Книга пета Жребият

— Говориш със задна дата. И нашите комунисти, и съветските доказаха, че са си направили изводи, затова са в съюз с англо-американците, а в цяла Европа комунистите се бият на първа бойна линия.

— По принуда, професоре, по принуда … Войната в Европа почна на 1 септември 1939 година, а за комунистите — на 22 юни 1941 година.

— Много по-сложно е, Скарлатов! Историята ще си каже думата. По-важно е сега! Как сега, от кого и от какво зависи победата над фашизма!

— Да, така е. Но аз съм свикнал да мисля и занапред, а затова трябва да поглеждаш и назад. Нещата са свързани и в този смисъл детерминирани. Генезисът на Отечествения фронт е още в Единния фронт през 23-та година. Но се роди едва след като направиха организирани зулуми и фатални грешки. После много бързо го забравиха и се върнаха в старото познато сектантско корито. След като Сталин разцепи световното работническо движение на две непримирими половини, но едновременно угрозата на фашизма стана реална, в Москва се сетиха отново за Единния антифашистки фронт. Не минаха и три години от него, Хитлер и Сталин се съюзиха. Не можаха обаче да се спогодят за подялбата на баницата. Цял свят знаеше, че Хитлер ще нападне СССР, само Сталин не вярваше и се свести чак когато стигнаха едва ли не пред стените на Кремъл! …

— Да, но сега напредват победоносно и Русия е тази, която пролива в момента кръвта си за целия свят, а синовете й мрат с името на Сталин в уста. И не само те! Чу ли за онова войниче в артилерийските казарми? … Намерили му портрет на Сталин в шинела и го смазали от бой, и като го питали кой е тоя, то все едно и също повтаряло — свети Сталин! Имай предвид и това! …

— Там е абсурдът, приятелю, абсурд, стигащ до планетарна трагедия! Защото руският народ е тоя, който се съвзе от катурващия удар! … Народът съвзе и «Вожда» си и народът ще извоюва победата, както я извоюва срещу Бонапарт, докато Дворът и бездарните му генерали умуваха. Но не забравяй, че това ще бъде пирова победа именно заради Сталин и режима му! …

— Скарлатов! Защо не се съсредоточаваш върху настоящето! Върху нашата черга! Позволи ми да ти ги напомня!

— Нима ти преча?

Иванов махна отчаяно с глава.

— Искам нещо да ти разкажа и те моля да не ме прекъсваш, защото … ми е трудно …

Борис кимна.

— Когато германците прегазиха Югославия и Гърция, аз се връщах от екскурзия в Пирин и гостувах на мой приятел в Горна Джумая. Току-що бяха докарали и обградили на полето край Струма сръбски и гръцки пленници. Целият град, начело с кмета, пеша, с каруци, магаренца и файтони се изсипа край телените мрежи да им даде хляб, цигари, баници, халви, сирене и какво ли не! … Германците се видяха в чудо. Но нали сме съюзници, не стреляха и отстъпиха. Дори освободиха българите между пленените от Егейска и Вардарска Македония, които гражданите взеха в квартирите си и ги спасиха по тоя начин! … При телената мрежа на сърбите плачеха и от двете страни — мъже и жени. Това население от бежанци на Горна Джумая, изпатило няколко войни и въстания, ги жалеше и не ги приемаше като врагове, защото не знаеше утре какво ще стане с техните синове. А сърбите от благодарност си хвърляха кожените колани. Беше покъртителна гледка. При гърците бе друго. Ние им хвърляхме каквото носехме, но те се бяха скупчили по-надалеч в две отделни групи — офицери и войници — и за наше огромно учудване никой не се приближаваше към хвърлените зад тела предмети. Една от жените се движеше край оградата и викаше: «Чу ви парблас есперанто? … Чу ви парблас есперанто? …» Тогава един от войниците се престраши и се приближи, въпреки че офицерите го гледаха строго. Той проговори нещо на жената по есперанто, поприказваха малко, после пленникът се наведе, събра в шинела си продукти и цигари за другарите си и тъкмо стигна до тях, към него се приближи един от офицерите и му зашлеви силен шамар. А после хвърли и стъпка на земята подаръците, страстно говорейки нещо на войниците. И всички ни обърнаха гръб! Гръб на нас, предателите българи, виновници за техния плен! Поне те така мислеха и аз почувствах този плесник върху собственото си лице! … Искам да ти кажа, че това няма да забравя цял живот! И още нещо — че тия шестнайсет-годишни поругани девойки и тия момчета с изрязани петолъчки по гърдите, чийто трупове се въргалят по мегданите и пожарните на България, те ще спасят честта на Отечеството, когато на някоя международна маса в Европа се постави на карта съдбата му! …

Иванов млъкна. Настъпи мъчителна тишина. Скарлатов почувства, че това беше последната критическа и най-висока бариера, която трябваше да прескочи сега. И той смуши напред своя изнурен, плувнал в пот, задъхан кон …

— Приятелю — каза Борис, — не искам да се съгласиш с мен, но искам да ме разбереш. Аз не съм против Отечествения фронт, но не мога да повярвам докрай и всецяло в него, както ти. И затова предпочитам да се боря със собствени сили, които знам и владея.

Иванов продължаваше да мълчи. Скарлатов направи опит да разведри атмосферата и леко се усмихна.

— Но ти обещавам, че ще се боря за платформата му след победата над фашизма! …

— Тогава на всички ще бъде лесно …

Борис поклати глава.

— Кой знае … Не съм уверен. Може би ще бъде не по-малко трудно от сега! Но дано ти да излезеш прав! …

Приятелят му стана с посърнал вид. Скарлатов мълчаливо го придружи до вратата на чакалнята. На сбогуване Иванов му подаде ръка. С пресипнал от вълнение глас той каза:

— Съжалявам, Борисе! — И напусна Банката. Той истински страдаше в момента. Скарлатов се върна в кабинета. Чак сега се сепна от гъсто задимения въздух, сякаш някой бе хвърлил специална бомба, и видя препълнените пепелници с угарки върху масичката. Той отвори стъклената врата на верандата и вдъхна дълбоко свежия въздух. Вън нощта бе настъпила, Борис стоеше неподвижен, напълно изтощен и изчерпан от чувства, от мисъл, от всичко, като един празен калъф, опрян на стената.

Глава трета

Тази сутрин в края на септември, след като бяха минали данданиите по погребението на Царя в Рилския манастир, Скарлатов и Динев отначало с учудване, а после с тревога го чакаха в кабинета за сутрешното кафе. Борис попита Спас дали Фархи е идвал. Не го бе виждал.

— Да не е болен?

— Ще проверя …

Малко по-късно той влезе в кабинета, като подкрепяше с двете си яки ръце дребничкия Фархи. Скарлатов скочи и заедно с Динев помогнаха на Спас да го постави върху канапето.

— Боже Господи, господин Фархи! Какво се е случило с Вас?! — каза Туше Динев.

Спас донесе вода и кърпа. Избърса лицето му, цялото в синини. От носа му продължаваше да тече кръв. Скарлатов му наля малко мастика. Този чист, прилежно облечен човек, който никога не би предизвикал в никого гняв, беше бит, и то жестоко бит. Тъмният му костюм стоеше него раздърпан, реверът скъсан, панталонът му в прах. Фархи малко се окопити. Помогнаха му да седне във фотьойла, понеже не искаше да лежи.

— Малко кафе, господин Фархи?

— Да, ако обичате.

— Ще можете ли да разкажете какво се е случило?

Фархи, който до този момент стискаше в юмрук дясната си ръка, я разтвори и на дланта му блесна жълтата Давидова звезда, която всички евреи в България бяха задължени да носят.

— Ето вината ми, господин Скарлатов …

— Това трябваше да се очаква и постоянно бях на тръни заради господин Фархи — каза Динев.

— Но той е възрастен човек и никому не пречи!

— О, шефе! Побояха ли се да изселят всички евреи от новоосвободените земи?! Не! И десет хиляди пратиха на смърт по лагерите в Германия!

— Но, Царят … мислиш ли, че сега … — някак безпомощно попита Скарлатов.

— Не се знае, шефе … Особено останалите в София евреи ги дразнят много …

— Докато съм жив, няма да позволя! — гневно викна той.

— Какви бяха хората, които Ви нападнаха, и при какви обстоятелства стана това? — обърна се Динев към Фархи.

Той влизаше вече в професионален тон.

— Когато тръгнах от къщи, се запътих към Банката. Близо до булевард «Мария-Луиза» ме нападнаха.

— Колко души бяха?

— Не знам. Повече от трима.

— Униформени ли бяха?

— Не.

— Това са легионери — заключи Динев.

А после заплака.

Отново някакъв тъмен, оловен облак притисна гърдите на Скарлатов. Той се задушаваше. Разкопча вратовръзката си. Стана от фотьойла и сложи ръка върху рамото на дребничкия Фархи с оредяла бяла коса.

— Господин Фархи, Вие сте направили за тая пикана държава повече добро от всички поборници, които се пъчат с родолюбие! Не се отчайвайте! Правото е на Ваша страна, ще останете да живеете при мене и само ако някой посегне на Вас, ще трябва първо с мене да се оправи! Динев, идете със Спас в квартирата на господин Фархи и изнесете багажа му.

— Къде да го откараме? На вилата или тук?

— Къде предпочитате да живеете, господин Фархи?

— В Банката. Нужна ми е една стая.

— Целият етаж е на Ваше разположение.

— Предпочитам мансардата. Така ще се чувствам по-добре, че не Ви притеснявам …

Спас изведе Фархи навън …

— Обясни ми, Динев, как е възможно посред бял ден да нападнат възрастен, почтен човек в столицата на страната и властта да стои със скръстени ръце!

— Шефе! Какво да обяснявам! Ти си се откъснал от живота на улицата. Да ти напомням ли по-страшните неща — убийства, разстрели, бесилки …

И това е вярно, каза си Скарлатов. И други водят борба. Но моята е съвсем различна и трябва да стесня съзнанието си само в една точка! Да ударя немците материално така, че да ги заболи силно и да им напомня, че са разбойници, чийто край е ясен! … Но гневът и възмущението му на гражданин и свободна личност взе връх.

— Динев. Искам да откриеш бандитите и безмилостно да ги накажеш! Затова е властта. Затова е полицията! …

Динев го погледна със сините си очи, сякаш кротко му казваше — опомни се, шефе …

— Чу ли?

— А как?

— Дотам ли стигнахме?

— В хаоса на произвола и това е принцип! Наричам го самоизяждане на паяци в буркан. Доста ефикасен е. Повярвай ми, шефе! …

Скарлатов разбра, че Динев скрива възмущението си, но за разлика от него ще действа. Все пак този полицай по своята същност имаше една от най-важните опори за попрището, което сам си бе избрал — чувството за професионална целесъобразност, изразяваща се в защита на гражданската справедливост, без която полицаите биха се обърнали в сган от палачи. Колкото и да е разложена властта, колкото и полицията да е на страната на потисниците, ако в нея работят макар и малко число хора, които имат съзнанието, че са призвани да бранят установената законност, а не интересите на дадена клика или натрапник, то те служат за спирачка на личните, диви амбиции за унищожение на противника, така присъщи на властниците. По тоя начин те изпълняват някакъв дълг към обществото, който може да се нарече дори хуманен. А такива полицаи не са липсвали даже на нецивилизована България, особено в демократичните й периоди. Пример за това бе Динев. За разлика от Европа, да си полицай у нас не е на почит … Може би това беше израз на първичното, преди разума, отвращение от насилието, което българинът векове бе понасял: Но един полицай като Динев не бе ли по за уважение от тълпата политици и «доблестни чинове», които с лекота прехвърляха греховете си върху жестокостта на полицията, а сами бяха корумпирани, безотговорни и безчовечни и поставяха личните си облаги, себе си над обществото?! … Динев изглежда на възрожденец пред джелатина Кочооглу, сети се Скарлатов с омраза за генерал Кочо Стоянов. Странно е друго, че отношението към войника у нас е различно от това към Стражаря. А защо? — попита се Борис. В последна сметка и полицаят, и войникът ще убиват, ако им заповядат. Прав е Толстой, че казармата е организирано сборище за убийци. Но и до ден-днешен ти се стяга гърлото, като видиш камион, натоварен с войничета … Боже Господи, колко е изкривен човекът! … — за сетен път си каза той.

До вечерта пренесоха багажа на Фархи в мансардните стаи. Той беше доволен. Скарлатов не отиде на вилата, а остана нарочно в Банката, за да не го оставя сам. Възрастната камериерка им сервира студена вечеря. Фактически в дома му тук след работа оставаха нощният пазач, който живееше в собствена къщичка в покрайнините на столицата, и тази жена. Навремето се бе омъжила и напуснала Банката. Години след това, смачкана от живота, се върна. Скарлатови никога не изоставяха свои служители, изпаднали в бедствено положение, на улицата. Борис я прибра и тя се настани да живее тук, в една стаичка. Скарлатов сам запали камината. Двамата се разположиха пред огъня в удобните кожени фотьойли. Тогава Фархи му разказа историята си. Роден бил в Битоля и детството му преминало там. Търговия започнал в Турция, в Измир. После в Константинопол, но той бил несигурен град. Преместил се в Солун. Отворил малък, скромен магазин за галантерия. Имал спестени пари в Отоман Банк. В битката за насъщния така и не се оженил … В Солун срещнал Йосиф Карасулиев. Нямал пукнат грош и живеел с работа, каквато хване. Спомнял си и Туше Динев по онова време. Фархи взел Йосиф на работа при себе си.

— Нямате представа, господин Скарлатов, колко е добре един търговец да започне с галантерията! Тя дава основите, после каквато и стока да купува или продава, галантерията му остава нещо като първоначално училище. Йосиф обаче имаше умна глава на раменете и все измисляше нещо ново, което винаги носеше пари. Но да остане цял живот в галантерията, това щеше да го погуби …

— Вие ли му дадохте акъл да постъпи в кантората на Деливанов?

— Деливанов беше голям търговец! … Той доставяше стока на едро и за нас. Какви ризи от цял свят, какво качество! Но галантерията заемаше твърде малка част от дейността му. Велик търговец бе той и оцени качествата на Йосиф! Покани го за помощник. Аз се съгласих.

По-нататък Йосиф станал дясната ръка на Деливанов. Изглежда по това време е започнала и любовта между него и Анастасия, дъщерята на Деливанов.

— Да знаете какво момче беше Йосиф! Пъргав, майтапчия, умен, работлив и й завъртя главата. Баща й си даде благословията, но се ожениха чак след смъртта му.

Йосиф не изоставя своя пръв благодетел Фархи и основават Командитно дружество. Солун е международно пристанище и двамата водят търговия с много страни …

— А после дойде Балканската война и ние, хората с българското съзнание, избягахме тук, в София …

Фархи млъкна. Скръбта наново нахлу в него и се бореше да не я покаже. Скарлатов реши да промени темата.

— Искате ли кафе, господин Фархи?

— Да, ако е възможно. Турско кафе, наполовина смесено с леблебия и повече захар.

Скарлатов позвъни на камериерката и го поръча.

— Аз, господин Скарлатов, се случваше на ден да изпия по петнайсет кафета с мющерии. Добре че бяха с леблебия и шербетлии, иначе както сега го пият чисто, щях да изулавея.

— Господин Фархи, преди известно време един човек ме помоли да бъде приет в наши сделки …

— Но това е Ваша работа, господин Скарлатов. Какво мога аз да Ви кажа?

— Не бих Ви занимавал, ако човекът не се казваше Стефан Неделев.

— Той иска да стане наш съдружник, така ли да разбирам, господин Скарлатов?

— В известен смисъл, да. Но само в определен сектор, и то Ваш …

— За тютюните ли се касае, господин Скарлатов?

Борис кимна с глава. Фархи помълча и после каза:

— Лично на мен този човек ми е неприятен. А на Йосиф още повече.

— Господин Фархи, аз ще Ви изтъкна някои обстоятелства, а Вие помислете по тях. Не искам веднага да ми отговорите.

— Аз Ви слушам, господин Скарлатов.

— Както предполагам, че Ви е известно, Стефан Неделев от една година се е забил в тютюните, взимайки за принцип нашия девиз — купувай само ориенталски тютюни, само най-висше качество!

— Простете, че ще добавя и това, че тютюните трябва да бъдат от така наречените «кърски», тоест, които не се напояват или торят изкуствено.

— Той е успял да натрупа и манипулира повече от нас.

Фархи въздъхна и добави:

— Ако не бях евреин, ако аз останех в Беломорието, той нямаше да вземе нито листо ориенталски тютюн!

— Стефан Неделев се ползва с подкрепата и доверието на немците, за разлика от нас.

— Така е, господин Скарлатов. Ние сме оставили на юг цялата работа на господин Папаниколау. Но и той е под удар.

— Това е първото. Второ, Неделев е депутат и близък до управляващите. Защитен е повече от нас двамата.

— Прав сте. Изпитах го на собствен гръб.

— Той има големи връзки с властта. Едно сътрудничество с него много би ни улеснило.

— Йосиф няма да се съгласи.

— Даже да е така. Но ние сега решаваме двамата, а не Йосиф.

— Решавайте сам, господин Скарлатов …

— Не знам пред какви обстоятелства ще се озовем в най-близко бъдеще. Всичко е несигурно. Но ако Вие сте против, тогава аз ще отговоря отрицателно на Неделев.

— Не бързайте, господин Скарлатов. Нека помисля … И дано Бог ни внуши най-правилния път. Ще Ви отговоря след няколко дни, като потисна огорчението си. Ненавистта, господин Скарлатов, не е добър съветник за търговеца.

— А ето и кафето … Аз ще изпия чашка коняк «Метакса», за да бъде обстановката напълно солунска …

Камериерката сервира на малката масичка кафето на Фархи в турски филджан, без дръжка. Той почака, докато Скарлатов отиде при бюфета и си налее коняк.

Тази нощ и Фархи, и Скарлатов не се чувстваха толкова самотни.

Глава четвърта

Със започване на войната връзките на царството със света се скъсаха. С неимоверен труд Йосиф осъществяваше контакт между двамата, въпреки че Швейцария бе неутрална страна. При завръщане на куриера от Техеран Скарлатов му изпрати шифровано съобщение за това, което бе намислил. Отговорът се забави цял месец, но така или иначе и двамата не знаеха какво правят поотделно. А детайлите в банковите операции и търговията често са по-важни от самия замисъл. И у двамата назряваше мисълта, че трябва на всяка цена да се срещнат. Такава идея развиваше и Йосиф в отговора си. Скарлатов не направи грешка да иска виза за Швейцария, защото означаваше да мине през германска територия, а там не бяха забравили кой е той и връзките му с Йосиф. Спокойно можеха да го хвърлят в някой лагер или унищожат. В България той бе известна, влиятелна личност и би станал скандал, ако тук му направеха нещо. Освен това времената бяха вече други и немците усещаха, че си отиват. От друга страна обаче, Скарлатов загуби със смъртта на Царя една евентуална лична защита. Той чувстваше, че е уязвим и трябваше да бърза с осъществяването на плана си, преди да се докопат до него. Цялата тази ситуация изискваше невероятно напрежение на умствените, а оттам и на физическите му възможности. Често си повтаряше: «Само веднъж да свърши и после ще си почина славно!» … Но тази мисъл му служеше повече за утеха, отколкото да му помага. Йосиф в отговора си, за учудване на Скарлатов, с възторг прие идеята Стефан Неделев да бъде приобщен към акцията и добавяше нещо много важно и съществено — Командитното дружество да стане собственост на Неделев, макар и фиктивно. По-нататък, поради ограничените възможности и страха, че шифрованото писмо може да бъде хванато и разгадано, Карасулиев не се простираше. Но написаното значеше, че Скарлатов има картбланш и пълна свобода. Ако собственик и глава на Командитното дружество станеше Неделев, тогава той поемаше върху себе си и всички бъдещи удари. Борис не се съмняваше, че в най-скоро време войната между Командитното дружество и немския тютюнев концерн Реемтсма ще избухне. Целта му беше да отлага колкото се може деня и часа на конфликта, като дотогава успее да измъкне тютюните в Турция. Накрая Карасулиев, който добре схващаше, че Скарлатов в България е в капан, пишеше, че ще направи всичко възможно да се срещнат двамата.