Книга пета Жребият

В тоя момент телефонът позвъня. От рецепцията се обадиха, че таксито го чака. Пиколото взе куфара.

— Имаш ли пари?

— Достатъчно. Но, папа, аз ще те изпратя до гарата.

— По никой начин!

Тя слезе с него чак на улицата. Беше се сдържала да не заплаче. Сега пак увисна на врата му и тихо му зашепна:

— Папа, спаси го! … Моля те … Спаси го! Само ти можеш! …

Той се освободи от прегръдките й.

— Стой повече в хотела! Бъди внимателна! По възможност ще се върна скоро.

— О, папа, да знаеш как ще те чакам! Само да знаеш с каква надежда! …

— И горе главичката! Нали ще ставаш силен човек?

Тя се помъчи да се усмихне.

Скарлатов се настани в първа класа. В купето бе сам. Влакът тръгна със закъснение. Движеше се съвсем бавно. Още след излизане от гарата, той видя дълги ешелони с оръдия, покрити с мушама, танкове, камиони и войници, които ги придружаваха. Войниците бяха с каски и пълно бойно снаряжение. Влакът вървя дълго край военните композиции. Германците изглежда не криеха това. Всичко взе да му напомня едно време гара София и влака с накачулените чак по покрива войници, когато потегляха за турската граница и минаха покрай също такива композиции, натоварени с оръдия. Колко години от Балканската война и колко нещата се повтаряха! … И в този миг той почувства, че войната е предстояща и обявяването й е само въпрос на време. Нататък нямаше вече ешелони. Експресът се носеше в нощта. В тъмнината се мяркаха светлините на малки градчета и бързо отминаваха. Там живееха хора и тези хора скоро щяха да страдат и причиняват страдания. Скарлатов спусна завесата на прозореца. Така му стана по-добре.

Пристигна в Кьолн преди обед. На гарата го чакаше секретарят на фон Шрьодер, облечен във военна офицерска униформа. Това го стресна. А още по-неприятно му стана, че не протегна ръка, а го поздрави по нацистки с «Хайл Хитлер!». Чак тогава го покани в мерцедеса на банкера. Такива автомобили имаше само няколко в Германия, произведени специално от фирмата за висши правителствени лица и много богати хора — шестместна кола с безшумен мотор, която возеше меко и плавно. Скарлатов не се сдържа и попита младия мълчалив секретар:

— Вие действащ офицер ли сте?

— Сега всеки истински германец е воин! — съвсем сериозно отвърна той.

Стигнаха до луксозния хотел. Бяха се погрижили да му запазят апартамент. Офицерът секретар го осведоми, че ще дойде да го вземе към 5 часа следобед, за да има време Негово Превъзходителство хер доктор Скарлатов да почине и се приготви за срещата. После пак вдигна ръка и излая: «Хайл Хитлер!»

Не го сдържаше в хотела и излезе навън. Същото нерадостно впечатление, както в Мюнхен. Угрижени, мълчаливи хора. Шествия от кафяви ризи, маршируващи по улиците, магазини с бедни витрини. Хотелът се намираше близо до центъра. И без да иска, когато излезе от една странична улица, се озова точно на площада пред Кьолнската катедрала. Тук движението на колите бе голямо. Кьолн бе построен звездообразно и всички главни артерии на града минаваха край катедралата. Храмът беше величествен и респектираше. Истински шедьовър на готиката! … Скарлатов се постара да се абстрахира от уличния шум и клаксоните на колите, защото извисяващата се към небето постройка, както всички велики произведения на изкуството, въздействаше на чувствата у човека, и то на най-благородните. И тогава той се попита как може народ, създал тази катедрала — безспорно в духовен порив, отразяваща несъмнено възвишените религиозни чувства на нацията, — как може да бъде покварен и сведен до маршируваща подивяла маса, готова да убива и причинява страдания на цял свят?! … Не намери отговор.

Точно в 5 часа навън пред хотела го чакаше лимузината на банкера. Посрещна го същият офицер секретар. Излязоха извън града. Резиденцията на барона се намираше сред една гора и заемаше според беглия поглед на Скарлатов огромни пространства. Имаше и цяло езеро. Самата сграда представляваше бивш замък на три етажа в типичен германски стил с малки прозорци и геометрични орнаменти. Пред замъка нямаше алеи и дървета, а обширна зелена поляна по английски маниер. Без да иска, го сравни с резиденцията на Тюретини — една весела барокова постройка сред очарователен парк, излъчваща мекота и изящество. Тук всичко бе строго подредено, сякаш дърветата, тревата и цветята растяха по заповед. Лимузината спря пред централния вход, откъдето започваше стълбището. Двама лакеи посрещнаха колата и отвориха вратата. Скарлатов излезе. Чувстваше краката си изтръпнали, но вдигна глава и заизкачва мраморните стъпала. Там горе, на терасата, го чакаше висок мъж, облечен в черен костюм. Той разбра, че това е самият барон фон Шрьодер и прие жеста му като добро предзнаменование. Двамата си подадоха мълчаливо ръка. Ръкостискането му трая съвсем кратко. Баронът беше преминал средната възраст и имаше студени сиви очи. Той пропусна пред себе си Скарлатов. Минаха през шпалир от лакеи. Направи му впечатление вътрешната простота на замъка, липсата на всякаква претрупаност от вещи и мебели. Пресякоха един салон и пред тях се отвори двукрила дъбова врата. Така Скарлатов влезе в кабинета на барона. Озова се в една огромна зала, сякаш игрище за голф — с няколко старинни мебели, грамадно бюро, два стола край малка масичка и до стената още една, а над нея разпятието на Христос — дърворезба, вероятно старогерманска. Запита се дали баронът е религиозен. Едва ли е мистик … Сигурно спазва само някои външни ритуали и норми.

Сега в Германия при Хитлер религията не беше на особена почит. Интересно защо, помисли си Скарлатов. Защо всички терористични режими посягаха на религията? … Църквата вече съвсем не е такава сила, че да заплашва властта! … Откъде това озлобление към нея? … Но баронът прекъсна мислите му. Покани го да седне във фотьойла пред малката масичка. Беше с високо облегало и крайно неудобен. Самият той се настани на дългия фотьойл. Значи не използва бюрото, каза си Скарлатов. Мозъкът му отбелязваше всеки детайл както в околната обстановка, така и в поведението на Шрьодер. Вратата се отвори. С тихи стъпки се приближи лакей.

— Господин Скарлатов, какво ще обичате?

— Коняк.

Баронът кимна с глава към лакея. Скоро той се върна с поднос от старинни чаши и кристално шише коняк. Баронът сам наля чашите. Лакеят излезе. Двамата се чукнаха. Звънът на кристала сякаш беше знак, че разговорът може да започне. Борис се вълнуваше.

— Господин Скарлатов, приятно ми е, че ме посетихте в моята самота.

— Ваше Превъзходителство, радвам се, че моята … скромна личност може да Ви достави някакво удоволствие. Боя се, като изложа своите проблеми, да не разваля Вашето любезно първо впечатление …

И в този момент Шрьодер се усмихна, лицето му стана добро.

— Изпийте си чашата, господин Скарлатов, и нека си налеем още …

Борис нямаше немски маниер да изпива коняка наведнъж, макар баронът да бе сипал почти на дъното. Той глътна остатъка от коняка. Този път баронът му наля повече.

— Обичате ли коняк?

— Почти само това пия, а Вашият е превъзходен!

— Нали? Е, да си пийнем, господин Скарлатов, а Вие ми разказвайте … Отдавна не съм говорил с истински банкер! …

— Какво разбирате под истински банкер, Ваше Превъзходителство?

— Престанете с тези титли. За кратко наричайте ме бароне. Какво разбирам ли? … Ами това да седна в директорския кабинет и ръководя Банката, а не да скучая в извънградски дворци. Когато Банката е огромна, сякаш те изолират от пряката работа директори, дирекционен съвет, експерти, помощници, секретари … Глупаво, нали? … А сега, първо ми разкажете за своята банка.

Скарлатов започна разказа си с глух глас. Не скри нищо от Шрьодер. Особено го заинтригува как се бе измъкнал от световната криза.

— Изобретателно племе сме ние, банкерите, господин Скарлатов, нали? … Толкова е интересно да Ви слуша човек! Битки, съюзи, войни и как доскорошните върли врагове се превръщат в приятели … Това е възможно само при нас, нали, господин Скарлатов? Защото сме по-цивилизовани от останалите хора! А ние тук се измъкнахме от кризата по съвсем друг начин.

— Не можем да се сравняваме с Вас.

Сянка мина по лицето на Шрьодер.

— Зависи от каква гледна точка виждате нещата. Ние се измъкнахме от една криза, но попаднахме в друга.

— Вашата банка, бароне, е във възход.

— Знаете ли, понякога предпочитам да съм притежател на малка провинциална банка с всички радости, скърби, рискове и победи. А сега имам чувството, че каквото и да направя, печалбата няма да ме радва. Но както и да е … Моят приятел, господин Ван Юлиус от банкерска къща Мезон Щерн в Швейцария, ми се обади по телефона. Готов съм да Ви съдействам.

Скарлатов се колебаеше как да започне разговора и докъде да бъде откровен. Но работите бяха такива, че с недомлъвки доникъде нямаше да стигне. Затова реши точно да изложи проблема пред Шрьодер. Каза му, че главната цел, с която е тук, е да измъкне сина и съпругата на съпритежателя на Търговската банка Скарлатов — Карасулиев. Не скри, че е евреин.

— А знаете ли за какво е арестуван синът на Вашия съдружник?

— Вероятно по политически причини.

— Така си и мислех. Имате ли представа от държавната организация в Германия.

— Донякъде.

— А ако Ви кажа, че един банкер няма тази сила, както във вашите страни, и че трудно влияе на властта? …

— Но все пак може да влияе.

— В началото, когато те имат нужда от средства, да. Но след това те започват да се самофинансират, защото властта тук значи много, почти всичко, направо всичко, включително и много пари! …

— Доколкото съм разбрал, Вие се ползвате с доверието на политическите лица, оглавяващи Германия.

— Да, така е. Но трудно е да Ви обясня. Моето влияние от ден на ден ще намалява. Не съм сигурен, че бих могъл да Ви помогна в случая. Вие имате ли някаква своя идея?

Ето най-после дойдоха до основния пункт, който Скарлатов пазеше като краен изход. Тогава му разказа всичко за мина «Ураниум». За това, което знаеше от немския инженер Думке, и за опитите на Кредитната германска банка да купи мината. Шрьодер слушаше вече крайно внимателно и съсредоточено. Това не беше любезният и скучаещ в самотата си барон, а банкерът Курт фон Шрьодер. Той почти мигновено разбра същността на въпроса. Когато Скарлатов свърши, немецът се усмихна.

— Ето че работата била съвсем в наши ръце, мили господин Скарлатов. Приятно ми е да разговарям с Вас. Та ние в момента сключваме сделка, и то каква! … Ако е така, както ми описахте случая, проблеми няма. Значи продавате … Правилно ли разбрах?

— Продавам, но и купувам. Страхувам се, че ако лицето, което влиза в сделката, не е живо или му се случи нещо, преговори няма да се състоят!

— Напишете ми името на човека, името на майка му и адреса им във Виена.

Скарлатов извади автоматична писалка и бележник, написа данните на листче и го подаде на Шрьодер. Той го остави на масичката до своята чаша. Разговорът бе изчерпан и Скарлатов се надигна от неудобния фотьойл.

— Не смея повече да Ви отнемам от времето …

— А защо не останете, на вечеря, господин Скарлатов? Ще се разходим из парка, ще поприказваме …

— Когато човек е дошъл в чужда страна с не много приятна мисия, едва ли би бил добър събеседник.

— Както обичате, господин Скарлатов. Беше ми много приятно. Имам да направя някои справки и в най-скоро време, вероятно още утре, ще Ви се обадя.

Баронът го изпрати навън чак до колата и когато потеглиха, му махна с ръка. Скарлатов седеше мълчаливо на задната седалка и гледаше гърба на офицера пред себе си. Може би най-важната работа бе свършил? … Но дали ключът щеше да се завърти и отвори тежката порта, той не знаеше. Предстоеше му още една безсънна нощ.

Щом се озова в апартамента на хотела, той позвъни на Яна. Чу гласа й.

— Ох, папа, щях да пукна! Клеча като куче пред телефона. Кажи ми нещо хубаво, моля те …

— Мисля, че нещата се развиват добре. Сега слушай …

— Точно това правя.

— Нали знаеш, че като напуснах София, дядо ти Славчо беше болен …

— Но как, папа? Ох, да, извинявай …

— Имаш ли известия за него от България?

— Папа, поне допреди два дни беше жив.

— Добре. Ако научиш нещо за здравословното му състояние, веднага ми се обади в хотела.

Скарлатов й продиктува името на хотела и телефонния номер на банка Щайн.

— Мислиш ли, че положението му е тревожно, а, папа?

— Не знам. Ако изкара още някой ден, вероятно ще прескочи трапа.

Той чу ридания от отсрещната страна.

— Ако така ревеш, няма да ти се обаждам!

— Няма повече, папа!

— Добре. Какво правиш?

— Стоя по цял ден в хотела.

— Намери си някакво занимание, но не излизай навън без нужда!

— Обличам и събличам новите си дрехи като шантава, но без радост.

— Защо? Това е приятно забавление. Като се видим, искам да изглеждаш великолепно, нали? И гледай непременно да сънуваш нещо интересно, за да ми го разкажеш пак! Но не за Холерата и бика.

— Да, папа, ще се постарая. Обади ми се, моля ти се, пак. Ако можеш, още тази нощ.

И двамата не бяха сигурни, че разговорът им не се подслушва.

Скарлатов се погледна в огледалото. Чертите на лицето му се бяха изострили. Явно бе отслабнал тези дни. Слезе в хола. Поръча си коняк. Изпи две чашки и пак се качи. Не му се спеше. След полунощ отново се обади на Яна. Дълго разговаряха за най-различни неща, но до основния въпрос, който измъчваше и двамата, не се докоснаха. А после Скарлатов се съблече и легна в огромното легло. Скоро се унесе и заспа. Сънуваше, както винаги в трудни моменти от живота си, кошмари и само кошмари. Събуди се няколко пъти. Чак когато завесите започнаха да светлеят от зората, той потъна в дълбок сън.

Сутринта се пробуди внезапно. Беше рано, но се приготви. Чака дълго и мъчително се вслушваше в телефона. Едва към обед в хотела пристигна офицерът секретар с личната лимузина на кьолнския банкер. Този път го откара в Банката, където Шрьодер веднага го прие в обширния си кабинет. Видя му се угрижен. Сърцето на Скарлатов няколко пъти мъчително прескочи. Банкерът сложи ръка на рамото му.

— Господин Скарлатов, сделката е уредена, що се касае до първата част.

— Вие знаете, че за мен центърът е втората част.

— Мисля, че и там всичко е наред, но предстоят формалности. Моля, седнете …

Скарлатов поблагодари и седна.

— Знам, господин Скарлатов, че сделката е неделима и точно така поставих въпроса. Имате шанс, че те са много заинтересувани от мината.

— Кои са те?

— Най-общо — Дирекционният съвет на И. Г. Фарбеиндустри.

— Доколкото ми е известно, те не са рудодобивен концерн, а държат химическата промишленост.

— И аз се учудих, но изглежда мината Ви има нещо общо с тях. Накратко, касае се до важна държавна поръчка, вероятно за военни цели, и изследванията са възложени на техните лаборатории.

— Практически как ще се осъществи сделката?

— Те предлагат да отидете в Берлин и там да преговаряте.

— С удоволствие, ако лицето, което ме интересува, бъде освободено и безпрепятствено напусне Австрия.

— Това е невъзможно, господин Скарлатов. Никой добър търговец няма да изпусне карето аса от ръцете си. По-неприятното е, че трябва да побързате. Преговорите биха Ви забавили и докато въпросът стигне до административните органи, може да стане късно.

— Какъв е Вашият съвет?

— Да не се поддавате на натиск, а Вие да водите играта! Приберете се в Мюнхен! Аз ще им предам, че Вие искате лично да отидете в Берлин и чак след като лицето или лицата, които Ви интересуват, бъдат освободени, ще подпишете договора. Това добре ли е?

— Странно е, че един такъв формален въпрос затруднява и прави невъзможна сделка от такъв мащаб. Толкова ли е спаднало влиянието на деловите кръгове?

— Властта, господин Скарлатов, е била винаги алогична и ако зад сделката не стоеше една от най-мощните индустриални групи в Германия, тази на Фарбениндустри, бих казал, че практически е невъзможна. Но направете така, че те да настоят, това да бъде техен проблем, а не Ваш! Сега разбрахте ли ме?

— Напълно!

— Вие се владеете и вероятно сте добър боец. Касае се до игра на нерви и вярвам, че ще издържите.

— А защо, бароне, Вие, който сте германец, заставате на моя страна против интересите на властта и деловите партньори?

Лицето на Шрьодер стана още по-угрижено.

— Искате да кажете … или по-скоро се съмнявате, че участвам в комплот срещу Вас?

— Не бих бил тук, ако е така. Аз Ви вярвам. Питам просто от човешко любопитство.

— По три причини. Първата е, че се сблъсках с властта по един човешки проблем. Бях чувал някои работи, но сега ме принудихте директно да ги видя. Втората е нашата солидарност между банкерите …

Шрьодер се замисли.

— А третата?

— Тя е най-сложната за обяснение. Накратко мога да я определя като несигурност. Вие знаете не по-зле от мене кое гнети един банкер. Неизвестността! Наглед всичко е ясно. Само да протегнеш ръка и ще откъснеш ябълката на печалбата. Въпросът е дали ще изядеш ябълката. Няма ли да ти я вземат, или още по-лошо, да ти счупят ръката, или пък всичко е един мираж? …

— И аз съм изпитвал при добри печалби подобно чувство на несигурност — изглежда, има нещо, което стои над капиталите и над нас, банкерите. Нека го наречем Съдба. Дано тя е милостива към нас!

Скарлатов стана. Шрьодер го изпрати до вратата. Там се спря, сложи ръка на рамото му и каза:

Глава пета

— Плакала ли си?

— Съвсем малко. Папа, Иван жив ли е?

— Вероятно.

— О, папа, имаш ли малка представа какво е да попаднеш в лапите им?

— Нямам, а ти?

— И аз нямам, но съм чувала от потърпевши такива разкази, че косите да ти се изправят. Трябва да бързаме, папа …

— Старая се.

— Моля те заради мене малко повече да се стараеш от всеки друг път …

— Остави ме да сваля пардесюто и се оправя малко.

Той влезе в спалнята. Оттам отиде в банята. Погледна се в огледалото. Даже брадата не можеше да закрие двете дълбоки бразди от ъглите на носа му надолу, посърналото му уморено лице и очи на човек, който не спи добре. Наплиска лицето си със студена вода да се освежи. Среши гъстите си бели коси. Яна стоеше пред банята и го чакаше. Борис се усмихна.

— Трябва да се научиш да скриваш нетърпението си.

— Ще се науча, папа, но не сега. Разкажи ми, моля ти се.

Те отидоха в хола. Скарлатов, преуморен от пътуването, седна във фотьойла. Но Яна имаше енергия за двама души. Непрекъснато ходеше напред-назад по килима. Баща й я наблюдаваше. Тя пак намотаваше на пръста си кичур коси и го дърпаше надолу, за да го отскубне. И друг път бе забелязал този несъзнателен тик в нея, когато изпадаше в затруднено положение.

— Ще си оскубеш така косата.

— Ох, да! … Ще се отуча. Бях толкова неспокойна … И да ти кажа ли — какво не ми мина през акъла! …

— Недей мисли! Научи се да чакаш!

— Не само заради Иван. А и за тебе, папа. Боях се да не ти направят нещо тия бандити, че няма повече никога да те видя …