Книга пета Жребият

Яна се готвеше да заплаче. Лицето й потрепваше. С усилие на волята се владееше. Тя е едновременно и жена, и дете, мислеше той. Има на земята, макар и много рядко, такива хора, които запазват за цял живот детското в себе си. И те по правило са очарователни. И майка й беше такава. Дано и тя запази тази дарба Божия …

— Искаш ли да ми покажеш новите си дрехи?

— Нека друг път. Сега положението е направо трагично.

— Научи се да не употребяваш силни думи. Смятам, че нещата се уреждат.

Тя го погледна недоверчиво. Но като срещна сериозното му лице, се зарадва.

— Може би, ако ми разкажеш всичко, съвсем ще се успокоя.

Да й разказва за сделката, за перипетиите, за Шрьодер. Би било глупаво и едва ли ще я успокои, а още по-малко зарадва. Главната битка предстоеше, а той бе уморен. Искаше поне сега да не мисли за нищо, да има някаква макар и малка радост. И тази радост беше тук, при него, разхождаше се напред-назад. Тя пак почна да навива коси на пръстите си, но като срещна погледа му, се спря и отпусна кичура с виновна усмивка.

— Искаш ли да видиш какво съм си купила?

— Тъкмо това те моля.

— Добре, папа, но ще почакаш малко да си оправя прическата, да се гримирам и тогава ще се представя на Негово превъзходителство банкера господин Скарлатов! …

Тя не се бави много и скоро се появи в стаята. Беше с ново велурено яке и туристически обувки-половинки с езика отвън.

— Папа, нека започнем с неофициалните дрехи. В Швейцария имах точно такъв екип за планината.

— Но го засили? Нали така се изразяваш?

— Не си прав, подарих го. Якето беше доста изтъркано. О, папа, аз си нося дрехите, но най ги обичам, когато са съвсем нови. После свиквам с тях и тогава ги подарявам.

— Дълго ли трае този процес?

— Как да ти кажа, зависи …

После Яна се появи в красиво манто с широки ръкави от камилска вълна. Завъртя се пред него.

— Харесва ли ти?

— Много, защото е топла дреха.

— Язък, че мина зимата! Дано го запазя до другата …

Най-много се бави при третия тоалет. Когато се показа, гледката беше преди всичко естетична — изящно, стройно момиче със сини очи и светлоруси коси, облечено в семпла рокля, закрепена само на едното й рамо с красивата камея, някога подарена на майка й от Тюретини. Лъскавият копринен тъмнокафяв плат обгръщаше тялото й като кожата на змийче. На тънките токове изглеждаше твърде висока.

— Никога ли не си искала да станеш актриса?

— Ами опитвала съм. В колежа, искам да кажа ….

— И какъв беше резултатът?

— Печален, папа. Там разучавахме и играехме пиеси, такива едни, никакви … Първия път ми дадоха роля, мисля, че беше дори главната. Текста научих бързо. Но когато излязох на сцената, не знам какво ми стана. Сякаш не бях аз. Ръцете ми дървени, краката ми се движат като на кокили, спъвам се от всичко, лицето ми чувствам, че се изкривява и скоро ще се парализира, почнах да заеквам … Уплаших се да не ми остане за цял живот. Това си е, папа! Едва се отървах! …

Скарлатов почна да се смее на глас. Като му обясняваше, тя по смешен начин движеше пръстите на ръката си, не че посочваше него, а така, по детски, искаше да покаже значимостта на казаното, а изглежда, че споменът от явяването й на сцената толкова я беше впечатлил, че и в момента изпитваше смущение.

— А какво най-много обичаш да правиш?

— В какъв смисъл, папа?

— Въобще …

— Ами въобще … обичам нищо да не правя. Мога така, без нищо да правя, да прекарам двадесет и четири часа. Мисля си най-различни неща … Играя си някакви роли, където и аз, и всички са страшно доволни от мене, всички ме обичат и аз обичам всички. И като минавам край тях, всички са ужасно смутени, млъкват и си шепнат: «Ето я Яна Скарлатова! Видяхте ли каква е! … » А изобщо, папа, най съм радостна, като обичам.

Стана му и болно, и радостно на душата. Спомни си Женева, бедната мансарда на Рю Гийом Тел и скърцането на ветропоказателя точно над стаята му, и вида на Леманското езеро, и моста над река Рона, и острова на Жан-Жак Русо, който се виждаше от прозорчето, и най-вече мечтите, тези, които никой не знаеше и бяха само негови мечти за красота, слава и добро на цялото човечество. Така през главата му минаха много спомени и когато стигна до игрището за тенис, с усилия на волята се спря … Яна през цялото време му бе говорила, но той нищо не чуваше.

— Какво каза? — попита я Борис.

— Ами казах, че обичам да се грижа не само за себе си, но и за другите.

— Например?

— Ами обичам животните, например.

— А за хората?

— Бих се грижила много, бих се грижила за теб. Понякога съм мечтала да се разболееш и ти покажа какво мога.

— Пазил ме Господ! Ти и без това се грижиш да не си пия чая. Сервираш ми доста приятни задачи …

— О, папа! Защо всичко обръщаш на терсене? Тъкмо човек се отпусне, и го залееш с кофа ледена вода. Ще ида да сваля тази рокля и идвам.

— Стой така! Роклята е великолепна.

— Нали? Радвам се, че ти харесва.

— Какво ще кажеш, ако се облека и аз и отидем в някой нощен локал?

— Аз и ти?

— Или като кавалер съм неподходящ?

— Какво говориш, папа! На германките очите им ще изскочат. Не мисли, че не съм ги гледала как те зяпат! Ще удуша някоя. Толкова се радвам. Ще сложа мантото направо върху роклята и тръгваме! …

— Ще трябва да ме почакаш, докато се преоблека.

Лицето на Яна пак помръкна.

— Какво ти е?!

— Ако не мислех за Иван, радостта ми щеше да е пълна …

— А помислила ли си, че толкова рядко сме заедно?

— Да, папа, и ми е болно на душата. Но нали все някога ще сме завинаги заедно, ще живеем заедно и толкова хубаво ще бъде! …

— Дано …

— О’кей, папа!

Той й помогна да облече мантото. Когато двамата минаха през хола на хотела, малкото германци там млъкнаха и ги гледаха като някакво чудо. Чужденците тук бяха рядкост. Навън ги чакаше такси. Вечерта прекараха в най-луксозния нощен локал на Мюнхен. Пиха шампанско. Лицето на Яна гореше. Програмата бе скучна и глупава. Ако беше сам, Скарлатов би си тръгнал веднага. Но Яна бе внимателна и добра събеседничка.

— Този младеж, с когото се видяхте в Плацера, какъв е?

— Не зная точно. Другар.

— А имаш ли много приятели комунисти от Германия?

— Познати да, но приятели — един, Хелмут Шулц от Магдебург. Беше във Виена. Сега вече не знам къде е. Чудесен човек! Учител. Искаше да се бие в Испания, може би е успял да замине …

— Не си ли с впечатление, че са големи фанатици?

— Има и такива, папа. И това именно ни разделя с Иван от тях, но Хелмут не е такъв. Чух го в един спор с другарите си по повод на последните процеси в Москва как страстно ги убеждаваше, че идеята за комунизма трябва да минава през истината …

— … и един му отговори, че целта оправдава средствата — прекъсна я той.

Яна се учуди.

— Точно така, папа, откъде знаеш?

— Не е толкоз трудно да се отгатне … Не питай старило, а патило, нали си по поговорките. Та какво им възрази твоят Хелмут?

— Че не всички средства водят до целта и е много опасно, когато си разменят местата, понеже всичко трябва да се прави заради обичта между хората. Иначе човечеството няма бъдеще! О, Хелмут е много издигнат мъж! А ти, папа, какво мислиш за марксизма?

— Подробно или накратко? — усмихна се Скарлатов.

— Както искаш, папа.

— Това, което ми харесва — борбата за социална справедливост, — не съм видял осъществено. А това, което е налице, е, че марксизмът днес е пълен с култове и това никак не ми харесва! Самият Маркс е вече култ, Ленин е култ, сега и Сталин става култ …

— Защо така, папа?

— Обикновено е плод или на невежество, или на социална деформация и изостаналост, или на политическа спекула и демагогия.

По-нататък Скарлатов разви пред нея своите мисли за демокрацията — че не си е изработила защитните средства. Но пък ако ги изработи, ще престане да бъде вероятно демокрация? … Докато терорът, от своя страна, има своите твърдо установени форми. Може би той трябва напълно да се разгърне, да стигне крайните си и тотални чудовищни прояви, та чак тогава да се дойде до антитерора. Но затова е необходимо да се натрупат сили, време, развитие, той да се оформи реално в световна платформа … Изход ли е това? … Има ли изход изобщо — не знае … Засега антитерорът е неясен, неопределен …

Яна го слушаше с огромно внимание, широко разтворила сините си очи. Приказваха си до затварянето на локала, без да усетят изтеклите часове. И нищо не учудваше така Скарлатов в общението с хората, както необикновената способност на човешкия разговор да спойва хармонично в един плавен поток най-противоположни теми, мисли и преживявания. Но през цялото време, въпреки многообразието на споделеното, и двамата деликатно заобикаляха най-важното — това, което предстои …

Прибраха се в хотела след полунощ. Още рано сутринта позвъниха от Берлин. Беше непознат човек — представител на полицията. Каза му, че ще получи разрешение за отиване във Виена. Към 10 часа сутринта при него дойде друг цивилен от мюнхенската полиция. Взе му паспорта и след час се върна със специално разрешение за право на оставане в новата германска провинция и Виена. Отделно от документа му дадоха нещо като лична карта, за да не го спират. Въпреки това Скарлатов се безпокоеше от виенската полиция. Обади се отново в Берлин. Оттам го увериха, че австрийските власти са осведомени и съответно инструктирани. Значи всичко беше наред. Можеше да тръгне. През цялото време Яна не се отделяше от него. Чак късно следобед им остана време да обсъдят положението. Тя настояваше баща й да тръгне веднага.

— А ти?

— Ще те чакам в Мюнхен.

— А защо не поиска разрешение и аз да дойда във Виена?

— И без това всичко е забъркано. Ще видят английска виза, обиколките ти тук и там по Европа и накрая може да усложниш нещата.

— Тогава къде да се дяна? … Не искам да се връщам в Англия точно сега! Моля те!

Скарлатов се замисли. Разбра, че тя не може да се върне в Оксфорд и там да чака известие. Щеше да бъде жестоко от негова страна да настоява.

— Ти ще заминеш още сега за Швейцария! Дръж връзка с Мезон Щерн. Каквото има, ще съобщавам там. Вероятно Иван и Анастасия ще заминат за Швейцария. Сега ще ангажираме билет за влака …

Яна се разтревожи.

— За кого, папа?

— За теб! Аз тук съм вече гост на германците и сега те се грижат за моя престой и пътуване.

— Нали ще те изпратя?

— Аз съм този, който изпраща!

Влакът на Яна за Швейцария тръгваше вечерта и само след час потегляше другият за Залцбург и Виена. Времето мина в телефонни разговори и приготвяне на багажите им. Когато свършиха, Скарлатов каза:

— Сега ще ми се закълнеш в нещо!

Яна силно се изненада:

— Кажи, папа …

— Никога няма да се връщаш в България, без да получиш от мене знак!

— Защо, папа? — каза Яна с треперещ глас. — Моят професор каза, че България е златна мина за археоложки експедиции …

— За да не попаднеш в капана като Иван.

— Това е невъзможно! …

— Слушай какво ти казвам! Ще си дойдеш само с мое позволение! При никакви други обстоятелства!

— Добре, папа.

— Заклеваш се в името на майка ти и на … Иван!

— Заклевам се!

Повече никой нищо не добави. Тръгнали и двамата в бой, те сякаш нямаше какво друго да си кажат. Избягваха дори намека, всеки зает със своите проблеми. Не вечеряха. Куфарите им, напълно готови, стояха в хола. Пристигна таксито. Вдигнаха багажа им. Излязоха на улицата. Пред хотела Скарлатов се спря. Обърна се и огледа цялата фасада на зданието.

— Папа, хайде, чакат ни …

Така Скарлатов се прости с един хотел, където някога бяха отседнали на отиване и на връщане с жена си Яна, където изживя с нея радости и скърби. Малката не знаеше това. Пък и Скарлатов не й каза. Почувства, че миналото все повече и повече му напомня за себе си. А може би така трябва да бъде? … И когато зовът на миналото, на хората, които съм обичал и са ме обичали, стане толкова настойчив, а моето желание да ги видя непреодолимо, може би тогава човек се обръща назад, прекрачва тази невидима черта между живота и смъртта и се връща там, откъдето е дошъл и където го чакат …

— Папа, моля те, закъсняхме …

Той се запъти към таксито. Мюнхенската гара беше красива, с дълги тунеловидни навеси. Непрекъснато пристигаха и тръгваха влакове; Настаниха багажа на Яна в първокласното купе. След това тя слезе на перона и пак нямаха какво да си кажат. Двамата мълчаха или разменяха кратки реплики за делнични неща и задачи, които им предстоят. Защото бяха съсредоточени в себе си и само за вид поддържаха някакъв разговор. Бяха потиснати. Въобще гарите действаха зле и на Скарлатов, и на Яна.

Разбира се, той можеше в тия кратки мигове да й каже нещо, думи, които биха огрявали Яна цял живот. Думи на обич, на привързаност, на мъчителен страх за нея. Или някакво напътствие, което би й помогнало в живота, но Борис не го направи. Той не можеше да пречупи себе си. Другите хора го правеха при всеки удобен случай — и плачеха, и се смееха, и се прегръщаха, и употребяваха тия малко на брой, но силни и съкровени думи на човешката обич. Може би Яна беше по-склонна към такава откровеност. Сърцето й бе свито и ако баща й в този миг би проявил и най-малка нежност, тя би се разридала неудържимо. Той инстинктивно постъпи така, защото бе психолог и знаеше, че недоизказаните чувства са по-силни от изречените и остават завинаги, а прекъснатият диалог продължаваше и от двете страни мислено, понякога до края на живота. Последна силна прегръдка от тънките ръце на Яна. Разплаканото й лице. И още веднъж лицето й — младежко, ведро, чисто — от прозореца на вагона. Локомотивът изсвирва. Влакът бавно потегля. Набира скорост. Лицето й вече не се вижда. Светлините на последния вагон се скриват там, зад завоя. Наоколо хора, бързат пътници и носачи, заминават и пристигат влакове, а Борис стои сам на перона и не вижда, и не чува нищо. Болката е непоносима дори за такъв силен човек като него. Яна нямаше да бъде самотна. Животът беше пред нея. Но той за пръв път разбра какво е това истинска самота, самотата на човек, отиващ към старостта.

Час след заминаването на дъщеря му потегли и влакът на Скарлатов. Беше сам в спалното купе. Той и не се опита да дремне. Не мислеше за това, което му предстои, а се бореше с болката, която бе и физическа. Погледът му случайно попадна на багажника и видя с изненада до своите куфари малкия спортен сак на Яна. Вероятно в суматохата бяха ги объркали заради еднаквите фамилии и го сложили до неговия багаж. Той се зарадва и се усмихна. Скочи, взе го на скута си и го разтвори. Вътре имаше един пуловер, списания, вестници, блокове, бележници, моливи и две дебели томчета в стара кожена подвързия, в каквато бяха книгите от неговата библиотека. Те привлякоха вниманието му и ги извади. Когато ги разгърна, разбра, че това е дневникът на Яна. Борис остави тетрадките заедно със сака до себе си. Ще ги предам на Иван да й ги върне, каза си той. Но внезапно и остро пресече ума му мисълта — ами ако не я видя повече никога?! … И като буря го връхлетя стремителното непреодолимо желание да бъде отново с нея, да чува гласа й, да я усеща …

И без да мисли за нищо друго, протегна в порив ръка и взе отново дебелите кожени тетрадки. Отначало само ги разлистваше. По изменението на почерка й се разбираше, че бе почнала дневника си от дете, та до днес … Не беше строго датиран ден по ден, а предимно по години и по държави, в които бе живяла и посетила. Имаше немалко страници със списъци на книги, прочетени и за прочит, цитати, стихове, случки, пътеписи, впечатления от срещи, спектакли, музеи, хора, природа и свои мисли, въпроси и изводи. Те всъщност най-много го интригуваха. От страниците лъхаше на нея, на едва-едва доловим мирис на парфюм, който твърде го затрудни, докато открие, че му напомня на теменужки. Върна се към началото. На първото томче върху заглавната страница по средата Яна грижливо бе изписала с големи латински букви: «О’КЕЙ, МИС СТЕНЛИ!» Отдолу следваше от самата мис Стенли на английски мото из псалом 90 на Давид: «Щит и ограда е Неговата Истина!» Отдолу Неда с детски закръглени букви внимателно бе й посветила своя собствена мъдрост: «На добро трябва да те научат, на зло сам се научаваш». Той обърна листа и прочете на новата страница:

6. X. 1925 г., понеделник следобед, на верандата. Мис Стенли ми каза, че за да стана личност, трябва редовно да си водя дневник.

Старала се беше да го напише калиграфски чисто и красиво. По-нататък вече не се забелязваше подобно усърдие, защото тук-таме имаше и мастилени петна, и зачерквания. И Скарлатов с нетърпение и радостна възбуда, без никакво угризение, защото счете тази случайност за дар от Бога на душата му в изнемога — почна да прелиства и чете дневника без ред.

Като бях малка, папа често повтаряше: «Факт, факт» — и ми звучеше като принц, и си мислех, че е принц Факт от някаква приказка. А самата дума «дума» ми се виждаше тъмнозелена. Защо така? …

..........

Веднъж много плаках, понеже мис Стенли ми каза, че не мога да имам рожден ден, когато си поискам.

..........

Сънувах Чарли Чаплин и неговото кученце досущ като Джейн, застанало над лицето ми — много пухкаво и мило.

..........

Топси е най-добрата човечка между нас.

..........

Като не може да ми отговори мис Стенли, отивам при леля Неда. Като не може да ми отговори леля Неда, искам да ида при папа, но няма да ми обърне внимание, а знам, че само той може да ми каже! …

..........

Попитах леля Неда очите растат ли. Тя каза — да. А веждите? — Също. Реших да не ям много, за да не ми надебелеят.

..........

Чичо Спас ми каза, че облаците са от въздишките на умрелите, а дъждът от сълзите им. Сигурно е така.

..........

Тази вечер, преди да заспя, лампата ми светна сама. Леля Неда каза, че мама е влязла да ми каже лека нощ.

..........

Чудно. Вече съм толкова голяма — на осем години, а още ме е страх от пухчетата, които понякога излитат от възглавницата.

..........

Мис Стенли ми каза, че постоянството е потвърждение на заложбите.

..........

Мис Стенли ми каза, че дали един човек е добър се познава по отношението към враговете му.

..........

Защо сънувам неща, които не съм видяла? Тая нощ ми се представи една шарена птица и знаех, че е фазан, без да съм го виждала. Трябва да ида в Зоологическата градина и се запозная с него.

..........

Мис Стенли ми каза — ако станеш красива, нямаш никакви заслуги за това. То се дължи на природата и няма защо да се гордееш с нещо, което сама не си постигнала. Но ако станеш добра, трудолюбива и образована, заслугите ще бъдат само твои.

..........

Мамо, радвай ми се, имам рожден ден! …

Тук Скарлатов спря да чете. Гърлото му се стегна и му стана топло. Той съблече сакото си и се облегна със затворени очи. Спомни си елеоосвещението на Славчо Кюлев и как малката се дърпаше и не искаше да иде и се прости с него. Спомни си как тичешком го посрещаше понякога чак до желязната порта на вилата и колко пъти я бе отминавал … Спомни си и изранените длани на жена си от ноктите, които бе забивала в тях, за да даде живот на малката Яна и превърне деня на смъртта си в неин рожден ден …

И като в транс отново се присегна към кожените тетрадки. Сега прескочи много страници и се спря на тази, където беше написала с едри букви на български ШВЕЙЦАРИЯ. Обърна листа, после още един и още един, и още много …

Искам да приличам на папа, само да не беше толкова богат …

..........

Сънувах света Богородица, която държеше в ръце вместо Исус — мене, и толкова се развълнувах, че се събудих от радост и си казах: «Ах, какъв хубав сън!», и отново заспах.

..........

Цицерон: «Голямо нещастие е да не си изпитал мъки».

..........

Чак когато склопиха очите на дядо Славчо върху одъра, повярвах, че е умрял, и ми стана толкова мъчно, че сълзите ми спряха. Значи душата на човека гледа през очите и като излети на Небето, няма нужда вече от очи. А една седмица преди това го сънувах, че се разхожда с черен чадър и официален костюм по пясъка край морето до вилата на чичо Йожи в Несебър. После влязох с него в една черква и той взе да гаси кандилата под иконите и ги изгаси всички. Когато на другия ден му разказах съня, той твърде се уплаши и разстрои. Аз се разкаях много, дето му го казах, и вечерта се молих на дядо Боже да ми прости.

..........

Паралелите на Плутарх. Чудесни са! … Александър Македонски е имал за учител най-великия мъдрец на древността — Аристотел, а е станал най-големият касапин на народите. Как така?! …

..........

Луиза смята, че Френската революция избухнала, понеже французите много вярвали на думите. А Волтер и Русо са се скъсвали да говорят. Не случайно символът на Франция бил Мариана — жена! А всички жени са бъбриви!

..........

Днес в автобуса върху замръзналото стъкло на прозореца Луиза написа: «Давам две зими за едно лято!» Много се смяхме.

..........

Свети Августин Блажений: «Смисълът на любовта е да бъдеш!»

..........

Четох на глас «Пътеписите за Америка» от Кнут Хамсун на Луиза. Щяхме да припаднем от смях.

..........

Света Тереза от Авила: «Можеш да умреш — да, да бъдеш победен — никога!» («Път», 3).

..........

Леля Анастасия и Иван ми дойдоха на гости — лудо щастие!

..........

Леля Анастасия ми каза, че да умееш да обичаш, значи да умееш да даваш.

..........

Попитах Иван какво най-много липсва на света. Нежност, каза ми той.

..........

На папа сигурно нему е леко да се чувства по-умен от другите. Това е цяло нещастие! …

..........

Какво е храброст? — първите стръкчета зелена трева изпод снега …

..........

Нежността е поезията в любовта, нали, Яно?

Скарлатов потърси страниците от посещенията й във Виена. Никога не можеше да допусне за себе си, че е възможно да изпита ревност, задето дъщеря му обича и други хора, а не само него, и то не от домашния кръг. Но със свойствената си правдивост и разсъдителност той се овладя. Нима ти й даде всичко, което имаше в сърцето си за нея? Смешно е да се засягаш, че и други хора я обичат и тя също! Напротив, трябва да се радваш, защото благодарение на това не се е чувствала изоставена! … Той прочете:

Иван ме разведе из цяла Виена. Беше прекрасно. Разхождахме се и си приказвахме за какво ли не! … Аз го попитах:

— Ти да не си бил шофьор?

— Не.

— А защо ми говориш, без да ме гледаш?

..........

Чичо Йожи ми каза, че човек живее с настоящето или бъдещето най-много до 40 години. Оттам нататък започва преговор на изминатото. Дали е така? …

..........

Гледахме с Иван и леля Анастасия «Травиата». И двете се разплакахме, когато Виолета умираше. Аз се засрамих, а Иван ми каза, че в това няма нищо лошо, напротив! Защото Верди е гений на колективните чувства в музиката …

..........

Иван каза — там, където липсва голямото изкуство, го заместват с шокове.

..........

Според мене трима души са спорили с Бога — Йов, Бетховен и Толстой. Ще поговоря с Иван за това.

..........

Досега не съм видяш друг човек като Иван, който да не може да мрази. Дори фашистите. Само се отвращава и страда, че ги има.

..........

Иван счита, че цялата човешка музика досега отразява търсенето на милост от Бога или бунта срещу него, а бъдещата ще изразява благодарността към него за намерения път. Попитах го какво мисли за Христос. На всеки нравствен човек, ми каза той, Христос не може да не направи впечатление независимо от това дали вярва, или не и в кого вярва. А в музиката, според него, православното песнопение е най-тясно свързано с любовта към Христос. Докато в западната класика религиозното чувство е отправено директно към Всемогъщия! … Много му липсвали хоровете от българските църкви, понякога до болка. Слушал концерт на мъжкия хор «Жаров» от руски и украински народни песни и от православни произведения. Беше изумен от певците и силата на чувството им. Може би само православната музика е в състояние да те доведе до екстаз — единственото чувство, което те доближава до светиите.