Имануел Кант метафизика на нравите

2) След като вече е субектът е решил, каква ще е постъпката, пред неговата съвест се явява, най-напред, обвинителят, а също и един правен защитник (адвокат) на обвиняемия. Този спор не се урежда доброволно по спогодба (per amicabilem³³⁷ compositionem³³⁸), а се решава съобразно строгостта на правото. Накрая идва редът и на

3) влизащата в сила окончателна — оправдателна или осъдителна — присъда, която съвестта произнася над човека, и с нея спорът приключва. Тук трябва да отбележим, че първата присъда (оправдателната) не присъжда никакво възнаграждение (praemium³³⁹) на субекта, като някакво припечелване на нещо си, което преди това не е имал. От нея обвиняемият ще получи само приятното чувство, че му се е разминала опасността да бъде признат за подлежащ на наказание. Затова и тук блаженството от утешаващата преценка на съвестта не е позитивно (радост), а е само негативно (успокоение след преминала боязън). Това блаженство можем да припишем единствено на добродетелта, разглеждана като борбата в човека срещу влиянието на Злия принцип.

Забележки

*-439 Човекът, който в своята съвест едновременно се обвинява и съди, трябва да разглежда себе си като някаква двойствена личност. Той стои, като да има някакво двойно Аз, от една страна, разтреперан пред един — и то поверен лично нему — съд, а, от друга страна, по силата на своето рождено правомощие, изпълнява и длъжността на съдията. Тези неща се нуждаят от предварително разяснение, та да не би разумът да изпадне в противоречие със самия себе си:

Така аз, обвинителят, но, все пак, същевременно и обвиняем, съм един и същи човек (numero³⁴⁰ idem³⁴¹). Като субект, обаче, на моралното, изходящо от понятията на свободата, законодателство, където човекът е поданик на Закон, който сам си дава (homo noumenon), аз съм различен (specie³⁴² diversus³⁴³) от надарения с разум човек на сетивността³⁴⁴; различен, но само в практически аспект (няма теория за причинна връзка в отношенията между интелигибелното и сетивното). А това представлява специфичната разлика между характеризиращите човека способности (между висшата и нисшата). Първият (homo noumenon) обвинява, а насреща му се разрешава да има правен помощник (адвокат) на обвиняемия.

След приключване на съдебното дирене вътрешният съдия, в качеството си на властимаща личност, издава присъдата си: щастие или нещастие (като морални последици от деянието). По-нататък, обаче, ние не можем да изследваме с нашия си разум властта и мощта на този съдия (като на световен владетел); можем само да почитаме неговото безусловно iubeo³⁴⁵ или veto³⁴⁶.

Втори раздел.
За първата повеля на задълженията спрямо
самия себе си.

§ 14.

Тя гласи: Познай (изследвай из основи) себе си не според физическото си съвършенство (според пригодността или непригодността за целите, които си си харесал или са ти наложени), а според моралното (сърцето си) в отношението ти към Дълга; изследвай го дали е добро или зло, дали източникът на поведението ти е чист или нечист и кое принадлежи изначално към субстанцията ти като човек и кое си спечелил или привнесъл, и дали може да се счете, че то се дължи на теб и да се причисли към моралното ти състояние.

Моралното самопознание, което изисква от нас да достигнем до най-трудните за изследване дълбини (пропасти) на сърцето, представлява началото на всяка човешка мъдрост. Защото тя, мъдростта, която се състои в хармонията на волята на интелигентното същество с крайната цел на съществуването му, изисква от човека той да изчисти най-напред вътрешните препятствия (създадени от загнездената в него зла воля) и, след това, да развие невъзможно да бъде загубената своя изначална заложба на добрата воля, (само адският път на самопознанието отваря пътя към божествеността³⁴⁷).

§ 15

Това морално самопознание, първом, ще изгони като противоречиво фанатичното презрение към себе си като към човек изобщо (към целия човешки род). Та, самата намиращата се в нас възхитителна заложба към Доброто е тази, която прави човека достоен за уважение; поради това можем да считаме заслужаващ презрение само този, който постъпва противно на тази заложба (т. е., нас самите, а не и човешкия род в наше лице). От друга страна, моралното познание противодейства и на измамното болно самолюбие да считаме като доказателства, че имаме добро сърце, нашите си желания, дори и да са придружени с голям копнеж. Защото желанията, сами по себе си, са и си остават бездейни (и молитвата представлява също само едно вътрешно декларирано пред Сърцеведа желание). А безпристрастността и честността в преценката за нас самите нас при сравняване със Закона, както и за нашето вътрешно морално достойнство или недостойнство: това са задължения

VI 442

към нас самите, непосредствено произтичащи от споменатата по-горе повеля за самопознание.

§ 16.

Изхождайки единствено от разума, човекът няма никакъв друг Дълг, освен към хора (спрямо самия себе си или спрямо друг човек). Защото неговият Дълг спрямо друг някой субект представлява моралната принуда оказвана върху него чрез волята на Другия. На първо място, следователно, упражняващият принудата (задължаващият) субект трябва да бъде някакво лице. На второ място, това лице трябва да е дадено като предмет на опита, защото задължаваният трябва да действа за осъществяване на целта на задължаващия субект, а това може да стане само в отношенията между две реално дадени същества (а някакво нещо, което можем само да го мислим, не може да бъде причина за осъществявани според цели последствия). Според целия ни опит, обаче, ние не знаем да има никакво друго — освен човека — същество, което да е способно да има задължения (активни или пасивни). Следователно, човек не може да има никакъв Дълг към каквото и да е друго същество, освен към човек.

Но, ако човек си представя, че има Дълг към същество, което да не е човек, това би се дължало само на двусмислеността на рефлексивните понятия: този мним Дълг към други същества представлява Дълг на човека, но към самия себе си. Към това недоразумение човек се подвежда като обърква този свой Дълг с оглед на други същества, за Дълг към самите тези същества.

Такива въображаеми задължения може да бъдат насочен било към предмети без личност, било към притежаващи такава, но, пък, невидими (които не могат да бъдат представени на външните ни сетива). Първите предмети (вещи³⁴⁹) могат да бъдат както самите природни вещества, така и предмети, който са способни да се размножават, но нямат сетива, или пък принадлежат към надарената с усещания и избор част от природата (минерали, растения, животни). Вторите (свръхчовешки) могат да бъдат мислени като духовни същества (ангели, Бог).

Пита се: Дали между съществата от тези два споменати вида и човека се установява някакво отношение на Дълг и — ако да — какво ще да е то?

§ 17

Склонността към разрушаване (spiritus destructionis) на красивите, макар и неживи предмети в природата е противна на Дълга на човека към самия себе си. Защото тя отслабва или изличава една такава настройка на човешката чувственост, която, макар и сама по себе си да не е морална, но, все пак, доста съдейства на моралността: най-малкото, тя ни подготвя да можем да обичаме неща без намерение за полза (напр. красивите кристални образувания, неописуемата красота на растителното царство).

Що се отнася до живата, макар и нямаща разум, част от създанията (животните), наш Дълг е да се въздържаме от насилствено и жестоко третиране, което вътрешно е много противоположно на Дълга на човека към самия себе си. Защото чрез него се притъпява съчувствието на човека към техните страдания и така отслабва, а постепенно се и затрива, една естествена заложба (съчувствието), която е твърде полезна за моралността на човека по отношение на другите хора. Това е така, макар и бързото (и без мъчения) умъртвяване на животните да принадлежи към прерогативите на човека, както също и тяхното използване — макар и не „прекосили” — за работа (с каквато хората трябва да се примиряват). И, обратно, предизвикват отвращение пълните с мъчения физически опити предназначени само за спекулативни нужди, когато и без тях целта може да бъде постигната. Дори и благодарността към дълголетната служба на някакъв стар кон или пес (като да са били членове на семейството), представлява индиректен — именно с оглед на тези животни — Дълг на човека; разгледана, обаче, директно, тази благодарност винаги представлява само един Дълг на човека към себе си.

§ 18.

Има неща, които се намират изцяло извън обсега на опита ни; въпреки това, обаче, що се отнася до тяхната възможност, се срещат в нашите идеи, напр., идеята за Бога. По отношение на Него ние имаме също така Дълг, който наричаме религиозен. Това, именно, е Дългът: „Да припознаваме всичките си задължения като (instar)³⁵⁰ Божи повели”³⁵¹. Това, обаче, не представлява съзнание за Дълг към Бога. Фактически, тази идея произлиза изцяло от нашия разум и е създадена от самите нас, за да ни служи: било, 1-во) за обяснение — в теоретически аспект — на целесъобразността във вселената, било, 2-ро) за мотивация на нашето поведение.

VI 444

Така, ние нямаме тук едно реално дадено ни същество, спрямо което да сме обвързани със задължения; иначе, би трябвало преди това неговата действителност да ни е доказана в опита (дадена в откровение). Но Дълг на човека спрямо самия себе си е да прилага тази неизбежно налагаща се на разума идея към моралния закон в нас, където тя има най-голяма нравствена плодотворност. Следователно в такъв смисъл (практически) може да се каже: „Дълг на човека спрямо самия себе си е да има религия”.

Първи раздел.

§ 19.

Доизграждането (cultura) на собствените природни способности (духовните, душевни и телесни сили) — като средства за постигането на всякакви възможни цели — е Дълг на човека към себе си. Човекът е длъжен към себе си (като към едно разумно същество) да не оставя да ръждясват неизползвани естествените му заложби и способности, от които неговият разум може някога да се възползва. Той може и да е доволен от степента на вродените му способности с оглед на своите си природни необходимости. Но, дори и така да е: неговият разум трябва — изхождайки от принципи — да му обърне внимание върху нищожния размер на неговите способности, с които се е задоволил; а също и да го настави, че — като способно за цели (т. е., способно да прави предмети своя цел) същество — човек трябва да благодари за употребата на своите сили не толкова на инстинкта на природата, колкото на свободата, с която определя споменатата степен на способностите си. Следователно, култивирането на собствените способности (за разните цели) няма да е с намерение за постигане на някаква полза:

VI 445

защото, иначе, би могло да се окаже, че (съгласно принципите на Русо) по-голяма полза бихме имали от първичността на естествения живот и от задоволяването на грубите си естествени нужди. Напротив, за човека, както да култивира своите способности (а от тях — някои повече от другите, според различието на собствените цели), така и да бъде съответен в прагматичен аспект на целта на собственото си съществуване: тези неща са за него повели на морално-практическия разум, както и Дълг към самия себе си.

Душевни сили³⁵³ са тези, които стоят на разположение на разсъдъка и на правилата, които той ползва при задоволяването на разни намерения; на тях опитът им служи като ръководна нишка. Такива са паметта, въображението и др. подобни, с чиято помощ могат да бъдат изградени ученост, вкус (вътрешно и вътрешно усъвършенстване³⁵⁴) и т. н., и които предлагат средства за постигане на различни цели.

И, накрая, културата на телесните способности (гимнастиката в собствен смисъл) представлява грижата за това, което съставя тъканта (материята) на човека, и без което неговите цели не биха били постигнати. Поради това трайното и преднамерено съживяване на животинските сили в човека представлява негов Дълг³⁵⁵ спрямо самия себе си.

§ 20.

На кои от тези физически съвършенства, които човек прави своя цел, а същевременно и свой Дълг, ще бъде давано предимство, а и в каква пропорция помежду им? Това е предоставено на хората да изберат с оглед на съответния техен вкус към определен начин на живот, както и на преценката на нужните им за това сили (дали ще се посвети, напр., някой на някакъв занаят, друг на търговия, или на наука). Защото, независимо от нуждата да се самосъхранява, която сама по себе си не може да обоснове никакъв Дълг,

VI 446

за човека е Дълг спрямо самия себе си да бъде полезен член на света: а това принадлежи към съществуващото в неговото собствено лице достойнство на човешкия род, което той трябва да не унижава.

Втори раздел.

§ 21.

На първо място — субективно — този Дълг се състои в чистотата (puritas³⁵⁶ moralis) на душевността по отношение на задълженията. А, именно, тя да е такава, че Законът сам по себе си — без примес на произхождащи от сетивността намерения — да е мотивът на постъпките и те да бъдат извършвани не съобразно на Дълга, а заради Дълга. Повелята тук е „Бъдете свети!”³⁵⁷.

И, на второ място, обективно: С оглед на цялостната морална цел (на съвършенството), т. е., що се отнася до цялостния Дълг на човека и постигането на пълнота и завършеност на моралната цел с оглед на самия себе си, повелята гласи: „Бъдете съвършени!”³⁵⁸ Стремежът да се постигне тази цел, обаче, при човека е само прогрес от едно съвършенство към друго: „има и добродетел, има и похвала, стремете се към това”³⁵⁹.

§ 22.

Този Дълг към самия себе си — разглеждан по своето качество — е Дълг стриктен и перфектен (съвършен). По своята степен, обаче — поради немощта (fragilitas)³⁶⁰ на човешката природа — той представлява един широк и несъвършен Дълг. Именно това съвършенство, стремежът към което, макар не и неговото постигане в този живот, представлява Дълг, който — с оглед на обекта (идеята, чието реализиране трябва да бъде наша цел) — е стриктен и перфектен; с оглед на субекта, обаче, е Дълг несъвършен и широк.

VI 447

Дълбините на човешкото сърце са непостижими. Няма такъв човек, който да се познава достатъчно така добре, та да може да каже, че подбудата да съблюдава Дълга, която усеща в себе, произлизала била изцяло от представата за Дълга и че за нея не са съдействали и други, сетивни подтици; подтици насочени към получаване на полза (или към предотвратяване на някаква вреда): такива, които при други условия също така добре биха служили и на порока. Що се отнася, обаче, до съвършенството, разглеждано като морална цел, в неговата идея (обективно) има само една Добродетел (като нравствена сила на максимите). Обаче, на дело (субективно) има множество добродетели с хетерогенно естество, между които не би могло да не намерим, ако речем да търсим, и някоя недобродетел³⁶¹ (нея, именно поради това, че е в компанията на добродетелите, обикновено не наричаме порок). Нашето самопознанието, обаче, никога не ни дава да видим достатъчно ясно пълнотата или недостатъчността на този вид добродетели; а всичките те не могат да бъдат породени от друг, освен от несъвършения Дълг да бъдем съвършени.

Следователно, всички задължения спрямо самия себе си — с оглед на целта на човешкия род в нашето собствено лице — са само несъвършени задължения.

Втора част на
Елементологията на етиката.

За етическите задължения спрямо Другите.

Първа глава
За задълженията спрямо Другите, разглеждани
само като хора.

VI 448

Подразделяне.

§ 23.

VI 448

VI 449

§ 24.

Ако иде реч за закони на Дълга (а не за природни) и то за такива, които регулират външните взаимоотношения на хората, това ще означава, че разглеждаме себе си като намиращи се в един морален (интелигибелен) свят. В този свят — като по аналогия със физическия — свързването на разумните земни същества става чрез привличане и отблъскване. По силата на принципа на взаимната любов хората се намират в непрекъснато приближаване един към друг; а поради принципа на уважението, което си дължат един другиму, се държат на разстояние един от друг. И, ако една от тези велики нравствени сили изчезне — ако смея да си позволя да използвам тук думите на Халер³⁶², макар и в друго отношение — „тогава Нищото (на неморалността) с отворена паст би изпило като капка вода цялото царство на (моралните) същества”³⁶³.

§ 25.

VI 449

Същото трябва да кажем и за уважението, което дължим към другите хора. Под уважение тук няма да разбираме чувството изпитвано при сравняване на собствената ни стойност с тази на Другите (привично такива чувства изпитват, напр., децата към своите възрастни, ученикът към своя учител; изобщо, нисшестоящият към своя висшестоящ). А ще разбираме максимата, по силата на която ограничаваме собствената си самооценка чрез достойнството на човешкия род в лицето на Другия, т. е., уважение в практически смисъл на думата (observantia³⁶⁵ aliis praestanda³⁶⁶) ³⁶⁷.

Дългът на свободното уважение спрямо другите хора, собствено, е само негативен (да не се поставяме по-високо от тях) и е аналогичен на правното задължение да не уронваме никому Своето.

VI 450

Можем, следователно, да изразим Дълга на любов към Ближния и така: това е Дългът да приемаме за свои целите (само доколкото не са безнравствени) на Другите. А Дългът на уважение към Ближния ни се съдържа в максимата: да не принизяваме никого, като го правим да е само средство за постигане на целите ни (да не изискваме от Другите да се унижават, за да робуват на нашите цели).

Като изпълняваме Дълга си на любов към Другите — и сдобивайки се така със заслуга спрямо тях — ние същевременно ги и задължаваме. А чрез съблюдаването на Дълга на уважението, ние задължаваме само себе си, като се държим в своите си граници, за да не отнемаме от Другите нищо от достойнството им, което те — като хора — имат правото да притежават.

Специално относно Дълга

§ 26.

Човеколюбието (филантропията) разглеждаме тук не като любов към хората възникнала от това, че ги харесваме, а в практически смисъл, т. е. като действено благоволение имаща, следователно, отношение към максимата на постъпката. Този, когото радва добруването (salus)³⁶⁸ на хората, доколкото ги разглежда чисто и просто като човеци, и който изпитва удоволствие от това, че на Другите им е добре, наричаме човеколюбец³⁶⁹ (филантроп). Този пък, комуто е добре, само когато на Другите им върви зле, наричаме човекомразец³⁷⁰ (мизантроп в практически смисъл). Този, комуто е все едно, как са останалите люде, стига само нему да е добре, е себелюбив егоист³⁷¹ (solipsista)³⁷². Тогова, обаче, който страни от хората, защото не намира нищо приятно в тях, макар и да желае на всички доброто, бихме могли да наречем саможив³⁷³ (естетически мизантроп), а самото странене от хората — антропофобия.

§ 27.

VI 450

VI 451

§ 28.

Благоволението (като понятие принадлежащо към универсалната любов към човека е най-голямо по своя обхват|обем|, но е най-малкото според степента|съдържаниетo| си. И, когато казвам, че съм съпричастен към добруването на някой човек само според универсалната любов към човека, тогава интересът, който имам в случая, ще е най-малкият, който би могъл да бъде: само дето не съм безразличен към споменатия човек.

Все пак, някой ще ми е по-близък от Друг що се отнася до благоволението, а на себе си аз пък съм си най-ближен. Как, тогава, това ще се съгласува с формулата: „Обичай твоя Ближен като себе си”? Ако Някой ми е по-близък (по отношение на Дълга за благоволение) от Другия, аз, следователно, ще съм обвързан за по-голямо благоволение към него, отколкото към Другия; а пък за себе си, да си призная, ще съм още по-близък (относно самия Дълг за благоволение) отколкото към всеки Друг. Затова аз няма да мога, както поне изглежда, да кажа, без да влезна в противоречие със себе си, че ще трябва да обичам всеки човек като себе си: защото мерилото на себелюбието няма да допусне никаква разлика в степени.

VI 452

Подразделяне на

VI 452

А)  на благотворителността;

Б)  на благодарността;

В)  на съпричастността;

А.
Относно Дълга за благотворителност.

§ 29.

Да си угаждаме, но само доколкото е необходимо, за да ни е приятен животът (да се грижим за тялото си, но и без да го изнежваме) — това принадлежи към задълженията ни спрямо нас самите. Обратното би означавало да се лишаваме скъпернически (робски) от необходимото за приятната консумация на живота; или чрез прекалена дисциплина на нашите естествени наклонности сами (фанатично) да си отнемаме наслаждението от радостите на живота: това би противоречало на Дълга на човека спрямо самия себе си.

Как е възможно, обаче, да се предполага, (а и изисква) от всички ни не само доброжелателност по отношение на Другите (разбирана само като желание, което нищо не ни струва), но също така тя да бъде и практическа, т. е. благотворителност — да вършим, когато имаме възможност, Добро на Нуждаещите се, и това да ни се вменява като Дълг? Доброжелателността представлява удоволствието, което изпитваме от блаженството (добруването) на Другите. Благотворителността, обаче, е максимата да направим своя цел това добруване; а Дългът за благотворителност е упражняваната от разума върху субекта принуда да приеме тази максима като всеобщ Закон.

Не, обаче, никак очевидно от само себе си въобще в разума ни да е заложен такъв закон. По-скоро, изглежда максимата: „Всеки за себе си, един Бог (съдбата) за всички ни” да е най-естествената.

§ 30.

VI 453

Защото всеки изпаднал в нужда човек, желае Другите да му помогнат. От друга страна, да речем, че човек възприеме максимата да не помага на Другите, когато са в беда и го оповести: така той би направил тази максима като да е универсален позволяващ Закон. И, когато той самият изпадне в беда, тогава също и всеки Друг би му отказал своето съдействие, или, най-малкото, би бил оправомощен да го откаже. Значи, тази егоистична максима ще противоречи сама на себе си, ако бъде направена универсален Закон, защото противоречи на всеобщия общополезен Дълг на хората да вършат благодеяния спрямо нуждаещите. А, също, и защото хората, бидейки същества, които може да се нуждаят в помощ, следва да гледат на себе си като Ближни, т. е. като разумни същества, които природата е обединила за взаимна помощ в едно и също обиталище.

§ 31.

VI 453

Казуистични въпроси.

VI 454

До къде трябва човек да харчи имуществото си за правене на благодеяния? Във всеки случай, не и дотам, че накрая сам да се нуждае от благотворителността на Другите.

Или: Господарят, като упражнява получената от закона на страната власт над своя крепостен към наследствен поземлен имот селянин³⁷⁶, му отнема така свободата да бъде щастлив по начин, какъвто сам си избере. Та, пита се, може ли този господар да счита себе си за благодетел на този крепостен, тъй като бил се грижел, според своите си представи за блаженство, бащински за него?

Или, обратното, не е ли несправедливостта да бъде лишаван човек от свободата му изцяло противоречаща на правния Дълг? И, ако под това условие Някой предоставя себе си на благодетелността на господар, няма ли за този, който доброволно се е съгласил, това да е най-голямото унижение на човешкото му достойнство? Дали — при това положение — дори и най-голямата грижа положена от господаря за последния би представлявала въобще някакво благодеяние? Или: да не би пък заслугата от така положената грижа да е чак толкова голяма, че да е съизмерима с човешкото право? Не можем да сторим благодеяние никому (с изключение на непълнолетното дете и на умствено увредения), ако му натрапваме — изхождайки от своите си понятия за блаженство — някакъв подарък; благодеяние можем да сторим единствено според понятията за блаженство на самия облагодетелстван.

Възможността да се прави благодеяние зависи от материалните възможности: това е резултат, най-вече, от привилегированото облагодетелстване на Някои поради несправедливостта на управлението. Последното установява такова неравенство в благосъстоянието между хората, че за някои от тях получаването на благодеяние от Другите става необходимо. Дали при тези обстоятелства подкрепата, която богаташът оказва на нуждаещия се, изобщо може да носи името „благотворителност”, с което някои с удоволствие, като да е заслужено, се хвалят?

Б.
Относно Дълга за благодарност.

VI 454

VI 455

§ 32.

Благодарността е Дълг, а не само някаква максима на благоразумието, съгласно която — като засвидетелствам обвързаност към благодетеля си поради оказано ми благодеяние — да го подбудя към още благодеяния (gratiarum actio est ad plus dandum invitatio)³⁷⁷. Защото, в последния случай, аз бих си служил с тази демонстрация само като със средство за други мои намерения, докато благодарността представлява едно непосредствено принуждение упражнявано от моралния закон, т. е. Дълг.

Освен това, трябва да разглеждаме благодарността като специален и свещен Дълг, т. е. като Дълг, нарушаването на който — бидейки възмутителен пример³⁷⁸ — унищожава в самия й принцип моралната подбуда към благотворителност. А свещен е този морален предмет, обвързаността с оглед на който не може да бъде напълно погасена чрез никакъв съответстващ й акт (в случая: задълженият към благодарност винаги си остава задължен). Всеки друг Дълг е само обикновен Дълг. Никога, обаче, каквото и да е отблагодаряване не може да компенсира и погаси полученото благодеяние, тъй като облагодетелстваният никога няма да може да отнеме на благодетеля си предимството да е бил първи в благоволението. Но, и без да е налице акт на благодеяние, даже и самото сърдечно благоволение е вече достатъчно основание за обвързване към благодарност. Такава благодарна душевност наричаме признателност.

§ 33.

По своя обхват Дългът за благодарност се отнася не само спрямо съвременниците ни, но също и към предците, дори и към тези от тях, чиито имена не можем да назовем със сигурност. Това е и причината, поради която ще се счита недостойно, ако не защитим по възможностите си древните мислители³⁷⁹, които можем да считаме за наши учители, срещу всякакви нападения, обвинения и омаловажавания. Но, пък, би било глупава илюзия да им приписваме — само поради тяхната античност — някакво превъзходство в талант и добра воля над новото поколение и да презираме — в сравнение с древността — всичко ново,

VI 456

като че светът по природни закони намалявал непрекъснато своето първоначално съвършенство.

В.
Съпричастността е Дълг. ³⁸⁰

§ 34.

VI 456

VI 457

Мъдрецът-стоик е демонстрирал възвишеност на своите представи, когато е казал: „Нуждая се от приятел, не за да ми оказва помощ в бедност, болест, пленничество и т. н., а на когото да мога да помагам и така да спасявам човек”. Но същият този мъдрец, когато вече било невъзможно да бъде спасен неговият приятел, заявява: „Какво ме засяга това?”, т. е. отхвърлил е несвободното съчувствие.

И, действително, когато страда някой Друг, комуто не мога да помогна срещу болката, а пък се и оставя тя (посредством силата на въображението) да ме зарази: тогава от нея ще страдат вече двама, макар (в природата) тя да засяга само едного. Не може, обаче, да ни бъде Дълг да увеличаваме болката в света, значи не може и да ни е Дълг да вършим Добро от несвободно състрадание: това би било обиден вид благодеяние, наречено милозлива мекосърдечност³⁸⁷, изразяващо благоволение оказвано като на недостоен. А това няма място в отношенията между нас, хората, които нямаме право да се хвалим, че сме били достойни за щастие.

§ 35.

Само по себе си, не ни е Дълг да изпитваме състрадание към Другите, нито да се радваме с тяхната радост. Дълг ни е, обаче, действената съпричастност към тяхната съдба. Поради това за нас е индиректен Дълг да култивираме в себе си състрадателните естествени (естетични) чувства и — изхождайки от морални принципи и техните съответстващи емоции — да ги използваме като средства за съпричастност.

Така: наш Дълг е, не да заобикаляме местата, където има бедни, на които липсва най-нужното, а да ги посещаваме; наш Дълг е да не избягваме болниците или затворите за длъжници и тем подобни, та така да си спестяваме болезненото съчувствие, което иначе не бихме могли да избегнем. Защото това чувство представлява един вложен в нас от природата подтик да направим това, което представата за Дълга сама не би могла да предизвика.

Казуистични въпроси.

VI 458

Не би ли било въобще по-добре за благото на света, ако всичката моралност на хората беше ограничена само до правните, затова пък изпълнявани с най-голяма добросъвестност, задължения, а благоволението да причислим като Adiaphora към безинтересните за морала неща? Трудно е да предвидим какви последици би могло да има това за щастието на хората. Така, обаче, светът би се лишил от една голяма морална красота, а именно от човеколюбието. А, и без да изчисляваме произтичащите от него (за блаженството на хората) предимства, само по себе си човеколюбието е необходимо, за да виждаме света в пълното му съвършенство на едно красиво морално цяло.

За пряко (contrarie)³⁸⁸ противоположните на човеколюбието пороци на ненавистта към човека.

§ 36.

VI 458

а) Завистта (livor³⁸⁹) е склонността да възприемаме болезнено чуждото благополучие, дори и да не вреди на нашето собствено. Нея, когато се изяви на дело (да ощети благото на Другия), наричаме квалифицирана завист; иначе, обаче — само неприязън (invidentia)³⁹⁰. Последната представлява само една непряко-злостна душевност, а, именно, нежелание да видим собственото си благополучие засенчено от благополучието на Другите. Защото ние не правим оценката на собственото благополучие според вътрешната му стойност,

VI 459

а я правим нагледно осезаема като вземаме за мащаб благополучието на Другите. Затова понякога казваме за съгласието и щастието в някой брак или семейство, че били достойни за завист и т. н.: като че ли въобще ни прилича да завиждаме някому за каквото и да било. Подбудите към завист лежат, следователно, вътре в природата на човека и, само когато избият навън, се превръщат в този отвратителен порок. А той е порок на мрачна, самоизмъчваща страст, която е насочена, най-малко според желанието, към разбиването на щастието на Другия: затова тя е противоположна на Дълга на човека, както към самия себе си, така и към Другите.

Причината за възможността на един такъв порок лежи в зле разбрания Дълг спрямо самия себе си. Този Дълг, именно, изисква от нас да не се нуждаем от благодеянието на Другите, налагащо ни обвързаност към тях, нито пък да го търсим, и че е по-добре сами да понасяме тежестите на живота. Защото, иначе ще се окаже, че поради стореното ни благодеяние, сме се оказали спрямо благодетеля си в обвързаност (задължение). Това се корени в опасението да не изпаднем така на по-ниското стъпало на защитавания по отношение на своя защитник, което пък ще бъде противно на нашата самооценка (на достойнството на човешкия род в нашето собствено лице). Поради това ние щедро раздаваме благодарността си спрямо тези, които неизбежно са ни изпреварили в благодеянието (към предците, когато ги поменаваме, или спрямо родителите); скъпим се с нея, обаче, спрямо съвременниците ни. Да, но стремейки се да направим незабележимо това отношение на неравенство с благодетеля си, май постигаме обратното.

Неблагодарността представлява възмущаващ човещината порок, не толкова поради вредата, която нейният пример може да причини на хората, като ги възпира от благотворителност: Защото людете с истинска морална душевност могат, тъкмо поради отхвърлянето на всякаква отплата за своето благодеяние, да влагат в него още по-голяма вътрешна морална стойност. Но възмутителността на този порок се дължи най-вече на това, че той обръща човеколюбието с главата надолу, като липсата на любов се изражда даже като в някакво правомощие да се мрази благодетелят.

в) Злорадството. То е пряко противоположно на съпричастността и също не е чуждо на човешката природа.

VI 460

Но, високомерието на някои люде, на които непрекъснато им е вървяло добре, както и илюзорното им самодоволство, че били имали добро поведение (дължащо се, собствено, само на късмета, че не са били все още подлагани на изкушение към обществено укорим порок): тези две неща, които самолюбивите люде си ги броят за своя заслуга, произвеждат в човек злорадството — една враждебна радост. А тя е напълно противоположна на Дълга според принципа на съпричастност (на честния Хремес³⁹¹ на Теренций³⁹²): „Аз съм човек: всичко, което засяга хората, засяга и мен.”³⁹³

Най-сладкото злорадство е жаждата за мъст, имаща в допълнение и привидността на някакво висше право, даже и на Дълг (като желание за справедливост). Така то ни предразполага да направим своя цел увреждането на Ближния, дори и това да не ни носи някаква полза.

Всяко едно деяние увреждащо нечие право заслужава наказание, с което деецът да получи възмездие за извършеното от него престъпление (а не само да бъде възстановена нанесената щета). Наказанието, обаче, представлява акт не на частно правомощие на пострадалия, а на различен от него правораздаващ съд, който прилага законите на един Суверен върху всички, които са Му подчинени. И, ако ние, както се изисква в етиката, разглеждаме хората като намиращи се в правно, но под чисти закони на разума (не под граждански) състояние, то никой, освен Този, който е Висшият морален законодател, няма правомощие да налага наказания и да възмездява за нанесените на хората страдания. И единствено този Законодател (а именно Бог) може да каже „Отмъщението е мое, Аз ще отплатя.”³⁹⁴ Следователно, Дълг на добродетелта е, не само да не отвръщаме с омраза на враждебността на Другите, а и дори да не зовем за мъст към Световния съдник. Защото, от една страна, всеки човек си има в себе си достатъчно собствена вина и сам

VI 461

твърде се нуждае от опрощение, а от друга страна, и то най-вече, защото от омраза не трябва да бъде налагано наказание: никакво, и от никого. Поради това помирението (placabilitas)³⁹⁵ е човешки Дълг, който, обаче, не трябва да объркваме с мекушавата търпимост към нанасяни ни оскърбления (mitis³⁹⁶ iniuriarum³⁹⁷ patientia³⁹⁸. Последното ще представлява отказ от прилагането на строги (rigorosa³⁹⁹) мерки за предотвратяване занапред на оскърбления от страна на Другите и би означавало да изоставим собствените ни права да бъдат потъпквани от Другите: следователно, ще представлява и нарушение на Дълга на човека спрямо себе си.

Всички тези пороци биха могли да направят омразна самата човешка природа, ако (като квалифицирани) бъдат възприети за принципи. Обективно погледнато, те са безчовечни; разглеждани субективно, обаче, същите пороци, както ни учи опитът за нашата си ни порода, са и човешки. Някои от тези пороци възбуждат силно отвращение и би могло да бъдат наречени дяволски, както пък и, обратното, техните противоположни добродетели — ангелски. Но и двете тези понятия са само идеи за някакви максимуми, мислени като мащаб за сравняване на степените на моралност. С този мащаб, мястото на човека се определя или на Небето, или в Ада, и той не се приема като някакво усреднено същество⁴⁰⁰, което да не заема нито едното, нито другото място. Няма да решаваме тук, дали Халер е сполучил по-добре със своето определение за човека като „съмнителен мелез между ангел и говедо”⁴⁰¹. Но, деленето на половина, като след смесване на нееднородни неща, за да се получи „средно взето”, не ни води до определено понятие за порядъка на нещата и нищо не ни помага в класифицирането на същества, чиято родова отлика ни е неизвестна.

Първото противопоставяне (между ангелската добродетел и дяволския порок) е пресилено. Що се отнася до второто противопоставяне (между ангели и скотове), то също е неправомерно: Макар и хората да изпадат, за съжаление, и в животински пороци, това не ни дава право да кажем, че тези пороци са тяхна видова отлика: също както и фактът, че някои дървета в гората са криви, не ни дава основание да ги обявим за отделен вид растения.

Втори раздел.

§ 37.

Умереността в претенциите ни, т. е. доброволното ограничаване на нашето самолюбие чрез самолюбието на Другите наричаме скромност, а липсата на тази умереност (нескромността) с оглед на достойнството ни да бъдем обичани от Другите — себелюбие (philautia). Нескромността, пък, в претенцията да бъдем уважавани от Другите, това е надменността (arrogantia).

Уважението, което имаме към Другия, или което Другият може да изисква от нас (observantia aliis praestanda), представлява признаване на достойнство (dignitas) в Другия, т. е. признаване на такава негова стойност, която няма цена или еквивалент, срещу който обектът на оценката (aestimii) да може да се размени. А презрението, пък, е оценката за нещо, че няма никаква стойност.

§ 38.

Всеки човек има спрямо своите Ближни правомерната претенция на уважение; а и той също така е реципрочно обвързан към уважение спрямо всеки Друг.

Достойнство е самата принадлежност към човешкия род. Защото човекът не може да бъде употребяван от друг човек (нито от Другите, нито дори и от самия себе си) като средство. Напротив, той винаги трябва да бъде третиран като цел и тъкмо в това се състои неговото достойнство (личността). Чрез това си качество човек се издига над всички други същества от този свят, които не са хора и поради това могат да бъдат употребявани: значи, издига се над всички вещи. Както човек не може да продаде себе си за никаква цена (което би противоречало на Дълга за самоуважение), така и той не може да постъпва противно на също толкова необходимото самоуважение на Другите, което те имат към себе си като хора. Т. е., ние сме обвързани да признаваме на практика достойнството на човешкия род във всеки друг човек. Значи върху нас, хората, тежи Дългът на уважение, което необходимо трябва да оказваме на всеки Друг.

§ 39.

Да презираме (contemnere) Другите, т. е. да им отказваме по начало въобще дължимото на човека уважение, винаги ще представлява нарушение на нравствения Дълг: защото се отнася за хора. Наистина, понякога вътрешно имаме за маловажни (despicatui⁴⁰² habere) някои люде, сравнявайки ги с Други; и това е неизбежно. Въпреки това, външната проява на неуважение представлява обида.

Не е предмет на презрение това, което представлява опасност: затова и не презираме порочния човек. И, ако моралното превъзходство над неговите нападки ни дава право да кажем, че изпитваме презрение към него: това ще означава не друго, а че той не представлява опасност, дори и да не сме взели спрямо него никакви предпазни мерки, защото със своите нападки той сам издава своята низост.

Независимо от това, не можем дори и на порочния — като на човешко същество — да откажем всякакво уважение. От такова той не може да бъде лишен, най-малкото в качеството си на човек, макар и чрез своето деяние сам да се е сторил недостоен за него.

Така, има и позорящи, безчестящи самия човешки род наказания (като четвертоване, предаване на разкъсване от кучета, отрязване на носа и ушите). Такива наказания са за този, който държи на честта си (изисква — както е длъжен и всеки човек — уважение от Другите), по-болезнени, отколкото е загубата на имущество и живот. Не само това: тези наказания карат техния зрител да се изчервява от срам, дето принадлежи към такава порода, при която може да се постъпва така.

Забележка.

На гореизложеното се основава Дългът ни на уважение към Другия, даже и при самата логическа употреба на нашия разум: ние не трябва да укоряваме неговите грешни съждения, като ги наричаме нелепости, блудкави преценки и др. подобни. Напротив, по-скоро надлежи да предположим, че в тези грешки, все пак, трябва да има и зърно истина и да го издирим от там. А заедно с това трябва да разкрием и измамната видимост, която е довела до грешката (това субективно в определителните основания на преценката му, което той погрешно е приел за обективно). Така, като изясним възможното заблуждение, ще съхраним, все пак, на допусналия грешката уважението към собствения му разсъдък. Та, нали, ако по повод на някоя конкретна преценка откажем със споменатите по-горе изрази на опонента си всякакъв разсъдък, как, тогава, ще го убедим, че е сгрешил?

Така стоят нещата и с укора към Другия за някакъв порок. Този укор никога не трябва да избива в пълно презрение и да отрича на порочния каквато и да е морална стойност. Защото — при такава хипотеза — той

VI 464

никога не би могъл да се поправи: а това е несъвместимо с идеята за човека, който като такъв (като морално същество) никога не може да загуби всякаква заложба към Доброто.