Като гледаме на него

Глава 12

Добрият Пастир от 10 и 11 глави става “закланото Агне от създанието на света” (Откр. 13:8) и “Божият Агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1:29) в 12 и 13 глави. Агнето силно страда за изгубената овца, отдавайки живота зи за нея и по този начин отваряйки извор с кръв. В предишната глава направихме контраст между Добрия Пастир и злите пастири, които презират, измъчват и убиват овцете. Но Добрият Пастир е толкова загрижен за овцете, че Сам става Агне, Което – вместо да отнеме живота им – само дава живота си за тях.

Планът на спасение чрез пролятата кръв на Христос бе обмислен още преди Бог да създаде света. Божественият завет, уверяващ, че Божият Син ще даде живота Си за човешката раса, се основаваше на непроменимото Божие обещание. По тази причина на Христос се гледа като на “Агтето, заклано от създанието на света”. Това божествено споразумение, до което се достигнало още преди създанието на света, бе потвърдено на Голгота, когато Христос го ратифицира със собствената Си кръв. “Още преди да бе положена основата на земята, Отец и Синът се бяха обединили в сключването на един завет за изкуплението на човека, ако той бе победен от Сатана. Те бяха стиснали ръцете Си в тържествена клетва, че Христос би трябвало да стане сигурността на човешката раса. Христос изпълни тази клетва” (“Животът на Исус”).

Някои месиански приложения в 12 и 13 глави са свързани с Христовата жертва: 1) прободеният Месия (12:10); 2) отварянето на извор за очистване (13:1); 3) раните на ръцете Му (13:6) и 4) Божият меч против Неговия Пастир и Съдружник (13:7).

Във връзка с това “пробождане” Захария 12:10 ни представя един нов елемент на оплакване и застъпничество, което Бог ще излее върху ерусалимските жители. Очевидно, един забележителен Божи служител е бил убит и е умрял с мъченическа смърт в резултат на някаква интрига и духовната слепота на лидерите. След това, когато напълно осъзнали какво са направили, ги обзели разкаяние и угризение на съвестта.

“Пробождането” от стих 10 има повече от едно приложение. В този контекст Захария представя какво са можели да направят юдеите, ако са подготвили себе си и другите за първото пришествие на Христос. Исус със сигурност щеше да умре, но не от техните ръце. И те щяха да Го оплачат в дух на покаяние и благодарност, осъзнавайки, че Той щедро се бе пожертвал за техните грехове и за греховете на целия свят (вж “Адвентен Библейски Коментар”, том 4, стр. 1113).

Колкото и да е трагично, Израил като народ отхвърли дара на Божия възлюбен Син. “Ерусалим беше дете на Неговите грижи. Както нежен баща жали заблуденото си чадо, така и Исус плака над възлюбения град. Как да те оставя?... Една душа има такава висока стойност, че в сравнение с ния цели светове са нищо. Но тук загиваше цяла нация. Когато бързо залязващото слънце щеше да се закрие от погледа, благодатният ден на Ерусалим щеше да свърши” (“Животът на Исус”, стр. 317,318).

Бихме могли да намерим и друго ограничено приложение веднага след Петдесятница, когато Петър представи този “прободен” Месия пред евреите, които Го разпънаха (Деян. 2:23). След това от стих 37 научаваме, че “като чуха това, те, ужилени в сърцата си, рекоха на Петра и на другите апостоли: Какво да сторим, братя?” През този ден 3000 души, оплакващи Христос, се обърнаха към истината и се присъединиха към първата църква.

Нещо повече, това месианско пророчество за оплакването на прободения Исус ще се срещне с по-мащабното си изпълнение при Неговото славно второ пришествие. Това става ясно от езика, който Йоан използва в Откровение 1:7, свързвайки “пробождането” на Месия с “оплакването” за Него, като има предвид контекста от Захария 12:10. Ето защо това съжаление и оплакване на прободения Месия ще бъде преживяно при второто пришествие от всички, които са презирали и проболи Христос при Неговото разпъване на кръста. В Йоан 19:37 апостолът директно цитира Захария 12:10, описвайки пробождането на Христос (вж също и Матей 24:30). “Умрелите с вяра в третата ангелска вест излизат от гроба прославени... Също и “ония, които Го прободоха” (Откр. 1:7), които се надсмиваха и подиграваха на Христос, когато Той умираше, както и на-свирепите противници на истината и на народа Му, също биват възкресени, за да Го видят в слава” (“Великата борба”, стр. 389).

“Същите мъже, които прободоха с копие Княза на живота в реброто, ще видят раната от копието и ще съжалавят от дълбочината на душата си, че така са повредили тялото Му” (“Ранни писания”, стр. 146).

Изворът. Фразата “в оня ден ще се отвори извор” (Зах. 13:1) за очистване, ни връща обратно към онзи ден, “в един ден” (Зах. 3:9), когато нечестието на земята ще бъде премахнато. Това е същият ден, в който Исус бе прободен (Зах. 12:10). В известен смисъл, винаги е имало извор, отворен за прощение и очистване в Агнето, заклано преди създанието на света. Преди кръста хората чрез вяра гледаха на този извор – нещо, което ние винаги трябва да вършим дори и след кръста. Силата на еврейските думи посочва, че изворът не само ще бъде отворен, но и ще остане отворен. През цялата история този постоянен поток е бил на разположение на човечеството свободно и ефикасно.

Основата на този образен термин – отварянето на извора – се корени в левитския ритуал. Очистителната вода се използваше за очистването и посвещението на левитите (Числа 8:7). Езекиил също споменава очистващия ефект на поръсваната върху израйлевите чада вода. “Тогава ще поръся върху вас чиста вода и ще се очистите, от всичките ви нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя” (Езек. 36:25). Но в Захария 13:1 не се говори за поръсване, а за цялостно измиване в отворения извор. Под извор се подразбира изобилен и постоянно течащ поток за очистване от греха. Той спокойно може да очисти дори и най-осквернения. Тук не става въпрос за очистване от церемониално осквернение, а за очистване от духовното осквернение на вътрешната ни същност. “Този течащ поток бе символ на вечно течащата, очистваща всичко ефективност на Христовата кръв... изворът, отворен за Юда и Ерусалим, в който можеха да се окъпят и да се очистят от всяко петно на греха. Трябва да имаме свободен достъп до изкупителната кръв на Христос” (“Адвентен Библейски Коментар”, том 1, стр. 1111).

Юдейските водачи бяха толкова детайлни в “спазването” на съботата, че помолиха Пилат да изпрати войниците си да пречупят краката на разпънатите на кръст мъже, включително и на Христос. По този начин те бяха сигурни, че жертвите ще умрат и те ще могат да отнесат телата им преди началото на съботата. Каква ирония! Юдейските водачи “спазваха” съботата, докато убиваха Господаря на съботата и искаха да счупят костите Му! Йоан ни казва, че когато войниците отишли при Исус, те установили, че Той вече е мъртъв и затова не било необходимо краката Му да бъдат пречупвани. Учуден, че Исус е умрял толкова скоро, един войник, за да бъде напълно сигурен, пробол страната му с копието си. От там веднага изтекли кръв и вода (Йоан 19:31-37; вж също Пс. 34:20). “Свещениците и управниците се учудиха, когато разбраха, че Христос вече е умрял. Смъртта на кръста бе бавен процес и мъчно можеше да се определи спирането на живота. Нечувано бе разпънат на кръст човек да умре за шест часа. Свещениците поискаха да се уверят в смъртта на Исус и под тяхно въздействие един войник заби копието си в Спасителя” (“Животът на Исус”, стр. 432,433).

Но защо нашият Спасител умря по-рано от очакваното? Дали поради невероятното физическо страдание? Не. “Нито забитото копие, нито болките на кръста причиниха смъртта на Исус. Оня вик, изтръгнал се “със силен глас” в момента на смъртта, струята кръв и вода, която изтече от тялото Му, свидетелстваха, че Той е умрял от разрив на сърцето. Сърцето Му бе разбито от душевна мъка. Убит бе от греха на света” (пак там, стр. 433).

Изглежда, че тази скъпоценна струя кръв и вода, спомената в Йоан 19:34, слива “пробождането” от Захария 12:10 с “отворения извор” в Захария 13:1. За тази струя Елена Вайт пише: “От там изтекоха две струи – една от кръв и една от вода. Кръвта трябваше да измива греховете на онези, които биха повярвали в Неговото име, а водата представляваше живата вода, която изтича от Исус и дава живот на онези, които вярват в Него” (“Ранни писания”, стр. 209).

Раните на ръцете Му. Захария 12:10; 13:1 и 13:6,7 имат една забележителна обща черта. Те показват три взаимосвързващи събития, касаещи Христовите страдания и смърт. Тези важни събития са съответно: 1) пробождането на Христос, 2) отварянето на извора за очистване и 3) наранените ръце на прободения Добър Пастир. Няма съмнение, че първите два от горепосочените стихове визират същата личност, а именно Месията, но за кого зататва Захария 13:6?

Учениците на Библията задават въпроса за идентичността на тази личност. Изглежда, съществува някаква неяснота коя е личността, запитана: “Какви са тези рани между мишците ти?” Внимателното проучване на четирите стиха, предшестващи този въпрос, посочва, че контекстът се занимава с акта на освещаването, представен и направен възможен чрез отворения за очистване от греха извор (стих 1). Двата специфични гряха, загатнати тук, са идолопоклонството и фалшивото пророчество, широко разпространени по това време.

На пръв поглед контекстът на стихове 2-6 изглежда, ни насочва към един предполагаемо обърнат лъжепророк, наранен във връзка с идолопоклонството и се опитвал да скрие този факт с твърдението, че раните му са получени в резултат на разправия с приятелите му. Но когато внимателно обмисля контекста на пробождането на Христос в Захария 12:10, отварянето на извора в Захария 13:1 и поразения Пастир в стих 7, стигам до извода, че последователността ме води до заключението, че личността с наранените ръце е страдащият Месия. Освен това стих 6 като че ли върви със стих 7, защото той започва нова мисъл за раните и води логично до стих 7, подсилвайки идеята за поразения Пастир. Така че Онзи, прободен отстрани, Онзи, с наранените ръце, Онзи, поразен от Бога, е Христос, Който Сам стана отвореният за очистване и изкупление Извор.

Адвентният Библейски Коментар обяснява, че “някои тълкуватели отнасят този текст към Христос като предсказващ раните, които получава на ръцете Си от тези, които би трябвало да са Негови приятели... Това трябва да бъде направено като вторично приложение или чрез някаква пауза след Захария 13:5 и чрез свързването на стих 6 със стих 7, които са съвсем ясно предсказание за Христос (Матей 26:31)” (том 4, стр. 1115).

Но от “Деяния на апостолите” става ясно, че Елена Вайт е считала, че Захария 13:6 се отнася до Христос. Тя пише: “Дори и начинът на Неговата смърт е бил предварително предсказан... “И като го попита някой: Какви са тези рани между мишците ти? Ще отговори: Това са раните, които ми нанесоха в дома на приятелите ми.”

Поразително е, че Христос нарича онези, чиито ръце са изцапани с Неговата кръв, “Мои приятели”! Невинната кръв на Христос не вика за отмъщение към онези, които са я проляли. Неговата кръв тече като постоянен поток на прощение и любов. Прободените ръце не са стиснати в защита, но са протегнати към нас, за да ни прегърнат в прегръдката на помирението. Ние заслужаваме да бъдем прободени, наранени и поразени, но Той пое инициативата да умре на наше място. Не е необходимо да Му угаждаме с нашите рани така както правят езичниците пред своите богове, защото “Той бе наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония” (Исая 53:5).

Пастирят-Месия е напълно Бог и напълно човек – съвършен посредник между Бога и човека. Да, Пастирят е един “мъж” (в смисъл на човек – бел. пр.), но Той е и Божи “Съдружник”. На еврейски думата “съдружник” означава приятелство, общение и близост. Той е най-близо до Отца, защото Те са едно (Йоан 10:30). Той е Човек, Словото, станало плът (Йоан 1:14), но е и могъщ Бог и вечен Отец (Исая 9:6).

Исус приложи това пророчество за Себе Си (Матей 26:31), когато бе готов да се пожертва на кръста и учениците щяха да се разбягат. (Вж също и Матей 26:56; Йоан 16:32; Исая 53:10.)

“За страданията на Спасителя Сам Йехова заяви чрез Захария: “Събуди се, мечо, против пастиря Ми, против мъжа, който Ми е съдружник.” Като заместник и гарнт за грешния човек, Христос трябваше да страда от Божиите справедливи наказания. Той трябваше да разбере какво означава... грешниците да застанат пред Бога без посредник” (“Пророци и царе”, стр. 357). На друго място, след като цитира Захария 13:7, Елена Вайт пише: “Досега бе ходатай на другите. Сега обаче жадуваше за ходатай” (“Животът на Исус”, стр. 382).