Жак Секвейра вечното евангелие



страница3/9
Дата22.12.2018
Размер1.63 Mb.
#109045
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Заключение


Учението за двамата Адама ясно показва, че нашата надежда може напълно да уповава на Христос — нашата праведност, защото чрез «дела изисквани от закона няма да се оправдае пред Него нито една твар» (Рим. 3:20; Гал. 2:16). Хората, оправдани единствено чрез вяра в Христос, ще живеят (виж Рим. 1:17; Евр. 2:4; Флп. 3:9).

При сътворението Бог създал човека от земната пръст и му вдъхнал жизнено дихание, така че Адам станал жива личност (виж Бит. 2:7). Животът, който Адам получил от Бога и в който бил заключен живота на неговото потомство, бил съвър­шен, безгрешен, движим от безкористна любов (агапе), тъй като човекът бил сътворен по Божий образ, а Бог е агапе (виж Бит. 1:26; Ин. 4:24; 1 Ин. 4:8, 16). След като Бог сътворил Адам и неговата помощница Ева, Той им поръчал да умножат Неговия живот и да напълнят земята с хора, които да отразяват Неговия характер (виж Бит. 1:28). Такъв е бил първоначалния Божий замисъл за този свят.

За нещастие, преди да започнат умножаването на живота, Адам и Ева паднали в грях. Това повлияло на живота на бъдещото поколение, включено в Адам в три направления:

1. В резултат на греха, неговият безгрешен живот станал живот с вина (виж Бит. 2:17; 3:6, 7).

2. Неговият живот пропит с вина попаднал под осъждението на закона, нарушението на който се наказва със смърт (виж Иез. 18:4,20).

3. Неговият съвършен безгрешен живот станал греховен живот. Вместо да се намира под контрола на Духа и на любовта агапе, той попаднал под властта на сатана и греховната любов към себе си (виж Ис. 53:6; Ин. 8:34; Флп. 2:21; 2 Петр. 2:19).

Тъй като всички хора на земята са умножение на живота на Адам, тези три следствия на Адамовия грях са се разпространили над всички нас. Следователно, живота, който сме получили при рождението е:

1. Греховен живот (виж Рим. 5:12).

2. Живот, осъден от закона. Това значи, че справедливите изисквания на закона ни поставят пред лицето на неизбежната вечна смърт (виж Ин. 3:36; 1 Кор. 15:22; Откр. 20:14, 15).

3. Живот, който се намира във връзките на греха и дявола (виж Ин. 8:34; Рим. 7:14; 1 Ин. 3:8).

Това е нашето положение «в Адам», и ние нищо не можем да направим сами, за да го променим. «В Адам» ние всички сме съгрешили и сме свързани с греха; всички ние трябва да умрем. С други думи, без Евангелието ние сме безнадежно изгубени и обречени завинаги.

Христос станал плът, за да ни избави от това положение и да възстанови първоначалния Божий замисъл. Той дошъл като втори Адам да оглави човечеството и да утвърди царството на благодатта посредством Своя съвършен живот, смърт и Своето възкресение. Падналото човечество — това е умножения греховен живот на Адам, но тялото на Христос, Неговата Църква (виж Рим. 12:5; 1 Кор. 12:13, 14), е умножения праведен живот на Христос (виж Рим. 8:29; Евр. 2:11; 1 Ин. 3:1,2).

Чрез Своя «неизречен дар» (2 Кор. 9:15) Бог е изменил нашето безнадеждно положение в Адам, като ни е направил нови личности и ни е дал надежда в Христос. С обръщането или новорождението ние получаваме самия живот на Христос (виж. Ин 3:3—6). Този живот, който получаваме чрез вяра в Него е:

1. Живот, който в пълнота и в най-малките детайли се подчинява на закона (виж Мат. 5:17; Рим. 10:4).

2. Живот, който е осъдил и победил силата на греха в плътта (виж Ин. 8:46; Рим. 8:2, 3).

3. Живот, който Христос е отдал на кръста и който е претърпял напълно възмездието за греха (виж Рим. 5:8,10; Флп. 2:8).

4. Живот, който е победил смъртта и гроба (виж 1 Кор 15:55—58; Евр. 2:14,15).

Всичко това става реалност за нас, когато приемем този живот чрез вяра. Този живот ни оправдава, защото напълно се е покорил на закона и е удовлетворил неговите справедливи изисквания относно нашите грехове. Този живот може също напълно да ни избави от робството на греха и да пресъздаде в нас праведността на Бога, както е извършил това в човешкото естество на Христос (виж 1 Тим. 3:16). Накрая, този живот ще ни възкреси от мъртвите и даде в залог вечността, защото самия Той е вечен живот (виж Ин. 3:36; 6:27; 1 Ин. 2:25).

Всички, които пребъдват «в Христа», имат тези преимущества. Когато се учим да живеем Неговия живот, вместо да живеем нашия естествен живот, ние наистина пребъдваме в Него (Ин. 15:4—8). Ние живеем в светлината и в Духа (1 Ин. 1:6,7; Рим. 8:4; Гал. 5:16). Христовият живот, пребъдващ в нас и напълно владеещ ни, е средство за нашето освещение. Павел назовава това «Христос във вас, надеждата на славата» (Кол. 1:27). В Христос ние владеем живота, който е по-силен от греха и дявола (1 Ин. 4:4). Когато този нов живот ни погълне, нашите грехове ще приключат и Христос ще ни се открие (виж Рим. 8:9—14). Ето как чрез Божия народ земята ще бъде осветлена с Неговата слава. Това ще е окончателната изява на Бога преди пришествието на Христа (виж Откр. 10:7; 18:1).

Учението за двамата Адама — това е най-важното учение за разбиране на обективното Евангелие и оправданието чрез вяра. Но то има също и голяма практическа ценност за нашия християнски опит, защото плодовете на това учение ни водят към свят живот, или освещение. «И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни», — каза Исус.



Ключови мисли

1 Грехът на Адам е навлекъл на човечеството смъртна присъда — присъдата на първата и втората смърт.

2. Христовото послушание е спасило цялото човечество от втората смърт и е провъзгласило оправдателна присъда на цялото човечество.

3 Паралелът между Адам и Христос има сила само, ако приемем за основа идеята за солидарност, или съвкупно единство на човечеството в Адам и Христос (виж Рим. 5:12—21).

А. Всички хора на земята са просто умножения живот на Адам, последствията на неговия грях са преминали във всеки от нас. Животът, приет от нас при рождението, — това е:


  1. греховен живот;

  2. осъден от закона на вечна смърт и

  3. свързан с греха и сатана.

Б. Чрез Своя «неизречен дар» (2 Кор. 9:15) Бог ни е направил нови личности в Христос. При обръщането си ние приемаме самия живот на Христос — съвкупното естество, което Той е приел. Този живот –

  1. напълно се е покорил на закона;

  2. осъдил е и е победил силата на греха и

  3. победил е смъртта и гроба.

4. Спасението от втората смърт и оправдателната присъда, даряваща живот е висш Божий дар в Христос за цялото човечество (виж. Ин. 3:16).

5. Поради греха на Адам всеки човек субективно се ражда под владичеството на греха, осъждението и смъртта (виж Рим. 3:9—20). Но обективно Христос е избавил всеки от нас чрез Своя живот и смърт и е утвърдил над нас владичество на благодат, праведност и вечен живот.

6. Не е възможно по свой избор да останем в Адам и в същото време чрез вяра да приемем Христос и да останем в Него.

7. Нашата вечна участ зависи от това, какво човешко естество ще изберем — естеството на Адам или на Христос.



Кръстът и великата борба
Кръстът — това е самия център на новозаветната вест. Той се явява най-висше проявление на Божията любв агапе. На кръс­та Бог удовлетвори справедливите изисквания на закона заради цялото човечество. На него Исус Христос показа величието на Божията сила, поразявайки сатана и греха. За Павел «кръста» — е като стенография на Благата вест, Евангелието. Той казва: «Защото словото за кръста е безумие за тия, които погиват, а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила» (1 Кор. 1:18). Не е за очудване, че сатана не желае ние да разберем напълно значението на кръста! Не е за очудване, че той го е обвил в тъмнина, заставяйки църквата да изгуби неговата сила!

Дяволът напълно е удовлетворен, когато украсяваме с кръстове нашите църкви, печатаме изображение на кръста в нашите книги, окачваме си кръст на шията и даже проповядваме за кръста и в същото време оставаме в неведение относно великата сила на кръста.

Но истината за кръста трябва да бъде и ще бъде възстановена. Преди края светлината, сияеща от кръста в сърцата на вярващите ще осве­ти цялата земя с Божията слава. «Сега е съдба на тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изхвърлен вън, — каза Исус. — И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе си» (Ин. 12:31,32).

В тази глава и двете следващи ние ще разгледаме важната тема за кръста от три различни гледни точки. В началото ще разгледаме значението на кръста в светлината на великата борба.

На кръста «старовременната змия, която се нарича дявол и сата­на, който мами цялата вселена» (Откр. 12:9), е бил напълно разобличен, осъден и поразен. Великата борба между Люцифер и Христос, започнала на небето, достигнала своя решаващ завършек на кръста. Истинския характер на лъжеца и убиеца бил напълно разкрит пред цялата вселена. Едва, когато погледнем на сатана в светлината на кръста, ще го видим такъв, какъвто той е в действителност.

В втората тема ние видяхме, как Люцифер, превъщайки се в сатана, възстанал против Бога. Той достигнал до там, че пожелал да убие Сина Божий, за да заеме Неговото почетно място (виж Ин. 8:44). След изгонването му от небето сатана незаконно завладял от Адам и Ева владичеството над тази земя. Той започнал да използва падналите хора в качество на свои оръдия за превръщане на този свят в свое собствено царство, основано на принципа на егоизма. Повече от четири хиляди години след грехопадението на Адам сатана е скривал своето желание да убие Божия Син.

Но през една тиха нощ на Витлеемските хълмове сатана и неговите ангели се заслушали в една странна мелодия. Тези, с които те преди са били на небето, пеели: «Слава на Бога във висините, и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение!» (Лк.2:14). Сатана слушал, как ангелите говорили на овчарите: «Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ» (стих 11).

Това известие се оказало «голяма радост» (стих 10) не само за овчарите; за сатана то също било желана вест. Най-накрая за него се е появила удивителна възможност да изпълни дълго обмисляния заговор. Сега той ще може да осъществи това, което бе неспособен да извърши на небето — да убие Божия Син. Ще се представи ли някога по-добра возможност? Христос, неговия заклет враг е рисковал Своя живот и е дошъл като безпомощен младенец в света, който се намира под негов контрол. Сега той ще може да отмъсти на своя ненавистен Враг, Който го порази на небето и го изхвърли от небесния дом!

Сатана не губел време. Той решил да унищожи Исус, използвайки за свое оръдие Ирод Велики, който заповядал да убият витлеемските младенци от мъжки пол на възра­ст до две години (виж Мат. 2:1—16). Но часа на Исус още не бе дошъл. Библията почти нищо не ни докладва за детството на Исус, за това, как е пораснал, но сатана, очевидно е продължил с опитите си да постигне своето през всичкото това време. Затова, когато Исус започнал Своето служение в Библията са описани много случаи на покушения над Неговия живот, всеки от които е бил провокиран от самия сатана. Например, за един такъв случай Библията казва: «Иудеите пак взеха камъни за да Го убият [Исус]» (Ин. 10:31). Сатана нееднократно е побуждал хората да убият Исус. Всички тези усилия завършвали неуспешно поради една причина: «Защото часът Му не беше още дошъл» (Ин. 7:30; 8:20).

След това дошла Гетсимания. Когато тълпата, подстрекавана от сатана, дошла да хване Христос, Той казал следните слова: «Когато бях всеки ден с вас в храма, не простряхте ръце против Мене; но сега е вашият час и на властта на тъмнината [сатана]» (Лк. 22:53). Сега на сатана е било позволено да се изяви. Дошъл часа, когато цялата вселена е трябвало да види в него убиеца. «Той [сатана] беше открай човекоубиец, и не устоя в истината» (Ин. 8:44). Подобно на всички други грехове убийството започва с обмислено желание; то веднага не се проявява в действие (виж Мат. 5:21—28). С самото начало на великата борба сатана е убивал Христа в своите мисли. На небето той желаеше да се избави от Него и да заеме Неговото място. Сега времето дошло.

На сатана била дадена пълната власт да постъпи с Христос, висящ на кръста, така, както на него му се искаше. Тайното желание на сатана, обмисляно дълго в неговото сърце, не могло да открие за себе си никакъв друг път. Сега цялата вселена ще може да се убеди, какво в действи-телност представлява греха и до къде води в крайна сметка той, ако му се даде възможност да се развие. Грехът е въстание против Бога и Неговия закон на самопожертвувателна любов. Оставен на себе си, греха в своята ненавист към Бога в края на краищата ще е готов да Го убие.

Исус казал на Своите ученици: «Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил» (Ин. 15:18). Защо светът е намразил Исус, Който дойде да върши добро? Защото «целия свят лежи в лукавия» (1 Ин. 5:19), а родоначалника на злото е сатана ненавиждащ Христос. Затова не е за учудване, че иудеите се вслушали във внушенията на сатана и крещяли: «Разпни го, разпни го!» (Ин. 19:15). На кръста сатана разкри своята ненавист към Бога в цялата и отвратителна същност. Ненавистта го е побудила да предаде Исус на публично осмиване, да го подложи на мъчително страдание и накрая да го убие. Нищо друго не би могло да удовлетвори сатанинската ярост.

Разпятието е било не само унизителна смърт, прилагана за най-тежки престъпления, то било също непоносимо мъчителна смърт. Телесното наказание, предшестващо разпятието, само по себе си е било жестоко страдание, понякога даже и смърт. Затова осъдения престъпник са го заставляли да носи на изранените си плещи тежкия кръст до мястото за наказание. Там живоприкованата към кръста жертва изпитвала неописуеми мъчения.

Ние съзнаваме — и това е най-важното, че унижението и страданието, които Христос понесе на кръста, не произхождаха от Бога. Кръста е бил част от Божия план. Бог го е допуснал, за да може на кръста частично да се открие истинската същност на сатана. Но Бог не носи отговорност за кръста. Пътя към кръста бе проправен чрез ненавистта и греха на сатана. Това значи, че ние никога не трябва да сравняваме физическите страдания и унижение, понесени от Христос на кръста, с жертвата, която Той принесе за да ни спаси. Ние никога не трябва да смесваме това, което сатана е направил с Христос на кръста, с това, което е направил със Своя Син Бог. На кръста Бог и сатана не бяха съучастници.

Сатана, който единствен е виновен за Христовите страдания на кръста е измамил християните, внушавайки им, че тези страдания са най-висшата жертва, която е извършена за нашето спасение. В никакъв случай! Ако това е така, тогава се получава, че сатана е спричастен към нашето спасение, а това никога не може да е верно.

На кръста сатана разкри своята истинска същност. Святите ангели и непадналите светове завинаги се убедили в неговото падение. Но кръстът трябва също да разкрие неговата дяволска същност и на нас. Като християни, ние представяме Христа на земята. Затова «съблазанта на кръста», която Христос понесе за нас, сме длъжни да понесем и ние (виж Гал. 5:11). Като християни, ние сме се простили с нашето положение в света и сме разпнати за света, за да станем едно с Христос (виж Ин. 15:19; 17:16; Гал. 6:14). Това означава, че сме станали врагове на сатана и неговия свят. Това, което сатана и неговия свят направиха с Христос на кръста, те ще направят и с нас. Ето какво значи «съблазнта на кръста», която всички истински вярващи предстои да преживеят.

Ако днес светът не ни ненавижда и не ни проклина, обяснението на това е, че не виждат в нас Христос. Но нека да позволим на Христос да се открие в нашия живот чрез силата на Евангелието, тогава света веднага ще се обърне против нас. Както света ненавиждаше Исус, така той ще намрази и нас (виж Ин. 7:7; 17:14; 1 Ин. 3:13), ще ни опозори (Деян. 5:41) и ще ни преследва до смърт (виж Ин. 16:33; Рим. 8:17, 18; 2 Тим. 3:12).

На кръста света, подвластен на сатана е трябвало да направи своя избор между Христос (в Който Пилат, не можа да намери никаква вина) и Варава (най-опасния от всички престъпници, намиращ се в това време в тъмница). Без колеба­ние светът предпочете да бъде освободен Варава и разпънат Христос. И днес света е още подвластен на сатана и ще направи същия избор, ако му предстои да избира между своите приближени и искрените вярващи. Такава е цената на ученичеството.

По времето на кръста света беше разделен. Иудеите противостояха на римляните; фарисеите — на садукеите. Но тяхния общ враг беше Христос, и те се обединиха в борбата против Него. В настоящето време света е също разделен. Но когато членовете на Христовата Църква изявят в своя живот характера на Христос, тогава този свят ще се обедини против светиите. В края на времето ще настъпи голямата скръб и Църквата в края ще изяви силата на Евангелието.

На небето сатана води борба с Христос и беше победен. На кръста те отново се сблъската в борбата. Този път сатана бил уверен в победата, но неговата победа отново се обърнала в поражение, от което сатана никога не ще се оправи. Слава на Господа за този Спасител!



Ключови мисли

1. Великото противоборство между Люцифер и Христос започнало на небето, достигнало своя решаващ завършек на кръста. Тук истинската същност на измамника била разобличена пред цялата вселена.

2. На кръста на сатана било позволено да прави с Христос всичко, което би пожелал. Така цялата вселена е видяла, какво в действителност представлява греха и до къде той може да отиде.

3. Унижението и страданието, на които Христос беше подложен на кръста, не произхождаха от Бога. Те са пряко следствие от сатанинската ненавист и греха.

4. Сатана, който единствено е виновен за физическите страдания на Христа на кръста е измамил християните, като им е внушил, че това страдание е най-висшата жертва, с която се извършва нашето спасение. Ако това е било така, то може да се каже, че сатана е съпричастен към нашето спасение!

5. Съблазанта на кръста, която понесе Исус, предстои да я изпитаме и ние. Това, което сатана и неговия свят извършиха с Христос на кръста, те ще се опитат да направят и с нас.



Кръстът и примирението
На кръста е станало нещо много повече, от унижение, страдание и смърт. На пръв поглед, мъченическата смърт на Исус е като че ли победа на сатана. Но Бог обърнал това жестоко поражение в славна победа, чрез която е могло да бъде спасено цялото човечество.

В писанията на Павел четем:

«Ние проповядваме разпнатия Христос, за Иудеите съблазън, и за езичниците глупост, но за самите призвани, и иудеи и гърци, Христос е, Божия сила и Божия премъдрост; защото Божието глупаво, и Божието немощно е по-силно от човеците» (1 Кор. 1:23—25).

В тази тема ние ще видим, че всичко, преживяно от Христос на кръста е много по-ужасно, от страшните физически страдания. Неговите физические мъки, колкото и тежки да са били, те не са извършили нашето примирение. Сатана и жестоките хора, ръководени от него, били източникът, причиняваш на Исус физическата болка. Висшата жертва, посредством която грешниците се примирили със святия и праведен Бог е имала Друг източник.

Кръстът не само напълно е разкрил злобната ненавист на сатана, той показал глъбините на Божията любов агапе. «Словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на единородния от Отца, пълно с благодат и истина» (Ин. 1:14). На кръста Христов била напълно изявена Божията слава и същността на Неговата себепожертвувателна любов. Подобно на учениците ние също трябва да се взираме в тази слава, ако желаем да достигнем в пълнота Неговия образ. «А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ от слава в слава, както от Духа Господен» (2 Кор. 3:18). В противовес на мрачната тъмнина, с която греха и сатана са обгърнали кръста, Бог е изявил пълното величие на Своята слава. Нека да разсъждаваме за тази слава: какво означава и какво значи тя за нас. Сега, когато правим това, нека да оставим всички свои превзети мнения и да се взрем в истината, такава каквато тя е в Христа, и при това разпнат.

Ние можем да оценим значението на кръста само в този случай, ако разберем, какво греха е направил с нас. Грехът ни е отделил от Бога (виж Ис. 59:2). Той ни е направил врагове на Бога (виж Рим. 5:10). Следователно, за нас е необходимо да се примирим с Бога, за да постигнем единство и хармония с Него. Ето какво означава думата примирение — греховните човешки същества се примиряват с Бога, привеждайки се в «единство» с Него. В Писанието ясно е казано, че Христос ни е примирил с Бога и това примирение Той е извършил на кръста (виж 2 Кор. 5:18, 19; Евр. 2:17: Еф. 2:16: Рим. 5:10). Как е направил това? Как смъртта на Христос ни е примирила с Бога?

Въпреки, че грехът е умразен за Бога, и Той никога не може да се примири с него, грехът е назован в Писанието «беззаконие» (1 Ин 3:4). Бог недвусмисленно е заявил, че «възмездието за греха е смърт» (Рим. 6:23, Бит. 2:16, 17; Иез. 18:4, 20). Наказанието за греха — не е само смърт, но вечна смърт.

Писанието споменава за два вида смърт. Първата смърт Библия назовава «сън» (виж Ин. 11:11—14; 1 Кор. 15:51 1Сол. 4:14). През нея преминават всички хора на земята — както спасените и погиналите. Съществува и втора смърт — вечна. Умиращите с тази смърт се прощават с живота завинаги. Именно тази смърт ще изпитат погиналите в края на хилядагодишното царство (виж Откр. 2:11; 20:6,14; 21:8). Първата смърт, колкото и ужасна да ни се струва, не явява възмездие за грях. Тя е само следствие от греха. Затова всички, умяли с първата смърт, ще бъдат възкресени: спасените — за вечен живот, а погиналите — за втората смърт, възмездие за греха. С втората смърт Бог, Източникът на живот, оставя неразкаяните хора пред тяхния собст­вен избор — тяхното неверие ги лишава от всяка надеж­да. Христовата смърт на кръста е била смърт «за греха» (Рим. 6:10). Това значи, че, замествайки ни със Себе Си и бъдейки наш представител, Христос е изпитал на кръста «втората смърт» — вечната смърт, която Библията назовава «възмез­дие за греха». Както е казано в Евр. 2:9, Той е трябвало «да вкуси смърт с Божията благодат, за всеки човек».

Писанието обещава, че чрез вяра пребиваващите в Христа и възкресените при първото възкресение, ще избегнат втората смърт. «Блажен и свят оня, който участва в първото възкресение; над него втората смърт не ще има власт» (Откр. 20:6). Защо те ще избегнат втората смърт? Защото Христос, понасяйки техния грях, вече е «вкусил» втората смърт за тях (виж Евр.2:9). На кръста Христос в действителност е изпитал втората смърт за падналото човечество. Ето какво представлява за нас Неговата саможертва.

Внушавайки на Църквата и въвличайки я да вярва в лъжата за безсмъртието на душата, сата­на потопил в тъмнина славната истина за това, което в действител­ност е станало на кръста. И така, ако ние притежаваме безсмърт­на душа, то при смъртта става просто отделяне на душата от тялото. Тогава втората — вечната смърт е невъзможна, защото душата продължава да живее и след смъртта на тялото. Ето защо християнската Църква напълно е съсредоточила вниманието си върху физическите страдания на Христос при разпятието като на висша жертва, принесена заради човечеството, въпреки че всъщност Неговите физически страдания не се отличават по своя характер и сила от страданията на много хора в продължение на цялата история. По тази причина повечето християни считат, че възмездието за греха се явява не вечната смърт, а вечни мъки в адския пламък.

Побуждайки Църквата да гледа на кръста от гледната точка на рим­ляните, сатана е принизил значението на реалната жертва на Христос. Само когато погледнем на кръста с очите на иудеите, както това са направили новозаветните писатели, ние ще можем да разберем пълнотата на неговото значение. Римският кръст, несъмнено е бил най-мъчителното и позорно наказание от всички някога измислени от хората. За първи път използван от финикийците около 600 г. до Р.Х., той се е използвал и от египтяните, а след това и от римляните. Римляните направили това наказание по-усъвършенствано и го използвали за наказание на избягали роби и за най-опасните престъпници. Но за иудеите кръста означавал съвсем друго нещо. Това нещо обяснява, защо иудеите изисквали разпятието на Христа.

Както явствуват стиховете от Ин. 19:5—7, иудеите настоявали Христос да бъде разпнат, защото «направи себе си Божий Син (стих 7). Когато изследваме, какво наказание се предвижда за богохулство в Стария Завет, виждаме, че закона постановява убиване с камъни, а не разпятие (виж Лев. 24:16). Нима иудеите, тълпящи се в двора на Пилат, не са знаели това? Разбира се, че са знаели. Преди това, когато Христос провъзгласи: «Аз и Отец сме едно», иудеите «взеха камъни за да го убият» (Ин. 10:30,31). Тогава защо изисквали от Пилат да Го разпъне, още повече, че разпъването на кръст не се е практикувало сред иудеите?

Смисълът е в това, че те искали не само да предадат Христос на смърт. За иудеите разпъването на кръст било равностойно на повесването на дърво, което по тяхните разбирания означавало, че наказания завинаги е проклет от Бога (виж Втор. 21:23). За тях това е било равностойно на втората смърт или вечна смърт, защото всички знаем, че иудеите не вярват в безсмъртието на душата.

Убедителен пример за иудейските представи за повесването на дърво като вечно Божие проклятие намираме в книгата Исус Навин. Бог казал на Авраам, че ще даде на аморейците (древното название на ханаанците) четиристотин години изпитателен срок, за да Го приемат. В течение на това време за потомците на Авраам е предстояло да бъдат роби в Египет (виж Бит. 15:13—15). Когато в края на този изпитателен период Исус Навин въвел иудеите в Ханаан, пет ханаански царе се обединили и го нападнали. Бог дал на Исус Навин победа и когато петте царе били пленени, Исус ги убил, а след това ги повесил на пет дървета, желаейки да покаже на всички, че вечното Божие проклятие лежи върху тези, които съзнателно и доброволно Го отхвърлят (Ис. Нав. 10:25—27).

И така, за иудеите разпятието на Христос означавало нещо повече от физическа смърт. Това означавало, че над Него е било Божието проклятие, равнозначно на втората смърт (виж Ис. 53:4,10). Христос на кръста действително е бил под Божието проклятие, но не за богохулство, както иудеите го обвинявали. Христос понесе втората смърт, защото Бог «не пожали и своя Син, но го предаде [като пълно възмездие за грях] за всички нас» (Рим. 8:32). Затова «Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас, защото е писано: "проклет всеки, който виси на дръво"» (Гал. 3:13).

Тук възниква въпроса: Ако Христос е бил Бог, как е могъл да умре с втората смърт? Освен това, нали Той е предсказал Своето собствено възкресение и действително е възкръснал от мъртвите. Как Той е могъл да изпита «вечната смърт»?

Естествено, Божественото естество на Христос не би могло да умре на кръста. Христос е умрял като Човек, като Такъв, Който ни е заместил. При въплъщението Той е приел природата на цялото човечество - именно тя била осъдена и умряла. Божествеността е безсмъртна и затова не е могла да умре ни с първата, нито с втората смърт.

А как е станало Неговото възкресение? Как може да се съгласуват вечната смърт с факта, че Той възкръсна? При въплъщението Христос «смири Себе си», и в това се заключава отговора. Когато Христос, втората Личност на Божеството, стана плът и Син Човешки, Той «смири Себе Си», отъждествявайки се с човечеството, което е дошъл да изкупи (Фил. 2:6,7). Какво фактически е станало? Христос отдал всичко от Себе Си, всички Свои Божествени преимущества и власт в ръцете на Небесния Си Отец. Той доброволно станал роб на Отца. Отец, на Свой ред, посредством Святия Дух поместил Христос в утробата на Мария (виж Лк. 1:26—35).

Това означава, че Христос е съхранил Своята Божественост, но докато е живял на земята, като наш заместник и представител Той се е отказал да се ползва от нея независимо от Отца. Ето защо в Писанието е казано, че като дете, Исус растял в премъдрост (виж Лк. 2:40,52) — това би било невъзможно, ако Христос е съхранил Своите Божествени преимущества. Като човек Той заяви, че не би могъл да направи нищо без волята на Своя Отец (виж Ин. 5:19,30; 6:57). Той е трябвало да живее на тази земя, както живеят всички хора, — единствено с вяра и в пълна зависимост от Бога.

Обърнете внимание на следващите сравнения между Христос като Бог и Христос като човек:




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница