Книга пета Жребият

..........

Ако си добър, няма нужда да ти казват как да постъпиш …

Скарлатов усети, че влакът забави ход и край прозорците му се мернаха светлини. Той затвори тетрадката. Беше развълнуван от нещата, които владееха душата на Яна въпреки нейната младост. Но веднага си каза — какво чудно има?! … Спомни себе си в Женева! … Когато целият свят беше в тебе, а не ти в него! Защото само в младостта чувството е така страстно, духът така отворен, чист, свободен и стремителен към най-възвишените, непостижими и неразрешими въпроси на цялата Вселена! …

Светлините край линията се увеличиха. Разсъмваше се. Той стана и отвори прозореца. Лъхна го студен и влажен въздух. Сега влакът минаваше край езерото на приказния Залцбург и там горе високо се открои силуетът на замъка, където бе свирил Моцарт. Скарлатов нарече в себе си дните, прекарани с дъщеря си: «Яна в Мюнхен». Сякаш бе написана нова глава от една малка повест, толкова скъпа за него. Дали щеше да има продължение? … Той не знаеше.

Глава шеста

Той зае малък апартамент в един спокоен хотел близо до Ринга, в центъра на австрийската столица. Щом се настани, веднага излезе. На рецепцията хората бяха любезни, с тази особена, австрийска мекота. Но не се усмихваха. Тръгна по улиците. Все още магазините бяха затворени. Минувачите — малко. Прочутите виенски кафенета — полупразни. Тук-таме се виждаха германски войници и военна полиция. Най-общото впечатление беше за един запуснат град, сякаш населението е отишло някъде … Не че градът не живееше — движеха се трамваи, имаше и хора по улиците. На пръв поглед — мирна картина. Но Скарлатов знаеше какво означава това. Защото идваше от страна, преминала през въстания, войни, окупации, преврати и блокади. Страна, където човешкият живот не означава много. Виена му напомняше София в дните след атентата в черквата «Свети Крал» — и пустите улици, и многото военни, и това напрежение, което пронизваше цялата атмосфера на столицата. А когато махнаха блокадата и се появиха хора навън, дюкяните се отвориха, но напрежението остана. Защото това бе външната страна, видимостта на деня. Но щом паднеше нощта, идваше редът на убийците, които в мрака вършеха своите дела. Той не се лъжеше в чувството си. Знаеше, че и тук мракът на нощта покрива убийствата, страданията и писъците на жертвите. Защото го бе предвидил. Не го заблудиха нито пищните шествия на фашистите, нито парадите на армията, нито пристигането на Хитлер, посрещнат с предварително режисирания бляскав фашистки ритуал, нито заповяданият ентусиазъм. Защото тиранията и тираните си приличаха независимо от епохата, независимо от страната, в която вилнееха. Едни и същи явления предизвикваха едни и същи последствия. Това бе вярно и за обществата, и за държавите, и за народите.

Скарлатов се прибра в хотела. Там трябваше да чака представителите на капитала и представителите на властта. Първото посети човекът на И. Г. Фарбениндустри. Беше учтив, дори мил. Опита се да се шегува. Уговориха с него деловите въпроси. Той не бе лицето от концерна, който щеше да подпише договора. По-късно следобед пристигна този, който беше важният за Скарлатов — представителят на властта. Макар и цивилен, арогантният му вид и маниери не можеха да прикрият офицера от Гестапо. Скарлатов не позвъни на Анастасия, въпреки че имаше телефона й. Като първо условие обаче постави тя да се придвижва съвсем свободно из града и да се свали охраната й. Полицаят се обади по телефона на някого и след малко заяви на Скарлатов, че условието е изпълнено, що се касае до Виена. В Австрия тя не можеше да се придвижва. Скарлатов се засегна от тона и държанието на гестаповеца — типичен бивш лумпен, защото само лумпените упорито държаха на личното си величие. Почувства се угнетен. Дори с отслабена воля от престоя си в Мюнхен и дните, прекарани с Яна. Но той познаваше добре германската психология и отведнъж, както големите актьори се превъплъщават, той се превърна в страшилище за немеца. И докато онзи излайваше своите заповеднически думи, Борис се изправи — беше по-висок от немеца, — погледна го и изкрещя:

— Какъв е чинът Ви?

Дори не чу отговора му и пак кресна:

— Дръжте се както подобава пред по-висш офицер от Вас!

Скарлатов беше само запасен капитан. Но това диво изкрещяване подейства.

— Предайте, че отсега нататък ще говоря само с висш началник от моя ранг! Разбрахте ли!

Немецът се опита да се окопити, но в цивилни дрехи едва ли можеше да стори това. Скарлатов използва объркването му и за последен път кресна като пруски фелдфебел:

— Не Ви задържам! Вратата е там!

Зашеметен, гестаповецът излезе. Дълго време сърцето на Борис мъчително биеше и прескачаше. Беше се оставил да го обхване този скарлатовски гняв, който с труд успяваше да победи в годините на банкерството, но сега му се отдаде изцяло, даже с наслада. И добре направи.

Иначе щеше да се пръсне. После, като се успокои, прецени, че е действал правилно. Те трябваше да го молят! Те искаха да купят! На тях мината им беше жизнено необходима! … Чак след това се обади по телефона на Анастасия и чу този особено напевен, малко нисък глас — част от нейната женственост и мекота.

— Здрава ли си? — попита той.

— О, Борисе! Бог те изпраща винаги, когато сме били в тежко положение!

— Вече си свободна и можеш да се движиш из Виена.

— Да дойда ли в хотела ти?

— Не, аз ще дойда при теб! Чакай ме!

— Да знаеш само с какво нетърпение! …

Скарлатов поръча такси. Дойде със забавяне. Изглежда във Виена не всичко бе наред. Даде адреса на мълчаливия шофьор.

Апартаментът, където живееше Анастасия, се намираше в един луксозен нов квартал в покрайнините на столицата, близо до голям парк със стари дървета. Портиерът го отведе до асансьора. На етажа го чакаше Анастасия. И пак, за кой ли път, нейната красота го порази — спокойна, благородна, излъчваща женственост и доброта. Той се наведе да й целуне ръка, но тя го прегърна и целуна. Годините бяха оставили съвсем малко следи върху бялата, гладка кожа на лицето й. Даже косите й не бяха побелели. Големите й кафяви очи го гледаха с благодарност. Въведе го в апартамента — скромен, с един огромен роял, заемащ половината салон. Тя не заплака. Бе се появило нещо ново в нея — не само издръжливост, но и примиреност пред съдбата. Борис изслуша нейния разказ. Беше мъчителен. И за нощта на Аншлуса, и за другия ден, и за ареста на разсъмване, когато още мрак покриваше града, и за обиска, и за варварското държание на гестаповците. Мъчителни мигове, но най-много си спомняше удара с юмрук от грубата, космата ръка на агента и рукналата кръв по лицето на Иван. Тук тя затвори очи. Дишаше тежко, а Скарлатов мълчеше и не я гледаше. Чакаше да се съвземе.

— Но сега … щом ти си тук … мисля, че всичко е наред … Добре че дойде! Йосиф нямаше да се справи.

— В замяна на това се е справял с други трудни положения.

— И това е вярно.

Скарлатов, от своя страна, й разказа всичко. И за началото, и за перипетиите в София, и за обаждането на Яна по телефона … за Мюнхен, Кьолн, преговорите и за днешния ден. Тя го слушаше мълчаливо. Не му благодари, но достатъчно беше да погледне лицето й, прекрасните й очи, пълни с душевна светлина …

— Борисе, помниш ли, когато за пръв път дойде у нас? Когато за пръв път те видях? Тогава почувствах в сърцето си, че нещо се е случило и това нещо е хубаво и радостно. И никога това чувство не ме е напускало. Ние нямахме близки в София. Ти, Яна и после малката бяхте за нас повече от роднини. Животът ни поднесе и радости, и скърби. Струва ми се, че заедно сме ги изживели, като едно семейство. А когато обединихте банките, просто си отдъхнах. Между нас вече не остана нищо лошо …

Скарлатов мълчеше. Той не бе изпитал подобни чувства към нея, Йосиф и децата им. Но имаше много вярно в думите й. Така или иначе, като изключеше приятелите си — Брезов и Матов, именно те бяха хората, с които преплете съдбата си, тази на жена си Яна, а сега и на дъщеря си.

— А Яна е съкровище! Боже, колко я обичам! … Дъщеря си не обичам толкова!

Тя млъкна. Не каза нищо повече. Знаеше ли за отношенията между Иван и Яна? Разбира се. Та тя ги бе наблюдавала дълги години. Беше свидетел на много неща …

— Искаш ли да се разходим навън? Откога не си излизала?

— От деня на Аншлуса.

Той я почака да се облече. Скоро в салона се появи една красива жена, облечена елегантно с лисица върху мантото. Обичаше хубавите дрехи и се носеше винаги модерно.

Денят бе студен. Дърветата в парка не бяха се разлистили. До него бързо пристъпваше Анастасия, хванала го под ръка. Тя бе запазила стройната си фигура. Мантото й с широките ръкави, стиснати в китката, напомняше облекло от италианското средновековие. Полите му се развяваха от младежката й походка и дрехата върху нея оживяваше, а лицето й — с незабележими бръчки — се подаваше от кожата на лисицата. Косите й бяха вдигнати и скромно събрани на тила в кок. Двамата спираха погледите на редките минувачи по алеите. Сякаш виждаха хора от друг свят, в който доскоро живееха. Виенчани безпогрешно определяха чужденците, особено богатите. Но тежкият поглед на черните му очи ги караше да отминават бързо край тях. Двамата крачеха по пясъчните алеи и не мислеха какво впечатление правят на околните.

— Смяташ ли, че е жив? — попита Анастасия.

— Абсолютно. Иначе нямаше да водят преговори с мен.

— Как мислиш, че ще протекат нататък работите?

— Ще поставя като първо условие още утре да му сменят режима и да го намерим напълно здрав!

— А да го освободят?

— Едва ли. Той е техният коз.

— Ще се свържеш ли с българската легация?

— За съжаление, ние не сме американци, а българи. И ако имаш малко представа от нашите дипломатически служби в чужбина, ще разбереш, че е напълно безсмислено. Ние сме граждани на държава, която от всичко най-малко цени поданиците си. Никога в дипломатическата история на България правителството и неговите представители навън не са се застъпили за свои граждани. Напротив! По принцип застават на противната страна. Няма да направя кефа на блюдолизците!

Всичко това Скарлатов каза раздразнено и с болка.

— Прощавай, Борисе, само попитах. Не исках да те засегна.

— Държава, която не цени своите поданици и не ги защитава, няма голямо бъдеще! Тя става за посмешище пред останалите страни и народи. Но да оставим това! … Кажи ти как си?

— Питаш за здравословното ми състояние?

Тя се спря.

— Това е друг разговор. Нека го отложим за по-късно.

Нима има проблеми със здравето? Тя е от малкото жени, запазили толкова дълго красотата си. Всъщност Скарлатов не познаваше друга подобна жена. Той я чу да казва:

— Така се сложи животът ми, че точно нещо се изгради, и трябва да го напусна.

— Ние всички сме гости на тази земя и не знам откъде идва представата, че нещо ни принадлежи. Това е може би най-голямата илюзия, по-скоро глупава заблуда на човечеството.

— Така е. Вероятно си прав. Но оставих родния си дом в Солун. После създадохме с толкова радост и надежди нов дом в София. Трябваше и него да напусна. После във Виена … Мислех, че тук ще се спра в този вечен път и ще намеря покой. Сега и нея трябва да напусна. Но може би вече се вижда краят …

— Апартаментът във Виена твоя собственост ли е?

— Да, както мебелировката и пианото. Бехтщайн-Роял.

— Какво практически ще направиш? Тези дни ще трябва да напуснеш Австрия! …

— А какво ти би ме посъветвал?

— Попитай Йосиф.

— Него го няма. Сама трябва да решавам. Има две положения. Да продам всичко. Но представяш си каква сделка ще е тая … Почти ограбване! Никой вече в тази нещастна столица нито купува, нито продава, с изключение на бандитите. А те обикновено направо присвояват.

— Запази го тогава.

— Смяташ, че един ден някой ще се върне тук?

— Това знам твърдо, както знам, че след нощта изгрява слънцето. И знам, че бандитите твърде скъпо ще платят за всички злини и бедствия, които са причинили на хората. Запази го! И аз с удоволствие бих желал да притежавам апартамент във Виена, а може би в Париж. Това са световни столици и да имаш в тях свой собствен дом е щастие.

— Ще постъпя както ме съветваш.

— Направи пълен опис на вещите и го завери при нотариуса. Един ден този документ ще има силата на чек с пълно покритие, заедно с лихвите.

— Мислиш ли? Вече се уморих … Искам да се прибера … Нали ще дойдеш с мен?

Скарлатов я погледна. Сякаш в миг лицето й се бе изменило. Тя стоеше бледа като платно.

— Зле ли ти е?

Анастасия нищо не каза. Скарлатов я хвана под ръка. Тя сякаш напълно се отпусна. Внимателно я поведе към къщи. Изкачи се заедно с нея с асансьора. Не влезе в апартамента.

— Прости, Анастасия, трябва да тръгвам. Предстои ми тежък ден и тежка вечер.

— Мили Борисе, толкова искам да ти помогна, а нямам сили …

— Почини и ще се оправиш. Надявам се до утре да имаме добри новини.

— Чул те Господ!

— Позвъни на Йосиф! Блокадата около теб е вдигната. Кажи му само, че работите се развиват благоприятно. Не влизай в подробности. Те подслушват.

Когато излезе на улицата, си помисли дали Анастасия е религиозна. Поне от младите години не правеше това впечатление, въпреки че редовно посещаваше както православната църква, така, заедно с Йосиф, и католическата. Какво не прави животът с хората и колко е изменчиво човешкото щастие! … А дали въобще такова съществува, или то е само миг, една спирка от вечното движение на живота, което, погледнато от човешка гледна точка, е наниз от мъки, страдания, заблуди и нещастия,

Същият представител на И. Г. Фарбениндустри го очакваше в хотела. Връчи му официална покана за вечеря с един от директорите на Управителния съвет на концерна. Скарлатов имаше малко време. Облече се официално. Дойде кола да го вземе. В залата на големия ресторант почти нямаше хора. На една близка маса седяха висши военни. Бе тихо като в гроб. Директорът на концерна бе светски човек, пътувал много из света, посетил Америка, живял в Англия и Франция. Но разговорът, който водиха, беше съвсем индиферентен, сякаш германската армия не беше окупирала малката, безпомощна, изоставена от всички Австрия. И Скарлатов се пазеше да не навлезе в руслото на политиката, защото можеше да се изпусне и каже нещо, за което после да съжалява. Сервираха им. Менюто и напитките бяха подбрани. Скарлатов със злорадство си помисли, че скоро тук няма да остане нищо от тия символи на лукса. Но когато накрая поднесоха коняка, той не се сдържа. Нямаше време! И постави остро и категорично въпроса. На първо време още утре Анастасия Карасулиева да получи разрешение да види сина си. Чак след това щяха да имат конференция, където да уточнят клаузите на договора.

— Но това не е обект на нашите разисквания — каза немецът.

— Дотам ли е стигнал един от най-големите концерни на Германия, да изпитва неудобство от полицаите?! Или просто се плашите?!

— Не ме разбрахте. Исках да кажа, че смесвате нещата.

— И така да е! Благодаря за вечерята. Утре очаквам разрешението за свиждане! Лека нощ!

Скарлатов стана от масата.

На следващия ден Анастасия получи разрешение за свиждане с Иван. Скарлатов вече можеше да започне деловите преговори. Работи с представителите на И. Г. Фарбениндустри и техните юристи целия ден, с малка почивка на обед. Текстът на договорите го затрудни много. И все пак, въпреки нежеланието си, се обърна към двама австрийски юристи. Те се страхуваха от германските си колеги и почти не се намесваха. Скарлатов сам решаваше и след дълги дебати приемаше формулата от немския текст. Не поиска помощ от легацията. Те не трябваше нищо да знаят. Късно следобед подписаха предварителния договор. Окончателния се разбраха да подпишат веднага след прехвърлянето на Иван Карасулиев и Анастасия в Швейцария. Скарлатов се чувстваше напълно изчерпан. Прибра се в хотела. Нямаше сили да отиде при Анастасия. Обади й се по телефона. Тя го беше търсила целия следобед, но й отговаряли, че още не се е върнал. Иван бил добре. Помоли го много да дойде при нея. Въпреки умората и раздразнението Скарлатов не можеше да откаже. В гласа й имаше молба и отчаяние. Той взе такси. Анастасия го чакаше. Покани го да седне. Наля му чаша коняк.

— Не знам какво качество е … Нищо не разбирам от алкохол. Спомням си, че ти пиеше коняк, а Йосиф мастика. Или бъркам? …

Скарлатов отпи от чашата малка глътка. Беше коняк недобро качество. Немците и австрийците не умееха да правят коняк. Но от учтивост не й каза нищо. Сигурно е било трудно в окупираната столица да намери напитката.

— Аз те слушам, Анастасия …

Скарлатов мислеше, че тя подробно ще разправи за срещата си с Иван и всички перипетии. Но странно, тя не започваше, а мълчеше. Даже му стана неудобно.

— Иван в какво състояние е?

— Мисля, че в задоволително.

Интересно, помисли Борис. Тя вече не се вълнува много за Иван. И е права. Въпросът е уреден. И все пак такова спокойствие! …

— Поговорихте ли?

— Да, имахме достатъчно време.

— Мисля, че трябва вече да готвиш багажа си.

— Определила съм тази нощ за това.

— Няма да ти преча. Ще те оставя да си гледаш работата.

— О, моля те, остани … — чу гласът й, който трепереше от вълнение.

Погледна я. Беше отново побледняла като платно.

— Зле ли ти е?

Тя събра сили и каза:

— Извиках те, защото това е може би последният разговор между теб и мен. Впрочем ние двамата никога не сме водили разговор насаме, нали?

Борис кимна с глава.

— Потърпи още малко, да се съвзема …

Мина известно време в мълчание, докато Анастасия се овладее.

— Странно, че толкова години минаха и не сме говорили … А ето сега говорим вероятно за последен път …

— Защо толкова наблягаш върху последен?

— Защото ме е страх, много ме е страх …

— Мисля, че нямаш вече основание. Потърпи още ден-два и всичко ще се уреди.

— Не ме разбра. Страх ме е за мен. За Анастасия … за безпомощната Анастасия, която сега обича всички и се страхува от всичко … Не ще мога повече да издържа …

Той не погледна към нея, за да не я смущава. Чакаше какво ще каже по-нататък. Тя подбираше думите и на моменти мило заекваше.

— И странно е, че говоря с теб. Защо така се случва в живота? Не бих могла да кажа това, което искам, дори на мъжа си, на дъщеря си или сина си, а го казвам на теб … Събуждам се посред нощ в ужас …

— Ти си разстроена. Всичко ще мине и ще забравиш.

— Или по-точно ще ме забравят … Аз съм болна, Борисе.

— Това ти състояние е нормално за преживяното в последните дни …

— Болна съм истински. Аз умирам, Борисе.

Тя изхлипа. Скарлатов не знаеше какво повече да каже и само чакаше нейните думи.

— Болна съм — повтори тя.

— Откога?

— Не знам. Но знам диагнозата си от два месеца. Болна съм от рак.

— Може би си внушаваш?

— И професорите ли си внушават?

— Къде се прегледа?

— И тук, и в Берлин. И на двете места диагнозата бе една и съща — напреднал рак на матката.

— Предложиха ли ти операция?

— Във Виена не.

— А в Берлин?

— Професор Щьокел направи уговорка, че може само да ме отвори и чак тогава да реши. Аз отказах. Той не настоя.

— Защо не извика Йосиф?

— Струва ми се, че не би могъл да понесе.

— Може би се лъжеш. В Швейцария има добри лекари.

— Не се лъжа. Чувствам как смъртта расте в мен, както някога чувствах децата си при бременност. И толкова много се боя …

— От смъртта ли? Кой не се бои? И аз се боя.

— Не от смъртта, а от болката. Чакам кога ще почне. И представи си, Борисе, в деня, в който узнах болестта си, Иван ми подари най-новата плоча на Реквиема от Моцарт. Какво ужасно съвпадение. Той нищо не подозираше.

Какво мога да й кажа, мислеше си Борис. Какво мога да направя? Та тя е човек и знае, че си отива от тоя свят. Той дълго бе мислил върху смъртта и знаеше също, че всеки я посреща съвсем сам изправен срещу нея и тук никой не можеше да помогне или да утеши. Тогава идваше на помощ лъжата или надеждата. Но той не каза тия така лесно употребявани думи, целящи да заблудят или окуражат поредната жертва, а попита:

— Да кажа ли на Йосиф?

— О, не! По никой начин! Първо ще отидем в Швейцария, после ще остана малко в Холандия при Евангелия. Бременна е и след един месец ще роди.

— Все пак един ден трябва да уведомиш Йосиф.

— Когато наближи времето, ще се обадя на теб и само на теб! Ти ще му съобщиш, защото си единственият човек, който е достатъчно силен, за да каже истината.

— Какво смятат професорите?

Тя правилно разбра въпроса му и отговори:

— Година, може би година и нещо …

Защо на мене ми възлагат винаги такива проклети мисли?! … Или с нещо напомням на гробар? … Анастасия разбра, така както почват да четат мислите на хората тия, които си отиват от тоя свят.

— Аз те моля, Борисе. Не те задължавам. Няма да ти се сърдя, ако откажеш. Ти може би знаеш, но винаги съм те чувствала като най-близкия човек след Йосиф, особено в трудни моменти. Не можах с нищо да ти се отблагодаря. Прости ми.

— Ще направя, както искаш и не защото ме молиш, а защото ще изпълня човешки и приятелски дълг по вътрешно убеждение.

— Благодаря ти, благодаря ти …

Глава седма

От Гюро Михайлов народите правят класически трагедии, а българите — виц. Разказа ми историята му чичо Спас. Бедното оловно войниче! …