Първият компромис в проекта е в опита за стратегическо и текущ

Критичният анализ е необходим. Без него все едно, че се опитваме да изкатерим скалист връх, без да знаем къде сме - закрепени, безпомощни, висящи на въжето, или вече "свободно падащи" в пропастта. Без исти­ната е неморално утре да се искат лишения и жертви от хората.

В документите положението в страната се нарича криза, но общес­твеността намира по-точни определения - упадък, разруха и дори катас­трофа. Кризата е фаза на цикъл, в който има оживление и подем, а за нас, попадналите в кьорсокака на историческите трасета, подем няма да има.

Ние сме в стопански упадък, който се изразява в разпадане на обществено-икономическото устройство - банкрут на държавната собстве­ност и разлагане на системите за организация и управление на труда; криза на крупно индустриализираната ни икономика, изразяваща се в неспособност за преход към постиндустриалните технологии; усилва­щия се спад на производството на стоки и услуги, съпровождано със съкращаване потреблението на домакинствата; разрушаване на паричната система и разграждане на пазара вследствие на стоковия недостиг и прекрачване на допустимите граници за намеса от администрацията.

За нас са важни параметрите на упадъка, защото без количествени ориентири нито можем да потърсим сметка от виновните, нито изход. В противен случай рискуваме да заплатим с най-скъпото - целостта на народното стопанство и националния суверенитет. Поради това като икономист съм длъжен да протестирам срещу всеки опит за лечение без точна диагноза.

Съществува такава политическа закономерност: забавянето на пуб­ликуването на истината изчерпва търпението на управляваните и причинява на управляващите по-голяма вреда от самото разкритие. Ако пък се окаже, че не съществува информация за истината, то за управляващи­те няма да има никакво оправдание. Всеки член на апарата ще носи последиците от общата престъпна безотговорност.

Въпреки наивно рекламираните от масмедиите външноикономически "връзки" на министър-председателя, западните кредитори продължават да ни държат главата под водата. Видимо връзките не им действат. Те няма да се доверят на едноцветно правителство, дори то отново да дойде на власт след избори. Компромис тук е невъзможен. Условията, които ни диктуват, са почти същите, както на всички закъсали длъжници - точно тези непопулярни мерки, които у нас до изборите ловко се отбягват: демократични стопански свободи, политически гаранции за многопартийна система и правителство, ползващо се с доверието на народа и външните кредитори.

Има още един момент, който обяснява защо правителството иска да дообере обрулената българска икономика. То се опитва да запази не толкова авторитета ни на стриктен платец, тъй като такъв не притежаваме, колкото да не признае реалния външноикономически банкрут на управляващата класа.

Изходът за нас е един. Докато не отговорим на условията на външни­те кредитори, да спрем обслужването на дълга. Няма да сме нито първите, нито последните, които прибягват до тази крайна мярка. Трябва да се пожертват теснопартийните интереси, които и тук диктуват нежелание да се поеме стопанско-политическата отговор­ност. Режимът е допуснал външноикономически крах и трябва да обяви това, а не да опитва румънския вариант за изплащане на дълга на всяка цена.

В документите е признато само обстоятелството, което лишава правителството от всякакви възможности за външноикономически ма­неври. Българската икономика получи "удар в гърба". Партньорите от СИВ и най-вече Съветският съюз отказват внос от машиностроител­ните и електронните ни подотрасли, което води до съкращаване на тяхната продукция с 3 млрд. лева. С нас постъпват като със слаб играч, когото принуждават да стане от масата на голямата "високотехноло­гична" игра и го карат да се премести в ъгъла. Аз не виждам коя малка икономика е в състояние да остане боеспособна на световния ринг след инкасирането на подобни удари.

Третият компромис е отпращането зад срока на изборите на най-важните, но болезнени неотложни мерки - ценовата и данъчната реформа. Излиза, че тези мерки не са чак толкова неотложни, щом искат да почакат до средата на годината. Но без тях целият замисъл за спешна интервенция не може да се приведе в действие. Вдигането например на процента по кредитите от 4,5 на 8 на сто и дори на 12-13 на сто, както и въвеждането на данък от 10 на сто върху управленските разходи направо ще убият значителна част от нашите предприятия, в които над 60 на сто от оборотните средства са заемни, а поради неефективност на административно-стопанския механизъм, управленските разходи са твърде високи.

От друга страна, предвидените за 1 април девалвация от 2 на 3,50 лева за долар и повишение на цените на част от потребителските стоки, ще направят невъзможно задържането на инфлацията. Един неин специален вид - инфлацията на разходите, ще бъде факт, който няма да може да бъде заобиколен от което и да е следващо правителство.

Възприемането на варианта за постепенна реформа спестява на еднопартийното правителство горчивата чаша на ценовата и данъчна­та реформа. Но това е компромис с националните икономически инте­реси, защото предвиденото съкращаване в предлагането на редица стокови групи с 8-10 на сто, между които и на месото, планираното превишаване на платежоспособното търсене с 2 млрд. лева над стоковите фондове, заедно с твърдите цени на основните продукти, ще прину­дят правителството да въведе екстремални мерки още до срока на изборите.

Що се отнася до другата "чаша" - неконтролируемия растеж на работната заплата, засега наблюдаваме опити тя да не бъде забелязвана. Тази част от компромиса крие в себе си потенциал, способен да взриви икономиката на страната преди изборите и поради това е свидетелст­во за нереалистичност на цялата програма. Стачната вълна вече вдига работната заплата и това е процес, който не може да бъде подминаван. Този процес създава непозната досега ситуация. Правителството е длъжно да се съобрази с нея и да избере правилно поведение. От програ­мите му не личи то да предвижда специални действия. Това е съществена слабост на самите програми. Без активно поведение на макроравнище, при бързо развиваща се инфлационна спирала, не е възможен контрол върху народното стопанство.

Разумно е да се очаква стачната вълна да остане със сегашната интензивност и дори да се засили. Неуместно е да се разчита да затихне сама до изборите.

Същият компромис с реалността е направен в проекта за раздържавяване. От съответната програма се разбира, че не се осъзнава сложността на тази операция, всеки пропуск в чието провеждане е фатален. При най-добро решение тук трябва да се постигне ефектът от транс­фера на Брейди – "дълг срещу собственост". При него държавата денационализира собствеността срещу вътрешния си, а много е възможно, и срещу външния дълг. Благоприятните възможности това да се постиг­не стават все по-малко, успоредно със стопанския упадък. Банкрутиралите предприятия ще се изкупят на безценица, както е навсякъде по света. А това означава, че раздържавяването като оздравяваща финан­сова операция има все по-мрачни перспективи.

Борбата на неотложните мерки срещу инфлацията е предварително обречена от планираните бюджетен дефицит, преки и косвени кредити от БНБ. Само малка част от тези разходи може да се покрие за сметка на

Прогнозираната скромна инфлация от 10 на сто ще разстрои разчети­те на бюджета. Още сега е ясно, че е нереалистичен очакваният растеж на работната заплата, а плащането на бюджета по вътрешния дълг сигурно не може да остане на записаното в проекта равнище при предви­деното повишаване на лихвения процент по кредитите.

Налице е едно сериозно недоразумение. Бюджетната програма се "скачва" с план за снижаване на националния доход с 3,7 на сто и на чистия доход с 5 на сто. Но бюджетът е в текущи, а посочените показатели са в неизменни цени. Ако решим, че и те са в текущи, ще излезе, че се планира съкращаване с 13,7 на сто на националния доход, което е изключено. Държавният бюджет трябва да се обвърже с изпълнението на плана в текущи, а не в неизменни цени, както погрешно е направено в икономическата програма на правителството.

Тягостно е да се прави констатация за примитивните средства, с които се строят у нас тези толкова важни програми. В Министерство­то на финансите и на икономиката и планирането още не са внедрени имитационни компютърни модели, които да дават възможност за бързо проектиране и многовариантност. Все още се работи на ръка и не без

И още нещо. Като идейни находки неотложните мерки на правител­ството се оказват вторични. Разпознаваме в тях предложенията за спешни мерки на Зелената партия, публикувани неотдавна във в. "Труд", само че не дотам радикални в съкращаването на инвестициите и дота­циите и отлагащи някои от най-важните срокове.

*

Програмите за социално-икономическо развитие, бюджетът и неот­ложните мерки няма да спрат стопанския упадък. Той ще се задълбочи. Използваният национален доход ще спадне с 4,9 на сто, технологичното и отрасловото преструктуриране ще остане невъзможно, потреблени­ето ще се съкрати между 8 и 12 на сто. Със сигурност може да се предвиди нарастване на стоковия недостиг, нещо повече - той се планира. Заедно с другите източници на инфлация, той ще направи невъзможно парично­то оздравяване на икономиката на страната.

В българската икономика има заредени и вече задвижени два взривни механизма - отложената инфлация на стоковия недостиг и диспропорциите в работната заплата. Преди да се пристъпи към изграждане на пазарно стопанство, тази енергия трябва да бъде освободена. Двата взрива ще подействат оздравяващо, защото ще установят нормални или близки до тях ценови съотношения и структури на трудовите доходи. Бунтът на заплатата има естествен ограничител в производствената ефективност. Когато цената на труда надвиши пределната му ефективност, ще се задействат пазарни механизми за нейното снижаване. Спадащата ефективност ще доведе до затваряне на предприятията и до безработица, а те ще овладеят неконтролируемия растеж на заплатата.

Неутрализирането на макроравнище на източниците на инфлация и строгият контрол върху паричната маса са в състояние да ограничат повишаването на цените Това е доказано от опита на високоразвитите страни за монетарно регулиране. В пазарната система има достатъчно мощни механизми за саморегулиране, на които може да се разчита веднага, още в самото начало на реформата. За да се задействат те, трябва решително да се оздрави паричното стопанство, а това програмата на правителството не предвижда.

Едновременно става очевидна нуждата от политическа промяна пре­ди всичко за народното стопанство. Трябва да се разделим с илюзиите. Никъде в историята народът не е позволявал да го спасява същата политическа сила, която го е тласнала към катастрофа.

Дори да спечели изборите, да има желание и кадрови потенциал за радикални промени, комунистическата партия у нас ще бъде блокирана в хода на реформата, така както в Полша през 1981-1990 г. Тя не може да извърши исторически преход към ново общество.

(в. "Труд", брой 56 от 21 март 1990 г.)

ХОРОСКОП ЗА ГОДИНИТЕ НА

РЕФОРМАТА

І

Независимо дали ще има реформа или не, под формата на постепенен преход ли ще бъде или като шокова терапия, равнището на личното потребление още тази година ще се съкрати между 5-10 на сто, поради запланираното спадане на националния доход и обслужването на външния дълг. Съкращаването ще бъде най-значително за средните слоеве. Вдигането на минималните пенсии ще защити част от намиращите се под чертата на бедността. Най-тревожно се очертава положението на младите семейства, значителна част от които са на и под социалния минимум. Ще се появят млади бедни.

Ще се влоши структурата на потреблението, защото зависи от равнището. Ще продължи да расте делът на разходите за храна, алкохол и тютюн, а да спада този - за услуги и стоки с дълготрайна употреба. Чакащите за жилище ще се увеличат, тъй като строителството се съкращава най-силно при криза.

Спадането на личното потребление ще отвори ножица между реалните и номиналните доходи. Последните започнаха да растат сводообразно под въздействие на стачната вълна. Този растеж обективно не е в състояние да спре намаляването на реалните доходи, но ще ускори инфлацията.

Ще започнат бързи промени в разпределението на доходите. Досегашният елит ще загуби част от позициите си, поради прекратяване субси­диите от бюджета за политическата номенклатура. Успоредно ще започне да се формира нова прослойка с високи доходи от предприемачество. В резултат имущественото разслояване първоначално ще намалее, а след това ще се усили.

Условията за труд ще остават лоши за близо 1 млн. трудещи се, тъй като бързи отраслови и технологически преструктурирания са невъзможни. По същата причина не можем да се надяваме на успех в екологич­ните си начинания.

Ще започне да се деблокира излишната работна ръка. Повече от 1/3 от заетите ще бъдат принудени да сменят работата си, да се преквалифицират, да останат временно безработни. Няма да има пълна заетост, защото около 3 на сто от трудоспособните няма да издържат конкурен­цията на трудовия пазар.

Ще се разширят възможностите за заработване на доходи вън от държавните предприятия. И сега близо 9 на сто от парите на населени­ето идват оттам. Посоченият процент трябва най-малко да се удвои още тази година от развитието на недържавните фирми.

Според различни оценки инфлацията през миналата година бе около 10 на сто. Очакваме минимум двойно-тройно ускоряване. Темпът ще зависи от радикалността на реформата - ще бъде най-висок при шокова тера­пия. Противно на опасенията, свиването на личното потребление не е свързано със скоростта на инфлацията. С бърза или с бавна инфлация реалното потребление следва своя динамика, която не зависи в краткос­рочен период от ценовата конюнктура.

При бавна явна инфлация бързо ще се натрупва стоков недостиг, което означава: опустошаване на пазара, купони, спекула и насьскване на обществеността срещу частните и кооперативните фирми, които по дефиниция ще експлоатират дефицита.

Ако при постепенния преход се премине критичната граница на недостига, ще се развие една опасна икономическа болест - натурализа­цията на домакинствата. Разпадането на пазара ще ни принуди да отделяме все повече труд за добиване и обработка на храна, за самозадо­воляване. Степента на натурализация е показател за разграждане на националното стопанство.

Съдбата на спестяванията също зависи от хода на реформата. Пос­тепенният преход ще обезцени вложенията, а шоковата терапия ще нормализира структурата на паричното имущество - вместо текущи влогове ще се появят срочни депозити, акции, облигации, застраховки и производствени инвестиции.

Разположението на звездите и особеностите на националния характер ме карат да се опасявам, че докато твърдите ни глави кандисат на решително скъсване, ще платим цялата социална цена на постепенния преход, а след това, разбира се...и тази за шоковата терапия.

Мощните трусове на обновителните процеси разрушават камбана­рията на политикономистите, разкриват догматизма, идеологическите канони и митовете, върху които се градеше тяхната дисциплина. Дълбо­чината и комплексният характер на пораженията са толкова сериозни, че не дават надежди за бърза промяна, а и учените не са единни по отношение на нужните действия: едни са за основен ремонт, други напълно отхвърлят сегашната наука по политикономия. Според мен тази последна "жертва" на сталинизма не може да бъде върната към живот, а и не си струва...

Политикономията се формира в началото на 50-те години като теоретичен идеал и отражение на изграждания социализъм и зае подоба­ващо място сред неговата надстройка. Там вярно служи на пропагандата и партийната просвета. Чрез масмедиите, ВУЗ и училищата създаваше нужния на реалния социализъм "човешки материал". Тя бе важна част от идеологическия апарат, чиято мисия бе да създаде "максимален, героичен човек" (Андрей Платонов), човек с такова съзнание, че да пренебрегва винаги собствените си интереси, благополучие и семейство в името на обществото. Естествено сега такава политикономия става напълно ненужна.

Така изглеждат нещата на политическо равнище. Надникнем ли обаче в сферата на икономическата наука и практиката, ще констатираме поражения с особено тежки последици. Икономическата парадигма излиза от строя. Идеи, постановки и твърдения, показатели, категории и зависимости анихилират. Така основата на стопанската и статистическа отчетност, на икономическата политика, управлението и плани­рането престава да съществува. По пътя си към управляващия център стопанската информация се деформира или изчезва, а командите отгоре не въздействат на стопанския живот. Единството на икономиката е нарушено, обособяват се три несвързани помежду си зони:

• 
  политикономията, която все по-безуспешно се опитва да бъде обща теория и методология;
  
• 
  икономиката на предприятието, чийто апарат и инструментариум се мени с последния стопански правилник и указание за счетоводно
  приключване;
  
• 
  макроикономиката, която е "големият непознат" за всички, включително за държавното управление и планиране.
  

Политикономията е причина за разпространение на пороците на системата и защото е поставена в основата на обществознанието. Там в качеството си на сборник от мъртви догми тя прави невъзможно развитието на обществената мисъл. Колко сериозни поражения са нане­сени, може да се види от икономическата неграмотност на голяма част от нашите политически лидери. Те си служат с архаичен икономически речник, прилагат неадекватни мисловни схеми, прибягват до позитивно-негативна логика и охотно пускат в действие елементарни формули там, където трябва да оперират със сериозни познания и стопанска информация. .

Често се опитват да оневинят политикономията. В зависимост от идеологията на адвокатите спектърът на усилията е твърде пъстър - от обвинения срещу Сталин, че е деформирал марксистко-ленинското учение, до обвинения срещу практиката, че никога не е следвала предначертания път (?!). Последната позиция е най-реакционна. Икономист, който обвинява практиката в отклонение от истинския марксизъм, е агресивен враг на преустройството, защото той вижда пътя на това преустройство във връщане към "светлия идеал". Този тип хора никога няма да разберат истинските причини за нашата стопанска и общест­вена деградация и ще бъдат врагове на обновлението.

За мен политикономията е главен теоретичен виновник за сегашното положение. Всеки компромис с нея е недопустим.

Нашата обща икономическа теория не може да бъде марксистко-ленинска, щом вече сме приели структурите на пазарното стопанство и равнопоставените форми на собственост. Тези структури противоречат на принципите на "манифеста на комунистическата партия" - "Империализмът като най-висок стадий на капитализма" и "Държавата и революцията". Противното означава да заловим в самата основа на икономиката неразрешимо противоречие. _:

Друг рубеж, на който се прави компромис, е използването на марксизма като методология. Счита се, че това е отказ от ортодоксалната доктрина и е свобода за творчество. Доколкото мога да преценя, такова е въоръжението на реформаторското ръководство на идейните течения и фракции в БКП.

За икономическата наука посочената позиция е тривиална. Марксиз­мът, както и всички предходни учения, е снет методологически в тъкан­та на западната икономическа наука. В този смисъл призивите за връщане към неговата методология не могат да означават нищо друго, освен пренебрегване на едновековното изключително бързо развитие на тази наука. Приемайки съвета, ние оставаме безнадеждно изостанали. Това далечно принудително връщане назад може да има само един смисъл - да се доказва вярност към идеологическите канони. Да разчитаме, че в работите на Маркс, Енгелс и Ленин ще открием нещо пропуснато, незабелязано от 5-6-поколения учени, е глупаво. Всичко ценно оттам отдавна е взето, затова няма никакъв практически смисъл да се правят опити за пресяване на рационално зърно от онова далечно минало.

Последната линия, на която се отстъпва, е упованието в забележителната цялостност на марксисткото обществознание. Наистина за такава грандиозна конструкция съдник може да бъде само историческата практика. Засега историята не потвърждава с примери верността на учението. Щом опитите за "строителство на социализма" са се прова­лили, научният комунизъм няма действителен предмет и остава утопия. Според кой да е от съвременните критерии не може да му бъде признат статут на наука.

Нека никой не се опитва да дава примери за противното от развити­те демократични страни, защото там никога този социализъм, за който става дума, не е бил модел на обществото. Няма марксизъм в модерните пазарни механизми, в паричната система и банките, в организацията на частните, капиталистическите, корпоративните и държавните предприятия. Само в потреблението, във високата степен на социална гарантираност и ранния житейски старт може да се видят следи от социалистическите идеали. Но това далеч не е достатъчно, за да се обяви обществено-икономическото им устройство за демократичен социали­зъм.

Ще направя още една крачка, този път срещу самото название политикономия. То трябва да отиде в миналото не само защото е напълно девалвирано пред общественото мнение. В един ранен стадий словосъчетанието политикономия има реална, а не както сега номинална стой­ност, защото изразява освен икономически също и значителни социологически и политологически елементи. Сега социологията и политологията са отделни науки. Щом е така, то от политикономията след роенето остава само икономическата теория.

Този процес на обособяване отдавна е завършил в развитите страни. Ето защо и за нас, ако възприемем техния опит, няма да има нужда от сместа, наречена политикономия.

Трябва да направим решителен избор в полза на модерната икономи­ческа наука. В противен случай никога няма да бъде завършен процесът на деидеологизация на икономическото знание.

Съвременната икономическа теория слабо прилича на обществените дисциплини и философията. Тя плътно се доближи до естествените и техническите науки. До първите по методи, а до вторите дори по съдържание. Модерната икономическа наука е силно математизирана, абстрактна, дедуктивна, близка до технологиите със своите модели и конструкции.

Казаното ми дава основание да направя следните предложения:

* Вместо политикономия във ВУЗ да се преподава "Основи на икономиката" на базата на неокласическите принципи. Само на тази основа могат да се надстройват икономико-управленски дисциплини като мениджмънт, маркетинг и сравнителен анализ.

* "Основи на икономиката" трябва да бъде фундаментална дисцип­лина във ВУЗ и средните училища, да дава задължителна грамотност на всички. В обществото има опасно раздалечаване между реформаторските идеи и степента на осъзнаване икономическите и политическите интереси от страна на огромната част от хората. Всяко начинание може да се сгромоляса в пропастта на невежеството и неосъзнатите интереси.

* На основата на новата икономическа теория да се внедрят стандартизираните системи за счетоводна и статистическа отчетност, използвани във всички страни с пазарна икономика. Без тази сложна и скъпа операция всички опити да се изграждат пазарни структури са рисковани!

* Цялата система от икономически дисциплини да се промени съоб­разно смяната на своето ядро - в частност трябва да прекратят съществуването си катедрите по политикономия в икономическите ВУЗ-ове.

И това е само началото на реформата в икономическата наука и практика..

(в. "Култура", брой 17 от 27 април 1990 г.)