, че чрез тази злоупотреба човекът — отказвайки се с пренебрежение от своята личност — употребява себе си като средство за задоволяване на животински нагони. С това, обаче, остава необяснена високата степен на увреждане на човешкия род в собственото на субекта лице чрез такъв един противоестествен порок, който според формата си (според своята душевност) изглежда да надминава дори порока на самоубийството: Освен ако обяснението не е в това, че при самоубийството демонстрираното от субекта отхвърляне на собствения му живот, като да е някаква тегоба, не представлява, най-малкото, малодушно отдаване на скотски прелести, а, все пак, изисква кураж, и така оставя място и за уважение към човечеството в собственото на субекта лице. Докато при разврата — предоставяйки се изцяло на животинска наклонност — човек се превръща в противоестествена вещ за потребление, т. е. в един отвратителен предмет, лишавайки се по този начин от всякакво уважение към самия себе си.

Казуистични въпроси.

VI 426

Не е ли, напр., също както при противоестественото сладострастие, така и по време на бременност или при стерилитет (поради възраст или заболяване) на жената или пък, ако това не я влече, противно на природната цел, следователно, и на Дълга на човека (както за мъжа, така и за жената) спрямо себе си, да бъдат употребявани половите свойства? Дали пък тук няма някакъв разрешаващ закон на морално-практическия разум, който — при наличието на конфликт между определящите постъпките основания — да позволява (така да се каже, със снизхождение), някакво само по себе си неразрешено действие, с цел, обаче, да се предотврати някаква по-тежка простъпка? От кой момент нататък, обаче, ще можем да считаме, че ограничаването чрез едно широко задължение се превръща в пуританщина²⁵⁵ (педантичност с оглед на толерантността при спазването на такова задължение) и ще разрешаваме на животинските наклонности — с опасност да се излезе извън рамките на закона на Разума — простор на действие?

Половото влечение бива, също така, наричано и любов (в най-тесния смисъл на думата) и фактически е най-голямото сетивно удоволствие, което е възможно да се получи от някакъв предмет. То, обаче, не е някакво само сетивно удоволствие, каквото се получава от предмети, които харесваме при самото разсъждаване за тях (възприемчивостта за които се нарича вкус), а представлява удоволствие получавано от консумирането на друго лице, и принадлежи към най-високата степен на способността за желание, страстта. Това желание, обаче, не можем да причислим нито към любовта от харесване²⁵⁶, нито към любовта като благоволение²⁵⁷ (тези двете, по-скоро, въздържат субекта от плътските удоволствия), а представлява удоволствие от особен вид (sui generis)²⁵⁸. А сексуалната жар няма, собствено, нищо общо с моралната любов, макар че може и да бъде тясно свързана с нея, ако се присъедини и практическият разум с неговите ограничаващи условия.

Трети пункт.

§ 8.

Тук няма да преценяваме порока състоящ се в този вид неумереност, с оглед на вредата, или телесните болки (разните заболявания), които той докарва на човека. Защото, иначе, би трябвало срещу този порок да се борим с някакъв противодействащ му принцип за доброто състояние на организма и на удобството (значи, на щастието). Последният, обаче, би могъл да обоснове само някакво правило на благоразумието, не, обаче, и един Дълг; най-малкото, той не би бил принципът на един безусловен пряк Дълг.

Злоупотребата с разни вкусотии представлява животинска неумереност при храненето; чрез нея се възпрепятства или намалява способността за разумната употреба на храните. Пороците, които попадат в тази рубрика, са пиянството и лакомията. Човекът в пияно състояние заслужава да бъде третиран не като човек, а като животно; чрез претоварването с ястия, пък, той става временно възпрепятстван да извършва действия, за които са необходими пъргавост и обмисляне при употребата на своите сили. От само себе си е ясно, че човек — поставяйки се сам в такова състояние — извършва нарушение на Дълга спрямо самия себе си. Първото от тези падения (дори и под нивото на животинската природа) обикновено се причинява чрез ферментирали напитки, но също и чрез други упойващи средства, като опиум и други продукти на растителното царство. Употребата на тези средства съблазнява с това, че чрез нея за известно време се създава илюзия за щастие и безгрижие, дори и за някаква мнима сила: следват, обаче, униние и слабост и, което е най-лошото, необходимост от повтаряща се, дори увеличаваща се, употреба на упойващото средство. А лакомията стои по-долу и от това животинско чувствено удоволствие, защото задейства сетивността само като пасивно свойство и дори не възбужда въображението, което, все пак, при напиването представлява, дейна игра на представите; така чрез лакомията човек се приближава още повече до равнището на скота.

Казуистични въпроси.

VI 428

Дали не можем, без да му ставаме панегиристи²⁶⁰ на вината, да му разрешим, все пак — най-малкото като негови апологети — една употреба, наближаваща опияняването, тъй като така компанията става по-разговорлива и откровена? Или пък можем дори да му признаем и заслугата, каквато — според Сенека²⁶¹ — то имало за Катон, а именно, че virtus eius incaluit mero?²⁶² Консумирането на опиума и ракията води по-близо до мерзостта, защото причиненото от тях мнимо опиянено щастие прави човека мълчалив, затворен и необщителен: затова те трябва да се разрешават само като лекарства. Кой, обаче, може да определи мярката на човек, който вече е готов да премине в състояние, където да няма представа за мярка? Мохамеданството напълно забранява виното, но, пък, вместо него разрешава опиума, което не е добър избор.

Втора глава

VI 428

І.
За лъжата. 

§ 9.

VI 429

Лъжата може да бъде както външна (mendacium externum), така и вътрешна. — Чрез първата човек се превръща в предмет на презрение в очите на другите; с втория вид лъжа, обаче, той става, което е още по-лошо, такъв предмет в своите собствени очи и уронва достойнството на човешкия род в собственото си лице. В тези случаи вредата, която може да възникне от лъжата за другите хора, не спада към характеристиките на този порок, (ако беше така, той би се състоял в нарушение на Дълга към Другите); затова тук такава вреда не влиза в сметката. Също така, тук не се отчита и вредата, която субектът сам си причинява чрез този порок; иначе, бихме разглеждали лъжата като пропуск на благоразумието при следването на някаква прагматична — а не на морална — максима: значи, не като нарушение на нравствен Дълг. Лъжата представлява отхвърляне — и същевременно унищожаване — на собственото на субекта човешко достойнство. Субектът, който сам не вярва на това, което казва другиму (дори Другият да е само някакво мислено представено лице), има по-малка стойност, отколкото ако беше само някаква вещ. Защото от свойствата на вещта човек може да се възползва, тъй като тя представлява нещо действително и налично. Докато съобщаването, обаче, на собствените мисли другиму с думи, (преднамерено) съдържащи обратното на това, което говорещият мисли представлява цел пряко противоположна на природната целесъобразност на способността да съобщаваме мислите си. Така лъжата представлява отказ от собствената личност, а лъжецът ще е само някаква измамна видимост на човек, не и същински човек. Истинността на изявленията се нарича, също така, и честност²⁶⁶, ако пък тези изявления са същевременно и обещания — добросъвестност²⁶⁷, а изобщо — искреност²⁶⁸.

VI 430

Не е необходимо лъжата (в етическото значение на думата, въобще като умишлена неистина) да причинява някому вреда, за да я обявим за осъдителна; ако това беше условие, тя щеше да представлява нарушение на правата на Другите. Причината за лъжата може да бъде лекомислие или даже и добродушие; с нея, дори, може да се възнамерява и някаква действително добра цел. Но, все пак, този начин да се преследва цел представлява по самата своя форма престъпление на човека към собствената му личност, както и мерзост, която го прави обект на презрение в собствени му очи.

Човекът, обаче, като морално същество (homo noumenon) не може да употребява самия себе си — в качеството на физическо същество (homo phaenomenon) — като някакво си само средство (като някаква говореща машина), което няма общо с вътрешната цел (съобщаването на мисълта) на казаното. Напротив, човекът — и като явление — е свързан с условието за съвпадение с истината на даденото от първия изявление (declaratio) и така е задължен за истинност спрямо самия себе си. — Лъжа към самия себе си е, напр., ако субектът няма вътрешната вяра в бъдещия Световен съдник при Второто пришествие, но пък лъже, че вярва в Него, като сам си се уговаря, че не би могло да му навреди, а, дори, и ще го ползва, ако изповядва пред Сърцеведа в мислите си такава вяра, та, за всеки случай, с лицемерие да получи благоразположението Му. Или да речем, възможно е такъв човек и да няма съмнение за Съдника и да се ласкае, че вътрешно почитал закона Му, но пък да няма в себе си никакъв друг подтик, освен страха от наказание.

Нечестността²⁶⁹ е липса на съвестност, т. е. на чистота в признанията пред своя собствен вътрешен Съдия, мислен като Личност и в Неговата висша строгост. Нечестност представлява, когато поради егоизъм приемаме желанието като да е самото действие, защото сме имали някакво само по себе си добро намерение: В подобни случаи, вътрешната лъжа, която е пряко противоположна на Дълга на човека спрямо самия себе си, наричаме човешка слабост: подобно на желанието на влюбения да намира все добри качества в своята възлюбена, което го прави да не вижда очебийните й недостатъци. Между другото, нечестността в изявленията ни спрямо нас самите, заслужава най-сериозен упрек. Защото, начевайки от това гнило място (от фалша, който

VI 431

Забележка.

За забелязване е, че според Библията първото престъпление, с което Злото е дошло на този свят, не е Каиновото братоубийство (срещу което въстава дори самата природа), а първата лъжа. И на причинителя на всичкото Зло Библията дава името изначален Лъжец и Баща на Лъжата²⁷⁰; тъй като склонността на хората към фалша²⁷¹