Изменения в кохезията при синхронен превод

5.2.1. Персонална референция

В политическите речи, както посочва Тинчева (2006: 171 – 178), личното местоимение „аз“/ „I” се използва и като маркер за позицията: лидер, която заема ораторът. И докато в английски задължително се използва местоимение за подлога на изречението, то в български обикновено местоимение с тази функция се изпуска.

От направените анализи на събрания корпус от писмени и устни текстове може да се направи изводът, че тази тенденция към изпускане на личното местоимение, изпълняващо функцията на подлог, важи в по-голяма степен за писмени текстове, но не и за устни.

Както вече беше посочено, кохезивните механизми в един език се преплитат с други характерни за съответния език механизми. Освен това се наблюдава преплитане и между различните кохезивни средства и механизми.

При СП се наблюдава тенденция към използване на пълната форма на притежателните местоимения, което от една страна се обяснява с това, че в ИТ на английски мястото на притежателното местоимение е непосредствено преди съществителното име, но от друга страна затруднява устния преводач и изисква повече усилия, тъй като (1) самата дума е по-дълга и (2), което е и по-важно, пълната форма се съгласува по род и число със следващото го съществително име, докато кратката форма е неизменяема. Имайки предвид факта, че при СП преводачът получава ИТ на части и особено когато между притежателното местоимение и съществителното има други поясняващи думи (прилагателни и/или числителни имена), то подобно решение натоварва цялостния процес на обработване на ИТ и създаване на ПТ.

В случаите, в които преводачът избърза и започне именната фраза с притежателно местоимение, без да е чул останалата част или преди да е обмислил как ще конструира изказа си, може да се наложи да преформулира вече изречената част.

В устните преводи не само се наблюдава тенденция към използване на местоимението, когато то изпълнява функцията на подлог, но не са редки и случаите, в които има дублиране на подлога.

Както посочват Молхова и съавт. (1965: 32), „[и] в английски, и в български език се среща явление, обратно на изпускането на подлога, а именно така нареченото дублиране на подлога. […] това дублиране най-често се прави за уточняване или подсилване на подлога. […] При дублирането на подлога изречението обикновено започва с местоимението-подлог, а съществителното-подлог идва след това“.

И ако при многократното използване на някой механизъм в една и съща позиция се постига максимално ясен изказ, то в случаите, в които се изпуска маркер от ИТ в ПТ, това може да доведе до промяна в смисъла. Лексикалното повторение е често използван начин при СП, за да се избегне неточност или двусмислие в изказа. До грешка може да се стигне и ако преводачът пропусне да отбележи (най-вече при КП) промяна в подлога на две последователни изречения. Освен в механизмите за изграждане на кохезията, разлики се наблюдават и в плътността на кохезивните вериги.

Както вече беше посочено, съществителното име и местоимението, което го замества, са от един род, лице и число. Наблюдават се обаче и изключения особено в случаите, в които едно съществително име може да се третира като държавата, властите или жителите на тази държава.

Както отбелязват Лейкоф и Джонсън (1980) и Лейкоф (1987), английският език се характеризира с един общ принцип, при който мястото означава институцията, която се намира на това място. Тази особеност на езика, а именно използването на метонимия, „е една от основните характеристики на познанието“ (Лейкоф 1987: 77, мой превод). Друг вид изменение, което може да настъпи, когато семантичната връзка е „топос – заместващо име“, е да се избере конструкция, отнасяща се до цялата предикация, като по този начин се избягва необходимостта от съгласуваност.

От посочените примери става ясно, че преводачът непрекъснато трябва да има предвид цялостното значение, граматичните особености на кохезивните средства и взаимодействието между тях, защото това, което е изразено на повърхността, не е достатъчно, за да се направят правилните инференции. Тъй като местоименията се използват за икономично изразяване на някаква част от съдържанието, често различни местоимения попадат в отношения с други части от текста, при които семантичните релации доминират над граматическите.

В българския език, за разлика от английския, тенденцията неодушевените предмети да изпълняват функция на вършители на действието не е така изразена. Както вече беше посочено, неопределителните местоимения също могат да спомагат за изграждане на кохезията в един текст както на английски, така и на български език, макар и употребата им да не е паралелна.

5.2.2. Показателна (демонстративна) референция

Изменения в кохезията се наблюдават и в рамките на групата на показателните наречия (Халидей и Хасан 1976: 74 – 75). Има случаи, в които изменение при показателно местоимение може да доведе до промяна във фокуса на изречението, а оттам и липса на емфаза. По отношение на показателните местоимения, в политическите речи промяна се наблюдава в прагматичния компонент. В устни изказвания, особено в политически речи, на английски език се наблюдава тенденцията ораторите да назовават родината си, когато са в нея, с фразата „this country“; докато на български език ораторите по-скоро използват „нашата страна“ или „страната ни“ (т.е. с притежателно, а не показателно местоимение). Както видяхме, при превод от английски на български при преводачите се наблюдава известно повлияване от ИТ и в някои от случаите се запазва показателното местоимение. Такова повлияване се наблюдава и при превод от български на английски език.

Както вече беше посочено, при превод от български на английски тенденцията е показателното местоимение да се избере според речниковото значение, т.е. единствено число, за означаване на близост. Изменението по отношение показателя близост – отдалеченост не се влияе, дори когато при превод се преминава от множествено в единствено число.

5.2.3. Сравнителна референция