Глава 9 – Апостолски начин на живот

По същата причина, издигането на църковни сгради на стойност милиони долари не говори за хора, които очакват скоро идващия край – един Господ, който е “на вратата” и идва с разрухата и съда на последните дни. Тогава няма да можем да се радваме на нашите бетонни и стъклени дворци. Нашите строителни програми показват, че ние не “ожидаме Неговото откриване”. И само някой да подхвърли на водачите на тази църква, че това е подигравка, те биха били ужасени, защото те изповядват доктрината за Господното пришествие – но само като доктрина. Има разлика между придържането към една доктрина и насъщното, екзистенциално очакване. Не просто изповядването на доктрини ни отличава като църква, а по-скоро това – притежаваме ли апокалиптичното очакване за края? Дали за нас той е толкова жива реалност, че плановете ни за пенсионирането и бъдещето коренно се променят? Употребата на парите и времето е пряко свързана с нашата вяра относно скоро настъпващия край и ако нашето поведение при разпределянето на нашите пари и време противоречи на учението за Господното пришествие, то тогава ние всъщност се присмиваме.

В ранната църква онези, които са притежавали къщи и земя, ги продавали и слагали парите при краката на апостолите. Мисълта им е била: “Нямам нужда от това. Господ стои на прага. Краят е близо. Защо съм се вкопчил в имуществото си? Ще донеса онова, което имам, за да няма никой в нужда.” Те вярвали, че краят е близък, очаквали свършека и възприемали това очакване, като логично продължение на вярата си.
“… в последните дни ще дойдат подиграватели, които с подигравките си ще ходят по своите страсти…” (3-ти стих)
Богословските ни позиции са повече продиктувани от задоволяването на телесните ни страсти, отколкото от интелекта ни, въпреки че вероятно не го осъзнаваме. Ако се вгледаме в моралното състояние на живота ни, ще открием защо вярата ни е толкова малко. Страстта притежава огромна сила да притъпява ума и духа за истините на Бога, дори напълно да изключи въпросът за вечността. По определение страстта е желание и има разлика от тука до небето между основателното желание, земната нужда, и желанието, на което Бог гледа като на страст, оказваща влияние върху нашите богословски и доктринални прогнози. В тези стихове Петър говори за вярващи в последните дни, които ще се подиграват и присмиват, защото не вярват в Неговото пришествие. Тяхното виждане за вярата и очакването на пришествието Му ще са опорочени от страстите и неоснователните им желания. Това е съдбовен момент, защото светът е станал изключително опитен в умението си да ни привлече към всякакъв вид желания. В миналото на твърде малко неща се е гледало като на истински нужди. Днес обаче на много желания се гледа като на нужди и хората биха пожертвали всичко необходимо, за да се посрещнат техните “нужди”. Това са желания, които са били узаконени от комерсиалния свят. Всичко това е много силно и ние трябва да го разпознаваме, защото светът ще се опита да ни убеди и дори църквата ще одобри желанията ни, като основателни.

Разликата между позволеното желание и страстта се крие в техния произход. Дали то идва отгоре или отдолу? Фактът, че е позволено да се пие Кока-Кола колкото искаш, дори и преди закуска, не прави това да е от Бога. Само защото нещо е лесно достъпно и срещу него няма закон, не прави това желание основателно. Предаваме ли желанията си на Бога? Дали Той е Господ на онези неща, които мислим за дребни и незначителни, особено в този търговски настроен свят? Има куп неща, свързани с начина на живот и вътрешно ги считаме за позволени, просто защото са достъпни, но те влекат след себе си духовни последствия. Нашата вяра силно се влияе от това как живеем и е нужно да сме свободни от този начин на живот, който светът ни налага като ни убеждава, че той е нормален и в него няма нищо нередно. Начинът ни на живот и въпросът за отричането от себе си са противни във всяко едно отношение на духа на това време – за него е характерно себеудовлетворяване, а не отричане от себе си. Фактът, че нещо просто ни е под ръка, не го прави правилно; въпреки че по същността си то може да изглежда невинно, отдаването на него отваря пътя към други неща, като окончателният резултат е закоравяването на сърцата ни спрямо Божиите неща.

Веднъж в Египет наблюдавах братя, които “излизаха от строя”, ако не си получеха хамбургера или пържените картофки. Те бяха смазани. Те трябваше да си получат яденето. Нужно е да се пазим от каквато и да е зависимост, дори от нещо позволено, което по принцип не е зло. Това не е законничество, а по-скоро призив към бдителност, защото търговската реклама има невероятна сила и именно за подобна сила говори апостол Петър. Аз обичам сладолед, но съм забелязал, че като си угаждам в това, причинявам нещо на моята чувствителност. Ето защо постът е нещо тъй силно. На тялото трябва да се напомня кой управлява. Опитайте се да го ограничите, след като то е яло три или четири пъти на ден и ще последва писък откъм стомаха ви – и то такъв, че ще се чудите дали не сте започнали революция!

Апостол Павел е подчинявал тялото си като постоянно се е борел с него по един или друг начин. За него това е представлявало една истинска война – да не би, проповядвайки на другите, самият той да се окаже неодобрен. Това не означава, че е щял да загуби вярата си, но той не е искал да се окаже неодобрен спрямо вечната награда и радостите на синовството, когато си победител в живота си, неодобрен спрямо привилегиите на благословенията в хиляда годишното царство и да получи място, по-малко от онова, което би било негово, ако не се беше поддавал на тялото си. Затова същият този човек, когато е бил разсъблечен, жестоко бит и хвърлен в тъмницата, е могъл да прославя Бога и да го хвали посред нощ. Тялото му не е било в центъра на неговия живот.

Броят на Божии служители с наднормено тегло позори вярата. Как да се довериш на такива хора, когато те не подчиняват тялото си – а какво остава за духа? Те не могат да бъдат приети сериозно, нито пък светските хора ги приемат така, особено когато видят вярващи, компрометирани от същите желания като самите тях. Ако не осъзнаваш, че си се отдал на нещо, изграждащо у теб навик, опитай се да минеш без него през останалата част от седмицата и виж дали някъде в теб не се надига вой за удовлетворение.

Павел специално споменава онези хора, които са се отвърнали от Кръста и са превърнали стомасите си в техен бог – и това е било в едно време, далеч по-просто от днешното. Живеем в търговски настроен свят и не е чудно, че в Небесата настъпва радост, когато в един миг Вавилон пада. Търговците, които са забогатявали чрез него са в траур и жалеят. Вавилон няма да се появи някъде в бъдещето, а е вече сред нас и ако не можем “да си получим порцията”, ще се изненадаме, като се окаже, че самите ние приемаме числото на Звяра, за да си я получим. Способни ли сме да живеем с по-проста храна? Или ще приемем числото на Звяра, така че да сме способни да купуваме, продаваме и получим нещата, които трябва да имаме? Исав е мислел, че да загуби храната си (паница с леща) е означавало да умре. Явно е бил навикнал да слуша стомаха си и да задоволява телесните си желания.

Веднъж в общността обсъждахме захаросаните ядки за закуска. Дискусията продължи часове и направо не бихте повярвали с каква жар и разгорещеност се обсъждаше какви ядки са подходящи за нашата общност от вярващи в Последните дни и особено за децата ни. Удивително е да се наблюдава какво става, когато Господ отвори бутилката. Това може да се случи само в общност, защото, ако водиш индивидуален живот, какво те засяга какви ядки ще купуваш? Разкри се, че ако децата не се успокоят като им се даде желаното от тях, то майките им се чувстват нервни и неразположени. Те са силно смутени и впоследствие това се отразява на сексуалния живот на съпруга. И това всъщност беше истинският проблем – един съпруг, който трябва да посрещне проблема за сексуалното въздържание, защото съпругата му е нервна, което го кара да каже: “Дай на децата ядките, които те искат.” И, между другото, колко много похот се крие зад позволения брак – и никога не се поставя под въпрос?

Започнахме да виждаме явното недоволство, което тлее под повърхността на църквата, и което нямаше да се разкрие, ако не се бе появил въпроса за захаросаните ядки на децата ни. Никога не бихме го узнали, ако бяхме продължили да живеем отделно като купуваме и ядем каквото си искаме. Когато стана твърде скъпо за нас да купуваме тези ядки и видяхме колко по-евтино е вместо това да купуваме на едро зърно, тогава това се превърна във въпрос, от който излезе наяве откровението за това, което току-що описах.

Когато една жена, която обичаше посланието на Кръста, дойде от Калифорния и не можеше да си получи портокаловия сок, тогава тя всъщност излъга, за да се сдобие с известно количество и го скри като Ананий и Сапфира. Когато Кръстът се докосна до нейния портокалов сок, в сърцето й се разкри нещо зло, което тя би могла да вземе със себе си във вечността, ако не бе дошла от Калифорния. Поговорихме за това на молитвено събрание: “Добре де, не би ли постигнала същото с таблетки витамин С?” Не, защото въпросът не беше във витамин С, въпросът беше в удовлетворението и наслаждението от вкуса на портокаловия сок. Тя трябваше да си го получи. Не ставаше въпрос за хранителна стойност, а за страст и задоволяване чрез нещо, което е било направено приятно на вкус. Това бе откровение за това, което бихме направили, за да удовлетворим своя вкус – и дори да излъжем като противоречим на Кръста, заради който тя бе дошла, за да стане част от нашата общност! Господ ни показа, че дали ще бъде портокалов сок за една жена, хамбургер, сладолед или захаросани ядки за друг, всеки от нас трябваше да си вземе “порцията” от едно или друго нещо и това компрометираше всички ни.

Храната и пиенето имат силно, привличащо и изкусително влияние и усещането на вкуса – да държиш нещо в устата си и да го усещаш как се спуска надолу по гърлото – всичко това показва, че нашето желание може да отиде далеч отвъд въпроса за хранителната стойност и да стане въпрос на плътска чувственост. В храната, при все че е сътворена от Бога, има нещо, от което се възползват хората, извличащи полза и печалба за наша сметка, чрез удоволствието и сетивното усещане. Бихме могли да напишем цял трактат не само за храната, но също и за облеклото, колите и въобще за целия начин на живот, които сме позволили да ни обземе в света – и той е противен на естеството на Божието царство и Неговата правда.

Дори и ежедневното ни домакинство се превърна във въпрос. Дали щяхме да сме някаква уединена общност, която живее в горите в хубави, селски, буржоазни къщички или трябваше начинът ни на живот да съответства на нашето послание? Ако имахме служение в Египет, дали думите ни щяха да бъдат изпълнени с достоверност и тежест? Думите ни са изцяло свързани с начина ни на живот. Той влияе на качеството, тежестта, наситеността и силата на словото ни. Трябва да разпознаем степента, до която светът ни държи в ръцете си, оформяйки начина ни на живот, нашите предразположения и чувството ни за лично пространство. По този начин при организирането на нашето домакинство възникна въпросът от колко пространство се нуждаем. Колко е нужното пространство за съществуване? Нашето западно общество е установило един определен стил на живот, който не е задължително Божият стандарт. Открихме, че само при ситуации, породени от споделен живот, се нанася удар по всичко, което укрепва егоизма ни, смиряваме се и се освобождава място за онова великодушие, благородство и общение, с които се е отличавал геният на първата църква.
Живот с главно ‘Ж’
В общност, превратностите на живота са много по-необуздани и се случват за по-кратък период от време. Няма наръчник за живота в общност и Бог не възнамерява такъв наръчник някога да съществува. Ако бихме могли да установим метод за това как става, то това вече няма да е Божието царство, а ще бъде нашето. Става въпрос за Неговото царство и затова, според замисъла на самия Бог, то трябва да намери своя израз в града, където живеем и адекватно на ситуацията, в която сме. Не трябва да сме под ботуша на земни фактори като професия или местонахождение. Има предварително поставени условности, които не се поставят под въпрос и светът борави с тях, като например работната седмица от четиридесет часа и необходимостта от определен стандарт или начин на живот. Трябва тези неща да се изпитат до крайна степен, да се променят в светлината на Божието царство и според категоричните изисквания на Господ, при все че те противоречат на общоприетия модел. Например, бихме ли желали да работим по-малко часове, ако това означава напредък в Божиите цели?

Писанията ни напътстват първо да търсим Неговото царство и Неговата правда. И въпреки, че пеем много хубаво, колко от нас наистина го правят? Когато търсим първо Неговото царство и поставяме ценностите на Царството пред тези на нашата работа, то тогава самите ние може да се изправим пред множество промени. Никой не ни принуждава да живеем от това, което сме способни да припечелим в света. Кои са най-близките до сърцата ни ценности? Дали да се оттеглим за живот в градските предградия или в дома, който от години обичаме – или желаем близостта на светиите, заради което сме склонни да изоставим именно това удоволствие, колкото и да ни е скъпо и колкото и време да сме му се наслаждавали? Ето какво означава да търсим първо Божието Царство и със сигурност това се отнася и за мястото, в което живеем в настоящия момент. Не бива да бъдем нехайни и да се оставяме моделите на света да ни завладяват, а по-скоро трябва да позволим светлината на Царството да озари сегашната ни ситуация. Дали нашият начин на живот, професия и употребата на нашите пари и време са в съзвучие с Божието Царство? Хората, работата и признанието в припечелването на прехраната, чрез своите собствени възможности са се превърнали в опора на самочувствието ни за твърде много от нас – и все пак тази сигурност е фалшива.

Нуждаем се от откровение за дълбоко егоцентричната ориентация на съвременното християнство и за начина, по който то ни влияе и вреди, за да разберем каква херкулесовска мощ е нужна, за да се откъснем от тази центробежна сила, да освободим живота си и да го посветим на Бога. Нашите мотиви трябва да бъдат изпитани и интензивното, ежедневно общуване със светиите прави именно това; то ни прави открити и донася Божията светлина до неща, които са скрити – и това е едно от достойнствата на живота в общност въобще. Започваме да се виждаме така, както Бог ни вижда, и това е по принцип Неговото намерение. Апостолите “ходеха от дом на дом, разчупвайки хляб”. Те са имали ежедневно общуване, в което се състои и геният на църквата в Новия Завет – и това трябва отново да се възстанови. Не сме заедно достатъчно често или достатъчно интензивно, за да достигнем до там. Винаги се случва някой да дойде при мен и да ми каже: “Но Арт, аз живея твърде далече. Имам своята работа и кариера. Не бих могъл да бъда там толкова често. Какво да правя?” Аз отговарям: “Продай къщата си и се премести по-близо. Смени работата си. Работи по-малко часове. Понижи жизнения си стандарт. Остави лукса и живей по-просто. Не отделяй толкова много време за света. Отдели време за Божия народ.” Искаме ли да изоставим нашите среднокласови домове, в които се наслаждаваме на удобство и уединение за сметка на взаимното ни сближаване? Загубата на комфорта, уединението и удобството представляват Кръста – а в крайна сметка, какви са нашите ценности? Светът ни насърчава да водим затворен начин на живот и единомислието ни със света прозира в начина, по който браним своето уединение и не желаем то да бъде прекъсвано; все пак, нужна е жертва – и както винаги, най-накрая пак стигаме до Кръста.

Глава 10 – Молитва и хваление

В първата общност Бен Израел, се срещахме за молитва в продължение на десет години и е имало случаи, когато тези срещи бяха мъчителни и тежки. Сядахме един срещу друг и се гледахме лице в лице, в една стая, мълчейки. Всичко в нас ни сърбеше да кажем нещо. Никой от нас нямаше молитва, нямаше думи, нямаше мисъл и така чакахме ли чакахме. Очите и ушите ни са почти сладострастнически изпълнени с желание да бъдат удовлетворени с нещо за гледане или за слушане; иска ни се нещо да кажем или да направим. Но тишината е смърт за сетивата и подчертава Божията суверенност над нашите чувства, които искат независимост. Чакането е вид смърт и ние можехме да се справим с тази неловкост, защото бяхме достатъчно умни; можеше да кажем нещо или насила да изпеем песен. Страдахме, докато най-сетне някой кажеше нещо или се помолеше, но срещите, които започваха с подобна мъчителна смърт, ако не винаги то доста често, завършваха славно.

Истинската молитва и дори истинската песен са сами по себе си претворяване на Кръста. Това претвиряване е нашата воля да изоставим и отстраним всяко упование и зависимост от човека и да се приближим с трепет и зависимост от Бога, желаейки да изпитаме безразсъдството на слабостта. Молим ли се безопасно и срамежливо? Дали молитвите ни са общоприетите и прилични молитви? Това “нашите” молитви ли са, тези които ние замисляме в умовете си? Или са Неговите молитви? Някога разделяли ли сме се с първите за да получим вторите? Ужасно предложение е това да се разделим със своите молитви. Няма никога да знаем каква форма и съдържание ще приемат молитвите ни и дори ако започнем, дали ще можем да ги завършим? И как ли ще звучат? Да не ни поставят в неудобно положение? Да не вземат да объркат ония дето ни чуват? Има много форми на смърт. Мъченичеството е най-лесно, когато идва накрая, но църквата разбира истината за Кръста, като всекидневно умиране. Това ни ужасява – провала, унижението и какво ще помислят хората. Страхуваме се да поемем рисковете на вярата, за да не се провалим случайно – защото провалът значи смърт. Смирението е смърт, но в Божието Царство, то е пътят и начинът да живеем.

Ако ни е запленила тази жива реалност, съсредоточена върху Кръста, молитвите ни биха били от съвсем друго естество. Те биха ужасявали силите на тъмнината; те биха били молитви, които дори нас да учудват. Повече не бихме се заинатявали върху нашия план и разбиране за правилност в молитвите ни. Но още не сме се предали и не сме оставили Бог да бъде нашето вдъхновение за молитва. Това е всекидневно умиране и когато умираме за себе си, желаейки да се изложим на евентуален провал и неудобство, животът от Бога успява да си пробие път.

Всеки член на църквата би трябвало да има усещане за своето жизненоважно значение. Редно е да се подготвяме преди да се събираме със светиите. Не би трябвало директно от телевизора да се озоваваме в молитвеното събрание. Това е свято събрание, където идваме с мисълта, че Бог ще ни употреби. Тогава, онова което започва всред несръчно мълчание се превръща в нещо неописуемо богато. Всеки е покорен на това да изкаже слова, или да цитира Писанието, или да изпее песен, или да предаде пророчество. Събранието става израз на самото Божие сърце; но за това се иска участието на всяка част, инак няма да имаме пълна картина.

Качеството и истинността на взаимната ни молитва не може да надхвърли качеството на отношенията и истинността на съвместния ни живот. Истинската молитва е функция от качеството и автентичността на нашия живот заедно. Молитвата не е въпрос на виртуозност и умение, но е свидетелство за реалността на общия ни живот. Достигнали ли сме до състояние на единение и отъждествяване с Господа заедно, или сме разчленени и изолирани самостоятелни личности, които не притежават в значителна и истинска степен отношения помежду си? Кръстът има хоризонтална и вертикална греда и двете трябва да са истински. Мамим се ако си мислим, че е възможно вертикално общение с Бога и някакъв вид солово изпълнение от сорта “унесен, потопен в Бога”, като при това забравяме ближния си. Най-сигурният начин да премерим своята духовност и отношения с Бога е не като мерим с отнесените категории на еуфоричната “потопеност” в “небесни места” , но с човека от плът и кръв, седнал до нас – нашият ближен.

Разбира се личната молитва има своето място, но не и там където сме заедно. Единодушната молитва е въпрос на единодушен живот и само тази молитва се справя с небесните началства и власти на нечестието, които са над нашите църкви и народи. Тази молитва може и трябва да е само единодушна. Това, което просто не могат да подминат силите на тъмнината е автентичното – онова, което е истинско. Има твърде много подправеност в молитвата и хвалението, особено, когато се поставя ударение върху музикалните способности, на електронните технологии и на солистите в хвалението. Истинското хваление е спонтанен израз на изкупителното дело на Бога в живота на вярващите, както в личен аспект така и като църква, и това изкупление намира израз съвсем неволно. Това е истинско и когато тъмните сили чуят това, им се налага да бягат. Хвалението ни никога няма да надхвърли по качество отношенията ни. Може да усилваме усилвателите, колкото си искаме, създавайки еуфорична музикална атмосфера – и все пак да бъдем излъгани. Хвалението е повече от пеене. Сърцевината на хвалението е жертвата и няма по-голяма жертва от тази да изгубиш самостоятелността си сред всичко, което изпитваме, когато предаваме себе си на искрено общение един с друг.

Църквата, както съм казвал и друг път, е интензификация на всяка част от живота, като изважда на повърхността неща, които иначе биха останали скрити. Животът заедно налага преоценка и работа върху нас самите, т.е. той е един вид страдание, но именно сред това сито се открива възможност реалността и славата на Божията благодат да се изявят. Хвалението е спонтанният прилив на радост и хваление към Бога. Тази радост идва от дълбочината и истината на Неговото освещаващо дело постигнато посредством борби и страдания заедно. Хвалението трябва да е несъзнателно, спонтанно и ненагласено проявление на една реалност, до която сме достигнали заедно сред борби – реалност, която е дял на хора, общували заедно достатъчно дълго и истински за да я придобият.